Синьото острие

2

Мери обичаше повече от всичко на света баловете като този. Присъствието на най-знатните граждани на Чарлстаун, облечени в най-разкошните си дрехи, ярко горящите лампи и месингови свещници, чиито свещи биха стигнали за осветяване Сентън Хауз в продължение на цяла година, музиката, изпълваща балната зала, и най-вече неизбежното обожание, с което бе обградена единствената дъщеря на Уилям Сетън, довеждаха Мери до нещо като транс.

Пенелопа не бе настроена против приемите, ни най-малко, но тази вечер разговорите се въртяха главно около политиката и неизбежната война. Това бе въпрос, който разделяше разума и сърцето й, но разбира се, нямаше никой, с когото би могла да сподели съмненията си. Дори най-малкият намек за съчувствие към бунтовниците би бил изтълкуван като предизвикателно неподчинение към чичо й, а тя не желаеше да го поставя в толкова деликатно положение. Затова не й оставаше нищо друго, освен да бъде необичайно сдържана, докато минутите се точеха непоносимо бавно.

Тя, разбира се, бе взела участие в няколко повърхностни разговора с дами, които я бяха поздравили и се бяха възхитили от роклята й, и не бе пропуснала нито един танц, търсейки поне временно спасение от разговорите за уж неизбежната война, но реалността осезаемо бе надвиснала над залата подобно на черен облак. Останалите присъстващи, изглежда, успяваха да загърбят непривлекателното лице на действителността, но Пенелопа интуитивно бе предусетила задаващото се страдание и това я правеше неспособна да се отдаде на всеобщото веселие.

На два пъти тя танцува с Виктор, който тази вечер не можеше да й се посвети изцяло, тъй като непрекъснато бе в центъра на вниманието на присъстващите лоялисти. Този факт й донесе огромно облекчение и тя с радост забеляза, че Виктор сякаш не бе на себе си, увлечен от нескончаемите разговори за въстание и за задаващата се война.

Пенелопа го наблюдаваше от един ъгъл на салона. Докато обсъждаше политически въпроси с плантаторите и търговците, Виктор Чадуик се оживяваше както никога. Той въодушевено ръкомахаше, за да придаде по-голяма убедителност на думите си, а лицето му бе придобило необичайно сериозно изражение.

Пенелопа изтри потните си длани в полата от розова коприна и с нервно движение разтвори дантеленото си ветрило. Чичо Уилям бе един от присъстващите, които най-жадно попиваха всяка дума, излизаща от устата на Виктор Чадуик.

Пенелопа отново дочу жизнерадостния смях на Мери и се обърна, за да обходи с поглед множеството. Облечени в дрехи от вносна коприна във всички цветове на дъгата, гостите на семейство Лаури представляваха цвета на колониалното градче, преуспяващата аристокрация на една процъфтяваща колония. Пенелопа винаги бе предпочитала тихата усамотеност на чичовата си плантация, но не можеше да си затвори очите за разкоша на града и неговите знатни жители.

Мястото на Мери бе точно тук, в приказната зала, заедно с всичките тези аристократи. Пенелопа винаги бе знаела, че нейното място е другаде.

Неочаквано част от присъстващите извърнаха погледи към главния вход и Пенелопа не можа да се сдържи да не направи същото.

В салона току-що бе влязъл непознат мъж, който обходи множеството с един кратък, но изпитателен поглед, сякаш бе разглезен принц, разглеждащ обожаващата го тълпа. Тялото му бе изопнато като струна, но позата му издаваше зле прикрита леност и скука. Може би това впечатление се създаваше от положението на красивата му ръка, наполовина скрита от подаващата се изпод ръкава бежова дантела. А може би причината бяха дългите нежни пръсти или високите стройни крака, стегнати здраво в копринени бричове със сребрист цвят и бели копринени чорапи. За Пенелопа обаче най-впечатляващото нещо във външността му бяха очите. Дори от мястото си в ъгъла на залата тя успя да забележи, че върху тях бе легнала сянка на апатия.

Златисторусата му коса, която изглежда не познаваше пудрата, бе завързана на плитка с черна панделка. Тайната на неговата привлекателност обаче се криеше в меланхоличния премрежен поглед и благородния, малко дълъг нос.

Господин Лаури се втурна да поздрави късния гостенин с детинско въодушевление, от което на Пенелопа й се пригади. Хариет Лаури, вечният еталон за благоприличие и добър вкус, изпрати превзета целувка на красивия мъж, който й се усмихна с видимо усилие и пое предложената от господин Лаури длан.

Ето кое караше хората непрестанно да обсъждат Максимилиан Бродерик. Въпреки целия порой от думи по негов адрес, Мери бе пропуснала да спомене, че той е фукльо, облечено в коприна конте, което се кичи с повече дантела от всяка жена в залата.

Преди Пенелопа отново да насочи вниманието си към чичо си, Виктор и смущаващото подозрение, че те двамата крояха планове за женитбата й с Чадуик, най-младият син на семейство Лаури, Хет, я покани на танц.

Онова, което се случваше, бе по-отвратително от мисия в Индия, по-досадно и от най-дългата обсада и със сигурност по-пагубно и от най-буреносната нощ в морето или дори от Черната дупка в Калкута.

Макс се усмихна на опитващата се да привлече вниманието му жена — малка червенокоса красавица, която не спираше да говори, дори само за да си поеме дъх. Бе от онези досадни жени, които той презираше повече от всичко и които не преставаха да бъбрят, без изобщо да ги е грижа какво излиза от прекрасните им уста. Твърде бе вероятно в красивата й глава да няма никаква друга мисъл, освен за къдриците на косата й, роклята и музиката, звучаща в ушите й. В момента светът й, изглежда, не надхвърляше рамките на салона на семейство Лаури.

От Мери Сетън би излязла подходяща съпруга за мъжа, за когото Максимилиан опитваше да се представи.

Още не бе имал възможност да се добере до Виктор Чадуик. Потънал в разговори, той, изглежда, бе нещо като център на наобиколилата го глутница лоялисти, която в един момент, докато Макс танцуваше и флиртуваше, бе започнала да се разпръсва. Максимилиан никъде не бе видял губернатора.

Досега не бе научил нищо, което можеше да им бъде от полза. Разговорите бяха тривиални и отегчителни — нищо повече от разпалено разискване на всекидневните клюки. Нито думичка, която да послужи на Синьото острие. Макс се опитваше да прикрие разочарованието си, но и това никак не бе лесно. Все пак ужасната вечер не бе напълно изгубена.

Мери Сетън продължаваше да бъбри, а той да се усмихва, водейки я по дансинга така, че да успее да долови по някоя думичка от носещите се наоколо разговори. През повечето време до ушите му достигаше безобидно дърдорене, клюки и незначителни реплики. Шушукането за политика изпълваше стаята, но множеството се състоеше предимно от лоялисти и навярно тази вечер никой нямаше да завърже истински спор.

През рамото на Мери Сетън Максимилиан забеляза, че Чадуик го наблюдава. До него имаше някаква жена, но Макс не й обърна внимание. Той улови погледа на Чадуик и вяло вдигна ръка за поздрав.

Приказливата госпожица Сетън хвърли поглед през рамо, за да види кой бе привлякъл вниманието на кавалера й. Усмивката й помръкна за миг и почти веднага отново изгря на красивото й лице.

Очите на Чадуик тази вечер изглеждаха по-искрящи от друг път. Изглежда този загадъчен мъж се бе уморил да поддържа обичайния си суров вид. Когато се приближиха към члена на Губернаторския съвет, ги лъхна силна миризма на ром.

— Пенелопа, скъпа — каза Мери, докосвайки с ръка рамото на танцуващата с Чадуик жена. — Къде се криеш цяла вечер? Господин Бродерик — продължи тя със странна интонация, без да дочака отговора на въпроса си, — това е моята братовчедка, госпожица Пенелопа Сетън.

Макс се усмихна сдържано, подразнен от факта, че е принуден да отклони вниманието си от Чадуик, когото съсредоточено бе наблюдавал през цялото време.

Когато премести поглед към жената до Чадуик, сърцето му за миг спря. През цялата вечер бе танцувал с красиви жени, но никоя не можеше да се сравни с това приказно видение. С тъмните си очи, деликатни черти и царствено държание, тя се открояваше от всички останали жени в залата. Лицето й бе спокойно и ведро, а формите — съвършени. Усмивката застина на устните му и след малко от нея не бе останала и следа. За един кратък миг очите му срещнаха нейните и маската, зад която се бе крил, се пропука.

— За мен е удоволствие, госпожице Сетън.

Когато младият мъж пое ръката й и притисна устни към нея, Пенелопа изпита раздразнение. Тя изрази досадата си с присвиване на чувствените си устни, а очите й гневно стрелнаха непознатия. Макс ни най-малко не се смути от видимото неблагоразположение на младата жена и задържа студените й, деликатни пръсти много по-дълго, отколкото позволяваше приличието.

— Господин Бродерик — хладно отвърна тя.

Мери Сетън отново започна да говори, но този път Макс напълно успя да игнорира дърдоренето й. Пискливият й глас потъна в съзнанието му и се превърна в едва доловимо жужене, преди напълно да изчезне. Чадуик се обърна към Мери Сетън със сдържана усмивка, давайки възможност на Макс още няколко мига открито да задържи поглед върху лицето на Пенелопа.

Тя дори не трепна. Не проговори и не извърна глава или очи, за да избегне пронизващия я поглед. Мили Боже, струваше му се, че би могъл да прекара остатъка от вечерта, изгубен в тези черни очи. Очи, в които сега бе изписано раздразнение, но зад досадата той откри още нещо. Макс видя нежност, интелигентност и изтънченост.

И най-вече — видя мир. Онзи мир, за който така дълго бе мечтал.

За щастие отнякъде изникна Хет Лаури, който покани Мери на танц. Появи се и някакъв дебел търговец, предложи на Чадуик чаша ром и след като угоднически му зададе някакъв въпрос, го отведе настрана. Сега Макс и Пенелопа бяха сами. Любезно, но решително, тя издърпа дланта си от пръстите му и след бегло кимване с глава го остави сам.

Той я последва.

Настигна я в преддверието и като я улови над лакътя, с едно ловко движение я дръпна в най-тесния и усамотен ъгъл на оскъдно осветената библиотека.

— Господин Бродерик! — Тонът й бе официален и звучеше възмутено, но Макс можеше да усети, че въпреки протестите си, тя бе настръхнала. Зад студената външност гореше огън, а учестеното дишане издаваше пламналата в гърдите й страст. Пенелопа Сетън не приличаше на жените, които Макс познаваше — нито по външност, нито по темперамент.

— Как смея? — прошепна той, закачливо довършвайки мисълта й.

— Да — меко отвърна Пенелопа. — Как смеете?

Младата жена стоеше, опряла гръб на стената, и не смееше да помръдне, макар че непознатият не я бе докоснал и дори не бе пристъпил по-близо, отколкото позволяваше приличието.

— Смея, защото има неща, които един мъж не може да тръби сред тълпа от непознати.

— Господин Бродерик…

Той продължи да говори, давайки си вид, че не я е чул, тъй като бе сигурен, че ако сега я пусне да си отиде, никога повече няма да има подобна възможност. Не биваше да допуска шансът да го подмине. Нямаше да позволи това.

— Мога да ви кажа, че сте най-красивата жена на света, но не се съмнявам, че сте чувала това и преди.

Тя не се усмихна, нито се смръщи. Лицето й запази онзи малко нетърпелив вид, който го караше да се чувства като непослушно дете. Макс не се остави да бъде разколебан.

— Затова ще се опитам за тези няколко откраднати мига, далеч от тълпата, да ви кажа, че ви обичам лудо.

Последните думи сякаш сами се изплъзнаха от устните му и което бе най-странно, бяха самата истина.

Изглежда, бе успял да я смути. Очите й заблестяха слисано, а устните й леко се разтвориха. Как ли щеше да реагира, ако Макс притиснеше устни към нейните? Щеше ли да изкрещи? Да припадне? Да отвърне на целувката му? А може би и трите.

— На какво си играете с мен, господин Бродерик?

— Това не е игра, госпожице Сетън — усмихнато отвърна Макс, — макар да си призная, минавам за човек, който предпочита да крие истината.

— Значи имате навика да се влюбвате светкавично? — предпазливо рече тя.

— Не съм в състояние да ви отговоря — чистосърдечно отвърна той, — никога преди не съм бил влюбен. Не зная колко дълго ще продължи. Зная само, че е доста необичайно и поразително усещане.

Поразително — това бе думата. Дори силно кроше в главата не би било в състояние да го замае толкова.

Тя закачливо го укори за неприличното държание, докосвайки ръкава му със скъпото си ветрило.

— Може би бъркате любовта с малко развалено месо във вечерята — развеселено рече младата жена, която все още гледаше на цялата тази история като на някаква игра.

— Не — със сериозен глас отвърна Макс. — Не ми вярвате, нали?

— Не.

Наистина не му вярваше. Чувстваше леко раздразнение. Може би дори малко се забавляваше, но това бе всичко. За разлика от нея Максимилиан гледаше на ситуацията необичайно сериозно. Сетивата му бяха изострени до краен предел и правеха всичко да изпъква с невероятна яснота.

— Ще погледнете ли по-сериозно на мен, ако се закълна, че никога преди не съм изричал тези думи? Никога не съм казвал на някоя жена, че я обичам, това е самата истина, госпожице Сетън, защото, преди да зърна лицето ви, не познавах това чувство.

Тя отново докосна ръката му с ветрилото си.

— Сигурна съм, че се забавлявате добре и че се имате за много умен, господин Бродерик, но ви уверявам, че бихте намерил много по-отзивчив партньор в лицето на братовчедка ми Мери, Елизабет Лаури или друга някоя от многото жени, които изглеждат запленени от чара ви. — Тя насмешливо го измери с поглед от главата до петите, очевидно намеквайки за изобилието от дантела по маншетите му. — Мъже като вас…

Максимилиан разбра, че няма да е никак лесно. Пенелопа Сетън нямаше да му повярва лесно и да се хвърли в обятията му с признание в любов. Не можеше да спечели тази удивителна жена толкова бързо, колкото му се искаше. Една част от него бе тревожно напрегната, а другата — ликуваше. Най-ценните неща в живота искаха да се бориш и да ги спечелиш на всяка цена, а Пенелопа бе за него тъкмо такова съкровище.

— Може ли да ви потърся утре? — настояваше той. За жалост не можеха вечно да продължават да се крият в ъгъла на библиотеката. Зад открехнатата врата балът бе в разгара си. Веселата глъч и музиката достигаха до ушите им, сливайки се с гласовете на гостите.

— Не мисля, че е редно…

— Дори да ми забраните — прекъсна я той, — ще ви намеря. Не можете да ме спрете, дори да потърсите закрила от британската армия.

Красивите й, деликатно оформени вежди се събраха в издаваща озадачение гримаса.

— Изглежда, сте много опасен човек, Максимилиан Бродерик.

— Може би — Макс не можеше да определи точно непознатото чувство, родено от любовта към тази жена, която бе срещнал едва преди четвърт час. Навярно бе постъпил неразумно, обяснявайки й се в любов толкова скоро след запознанството им. Не, не смяташе, че е сгрешил. Нерешителността само би навредила.

В този момент вниманието им бе привлечено от Бъртън Лаури, който влезе в библиотеката със запалена цигара в едната ръка и чаша коняк в другата, следван от някакъв непознат на Макс мъж. Двамата разговаряха тихо, но той успя да долови няколко думи от разговора им.

— Тъкмо възнамерявах да си тръгна — високо рече Макс с пиянска нотка в гласа. — Камериерът току-що ми показа едно петно на ревера ми. Можете да си представите колко неловко се почувствах.

Пенелопа само въпросително повдигна вежди. Дори и да бе изненадана от промяната в гласа му и неочакваната посока, която бе взел разговорът, не го показа с нищо. Единствено странният блясък в очите й издаваше слисването й, но за щастие тя не промълви нито дума.

— Бродерик — подскочи Лаури, изненадано обръщайки поглед към двойката в ъгъла. — Не ви видях.

— Двамата с госпожица Сетън водехме изключително интересен разговор за качествата на вносната коприна.

Лаури впери в Макс широко отворените си от почуда очи, а устните му се присвиха в гримаса на отвращение.

— Интересно — промърмори той.

— Трябва да тръгвам — рече Пенелопа и припряно се запъти към вратата, изшумолявайки с полите на роклята си. Преди да излезе обаче, спря, обърна се и дари Максимилиан с дяволита усмивка, която развихреното му въображение изтълкува като обещание за безброй споделени нощи. — Утре следобед — тихо рече тя.

Макс само кимна, неспособен да отвърне каквото и да било. Не можеше да откъсне поглед от приказното видение, застанало в рамката на вратата, като персонаж от някоя картина с митологичен сюжет. Усети да го връхлита гореща вълна, която заля цялото му тяло. В този миг я позна. Страстта на притежанието. Съзнанието, че това бе неговата жена.

Гласът й достигна до него едва различим от долитащата от салона глъч:

— В два часа.