Сирените от Титан

ГЛАВА ДЕСЕТАЕРА НА ЧУДЕСАТА

Беше вторник следобед. На северното полукълбо на Земята беше пролет.

Земята беше зелена и водна. Земният въздух бе добър за дишане, подхранващ като сметана.

Чистотата на дъждовете, падащи на Земята можеше да се опита на вкус. Вкусът на чистота беше възхитително тръпчив.

Земята бе топла.

Повърхността и вреше и бушуваше, плодовито неспокойна. Тя бе най-плодовита там, където имаше най-много смърт.

Възхитително тръпчивият дъжд валеше над един църковен двор в Новия свят. Намираше се в Уест Барнстейбъл, Кейп Код, Масачузетс САЩ. Църковният двор беше препълнен — пространствата между умрелите от естествена смърт, бяха плътно заети от телата на удостоените загинали във войната. Марсианци и земяни лежаха рамо до рамо.

По цялата Земя нямаше страна, в чиито гробища да не бяха погребани заедно марсианци и земяни. По цялата Земя нямаше страна, която да не бе взела участие в общата война срещу марсианските нашественици.

Всичко бе простено.

Всички живи същества бяха братя, всички мъртви — още повече.

Църквата, клекнала сред надгробните камъни като някаква мокра праисторическа птица, през различните периоди от историята си беше презвитерианска, независима, унитарианска и универсално апокалиптична. Сега беше Църква на Безкрайно Безразличния Бог.

В двора и стоеше един човек с вид на луд, който се дивеше на гъстия въздух, на зеленината, на мокротата. Беше почти гол, а синьочерната му брада и косата му бяха дълги, сплъстени и прошарени със сиво. Единственото облекло, което имаше на себе си, се състоеше от една подрънкваща препаска, направена от гаечни ключове и меден проводник.

Тази одежда прикриваше срама му.

Дъждът се стичаше надолу по загрубелите му бузи. Той отметна глава назад, за да отпие от него. Постави ръката си върху един надгробен камък — повече, за да го опипа, отколкото да потърси опора. Бе свикнал да докосва камъни — бе свикнал до смърт да пипа груби, сухи камъни. Но такива — мокри, покрити с мъх, дялани, надписани от човешка ръка — не бе докосвал от много, много време.

Pro patria — пишеше на камъка, под ръката му.

Този мъж беше Вуйчо.

Беше се върнал у дома след Марс и Меркурий. Корабът му се бе приземил в една горичка до църковния двор. Вътрешно бе изпълнен с безумен, болезнен гняв, като човек, чийто живот е бил похабен по най-жесток начин.

Вуйчо беше на четирийсет и три години.

Налице бяха всички причини той да повехне и умре.

Това, което го поддържаше бе повече механично, отколкото емоционално. Искаше отново да се събере с Бе, неговата партньорка, с Хроно, неговия син и със Стони Стивънсън, неговия най-добър и единствен приятел.

Този дъждовен вторник следобед преподобният С. Хорнър Редуайн бе застанал на амвона на църквата. Вътре нямаше никой друг. Редуайн се бе качил там, единствено за да се почувства колкото се може по-щастлив. Той не се чувстваше много щастлив при неблагоприятни обстоятелства. Чувстваше се много щастлив, при извънредно щастливи обстоятелства — защото бе обичан от всички свещеник на една религия, която не само обещаваше, но и наистина правеше чудеса.

Неговата църква — „Барнстейбълската Първа църква на Безкрайно Безразличния Бог“ имаше и друго име: „Църква на уморения Космически скиталец“. Това име бе дадено заради едно пророчество — че някой ден в нея ще пристигне самотен войник, изостанал от Армията на Марс.

Църквата бе готова да посрещне чудото. В грубия дървен стълб зад амвона бе забит ръчно изкован клин. Стълбът подпираше дебелата централна греда на покрива. На клина бе окачена закачалка за дрехи, инкрустирана с полускъпоценни камъни. На нея, в прозрачна полиетиленова торба, висяха дрехи.

Според пророчеството умореният Космически скиталец щеше да дойде гол и щеше да се побере в този костюм като ръка в ръкавица. Костюмът бе направен така, че да може да стане само на този, който трябва. Състоеше се от една част, беше лимоненожълт, импрегниран, затваряше се с цип и прилепваше плътно до тялото.

Този костюм не беше по модата на деня. Бе създаден специално, за да придаде повече блясък на чудото.

На гърба и гърдите на костюма бяха пришити оранжеви въпросителни знаци, високи по четирийсет сантиметра. Те символизираха факта, че Космическия скиталец нямаше да знае кой е.

Никой нямаше да знае кой е той, докато Уинстън Найлс Румфорд — духовният водач всички църкви на Безкрайно Безразличния Бог, не съобщеше името му на света.

Знака, че Космическия скиталец е пристигнал, трябваше да даде преподобният Редуайн, като започне да бие камбаната като луд.

Когато камбаната забиеше като луда, енориашите трябваше да почувстват екстаз, да изоставят това, с което се занимават в момента, да се смеят, да плачат, да се съберат.

Доброволната противопожарна команда на Уест Барнстейбъл бе почти изцяло под влиянието на членовете на църквата, така че пожарната кола трябваше да участва като единственото превозно средство, което донякъде подхождаше за тържествеността на случая.

Писъкът на сирените върху покрива на противопожарната служба също трябваше да се присъедини към необузданата радост на камбаната. Едно нейно изпищяване означаваше подпалена ливада или гора. Две изпищявания означаваха подпалена къща. Три изпищявания означаваха, че пожарът е потушен. Десет изпищявания щяха да означават, че Космическия скиталец е пристигнал.

Водата се процеждаше през неуплътнената дограма на прозореца. Водата се процеждаше през една разместена керемида на покрива, преминаваше през цепнатина и увисваше във вид на блестящи капчици по гредата над главата на Редуайн. Добрият дъжд мокреше добрата стара камбана в камбанарията, спускаше се надолу по въжето и, наквасваше дървената кукла, завързана на края му, стичаше се от краката на куклата и образуваше локвичка върху застлания с плочи под.

Куклата имаше религиозно значение. Тя символизираше един отблъскващ начин на живот, който вече не съществуваше. Наричаше се малачи. Нямаше дом или кабинет на привърженик на вярата, в които някъде да не е окачен по един малачи.

Съществуваше само един правилен начин да се окачи малачи — за врата. Съществуваше само един правилен възел, който можеше да се използва — като за бесилка.

И дъждът капеше от малачито на Редуайн, окачено на края на въжето на камбаната…

Студената пролет на горските духове и минзухарите си бе отишла.

Крехката, хладна пролет на феите и нарцисите си бе отишла.

Бе дошла пролетта на хората и люляковите храсти пред църквата на Редуайн бяха натежали от цвят.

Редуайн се вслуша в дъжда и си представи, че той нашепва стихове от Чосър на старинен английски. Изговори на глас думите, които си представи, че изговаря дъждът. Направи го съвсем тихо, като самия дъжд:

От гредата над главата му се отдели една капка, намокри лявото стъкло на очилата му и бузата му, приличаща на ябълка.

Времето не бе проявило жестокост към Редуайн. Застанал на амвона, той приличаше на червендалесто селско вестникарче, въпреки че беше на четирийсет и девет. Вдигна ръка, за да избърше мокротата от бузата си и торбата с оловни ловджийски сачми, окачена на китката му издрънка.

Подобна торба със сачми беше привързана и към другата му китка, а на ремъци през раменете му бяха окачени две тежки железни плочи — едната на гърдите, а другата на гърба.

Тези тежести представляваха пречки в надпреварата на живота.

Той носеше двайсет и четири килограма — носеше ги с радост. По-силен човек би носил повече, по-слаб — по-малко. Всеки силен привърженик на вярата на Редуайн приемаше тези пречки с радост и гордо ги носеше навсякъде.

Слабите и кротките най-накрая трябваше да признаят, че надпреварата на живота е станала почтена.

Течните мелодии на дъжда бяха толкова прекрасен фон за рецитиране в празната църква, че Редуайн реши да продължи още малко. Този път щеше да изрецитира нещо, написано от Уинстън Найлс Румфорд — Господаря от Нюпорт.

Нещото, което Редуайн смяташе да изрецитира под акомпанимента на дъждовния хор, бе написано от Господаря от Нюпорт, за да дефинира позицията си спрямо своите свещеници, позицията на свещениците спрямо техните енориаши и позицията на всеки спрямо Бога. Редуайн го четеше пред хората всяка първа неделя от месеца.

— Аз не съм ваш баща — започна Редуайн. — По-добре ме наречете брат. Но аз не съм ваш брат. По-добре ме наречете син. Но аз не съм ваш син. По-добре ме наречете куче. Но аз не съм вашето куче. По-добре ме наречете бълха на вашето куче. Но аз не съм бълха. По-добре ме наречете микроб от бълхата на вашето куче. Като микроб от бълхата на вашето куче, аз искам да ви служа по всички възможни начини, точно така, както вие желаете да служите на Всемогъщия Бог, Творец на Вселената.

Редуайн плесна с ръце, убивайки въображаемата, нападната от микроби бълха. В неделя всички енориаши убиваха бълхата едновременно.

Още една капка се разтрепери, падна от гредата и пак намокри бузата на свещеника. Редуайн дълбоко благодари, кимайки, за капката, за църквата, за мира, за Господаря от Нюпорт, за Земята, за Бог, на когото не Му пука, за всичко.

Слезе от амвона, като поклащаше с достойнство торбите с оловни сачми.

Премина по прохода между седалките и излезе през арката, за да стигне до камбанарията. Спря пред локвата под въжето на камбаната, за да определи пътя, по който водата се е стекла долу. Реши, че е чудесно пролетният дъжд да влиза вътре по този начин. Дори и да го натовареха с преустройството на църквата, той пак би направил така, че предприемчивите капчици да проникват под покрива.

Срещу него имаше още една арка — обрасла с люляк.

Редуайн премина под нея и видя масивния кораб, приличащ на голям мазол в горичката, видя и голия, брадясал Космически скиталец в двора на църквата.

Редуайн изкрещя от радост. Върна се, развърза въжето на камбаната, разклати го и увисна на него като пияно шимпанзе. В бясното звънене на камбаната Редуайн чу думите, които според Господаря от Нюпорт казваха всички камбани:

БЕЗ ПЪКЪЛ — заби камбаната —

БЕЗ ПЪКЪЛ,

БЕЗ ПЪКЪЛ,

БЕЗ ПЪКЪЛ!

Вуйчо се ужаси от звука. Камбаната му се стори ядосана и уплашена, така че той хукна назад към кораба и лошо си сряза глезена, докато прескачаше каменната стена. Когато затваряше вратата, чу че на камбаната отговаря сирена.

Вуйчо си помисли, че Земята още воюва с Марс и тази сирена предвещава неговата смърт. Той натисна бутона „ON“.

Автоматичният навигатор не реагира веднага, а започна объркано и безсмислено да спори със себе си. Спорът завърши с това, че навигаторът се самоизключи.

Вуйчо отново натисна бутона „ON“. Този път го задържа натиснат, като стовари върху него петата си.

Навигаторът отново заспори глупашки със себе си и се опита да се самоизключи. Когато видя, че не може да го направи, започна да изпуска мръсен, жълт дим. Димът стана толкова гъст и отровен, че се наложи Вуйчо да глътне кислородна таблетка и отново да прибегне до дихателната система „Шлиман“.

След това пилот-навигаторът изпусна дълбок, пулсиращ звук като от орган и умря завинаги.

За излитане вече не можеше да става и дума. Със смъртта на пилот-навигатора умираше целия кораб.

Вуйчо се приближи през дима до един илюминатор и погледна навън.

Видя противопожарната кола. Тя мачкаше храсталаците и се приближаваше към кораба. Край нея тичаха мъже, жени и деца — просмукани от дъжда, изпаднали в екстаз.

Пред пожарната крачеше преподобният С. Хорнър Редуайн. В едната си ръка носеше лимоненожълтия костюм, поставен в прозрачна полиетиленова торба. В другата държеше букет току-що откъснат люляк.

Жените изпращаха на Вуйчо целувки през илюминатора и вдигаха децата си, за да зърнат обожавания човек вътре. Мъжете стояха край пожарната и приветстваха Вуйчо, приветстваха себе си, приветстваха всичко. Шофьорът предизвика мощен гърмеж от ауспуха, наду сирената, удари камбанката.

Всички носеха по някаква пречка. Повечето бяха типични — тежести за прозорци, торби с олово, стари скари за фурна. Тяхното предназначение беше да неутрализират физическите предимства. Но сред енориашите на Редуайн имаше и няколко истински вярващи, които бяха избрали по-сериозни и по-красноречиви пречки.

Имаше жени, сдобили се поради прищявка на късмета с ужасното предимство на красотата. Те бяха унищожили това нечестно предимство, като се бяха облекли в изпокъсани дрехи, като заставаха в лоши пози, дъвчеха дъвка и използваха козметика по демонски начин.

Един старец, чието предимство бе чудесното му зрение, бе развалил това зрение, като носеше очилата на жена си.

Един мургав младеж, чийто жизнен, хищен сексапил не би могъл да се скрие с лоши дрехи, се бе лишил от предимството си, вземайки за съпруга жена, на която и призлява от секса.

Жената на мургавия младеж, която можеше да се гордее с научната си степен, бе премахнала предимството си, омъжвайки се за човек, който не четеше нищо друго, освен комикси.

Паството на Редуайн не бе единствено. То не беше и особено фанатично. По Земята живееха милиони хора, които с радост си поставяха пречки.

Това, което ги правеше особено щастливи, беше фактът, че вече никой не се възползваше от недостатъците на другите.

Пожарникарите измислиха нов начин, за да изразят радостта си. В средата на пожарната кола беше монтиран струйник. Той можеше да се върти като картечница. Насочиха го право нагоре и пуснаха водата. Трептящият, неуверен фонтан се насочи към небето и когато не можеше да стигне по-нагоре, вятърът го разкъса на пръски. Пръските се посипаха върху всичко наоколо и забарабаниха по кораба. Намокриха и самите пожарникари. Намокриха жените и децата, като ги стреснаха, след което ги изпълниха с още повече радост.

Това, че водата изигра толкова важна роля в посрещането на Вуйчо бе една вълнуваща случайност. Никой не бе планирал подобно нещо. Но бе чудесно, че всички можеха да забравят себе си в едно тържество на пълната мокрота.

Преподобният С. Хорнър Редуайн, който в прилепналите си, мокри дрехи се чувстваше гол като езически горски дух, хвърли шепа люляк към илюминатора на кораба и залепи обожаващото си лице за стъклото.

Изражението на лицето, което преподобният видя вътре, удивително напомняше изражението на интелигентна маймуна в зоологическа градина. Челото на Вуйчо бе набраздено от дълбоки бръчки, очите му бяха навлажнени от безнадеждното желание да разбере.

Вуйчо бе решил да не се страхува.

Нито пък бързаше да пусне Редуайн при себе си.

Най-накрая той отиде до двойната херметическа врата и я отключи. Направи крачка назад и зачака някой друг да я отвори.

— Нека вляза първи, за да му дам костюма — каза Редуайн на енориашите си. — След това е ваш.

Там, в космическия кораб, лимоненожълтия костюм стана на Вуйчо като че ли беше пласт боя. Оранжевите въпросителни знаци на гърдите и гърба прилепнаха без нито една гънка.

Вуйчо все още не знаеше, че никой друг на света не е облечен като него. Реши, че много хора имат подобни костюми — с въпросителните знаци и всичко останало.

— Това… Това Земята ли е? — попита Вуйчо свещеника.

— Да — отговори Редуайн. — Кейп Код, Масачузетс, Съединени американски щати, Човешко братство.

— Слава Богу — каза Вуйчо.

Редуайн повдигна вежди учудено.

— Защо?

— Моля? — попита Вуйчо.

— Защо благодарите на Бога? — възкликна Редуайн. — Той не се интересува от това, какво става с вас. Той не е положил никакви усилия, за да дойдете дотук жив и здрав, както не би положил и за да ви убие. — Свещеникът вдигна нагоре ръце, за да демонстрира мускулите на вярата си. Сачмите в торбите на китките му издрънкаха и привлякоха вниманието на Вуйчо. От тях то лесно прескочи към тежката плоча на гърдите му. Свещеникът проследи погледа му и леко повдигна плочата.

— Тежка е — отбеляза той.

— Хъм — отвърна Вуйчо.

— Предполагам, че ти ще трябва да носиш около трийсет килограма, след като те възстановим — каза Редуайн.

— Трийсет килограма? — попита Вуйчо.

— Трябва да се радваш, а не да съжаляваш, когато носиш пречката си. Тогава никой няма да може да те упрекне, че се възползваш от неведомите пътища на късмета.

В гласа му се прокрадна блаженият, заплашителен тон, който почти не бе използвал от най-ранните дни на Църквата на Безкрайно Безразличния Бог, от вълнуващите масови посвещавания във вярата след войната с Марс. В онези дни Редуайн и всички други млади мисионери бяха заплашвали невярващите със справедливото възмущение на тълпите — справедливо възмутените тълпи, които тогава все още не съществуваха.

Сега справедливо възмутени тълпи имаше във всяко кътче на света. Членовете на Църквата на Безкрайно Безразличния Бог наброяваха солидната цифра три милиарда души. Младите лъвове, които първи проповядваха вярата, сега можеха да се превърнат в агнета и да съзерцават такива ориенталски тайнства, като например спускането на капки вода по въже на камбана. Дисциплиниращата ръка на Църквата навсякъде се намираше у тълпите.

— Трябва да те предупредя — каза Редуайн на Вуйчо, — че когато излезеш навън сред тези хора, не бива да казваш каквото и да било, което да подсказва, че Бог е проявил специален интерес към теб или пък че ти по някакъв начин би могъл да му помогнеш. Най-лошото, което би могъл да кажеш, например, е нещо от рода на: „Благодаря на Бога, че ме спаси от всичките ми страдания. Поради някаква причина той ме забеляза и единственото ми желание сега е да му служа“.

Приятелски настроената тълпа навън — продължи Редуайн — може за съвсем кратко време да се превърне в много лоша, въпреки високото покровителство, под което идваш.

Вуйчо смяташе да каже почти същото, за което го предупреди Редуайн. Това му се бе струвало единственото уместно нещо.

— К-к-какво да кажа? — попита той.

— В пророчеството беше казано какво ще кажеш — заяви Редуайн. — Дума по дума. Аз мислих дълго за думите, които ще кажеш и съм убеден, че не могат да бъдат по-добри.

— Но аз… не мога да измисля никакви думи… освен… здравейте, благодаря… Вие какво искате да кажа?

— Това, което кажеш — отвърна Редуайн. — Онези добри хора навън се готвят за този момент от дълго време. Ще ти зададат два въпроса, а ти ще им отговориш както можеш.

Той поведе Вуйчо през вратата. Фонтанът на пожарната бе спрян. Виковете и танците бяха прекратени.

Енориашите на Редуайн оформиха полукръг около Вуйчо и свещеника си. Всички бяха стиснали устни и напълнили гърдите си с въздух.

Редуайн даде свят знак.

Енориашите произнесоха като един:

— Кой си ти?

— Аз… не знам истинското си име — отвърна Вуйчо. — Наричаха ме Вуйчо.

— Какво се случи с теб? — попитаха енориашите.

Вуйчо поклати неуверено глава. Не бе в състояние да съчини синтез на преживяванията си, съответстващ на очевидно ритуалното настроение. Бе ясно, че от него се очаква нещо велико. Не му беше до величие. Издиша шумно, показвайки на енориашите, че съжалява, задето ги разочарова с безцветността си.

— Станах жертва на поредица събития — каза той и сви рамене. — Както всички останали.

Виковете и танците започнаха отново.

Вуйчо бе качен на пожарната и откаран до вратата на църквата.

Редуайн посочи добродушно разгърнатия дървен свитък отгоре, на който със златни букви беше написано:

След това с пожарната закараха Вуйчо направо в Нюпорт, Роуд Айлънд, където трябваше да се състои материализацията.

Според разработения преди години план, в Уест Барнстейбъл трябваше да отиде друга пожарна кола, за да пази града от огън, докато неговата собствена не е на разположение.

Вестта за пристигането на Космическия скиталец обиколи света като мълния. Във всяко селце и всеки град, през които мина пожарната, Вуйчо бе посрещан с цветя.

Седеше на една букова дъска, поставена напреки на люка в средата на цистерната. Вътре в него беше преподобният С. Хорнър Редуайн.

Той имаше достъп до камбаната, която биеше енергично. На езика и бе завързан един малачи, направен от устойчива пластмаса. Тази кукла беше от специален вид, който можеше да се купи само в Нюпорт. Да си окачиш такъв малачи означаваше, че си бил на поклонение там.

Всички доброволци от противопожарната служба на Уест Барнстейбъл, с изключение на двама неконформисти, бяха ходили на поклонение. Малачито на пожарната кола бе купено със средства на противопожарната служба.

Според жаргона на продавачите на сувенири в Нюпорт, малачито от устойчива пластмаса, купено от пожарникарите беше: „истинско, оторизирано, официално малачи“.

Вуйчо беше щастлив, защото се чувстваше много добре отново да е сред хора и отново да диша въздух. И всички изглежда го обожаваха.

Имаше толкова много приятни шумове. Имаше толкова много приятни всякакви неща. Вуйчо се надяваше всичко приятно да продължава вечно.

— Какво се случи с теб? — крещяха му хората и се заливаха в смях.

За да улесни масовата комуникация, той съкращаваше отговора, който толкова бе зарадвал малката тълпа край Църквата на Космическия скиталец.

— Събития! — крещеше той.

И се смееше.

О, Боже!

Дявол да го вземе! Смееше се!

Имението на Румфорд в Нюпорт бе препълнено и завардено в продължение на осем часа. Охраната отблъскваше хиляди хора от малката врата в стената, която напомняше за „Алиса в страната на чудесата“. Всъщност нямаше нужда от охрана, защото тълпата вътре беше монолитна.

И смазана змиорка не би могла да се промуши през нея.

Хилядите поклонници пред стените набожно се блъскаха, за да заемат по-добри места край високоговорителите, монтирани по ъглите.

От тях щеше да се чуе гласът на Румфорд.

Тази тълпа, събрала се заради обещания от много време Велик ден на Космическия скиталец, бе най-голямата и най-развълнуваната досега.

Навсякъде се виждаха всевъзможни най-ефективни пречки, говорещи за силно развитото въображение на носителите им. Тълпата беше чудесно опърпана и затормозена.

Бе, партньорката на Вуйчо на Марс, също се намираше в Нюпорт. И Хроно, неговият син.

— Ей, вземете си истински, оторизиран, официален малачи! — извика Бе прегракнало. — За малачи елате тук! Купете си малачи, за да махате с него на Космическия скиталец. Вземете си малачи, за да го благослови Космическия скиталец, когато мине покрай вас!

Тя стоеше зад една сергия срещу малката желязна врата в стената на имението „Румфорд“ в Нюпорт. Нейната сергия беше първата от двайсетте, които също се намираха срещу вратата. Бяха подслонени под един и същ дълъг навес и бяха отделени една от друга с високи до кръста прегради.

Малачитата, които тя продаваше бяха пластмасови, с подвижни стави на крайниците и очи от фалшиви диаманти. Бе ги купуваше от една фирма за религиозни атрибути за двайсет и седем цента едната и ги продаваше по три долара. Беше отлична търговка.

И въпреки че показваше на света делова и изящна външност, стоката и се продаваше най-вече заради вътрешното и величие. Карнавалният блясък на Бе привличаше погледите на поклонниците. Но това, което ги караше да се спират пред сергията и бе нейната аура. Аурата и подсказваше недвусмислено, че мястото и не е там, че би трябвало да заема далеч по-добро обществено положение и че сигурно е ужасно добър човек, щом стои там, където беше.

— Ей! Вземете си малачи, докато още има време! — извика Бе. — Когато започне материализацията, вече ще е късно!

Това беше истина. Според правилата, всички продавачи трябваше да затворят сергиите си пет минути преди Уинстън Найлс Румфорд и кучето му да се материализират. И не можеха да отварят още десет минути след изчезването на последните следи от двамата.

Бе се обърна към сина си Хроно, който тъкмо отваряше нова кутия с малачита.

— Колко остава до свирката? — попита го тя.

Свирката бе голяма, работеше с пара и бе монтирана вътре в имението. Надуваха я пет минути преди материализацията.

Самата материализация се оповестяваше с едно седемдесетмилиметрово оръдие.

Дематериализацията се оповестяваше с пускането на хиляда детски балончета.

— Осем минути — отвърна Хроно, след като погледна часовника си. Сега той беше на единайсет земни години. Беше мургав и изпълнен с гняв. Умееше да лъже с рестото до съвършнство и му се отдаваха картите. Държеше мръсен език и носеше със себе си автоматичен нож с петнайсетсантиметрово острие. Хроно не се спогаждаше добре с другите деца, а славата му на момче, което се справя с живота смело и съвсем директно бе станала толкова лоша, че само малко, при това удивително глупави момичета се чувстваха привлечени от него.

В нюпортската полиция и в щатската полиция на Роуд Айлънд Хроно бе регистриран като малолетен престъпник. Знаеше малките имена на най-малко петдесет полицейски служителя и имаше зад гърба си четиринайсет проби с детектора на лъжата.

Единственото, което бе попречило Хроно да бъде въдворен в съответното учреждение, бяха прекрасните юристи на Земята, юристите на Църквата на Безкрайно Безразличния Бог. Насочвани от Уинстън Найлс Румфорд, те защитаваха Хроно от всякакви посегателства.

Най-честите обвинения срещу него бяха джебчийство, незаконно носене на оръжие, притежаване на нерегистрирани пистолети, употреба на огнестрелно оръжие в очертанията на града, продажба на неприлични снимки и вещи и най-вече, че е трудно дете.

Властите горчиво се жалваха, че най-сериозният проблем на това момче е майка му. Майка му го обичаше точно такова, каквото беше.

— Само осем минути ви остават, за да си купите малачи! — извика Бе. — Насам! Насам! Насам! Насам!

Горните предни зъби на Бе бяха златни, а кожата и, както и тази на сина и, имаше цвят на златист дъб.

Бе загуби горните си предни зъби, когато корабът, на който пристигнаха с Хроно от Марс се разби в областта Гумбо в Амазонската джунгла. Двамата бяха единствените оцелели след катастрофата и скитаха из джунглата в продължение на цяла година.

Цветът на кожата им бе постоянен, тъй като се дължеше на промяна в черния дроб. Промяната се дължеше на тримесечната диета, състояща се само от вода и корените на салпа-салпа или на амазонската синя топола. Тази диета беше част от ритуала за посвещаването им в тайните на племето Гумбо.

По време на това посвещаване майка и син бяха завързани с въжета за два стълба в средата на селото, като Хроно трябваше да символизира Слънцето, а Бе — Луната, така, както разбираха Слънцето и Луната хората от племето Гумбо.

Вследствие на преживяванията си майка и син бяха станали по-близки помежду си от повечето други майки и синове.

В последния момент ги спаси един хеликоптер. Уинстън Найлс Румфорд го бе изпратил точно където трябва, точно когато трябва.

Уинстън Найлс Румфорд им бе дал концесия за печелившата сергия пред вратата на имението си. Освен това бе платил сметката за зъболекаря на Бе и бе предложил изкуствените и предни зъби да са златни.

Човекът, който държеше сергията до тази на Бе, се казваше Хари Бракман. На Марс той беше взводен сержант на Вуйчо. Сега бе наедрял и оплешивяваше. Имаше дървен крак, а дясната му ръка беше от неръждаема стомана. Бе загубил крака и ръката си в битката за Бока Рейтън. Той бе единственият оцелял от битката и ако не беше толкова жестоко ранен, със сигурност щяха да го линчуват, заедно с останалите оцелели от взвода му.

Бракман продаваше пластмасови фигурки на фонтана от имението на Румфорд. Те бяха високи по трийсет сантиметра. В основата им бяха монтирани задвижвани с пружина помпи. Помпите качваха вода от най-голямото корито в основата, към най-малкото на върха. След това тя се изливаше в малко по-голямото отдолу и…

На тезгяха пред себе си Бракман бе пуснал да работят три фонтана.

— Точно като оня вътре, народе-е-е! — викаше той. — Можете да си го занесете вкъщи! Турете го на прозореца, за да разберат всичките ви съседи, че сте били в Нюпорт! Сложете го на масата в кухнята, да се забавля’ат децата и го напълнете с лимонада!

— Колко струва? — попита един провинциалист.

— Седемнайсе долара — отговори Бракман.

— У-ха-а! — възкликна провинциалистът.

— Това е свято нещо, брат’чед — каза Бракман равнодушно. — Не е играчка.

Той бръкна под тезгяха и извади модел на марсиански космически кораб.

— Играчка ли искаш? Ей ти играчка. Четиресе и де’ет цента. Печеля само по два цента на парче.

Провинциалистът реши да се покаже като претенциозен купувач. Той сравни играчката с истинския обект, който тя представляваше. Истинският обект беше един марсиански космически кораб, поставен върху колона, висока трийсет метра. Колоната и корабът бяха в очертанията на имението „Румфорд“ — в ъгъла, където някога бяха тенис кортовете.

Румфорд все още не бе обяснил предназначението на кораба, чиято колона бе построена с дребните стотинки, събрани от ученици от целия свят. Корабът се поддържаше в постоянна готовност. Една дървена стълба, за която се говореше, че била най-високата в целия свят, бе подпряна на колоната и водеше към вратата на кораба.

В горивната капсула на кораба се намираше последният остатък от УВДБ, взет от военното снабдяване на Марс.

— А-ха — каза провинциалистът и остави модела обратно на тезгяха. — Ако не възразяваш, ще огледам още малко.

Единственото нещо, което бе купил досега, беше една шапка като на Робин Худ. На едната и страна имаше снимка на Румфорд, на другата — снимка на платноходка, а на перото бе изписано собственото му име. Според надписа, то беше Делбърт.

— Все пак, благодаря — усмихна се Делбърт. — Може би ще се върна.

— Разбира се, Делбърт — кимна Бракман.

— Как разбра, че се казвам Делбърт? — попита Делбърт, поласкан и изпълнен с подозрения.

— Да не мислиш, че Уинстън Найлс Румфорд е единственият човек тук със свръхестествени способности?

Откъм имението долетя свистене на изпусната пара. След миг над сергиите проехтя гласът на голяма парна свирка — могъщ, тъжен, триумфиращ. Това беше знак, че Румфорд и кучето му ще се материализират след пет минути.

Това беше знак за продавачите на сергиите, че трябва да престанат с непочтителното възхваляване на евтините си стоки и да спуснат кепенците.

Кепенците се спуснаха с трясък веднага.

Редицата от сергии се превърна в полутъмен тунел.

В изолацията на продавачите в този тунел имаше нещо призрачно, защото всички те бяха оцелели от Марс. Румфорд бе настоял за това — марсианците да могат първи да изберат места за сергиите си. По този начин той им казваше: „Благодаря“.

Нямаше много оцелели — само петдесет и осем в Съединените щати и всичко триста и шестнайсет в целия свят.

От петдесет и осемте в Съединените щати двайсет и един държаха сергии в Нюпорт.

— Пак се започва! — каза някой от края на редицата. Това бе гласът на слепеца, който продаваше шапки като на Робин Худ със снимка на Румфорд от едната страна и с платноходка от другата.

Сержант Бракман подпря сгънатите си ръце на преградата между сергията на Бе и неговата. Намигна на младия Хроно, който се бе излегнал върху една неотворена кутия с малачита.

— Да върви на майната си, а хлапе? — подхвърли Бракман.

— Да върви — съгласи се Хроно. Той чистеше ноктите си със странно огънатото, пробито парче метал, което на Марс беше негов талисман. На Земята то също му беше талисман.

По всяка вероятност тъкмо този талисман бе спасил живота им в джунглата. Хората от племето Гумбо бяха признали, че той притежава огромна сила. Именно от страхопочитание пред него бяха решили да посветят собствениците му, вместо да ги изядат.

Бракман се засмя добродушно.

— Ей на това му се вика истински марсианец! Дори ня’а да се надигне от кашона с малачита, за да хвърли един поглед на Космическия скиталец.

Не само Хроно беше безразличен към Космическия скиталец. Гордият и дързък обичай на търговците от сергиите беше да стоят настрана от церемониите — да стоят в полуздрача на тунела си, докато Румфорд се появи и изчезне.

Не че изпитваха истинско презрение към религията на Румфорд. Всъщност, повечето от тях я смятаха за нещо доста добро. Оставайки в западналите си сергии, те, ветераните от Марс демонстрираха факта, че вече са направили повече от достатъчно, за да може Църквата на Безкрайно Безразличния Бог да стъпи на краката си.

Демонстрираха факта, че всички вече бяха изразходвани.

Румфорд ги окуражаваше в тази им поза. Наричаше ги „моите войни-светци, пред малката врата“. Веднъж каза: „Тяхната апатия е голямата рана, която им е причинена, за да можем ние да бъдем по-жизнени, по-чувствителни, по-свободни.“

Изкушението на марсианците да зърнат Космическия скиталец бе много силно. По стените на имението имаше високоговорители и всяка дума, казана от Румфорд вътре, отекваше в ушите на всеки, намиращ се на четвърт миля разстояние. Отново и отново бяха чути думите за славния момент на истината, който щеше да настъпи с пристигането на Космическия скиталец.

Това беше един голям момент, който истинските вярващи очакваха с вълнение — големият момент, когато тяхната вяра щеше да се задълбочи, проясни и оживи десет пъти повече.

Този момент бе настъпил.

Пожарната кола, докарала Космическия скиталец от Църквата на Космическия скиталец, Кейп Код, сега дрънчеше и ръмжеше пред сергиите.

Горските духове в полуздрача зад кепенците отказаха да погледнат.

Откъм имението долетя оръдейният изстрел.

Румфорд и кучето му се бяха материализирали, а Космическия скиталец вече минаваше през малката врата като от „Алиса в страната на чудесата“.

— Сигурно е наел някой изпаднал актьор от Ню Йорк — предположи Бракман.

Никой не му отговори, дори и Хроно, който се смяташе за най-големия циник сред продавачите. Бракман не взе насериозно предположението си, че Космическия Скиталец е фалшив. Продавачите познаваха твърде добре слабостта на Румфорд към реализма. Когато той поставяше религиозна пиеса, използваше истински хора и истински ад.

Трябва да подчертаем, че колкото и страстно Румфорд да обичаше големите спектакли, той никога не се поддаде на изкушението да се обяви за бог или нещо богоподобно.

И най-големите му врагове признават това. Доктор Морис Росено в своята „Пангалактическа дивотия или три милиарда безумци“ казва:

„Уинстън Найлс Румфорд, междузвездният фарисей, Тартюф и Калиостро, си направи труда да заяви, че не е Бог Всемогъщи и че не е получавал конкретни напътствия от Бог Всемогъщи. При тези думи на Господаря от Нюпорт можем само да кажем: «Амин»! И можем да добавим, че Румфорд е толкова далече от това, да е роднина на Бога или дори негов посредник, че когато е наоколо, всякакви контакти със Самия Господ Бог Всемогъщи стават невъзможни.“

Най-често разговорите на ветераните от Марс зад кепенците на сергиите гъмжаха от непочтителни и забавни забележки, касаещи продажбите на боклучави религиозни артикули на глупаците.

Сега, когато Румфорд и Космическия скиталец щяха да се срещнат, на продавачите им беше много трудно да не проявяват интерес.

Здравата ръка на сержант Бракман се вдигна нагоре към темето му. Това бе характерен жест за ветераните от Марс. Той докосваше мястото над антената, която някога бе вземала всичките по-важни решения вместо него. Сигналите и му липсваха.

— Доведете Космическия скиталец! — прогърмя гласът на Румфорд от Гавраиловите тръби по стените.

— Може би… може би трябва да отидем — обърна се Бракман към Бе.

— Какво? — промърмори тя в отговор. Стоеше с гръб към затворените кепенци. Клепачите и бяха спуснати. Главата и бе клюмнала надолу. Изглеждаше, като че ли и е студено.

Тя винаги трепереше, докато траеше материализацията.

Хроно бавно потриваше талисмана си с палец и наблюдаваше подобния на мъгла ореол около парчето метал и пръста си.

— Да вървят по дяволите, а, Хроно? — каза Бракман.

Мъжът, който продаваше чуруликащи механични птички, залюля неспокойно стоката, окачена над главата му. Една фермерска жена го бе намушкала с вила в битката при Тодингтън, Англия и го бе оставила, мислейки, че е умрял.

Международният комитет за идентификация и рехабилитация на марсианците с помощта на пръстовите му отпечатъци бе установил, че продавачът на птици е Бърнард К. Уинслоу, пътуващ селекционер на пилета, изчезнал от отделението за алкохолици на една лондонска болница.

— Много благодаря за информацията — бе казал Уинслоу на Комитета. — Сега вече не се чувствам така изгубен.

Сержант Бракман бе идентифициран от комитета като редник Франсиз Д. Томпсън, изчезнал посред нощ, докато е бил на пост край автомобилния парк на базата Форт Браг, Северна Каролина, САЩ.

Комитетът не бе успял да идентифицира Бе. Смяташе, че тя е или Флорънс Уайт — най-обикновено момиче без никакви приятели, изчезнало от обществена пералня в Ню Йорк, или Дарлийн Симпкинс — най-обикновено момиче без никакви приятели, което за последен път било видяно да се качва в колата на мургав непознат в Браунсвил, Тексас.

По-нататък от Бракман, Бе и Хроно сергии държаха останки от Марс, идентифицирани като Майрън С. Уотсън, алкохолик, изчезнал от работното си място като помощник в миячница за чинии в ресторанта на нюаркското летище… като Чарлийн Хелър — помощник диетолог от кафетерията при гимназията „Стайвърс“ в Дейтън, Охайо… като Кришна Гару — печатарски работник, все още издирван по обвинения в двуженство, сводничество и неплащане на издръжка в Калкута, Индия… като Курт Шнайдер, също алкохолик, директор на западаща туристическа агенция в Бремен, Германия.

— Могъщият Румфорд — измърмори Бе.

— Моля? — попита Бракман.

— Той ограби живота ни — продължи Бе. — Накара ни да заспим. Прочисти мозъците ни така, както се чисти тиква, за да се направи фенер. Монтира ни устройства като на роботи, обучи ни… погуби ни в името на добра кауза. — Тя сви рамене. — Щяхме ли да сме по-добре, ако ни беше оставил да живеем своя живот? Щяхме ли да станем нещо повече… или по-малко? Струва ми се, че съм доволна, задето ме използва по този начин. Предполагам, че е имал много по-добри идеи какво да направи с мен, отколкото Флорънс Уайт, Дарлийн Симпкинс или която там съм била. Но въпреки всичко го мразя — добави Бе.

— Това е твоята привилегия — каза Бракман. — Той твърди, че това е привилегията на всички от Марс.

— Все пак има една утеха — отвърна Бе. — Вече сме изразходвани. Никога повече няма да може да ни използва за каквото и да било.

— Добре дошъл, Космически скиталецо! — разнесе се оливиомаргаринения глас на Румфорд от тръбите на Гавраил по стената. — Колко уместно е, че пристигаш при нас с яркочервената пожарна кола на доброволен противопожарен отряд! Не съм в състояние да измисля по-вълнуващ символ на човешкото състрадание към околните от пожарната кола! Кажи ми, Космически скиталецо, виждаш ли нещо наоколо, което да ти говори, че вече си бил тук?

Космическия скиталец измърмори нещо неразбираемо.

— По-силно говори, моля те — каза Румфорд.

— Фонтанът — отговори Космическия скиталец неуверено. — Мисля, че си спомням фонтана. Само че…

— Само че? — подкани го Румфорд.

— Тогава беше сух… Не помня кога е било. Сега е толкова мокър! — отвърна Космическия скиталец.

Един микрофон, поставен край фонтана, бе включен към озвучителната система, така че бълбукането, плискането и ромоленето на водата да подчертава думите на Космическия скиталец.

— Нещо друго да ти е познато, о, Космически скиталецо? — настоя Румфорд.

— Да — отвърна скиталецът стеснително. — Познавам вас.

— Познат съм ти, значи? — попита Румфорд с насмешка. — Искаш да кажеш, че не е изключено да съм изиграл някаква роля в живота ти досега?

— Помня ви на Марс — каза Космическия скиталец. — Вие бяхте мъжът с кучето… Малко преди да излетим.

— Какво се случи след като излетяхте? — попита Румфорд.

— Нещо се обърка — отвърна Космическия скиталец, сякаш той бе причината за поредицата неудачи. — Много неща се объркаха.

— Някога замислял ли си се над възможността всичко да е станало точно както трябва?

— Не — отговори Космическия скиталец. Тази идея не го накара да се сепне, не можеше да го направи — тя далеч надхвърляше обхвата на неговата елементарна философия.

— Можеш ли да разпознаеш партньорката и детето си? — попита Румфорд.

— Н-н-не знам — отвърна Космическия скиталец.

— Доведете жената и момчето, които продават малачита пред вратата на имението — нареди Румфорд. — Доведете Бе и Хроно.

Космическия скиталец, Уинстън Найлс Румфорд и Казак бяха на един подиум пред къщата, издигнат на височината на очите на наблюдаващата тълпа. Този подиум беше част от сложната система скелета, рампи, амвони, мостчета и сцени, които опасваха целия двор на имението.

Тази система позволяваше на Румфорд да се движи свободно навсякъде, без да му пречат тълпите. Също така, тя даваше възможност на всички да го зърнат.

Системата не бе окачена на магнитни полета, но въпреки това изглеждаше като чудо на левитацията. Илюзията за чудо бе постигната с умелата употреба на боя. Подпорите бяха боядисани в черно, а надстройките — в ослепително златно.

Телевизионните камери и микрофоните, поставени на специални мачти, можеха да го следват навсякъде.

При нощните материализации, подиумите на системата се осветяваха от електрически прожектори, с цвят на плът.

Космическия скиталец бе едва трийсет и първия човек, поканен да се качи на това съоръжение.

Един помощник отиде до сергията пред вратата, за да доведе трийсет и втория и трийсет и третия, удостоени с тази чест.

Румфорд не изглеждаше добре. Цветът на лицето му беше нездрав. И въпреки че се усмихваше както винаги, зад усмихнатата фасада зъбите му сякаш бяха стиснати. Добродушната му гримаса се бе превърнала в карикатура и издаваше факта, че далеч не всичко беше наред.

Но прочутата усмивка не слизаше от лицето му. Великолепният сноб и очаровател на тълпите държеше кучето си Казак с помощта на душащ нашийник. Веригата бе усукана, така че нашийникът да се впие предупредително във врата на кучето. Предупреждението бе необходимо, защото беше съвсем ясно, че Космическия скиталец не допада на Казак.

Усмивката за миг замръзна, за да покаже на тълпата с какъв товар се е нагърбил Румфорд заради нея — за да я предупреди, че може би няма да е в състояние да го носи вечно.

Румфорд държеше в ръката си микрофон с предавател, голям колкото монета. Когато не искаше тълпата да чуе какво казва, просто стискаше монетата в юмрука си.

Тя и сега бе стисната в юмрука му — той отправяше иронични забележки към Космическия скиталец, които биха объркали тълпата, ако ги чуеше.

— Това със сигурност е твоят голям ден — каза Румфорд. — Съвършен фестивал на любовта още от момента на пристигането ти. Тълпата просто те обожава. Ти обожаваш ли тълпите?

Радостните изненади през този ден бяха докарали Космическия скиталец до детинско състояние — състояние, в което иронията и сарказмът бяха недоловими за него. През тежкия си живот той бе ставал пленник на много неща. Сега бе пленник на една тълпа, която го смяташе за чудо.

— Наистина са чудесни — каза той в отговор на въпроса му. — Страхотни.

— О, да, страхотни — съгласи се Румфорд. — Без съмнение. Мъчих се да измисля най-точната дума, но не успях. Ти ми я донесе от космоса. Те са страхотни.

Бе очевидно, че умът на Румфорд е някъде другаде. Космическия скиталец като човек не представляваше особен интерес за него — почти не го поглеждаше. Нито пък се развълнува от предстоящото появяване на жена му и детето му.

— Къде са те? Къде са те? — попита Румфорд един от асистентите си долу. — Хайде да свършваме с това. Да свършваме с това!

Космическия скиталец смяташе, че приключенията му са толкова приятни и стимулиращи, толкова добре инсценирани, че се стесняваше да задава въпроси — боеше се, че задаването на въпроси може да се изтълкува като неблагодарност.

Даваше си сметка, че носи голяма отговорност за церемонията и че най-доброто, което можеше да направи, бе да държи устата си затворена, да говори само като го попитат нещо и при това отговорите му да бъдат максимално кратки и непресторени.

Умът му не бе разкъсван от въпроси. Фундаменталната структура на церемониалната ситуация бе очевидна, беше ясна и функционална като трикрако столче за доене на животно. Беше преживял големи страдания, сега получаваше голяма награда.

Внезапната промяна в съдбата му бе удар. Той се усмихваше, разбирайки радостта на тълпата — преструваше се, че е част от нея, споделяше радостта и.

Румфорд прочете мислите му.

— Биха се радвали не по-малко, ако бе станало наопаки — каза той.

— Наопаки? — не разбра Космическия скиталец.

— Ако най-напред бе дошла голямата награда, а след нея и големите страдания — обясни Румфорд. — Обичат самия контраст. Поредността на събитията изобщо не ги вълнува. Вълнува ги бързия обрат.

Румфорд отвори дланта си и откри микрофона. С другата си ръка махна величествено. Махна на Бе и Хроно, които бяха качени върху едно от разклоненията на сложната система от скелета, рампи, амвони, мостчета и сцени.

— Насам, насам — подкани ги Румфорд наставнически. — Нямаме на разположение цял ден, нали?

През това затишие Космическия скиталец за първи път изпита вълнението на плановете за едно добро бъдеще на Земята. След като всички бяха толкова ентусиазирани и миролюбиви, тук можеше да се живее не просто добър живот, а съвършен живот.

Вече му бяха дали нов костюм и висок обществен статус, а само след няколко секунди щеше отново да види партньорката и детето си.

Единственото, което му липсваше, беше добрият приятел и Космическия скиталец започна да трепери. Трепереше, защото долавяше със сърцето си, че Стони Стивънсън е скрит някъде сред тълпата и само очаква нужния знак, за да се покаже.

Космическия скиталец се усмихна, защото си представи появяването на Стони. Щеше да дойде тичешком по някоя от рампите, сякаш малко пиян.

— Вуйчо! Копеле такова! — щеше да изреве той по озвучителната система. — Търсих те къде ли не по скапаната Земя, а ти си бил закотвен на Меркурий през цялото това време!

Когато Бе и Хроно се приближиха до Космическия скиталец, Румфорд се отдръпна настрани. Ако се бе оттеглил само на една ръка разстояние, всички щяха да разберат. Но златистата система от скелета и рампи му даде възможност да застане наистина на почтително разстояние от тримата и не само на разстояние, но и на разстояние, трудно за преодоляване, поради най-различни символични опасности в стил рококо.

Без съмнение това бе голям театър, въпреки унищожителната забележка на доктор Морис Росено (op. cit.): „Хората, които гледат със страхопочитание как Уинстън Найлс Румфорд танцува върху златната си джунгла от спортни съоръжения, са същите идиоти, които можете да срещнете в магазините за детски играчки, зяпнали като омагьосани детските влакчета, които — пуф-паф, пуф-паф — влизат и излизат от картонените тунели по траверси от клечки за зъби, минават покрай картонени градове и отново влизат в тунелите. Ще се покаже ли малкото влакче — или Уинстън Найлс Румфорд — пуф-паф, пуф-паф — отново от тунела? О, mirabile dictu!… Да!“

От скелето пред къщата Румфорд отиде до една стълба, която се изкачваше над жив плет. От другата страна имаше пътека, която водеше до голям бук. Дънерът му беше един метър в диаметър. В него бяха забити позлатени стъпала.

Румфорд завърза Казак за най-долното и изчезна сред листата, както Джак в бобеното стъбло.

Заговори някъде от дървото.

Гласът му не се чуваше оттам, а от Гавраиловите тръби по стената.

Очите на тълпата се отклониха от дървото и се насочиха към най-близкия високоговорител.

Единствено Бе, Хроно и Космическия скиталец продължаваха да гледат нагоре, натам, където всъщност беше Румфорд. Това се дължеше не толкова на реалистично отношение, колкото на смущение.

Никой от тримата нямаше каквато и да било причина да се радва на срещата.

Бе не беше очарована от кльощавия, брадат, щастлив перко, облечен в лимоненожълто дълго бельо. Беше мечтала за едър, гневен, арогантен и свободомислещ мъж.

Младият Хроно мразеше брадатия натрапник в сюблимните му взаимоотношения с майка му. Той целуна талисмана си и си пожела баща му, ако той наистина му беше баща, да умре.

А самият Космически скиталец не виждаше нищо, заради което би се спрял, ако имаше възможност да избира, на черната, злонамерена майка на сина си.

Случайно погледът му срещна едното виждащо око на Бе. Трябваше да каже нещо.

— Как си? — попита Космическия скиталец.

— Ти как си? — попита в отговор Бе.

И двамата отново вдигнаха очи към дървото.

— О, щастливи мои, затормозени братя — чу се гласът на Румфорд, — да благодарим на нашия Бог, Бог, който ще обърне внимание на благодарността ни, колкото река Мисисипи на капка дъжд, да му благодарим, че не сме като Малачи Констант!

Нещо бодна Космическия скиталец в тила. Той сведе поглед. Очите му се спряха на една права, златна пътека, не много далеч. Проследиха я.

Свършваше в подножието на най-високата в света преносима стълба. Стълбата също беше боядисана в златно.

Погледът на Космическия скиталец се изкачи по нея и стигна до малката врата на космическия кораб на върха на колоната. Зачуди се кой би имал достатъчно смелост и достатъчно сериозна причина, за да се изкачи на такава главозамайваща височина, при такава малка врата.

Космическия скиталец отново погледна тълпата. Може би Стони Стивънсън бе някъде сред нея. Може би щеше да изчака цялото представление да свърши, преди да се обади на най-добрия и единствен свой приятел от Марс.