След полунощ

2

— Ами ако това не е покана, а капан? — пошепна Порция в ухото на Каролайн, докато старата карета на леля им Мариета трополеше по пустите лондонски улици.

— Предполагам, че тогава ще се събудим приковани за стената в подземието, изложени на тъмната похот на негодника — пошепна в отговор Каролайн. Изненадана от внезапната горещина, която предизвикаха собствените й думи, тя отвори ветрилото и се опита да разхлади зачервените си бузи.

Порция се нацупи и отново се загледа през прозореца. Малката сестра беше единственият човек, който можеше да побеснее от гняв и да изскочи от стаята, без да промени лицето си. Каролайн знаеше, че Порция все още е сърдита, задето й беше поискала да обещае, че няма да спомене нито дума за слуховете, които се носеха в града за тайнствения виконт Тревелиън. Ако Вивиан не знаеше нищо за тях, Каролайн не виждаше причини подобни глупости да хвърлят сянка върху щастието на сестра й, камо ли пък да застрашат надеждите й за бъдещето.

Леля Мариета хвърли неодобрителен поглед към Каролайн и Порция.

— Не е ли връх на учтивостта от страна на лорд Тревелиън да включи и сестрите ти в поканата си, Вивиан? — Тя извади от деколтето си кърпичка и потупа пълните си бузи, които блестяха въпреки дебелия пласт оризова пудра. С разкошните къдрици и пищните си телеса леля Мариета винаги напомняше на Каролайн за недопечен сладкиш. — Това е още един блестящ пример за великодушието на джентълмена. Ако продължаваш да го очароваш, скъпа моя, се надявам да получим дори покана за бала с маски, който ще се състои в имението му.

Леля Мариета не си направи труда да разясни, че тази покана няма да включва Каролайн и Порция — според нея това беше съвсем естествено. Лекомислената сестра на майка им открай време смяташе Порция за твърде изморителна, а Каролайн за прекалено скучна и начетена, за да бъде приятна компания. След смъртта на родителите им дори не бе предложила да вземе момичетата при себе си, а ако не беше поканата на виконта, изобщо нямаше да й хрумне да сподели със сестрите просторната къща в Шрусбъри, наследена от покойния й съпруг — дори само за една седмица.

Без да се интересува от нищо друго, леля Мариета продължи да изброява безбройните добродетели на виконта. Междувременно Каролайн се бе наситила на този мъж, още преди да се запознае с него.

За да мисли за нещо друго, тя погледна Вивиан, която седеше насреща й в каретата. По устните на сестра й играеше лека усмивка, докато се вслушваше с дължимото внимание в хвалебствената реч на леля Мариета. Нищо не беше в състояние да угаси блясъка на Вивиан и Каролайн веднага се почувства по-добре. Когато гледаше сестра си, сърцето й винаги се смекчаваше.

С вдигнатата на тила златноруса коса и сметаново-светлата кожа, толкова ценена в доброто общество, Вивиан беше несравнимо красива. Още като дете беше невъзможно да я извадиш от равновесие. Един ден, само петгодишна, Вивиан бе отишла при майка си, която режеше рози в градината на Еджъли, и я бе подръпнала за полата. „Не сега, Виви — рече укорително майката, без да прекъсва работата си. — Не виждаш ли, че съм заета?“ „Добре, мамо. Ще дойда по-късно.“ Стресната от странния тон в гласа на дъщеричката си, майката се обърна и установи, че Вивиан куца. В крачето й беше забита стрела, изстреляна от бракониер. В прегръдката на баща си момиченцето изчака, без да гъкне, докато селският лекар извади стрелата. Само бледото му личице издаваше, че страда. През това време истеричното хълцане на Порция едва не оглуши присъстващите.

Тъй като собственият й темперамент беше по-скоро избухлив, Каролайн винаги беше завиждала на Вивиан за спокойствието. И за блестящите златни къдрици. Ръката й неволно се вдигна и попипа собствената й пшеничноруса коса. В сравнение с косите на Вивиан изглеждаше почти безцветна. Тънките кичури упорито отказваха да се накъдрят и не й оставаше нищо друго, освен да ги четка назад и да ги вдига на кок. За нея нямаше предизвикателни къдрички, които да украсят и смекчат по-скоро ръбестото, с нищо невпечатляващо лице.

— Мисля, че друг път не съм те виждала да носиш косата си така — каза тя на Вивиан. — Изглеждаш много красива.

Вивиан вдигна ръка към водопада от блестящи къдрици.

— Вероятно ще ти прозвучи странно, но именно лорд Тревелиън ми предложи тази фризура. Каза, че ще отива на очите ми и ще подчертае класическата форма на скулите.

Каролайн смръщи чело. Наистина беше странно един джентълмен да прояви такъв интерес към прическата на дамата. Може би обожателят на сестра й беше денди като Бо Брумел, който се интересуваше повече от качеството на дантелата по яките на дамите, отколкото от мъжки занимания като политика или лов?

— Как всъщност се запозна с лорд Тревелиън? — попита тя. — В писмото си ни писа, че си го срещнала на бала на лейди Норбъри, но не влезе в подробности. А именно те са интересни.

Усмивката на Вивиан изрази копнеж.

— Танцът тъкмо беше свършил и гостите се готвеха да отидат на вечеря. — Тя смръщи крехкото си носле и добави: — Мисля, че часовникът току-що бе ударил полунощ.

Порция смушка сестра си в ребрата и Каролайн изохка тихо.

— Погледнах през рамо и открих най-необикновения мъж, когото бях виждала някога. Стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата. Преди да осъзная какво става, той бе изместил джентълмена, който трябваше да ме придружи на вечерята, и ме водеше към залата. — Вивиан сведе плахо глава. — Нямаше кой да ни представи официално и ме е страх, че запознанството ни е… нередно.

Леля Мариета се засмя весело и вдигна ръка към устата си.

— Точно така. Нередно. Джентълменът изобщо не беше в състояние да откъсне очи от момичето. Никога не съм виждала мъж да се захласне така! Когато срещна Вивиан за първи път, лорд Тревелиън така побледня, сякаш беше видял призрак. Оттогава двете гълъбчета са неразделни. Разбира се, аз съм постоянно до тях. Вивиан има нужда от компаньонка, както изисква приличието — добави тя с превзет тон.

— Излизали ли сте на разходка през деня? — Порция изправи гръб и се наклони към сестра си. На лицето й играеше изкуствена усмивка. — Излизали ли сте с карета в Хайд Парк? Или може би сте посещавали слоновете в Тауър? Или пък сте пили чай в някоя слънчева градина?

Вивиан гледаше сестра си с нарастващо учудване.

— Не, никога. Затова пък лордът ни придружи в Кралската опера. Бяхме заедно на две музикални вечери, както и на среднощната вечеря на лейди Туикънхем в градската й къща на Парк Лейн. Боя се, че лорд Тревелиън води градски живот. През повечето дни не става от леглото преди залез слънце.

Този път Каролайн беше подготвена. Преди Порция да я смушка в ребрата, тя хвана ръката й и я ощипа.

— Ау!

След неволния вик на Порция леля Мариета вдигна лорнета си и огледа неодобрително младото момиче.

— За бога, дете, овладей се. Защо викаш така? Все едно някой е настъпил куче по опашката.

— Съжалявам — промърмори смутено Порция, изправи рамене и хвърли зъл поглед към Каролайн. — Сигурно някоя от безопасните игли на роклята ми се е отворила.

Каролайн се обърна към прозореца и се загледа към спокойните улици на Мейфеър. Доверчивата й усмивка беше като тази на Вивиан. Каретата зави към Баркли Скуеър и под меката светлина на уличните фенери се появиха редица елегантни градски къщи от червени тухли.

Когато каретата забави ход и най-сетне спря, Каролайн протегна шия, за да види по-добре целта на пътуването им. Четириетажната къща в грегориански стил не се отличаваше почти по нищо от другите, издигнати около площада — никакви пръскащи вода ангелчета по шиферния покрив, никакви фигури в черни наметки по балконите с железни парапети, никакви приглушени викове от килера за въглища.

Вместо да са закрити от тъмни завеси, големите прозорци сияеха в ярката светлина на стотици свещи и посрещаха гостите с добре дошли.

— Пристигнахме! — оповести леля Мариета и взе чантичката и ветрилото си. — Да побързаме, Вивиан. Сигурна съм, че твоят лорд Тревелиън вече те очаква нетърпеливо.

— Той не е моят лорд Тревелиън, лельо — поправи я спокойно Вивиан. — Все още не е направил дори намек за намеренията си.

Нежните бузи на момичето се обагриха в розовина и Каролайн въздъхна. Имаше ли на света мъж, който да не се влюби през глава в сестра й?

Тя протегна ръка и стисна окуражително лакътя на Вивиан.

— Леля Мариета е права, скъпа. Ако си завладяла сърцето на този мъж, значи е само въпрос на време, докато ти предложи името си.

Слязоха една след друга от каретата, подкрепяни от чакащия лакей. Когато дойде редът на Порция, момичето се поколеба. Лакеят се покашля многозначително и протегна ръка по-навътре в каретата.

Каролайн почака малко, после посегна покрай него и издърпа сестра си навън. Когато Порция се спъна и падна в прегръдките й, Каролайн пошепна в ухото й през здраво стиснати зъби:

— Нали чу какво каза Вивиан! Няма нищо страшно да си канена на среднощна вечеря у някой джентълмен.

— Особено ако е…

— Не смей да го кажеш! — изсъска предупредително Каролайн. — Ако чуя думата от устата ти, ще те ухапя.

Леля Мариета и Вивиан вече бяха влезли в къщата. Каролайн стисна лакътя на нацупената си сестричка и се запъти към вратата. Малко преди да стъпят на стълбището, от сянката се отдели тъмна фигурка и се отдалечи с тих плясък на крилете. Порция сви глава между раменете си и нададе оглушителен писък.

— Видя ли, видя ли? — изплака тя и заби нокти в дългите бели ръкавици на Каролайн. — Това беше прилеп!

— Не ставай глупава. Сигурна съм, че беше някаква друга нощна птица. — Докато се опитваше да разсее опасенията на сестра си, тя поглеждаше скришом към покрива и за повече сигурност нахлупи качулката на наметката по-дълбоко над очите си.

Много скоро влязоха в ярко осветената входна зала. Мелодичният звън на чаши, приглушени смехове и благозвучните тонове на соната от Хайдн изпълваха помещението. Паркетът беше излъскан до блясък и Каролайн видя съвсем ясно отражението си върху дървото. Стараейки се да не зяпа като провинциалистка, тя подаде наметката си на едно пълнобузо момиче. След като я пое, прислужницата се обърна с очакване към Порция.

— Не, благодаря — поклати глава девойката. — Мисля, че съм настинала, и предпочитам да си остана с наметката. — Тя се уви по-плътно в черната пелерина и се изкашля, за да потвърди думите си.

Каролайн се усмихна извинително на прислужницата и протегна ръка.

— Не ставай глупава, скъпа. Ако ти стане горещо, настинката ти може да завърши смъртоносно.

Порция видя стоманения блясък в зениците на сестра си и разбра предупреждението. Макар и колебливо, свали наметката. Стройната й шия беше увита в дебел вълнен шал. Каролайн го дръпна, но Порция не й позволи да го свали. В крайна сметка Каролайн спечели недостойната битка и откри под вълнения тънък копринен шал.

Отвърза го, опитвайки се да се пребори с желанието да удуши с него сестра си, и внезапно усети хапеща миризма. Наведе се и подуши шията на Порция.

— Каква е тази воня, за бога? Да не е чесън?

Порция изправи рамене.

— Със сигурност не. Това е новият ми парфюм. — Вирна нос и мина покрай Каролайн, носейки след себе си облак от миризма на чесън. Каролайн връчи шала на зяпналото момиче и последва сестра си в салона.

Докато оглеждаше елегантната компания, тя почти си пожела да си беше останала с наметката. Вивиан изглеждаше прекрасно в роклята от небесносин поплин, Порция, издокарана в най-хубавата си неделна рокля, също беше очарователна. Тъй като в последно време полите се носеха по-къси и новата мода изискваше големи деколтета, Каролайн се надяваше никой да не заподозре, че роклята на Порция е на повече от две години.

За разлика от сестрите си тя беше принудена да разрови сандъците на майка им, за да намери дрехи за пътуването до Лондон. Можеше само да бъде благодарна, че Луиза Кабът е била висока и стройна като нея и бюстът й не е бил особено пищен. Вечерната рокля от бледа индийска коприна, която бе избрала за тази вечер, беше със скромна кройка в гръцки стил: с квадратно деколте, висока талия и без никакви рюшове. Май нямаше нищо общо с най-новата мода.

Осъзнавайки болезнено любопитните погледи, които им хвърляха дузината присъстващи в салона, Каролайн наложи на лицето си принудена усмивка. Ако съдеше по самодоволните изражения и диамантите, които блестяха по ръцете на мъжете и жените, Порция е била права. Славата на Ейдриън Кейн очевидно не беше навредила на общественото му положение. Някои от жените гледаха Вивиан почти сърдито.

Леля Мариета и Вивиан вървяха бавно през помещението, разменяха поздрави с присъстващите или учтиво накланяха глави. Порция вървеше зад тях, сложила ръка на шията си.

Концертният роял в ъгъла замлъкна. От столчето стана тъмна фигура. При вида на младия мъж събраните в салона си зашепнаха с очакване. Явно Каролайн и семейството й бяха дошли точно навреме за представлението. Облекчена, че вече не е в центъра на вниманието, Каролайн се скри в една ниша в дъното на помещението, откъдето можеше да наблюдава случващото се, без да я зяпат. Близкият френски прозорец извеждаше в градината и обещаваше бързо измъкване при нужда.

Само по начина, по който се запъти към камината и застана пред нея, облеченият в черно непознат превърна мястото в сцена, а събраните в салона гости — в своя захласната публика. Модната му бледност подчертаваше меланхоличните тъмни очи и черните къдрици, падащи дръзко по челото му. Широки рамене, тесни хълбоци, елегантен орлов нос и пълни, чувствени устни. Ако се съди по нежната усмивка на Вивиан, това беше домакинът им.

В салона се възцари задъхано мълчание. Младият мъж вдигна крак на решетката на камината. Каролайн забеляза едва след известно време, че и тя е затаила дъх, когато мъжът издекламира с толкова мелодичен баритон, че ангелите сигурно плачеха от завист:

Каролайн позна стиховете от легендарния турски фрагмент на Байрон и очите й се разшириха. Същите думи, които Порция бе произнесла преди няколко дни с подобна драматичност. Тя се озърна към малката си сестра. Порция вече не стискаше шията си. Ръката й бе паднала на сърцето и тя се взираше в младия Адонис с неподправено възхищение. Велики боже, помисли си Каролайн. Само това й оставаше — Порция да се влюби безнадеждно в обожателя на сестра им!

С мрачната линия около устата и прорязаната брадичка декламаторът много приличаше на лорд Байрон. Ала цял Лондон знаеше, че в момента поетът се намира в Италия, в обятията на новата си метреса графиня Гуичоли.

Когато момъкът продължи с нов куплет и завъртя глава така, че всички в салона да се възхитят на класическия му профил, Каролайн затисна с ръка устата си, за да не избухне в смях. Това ли беше скандално известният виконт? Нищо чудно, че правеше предложения на Вивиан как да среши косите си. Нищо чудно, че обществото го смяташе за вампир. Той се наслаждаваше на мрачната си слава и се стараеше да я поддържа, както се грижеше за възела на вратовръзката си или за излъсканите до блясък кожени ботуши. Този емоционален денди можеше да открадне сърцето на сестра й, но душата й със сигурност не беше заплашена от сериозна опасност.

Каролайн изпита такова облекчение, че направо й се зави свят. Имаше силно желание да се засмее, но трябваше да се пребори с пристъпа на веселост. Дори часовникът, който удари полунощ, не беше в състояние да я стресне.

— Прощавайте.

Каролайн буквално подскочи, когато някой пъхна под носа й кърпичка.

— Опитвам се винаги да съм подготвен. Не за пръв път се случва изпълнението му да трогне някоя дама до сълзи. По-чувствителните дори припадат.

Развеселеният мъжки глас, не по-висок от леко ръмжене, я прониза до кости. Защо беше такава глупачка да се притеснява за някакви си вампири, след като този леко дрезгав, изкусителен глас принадлежеше на самия дявол?

Тя прие предпазливо предложената й кърпичка и макар че главата й остана добродетелно сведена, успя да хвърли поглед към мъжа до себе си. Той се бе облегнал небрежно на стената и сякаш бе изникнал от нищото — въпреки че сигурно бе влязъл през френския прозорец, докато тя следеше рецитацията. Нелека задача за един толкова едър мъж.

Макар да беше готова да се закълне, че само до преди секунда е усещала погледа му върху себе си, сега той гледаше към камината, където домакинът рецитираше поредната строфа от майсторското произведение на Байрон.

— Вашето кавалерство ви прави чест, сър — отвърна тихо тя и попи овлажнелите си очи с кърпичката от фин лен. — Но мога да ви уверя, че няма никаква опасност чувствата да ме надвият и да падна в несвяст в прегръдката ви.

— Жалко — отговори той, без да отмести поглед.

— Какво казахте? — изохка изненадано Каролайн.

— Прекрасна балада — увери я той и кимна на младия мъж.

Каролайн присви очи и безсрамно се възползва от обстоятелството, че цялото му внимание беше посветено на ставащото пред камината, за да го огледа. Гъстата му коса беше с цвят на липов мед, прошарена с по-светли, почти златни кичури, и достатъчно дълга, за да се докосва до впечатляващите рамене в ръждивочервен жакет. Ако стоеше изправен, вместо с подвити колене и скръстени ръце, щеше да я надвишава с цяла глава. Въпреки това явно се чувстваше добре със своя ръст и не смяташе за нужно да го прилага, за да сплашва други хора или да ги подчинява на волята си.

— Исках да кажа, сър — пошепна тя, макар да не разбираше защо е толкова важно този непознат да не я смята за сълзлива глупачка, — че не бях надвита от емоциите си, а се развеселих.

Мъжът й хвърли бърз поглед изпод гъстите си мигли. Очите му не бяха нито зелени, нито сини, а някакъв неопределим тон между двата цвята.

— Значи вие не сте от обожателките на Байрон?

— О, не поетът е, който ме развеселява, а младият джентълмен, който изпълнява стиховете му. Виждали ли сте някога толкова неприкрито позиране?

Една от жените пред тях се обърна, изгледа злобно Каролайн и сложи пръст на устните си.

— Шшшт!

Докато Каролайн се стараеше да изобрази на лицето си стъписване, мъжът до нея заяви с понижен глас:

— Вие очевидно сте единствената жена в салона, която не се поддава на чара му.

В това нямаше никакво съмнение. Порция продължаваше да се взира като в транс в лицето на непознатия джентълмен. Повечето от присъстващите дами бяха извадили кърпичките си и попиваха сълзите от очите си. Даже няколко господа следяха представлението с отворена уста и стъклен поглед.

Каролайн едва не се изсмя с глас.

— Може да ги е омагьосал със свръхестествените си сили. Доколкото знам, съществата от неговия вид притежават способността да хипнотизират хората със слаб дух и да ги подчиняват на волята си.

Сега вече мъжът се обърна и я погледна втренчено. Чертите на лицето му не можеха да бъдат определени като младежки, защото челото му беше смръщено, носът — счупен, а на брадичката се бе образувала бразда. Суровото лице беше смекчено единствено от фино изрисуваната, изразителна уста.

— И какъв вид същества са те?

Всъщност Каролайн мразеше клюките, особено когато разговаряше с напълно чужд човек, но у този мъж имаше нещо — може би прямия му поглед, което я канеше да му се довери.

Тя се наклони напред и зашепна съзаклятнически:

— О, сър, нима не знаете? Говори се, че нашият домакин е вампир. Не ми се вярва да не сте чували слуховете за тайнствения и опасен Ейдриън Кейн. Казвали са ми, че напуска леглото си едва след залез слънце. Че нощем броди по улиците на града и търси жертви. Че примамва невинни девойки в лоното на порока, прелъстява ги с тъмното си изкуство и прави от тях безволни, подчинени същества…

Слава богу, в очите на мъжа светнаха развеселени искри.

— Доколкото разбирам, домакинът ни е коварен негодник. Как тогава посмяхте да влезете в леговището му в тази тъмна нощ? Нима не държите на невинността си?

Каролайн небрежно вдигна рамене.

— Както виждате, той не представлява заплаха за мен. Аз съм напълно нечувствителна към романтичните меланхолици, които постоянно цитират Байрон. Освен това не ми харесва, че прекарват твърде дълго време пред огледалото, за да заучават позите и да разресват къдричките на челото си.

Мъжът я гледаше с все по-голямо внимание.

— Трябва да призная, че събудихте любопитството ми. Какъв ли трябва да е джентълменът, който може да стане опасен за вас? Какви тъмни сили трябва да притежава един мъж, за да прелъсти такава специална млада дама като вас? Щом красивото лице и красивите слова не предизвикват желание да припаднете, какво тогава?

Каролайн вдигна глава към него и в съзнанието й изникнаха цяла поредица невъзможни картини. Какво, ако това не беше сезонът на Вивиан, а нейният? Какво, ако беше мечтаещо младо момиче на деветнадесет години вместо разумна застаряваща девица на двайсет и четири? Какво, ако не беше твърде късно да вярва, че някой мъж като този ще се опита да я изведе в обляната от луната градина, за да остане насаме с нея — може би дори да си открадне целувка? Обзета от див копнеж, Каролайн с мъка откъсна поглед от прекрасната уста на непознатия мъж. Тя беше възрастна жена. Не можеше да си позволи да се храни с глупавите фантазии на младите момичета.

Тя наклони глава и се усмихна. Очевидно най-умното беше да приеме думите му като шега — той надали говореше сериозно.

— Би трябвало да се засрамите, сър. Ако ви издам какво желая, ще се изложа безпомощно на милостта ви, не е ли така?

— Може би вие сте тази, на чиято милост съм изложен — прошепна той и се наведе към нея. Гласът му беше дълбок и опияняващ като забранена глътка шотландско уиски.

Каролайн рязко вдигна глава и погледна право в очите му. Не знаеше какво е очаквала да види там — само не копнеж и желание. Мина цяла вечност, преди двамата да забележат, че рецитацията е свършила и присъстващите в салона ръкопляскат въодушевено.

Мъжът до нея се отблъсна от стената и се изправи в целия си ръст.

— А сега ви моля да ме извините, мис… Боя се, че дългът е корав и безмилостен господар.

Той й обърна гръб, но тя извика подире му:

— Забравихте си кърпичката, сър!

Без да съзнава какво прави, Каролайн размаха парчето лен като бял флаг. Той се обърна и устните му се изкривиха в многозначителна усмивка.

— Задръжте я, моля. Може би, преди вечерта да свърши, ще намерите и друг повод да се посмеете за сметка на домакина.

Докато той си пробиваше път между гостите, тя го следеше с поглед, а пръстите й несъзнателно приглаждаха кърпичката. Трябваше да се пребори с глупавия напор да я вдигне до бузата си, за да открие дали и тя излъчва миризмата на сандалово дърво и лавър, която бе усетила да струи от него.

Върхът на показалеца й се плъзна по инициалите, избродирани в ъгълчето на кърпичката, и точно в този момент неговият дълбок, властен глас стигна до нея въпреки шума в салона.

— Браво, браво, Джулиън! Великолепно изпълнение. Можем ли да се надяваме на бис след вечеря?

Стройният, елегантен сатир, който все още стоеше с небрежна грация пред камината, се засмя доволно.

— Само ако скъпият ми брат и домакин го поиска.

Пръстите на Каролайн се вцепениха.

Тя вдигна бавно кърпичката, за да види инициалите. В този момент мъжът, който бе разговарял с нея, потупа изпълнителя по рамото, а сияещата Вивиан пристъпи към него и се опря на ръката му, сякаш мястото й беше точно там. Каролайн вече знаеше какво е избродирано на тънкия лен. Красиво извито Е и до него К с много заврънкулки.

— Каролайн! — извика Вивиан. На лицето й сияеше щастлива усмивка. Стройните й пръсти стиснаха лакътя на мъжа, изправен до нея. — Защо се криеш там, в ъгъла? Ела тук и ми позволи да те представя на нашия домакин.

Каролайн усети как цялата кръв се отдръпна от лицето й. Вдигна глава и видя същото стъписване в очите на Ейдриън Кейн, виконт Тревелиън.