Сирените от Титан

ГЛАВА ПЕТАПИСМО ОТ НЕИЗВЕСТЕН ГЕРОЙ

Строят на Вуйчо спря пред една постройка от гранит, пред една постройка сред хиляди подобни, които се простираха докъдето поглед стига в желязната равнина. Пред всяка десета от тях имаше пилон, на който плющеше знаме, развяно от пронизващия вятър.

Всички знамена бяха различни.

Знамето, което плющеше като ангел хранител пред помещението на Вуйчовата рота, беше много весело — червени и бели райета и много бели звезди на син фон. То имаше стара слава — знамето на Съединените американски щати от Земята.

Малко по-нататък беше знамето на Съюза на съветските социалистически републики. След това имаше едно прекрасно — зелено, оранжево жълто и пурпурно, с лъв, уловил меч. Това беше знамето на Цейлон.

А по-нататък се виждаше червен кръг на бял фон — знамето на Япония.

Знамената обозначаваха държавите, които различните марсиански бойни единици щяха да нападнат и парализират, когато започнеше войната между Земята и Марс.

Вуйчо не видя никакви знамена, докато антената не остави раменете му да се отпуснат и ставите му да се разхлабят — докато не му позволи да се отърси от вцепенението. Той се вторачи в дългите редици постройки и пилони. Върху вратата на тази, пред която бе застанал, бе изписан голям номер. Той беше 576.

Някаква частица от Вуйчо му подсказа, че номерът е много интересен и го накара да го разгледа по-внимателно. След това си спомни екзекуцията, спомни си, че рижият мъж му бе казал нещо за син камък и барака номер дванайсет.

Когато влезе в помещението, Вуйчо започна да чисти карабината си и установи, че това е много приятно занимание. Освен това откри, че въпреки всичко знаеше как се разглобява оръжието. Тази част от паметта му не беше заличена в болницата. Започна тайно да се чувства щастлив, защото предполагаше, че и други части са останали незасегнати. Не можеше да разбере защо това предположение трябваше да го прави тайно щастлив.

Започна да чисти цевта на карабината си. Тя беше немски „Маузер“, с единичен изстрел, от онези, които бяха спечелили славата си в ръцете на испанците в земната Испано-американска война. Всички карабини от Марсианската армия бяха горе-долу от същото време. Агентите, работили подмолно на Земята, бяха успели да закупят огромни количества „Маузери“, английски карабини „Енфийлд“ и американски „Спрингфийлд“ направо без пари.

Колегите на Вуйчо също почистваха цевите на оръжията си. Смазката миришеше приятно, а парцалчето върху шомпола оказваше точно толкова съпротивление, колкото беше нужно, за да бъде интересно. Почти не разговаряха.

Изглежда никой не бе обърнал особено внимание на екзекуцията. Ако колегите на Вуйчо бяха получили някакъв урок от нея, то той беше лесен за смилане, като кашичка.

Чу се само един коментар за участието на Вуйчо и той беше на сержант Бракман.

— Справи се отлично, Вуйчо — каза му той.

— Благодаря — отвърна Вуйчо.

— Направи го много добре, нали? — попита сержантът останалите войници.

Някои кимнаха вяло, но Вуйчо остана с впечатлението, че колегите му биха кимнали утвърдително при всеки положителен въпрос и биха поклатили глави енергично при всеки отрицателен.

Вуйчо изтегли шомпола с парцалчето, мушна палеца си в открития затвор на пушката и улови слънчевата светлина върху омасления си нокът. Нокътят изпрати светлината нагоре по цевта. Вуйчо погледна от другия край и се развълнува от съвършената красота. Би могъл с часове щастливо да наблюдава безупречната спирала на нарезит и да мечтае щастливо за щастливата земя, чиято кръгла порта виждаше в другия край на цевта. Розовото под нокътя на палеца му наистина правеше тази друга земя да прилича на розов рай. Някой ден щеше да пропълзи надолу към него.

Там сигурно е топло и трябва да има само една луна, мислеше си Вуйчо, и тя ще е тлъста, величествена и бавна. Хрумна му и още нещо за розовия рай от другата страна на цевта и яснотата на видението го озадачи. В този рай имаше три красиви жени и Вуйчо знаеше точно как изглеждат! Едната беше бяла, другата златна, а третата — кафява. В неговото видение златната пушеше цигара. Още повече го изненада фактът, че знаеше точно каква беше тази цигара.

Беше марка „Лунна мъгла“.

— Продай „Лунна мъгла“ — каза Вуйчо гласно. Стана му добре, че го каза. Почувства се авторитетен, умен.

— А? — попита един млад цветнокож войник, който почистваше карабината си до него. — Какво беше това, Вуйчо?

Беше на двайсет и три. Името му бе изписано с жълти букви на черен фон върху левия джоб на куртката му.

Казваше се Вооз.

Ако в Армията на Марс подозренията бяха позволени, Вооз щеше да е подозрителен. Званието му беше само ефрейтор, но униформата му, макар и в уставния зелен цвят беше изработена от далеч по-фина материя и беше значително по-добре ушита от униформите на другите войници — дори и от тази на сержант Бракман.

Униформите на всички останали бяха груби, драскащи кожата, съшити с едри шевове, направени с дебели конци. И изглеждаха добре единствено, когато носещите ги стояха в положение „мирно“. При всяка друга стойка, както забелязваха обикновените войници, униформите им шумоляха и се набираха, сякаш бяха направени от хартия.

Униформата на Вооз следваше всяко негово движение с изяществото на коприна. Шевовете бяха многобройни и фини. И най-странното от всичко — обувките му имаха дълбок, богат, рубинен блясък. Другите войници не можеха да го постигнат както и да лъскаха обувките си. За разлика от техните, обувките на Вооз бяха от истинска кожа от Земята.

— Каза „продай нещо“, така ли, Вуйчо? — попита Вооз.

— Зарежи „Лунна мъгла“. Отърви се от това — промърмори Вуйчо. Тези думи не означаваха нищо за него. Произнесе ги единствено, защото много му се искаше. — Продавай — добави той.

Вооз го погледна — тъжно усмихнат.

— Да продаваме, а? — каза той. — А какво ще продаваме, Вуйчо?

Зениците на очите му станаха много блестящи и пронизващи.

Този блясък и остротата на погледа на Вооз се сториха на Вуйчо особено обезпокоителни — още повече, че той продължаваше да го гледа. Вуйчо извърна лице и в полезрението му попаднаха очите на някои от колегите му. Техните погледи бяха еднообразно тъпи. Дори и на Бракман.

Погледът на Вооз продължи да пронизва Вуйчо. Вуйчо се почувства длъжен да го срещне още веднъж. Зениците приличаха на диаманти.

— Не ме ли помниш, Вуйчо? — попита Вооз.

Въпросът го разтревожи. Поради някаква причина бе важно да не помни Вооз. Беше благодарен, че наистина не го помнеше.

— Вооз, Вуйчо — каза цветнокожият. — Аз съм Вооз.

Вуйчо кимна.

— Как е? — попита той.

— О, не е зле — отвърна Вооз и поклати глава. — Нищо ли не си спомняш за мен?

— Нищо — отговори Вуйчо. Сега паметта му започна леко да го измъчва — казваше му, че би могъл и да си спомни нещо за събеседника си, стига да се опита както трябва. Накара паметта си да замълчи.

— Съжалявам — каза той на глас. — В ума ми няма нищо.

— Аз и ти… бяхме приятели — настоя Вооз. — Вооз и Вуйчо.

— Хъм — измънка Вуйчо.

— Помниш ли каква беше системата на приятелите?

— Не.

— Всеки човек, от всяко отделение си има приятел — обясни Вооз. — Приятелите залягат в един и същи окоп, държат се близо един до друг, когато са в атака. Ако единият изпадне в беда при ръкопашен бой, другият идва и му подхвърля нож.

— Хъм — измънка Вуйчо.

— Чудно ми е — продължи Вооз — как човек забравя някои неща, докато е в болницата и как продължава да си спомня други, каквото и да правят с него. Ти и аз… обучаваха ни за приятели цяла година, а си забравил. Но каза това нещо за цигарите. Какви са тия цигари, Вуйчо?

— Аз… забравих — отвърна Вуйчо.

— Помъчи се да си спомниш. Някога го знаеше. — Той се намръщи и присви очи, сякаш му помагаше да мисли. — Струва ми се, че нещата, които човек може да си спомни, след като е бил в болницата, са толкова интересни. Опитай се да си спомниш всичко, което можеш.

У Вооз имаше някаква изтънченост — като на стар гамен, който гъделичка мамино синче по гушката и го замайва със залъгалки.

Но Вооз харесваше Вуйчо — това също беше характерно за него.

Вуйчо имаше странното чувство, че той и Вооз са единствените истински хора в каменната постройка — че останалите са роботи със стъклени очи, при това не много качествена изработка. Сержант Бракман, който уж командваше, изглеждаше не по-буден, не по-отговорен, не по-владеещ положението от чувал мокра перушина.

— Хайде, кажи ми всичко, което можеш да си спомниш, Вуйчо — продължи да го навива Вооз. — Стари приятелю, само си спомни всичко, което можеш!

Преди Вуйчо да си припомни каквото и да било, болката, която го накара да извърши екзекуцията, се обади пак. Но този път не се задоволи само с едно предупредително бодване. Докато Вооз наблюдаваше с безизразно лице, болката в главата на Вуйчо се превърна в нещо блъскащо, удрящо, бляскащо.

Вуйчо се изправи, изпусна карабината, сграбчи главата си, олюля се, изпищя и припадна.

Когато се свести на пода на бараката, неговият приятел Вооз попиваше слепоочията му с изстуден парцал за миене на под.

Останалите войници стояха в кръг наоколо. Лицата им бяха неизненадани, несъчувстващи. Смятаха, че Вуйчо е направил нещо глупаво и невойнишко, така че си заслужаваше каквото бе получил.

Те гледаха на него сякаш бе направил нещо толкова тъпо от военна гледна точка, колкото да покажеш силуета си на фона на небето или да почистваш заредено оръжие, или да кихнеш, когато си на пост, или да се разболееш от венерическа болест, без да докладваш, или да не изпълниш пряка заповед, или да спиш, когато свири тръбата за ставане, или да си пиян, когато трябва да си бдителен, или да държиш книга или заредена граната в шкафчето си, или да питаш кой в края на краищата е създал Армията на Марс и изобщо защо…

Вооз бе единственият, който изглежда съчувстваше на Вуйчо.

— Аз съм виновен, Вуйчо — каза той.

Сержант Бракман си проби път през кръга и застана над Вуйчо и Вооз.

— К’во напра’и той, Вооз? — попита Бракман.

— Пошегувах се с него, сержант — отговори Вооз чинно. — Казах му да се опита да си спомни колкото може повече. И през ум не ми мина, че ще му стане така.

— Тряб’а да проявяваш повече разум. Не си пра’и майтап с човек, дето току-що е излязъл от болницата — тросна се Бракман.

— О, знам, знам… — закима Вооз, изпълнен с разкаяние. — Приятелят ми… О, проклет да съм!

— Вуйчо — попита сержантът, — в болницата не ти ли обясниха за помненето?

Вуйчо поклати вяло глава.

— Може би. Казаха ми много неща.

— Т’ва е най-лошото, коет’ мо’еш да напра’иш, Вуйчо. Да си спомняш миналото — заяви Бракман. — Зат’ва те изпратиха в болницата, в края на краищата. Щото помнеше много. — Той сви грубите си длани като купички и показа на Вуйчо какъв сърцераздирателен проблем е представлявал. — Дявол да го вземе, помнеше толкоз много. Като войник не струваше пукната пара.

Вуйчо се надигна, опипа предната част на униформата си и видя, че е мокра от сълзи. Помисли си да обясни на Бракман, че всъщност не се е опитвал да си спомни каквото и да било, че интуитивно се е досещал колко лошо нещо е това, но болката го е сполетяла въпреки всичко. Не му го каза от страх болката да не се повтори.

Вуйчо простена и преглътна и последните си сълзи. Нямаше намерение да прави каквото и да било, което не му е заповядано.

— А ти, Вооз — каза Бракман, — струва ми се, че една седмица наказание в тоалетните ще те научи как да се отнасяш с хората, които току-що излизат от болницата.

Нещо безформено в ума на Вуйчо му подсказа да наблюдава играта между Вооз и Бракман внимателно. Някак си това му се струваше важно.

— Една седмица, сержант? — възкликна Вооз.

— Да, за Бога — отвърна Бракман, след това потрепери и затвори очи. Бе ясно, че антената му го е боднала съвсем леко.

— Цяла седмица, сержант? — попита Вооз невинно.

— Един ден — измънка Бракман и това бе по-скоро заплаха, отколкото заповед. Отново посегна към болката в главата си.

— Откога, сержант? — попита Вооз.

Бракман закърши пръстите на грубите си ръце.

— Няма значение — каза той. Изглеждаше смутен и предаден — измъчен. Сведе глава, сякаш за да понесе по-добре болката, ако се появи пак.

— Без повече глупости, дявол да го вземе! — каза той с дълбок, гърлен глас. И забърза към стаята в дъното на помещението. Трясна вратата.

Командирът на ротата, капитан Арнолд Бърч, влезе в помещението, за да направи неочаквана проверка.

Първи го видя Вооз. Той постъпи така, както трябва да постъпи един войник при дадените обстоятелства. Изкрещя:

— Мир-р-р-р-но-о-о!

Направи го, въпреки че нямаше никакво военно звание. По една приумица на военните порядки и най-обикновеният редник има право да изкомандва себеподобните си да застанат „мирно“, ако първи забележи приближаването на някой офицер в закрито помещение, но не и на бойното поле.

Антените на войниците реагираха мигновено — изпънаха гърбовете на мъжете, сковаха ставите им, изопнаха червата им, напъхаха се в задниците им — накараха мозъците им да не мислят. Вуйчо скочи от пода и се изправи вдървен и треперещ.

Само един от войниците не бързаше да застане „мирно“. Вооз. И когато застана, в начина, по който го направи имаше нещо нахално, отпуснато и подигравателно.

Капитан Бърч забеляза това отношение на Вооз и смяташе да му направи забележка. Но едва отворил уста, болката го удари между очите.

Офицерът затвори уста, без да пророни звук.

Заставайки елегантно в положение „мирно“, той се обърна кръгом, чу в главата си звук на барабанче с пружина и излезе от помещението марширувайки в крак с ритъма.

Когато капитанът си отиде, Вооз не даде „свободно“ на колегите си, въпреки че можеше да го направи. В десния си джоб той имаше малка управляваща кутийка, с чиято помощ можеше да накара останалите да направят почти всичко, което поискаше. Беше с размерите на малка, плоска джобна бутилка. Точно като бутилка, кутийката беше извита, за да приляга плътно върху някоя извивка на тялото. Вооз предпочиташе да я носи опряна върху твърдата повърхност на бедрото си.

На кутийката имаше шест бутона и четири копчета. Чрез тях Вооз можеше да контролира всеки, който имаше антена в черепа си. Вооз можеше да причини всякаква болка — можеше да сковава хората в положение „мирно“, можеше да ги кара да чуват барабанчето с пружина, можеше да ги накара да маршируват, да спират, да залягат, да стават, да отдават чест, да се хвърлят в атака, да отстъпват, да скачат, прескачат, подскачат…

Вооз нямаше антена в черепа си.

Свободна толкова, колкото си искаше — ето колко свободна бе волята на Вооз.

Вооз беше един от истинските командващи на Армията на Марс. Той щеше да ръководи една десета от силите — тези, които трябваше да нападнат Съединените американски щати, когато започнеше операцията срещу Земята. По-нататък се обучаваха бойните единици, които щяха да навлязат в Русия, Швейцария, Япония, Австралия, Мексико, Китай, Непал, Уругвай…

Доколкото на Вооз му бе известно, в Армията на Марс имаше осемстотин истински командващи — и никой от тях официално нямаше по-висок чин от сержант. Официалният командващ на цялата армия, армейски генерал Бордърс М. Пулсифер, всъщност през цялото време се намираше под контрола на ординареца си, ефрейтор Брет Райт. Ефрейтор Райт, съвършеният ординарец, носеше аспирин за почти непрекъснатия главобол на генерала.

Преимуществата на тази система на тайни командващи са очевидни. Всеки бунт в Армията на Марс би бил насочен не към когото трябва. И по време на война враговете биха могли да ликвидират целия офицерски състав, без всъщност да навредят на Армията на Марс ни най-малко.

— Седемстотин деветдесет и девет — каза Вооз гласно, поправяйки себе си относно броя на истинските командващи. Един от тях беше мъртъв — бе удушен от Вуйчо край стълба. Името на удушения беше редник Стони Стивънсън, бивш истински командващ на британски щурмови отряд. Стони толкова се бе запленил от желанието на Вуйчо да разбере какво става, че бе започнал несъзнателно да му помага да мисли.

За това бе наказан с най-голямото унижение. В черепа му бе инсталирана антена и с нейна помощ бе принуден да застане пред стълба като добър войник — за да очаква протежето му да го убие.

Вооз остави колегите си в положение „мирно“ — нека продължават да треперят, без да мислят нищо, без да виждат нищо. Вооз отиде до леглото на Вуйчо и легна върху него, слагайки големите си, лъскави обувки върху кафявото одеяло. Скръсти ръце под главата си. Изпъна тялото си като лък.

— Ау-у-у-у — произнесе той нещо средно между прозявка и стон. — Ау-у-у-у, войници, войници, войници — добави, оставяйки ума си незает. — Мътните го взели, войници.

Това бяха мързеливи, безсмислени брътвежи. Вооз бе малко отегчен от играчките си. Хрумна му да ги накара да се бият помежду си, но наказанието за това, ако го хванеха да го прави, беше като онова, което сполетя Стони Стивънсън.

— Ау-у-у-у, войници, войници — каза той лениво още веднъж. — Мътните го взели, войници. Постигнах го, не можете да не признаете. Старият Вооз наистина се справя много добре.

Той се изтърколи от леглото на четири крака и се изправи със скок — грациозен като пантера. Усмихна се ослепително. Правеше всичко възможно, за да се наслаждава на щастливото положение, което заемаше в живота.

— Вие, момчета, не сте толкова зле — утеши той вдървените си колеги. — Трябва да видите какво правим с генералите, ако си мислите, че сте зле. — Вооз се засмя и изгука. — Преди две вечери нас, истинските командващи, нещо ни прихвана и започнахме да спорим за това, кой генерал може да тича по-бързо. И в следващия момент вдигнахме двайсет и четиримата от леглата, до един по голи задници, и ги строихме като състезателни коне, направихме залозите си и ги погнахме, като че ли дяволът ги гони. Генерал Стоувър се класира първи, веднага след него беше генерал Харисън, а след него, генерал Моше. На следващия ден всичките бяха вдървени като талпи. И никой не можеше да си спомни какво е правил предната вечер.

Вооз се засмя и отново изгука, след което реши, че щастливото му положение в живота би изглеждало много по-добре, ако погледнеше на него сериозно — ако покажеше какъв товар е то, ако покажеше колко задължен се чувства, задето има такъв товар. Той направи крачка назад замислено, мушна палци в колана си и се намръщи.

— О, в никакъв случай не е само забавление. — Приближи се до Вуйчо, застана на сантиметри от него и го огледа от горе до долу. — Вуйчо, момчето ми, не ми се приказва колко дълго мислих за теб… Безпокоях се за теб, Вуйчо.

Вооз се заклати напред-назад.

— И пак ще се опиташ да разбереш за какво става дума, нали? Знаеш ли колко пъти те изпращаха в болницата, за да се опитат да изчистят тази твоя памет? Седем пъти, Вуйчо! Знаеш ли обикновено колко пъти се налага да изпращат човек там, за да му изчистят паметта? Един, Вуйчо! Само един! — Вооз изщрака с пръсти под носа му. — И този един път е достатъчен, Вуйчо! Един път и човекът никога повече не се тревожи за каквото и да било. — Той поклати глава учудено. — Но не и ти, Вуйчо!

Вуйчо потрепери.

— Държа те „мирно“ прекалено дълго? — каза Вооз и изскърца със зъби. От време на време не можеше да се въздържи да не тормози Вуйчо.

Най-напред, защото на Земята Вуйчо бе имал всичко, а Вооз нямаше нищо.

После, защото Вооз зависеше от Вуйчо страховито. Или щеше да зависи, когато нападнеха Земята. Вооз беше сирак, мобилизиран, когато бе едва на четиринайсет години и нямаше никаква представа как да се забавлява на Земята.

Разчиташе, че Вуйчо ще му покаже.

— Искаш да знаеш кой си… Откъде си дошъл… Какъв си бил? — попита Вооз Вуйчо. Вуйчо все още стоеше „мирно“, без да мисли за каквото и да било, неспособен да се възползва от нещата, които Вооз би могъл да му каже. Но той и без това ги говореше, за да му бъдат от полза. Просто сам си вдъхваше увереност по отношение на приятеля, който щеше да бъде край него, когато нападнеха Земята.

— Човече! — изръмжа Вооз на Вуйчо намръщено. — Ти си човекът с най-голям късмет, който някога се е раждал! Там, на Земята си бил цар!

Както повечето информация на Марс, информацията за Вуйчо, с която разполагаше Вооз, бе откъслечна. Той не можеше да каже точно откъде е научил едно или друго за него. Беше дочул това-онова сред общите шумове на армейския живот.

А беше твърде добър войник, за да тръгне да задава въпроси наляво и надясно, за да се опитва да попълни празнотите в знанията си.

Знанията на един войник не трябваше да са пълни.

Така че Вооз не знаеше кой знае какво за Вуйчо, освен че някога е имал невероятен късмет. Задълбочи се върху това.

— Имам предвид — добави той, — че не е съществувало нещо, което да не можеш да притежаваш, че си имал възможност да отидеш навсякъде, където поискаш, да направиш всичко, което поискаш!

И докато Вооз се удивляваше на невероятния късмет на Вуйчо на Земята, не можеше да не мисли и за едно друго чудо — суеверното му убеждение, че неговият собствен късмет със сигурност ще е скапан.

Вооз произнесе трите магически думи, които според него отразяваха върховното щастие, което един човек можеше да изпита на Земята: „Холивудски нощни заведения“. Самият той никога не бе виждал Холивуд, не бе влизал и в нощно заведение.

— Човече! — възкликна той. — Та ти си висял в тези заведения по цял ден и по цяла нощ!

— Човече! — каза Вооз на безчувствения Вуйчо. — На Земята си имал всичко, от което човек има нужда за да води свестен живот и при това си знаел как да го правиш!

— Човече! — викна Вооз на Вуйчо, опитвайки се да скрие патетичната безформеност на стремежите си. — Ще отидем с теб на някои хубави места и ще си поръчаме хубави неща, ще ходим насам-натам с разни хубави хора и изобщо ще си поживеем! — Той сграбчи ръката на Вуйчо и го разтърси. — Приятели, ето това сме ние! Приятели! Човече! Двамата ще станем знаменити… Ще ходим навсякъде, ще правим всичко!

„Ето ги, идват старият късметлия Вуйчо и неговият приятел Вооз!“ — произнесе Вооз думите, които се надяваше земяните да кажат след нашествието. — Ето ги там, щастливи като две птички.

Той се засмя и изгука заради щастливците, приличащи на двойка птички.

Усмивката му изстина.

Неговите усмивки никога не се задържаха дълго. Някъде вътре в себе си Вооз се безпокоеше до полуда. Безпокоеше се да не загуби работата си. Не му беше ясно как бе попаднал на нея — как се бе сдобил с тази огромна привилегия. Не знаеше кой го е избрал за това.

Не знаеше дори кой командва истинските командващи.

Никога не бе получавал заповед — от никой, който да е по-висш от истинските командващи. Действията му, както и тези на останалите истински командващи, се основаваха на нещо, което най-добре би могло да се опише като „откъслечни разговори“ — разговори, които се водеха на ниво истински командващи.

Когато се събираха късно през нощта, тези разговори вървяха заедно с бирата, бисквитите и сиренето.

Говореше се, например, за някакви липси от складовете или за това, колко добре е всъщност войниците да се разяряват и нараняват едни други в занятията по жиу-жицу, или пък за лошия им навик да прескачат по няколко връзки, когато завързват гетите си. Вооз ги предаваше нататък, без да има никаква представа откъде водят началото си и основаваше действията си на тях.

Екзекуцията на Стони Стивънсън от Вуйчо също бе обявена по този начин. Най-неочаквано тя се превърна в тема на разговорите.

Най-неочаквано истинските командващи вкараха Стони в ареста.

Вооз опипа кутията с бутоните, без да ги докосва. След това застана на мястото си между стоящите „мирно“ войници, зае същата стойка, натисна бутона и ги освободи.

Много му се искаше да пийне нещо силно. Това също му се полагаше винаги, щом му се допиеше. За истинските командващи от Земята редовно се доставяха пратки с концентрати. Офицерите също имаха право да пият, но не можеха да получат добрите питиета. На тях им даваха някаква смъртоносна зелена течност, направена от ферментирали местни лишеи.

Но Вооз никога не пиеше. Една от причините да не пие бе, че се боеше алкохолът да не го направи лош войник. Втората бе, че се боеше да не загуби здравия си разум и да даде глътка на някой от останалите войници.

Наказанието за истински командващ, който предложи алкохол на войник, бе смърт.

— Да, Господи — каза той и гласът му се изгуби сред шумотевицата на съвземащите се войници. Десет минути след това сержант Бракман обяви време за почивка, през което всички трябваше да излязат навън и да играят немски батбол, което беше основният спорт на Марс.

Вуйчо се измъкна.

Вуйчо се измъкна, за да отиде до барака номер дванайсет и да потърси писмото под синия камък — онова, за което му бе казал червенокосият мъж, преди да се превърне в негова жертва.

Постройките около нея бяха празни.

На върха на пилона пред тях нямаше знаме.

Празните помещения бяха помещавали един батальон Марсиански имперски командоси. Те бяха изчезнали тихомълком една нощ преди месец. Бяха взели със себе си космическите си костюми, бяха почернили лицата си, бяха залепили с лепенки металните плочки с имената си, за да не дрънкат. Местоназначението им беше секретно.

Марсианските имперски командоси бяха експерти по убиване на постови с примки от струни за пиано.

Тайното им местоназначение беше земната луна. Щяха да започнат войната от там.

Пред котелното на барака номер дванайсет намери един голям син камък. Камъкът беше тюркоаз. На Марс тюркоазите бяха много често срещани. Този, който намери Вуйчо, беше плоча с диаметър трийсет сантиметра.

Погледна отдолу. Намери алуминиев цилиндър с навиваща се капачка. Вътре имаше едно много дълго писмо, написано с молив.

Вуйчо не знаеше кой го е писал. Трудно му беше да прави предположения, тъй като му бяха известни имената само на трима души — на Сержант Бракман, на Вооз и неговото.

Влезе в котелното и затвори вратата. Беше възбуден, въпреки че не знаеше защо. Започна да чете на светлината, която се процеждаше през мръсния прозорец.

Скъпи Вуйчо — така започваше писмото.

Скъпи Вуйчо — започваше писмото. — Не са много, Бог ми е свидетел, но това са нещата, които знам със сигурност, а в края ще видиш един списък на въпросите, чиито отговори трябва да направиш всичко възможно, за да научиш. Тези въпроси са важни. За тях мислих повече, отколкото за отговорите, до които вече достигнах. Ето първото нещо, което знам със сигурност:

1. Ако въпросите не ти говорят нищо, такива ще бъдат и отговорите.

Всички неща, които авторът на писмото знаеше със сигурност, бяха номерирани, сякаш за да се подчертае мъчителната, тежка същност на играта научаване на нещо със сигурност. Имаше сто петдесет и осем такива неща. В началото бе имало сто шейсет и пет, но седемнайсет бяха задраскани.

Второто беше: 2. Аз съм нещо, което се нарича „живо“.

Третото беше: 3. Намирам се на място, наречено „Марс“.

Четвъртото беше: 4. Намирам се в част от нещо, наречено „армия“.

Петото беше: 5. Армията възнамерява да убие други неща, наричани „живи“, на място, наречено „Земя“.

Нито едно от първите осемдесет и едно неща не беше задраскано. В тях авторът стигаше все по-дълбоко и по-дълбоко и грешките му ставаха все по-многобройни.

Вооз бе отбелязан и изоставен на твърде ранен етап в играта.

46. Внимавай с Вооз. Той не е това, което изглежда.

47. В десния си джоб Вооз има нещо, което причинява на хората болки в главата, ако направят нещо, което не му харесва.

48. И други хора имат неща, които могат да ти причинят болки в главата. Само с гледане не можеш да разбереш кой има и кой не, така че се дръж мило с всички.

71. Вуйчо, стари приятелю, почти всичко, което знам със сигурност, съм научил в резултат на борбата ми с болката от антената — пишеше в писмото до Вуйчо. — Когато понеча да обърна глава в някоя посока, за да погледна нещо и болката започне, аз се обръщам натам въпреки това, защото знам, че ще видя нещо, което не бива да виждам. Когато задам въпрос и болката се появи, знам, че съм задал наистина добър въпрос. След това го разделям на малки късчета и ги задавам като по-малки въпроси. После събирам отговорите на тези малки въпроси в едно и получавам отговора на големия въпрос.

72. Колкото повече свиквам да издържам на болката, толкова повече научавам. Ти се страхуваш от нея сега, Вуйчо, но няма да научиш нищо, ако не я предизвикваш. И колкото повече научаваш, толкова повече ще се радваш, че можеш да я издържаш.

Там, в котелното на барака номер дванайсет, Вуйчо остави писмото за малко настрана. Доплака му се, защото доверието на автора му — истински герой, в него бе неоправдано. Той не можеше да устои и на частица от болката, която този човек бе изтърпял — не бе възможно чак толкова да обича познанието.

Дори и леката демонстрация, която му направиха в болницата, бе убийствена. Започна да диша като риба на сухо, защото си спомни голямата болка, която му причини Вооз в помещението на взвода. По-скоро би умрял, отколкото да рискува подобно нещо да му се случи втори път.

Очите му се просълзиха.

Ако се бе опитал да говори, щеше да се разплаче.

Горкият Вуйчо не искаше никога повече да си има неприятности с когото и да било. Каквато и информация да получеше от това писмо, написано с героизма на друг човек, той щеше да я използва, за да избегне болките в бъдеще.

Зачуди се дали има хора, които издържат на болка повече от другите. Предположи, че в случая става дума именно за това. Предположи, през сълзи, че самият той е особено чувствителен в това отношение. Без да желае лошото на автора, на Вуйчо му се прииска той да бе изпитал поне веднъж болката такава, каквато тя беше за него.

Тогава може би щеше да адресира писмото си до някой друг.

Вуйчо нямаше начин да прецени качеството на информацията, съдържаща се в писмото. Прие я жадно, безкритично. И като я прие, разбирането му за живота стана съвсем същото, като това на автора. Бе погълнал една философия.

Философията бе смесица от клюки, астрономия, биология, теология, география, психология, история, медицина и… имаше дори кратък разказ.

Ето някои случайно подбрани примери:

Клюки: 22. Генерал Бордърс е пиян през цялото време. Толкова е пиян, че дори не може да завърже връзките на обувките си, без да се развържат почти веднага след това. Офицерите са също толкова объркани и нещастни, колкото и всички останали. Ти също беше такъв, Вуйчо, и командваше батальон.

История: 26. Всички на Марс са дошли от Земята. Смятали са, че на Марс ще им е по-добре. Никой не помни кое на Земята е било чак толкова лошо.

Астрономия: 11. Всичко в небето обикаля около Марс веднъж дневно.

Биология: 58. Нови хора излизат от жените, когато мъжете и жените спят заедно. На Марс от жените никога не излизат нови хора, защото мъжете и жените спят на различни места.

Теология: 15. Някой е създал всичко поради някаква причина.

География: 16. Марс е кръгъл. Единственият град на него се нарича Феба. Никой не знае защо се нарича Феба.

Психология: 103. Вуйчо, големият проблем с тъпите копелета е в това, че са твърде тъпи, за да могат да повярват, че съществува възможност да си умен.

Медицина: 73. Когато на това място, наречено Марс, прочистват паметта на един човек, всъщност не я заличават напълно. Просто изчистват, така да се каже, средната и част. Винаги по ъглите остават много неща. Разказва се една история за това, как са се опитали да изчистят цялата памет на няколко души. Тези нещастници след това не били в състояние да ходят, да говорят, не можели да правят нищо. Единственото, което успели да измислят да направят с тях било да ги дресират, да налеят в главите им минимален речников запас от хиляда думи и да ги направят отговорници за връзките с обществеността на различни военни и индустриални организации.

Кратък разказ: 89. Вуйчо, най-добрият ти приятел е Стони Стивънсън. Стони е едър, весел, силен мъж и пие по четвъртинка уиски на ден. Той няма антена в главата си и може да си спомни всичко, което някога му се е случвало. Твърди, че е таен агент, но всъщност е един от истинските командващи. Под негово командване се намира група пехотинци, която ще нападне място на Земята, наречено Англия. Стони обича Армията на Марс, защото в нея има толкова много смешни неща! Смее се непрекъснато. Чул отнякъде каква черна овца си и дойде в бараката ти, за да те види. Престори се, че ти е приятел, за да те чуе да говориш. След известно време започна да му вярваш, Вуйчо, и ти му разказа някои от тайните си теории за това, какво представлява животът на Марс. Стони се опита да се разсмее, но после разбра, че си му казал някои неща, за които преди това не е знаел нищо. Не можа да го понесе, защото се предполагаше, че той трябва да знае всичко, а ти не трябва да знаеш нищо. След това ти зададе на Стони много от големите въпроси, чиито отговори искаше да научиш и се оказа, че той знае едва половината. И той се върна в бараката си, а въпросите, чиито отговори не знаеше, продължаваха да се въртят в мислите му. Онази нощ не можа да спи, въпреки че пи много. Започна да си дава сметка, че някой го използва, но нямаше представа кой е той. Дори не знаеше защо изобщо трябва да има Армия на Марс. Не знаеше защо Марс се кани да нападне Земята. И колкото повече си спомняше за Земята, толкова повече осъзнаваше, че шансовете на Армията на Марс да победи са колкото шансовете на снежна топка в Ада. Голямото нападение над Земята със сигурност щеше да е самоубийство. Стони се чудеше с кого би могъл да разговаря за тези неща и нямаше с кого другиго, освен с теб, Вуйчо. Така че Стони стана от леглото си около час преди изгрева, промъкна се в бараката ти и те събуди. Каза ти всичко, което знаеше за Марс. И каза, че отсега нататък ще ти казва всичко ново, което научи и ти ще му казваш всичко ново, което ти научиш, а от време на време двамата ще отивате някъде и ще се опитвате да съедините отделните парчета. Даде ти бутилка уиски. И двамата пихте от нея и Стони каза, че си единственият приятел, който някога е имал на Марс, и макар непрекъснато да се смееше, тогава заплака и едва не събуди другите в спалното помещение. Каза ти да внимаваш с Вооз, после се прибра в бараката си и заспа като къпан.

Писмото, от кратката история нататък беше доказателство за ефективността на тайния наблюдателен екип, състоящ се от Стони Стивънсън и Вуйчо. От този момент нататък нещата, които се знаеха със сигурност бяха отбелязани с фрази като „Стони твърди“, „Ти научи“, „Стони ти каза“, „Ти каза на Стони“ и „Ти и Стони се напихте до козирките онази нощ на стрелбището и решихте, като двама безумци, да…“

Най-важното нещо, което двамата безумци бяха решили, бе, че човекът, който всъщност командваше всичко на Марс е едър, добродушен, усмихнат мъж с мек, гърлен тенор, който винаги ходеше с голямото си куче. Този мъж и кучето му, според писмото до Вуйчо, се срещаше тайно с истинските командващи на Армията на Марс по веднъж на всеки стотина дни.

В писмото не пишеше нищо за това, защото авторът му не знаеше нищо повече, но името на мъжа беше Уинстън Найлс Румфорд, а на кучето — Казак, кучето от космоса. Появяването им на Марс беше редовно. Тъй като бяха хроно-синкластично инфундибулумирани, появата на Румфорд и Казак бе също толкова предсказуема, колкото и появяването на Халеевата комета. Материализираха се на Марс по веднъж на всеки сто и единайсет дни.

Както пишеше по-нататък в писмото: 155. Според Стони, този едър тип и кучето му се появявали на сбирките и просто замайвали главите на всички. Бил голям чаровник и когато срещата свършела, всички се мъчели да мислят като него. Всички идеи, които имал някой, всъщност били негови. Просто се усмихвал непрекъснато, говорел ли говорел с приятния си глас и всички си тръгвали с нови идеи в главите. След това участниците в срещите разпространявали тези идеи като свои. Луд бил по играта немски батбол. Никой не знаел как му е името. Ако се случело някой да го попита, той само се смеел. Обикновено носел униформата на Парашутно десантните части, но парашутистите се кълнели, че никога не го били виждали другаде, освен на тези тайни срещи.

156. Вуйчо, стари приятелю — продължаваше писмото, — всеки път, когато ти и Стони откриете нещо ново, добавяйте го към това писмо. Крий го добре и всеки път, когато променяш скривалището, казвай на Стони къде го оставяш. По този начин дори и да те изпратят в болницата, за да прочистят паметта ти, Стони ще ти каже къде да отидеш, за да си я възстановиш.

157. Вуйчо, знаеш ли какво те крепи? Крепи те това, че имаш партньорка и дете. Никой на Марс няма нито едното, нито другото. Името на партньорката ти е Бе. Тя е инструкторка в школата за дишане „Шлиман“ във Феба. Името на сина ти е Хроно. Той живее в основното училище във Феба. Според Стони Стивънсън, Хроно е най-добрият играч на немски батбол в училището. Както всички други на Марс, Бе и Хроно са се научили да се справят с всичко съвсем сами. Не тъгуват за теб. Никога не мислят за теб. Но ти трябва да им докажеш, че се нуждаят от теб много сериозно.

158. Вуйчо, безумен кучи сине, обичам те! Страхотен си! Когато успееш да събереш малкото си семейство на едно място, отмъкни някой космически кораб и отлети някъде, където е спокойно и красиво, някъде, където няма да се налага непрекъснато да гълташ хапчета, за да живееш. Вземи със себе си и Стони. И когато се установите, всички вие отделете много време, за да разберете защо този, който е направил всичко, го е направил.

На Вуйчо му оставаше да прочете само подписа.

Подписът беше на отделен лист.

Преди да го погледне, Вуйчо се опита да си представи външния вид и характера на автора. Авторът беше безстрашен. Толкова обичаше истината, че бе готов да изтърпи всякаква болка, само и само да увеличи запасите си от нея. Превъзхождаше Вуйчо и Стони. Наблюдаваше и записваше нелегалните им дейности с любов, безпристрастност и добронамереност.

Вуйчо си представи автора като чудесен възрастен мъж с бяла брада и телосложение на ковач.

След това отгърна на страницата с подписа.

Оставам искрено твой… пишеше над него.

Самият подпис изпълваше почти целия лист. Състоеше се от пет букви, високи по двайсетина сантиметра и дебели по два. Буквите бяха написани неумело, размазано, със замаха на дете от детската градина.

Ето какъв беше подписът:

ВУЙЧО

Подписът беше на Вуйчо.

Вуйчо беше героят, написал писмото.

Вуйчо беше написал писмото до себе си, преди да отиде да прочистят паметта му. Това бе литература в най-хубавия смисъл на думата, защото тя правеше Вуйчо смел, бдителен и тайно свободен. Тя го превърна в герой в собствените му очи в много трудно за него време.

Вуйчо не знаеше, че човекът, когото бе удушил край стълба, беше най-добрия му приятел Стони Стивънсън. Ако знаеше, можеше да се самоубие. Но съдбата му спести този ужасен факт в продължение на много години.

Когато се върна в бараката си, там дрънкаха и стържеха ножове и щикове. Всеки точеше по някакво острие. И всички се усмихваха с особени овчи усмивки. Тези усмивки говореха за овце, които при определени обстоятелства можеха с радост да извършат убийство.

Бе получена заповед, според която полкът трябваше по най-бързия начин да се отправи към космическите си кораби.

Войната срещу Земята започваше.

Предните отряди на Марсианските имперски командоси вече бяха унищожили съоръженията на земяните върху земната луна. Ракетните батареи на командосите, стрелящи от Луната, показваха на всички по-големи градове какъв е вкусът на Ада.

И подобно на вечерна музика за тези, които опитваха този вкус, Марсианските радиостанции излъчваха към Земята следното послание:

Кафяви хора, бели хора, жълти хора — предайте се или ще умрете.

Кафяви хора, бели хора, жълти хора — предайте се или ще умрете.