Сити

18.

Собственикът на ресторанта говореше английски и настоя да ме нахрани, преди да ме закара до хотела. Отне ни два часа, като повечето от тях бяха сред претоварения трафик на Рио. Нямах никакъв проблем да го убедя да не съобщава в полицията. Исках първо да говоря с Луиш. Бразилската полиция ми беше нещо абсолютно непознато. Тревожех се, че мога да изложа Изабел на риск, ако се свържа с властите.

Причиних доста въпросителни повдигания на вежди, докато прекосявах фоайето на хотела в раздърпания си вид, и се прибрах направо в стаята. Открих номера на „Банко Оризонте“, набрах го и поисках да ме свържат със сеньор Луиш Перейра.

— Да, Ник, какво има? — Басовият глас беше приятелски, но примесен с леко любопитство за причината да му звъня рано сутринта.

— Отвлякоха Изабел.

Последва тишина.

— Къде си? — попита накрая той, с външно все още спокоен глас.

— В хотел „Палас“.

— Можеш ли да стигнеш направо в апартамента ми? Ще се срещнем там след половин час.

Взех набързо един душ, смених дрехите си и тридесет и пет минути по-късно се добрах до апартамента на Луиш. Той вече ме очакваше в просторната всекидневна. Изглеждаше спокоен и делови.

— Разкажи ми какво се случи.

Разказах му всичко за отвличането, за бягството ни и за повторното залавяне на Изабел.

Когато свърших Луиш въздъхна.

— Отвличанията са част от живота в Рио. Все съм очаквал това да се случи, но честно казано, виждах само себе си или Корделия като жертви. Надявах се, че поне Изабел ще е в безопасност.

Той направи пауза за момент, очите му бяха втренчени някъде над рамото ми. После отново върна погледа си върху мен.

— Един човек, Нелсън Зарур, ме съветва за тия неща, за вземането на предпазни мерки и така нататък. Той е консултант по охраната. Помогна на семейството на един мой приятел, когато го отвлякоха. Ще му се обадя.

— Да изчакам ли тук? — попитах.

— Бих се радвал, ако можеш — усмихна се Луиш. — Налага се да разговаряме с „Декер Уорд“. Ще трябва да известя и Корделия. — Лицето му помрачня. — Ще е хубаво да има и приятел на Изабел тук.

Луиш вероятно не знаеше колко е добър приятелят. Зарадвах се на възможността да остана.

Той проведе няколко телефонни разговора. Не можах да разбера за какво разговаряха. При повечето тонът му беше спокоен и контролиран. Единият беше повече слушане на телефона с болезнено изражение — с Корделия. После Луиш излезе от стаята. Малко след това дочух силен плач — Мария.

Беше ми особено трудно да седя така, без да правя нищо, и да гледам как Луиш задейства нещата. Бях целият разтърсен — и физически, и психически. Мускулите ме боляха адски, а и натъртванията и охлузванията, които бях получил при търкалянето си по склона на хълма, напомняха за себе си. Подробности от отвличането прииждаха на вълни, като особено настойчива беше една — неуспешният опит на Изабел да избяга. Ако мъжът с револвера не се беше поколебал, тя като нищо щеше да е мъртва. Или може би беше преценила, че няма да посмеят да застрелят отвлечена жена, освен ако нямат друг изход.

А после идваше и моментът, в който я бях напуснал, оплетена в храстите. Тя ме бе накарала да побягна, но аз чувствах, че трябваше сега да съм до нея, където и да се намираше.

Как ли се отнасяха с нея? Дали не я бяха малтретирали, за да я накажат за опита й за бягство?

И после най-важният въпрос. Щяхме ли да си я получим жива и невредима?

С облекчение набрах номера на Рикардо — най-после и аз да свърша някаква работа.

— „Декер“.

— Рикардо, Ник се обажда.

— Какво става? — Долових загрижеността в гласа му. Явно бе доловил моята.

— Отвлякоха Изабел.

— Как?

Разказах му.

Рикардо го прие хладнокръвно, все едно някаква голяма сделка, тръгнала към дъното.

— Добре, Ник. А сега се успокой. Отвличанията са нещо обичайно за Рио. Почти винаги приключва с плащането на откупа и освобождаването на жертвата.

Внезапна мисъл ме прониза. Знаех колко безмилостен може да бъде Рикардо. Разбира се, ако не можеше…

— Не се безпокой. Поискат ли откуп, ще платим — отговори той на неизречения ми въпрос. — Всички служители на „Декер“ са застраховани срещу отвличане в „Лойдс“.

— Не знаех, че сте го направили.

— Е, вече го знаеш. Никога до този момент не ни се е налагало да го ползваме. Но си има процедура. Щом чуем исканията им, ще изпратим посредник. Но след като става дума за Изабел, по всяка вероятност ще се свържат с баща й.

— Аз му казах. Всъщност в момента се намирам в апартамента му.

— Добре. Как го прие? Знае ли как да постъпи?

— Изглежда, сякаш е обмислял всичко предварително за подобен случай. Държи връзка с някакъв консултант по въпросите на сигурността.

— Отлично. А сега, можеш ли да останеш в Рио докато нещата се изяснят?

— Ще се радвам, ако е възможно.

— Добре. Дръж ме в течение.

Успокоен затворих телефона. И Рикардо, и Луиш приемаха ситуацията спокойно. Започвах да вярвам, че животът на Изабел е в безопасност. След като вече знаех, че в Рио това е ежедневие, донякъде се поуспокоих. Ако се придържахме към правилата и ако същото го направеха и нападателите, Изабел щеше да бъде освободена. Но кога? И къде щяха да я държат дотогава? А и аз не бях съвсем щастлив при мисълта, че Рикардо ще използва безкомпромисната си тактика на търговец за освобождаването на Изабел.

Опитах се да се поуспокоя, за да бъда в полза на делото. Не беше лесно. Вълната на тревогата заплашваше да ме залее. Дали нямаше да й причинят вреда? Щяха ли да я пуснат? Щяха ли да се отнасят добре с нея? Защо не бях останал с нея?

Нелсън Зарур дойде в апартамента след половин час. Беше малко странен на външен вид мъж, нисичък, с обло жълтеникаво лице и изпъкнали очи. Носеше яркозелена риза с къси ръкави и жълтеникавокафяви панталони. Луиш бе споменал, че бил пенсиониран полицай.

Луиш ни запозна и помоли Нелсън да говори на английски. Зарадвах се, че включват и мен.

Луиш ме помоли да опиша самото отвличане. Нелсън си водеше бележки в един стар бележник с евтина химикалка, като от време на време ми задаваше уточняващи въпроси.

— Тази област е любимо място за отвличания — каза той. — През последната година там станаха три. Тихи улички в съседство с магистрала. Много удобно. А и гората Тихука сега се използва като междинен пункт за държане на жертвата ден или два, докато я преместят на друго място.

— И така, какво можем да очакваме? — попита Луиш.

— Най-важното нещо, което не бива да се забравя, е, че това е бизнес сделка — започна Нелсън.

Английският му беше бърз и акуратен, макар и със силен акцент. Звучеше ми уверено, а увереността му беше заразителна. Определено знаеше за какво говори.

— Нападателите държат в ръцете си нещо, което е от голяма ценност за вас — продължи той. — И искат да ви го продадат. Могат да го направят само ако това нещо бъде държано в добро състояние. Така че е в техен интерес да държат Изабел в добро здраве.

— Не съм много сигурен, че трябва да мисля дъщеря си за стока, за която трябва да се пазаря — каза Луиш.

— Разбира се, че не трябва. И на това ще разчитат и похитителите. Те ще използват всичко, което могат, за да ви накарат да си мислите, че са изродени садисти, готови да разкъсат дъщеря ви при най-малкия повод. Но те не са такива. Похитителите в Рио обикновено са много рационални хора. Единственото нещо, което ги вълнува, е откупът. Работата ми е да ви помогна да не го забравяте, да се опитвате да поддържате преговорите с тях като търговска сделка и да осигуря безопасното завръщане на Изабел за възможно най-ниската сума.

Той се приведе напред и докосна Луиш по рамото.

— До този момент съм бил съветник при шестнадесет отвличания. С изключение на две от тях при всички останали жертвата беше върната жива и невредима. Шансовете са на наша страна.

Луиш се навъси.

— Това е хубаво да се знае. Но тя да не… искам да кажа, те няма ли…

— Няма начин как да разберем в какви условия я държат — прекъсна го Нелсън. — Това зависи изцяло от похитителите. Но те няма да я докоснат и с пръст. Никога досега не съм имал такъв случай.

Мрачното изражение на Луиш се поразведри. Слава богу, че не ми беше хрумвало, че могат и да я изнасилят. Но имаше вероятност и да го направят, така че поуспокоен изслушах думите на Нелсън.

— Вие трябва да решите дали да съобщите на полицията — продължи Нелсън. — Препоръчвам ви го. Те ще се държат настрана и няма да се намесват в преговорите за откупа. А ако играем открито, вероятността случайно да стане някой е гаф е по-малка.

Луиш се поколеба.

— Но какво ще стане, ако похитителите ни предупредят да не се свързваме с тях?

— Твърде вероятно е да го кажат, но полицията няма да вдига шум. Все пак трябва да направим всичко възможно да ги държим настрана, ако можем. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре.

— Колко голяма е гората? — попитах. — Мислите ли, че полицията е в състояние да ги открие?

Нелсън поклати глава.

— Няма такава вероятност. Веднага след като са ви изтървали, похитителите са се преместили на друго място. Но полицията би могла да открие нещо, ако разгледа мястото на лагера им.

— Добре. Ще кажем на полицията — кимна Луиш. — После какво?

— Ще изчакаме похитителите да се свържат с нас. Може да стане бързо, но може да отнеме и няколко дни.

В този момент Корделия се втурна в стаята и затича към баща си. Той я прегърна, високата му фигура се склони над нея. Видях лицето му — беше все така твърдо; но останаха дълго прегърнати.

Нелсън ми кимна и двамата излязохме. Влязохме в една по-малка стая с телевизор вътре.

— Като начало се държи много добре — обърна се към мен Нелсън. — Корав бизнесмен е. Но това няма да трае дълго. Не е никак лесно, когато в ръцете им е дъщеря ти.

— Сигурен съм, че не е лесно.

— Добри приятели ли сте с нея?

Въпросът беше невинен, но погледът, с който го съпроводи, не беше. Кимнах, оставяйки го да си извади заключенията.

— Работя с Изабел — казах. — Доколкото ми е известно, фирмата ни има някаква застраховка при отвличане.

— Технически в Бразилия това е незаконно. Но аз познавам някои от фирмите в Лондон, които работят в тази област. Кажете на работодателя си да се свърже със застрахователите си, които пък да се свържат с мен.

— Добре — казах. Оказвахме голямо доверие на преценката на този мъж. Но Рикардо беше споменал, че има специални процедури, и аз се зарадвах, че имаме човек, който е сведущ в тази област.

Имаше още едно нещо, за което исках да го попитам.

— Когато избягах, аз я изоставих на преследвачите й. Чувствам се много зле заради постъпката си. Мисля, че трябваше да остана при нея. Да й помогна.

Нелсън ме докосна по рамото.

— Една от най-често срещаните реакции при отвличането на близки или приятели е чувството за вина. Вината, че е трябвало да направят нещо, което да предотврати отвличането на близкия им човек. Това е винаги загуба на време, защото е по-добре това време да се използва рационално за освобождаването на жертвата.

— Но аз можех да я ободрявам, ако бях останал с нея. Да й помагам в тази ситуация.

— Честно казано, Ник, вие сте извадили голям късмет, като сте успели да се измъкнете — каза Нелсън. — Изабел е в безопасност. Тя има богат баща, който е готов да плати голяма сума. А вие? Вас можеха спокойно да ви убият, за да покажат, че с тях шега не бива. Така че по-добре е, че сте тук, а не при нея.

Потреперих. Вероятно Нелсън имаше право. Но аз бих направил всичко, абсолютно всичко, за да измъкна Изабел от ноктите им.

Прекарах деня в апартамента на Перейра. Дойде един полицай, детектив Да Силва, със същия безвкусен костюм и крещяща вратовръзка като на детективите по цял свят. Както беше предположил Нелсън, той обеща да действат много внимателно. Очевидно, съсредоточавайки се върху методите на бандите похитители, полицията постигаше известни успехи при арестите. Явно повече, отколкото биха били способни при нападение, съпроводено с ураганна стрелба. Да Силва ме разпитва цял час, уточнявайки всяка мислима подробност, за която можех да се сетя. После организира подслушване на телефона, като помоли да го информираме всеки ден за развоя.

Чакането не беше лесно, а то едва бе започнало. Луиш се опита да движи бизнеса на банката, но не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да крачи неуморно из стаята, като непрестанно раздигаше папки и документи и от време на време разменяше по някоя дума с мен или Корделия.

Корделия настоя да остане и тя. Тя също се опита да чете, но накрая включи телевизора в малката всекидневна и седна, втренчила празен поглед в екрана.

Бях страшно уморен; не бях мигнал предишната нощ. Но сега за нищо на света не можех да спя. Прекарах времето в опити да успокоя вълнението, което ме разкъсваше отвътре. Искаше ми се да крещя, да пищя, да правя каквото и да е. Но, разбира се, нищо не можеше да се направи.

Обземаше ме треска; не можех да се справя с нея. Открих, че се залавям за общите ни спомени с Изабел, сякаш такива повече нямаше да има. Това беше нелепо. По всяка вероятност щяха да я освободят невредима и отново щях да я видя. Единственото нещо, което обаче успях да постигна, беше да накарам мозъка си да мисли само няколко минути за този най-вероятен завършек. След което отново затънах в кошмарите на най-лошото.

Нелсън също остана, но без видимо да се тревожи. Говорих с Рикардо и свързах Нелсън със застрахователния брокер в „Лойдс“, който бе написал застрахователната полица на „Декер“ при отвличане. Явно бяха чували за Нелсън, което беше окуражаващо. По тази полица застрахователната компания щеше да покрие откуп, платен от семейството на жертвата или „Декер“, на стойност до един милион долара.

Телефонът звъня цял ден. Луиш искаше да е в непрестанна връзка с офиса си. Каза им, че дъщеря му не била добре и имала нужда от него. Не беше особено подробен и думите му не бяха много смислени, но той беше шефът, така че никой не можеше да спори с него.

Останах за вечеря и след това се върнах в хотела. Всичко беше пусто без Изабел. Отидох в стаята й и опаковах багажа й. Чувствах се неудобно, докато събирах малкото й вещи. Изглеждаше толкова неестествено домашно нещо, сякаш, макар че в момента бяхме разделени, правехме крачка един към друг. Иронията на ситуацията ме сграбчи за гърлото.

Върнах се в стаята си с куфара й и се приготвих да си лягам. Телефонът иззвъня. Погледнах часовника си. Единайсет часът. Вдигнах слушалката.

— Да?

— Сеньор Николас Елиот?

Гласът беше груб, акцентът толкова силен, че аз едва различих името си. Сърцето ми се разтупа.

— Да?

— Приятелката ви е при мен. Давате ми един милион долара. Аз я пускам.

Разумът ми трескаво запрепуска. Знаех, че не аз трябва да водя тези преговори. Трябваше да ги насоча към Луиш и Нелсън.

— Аз не съм неин приятел. Само работя с нея — казах.

— Ако не ми дадете един милион долара, тя ще умре! — заплаши гласът. Акцентът беше толкова силен и думите толкова мелодраматични, че ми прозвучаха съвсем нереално.

— Не, почакайте! Обадете се на баща й. Ето номера му. — И аз му го издиктувах. — Той ще разговаря с вас.

— Добре — отвърна гласът и телефонът замлъкна.

Затворих и побързах да набера Луиш преди тайнствения непознат. Гласът му прозвуча напрегнато. Казах му какво да очаква. Казах му и че веднага пристигам.

Бяха ми нужни петнадесет минути да открия такси и да се добера до апартамента. Заварих Луиш и Нелсън в оживен разговор. Корделия заслушана отстрани.

— Настояват за един милион долара — каза Луиш. — Искат да ги дадем в сряда, два след полунощ. Твърдят, че ако не платя, ще я убият. Казах им да се обадят сутринта.

В момента беше понеделник вечерта. До уречения час в сряда имаше само малко над двайсет и четири часа.

Видях, че между Луиш и Нелсън се е зародило някакво напрежение.

— Какъв е проблемът? — попитах.

Луиш хвърли поглед към Нелсън.

— Един милион долара са нищо за живота на Изабел. Тогава да ги платя.

— А аз чувствам, че трябва да поискаме доказателство, че е жива. Нещо, което да покаже, че е при тях и е жива — каза дребният мъж. — А после да почнем да сваляме цената. Те очакват точно това.

— Не искам да ги разгневявам. Повярвайте ми, мога да си позволя един милион долара.

Луиш за пръв показваше признаци на напрежение. Нелсън направи пауза, за да успокои ситуацията, и после продължи спокойно.

— Не знаем дали е у тях. Може и да е измама.

— Как е възможно да е измама? Никой не знае, че е отвлечена, нали? Само ние и полицията.

— Какво представлява това доказателство, че е жива? — попитах аз. — Снимка на човека с вестник ли искате?

— Не, това може да се фалшифицира. Най-добрият начин е да ги накараме да я попитат нещо, на което само Изабел да е в състояние да отговори. Ако след това се обадят с правилния отговор, значи е при тях и е жива.

И двамата ме гледаха. Чакаха съвета ми. Нямах намерение да бягам от отговорност.

— Защо не направите това, което ви предлага Нелсън? Ако държат Изабел, това няма да навреди, не е ли така?

Луиш въздъхна и разтри слепоочията си.

— Добре.

Същата нощ спах в стаята на Луиш за гости. Или по-скоро, не спах, а само лежах под някакви завивки, а мозъкът ми трескаво работеше.

Похитителите се обадиха в девет часа на следващата сутрин. Луиш им каза, че не е в състояние да събере толкова пари в брой за деня и че му е нужно още време. Помоли ги също така да му кажат името на любимата кукла на Изабел, когато е била дете. Долових оскърбителните заплахи по телефона, последвали въпроса му.

Луиш затвори телефона. Беше пребледнял.

— Казват, че ако не им оставя парите в два след полунощ, Изабел ще умре. Няма да чакат и ден повече.

Започнах да си мисля, че съм му дал грешен съвет.

Единствено Нелсън изглеждаше непоклатим.

— Ако наистина е при тях, много скоро ще се обадят — увери ни той.

— Но какво ще стане с крайния срок?

— Забравете го. Това е несериозно.

Но те не се обадиха през целия следващ ден.

Останах и през следващата нощ. Луиш сякаш искаше да съм до него, когато дойдеше крайният срок. На драго сърце се съгласих. В два през нощта и двамата чакахме край телефона. Разбира се, никой не позвъни.

Чакането започваше да взема данъка си. И двамата с Луиш страдахме от недоспиване и аз вече бях изтощен до такава степен, че започвах да клюмам. Луиш крачеше неуморно. А бяха минали едва три дни. Корделия се бе прибрала в дома си предния ден, но настояваше да й звъним, ако има нещо ново. До сряда вечерта нямаше нищо ново. Нелсън също си бе отишъл и ни бе заръчал инструкции да се свържем незабавно с него, ако изскочи нещо.

Вечерята беше омлет и салата. Луиш почти не се докосна до храната. Досега той бе съумявал да запазва външното си спокойствие, ако не се броеше появата на напрежение между него и Нелсън точно след като похитителите бяха предявили първото си искане. И изведнъж, както си седяхме, долната му устна потръпна, той захлупи глава в ръцете си и се разхълца.

Гледах го мълчаливо. Внимателно протегнах ръка и го докоснах по ръкава.

— Тя е мъртва — изхлипа той.

— Не, не е. Може би ще се обадят по-късно.

— Защо да се обаждат? Това беше прост въпрос? Всичко, което трябваше да направят, беше да я питат и да ми го предадат. Казаха ми, че ако не им платя до два часа, ще е мъртва. И тя е мъртва.

— Възможно е да е било измама. Може би не са били истинските похитители.

— Как е възможно? Нали вече го обсъждахме. Никой друг не го знае.

Внезапна мисъл ме прониза.

— Защо тогава ми се обадиха в хотела?

— Защото са те проследили — отвърна Луиш. — Знаят, че си отседнал там.

— Да, но биха могли да вземат номера ви от Изабел. Защо не са го направили?

— Защото е мъртва. Иначе щеше да им го каже.

— Луиш, няма причина да я убиват! — Мозъкът ми, в който през последните три дни бе бушувала вихрушка, внезапно се проясни. — Сетих се! Това е бил шофьорът на таксито! Той видя отвличането и офейка. Може да е казал на свои приятели и те да се опитват да измъкнат подкупа вместо истинските нападатели.

Луиш се вслуша в думите ми.

— Ще се обадя на Нелсън и ще му кажа какво мисля.

Но още преди да посегна към слушалката, телефонът иззвъня. Замръзнах. Луиш го сграбчи.

Аз грабнах втората слушалка, която беше свързал Нелсън. Сега гласът беше друг. По-млад, по-спокоен. Луиш разговаря в продължение на две минути. Не можах да разбера почти нищо, но след като затвори, той се усмихна.

— Е?

— Беше друг мъж. Каза, че се казва Зико. Твърди, че държи Изабел. Иска откуп. Зададох му въпроса за любимата й кукла и той го прие съвсем спокойно. Каза, че ще се обади с отговора.

Усетих как ме залива вълна от облекчение. Значи първото обаждане е било фалшиво. Предпочитах гласа на Зико. Звучеше по-спокойно, по-рационално.

— Зико? Това не беше ли името на някакъв футболист?

— Да. — Луиш мрачно се усмихна. — Беше страхотен. Играеше за „Фламенго“. Моят клуб.

— Колко иска?

Луиш се навъси.

— Петдесет милиона долара.

— Петдесет милиона! Господи! Разполагате ли с толкова?

— Технически дялът ми в „Оризонте“ може и да струва толкова, но няма начин как да ги събера, освен ако не продам банката, което ще бъде много трудно. Не, невъзможно.

— И все пак това е начало — казах.

— Да, това е начало — усмихна се той.