Синьото острие

21

Въпреки краткия сън Пенелопа се събуди удивително свежа. Имаше да мисли за толкова много неща, че й се завиваше свят. Сигурността на Тайлър, Синьото острие, решението й да възстанови брака си и да си възвърне желанието за живот.

Максимилиан и този път не й помагаше особено. Беше решил да прекара няколко дни на конни надбягвания някъде северно от Чарлстаун. Щеше да отсъства през целия ден, а можеше и да закъснее за вечеря, както й бе съобщил рано сутринта.

Явно хармоничният брак, за който си мечтаеше, щеше да се окаже по-голямо предизвикателство дори от спасяването на Тайлър и сътрудничеството й със Синьото острие.

Часовете минаваха бавно и ако не бе компанията на Мери, Пенелопа вероятно щеше да прекара сама целия ден. Далтон й бе съобщил, че Хелън не се чувства добре. Пенелопа нямаше нищо против прислужницата й да остане целия ден в леглото си. Бе напълно способна сама да се грижи за себе си.

По-голямата част от следобеда младата жена прекара в салона, където продължи да работи върху стенописите си. Работата обаче вървеше много бавно, тъй като Пенелопа беше разсеяна, а мислите й блуждаеха другаде.

Вечерята прекара във веселата компания на Мери. Пенелопа бе щастлива да види отново предишната Мери — оживена, приказлива, с очи, които се смееха.

Малко след вечеря двете се оттеглиха по стаите си. Негласното правило да се става с изгрева и да се ляга по залез слънце сега бе добре дошло за Пенелопа. Младата жена се надяваше продължителният сън да й донесе повече мъдрост.

Тя започна да се съблича на светлината от една свещ. Нощта бе топла и в спалнята не гореше камина. Пенелопа развърза панделката на роклята си, събу копринените си пантофи и седна пред огледалото, за да разреши косите си. Внезапно го видя — познатия правоъгълен лист хартия с червен печат.

Когато го докосна, й се стори, че сърцето й ще се пръсне. Нима вече имаше вести за Тайлър? Или някакви други новини?

Тя разчупи печата, а пред смаяните й очи се разкриха думи, в които отначало не откри никакъв смисъл.

Без дори да нахлузи пантофите си, Пенелопа изскочи от спалнята със свещ в едната ръка. Тихо изтича по коридора и почти прелетя надолу по стълбите.

Рядко влизаше в голямата зала. Това бе грамадно и студено помещение, което почти не използваха.

Босонога, Пенелопа пристъпи в огромния салон и остави свещта си върху една изящна масичка близо до входа. Централната част на залата бе празна, а дървеният под изглеждаше недокоснат от човешки крак. Само проникващата през драпериите на високите прозорци лунна светлина огряваше това самотно и забравено място, населено с неясни сенки. Балната зала предоставяше множества места, където човек можеше да се скрие.

— Има ли някой? — тихо попита Пенелопа, за да привлече вниманието на Синьото острие, ако той наистина бе тук. След това с плахи стъпки стигна до центъра на помещението. Обляна от лунната светлина и напълно сама, тя внезапно изпита страх.

— Вие дойдохте — шепотът проехтя от далечния край на залата и, противно на волята си, Пенелопа се извърна, взирайки се в тъмнината. Той стоеше, наклонил глава към гърдите си и всичко, което се виждаше от него, бе дългата му черна сянка.

— Да — отвърна Пенелопа.

— Обърнете се.

Тя се поколеба за миг, след което послушно обърна гръб на тайнствения непознат.

— Новини за Тайлър ли ми носите?

Пенелопа инстинктивно усети, че той се бе приближил.

— Не — топлият му дъх погали шията й, от което гърбът й настръхна от възбуда.

— Решили сте да приемете помощта ми?

Настъпи кратка пауза, преди той да отговори. Когато сложи ръцете си върху раменете й, тя едва не подскочи от изненада.

— Не — отново прошепна мъжът.

Сърцето й биеше така силно, че Пенелопа се уплаши да не би ударите му да събудят всички в къщата.

— Тогава защо ме повикахте?

Пръстите му бавно, но уверено запълзяха надолу по ръката й.

— Исках да ви видя отново. Миналата нощ ни прекъснаха, а аз имам да ви казвам толкова много неща.

— О!

Непознатият свойски обхвана кръста й със силните си, но нежни ръце. Тя трябваше да избяга, да извика… но не стори нищо.

— Мислих за вас цяла нощ и дори не можах да заспя — Лицето му бе така близо, че младата жена усещаше дъха му по шията си. — А когато най-сетне заспах, ви сънувах. Да ви разкажа ли съня си, Пенелопа?

— Не. — Отговорът й бе толкова тих, че тя не бе сигурна дали непознатият я е чул, но не намери сили да го повтори.

— А вие сънувахте ли ме? — настоятелно попита той. — Колко прекрасно би било, двамата с вас в отделни легла, но в един сън…

— Не — отвърна тя, този път по-решително. — Господине, изглежда, не сте разбрали правилно чувствата ми към вас. Аз се възхищавам от личността и от идеите ви, но… но съм омъжена.

Макс се усмихна, заравяйки лице в косите й. Тя ухаеше така хубаво и се държеше достойно, като отговаряше на въпросите му съвсем благоприлично.

Но не си тръгваше.

— Омъжените жени са най-добрите любовници — каза той, разгръщайки косата й, за да може да целуне изящната й шия. Пенелопа не помръдваше. — Тъй като съпругът ви често отсъства, не може да не ви е хрумвало да си намерите любовник.

— Това не е вярно! — Пенелопа се опита да избяга, но той я държеше здраво.

— Може би трябва да помислите върху предложението ми.

— Господине, сигурно не сте ме разбрали правилно.

— Ами ако ви кажа, че съм спасил Тайлър и възнамерявам да го освободя, но… само при едно условие? — Тя замря в ръцете му и дълбоко си пое въздух. — Само една нощ в леглото ви, Пенелопа. Толкова много ли искам от вас?

— Да.

— Дори ако цената е животът на брат ви?

Тя дълго мълча, без да помръдне.

— Не ме принуждавайте да взимам това решение — отвърна най-сетне тя.

— Няма — увери я Макс. — Но аз зная какво чувствате към мен и какво искате от мен и мислех… ще ви бъде по-лесно да се решите, ако почувствате, че нямате друг избор.

— Аз… аз не искам нищо от вас — гласът й потрепери несигурно.

Още една лъжа. Кога най-сетне щеше да престане?

— Сърцето ви бие лудо, дишате учестено, кръвта кипи във вените ви. Когато ви докосвам, настръхвате. — С едната ръка той я придърпа към себе си, а с другата погали треперещата й шия. — Тези чувства може да са ви непознати, но те са доказателство за това, че ме желаете.

Макс я докосна съвсем нежно, едва плъзгайки пръсти по шията й.

— Не се страхувайте — прошепна той.

— Пуснете ме.

— Скоро.

Притиснал тялото й към своето, той я целуна отново. Как силно го желаеше Пенелопа! Кожата й бе настръхнала и зачервена и макар и уплашена, тя все пак не бе ужасена, каквато би трябвало да бъде.

— Искам да ви предложа нещо — каза той. — Заминете с мен. Напуснете глупака, когото наричате свой съпруг, и се присъединете към Лигата на Синьото острие. Елате с мен.

— Не — отвърна съвсем спокойно тя, вместо да го наругае възмутено.

— Мога да ви отведа от тази къща още сега, без да позволя на никого да ме спре. Мога да ви направя своя жена, да ви обрека сърцето и душата си, и тогава вие никога няма да пожелаете да се завърнете в тази къща.

— Но няма да го сторите — смело каза Пенелопа.

— Какво ви кара да мислите така?

— Аз ви познавам — отвърна тя. — Колкото и да е невероятно, аз ви познавам. Можете да ме заплашвате колкото си искате, можете да се опитвате да ме шокирате и да ме накарате да изпадна в паника, но не можете да ме накарате да извърша нещо против волята си.

— Права сте — призна той, — но мога да ви накарам да я промените.

Пенелопа се засмя нервно. Един мъж, но не съпругът й, я държеше в обятията си и й правеше неприлични предложения, а тя се смееше.

— Уверявам ви, че по тези въпроси няма да успеете да промените волята ми. Ако трябва да съм напълно искрена с вас, ще призная, че съм поласкана от силното ви желание да ме прелъстите, но още отсега трябва да се примирите, че усилията ви са обречени на провал.

— Защо?

Какво щеше да стори, ако точно в този миг Пенелопа признаеше, че обича съпруга си?

— Аз съм омъжена, господине. Мисля, че това е достатъчна причина.

За съжаление за него не бе достатъчна.

— Пуснете ме — подкани го тя. — Моля ви.

Макс широко разтвори ръце, оставяйки я да отлети като красива, бяла птица.

Пенелопа прекара по-голямата част от нощта, въртейки се в леглото си в напразни опити да заспи.

Срещата с тайнствения непознат я бе смутила, но дълбоко в себе си тя чувстваше, че човекът, който наричаше себе си Синьото острие, не бе истинска заплаха за нея. Пенелопа не можеше да намери разумно обяснение за обзелото я спокойствие, тя просто го чувстваше с ума и сърцето си.

Тревожеше я фактът, че той се бе оказал прав в предположенията си относно нея. Синьото острие се бе отнесъл с нея по изключително неприличен и неподходящ за една дама начин. Когато шепнеше името й, когато я докосваше, Пенелопа се чувстваше изключително неловко. Непознатият бе решил, че е самотна и има нужда от любов.

Тя имаше нужда единствено от Максимилиан.

Така че, когато зората прогони нощния мрак, Пенелопа се отправи към спалнята на съпруга си. През цялата нощ не бе могла да мигне, измъчвана от мисли за Тайлър, за Синьото Острие и за своя брак.

Сега искаше да си върне Максимилиан. Такъв, какъвто го познаваше преди сватбата им, преди първата брачна нощ. Само така в нея отново щеше да се пробуди желанието за живот.

Пенелопа прекоси коридора и решително влезе в спалнята на съпруга си. Максимилиан все още спеше и на бледата светлина от първите слънчеви лъчи Пенелопа едва успя да различи тялото му под зелената сатенена завивка. Предната нощ трябва да е била унесена в дрямка, когато се е прибирал, защото не бе чула стъпките му.

Пенелопа затвори вратата след себе си и тихо пристъпи към леглото. Съпругът й спеше дълбоко и не усети присъствието й дори когато тя приглади един златист кичур, паднал върху лицето му.

Сънят бе заличил и последната следа от високомерния аристократ. Пред нея лежеше човекът, в когото някога се бе влюбила. В негово лице виждаше приятеля, мъжа, който я бе обожавал, ухажвал и в крайна сметка бе спечелил сърцето й. Мъжа, когото помнеше от първите дни на тяхното познанство и когото бе избрала за свой съпруг.

Максимилиан неспокойно се размърда, при което завивката се свлече от леглото, а от устните му се отрониха някакви неразбираеми думи. Каква ирония на съдбата — бяха женени от месеци, а тя дори и не подозираше, че съпругът й спи гол. Пенелопа вдигна завивката с намерението да го завие отново, но погледът й внезапно спря върху превръзката на хълбока му. Не знаеше Максимилиан да се е наранявал. Предположи, че е паднал от седлото или се е наранил при друг някакъв инцидент. Но защо бе пропуснал да спомене за това пред нея? Както и за петната от кръв по дрехите си и разкъсаната дантела. Върху превръзката му бе избило тъмночервено петно. Пенелопа потърси по стегнатото му мускулесто тяло други следи от наранявания, но не откри такива. Изведнъж погледът й спря на някакво петно върху горната част на едното му бедро.

В полумрака на стаята тя го взе за родилен белег или синина, но след като го разгледа по-отблизо, разбра, че се е излъгала.

Никога преди това не бе виждала татуировка, макар да бе чела за този разпространен сред някои екзотични народи обичай, неотдавна излязъл на мода и в Лондон. Такъв, какъвто го познаваше, не й бе трудно да си представи благоприличния Максимилиан Бродерик, който в знак на протест срещу баща си се сдобива с татуировка — разбира се, на място, където никой не можеше да я види.

Пенелопа се усмихна и се наведе, за да разгледа по-отблизо тайнствената татуировка. Имаше формата на кинжал, син кинжал с извито острие… Синьо острие. Усмивката изчезна от лицето на младата жена.

Синьото острие!

Всичко си идваше по местата. Пенелопа се почувства същинска глупачка. Как бе възможно да не заподозре нищо? Очите, които вечно меняха цвета си — те бяха първата улика, — одухотвореността, прозираща изпод маската, зад която се криеше, и, разбира се, начинът, по който се бе настроил срещу нея след смъртта на Хет Лаури.

Максимилиан не й бе дал никакъв шанс да се защити. Бе я осъдил с чувство за непогрешимост, заключвайки я между стените на тази къща, сред които тя бе открила своя ад. Ето защо се бе променил напоследък. Пенелопа бе разкрила пред Синьото острие, че е невинна, и той й бе повярвал.

Това обаче явно не му бе достатъчно, за да й се довери напълно.

Сега младата жена разбра, защо бе почувствала непознатия мъж в градината толкова близък, мъжа с тъй нежни ръце и с глас, всяващ в сърцето й чувство на покой. Разбра и причината, поради която не се бе почувствала застрашена, когато непознатият се бе опитал да я съблазни. И усещането, че познава мъжа, шепнещ в тъмнината. Да, тя добре познаваше този мъж.

Пенелопа сви юмруци. Изпита непреодолимо желание да се нахвърли върху него, да го изкопчи от даряващия покой сън. Как смееше да претендира, че я обича, а да се държи толкова зле с нея? Как бе могъл с лека ръка да загърби всичко, което ги свързваше?

Безпомощно отпусна свитите си в юмруци длани.

Максимилиан изглеждаше толкова блед и неспокоен. Раната изсмукваше всичките му сили. Раната, получена докато се бе опитвал да убеди Виктор, че Пенелопа е изпълнила задачата си и да спаси Тайлър. Всичко, казано от нея за Синьото острие, бе истина. Той се бе проявил като благороден, смел и достоен мъж.

Но дори и да не бе такъв, тя навярно пак щеше да го обича.

Максимилиан обаче трябваше да плати за начина, по който се бе отнесъл с нея, за измамата и за недоверието.

Пенелопа безмълвно зави съпруга си, внимателно подпъхвайки сатенения юрган под топлото му тяло, и безмълвно му пожела лек и спокоен сън.

Той имаше нужда от него.

Мери лежеше, подпряна на лакът, и наблюдаваше спящия до нея мъж. Той бе великолепен. Силен и красив, мъжествен и нежен, идеалният любовник.

Миналата нощ Далтон се бе появил в стаята й, за да я вземе в обятията си и да я люби с непозната за нея страст. Това бе истинска любов, която бе нещо напълно различно от преживяното с Виктор. Сливането на двете им тела нямаше нищо общо с неприятното усещане от припряното проникване на Виктор в нея. С Далтон тя за първи път бе изживяла удоволствието, което Виктор й бе обещавал, без никога да я дари с него.

Мери отметна завивката от топлото му тяло. Боже, колко красив беше. Нима някога бе подозирала, че под ливреята на иконом може да се крие подобно тяло? Стегнати мускули, гъста руса коса, лице, излъчващо мъжественост и силна воля.

Неочаквано забеляза някакво петно точно под свивката на бедрото му и се наведе, за да го разгледа по-отблизо. Татуировка! Кой би помислил, че Далтон носеше татуировка?

Беше изображение на малък тъмносин кинжал с извито острие. Мери внезапно осъзна смисъла на своето откритие. Усмивката изчезна от лицето й.

Това не можеше да бъде истина. Тя отново се вгледа в красивото му лице. Далтон Арчър, икономът на Максимилиан, бе Синьото острие?

Всичко пасваше идеално. Още от самото начало бе забелязала, че той не прилича на обикновен иконом. Бе прекалено силен и самонадеян, прекалено страстен. Малката татуировка все още не бе достатъчно доказателство, че Далтон е Синьото острие, но Мери бе твърдо решена да узнае истината.

Виктор би дал всичко, за да получи главата му. Наистина всичко.

Макс напрегнато се взираше в бележката. Пенелопа бе изписала думите с красив, плавен почерк.

Бележката не бе подписана, но Пенелопа я бе дала на Хелън, а след това чрез Джон малкият бял лист бе стигнал до Макс.

Но защо Пенелопа настояваше да се срещнат в празната къща на чичо й? Макс подозрително присви очи.

Тайлър щеше да бъде спасен след броени часове. Луис бе открил момчето на един кораб в пристанището. Спасяването му бе трудно, но не и невъзможно. Веднага щом научеше, че момчето е невредимо и на сигурно място в Сайпръс Кросроудс, Макс възнамеряваше да разкрие пред Пенелопа всичките си тайни. Щеше да й се извини, но и да настоява за обяснение защо бе решила да иска среща с непознат мъж, който съвсем недвусмислено бе демонстрирал намеренията си към нея.

Макс бе така вглъбен в мислите си, че не чу стъпките й. Пенелопа рядко си позволяваше да влиза в кабинета му, но днес самоуверено пристъпи вътре. На красивото й лице грееше усмивка.

— Не те безпокоя, надявам се — весело рече тя.

— Разбира се, че не, скъпа — отвърна Макс и пусна бележката в джоба си.

Тя пристъпи напред, дарявайки го ненадейно с кратка целувка по бузата.

— Много си весела днес — мрачно забеляза той.

— Така ли мислиш? — отвърна съпругата му, отдръпвайки се от писалището. — Не бях забелязала.

Лицето й наистина сияеше от щастие.

— Ужасно мразя да прекъсвам работата ти — стеснително рече Пенелопа, — но реших да отпътувам за празниците. Зная, че няма да имаш нищо против и просто исках да те уведомя за заминаването си.

— Заминаването ти?

— Реших за известно време да погостувам на чичо Уилям, ако, разбира се, не възразяваш.

— Защо да възразявам? — меко отвърна Макс.

— Възнамерявам да отсъствам само няколко седмици — невинно рече Пенелопа. — Месец или два.

— Разбирам.

— Чичо Уилям ми липсва много — жално добави тя.

— Наистина ли?

— Да. Помислих си, че е най-добре да замина в петък. — Младата жена гледаше през прозореца на кабинета му точно към мястото, където вече два пъти се бе срещала със Синьото острие.

— Ще наредя на Луис и Гарик да те придружат.

Тя се обърна към него и го дари с непроницаема усмивка.

— О, няма да има нужда. Предпочетох да наема охрана, вместо да ангажирам хората ти.

— Колко разумно — измърмори Макс.

— Толкова си мил — възкликна Пенелопа. — Знаех си, че няма да имаш нищо против.

Тя го дари с още една целувка и излезе от стаята. Съпругата му явно възнамеряваше да избяга със Синьото Острие.

За първи път от месеци Пенелопа спа спокойно и непробудно чак до сутринта.

Вечерта бе очаквала Максимилиан в стаята си, но той явно не искаше съпругата му да види огнестрелната рана на хълбока му. Очевидно все още не можеше да намери сили да разбули тайната си пред нея.

Пенелопа доста се забавляваше от факта, че съпругът й я ревнуваше от самия себе си. Бе забелязала, че когато му съобщи за заминаването си, той едва успя да овладее гнева си. По време на вечерята пък бе почервенял от ярост, гледайки я да отпива от виното си със замечтана усмивка.

Какво можеше да й каже? Нищо. Макс не желаеше да влиза в конфликт с нея, не и преди утрешната вечер.

Пенелопа седеше пред огледалото, когато внезапно забеляза оставената върху тоалетната масичка бележка. Познатата скъпа хартия с червен печат. Дали самият той не се бе промъкнал в спалнята й, докато е спала?

С треперещи ръце Пенелопа разчупи печата и отвори писмото. Веднага позна почерка и малкия син кинжал вместо подпис.

Той е спасен.

Пенелопа въздъхна с облекчение. Тайлър бе спасен и сега се намираше на някое безопасно, избрано от Максимилиан място.

Броя часовете до нашата среща.

Само ако знаеше каква изненада му бе подготвила! Максимилиан със сигурност си я заслужаваше.

Това бе цялото съдържание на бележката. Пенелопа взе един лист от своята хартия и започна да пише послание до съпруга си.

Приемете вечната ми благодарност — старателно написа тя. Това бе самата истина._ В сърцето ми винаги ще има място единствено за вас._ Също истина. Утре вечер, любов моя.

Пенелопа прочете бележката и реши, че е прекалено предизвикателна. За нищо на света не искаше да уплаши бедния Максимилиан! Това само щеше да помрачи удоволствието от играта й. Младата жена въздъхна и сгъна бележката, поставяйки я върху двете писма на Синьото острие. После ги привърза с червена панделка и ги постави в най-горното чекмедже на тоалетната си масичка.

Тайлър бе в безопасност.

Утре вечер тя щеше да си върне съпруга. Веднъж и завинаги.