След полунощ

12

Ларкин шумно остави чашата си в чинийката. Порция зяпна смаяно. Пръстите на Джулиън удариха фалшив акорд по клавишите. Каролайн се убоде в палеца. Всички се обърнаха към Вивиан, но никой не посмя да погледне Кейн.

— Значи ти знаеш? — пошепна Каролайн сред неловката тишина, възцарила се в салона.

— Естествено — отговори Вивиан и извъртя очи. — Човек трябва да е сляп и глух, за да не забележи кривите погледи и да не чуе шепота… всеки път, когато той влиза в помещението.

— И това не те смущава? — осведоми се предпазливо Каролайн.

Вивиан вдигна рамене и плъзна пръсти по струните на арфата.

— Защо да обръщам внимание на подобни глупости? Нали тъкмо ти ми говореше да не слушам клюкарките.

— Така е. — Каролайн се отпусна на дивана, засрамена от думите на сестра си. — Твърде вероятно е да съм била аз.

До този момент не беше осъзнала колко силно се е повлияла от глупавите, злобни приказки в салоните. При това нямаше никакви извинения. Порция можеше да се оправдае с младостта си и с развинтеното си въображение. Но тя, тя нямаше никакво оправдание за готовността, с която бе заподозряла невинен мъж, който досега беше изключително любезен към нея и семейството й.

Когато Порция обърна нов лист, за да може Джулиън да продължи да свири, Каролайн хвърли смутен поглед към гергефа си и видя, че белият лен е оцапан с кръв. С отсъстващ вид пъхна палец в устата си и погледна Кейн. Едва сега бе събрала достатъчно смелост да види реакцията му след изказването на Вивиан.

Той не наблюдаваше Вивиан, а нея. Жадният му поглед беше прикован в устните й, докато изсмукваше кръвта от палеца. Учтивата маска, която винаги носеше, бе изчезнала и беше заменена от диво желание, което й отне дъха.

Почти почувства как устните му се сключиха около палеца й. Как устата му нежно овладя болката, докато мъчението изчезна и остана само удоволствие. Сърцето й сякаш се забави — с всеки удар ставаше по-тежко и пълно, докато не усети примитивния ритъм в долната част на тялото си.

Кейн бавно вдигна поглед от устните към очите й. Вместо да развали магията, това я направи още по-силна.

Ела. Ела при мен.

Тя чу думите така ясно и отчетливо, сякаш ги бе произнесъл високо. И двете, заповед и молба, правеха невъзможно да устои на хипнотичната сила на волята му. В продължение на един дълъг, ужасяващ, но и възбуждащ момент Каролайн си помисли, че ей сега ще стане, ще прекоси помещението пред очите на всички и ще се хвърли в прегръдката му. Почти се виждаше как се намества удобно в скута му, заравя пръсти в блестящата коса, за да му отдаде устата си — и всичко, което поиска. Включително и безсмъртната си душа.

Тя стана рязко и изпусна гергефа си на пода. Ларкин остави чашата си и учтиво се надигна, за да го вземе. Подаде й го и я погледна загрижено. Тя стисна до болка дървената рамка и си заповяда да спре треперенето на пръстите си.

— Много ви благодаря, констабъл Ларкин. Моля да ме извините, но смятам да се оттегля. Доста се уморих днес. — Тя избегна съзнателно втренчения поглед на Кейн и се запъти към вратата, като по пътя едва не преобърна една масичка. — Моля, не ме смятайте за неучтива, но дълбоко в себе си оставам провинциално момиче, което е свикнало да си ляга рано.

— Желая ви приятни сънища, мис Кабът — извика подире й Ларкин.

Каролайн му кимна бегло и напусна салона почти бежешком. Макар да се опитваше да се успокои, тя беше сигурна, че дълго няма да може да заспи.

Каролайн крачеше неспокойно в огряната от луната стая в кулата. Трескавите движения подхождаха съвършено на хаоса, който цареше в мислите й. Великолепно обзаведената стая вече не й изглеждаше като сигурно пристанище, а по-скоро като кафез. Ако не избягам скоро от позлатените решетки, повтаряше си тя, никога няма да успея. Даже ако събере нещата си, повика двете си сестри и избягат още тази нощ, сърцето й ще си остане тук, пленено от мъж, който въпреки цялата си сила не беше в състояние да скрие, че я желае.

Но какво можеше да иска от нея мъж като Кейн? Дали гладът в погледа му бе пламнал, като видя кръвта на пръста й? Или нещо друго, непредставимо?

И друг път беше виждала този поглед. От лицето на средновековния воин на портрета в галерията. На воина, за когото Кейн твърдеше, че му е само далечен прадядо, макар че двамата си приличаха като две капки вода. Даже имаха същата бенка над лявата вежда, която сякаш канеше за целувка.

Ако онзи мъж я бе пожелал, той щеше да я вземе и никаква сила на света не би била в състояние да го спре.

Каролайн уви ръце около тялото си и затрепери в тънката си нощница — от студ, но и от страх. Чувстваше се, сякаш тялото й гори в огън — една минута пареше, една минута мръзнеше до кости. Ясният й, винаги логичен ум я бе изоставил на произвола на съдбата. Ами ако Кейн я бе излъгал за портретите? Ами ако Порция през цялото време е била права и той наистина беше някакво безсмъртно същество, съществуващо от стотици години?

Не искаше да вярва, че на земята живеят чудовища. Но как беше възможно един нормален мъж да завладее таза безмилостно сърцето и ума й? Ако наистина беше обикновен мъж, как беше възможно да я изкуши само с един пламенен поглед да предаде доверието на сестра си?

Каролайн забеляза с ъгълчето на окото си някакво движение — сякаш пред луната бе прелетяла крилата сянка. Тя потрепери и се обърна към френския прозорец.

„От днес нататък по-добре заключвайте тази врата. Не може всеки път да разчитате, че една толкова капризна природна стихия като вятъра винаги ще се показва откъм най-добрата си страна.“

Като си припомни отново думите на Кейн, Каролайн се сети и колко самотен бе изглеждал той в онзи миг, когато опря ръце на парапета и обърна лице към нощта. Ужасно, неизмеримо самотен…

Тя отиде до вратата, решена да изпълни нареждането му. Ала когато протегна ръка, се поколеба. Пръстите й останаха върху бравата.

Той беше там, отвън.

Знаеше го със сигурност, която беше повече от женска интуиция. Усещаше го като неизбежна сянка върху душата си. Може би в действителност изобщо не се боеше, че Кейн ще мине през тази врата? Може би се боеше, че самата тя ще я отвори за него? Може би се боеше не от неговата воля, а от своята собствена? В крайна сметка тя беше тази, която бе живяла осем дълги самотни години в затвор от дълг и отговорност и беше потискала всички свои желания, копнежи и страсти. През тези осем години беше остаряла, защото не мислеше за себе си, а само за доброто на Вивиан и Порция. Чудно ли беше тогава, че копнееше да отвори широко вратата и да посрещне нощта с добре дошла?

Каролайн бавно вдигна глава и отвори очи.

Балконът беше празен. Само сребърната лунна светлина танцуваше по каменните плочи.

Тя спусна резето с треперещи пръсти, после провери и вратата на стаята. Най-сетне се пъхна в леглото, спусна завесите на балдахина и се постара да се изолира от нощта с всичките й тъмни изкушения.

Ейдриън се скри още по-навътре в сянката на балкона. Вече не копнееше за лунната светлина. Някога вярваше, че тя пази тайните му, но сега безмилостните лунни лъчи само осветяваха тъмнината на душата му.

Луната бе станала свидетелка как той чакаше тук, отделен само от тънко, прозрачно стъкло от бузата на Каролайн, светла като алабастър, от пълните й устни, от примамливата стройна шия. Луната видя как той сложи пръсти върху хладното стъкло с безкраен копнеж да милва меката й кожа.

Знаеше, че ако в този момент тя отвори очи, луната вече няма да е единствената му любима. Затова се стопи в сянката и зачака да чуе затварянето на резето.

Ако тя не вземеше под внимание предупреждението му, той щеше да се промъкне в стаята й и да я гледа, докато спи. Нали така беше направил миналата нощ? Или някаква тъмна сила щеше да го тласне да се наведе над нея, да я вкуси, да покрие устата й със своята и да пие от нея на жадни глътки, докато утоли глада си?

Ейдриън се облегна на стената и затвори очи. Чак му се виеше свят от желание. Знаеше, че една целувка няма да му е достатъчна. Тя щеше да причини още по-силна жажда. Твърде дълго си беше отказвал това удовлетворение. Ако си позволеше само една единствена глътка от нейната сладост, щеше да отиде по-нататък, да иска още и още, докато гладът ги погълне.

— Каролайн! Каролайн! Отвори вратата! Имам нужда от теб!

Когато викът на Порция стигна до замъгления й мозък, Каролайн се претърколи по гръб и с мъка отвори очи. От умора крайниците й тежаха като олово. Когато най-сетне потъна в тежък сън без сънища, навън вече се развиделяваше. Приятното удряне на дъждовните капки в стъклата на прозореца събуди у нея желанието да проспи целия ден. След изминалата нощ не беше сигурна, че ще има сили да застане очи в очи с Кейн или Вивиан.

Скри глава под възглавницата и заметна завивката отгоре.

— Каролайн! — Сестра й забарабани с юмруци по вратата. — Отвори! Пусни ме да вляза!

Каролайн въздъхна тежко. Порция често изпадаше в истерия и обикновено по глупави поводи.

— Махай се! — извика тя и затисна ушите си с възглавницата. — Ако не са ни нападнали французите или ако замъкът не е в пламъци, искам да ме оставиш на мира.

— Моля те, Каролайн! Имам нужда от теб. Сега, точно в този миг! — Жалната молба бе придружена от ново тропане по вратата.

— Стига толкова! — каза си Каролайн. Захвърли възглавницата, отметна завивките и скочи от леглото. Прекоси с две крачки кръглата стая и стигна до вратата. Отключи, отвори с трясък и едва не се сблъска със сестра си, която тъкмо бе вдигнала юмрук и го размаха заплашително под носа й.

— Какво има този път, Порция? — попита Каролайн през здраво стиснати зъби. — Русалки в рова около замъка? Джуджета, танцуващи по моравата? Призраци, които излизат от семейната гробница на Кейн? Или бяла дама, която се носи по коридора с главата на Уилбъри под мишница? — Тя се наведе напред и носът й се опря в този на Порция. — Ако непременно искаш да знаеш, изобщо не ме е грижа дали си видяла цяла глутница вампири да летят към моята стая в кулата, за да ме направят своя безсмъртна избраница. Казвам ти просто и ясно: ако най-после не ме оставиш на мира, аз ще започна да хапя хората, и то от чиста злоба. И ти ще си първата ми жертва.

Тя стисна бравата, за да тръшне вратата под носа на сестра си, когато Порция се обади с треперещ глас:

— Става въпрос за Вивиан.

Каролайн присви очи. За първи път забеляза разбърканите къдрици на сестра си, пепелявосивата кожа на лицето, треперещите устни.

— Какво има? — попита тя и сърцето й натежа от лошо предчувствие.

— Не иска да се събуди.