Сирените от Титан

ГЛАВА ПЪРВАМЕЖДУ ТЕМПО И ТАМБУКТУ

Сега всеки знае как да открие смисъла на живота у себе си.

Но човечеството не винаги е било толкова щастливо. Преди по-малко от столетие мъжете и жените не са можели да проникнат лесно в ребусите, скрити у тях.

Не са били в състояние да назоват дори и един от петдесет и трите портала към душата.

Шарлатанските религии са били голяма работа.

Човечеството, непознаващо истините, скрити във всяко човешко същество, гледало навън, непрекъснато се стремяло навън. От този стремеж навън то се надявало да научи кой всъщност е отговорен за цялото сътворение и за какво изобщо е това сътворение.

Човечеството изпращало своите агенти винаги навън, все навън. В крайна сметка ги запратило в открития космос, в безцветното, безвкусно, безтегловно море на външното.

Запратило ги като камъни.

Тези нещастни агенти открили това, което на Земята се намирало в изобилие — кошмарна безсмисленост, без край. Печалбата от космоса, от безкрайното външно, била тройна — празна героика, долнопробна комедия и безсмислена смърт.

И външното, най-накрая, загубило въображаемата си привлекателност.

Останало да се изучи единствено вътрешното.

Само човешката душа останала terra incognita.

Това било началото на добротата и мъдростта.

Какви са били хората в онези времена, с все още неизследвани души?

Това, което следва, е истинска история от Кошмарните векове, случила се горе-долу между Втората световна война и Третата Голяма депресия.

Имаше тълпа.

Тълпата се бе събрала, защото щеше да има материализация. Един мъж и кучето му щяха да се материализират, да се появят от нищото — най-напред като лека мъгла, а после да добият плът като всеки мъж и всяко куче.

Тълпата нямаше да успее да види материализацията. Материализацията беше изцяло семейно събитие, в изцяло семейна собственост и тълпата подчертано не беше поканена да изплакне очите си.

Материализацията щеше да се проведе като цивилизовано обесване — оградена от високи, голи, охранявани стени. И тълпата пред тези стени много наподобяваше тълпата пред стените на обесването.

Тълпата знаеше, че няма да успее да види нищо, но въпреки това нейните членове изпитваха удоволствие да са близо, да гледат втренчено високите стени и да се мъчат да си представят какво става вътре. Тайнствеността на материализацията, както и тайнствеността на обесването, се подсилваше от стената и добиваше качества на порнография върху диапозитивите в магическите фенери на въображенията — магически фенери, прожектиращи диапозитивите си върху голата каменна стена.

Градът беше Нюпорт, Роуд Айлънд, САЩ, Земя, Слънчева система, Млечен път. Стените бяха на имението Румфорд.

Десет минути преди да настъпи материализацията, агенти на полицията разпространиха слуха, че тя е започнала по-рано от предвиденото, че е станала извън стените и че мъжът и кучето могат да бъдат видени ясно като бял ден две пресечки по-нататък. Тълпата се юрна към кръстовището, за да види чудото.

Тълпата беше луда по чудесата.

В края на тълпата имаше една жена, която тежеше сто и трийсет килограма. Тя имаше гуша, карамелена ябълка и сиво шестгодишно момиченце. Държеше момиченцето за ръка и го дърпаше насам-натам, като гумена топка, завързана на пръчка.

— Уонда Джун — каза жената, — ако не започнеш да се държиш както трябва, никога повече няма да те заведа на материализация.

Материализацията бе започнала да се случва преди девет години, веднъж на всеки петдесет и девет дни. Най-учените и заслужаващи доверие хора на света бяха молили със съкрушени сърца, да получат привилегията да наблюдават явлението. По какъвто и начин великите мъже да формулираха молбите си, неизменно получаваха хладен отказ. Отказът беше винаги един и същ, написан на ръка от секретарката за контакти с обществеността на мисис Румфорд.

Упълномощена съм от мисис Уинстън Найлс Румфорд да Ви съобщя, че не е в състояние да отправи поканата, за която настоявате. Тя е сигурна, че ще разберете чувствата и, свързани с това събитие — феноменът, който желаете да наблюдавате, е тъжен, чисто семеен проблем и едва ли е уместно да бъде наблюдаван от външни хора, независимо колко благородни са мотивите за тяхното любопитството.

Мисис Румфорд и екипът и не отговаряха на никой от хилядите въпроси за материализацията, които им се задаваха. Всъщност мисис Румфорд смяташе, че дължи на света съвсем малко информация. Тя изпълняваше това неизразимо малко задължение, като след всяка материализация издаваше комюнике. То никога не надвишаваше сто думи. Икономът и го залепваше на една стъклена витрина, окачена на стената до входа на имението.

Единственият вход представляваше врата в западната стена, като от „Алиса в страната на чудесата“. Беше висока само метър и трийсет. Беше стоманена и се заключваше с голяма брава, марка „Йейл“.

Големият портал на имението беше зазидан.

Комюникетата, които се появяваха в стъклената витрина до вратата, неизменно бяха сухи и издаваха раздразнителност. Съдържащата се в тях информация можеше да натъжи всеки, които изпитваше и троха любопитство. Съобщаваше се точното време, в което съпругът на мисис Румфорд, Уинстън, и неговото куче, Казак, са се материализирали и точното време, в което са се дематериализирали. Здравословното състояние на кучето и мъжа неизменно биваше определяно като добро. От комюникетата се подразбираше, че съпругът на мисис Румфорд може ясно да вижда в миналото и бъдещето, но подробности за видяното в двете посоки никога не се появяваха.

Сега тълпата беше подмамена да отиде другаде, за да се осигури безпроблемния достъп на една наета лимузина до вратата на западната стена. От нея слезе слаб мъж с дрехи на конте от началото на века и показа някакъв документ на полицая пред вратата. Беше маскиран с тъмни очила и изкуствена брада.

Полицаят кимна и мъжът отключи вратата сам, с ключ, който извади от джоба си. Влезе в имението и затръшна вратата след себе си.

Лимузината потегли.

„Пазете се от кучето“ пишеше над малката желязна врата. Пламъчетата на летния залез блещукаха като ножове и бръсначи по парчетата счупено стъкло, забити в бетона върху горния край на стената.

Мъжът, който влезе, беше първият човек, получавал някога покана от мисис Румфорд да присъства на материализацията. Той не беше велик учен. Дори нямаше добро образование. Бяха го изхвърлили от университета във Вирджиния по средата на първата му година. Това бе Малачи Констант от Холивуд, Калифорния — най-богатият американец и печално известен нехранимайко.

„Пази се от кучето“ — пишеше над малката желязна врата. Но зад стената се виждаше само скелет от куче. Той имаше нашийник с жестоки шипове и бе окован с верига за стената. Принадлежеше на много голямо куче — мастиф. Дългите му зъби бяха стиснати. Черепът и челюстите представляваха ловко сглобен, функциониращ модел на машина за късане на плът. Челюстите се затваряха така: чат. Ето на това място са били умните очи, там — чувствителните уши, подозрителните ноздри, мозъкът на месоядното животно. Въжета от мускули са свързвали костите тук и тук и са съединявали зъбите — чат.

Скелетът беше символ — театрален реквизит, част от разговор, сглобен от жената, която не разговаряше почти с никого. Никакво куче не бе умряло на своя пост там край стената. Мисис Румфорд беше купила костите от ветеринаря, бе ги избелила и лакирала, а след това ги бе съединила с тел. Скелетът беше един от горчивите и тайнствени отговори на зловещите номера, които времето и съпругът на мисис Румфорд и бяха погодили.

Мисис Уинстън Найлс Румфорд притежаваше седемнайсет милиона долара. Мисис Уинстън Найлс Румфорд притежаваше най-високото обществено положение, което би могло да се достигне в Съединените американски щати. Мисис Уинстън Найлс Румфорд беше здрава и хубава, а освен това и талантлива.

Талантът и беше като поетеса. Бе публикувала анонимно едно тънко томче стихотворения, наречено „Между темпо и Тамбукту“. То се прие доста добре.

Заглавието произлизаше от факта, че думите между темпо и Тамбукту в един малък речник, са свързани с време.

Но, колкото и да беше надарена, мисис Румфорд вършеше чудати неща, като това да окове във верига кучешки скелет за стената, като това да зазида портала на имението, като това да остави прославената си градина да се превърне в джунгла.

Поуката: Парите, положението, здравето, красотата и талантът не са всичко.

Малачи Констант, най-богатият американец, заключи след себе си вратата, напомняща за Алиса в страната на чудесата. Окачи тъмните очила и изкуствената си брада на бръшляна, покриващ стената. Подмина кучешкия скелет забързано, поглеждайки междувременно часовника си, задвижван от слънчева батерия. След седем минути един жив мастиф на име Казак щеше да се материализира и да тръгне да броди из имението.

— Казак хапе — бе го предупредила мисис Румфорд в поканата си. — Така че бъдете точен.

Констант се усмихна на това — на предупреждението да бъде точен. Освен да пристигнеш някъде навреме, да бъдеш точен означаваше и да съществуваш като точка. Констант съществуваше като точка — не можеше да си представи какво би било, ако съществуваше по някакъв друг начин.

Това беше едно от нещата, които смяташе да разбере — какво би било, ако съществуваше по някакъв друг начин. Съпругът на мисис Румфорд съществуваше по друг начин.

Уинстън Найлс Румфорд бе преминал с космическия си кораб право през един некартографиран хроно-синкластичен инфундибулум на два дни разстояние от Марс. Сега Уинстън Найлс Румфорд и кучето му Казак съществуваха като вълново явление — по всяка вероятност пулсираха в изкривена спирала с начало в Слънцето и край — в Бетелгейзе1.

Земята щеше да прекоси тази спирала.

Едва ли има кратко обяснение на това, какво е хроно-синкластичен инфундибулум, което да не се стори ужасно на специалистите в тази област. Както и да е, най-доброто кратко обяснение вероятно е това на професор Сирил Хол, публикувано в четиринайсетото издание на „Детска енциклопедия на чудесата и нещата, които трябва да правим“. Тук статията се възпроизвежда изцяло, с любезното съгласие на издателите:

Хроно-синкластичен инфундибулум — представете си за миг, че татко ви е най-умният мъж, който някога е живял на земята, че знае всичко, което може да се научи, че е съвсем прав във всичко и че може да докаже, че е прав във всичко. А сега си представете, че някое друго малко дете, на друг хубав свят, отдалечен на милион светлинни години от нас, също има татко, който е най-умният мъж, живял някога на онзи хубав, толкова далечен свят. И той е също толкова умен и също толкова прав, колкото и вашият татко. И двамата татковци са умни, и двамата татковци са прави.

Само че, ако се срещнат, между тях ще започне ужасен спор, защото няма да се съгласят един с друг по никой въпрос. Вие можете да кажете, че вашият татко е прав, а таткото на другото дете греши, само че Вселената е толкова огромно нещо! Има място за много хора, които да са прави по даден въпрос и въпреки това да не постигат съгласие помежду си.

Причината и двамата татковци да са прави и въпреки това да се карат е, че съществуват толкова много различни начини да си прав. Все пак във Вселената има места, където всеки татко в крайна сметка може да схване за какво е говорил другия татко. Това са местата, където всички различни видове истина застават заедно по местата си толкова хубаво, колкото частите в слънчевия часовник на татко ви. Тези места наричаме хроно-синкластични инфундибулуми.

Слънчевата система изглежда е пълна с хроно-синкластични инфундибулуми. Известен ни е един много голям, който обича да застава между Марс и Земята. Знаем за него, защото един земен човек и едно земно куче попаднаха право в средата му.

Може да си помислите, че би било хубаво да попаднете в един хроно-синкластичен инфундибулум и да видите всички различни начини да бъдем абсолютно прави, но също така това може да бъде и много опасно. Горкият човек и горкото куче са разпръснати не само в огромно пространство, но и във времето.

„Хроно“ означава време. „Синкластичен“ означава извит на една и съща страна във всички посоки, като кора на портокал. „Инфундибулум“ е думата, с която древните римляни като Юлий Цезар и Нерон са наричали фунията. Ако не знаете какво е фуния, помолете мама да ви покаже.

Ключът за вратата като от Алиса в страната на чудесата бе пристигнал заедно с поканата. Малачи Констант го мушна в джоба на панталона си, обшит с пухкав хастар и тръгна по единствената пътека напред. Крачеше обгърнат от тъмна сянка, но косите лъчи на залеза обливаха върховете на дърветата със светлина.

Докато вървеше, Констант леко размахваше поканата и очакваше всеки момент да го спрат. Беше написана с виолетово мастило. Мисис Румфорд бе само на тридесет и четири, но пишеше като стара жена — с изкривен и неравен почерк. Беше ясно, че ненавижда Констант, с когото никога не се бе срещала. Духът на поканата беше неприязнен — меко казано, — сякаш бе надраскана върху изцапана носна кърпа.

„По време на последната си материализация — уведомяваше го мисис Румфорд в поканата си — съпругът ми настоя да присъствате на следващата. Не бях в състояние да го разубедя, въпреки множеството очевидни недостатъци на подобно желание. Настоятелно твърди, че ви познава добре, след като Ви е срещнал на Титан, което, както ми бе дадено да разбера, било спътник на планетата Сатурн.“

В поканата нататък почти нямаше изречение, което да не съдържа глагола „настоявам“. Съпругът на мисис Румфорд настоял тя да направи нещо, което противоречало на нейните собствени разбирания, а на свой ред тя настояваше Малачи Констант да се държи колкото се може по-добре, като джентълмен, какъвто не е.

Малачи Констант никога не бе ходил на Титан. Доколкото му беше известно, той никога не бе излизал извън газовата обвивка на родната си планета Земя. Очевидно щеше да научи, че това не е съвсем така.

Завоите бяха много и нямаше видимост. Констант крачеше по влажна, зелена пътека с ширината на моторна косачка, с каквато всъщност беше направена. От двете и страни се издигаха зелените стени на джунглата, в която се бе превърнала градината.

Косачката бе заобиколила един сух фонтан. На това място човекът, който бе работил с нея, бе проявил творчество и бе накарал пътеката да се разклони. Констант можеше да заобиколи фонтана от страната, която предпочетеше. Той спря и вдигна поглед. Самият фонтан също беше чудо на творчеството. Представляваше конус, съставен от множество каменни корита, с все по-намаляващ диаметър. Поддържаше ги цилиндричен стълб, висок дванайсет метра.

Инстинктивно, той не тръгна по едното или другото разклонение, а се покатери на фонтана. Стъпваше от корито на корито, възнамерявайки, когато стигне до върха, да види откъде е дошъл и накъде се е запътил.

Застана на най-връхната точка — в най-малкото корито, стъпил върху останки от птичи гнезда — и пред погледа му се откри имението, а също така и голяма част от Нюпорт и залива Нарагансет. Обърна слънчевия си часовник към слънчевите лъчи, оставяйки го да пие от това, което за слънчевите часовници е като парите за хората от Земята.

Свежият морски бриз разроши синкавочерната му коса. Малачи беше добра изработка — малко под тежка категория, с тъмна кожа, поетични устни и топли кафяви очи, засенчени в пещерите на кроманьонските му вежди. Беше на трийсет и една.

Имаше три милиарда долара, повечето от които наследени.

Името му означаваше верен вестител.

Беше спекулант, преди всичко с акции.

По време на депресиите, които винаги следваха поемането му на алкохол, наркотици и жени, Констант копнееше само за едно — за едно-единствено послание, достатъчно съществено и важно, за да си заслужава да го пренесе смирено между две точки.

Мотото на герба, който си бе измислил гласеше: „Вестителят очаква“.

Вероятно Констант имаше предвид послание между Бог и някой също толкова достоен.

Погледна слънчевия си часовник отново. Оставаха му още две минути, през които трябваше да слезе от фонтана и да стигне до къщата — преди Казак да се материализира и да започне да търси непознати, за да ги ухапе. Усмихна се при мисълта, колко доволна би останала мисис Румфорд, ако се наложеше вулгарният мистър Констант, парвенюто от Холивуд, да прекара цялата си визита на върха на фонтана, прогонен там от чистокръвното куче. Дори би могла да пусне водата.

Не беше изключено в момента да го наблюдава. Къщата беше на минута път от фонтана — от джунглата я отделяше окосена ивица, три пъти по-широка от пътеката.

Постройката беше мраморна — увеличено копие на банкетната зала на двореца „Уайтхол“ в Лондон. Както повечето наистина величествени сгради от този тип, тя бе роднина по съребрена линия на всички пощи и федерални съдилища в страната.

Имението Румфорд беше удивително весело, впечатляващо отражение на понятието „състоятелни хора“. Може би представляваше най-мащабното произведение на тема „състоятелност“ от времето на великата Хеопсова пирамида насам. В известен смисъл бе дори по-добро произведение на тема „постоянство“, защото великата пирамида изтъняваше с приближаването си към небето. Нищо в имението Румфорд не изтъняваше с приближаването му до небето. Обърната наопаки, сградата би изглеждала по съвсем същия начин.

Състоятелността и постоянството на постройката контрастираха иронично с факта, че някогашният господар на дома, с изключение на един час на всеки петдесет и девет дни, не беше по-състоятелен от лунен лъч.

Констант слезе от фонтана, стъпвайки по стъпаловидно разширяващите се ръбове на коритата. Когато стигна най-долу, го обзе силно желание да види съоръжението да работи. Помисли си за тълпата вън и за това, че тя също би била доволна, ако това станеше. Хората щяха да бъдат очаровани — като видят как най-мъничкото коритце на самия връх започне да прелива в следващото по-голямо… и следващото по-голямо в следващото голямо… и следващото голямо в следващото още по-голямо… и така нататък и така нататък — рапсодия на преливането, всяко корито със своята весела песен на водата. И под всичките тези корита — зеещата паст на най-голямото, Велзевул на коритата, пресъхнало като кост и ненаситно, застинало в очакване на първата живителна капка.

Констант изпадна в унес, представяйки си как фонтанът работи. Силно му напомняше халюцинация — а халюцинациите, обикновено предизвикани от наркотици, бяха единственото нещо, което все още можеше да го изненада и забавлява.

Времето летеше. Констант не помръдваше. Някъде в имението се чу лай на мастиф. Звукът повече напомняше удари върху огромен бронзов гонг.

Констант се отърси от унеса си. Лаенето можеше да бъде само на Казак, кучето от космоса. Казак се бе материализирал. Казак бе надушил парвенюшка кръв.

Взе останалото разстояние до къщата тичешком.

Възрастният иконом с бричове до коленете отвори вратата, за да влезе Малачи Констант от Холивуд. Икономът плачеше от радост. Сочеше към някаква стая, която Констант не можеше да види. Опитваше се да обясни, кое го бе направило толкова щастлив и кое го бе накарало да плаче. Не можеше да говори. Челюстта му бе парализирана и единствения звук, който бе в състояние да издаде беше: тц, тц, тц, тц, тц.

Подът на фоайето бе мозайка, изобразяваща знаците на зодиака, заобикалящи златно слънце.

Уинстън Найлс Румфорд, материализирал се само преди минута, влезе във фоайето и застана върху слънцето. Беше по-висок и по-тежък от Малачи Констант — и бе първият човек, който успя да го накара да си помисли, че може би съществуваха и превъзхождащи го индивиди. Домакинът протегна меката си длан и посрещна Констант като стар приятел, почти изпявайки поздрава си с топъл, гърлен тенор.

— Радвам се, радвам се, радвам се, мистър Констант — каза Румфорд. — Колко мммммммммило, че дойдохте.

— Удоволствието е мое — отвърна Констант.

— Говори се, че сте най-щастливият човек, който някога се е раждал.

— Това, струва ми се, е малко силно казано.

— Не можете да отречете, че във финансово отношение сте имали невероятен късмет — настоя Румфорд.

Констант кимна.

— Така е. Трудно бих могъл да отрека.

— И на какво, според вас, се дължи този чудесен ваш късмет?

Констант сви рамене.

— Кой знае? Предполагам, че някой там горе ме харесва.

Румфорд погледна тавана.

— Каква чаровна мисъл… някой там горе да те харесва!

Констант, който по време на разговора все още стискаше ръката на домакина, изведнъж почувства своята малка и ноктеста — като крак на хищна птица.

Дланта на Румфорд бе солидна, но не груба като на човек, обречен да работи едно и също до края на дните си. Беше съвършено гладка, оформена от хилядите щастливи занимания, на активните безделни класи.

За миг Констант бе забравил, че човекът, чиято ръка стискаше, бе само един аспект, пресечна точка на вълнов феномен, простиращ се от Слънцето до Бетелгейзе. Ръкостискането му напомни за това, защото по собствената му длан заиграха слаби, но без съмнение електрически заряди.

Тонът на поканата да присъства на материализацията, отправена му от мисис Румфорд, не бе успял да му внуши чувство за малоценност. Констант беше мъж, а тя жена и той смяташе, че разполага с начини да и демонстрира, ако се наложи, безспорното си превъзходство.

Но мистър Румфорд беше нещо друго — в морално, пространствено, социално, сексуално и електростатично отношение. Ръкостискането и усмивката на Уинстън Найлс Румфорд неутрализираха високото мнение, което Констант имаше за себе си, също толкова умело, колкото общите работници могат да демонтират въртележка от лунапарк.

Констант, който бе предложил услугите си като вестител на Бога, сега изпита силен страх пред сравнително умереното величие на Румфорд. Затършува из паметта си, за да открие доказателства за собственото си величие. Затършува като крадец, ровещ в чужд портфейл. Откри, че паметта му е натъпкана с изпомачканите, преекспонирани изображения на всички жени, с които някога е бил, с нелепи документи, удостоверяващи собствеността му върху още по-нелепи предприятия, със свидетелства, които му приписваха добродетели и способности, които могат да притежават само три милиарда долара. Имаше дори и един сребърен медал с червена лента — даден му заради второто място във вътрешното състезание по скокове и прескоци на Университета във Вирджиния.

Усмивката на Румфорд не слизаше от устните му.

Да продължим аналогията с крадеца, тършуващ в чужд портфейл — Констант разкъса шевовете на паметта си, с надеждата да открие тайно отделение, съдържащо нещо с някаква стойност. Нямаше тайно отделение, нито пък нещо стойностно. Остана само обвивката на паметта му — разпрани, провиснали парцали.

Възрастният иконом погледна Румфорд с обожание и загримасничи като грозна стара жена, позираща за портрет на Мадоната.

— Гос’дарят! — пробля той възторжено. — Младия гос’дар!

— Мога да чета мислите ви, знаете ли? — каза Румфорд.

— Така ли? — попита Констант примирено.

— Най-лесното нещо на света — отвърна Румфорд и очите му заблестяха. — Вие не сте лош човек, особено, когато забравите кой сте.

Той леко докосна Констант по ръката. Това бе жест на политик — вулгарен жест, предназначен за публиката, направен от човек, който в личния си живот, сред себеподобните си, прави всичко възможно да не докосва никого.

— Ако наистина е толкова важно за вас на този етап на нашите взаимоотношения да чувствате, че по някакъв начин ме превъзхождате — заговори той с приятен глас, — замислете се за следното: вие можете да се размножавате, а аз — не.

След това се обърна и поведе Констант през няколко величествени зали.

В една от тях спря и настоя госта му да разгледа огромна картина, нарисувана с маслени бои, на която бе изобразено малко момиченце, хванало юздите на съвсем бяло пони. Момиченцето беше с бяло боне, колосана рокличка, бели ръкавички, бели чорапки и бели обувчици.

Това беше най-чистичкото, най-замръзнало малко момиченце, което Малачи Констант някога бе виждал. На личицето му се четеше странно изражение и Констант реши, че се тревожи да не би да се изцапа.

— Хубава картина — отбеляза той.

— Нали би било ужасно, ако падне в кална локва? — попита Румфорд.

Констант се усмихна неуверено.

— Жена ми като малка — обясни домакинът неочаквано и го поведе навън от стаята.

Минаха по някакъв заден коридор и влязоха в малка стаичка, не по-голяма от килер. Беше три метра дълга и два метра широка, а таванът и, както останалите зали в сградата, беше висок шест метра. Напомняше на комин. Вътре имаше две кресла.

— Архитектурно недоразумение — каза Румфорд, затвори вратата и погледна към тавана.

— Моля? — попита Констант.

— Тази стаичка — Румфорд направи с дясната си ръка магически жест, изобразяващ спираловидна стълба — е единственото нещо, което съм искал с цялото си сърце като малък. Тази малка стаичка.

Той кимна по посока на рафтовете, издигащи се шест метра нагоре върху стената с прозореца. Бяха красиво изработени. Над тях имаше дървена табела, на която бе изписано: „МУЗЕЙ НА СКИП“.

В Музея на Скип бяха събрани тленни останки, черупки и скелети — миди, корали, кости, хрущяли — огризки и отломки от отдавна умрели души. Повечето от експонатите бяха такива, каквито едно дете, вероятно Скип, би могло да събере по бреговете и из горите на Нюпорт. Някои от тях очевидно бяха скъпи подаръци, направени на момче, проявяващо силен интерес към науката биология.

Сред тези подаръци се открояваше един цял скелет на възрастен мъж. Освен това имаше пълен комплект рицарски доспехи, препарирано додо и дълъг спираловиден рог от нарвал, шеговито обозначен от Скип като „Рог от еднорог“.

— Кой е Скип? — попита Констант.

— Аз съм Скип — отвърна Румфорд. — Бях.

— Не знаех — каза Констант,

— Само за семейството си, разбира се — поясни Румфорд.

— Хм — измънка Констант.

Румфорд седна на едното кресло и посочи на Констант другото.

— И ангелите не могат, знаете ли? — каза той.

— Какво не могат? — попита Констант.

— Да се размножават — отвърна Румфорд. Предложи на Констант цигара, взе една за себе си и я постави в дълго, костено цигаре. — Съжалявам, че жена ми е неразположена и не може да слезе долу… за да се запознае с вас. Тя всъщност отбягва мен.

— Вас? — учуди се Констант.

— Точно така. Не ме е виждала от първото ми материализиране. — Той се усмихна тъжно. — Един път и беше достатъчен.

— Съ… съжалявам. Не разбирам.

— Не и харесаха предсказанията ми — обясни Румфорд. — Малкото, което и казах за нейното бъдеще, изглежда я разстрои много. Не иска да слуша повече. — Той се отпусна в креслото и пое дълбоко дъх. — Знаете ли, мистър Констант — добави след това с приятелски тон, — ужасно неблагодарна работа е да обясняваш на хората в каква лоша Вселена всъщност се намират.

— Според нея вие сте пожелали да ме покани тук.

— Предадох и го чрез иконома — каза Румфорд. — Предизвиках я да ви покани, иначе никога нямаше да го направи. Не е зле да имате предвид следното: единственият начин да я накарате да направи нещо, е да и кажете, че няма достатъчно смелост за това. Разбира се тази техника не действа безотказно. Ако сега и кажа, че няма достатъчно смелост, за да погледне бъдещето, тя ще отговори че съм прав.

— Наистина ли… наистина ли можете да видите бъдещето? — попита Констант. Кожата на лицето му се изопна, чувстваше я като опърлена. Дланите му се потяха.

— В точния смисъл на думата, да — отвърна Румфорд. — Когато влязох с кораба си в Хроно-синкластичния инфундибулум, като някакъв мигновен проблясък осъзнах, че всичко, което някога е било, винаги ще бъде и всичко, което ще бъде, винаги е било. — Той отново се засмя. — Това отнема доста от блясъка на ясновидството, нали? То се оказва най-простото, най-очевидно нещо, което можем да си представим.

— Казахте на жена си всичко, което ще и се случи, така ли? — попита Констант. Въпросът беше второстепенен. Констант никак не се интересуваше какво ще стане с жената на Румфорд. Беше жаден за новини, касаещи собствената му персона. Задавайки този въпрос, той проявяваше стеснителност.

— Е… не всичко — отвърна Румфорд. — Тя не би ме оставила да и кажа всичко. Малкото, което все пак и казах, охлади апетита и за повече.

— Р-разбирам — кимна Констант, без изобщо да разбира.

— Да — продължи Румфорд с дружелюбен тон, — казах и, че вие двамата ще се ожените на Марс. — Той сви рамене. — Не в истинския смисъл на думата, но ще бъдете чифтосани от марсианците… като домашни животни.

Уинстън Найлс Румфорд принадлежеше към единствената истинска американска класа. Класата беше истинска, защото границите и бяха ясно очертани в продължение на поне две столетия — ясно очертани за всеки, който има око за дефинициите. От малката класа на Румфорд бяха произлезли една десета от президентите на САЩ, една четвърт от изследователите, една трета от губернаторите на източните щати, половината от професионалните орнитолози, три-четвърти от големите яхтсмени и направо всички спонсори на операта. Забележителното на тази класа се състоеше в това, че сред нея нямаше шарлатани, с изключение на политическите шарлатани. Политическата шарлатания беше средство за заемане на даден пост и никога не се пренасяше в личния живот. Веднъж заели поста, членовете на класата се превръщаха, почти без изключение, във величествено отговорни хора.

Когато Румфорд обвиняваше марсианците, че развъждат хора както се развъжда добитък, той не ги обвиняваше в нищо повече от това, което правеше собствената му класа. Силата и до известна степен се дължеше на разумното управление на парите, но до много по-голяма — на браковете, цинично основаващи се на типа деца, които се очакваше да произлязат от тях.

Желанието бе децата да са здрави, чаровни и умни.

Най-компетентният, макар и невесел анализ за класата на Румфорд без всякакво съмнение е „Американските крале на философията“ на Уолтръм Китридж. Именно Китридж доказа, че тази класа всъщност е едно семейство, чиито свободни елементи се връщат назад към твърдата сърцевина на кръвното родство, чрез браковете между братовчеди. Румфорд и жена му например бяха трети братовчеди и не можеха да се понасят.

А описанието на тази класа, направено от Китридж, приличаше удивително на твърдия, подобен на топка възел, наречен „маймунски юмрук“. В своята „Американските крале на философията“, Уолтръм Китридж често се препъва, мъчейки се да предаде атмосферата на тази класа с думи. Като колежански професор, какъвто всъщност е, той търси само големите фрази и понеже не успява да намери подходящи, създава множество нови, при това непреводими.

Само едно понятие от речника на Китридж си проби път към ежедневните разговори. То е неневротичен кураж.

Именно този кураж, разбира се, подтикна Уинстън Найлс Румфорд към космоса. Това бе чист кураж — изчистен не само от жажда за слава и пари, но също така и от всякакви мотиви, намирисващи на неприспособимост или ексцентричност.

Все пак има две много силни, често употребявани думи, които биха свършили работа чудесно — едната или другата — вместо целия речник на Китридж. Тези думи са стил и себеотрицание.

Когато Румфорд стана първият собственик на частен космически кораб, за което плати петдесет и осем милиона долара от собствения си джоб — това беше стил.

Когато правителствата на земята прекратиха всякакви космически изследвания заради хроно-синкластичните инфундибулуми, а Румфорд обяви, че ще отиде до Марс — това беше стил.

Когато Румфорд обяви, че със себе си ще вземе едно абсолютно огромно куче, сякаш космическият кораб не бе нищо повече от малко по-сложна спортна кола и пътуването до Марс — отскачане до Кънектикът — това беше стил.

Когато не се знаеше какво би станало, ако космически кораб попадне в хроно-синкластичен инфундибулум, а Румфорд насочи своя право към центъра на един такъв — това наистина бе себеотрицание.

Да сравним Малачи Констант от Холивуд и Уинстън Найлс Румфорд от Нюпорт и Вечността:

Румфорд правеше всичко, с което се заемеше, със стил, така че човешкият род да създава добро впечатление.

Констант правеше всичко, с което се заемеше, със своя собствен стил — агресивно, шумно, детински, разточително — така че самия той и човешкият род да създават лошо впечатление.

Констант преливаше от кураж, но този кураж бе всичко друго, освен неневротичен. Смелите постъпки, които някога бе правил, до една бяха мотивирани от ожесточение и останали му от детинство подбуди, които правеха страха да изглежда наистина дребен.

Констант, след като чу от Румфорд, че ще бъде чифтосан с жена му на Марс, извърна поглед встрани към експонатите по рафтовете на стената. Ръцете му бяха вкопчени една в друга и ритмично се стягаха и отпускаха.

Констант прочисти гърлото си няколко пъти. След това просвири тънко между езика и небцето си. В общи линии се държеше като човек, който очаква да отмине някаква чудовищна болка. Затвори очи и всмукна въздух между зъбите си.

— Дрън-дрън, мистър Румфорд — каза той тихо и отвори очи. — Марс?

— Марс — отвърна Румфорд. — Разбира се, това не е крайното ви местоназначение. Нито пък Меркурий.

— Меркурий? — възкликна Констант, превръщайки това хубаво име в грозно квакане.

— Вашето местоназначение е Титан — обясни Румфорд, — но преди това посещавате Марс, Меркурий и отново Земята. Чак след това ще стигнете там.

От основна важност е да се разбере в кой момент от историята на точното изследване на космоса Малачи Констант се запозна с новината, че ще посети Марс, Меркурий, Земята и Титан. Мисловната нагласа на Земята по отношение на космическите изследвания силно напомняше мисловната нагласа на Европа по отношение на изследването на Атлантика преди отплаването на Христофор Колумб.

Все пак имаше някои съществени различия — чудовищата, отделящи космическите пътешественици от техните цели не бяха въображаеми, а многобройни, ужасни, разнообразни и до едно катастрофални. Цената и на най-малката експедиция би могла да разори повечето държави и на практика никоя експедиция не би могла да увеличи богатството на своите спонсори.

С две думи, въз основа на здравия животински разум и последната научна информация, за космическите изследвания не можеше да се каже нищо добро.

Отдавна бе минало времето, когато една нация можеше да изглежда по-велика от друга, само защото е запратила някакви тежки предмети в нищото. „Галактически кораби“ — корпорацията, контролирана от Малачи Констант, всъщност бе получила последната поръчка за такова показно устройство — ракета, висока близо сто метра и шест метра в диаметър. И тя наистина бе построена, но командата за старт така и не се чу.

Корабът бе наречен просто „Кит“ и бе оборудван за петчленен екипаж.

Всичко бе спряло толкова внезапно, поради откриването на хроно-синкластичните инфундибулуми. Присъствието им бе установено по математически път, въз основа на странностите в полетите на непилотираните кораби, изпратени в космоса, за да не бъде изпратен човек — както се предполагаше.

Но откриването на хроно-синкластичните инфундибулуми в крайна сметка каза на човечеството следното: Кое те кара да мислиш, че ще отидеш където и да било?

Това положение сякаш бе създадено по поръчка на американските фундаменталистки проповедници. И те реагираха по-бързо от историците и философите, а и от когото и да било друг, за да заговорят с разум за Ерата на Космоса. Два часа след като стартът на „Кит“ бе отложен за неопределено време, преподобният Боби Дентън вече крещеше пред своите „Кръстоносци на любовта“ в Уийлинг, Западна Вирджиния:

— „Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят и няма да се откажат от онова, що са си намислили да правят. Нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Бог по цялата земя; и те престанаха да зидат града и кулата. Затова му е дадено име Вавилон, защото там Господ смеси езика на цялата земя и оттам ги пръсна Господ по цялата земя1.“

Боби Дентън прониза аудиторията си с блеснал, любящ поглед и продължи да я пече във въглените на собствената и греховност:

— Не са ли и сегашните времена Библейски? — попита той. — Не сме ли съградили от стомана и гордост мерзост далеч по-висока от древната Вавилонска кула? И не искаме ли, както онези строители от миналите времена, с нея да достигнем Небесата? А не сме ли чували стотици пъти, че езикът на учените е международен? Те всички използват едни и същи латински и гръцки думи, те всички говорят езика на числата. — На Боби Дентън този аргумент се струваше особено заслужаващ проклятие и Кръстоносците на любовта се съгласиха мрачно, макар и да не разбираха напълно защо. — Тогава защо надаваме викове на изненада и болка, когато Бог ни казва същото, което е казал и на хората, съградили кулата на Вавилон: Не! Махнете се оттам! Няма да стигнете до Небето с това нещо! Пръскайте се, чувате ли какво ви казвам!? Престанете да говорите помежду си с езика на науката! Вие няма да се откажете от това, което сте намислили да правите, ако продължавате да си говорите с езика на учените, а това не ми харесва! Аз, вашият Бог от Висините искам да се откажете от каквото сте си наумили, искам да престанете да мислите за безумни кули и ракети към Небето, а да започнете да мислите как да станете по-добри съседи, по-добри съпрузи и съпруги, по-добри синове и дъщери! Не търсете спасение в ракетите — търсете го във вашите домове, във вашите църкви!" — Гласът на Боби Дентън стана дрезгав и притихнал. — Искате да летите в космоса? Бог вече ви е дал най-чудесния космически кораб на цялото сътворение! Да! Скорост? Искате скорост? Космическият кораб, който Бог ви е дал, се движи с шейсет и шест хиляди мили в час и ще се движи така цяла вечност, ако Бог го желае. Искате космически кораб, в който хората ще пътуват в комфорт? Та вие го имате! И в него не пътуват само един мъж и едно куче, само пет или десет души. Не! Бог не си играе на дребно! Той ви е дал космически кораб, с който пътуват милиарди мъже, жени и деца! Да! И не е нужно те да стоят привързани с колани за седалките или да носят аквариуми за рибки на главите си! Не! Не и в Божия космически кораб! Неговите пътници могат да плуват, да се разхождат под лъчите на слънцето, да играят бейзбол, да карат зимни кънки, да отиват на семейни излети със семейния автомобил в неделя след църква, да организират семейни вечери на печено пиле. — Боби Дентън кимна. — Да — продължи той. — И ако някой смята, че Бог е лош, защото е поставил в космоса неща, които ни пречат да летим в него, нека просто си спомни за кораба, който Той вече ни е дал. И не е нужно да купуваме гориво за него. Не е нужно да се безпокоим и тревожим за това, точно какво гориво да използваме. Не! Бог мисли за тези неща!

Бог ни е казал какво трябва да правим на този чудесен кораб. Написал е правилата простичко, така че всеки да може да ги разбере. Няма нужда да си физик, велик химик или Алберт Айнщайн, за да ги схванеш. Не! И не са чак толкова много! Казват, че ако е трябвало да изстрелят „Кит“, преди това са щели да проведат единайсет хиляди отделни теста, за да са сигурни, че всичко е наред и корабът може да излети — дали еди-кой си клапан е отворен, дали другият е затворен, затегнат ли е този проводник, пълен ли е резервоарът… и така нататък, и така нататък, единайсет хиляди неща, които трябва да бъдат проверени. Тук, на Божия космически кораб, Бог ни е дал да проверяваме само десет неща. И не за някакво си дребно пътешествие до някакви си отровни камъни в космоса, а за пътешествието до Царството небесно! Помислете за това! Къде бихте предпочели да се окажете утре? На Марс или в Царството небесно?

Знаете кои са нещата, които подлежат на проверка на борда на кръглия, зелен космически кораб на Бога. Трябва ли да ви ги напомням? Искате ли да чуете предстартовото Му броене?

Кръстоносците на любовта изкрещяха, че искат.

— Десет! — извика Боби Дентън — Пожелали ли сте дома на ближния си, неговия роб или робиня, вола му, осела му или нещо друго, което е негово?

— Не-е-е-е! — изреваха в отговор Кръстоносците.

— Девет! — извика Боби Дентън. — Лъжесвидетелствувате ли против ближния си?

— Не-е-е-е! — изреваха Кръстоносците.

— Осем! — продължи Боби Дентън. — Крадете ли?

— Не-е-е-е! — изреваха Кръстоносците.

— Седем! — извика Боби Дентън. — Прелюбодействате ли?

— Не-е-е-е! — изреваха Кръстоносците.

— Шест! — извика Боби Дентън. — Убивате ли?

— Не-е-е-е! — изреваха Кръстоносците.

— Пет! — извика Боби Дентън. — Почитате ли майка си и баща си?

— Да-а-а-а! — изреваха Кръстоносците.

— Четири! — извика Боби Дентън. — Помните ли съботния ден, за да го имате за свят?

— Да-а-а-а! — изреваха Кръстоносците.

— Три — извика Боби Дентън. — Изговаряте ли името Божие напразно?

— Не-е-е-е! — изреваха Кръстоносците.

— Две! — извика Боби Дентън. — Правите ли си кумири?

— Не-е-е-е! — изреваха Кръстоносците.

— Едно! — извика Боби Дентън. — Имате ли други богове, освен истинския Господ ваш Бог?

— Не-е-е-е! — изреваха Кръстоносците.

— Старт! — изрева Боби Дентън весело. — Пристигаме в Рая! Старт, деца, и амин!

— Хм — промърмори Малачи Констант там, в подобната на комин стаичка в Нюпорт. — Изглежда вестителят в края на краищата ще бъде използван.

— Какво искате да кажете? — попита Румфорд.

— Името ми… означава верен вестител — обясни Констант. — Каква е вестта?

— Съжалявам — отвърна Румфорд и изправи учудено глава. — Не знам за никаква вест. Някой ви е споменал за нещо такова ли?

Констант обърна ръцете си с дланите нагоре.

— Искам да кажа… Иначе защо да си правя целия този труд да стигна до Тритон?

— Титан — поправи го Румфорд.

— Титан, Тритон — измърмори Констант. — Защо, по дяволите, изобщо трябва да ходя там?

„По дяволите“ беше твърде слаба и целомъдрена фраза за Констант и трябваше да мине малко време, преди да си даде сметка, защо я е употребил. „По дяволите“ казваха космическите кадети по телевизията, когато метеорит отнесеше някоя антена или се окажеше, че навигаторът им е космически пират от планетата Циркон. Той се изправи. — Защо, по дяволите, изобщо трябва да ходя там?

— Трябва… уверявам ви — каза Румфорд.

Констант отиде до прозореца и възвърна част от арогантността си.

— Казвам ви отсега, няма да отида никъде!

— Съжалявам да го чуя.

— И вероятно ще трябва да направя нещо за вас, когато стигна там, нали? — попита Констант.

— Не — отговори Румфорд.

— Тогава защо съжалявате? Какво ви влиза в работата?

— Не ми влиза в работата. Съжалявам за вас. Наистина ще пропуснете нещо.

— Например?

— Ами… Най-приятния климат, който можете да си представите, като начало.

— Климат? — възкликна Констант презрително. — След като имам къщи в Холивуд, в Кашмирската долина, Акапулко, Манитоба, Таити, Париж, на Бермудите, в Рим, Ню Йорк и Кейптаун? Да напусна Земята, за да търся по-приятен климат?

— На Титан има нещо повече от хубав климат — каза Румфорд. — Жените, например, са най-красивите същества между Слънцето и Бетелгейзе.

Констант изсумтя презрително.

— Жени! Мислите, че за мен представлява трудност да имам красиви жени? Мислите, че съм зажаднял за любов и единственият начин да се добера до красива жена е да се кача на някой космически кораб и да полетя към един от спътниците на Сатурн? Шегувате ли се? Имал съм толкова красиви жени, че всеки между Слънцето и Бетелгейзе би се просълзил, дори ако само му кажат „здрасти“!

Той измъкна портфейла от джоба си и от него — снимката на последното си завоевание. Две мнения не можеше да има — момичето на фотографията бе ослепително красиво. Беше носителка на титлата Мис Зона на Канала, кандидатка за титлата Мис Свят и всъщност далеч по-красива от носителката и. Красотата и бе уплашила журито.

Констант подаде снимката на Румфорд.

— Има ли нещо подобно на Титан? — попита той.

Румфорд разгледа фотографията респектиран и му я върна.

— Не… На Титан няма нищо такова.

— Добре — продължи Констант, чувствайки, че отново е на кормилото на съдбата си, — климат, красиви жени… Какво друго?

— Нищо друго — отговори Румфорд тихо и сви рамене. — О, произведения на изкуството… Ако обичате изкуството.

— Притежавам най-голямата частна колекция в целия свят — заяви Констант.

Бе наследил тази прославена колекция. Беше я създал баща му или по-скоро посредниците на баща му. Наистина бе пръсната из музеите по целия свят и на всеки експонат ясно бе отбелязано, че е част от колекцията „Констант“. Бе създадена и разпределена по този начин по препоръката на Директора за връзки с обществеността на корпорацията „Магнум Опус“, чието единствено предназначение бе да се грижи за делата на Констант.

Колекцията бе създадена с цел да се покаже колко щедри, полезни и чувствителни могат да бъдат милиардерите. Освен всичко останало, тя се бе оказала и великолепно капиталовложение.

— Значи и изкуството отпада — отбеляза Румфорд.

Констант се канеше да прибере Мис Зона на Канала отново в портфейла, когато почувства, че държи в ръката си не една, а две снимки. Под горната имаше още една. Предположи, че е на предшественичката на мис Зона на Канала и реши, че нищо не пречи да покаже на мистър Румфорд и нея — да му покаже на каква божествена мацка е имал възможност да посочи вратата.

— Има… има още една — каза Констант и подаде на домакина си втората фотография.

Румфорд не протегна ръка, за да я вземе. Дори не си направи труда да я погледне. Вместо това се втренчи в очите на Констант и се усмихна насмешливо.

Констант погледна към пренебрегнатата снимка. Разбра, че тя не е на предшественичката на Мис Зона на Канала. В ръката му я бе мушнал Румфорд. Не беше обикновена фотография, въпреки че повърхността и бе гланцова, а ръбовете — бели.

Между белите полета се виждаха блещукащи дълбини. Силно напомняше стъклена повърхност, през която се виждаше дъното на плитък, бистър коралов залив. На дъното на този привиден залив имаше три жени — едната бяла, другата златна, третата — кафява. Те, вдигнали очи към него, го умоляваха да отиде при тях и да ги изпълни с любов.

Красотата им, сравнена с красотата на мис Зона на Канала, беше като красотата на Слънцето, пред тази на светулката.

Констант отново рухна в креслото. Трябваше да извърне поглед от цялата тази красота, за да не избухне в плач.

— Ако искате, задръжте снимката — предложи Румфорд. — Ще се побере в портфейла ви.

Констант не можа да измисли какво да каже.

— Когато стигнете на Титан — кимна Румфорд, — жена ми все още ще е с вас, но няма да ви пречи, ако решите да се забавлявате с тези три млади дами. Синът ви също ще бъде с вас, но той ще има широките разбирания на Беатрис.

— Син ли? — попита Констант. Той нямаше син.

— Да. Едно добро момче на име Хроно — обясни Румфорд.

— Хроно? — попита Констант.

— Марсианско име — отвърна Румфорд. — Роден е на Марс. Чрез вас, от Беатрис.

— Беатрис? — попита Констант.

— Жена ми — поясни Румфорд. Вече бе станал съвсем прозрачен. Гласът му също изтъняваше, сякаш излизаше от евтино радио. — Нещата летят насам-натам и без помощта на вестители, момчето ми — каза той. — Това е хаос, не бива да се заблуждаваме, защото Вселената тъкмо се ражда. Това е най-великото възникване, което създава светлината, топлината и движението. Което те отпраща от тук до там. Предсказания, предсказания, предсказания — добави Румфорд замислено. — Има ли още нещо, което трябва да ти кажа? О, да, да, да, да. Вашето дете, момчето на име Хроно… На Марс Хроно ще намери малка метална лента и ще я нарече свой талисман. Дръжте под око този талисман, мистър Констант. Невероятно важно е.

Уинстън Найлс Румфорд изчезна бавно, започвайки от краищата на пръстите си и завършвайки с усмивката. Усмивката се задържа известно време след като другото вече го нямаше.

— Ще се видим на Титан — каза тя. И изчезна.

— Всичко приключи ли, Монкрийф? — извика мисис Уинстън Найлс Румфорд на иконома от горния край на витата стълба.

— Да, мадам — отговори икономът, — той си отиде. Кучето също.

— А онзи мистър Констант? — попита мисис Румфорд… Беатрис. Държеше се като инвалид — олюляваше се, мигаше на парцали, гласът и звучеше като вятър във върховете на дърветата. Беше с бял домашен халат, чиито меки гънки образуваха обратна на часовниковата стрелка спирала и хармонираха с бялата вита стълба. Спускаше се на площадката зад нея и се сливаше с архитектурата на къщата.

От цялата гледка най-съществена беше високата и, изправена фигура. Чертите на лицето и нямаха значение. Великолепната композиция нямаше да пострада, ако вместо глава имаше гюле.

Но Беатрис имаше лице, и при това — интересно. Би могло да се каже, че приличаше на индиански войн с издадени напред зъби. Но всеки, който би казал това, веднага би трябвало да добави, че изглеждаше чудесно. Лицето и, както и това на Малачи Констант, беше само по себе си неповторимо, изненадваща вариация на позната тема, вариация, която караше зрителите да си казват: „Да, това също е чудесен начин, по който може да изглежда един човек“. Всъщност, Беатрис бе направила с лицето си същото, което би направило всяко най-обикновено момиче — беше го покрила с достойнство, страдание, интелигентност и щипка пикантна проклетия.

— Не — обади се Констант отдолу, — онзи мистър Констант все още е тук.

Беше се облегнал на една колона от арката, която водеше към фоайето и се виждаше съвсем ясно. Но в цялата композиция бе толкова ниско, така се губеше в архитектурните детайли, че беше почти невидим.

— О! — каза Беатрис. — Здравейте.

Поздравът беше празен.

— Вие здравейте — отвърна Констант.

— Мога да апелирам единствено към инстинктите ви на джентълмен — започна тя, — когато ви помоля да не говорите наляво и надясно за срещата си с мъжа ми. Добре разбирам колко голямо може да е изкушението да го направите.

— Да — съгласи се Констант. — Бих могъл да продам разказа си за много пари, да изплатя ипотеката на къщата си и да се прославя по целия свят. Ще имам вземане-даване с великите и почти великите, а коронованите глави на Европа ще ме канят да им устройвам представления.

— Ще ме извините — прекъсна го Беатрис, — ако не съумявам да оценя сарказма и всички останали брилянтни нюанси на прославеното ви остроумие, мистър Констант. Тези посещения на съпруга ми ме разболяват.

— Вече не го виждате, нали? — попита Констант.

— Видях го първия път, когато се материализира и това бе достатъчно, за да се чувствам болна до края на живота си.

— На мен той ми допадна много.

— Безумният понякога не е лишен от чар.

— Безумният ли?

— Като съвременен човек, мистър Констант, не бихте ли казали, че всеки, който прави сложни и до голяма степен невероятни пророчества, е луд?

— Всъщност — отвърна Констант — наистина ли е чак такава лудост да кажеш на човек, който има на свое разположение най-големия космически кораб, че ще полети в космоса?

Сведението, че Констант има на свое разположение космически кораб, стресна Беатрис. Стресна я толкова много, че тя направи крачка назад и се отдели от издигащата се спирала. Тази крачка назад я превърна в това, което всъщност беше — в уплашена, самотна жена, в огромна къща.

— Значи имате космически кораб, така ли? — попита тя.

— Компанията, която контролирам, разполага с такъв — отвърна Констант. — Предполагам, че сте чули за „Кит“.

— Да — потвърди Беатрис.

— Компанията ми го продаде на правителството — добави Констант. — Мисля, че то ще бъде във възторг, ако някой го откупи дори и за пет цента на всеки платен долар.

— Желая ви щастие по време на пътешествието — каза Беатрис.

Констант се поклони.

— Желая ви щастие по време на вашето.

Тръгна си, без да каже нищо повече. Когато прекосяваше зодиака върху пода на фоайето, почувства, че спиралната стълба се извива надолу, вместо нагоре. Констант се превърна в най-ниската точка на една вихрушка на съдбата. Излизайки през вратата, той с радост долови, че измъква самоувереността на къщата на Румфорд със себе си.

Тъй като бе писано, че отново ще се срещне с Беатрис, за да създадат детето на име Хроно, Констант не се чувстваше задължен да я търси и ухажва, или дори да и изпрати картичка с благопожелания. Помисли си, че може да продължи да гледа работата си както обикновено и да остави надменната Беатрис да търси него, както всяка друга мацка.

Разсмя се, когато си сложи тъмните очила, изкуствената брада и излезе през малката желязна врата.

Лимузината се бе върнала, тълпата — също.

Полицаите отвориха малък проход до колата. Констант се промъкна през него и се качи. Проходът се затвори като Червено море зад децата на Израиля. Крясъците на тълпата, взети заедно, представляваха колективен вик на възмущение и болка. Тълпата, на която не бе обещавано нищо, се чувстваше измамена, защото не бе получила нищо.

Мъжете и момчетата започнаха да клатят лимузината.

Шофьорът включи на скорост и мощната машина запълзя напред сред бушуващата плът.

Един плешив мъж посегна на живота на Констант със сандвича си — разтроши хлебчето по стъклото, размаза кюфтето — след това остана гнусна звезда от горчица и сос.

— Ах, ах, ах, ах — крещеше една млада жена и му показа това, което вероятно не бе показвала на никой друг мъж — показа му, че двата и предни зъби са изкуствени. Остави ги да паднат от местата си. Крещеше като вещица.

Едно момче се изкачи на предния капак, закривайки погледа на шофьора. Изтръгна чистачките и ги хвърли сред тълпата. Лимузината успя да стигне до края и след три-четвърти час. Там бяха не полуделите, а почти нормалните.

Едва сега крясъците станаха разбираеми.

— Кажете ни! — извика един мъж, на когото чисто и просто бе дотегнало, без да е ядосан.

— Имаме право! — извика някаква жена и показа на Констант двете си хубави деца.

Една друга жена му обясни какво бе това, на което тълпата чувстваше, че има право.

— Имаме право да знаем какво става! — извика тя.

Безредицата, в такъв случай, беше упражнение в областта на точните науки и теологията — живите искаха да разберат за какво е животът.

Шофьорът, след като най-накрая видя пред себе си свободен път, натисна педала на газта до пода. Лимузината полетя.

Проблясна крайпътна табела: В НЕДЕЛЯ ДА ЗАВЕДЕМ ПРИЯТЕЛЯ СИ НА ЦЪРКВАТА, КОЯТО СМЕ ИЗБРАЛИ!