Сирените от Титан

ГЛАВА СЕДМАПОБЕДА

Казано е, че земната цивилизация досега е създала десет хиляди войни, но в същото време — само три интелигентни коментара за войната — тези на Тукидит, на Юлий Цезар и на Уинстън Найлс Румфорд.

Уинстън Найлс Румфорд подбра 75 000-е думи за своята „Джобна история на Марс“ толкова добре, че не остава нищо, което да бъде добавено, или да бъде казано по-добре за войната между Земята и Марс. Всеки, който се сметне за длъжен да опише войната между Земята и Марс, неизменно осъзнава слабостта си, разбирайки че всичко вече е разказано с величествено съвършенство от Уинстън Найлс Румфорд.

Това, което обикновено остава на такъв разочарован историк, е да опише войната с най-сухи, плоски, телеграфни слова и веднага да препоръча на читателя да се запознае с шедьовъра на Румфорд.

За това именно става дума и тук.

Войната между Земята и Марс продължи 67 земни дни.

Всички нации на Земята бяха нападнати.

Земята даде 461 убити, 223 ранени и 216 безследно изчезнали. Нямаше нито един пленник.

Марс даде 149 315 убити, 446 ранени, 46 634 безследно изчезнали и 11 пленника.

В края на войната всеки един марсианец беше или убит, или ранен, или пленен, или безследно изчезнал.

На Марс не остана жива душа. И нито една здрава постройка.

Последната вълна нападатели, за ужас на земяните, които ги стреляха като дивеч, се състоеше от старци, жени и няколко деца.

Марсианците долетяха на най-съвършено измислените космически кораби в цялата Слънчева система. И докато истинските им командващи бяха в състояние да ги управляват с радиовълни, те се биеха упорито, самоотвержено и с желание да влязат в схватка с врага, което изпълваше противниците им с неволно възхищение.

Но често се случваше войските да изгубят истинските си командващи — или още във въздуха или по суша. Когато това се случеше, те веднага ставаха лениви.

Най-големият им проблем, обаче, бе фактът, че въоръжението им не беше по-добро от въоръжението на полицейски участък в голям град. Биеха се с ръчни огнестрелни оръжия, гранати, ножове, минохвъргачки и малки ракетни установки. Нямаха ядрени устройства, нямаха танкове, нямаха средна и тежка артилерия, нямаха въздушни сили и никакви транспортни средства, след като веднъж кацнеха на Земята.

Марсианските войници, освен това, не разполагаха с какъвто и да било начин да определят мястото за кацане на корабите си. Корабите им се управляваха от напълно автоматични пилот-навигатори, които бяха настроени да ги приземяват в строго определени точки, независимо колко ужасна можеше да се окаже военно-тактическата обстановка там.

На тяхно разположение бяха единствено два бутона — единият обозначен с „ON“, а другият — с „OFF“. Бутонът „ON“ чисто и просто стартираше полета от Марс. Бутонът „OFF“ не бе свързан с нищо. Беше монтиран по настояване на марсианските експерти по умствено здраве, които смятаха, че човешките същества винаги се чувстват по-щастливи, ако си имат работа с апаратура, която може да се изключва.

Войната между Земята и Марс започна на 23 април, когато 500 марсиански имперски командоси завзеха земната Луна. Не срещнаха никаква съпротива. На земната Луна по онова време имаше осемнайсет американци, настанени в лабораторията „Джеферсън“, петдесет и трима руснаци, настанени в обсерваторията „Ленин“ и четирима датски геолози, скитащи свободно из Море Имбриум.

Марсианците оповестиха на земяните своите намерения с помощта на радиовълни и поискаха от тях да капитулират. И им показаха това, което нарекоха „вкус на Ада“. За удивление на земяните, то се оказа лек дъждец от ракети с по дванайсет килограма тротил всяка.

След като показаха този „вкус на Ада“, марсианците заявиха, че положението на земяните е безнадеждно.

На Земята, обаче, не мислеха така.

През следващите двайсет и четири часа земяните изстреляха 617 термоядрени устройства по лунния щаб на марсианците. 216 от тях улучиха целта. Тези ответни удари не само превърнаха щаба на марсианците в изпарения — те направиха Луната необитаема за хора най-малко още десет милиона години.

И по някаква сляпа случайност, едно от тези устройства не улучи Луната, а вместо това попадна в пристигаща формация марсиански имперски командоси, общо 15 671 души. Това реши проблема с всички марсиански командоси, които съществуваха.

Те носеха ботуши до коленете с големи грайфери, блестящи черни униформи и назъбени ножове в ботушите. Отличителният им знак беше череп и кръстосани кости.

Девизът им беше: „Per aspera ad astra1“ — същият, като на щата Канзас, САЩ, Земя, Слънчева система. Млечен път.

Последва затишие от трийсет и два дни — времето, необходимо на основната ударна сила на Марс да прекоси пустошта между двете планети. Тази ударна сила се състоеше от 91 932 войници, разпределени в 2311 космически кораба. Бяха представени всички родове войски, освен командосите. На Земята и бяха спестени догадките относно точното време на пристигането на тази ударна сила. Преди да бъдат превърнати в пара, марсианците от Луната бяха обещали това да стане точно след трийсет и два дни.

След трийсет и два дни, четири часа и петнайсет минути, марсианската армада бе посрещната с преграден огън от термоядрени ракети с радарно насочване. Според официалните данни, по армадата бяха изстреляни 2 642 670 термоядрени противосамолетни ракети. Истинският им брой не е от голямо значение, след като мощта на този преграден огън може да се изрази по друг начин — начин, който е едновременно поетичен и точен. Преградният огън превърна небесносините небеса на Земята в пъклено огнено оранжево. Небесата останаха такива в продължение на година и половина след това.

От цялата могъща марсианска армада само 761 кораба с 26 635 души на борда успяха да преминат през преградния огън и да се приземят.

Ако бяха кацнали на едно място, нашествениците може би щяха да удържат позициите си. Но електронните пилот-навигатори на корабите имаха други идеи. Те разпръснаха останките на армадата по цялото земно кълбо. Отделения, взводове и роти започнаха да излизат от корабите си навсякъде и да настояват милионни нации да се предадат.

Един-единствен, лошо обгорен човек на име Кришна Бару нападна цяла Индия съвсем сам, само с двуцевна ловджийска пушка. Въпреки че нямаше кой да го контролира с радиовълни, той не се предаде, докато пушката не се пръсна от стрелба в ръцете му.

Единственият военен успех на марсианците бе завземането на пазара за месо в Базел, Швейцария, от седемнайсет парашутни десантчици.

Навсякъде другаде марсианците бяха изклани светкавично, преди още да успеят да се окопаят.

В кланетата участваха както професионалисти, така и аматьори. В битката за Бока Рейтън, Флорида, САЩ, например, мисис Лаймън Р. Питърсън застреля четирима пехотинци щурмоваци с пушката на сина си 22-и калибър. Вземаше ги на мушка, докато слизаха от кораба си, приземил се в задния и двор.

Посмъртно бе наградена от Конгреса с Почетен медал.

Случи се така, че марсианците, нападнали Бока Рейтън, бяха останките от ротата на Вуйчо и Вооз. Без Вооз, техният истински командващ, те се сражаваха неспокойно — меко казано.

Когато Американската армия пристигна в Бока Рейтън, за да се бие с марсианците, от тях не бе останало нищо. Цивилните граждани, запъхтени и горди, се бяха погрижили за всичко. Двайсет и трима марсианци бяха обесени по уличните стълбове в деловия център на града, единайсет бяха застреляни, а един — сержант Бракман — бе закаран в затвора тежко ранен.

Цялата щурмова сила се състоеше от трийсет и пет души.

— Изпратете ни още марсианци — каза кметът на Бока Рейтън, Рос Л. МакСуон.

По-късно той стана сенатор.

И навсякъде марсианците биваха избивани, избивани, избивани, докато върху лицето на Земята не остана никой, освен парашутните десантчици, които се хранеха на пазара в Базел, Швейцария. По един високоговорител им казаха, че положението им е безнадеждно, че над тях има бомбардировачи, че всички улици са блокирани от танкове и пехота, че петдесет артилерийски установки са насочени към пазара за месо. Казаха им да излязат с ръце на тила, защото в противен случай пазарът ще бъде вдигнат във въздуха.

— Дрън-дрън — отбеляза истинският командващ на парашутните десантчици.

Последва ново затишие.

Един-единствен марсиански разузнавателен кораб обяви в космическо радиопредаване за Земята, че се готви нова атака — атака, много по-ужасна от всичко, известно в аналите на войната.

Земята се изсмя и се приготви. Навсякъде по земното кълбо се нароиха аматьори, запознаващи се с ръчните оръжия. Нови запаси от термоядрени заряди бяха доставени при силозите за изстрелване, а към самия Марс бяха изстреляни девет огромни ракети. Една от тях улучи планетата и заличи град Феба и близкия военен лагер. Две други изчезнаха в един Хроно-синкластичен инфундибулум. Останалите се превърнаха в космически отломки.

Нямаше никакво значение, че Марс бе улучен.

Там вече не се намираше никой — жива душа.

И последните марсианци бяха на път към Земята.

Движеха се на три вълни.

В първата бяха военните резерви — последните обучени войници, 26119 души, в 7121 кораба.

На половин земен ден след тях пътуваха още 86 912 наскоро въоръжени цивилни мъже в 1 738 кораба. Те нямаха униформи, бяха стреляли с пушките си само по веднъж и изобщо не бяха обучавани да си служат с други оръжия.

На още половин земен ден след тази окаяна нередовна армия идваха още 1 391 невъоръжени жени с 52 деца в 46 кораба.

Това бяха последните хора и последните кораби, останали на Марс.

Зад това самоубийство на марсианците изцяло стоеше Уинстън Найлс Румфорд.

Това щателно разработено самоубийство бе финансирано от печалбите от инвестиции в земя, акции, представления на Бродуей и изобретения. Тъй като Уинстън Найлс Румфорд можеше да вижда в бъдещето, за него не беше проблем да увеличава богатството си.

Марсианските съкровища се съхраняваха в швейцарска банка, в сметки, обозначени само с кодови номера. Човекът, който управляваше марсианските инвестиции, оглавяваше снабдителната програма на Марс, отговаряше за марсианските тайни служби на Земята и се подчиняваше директно на Румфорд, беше Ърл Монкрийф — стария иконом на имението „Румфорд“. Монкрийф получи възможност, към самия край на прекарания си в сервилно служене живот, да се превърне в безмилостен, деен, дори брилянтен премиер-министър по земните въпроси.

Фасадата му остана непроменена.

Монкрийф умря от старост в леглото си, в слугинското крило на имението „Румфорд“, две седмици след края на войната.

Съществото, отговорно в най-голяма степен за технологния напредък на Марс беше Сало — приятеля на Румфорд от Титан. Сало бе пратеник на планетата Тралфамадор в Малкия магеланов облак. Сало разполагаше с технологично ноу-хау от цивилизация, чиято възраст се измерваше с милиони земни години. Космическият кораб на Сало бе повреден — дори и в такова състояние, той беше най-чудесният космически кораб, виждан някога в Слънчевата система. Неговият повреден кораб, но лишен от всички луксозни атрибути, бе прототип на всички марсиански. Въпреки че не беше кой знае колко добър инженер, Сало успя да измери всички части на кораба си и да начертае плановете на неговите марсиански потомци.

И най-важното от всичко — Сало имаше на разположение източник на най-мощната енергия, която можем да си представим — УВДБ. Той щедро предостави половината от запасите си УВДБ за самоубийството на Марс.

Ърл Монкрийф, икономът, създаде финансовото снабдяване и тайните служби с бруталната сила на парите в брой и с помощта на дълбокото разбиране на умни, зли и недоволни хора, криещи се зад сервилни фасади.

Именно тези хора вземаха марсианските пари и изпълняваха марсианските заповеди с радост. Те не задаваха въпроси. Бяха благодарни за възможността да се трудят като термити в нишите на установения ред.

Бяха от всички сфери на живота.

Преработените чертежи на кораба на Сало бяха разделени на компоненти. Чертежите на компонентите бяха разнесени от агентите на Монкрийф на производители по целия свят.

Производителите нямаха представа за какво са тези компоненти. Знаеха само, че печалбите от изработката им ще е голяма.

Първите сто космически кораба бяха сглобени от агентите на Монкрийф в секретни депа на Земята.

Тези кораби бяха заредени с УВДБ, предадена на Монкрийф от Румфорд в Нюпорт. Бяха вкарани в употреба веднага, за да превозят първите машини и първите доброволци до желязната равнина на Марс, където щеше да се издигне град Феба.

Когато градът беше построен, всяко колелце в него се задвижваше от УВДБ.

Намерението на Румфорд беше Марс да загуби войната — да я загуби глупаво и ужасяващо. Като човек, виждащ в бъдещето, той знаеше, че това ще се случи и бе удовлетворен.

Желаеше да промени света към по-добро, използвайки великото и незабравимо самоубийство на Марс.

Както сам той пише в „Джобна история на Марс“: „Всеки човек, който иска да направи света по-добър, трябва да разбира от шоу бизнес, да притежава неподправено желание да пролива чужда кръв, а също и убедителна нова религия, която да разпространи през краткия период на разкаяние и ужас, които обикновено следват кръвопролитията.

Всички провали в управлението тук на Земята, са били резултат от липсата на поне едно от горните три качества у съответния лидер.

Да сложим край на тези издънки във властта, при които за нищо и никакво загиват милиони! — пише Румфорд. — Нека, най-накрая, видим как малцина, величествено ръководени, умират за нещо голямо.“

Румфорд заведе тези величествено ръководени малцина на Марс и стана техен лидер.

Разбираше от шоу бизнес.

Искрено желаеше да пролива чужда кръв.

Разполагаше с убедителна религия, която да използва в края на войната.

Разполагаше и със средства да удължи периода на разкаяние и ужас, който щеше да я последва. Тези средства бяха вариация на тема: Тази славна победа на Земята над Марс бе всъщност крещящо клане над на практика невъоръжени светци, започнали немощна война срещу Земята, за да споят нациите на тази планета в едно монолитно Братство между хората.

Жената, наречена Бе и синът и Хроно бяха в последната вълна марсиански кораби, приближила се до Земята. Тя всъщност беше вълничка — състоеше се само от четирийсет и шест кораба.

Останалата част от космическия флот вече бе подложена на унищожение.

Тази последна приближаваща се вълна или вълничка, бе засечена от Земята. Но срещу нея не бяха изстреляни термоядрени устройства. Вече не бяха останали такива.

Всичките бяха изразходвани.

И вълничката се приближи необезпокоявана. И се разпръсна по лицето на Земята. Малкото хора, които имаха късмета да стрелят по марсианци при тази последна вълна, стреляха щастливо, докато не откриха, че целите им всъщност са невъоръжени жени и деца.

Славната война бе свършила.

Срамът, както бе предвидил Румфорд, започваше да се проявява.

Корабът, на който бяха Бе, Хроно и още двайсет и две други жени не беше обстрелван. Той не се приземи в цивилизована област.

Разби се в района на Амазонската джунгла в Бразилия. Само Хроно и Бе оцеляха.

Хроно се изправи и целуна талисмана си.

По Вуйчо и Вооз също не стреляха.

Когато натиснаха бутона, на който пишеше „ON“, им се случи нещо много странно. Те очакваха, че ще настигнат ротата си, но това не стана.

Дори не видяха друг космически кораб.

Обяснението беше просто, макар че край тях нямаше никой, който да им го даде — Вуйчо и Вооз нямаше да отидат на Земята — поне не веднага.

Румфорд бе програмирал автоматичния им пилот-навигатор най-напред да ги закара на планетата Меркурий и чак след това на Земята.

Румфорд не искаше Вуйчо да бъде убит във войната. Искаше той да остане на някое безопасно място в продължение на две години.

След това искаше той да се появи на Земята, сякаш по силата на някакво чудо.

Искаше да го запази за голямата роля в театралното представление, което щеше да постави във връзка с новата религия.

Вуйчо и Вооз се почувстваха самотни и озадачени там, в космоса. Нямаше много какво да гледат или правят.

— Дявол да го вземе, Вуйчо! — каза Вооз. — Чудя се къде ли се дянаха останалите.

Повечето от останалите в този момент висяха по уличните стълбове на Рока Бейтън.

Автоматичният пилот-навигатор на Вуйчо и Вооз, който заедно с многото други неща контролираше и осветлението в кабината, създаваше изкуствен цикъл от земни нощи и дни, нощи и дни, нощи и дни.

Единственото нещо за четене на борда бяха две книжки с комикси, забравени от работници по поддръжката. Те бяха „Туйти и Силвестър“, в която се разказваше за едно канарче, което накарало някаква котка да полудее, и „Клетниците“, в която се разказваше за един човек, който откраднал някакви златни свещници от свещеник, който проявявал добрина към него.

— Защо е взел тези свещници, Вуйчо? — попита Вооз.

— Да пукна, ако знам — отвърна Вуйчо. — Да пукна, ако ме интересува.

Пилот-навигаторът току-що бе изключил осветлението в кабината и бе обявил, че вътре е нощ.

— Ти не даваш пет пари за нищо, нали? — добави Вооз в тъмното.

— Точно така — отговори Вуйчо. — Не давам пет пари дори и за нещото, което е в джоба ти.

— Какво имам в джоба си? — попита Вооз.

— Нещо, с което причиняваш болка на хората — каза Вуйчо. — Нещо, с което ги караш да правят каквото искаш ти.

Вуйчо чу как Вооз изсумтя в мрака, после тихо простена. И разбра, че той току-що в джоба си е натиснал бутона, който трябваше да го вцепени.

Вуйчо не издаде и звук.

— Вуйчо? — повика го Вооз.

— Да? — обади се Вуйчо.

— Там ли си, приятелю? — попита Вооз изумен.

— Че къде мога да отида? Мислиш, че си ме пратил по дяволите ли?

— Добре ли си, приятелю? — попита Вооз.

— А защо да не съм? Снощи, докато спеше, стари приятелю, измъкнах това глупаво нещо от джоба ти, стари приятелю, извадих му вътрешностите, стари приятелю, и го натъпках с тоалетна хартия. А в този момент, стари приятелю, съм седнал на леглото си, заредил съм пушката, насочил съм я към теб и изобщо, стари приятелю, как мислиш да я караш отсега нататък?

Докато траеше войната между Марс и Земята, Румфорд се материализира два пъти в имението си в Нюпорт — веднъж точно след като тя бе започнала, и втори път, в деня на свършването и. Той и кучето му по това време не бяха добили някакво по-особено религиозно значение. Бяха само туристическа атракция.

Имението „Румфорд“ бе дадено под наем на един шоумен на име Марлин Т. Лап. Лап продаваше билети за материализациите по долар парчето.

Освен самото появяване и след това изчезването на Румфорд и кучето му, нямаше какво друго да се гледа. Румфорд не разговаряше с никого, освен с Монкрийф, иконома, и при това шепнешком. Седеше отпуснат на едно кресло в стаичката под стълбата — Музея на Скип. С едната ръка закриваше очите си, а с другата стягаше нашийника на Казак.

Румфорд и Казак бяха обявени за призраци.

Пред прозореца на малката стаичка бе поставено скеле, а вратата към коридора бе махната. Две редици зрители можеха да минават покрай нея, за да зърнат хроно-синкластично инфундибулумирания мъж и неговото куче.

— Струва ми се, че днес не му се приказва кой знае колко, господа — казваше Марлин Т. Лап. — Трябва да си дадете сметка, че има да премисля много неща. Той не е само тук, господа. Той и кучето му са разпръснати из цялото пространство между Слънцето и Бетелгейзе.

До последния ден на войната целия шум и всички необходими действия бяха осигурявани от Марлин Т. Лап.

— Чудесно е, според мен, че всички вие дойдохте тук в най-великия ден от историята на света, за да видите този голям културен, образователен и научен експонат — каза Лап в последния ден на войната.

Ако този дух някога заговори — каза още Лап, — ще ни каже несънувани досега чудеса за миналото и бъдещето, а също и за Вселената. Надявам се някои от вас да имат късмета да го чуят, когато реши, че е назрял моментът да ни каже каквото знае.

— Моментът назря — обади се Румфорд глухо.

— Моментът назря и презря — каза Уинстън Найлс Румфорд. — Войната, която завърши толкова славно днес, е славна само за светците, които я загубиха. Тези светци бяха земяни като вас. Те отидоха на Марс, впуснаха се в това безнадеждно нападение и умряха щастливи, за да могат земяните най-накрая да станат хора — да живеят в братство, радост и достойнство.

Когато умряха — продължи Румфорд, — те не желаеха рай за себе си, а единствено, на Земята да се установи трайно братство между хората.

С тази цел, толкова желана — каза Румфорд, — аз ви нося една нова религия, която може да бъде приета с радост във всяко ъгълче на всяко земно сърце.

Националните граници — каза Румфорд — ще отпаднат.

Жаждата за война — каза Румфорд — ще умре.

Цялата завист, целият страх, цялата омраза — каза Румфорд — също ще умрат.

Името на тази нова религия — каза Румфорд, — е „Църква на Безкрайно Безразличния Бог“.

Флагът на тази църква ще е в синьо и златно — каза Румфорд. — Ето думите, които ще бъдат написани на него със златни букви върху син фон: „Погрижете се за хората и Бог ще се погрижи за себе си“.

Двете главни учения на тази религия са следните — каза Румфорд. — „Обикновеният човечец не може да направи нищо, за да се хареса на Всемогъщия Бог“ и „Късметът не е ръката Божия“.

Защо трябва да вярвате в тази религия, а не в която и да било друга? Трябва да вярвате в нея, защото аз, нейният духовен водач, мога да правя чудеса, докато никой духовен водач на друга религия не може. Какви чудеса мога да правя? Аз владея чудото на предсказването, с абсолютна точност, на всички неща, които ще ни донесе бъдещето.

След това Румфорд предрече петдесет бъдещи събития с големи подробности.

Тези събития бяха внимателно записани от присъстващите.

Излишно е да се казва, че всички те се сбъднаха — сбъднаха се с всичките подробности.

— В началото ученията на тази религия ще ви се струват сложни и объркващи — каза Румфорд, — но с времето ще станат кристално ясни.

Като част от това сложно и объркващо начало — каза Румфорд, — ще ви разкажа една притча.

Някога късметът се разпоредил така, че едно бебе, на име Малачи Констант, се родило като най-богатото дете на Земята. През същия ден, късметът се разпоредил една сляпа баба да стъпи върху лятна кънка в горния край на стълбата, полицейски кон да настъпи маймуната на някакъв латернаджия, а един пуснат под гаранция обирач на банки да намери в дъното на куфар на тавана си пощенска марка на стойност деветстотин долара. Питам ви, Божия ръка ли е късметът?

Румфорд вдигна нагоре показалеца си, който беше прозрачен като лиможки порцелан.

— При следващото си посещение при вас, приятели мои, ще ви разкажа една притча за хората, занимаващи се с неща, които според тях Бог иска от тях да правят. Междувременно, бихте постъпили добре, ако като подготовка за тази притча, прочетете всичко, което намерите, за Испанската инквизиция.

Следващия път, когато дойда при вас — каза Румфорд, — ще ви донеса основно преработена Библия, която да има смисъл в модерните ни времена. И ще ви донеса една кратка история на Марс — истинската история на светците, които загинаха, за да може светът да се обедини в единно Братство между хората. Тази история ще трогне сърцето на всяко човешко същество, което има сърце.

Румфорд и кучето му се дематериализираха внезапно.

В космическия кораб, полетял от Марс към Меркурий, в космическия кораб, в който бяха Вуйчо и Вооз, пилот-навигаторът обяви, че в кабината отново е настъпил денят.

Това бе сутринта след нощта, в която Вуйчо каза на Вооз, че нещото в джоба му повече не може да навреди на никого.

Вуйчо бе заспал на леглото си в седнало положение. Карабината му „Маузер“ — напълнена и заредена, лежеше напряко на коленете му.

Вооз не спеше. Той лежеше на своето легло край срещуположната стена. Вооз не бе мигнал. Ако искаше, сега лесно би могъл да обезоръжи и убие Вуйчо.

Само че Вооз бе решил, че много повече му трябва приятел, отколкото устройство, с което би могъл да принуждава хората да правят това, което поиска от тях. Освен това през нощта вече бе престанал да е сигурен какво точно иска от тях да правят.

Да не бъде самотен, да не изпитва страх — Вооз реши, че това са важните неща в живота. Един истински приятел можеше да помогне повече от всичко друго.

В кабината се разнесе някакъв странен, кашлящ, ръждясал звук. Беше смях. Смехът на Вооз. Странното бе, че Вооз никога досега не се бе смял по този начин — никога не се беше смял на нещата, на които се смееше сега.

Смееше се на страшната каша, в която се бе забъркал — на това, че през целия си армейски живот се бе преструвал, че знае какво става, че разбира всичко, което става, че всичко, което става е добро.

Смееше се на тъпата лекота, с която се бе оставил да го използват… Бог знае кой, за Бог знае какво.

— Майната му, приятелю! — възкликна той на глас. — Какво правим чак тук в космоса? Защо сме облечени в тези дрехи? Кой управлява цялата тая глупащина? Как така се качихме в тая консервна кутия? Откъде-накъде ще трябва да стреляме по някого, когато стигнем там, закъдето сме тръгнали? Откъде-накъде той ще се опитва да стреля по нас? Как така?

Вуйчо се събуди и завъртя цевта на „Маузера“ към Вооз.

Вооз продължи да се смее. Извади кутията за управление от джоба си и я хвърли на пода.

— Не ми трябва, приятелю — каза той. — Хубаво, че си я взел и си изкормил вътрешностите и. Не ми трябва повече.

И изведнъж изрева:

— Повече не искам цялата тая помия!