17

— Какво значи това, че не мога да ида на бала? Наистина ли ми забраняваш? Как може да си толкова подла?

Каролайн погледна отвисоко малката си сестра и се въоръжи срещу болката и обидата в очите й. Чувстваше се отвратително, но трябваше да й нанесе този удар. Двете се намираха в спалнята на Порция, заобиколени от колосани фусти, пъстри панделки и дантели. Само по долна риза и пантофки, тъмната коса навита на книжки, Порция приличаше на дванайсетгодишно момиченце. Отворената кутия оризова пудра на тоалетката сякаш беше пълна с прашец от фея, който щеше да превърне тромавото младо момиче в красива млада жена, готова за първия си бал.

— Не съм подла — отговори търпеливо Каролайн. — Просто съм разумна. Още не си представена в двора, което означава, че не си въведена официално в обществото. Няма да е редно да се появиш с вдигната коса и във вечерна рокля на бал с маски, в който ще участват повечето от важните личности в доброто общество.

— Но аз съм на седемнадесет! — почти изплака Порция. — Ако скоро не ме представиш в обществото, после ще ме изхвърлят, защото съм твърде остаряла! — Присви обвинително очи и продължи с нарастващ гняв: — Освен това ти също не си представена в обществото, а ще отидеш на бала.

Момичето огледа трескаво стаята си, търсейки аргумент, с който би могла да умилостиви Каролайн.

— Не бива да се страхуваш, че ще те поставя в неудобно положение. Една от прислужничките ми помогна да превърна старата си неделна рокля в напълно приемлива бална роба. — Тя показа на сестра си добре познатия муселин на сини и бели ивици и зачака да чуе възхищението й. В усмивката й имаше такава надежда, че сърцето на Каролайн се сгърчи от болка. — Не е ли хубава? Пришихме й нов ешарп и още един ред дантела на деколтето, за да прикрием колко много са пораснали гърдите ми през последната година. А я погледни това! — Тя вдигна от тоалетката картонена полумаска с малко розово носле и дълги котешки мустаци и я сложи на лицето си. — Джулиън я намерил на тавана. Каза ми, че е тъкмо за мен.

Каролайн се скова. Отчаяно искаше да вярва, че Джулиън се бори срещу съдбата си, но като си спомни мрака в очите му и блесналите под лунната светлина дълги зъби, цялата се разтрепери.

Въздъхна, взе маската от ръцете на Порция и я хвърли обратно върху тоалетката.

— Роклята е прекрасна и съм сигурна, че много скоро ще имаш случай да я облечеш. Но не тази нощ.

Изпълнената с надежда усмивка на Порция угасна. Лицето й потъмня, между веждите се вряза дълбока бръчка. Захвърли роклята на леглото и се обърна към сестра си.

— Не разбирам какво ти стана изведнъж. Не си на себе си, откакто вчера отиде да търсиш лорд Тревелиън. Доскоро беше убедена, че той е дявол в човешки образ, после ми каза, че сме направили глупава грешка, а сега ми забраняваш да отида на бала!

Каролайн вдигна оставеното на масичката парче дантела, нави го на пръста си и избягна погледа на Порция.

— Казах ти само, че виконтът и аз изяснихме всички недоразумения. Той не е вампир и аз смятам, че ще бъде добър съпруг.

— На Вивиан? — Порция скръсти ръце под гърдите си и я погледна втренчено. — Или на теб?

Каролайн усети как бузите й се обляха в червенина, вдигна глава и погледна упоритата си сестричка право в очите. Трябваше да го очаква. Въпреки разликата във възрастта, Порция и тя бяха много по-близки, отколкото с Вивиан. Много трудно щеше да й бъде да я излъже.

— За Вивиан, естествено, малко глупаче! Не разбирам защо си измисляш разни фантастични истории, след като още не знаеш какво става между мъжа и жената.

— Ако не ме пуснеш да отида на бала, сигурно никога няма да узная. Моля те, Каролайн! — Порция вдигна ръце и умолителният й поглед разби сърцето на голямата сестра. — Когато разказах на Джулиън как сме се упражнявали да танцуваме в Еджъли, той обеща да ме покани на валс.

Като си представи как сестра й се носи по паркета в обятията на Джулиън, как острите му зъби са само на сантиметри от нежната й шийка, страхът на Каролайн се превърна в неистов ужас.

Преди да е успяла да се спре, тя сграбчи Порция за раменете и я раздруса.

— Тази нощ няма да излизаш от стаята си, госпожице. Нито крачка навън, разбрахме ли се! Ако утре сутринта разбера, че си се осмелила дори да отвориш вратата, моментално ще те пратя обратно в Еджъли и никога вече няма да видиш Джулиън Кейн. Да не говорим за други мъже. Разбра ли ме добре?

Порция се освободи от хватката на сестра си и отстъпи няколко крачки назад. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си ужасна егоистка! Нарочно го правиш! Искаш да стана суха стара мома като теб, за да не си сама, когато Вивиан се омъжи за човека, когото обичаш! — С тези думи тя се обърна сърдито, хвърли се по лице на леглото си и захълца сърцераздирателно.

Вчера думите на Порция щяха да я наранят дълбоко. Ала не и днес. Каролайн знаеше, че сестра й е с меко сърце, но и импулсивна. Порция много скоро щеше да съжали за лошите си думи… ако не съжаляваше още сега.

Макар че изпитваше диво желание да седне на леглото до плачещото момиче и да го милва нежно, докато се утеши, Каролайн обърна гръб на Порция и излезе от спалнята.

— Съжалявам, миличка — пошепна тя и внимателно затвори вратата. — Надявам се един ден да ме разбереш.

В този миг Порция запрати обувката си към вратата и глухият удар напомни на Каролайн, че денят сигурно няма да настъпи толкова скоро, колкото се надяваше.



— Камериерката ми донесе писъмцето ти. Защо искаш да ме видиш?

Каролайн се обърна бавно от столчето пред тоалетката и видя Вивиан да стои на прага на стаята й в кулата. Сестра й бе облякла подарената от виконта рокля и изглеждаше прекрасно.

Бледорозовата бална роба беше обагрила бузите й в нежна розовина, камеята в деколтето подчертаваше безупречността на кожата с цвят на слонова кост. Обичайната бяла роза беше затъкната зад дясното ухо. При втория оглед Каролайн реши, че Вивиан изглежда прекалено сияеща. Очите й блестяха трескаво, бузите бяха зачервени. Вивиан срещна изпитателния поглед на сестра си и неволно вдигна ръка да поправи златните къдрици, вдигнати на темето с розова копринена панделка и украсени с бяло щраусово перо.

— Защо не си облечена? — Вивиан огледа с присвити очи кадифения утринен халат на Каролайн и сплетената на плитки коса. — Нямаме никакво време. Балът ще започне много скоро.

Каролайн стана от столчето и се запъти към сестра си с учудващо спокойствие.

— Не се притеснявай. Имаме достатъчно време. Порция още ли се цупи?

Вивиан въздъхна.

— От около час в стаята й цари пълна тишина. Иска ми се да се смилиш и да й позволиш да слезе в балната зала поне за един танц.

— Бих го направила, но ще е ужасно неприлично. — И непредпазливо, добави наум Каролайн. Отново си представи как малката й сестра танцува с Джулиън Кейн и потрепери. — Порция е млада. Убедена съм, че ще преживее тази ужасна трагедия. Следващата седмица вече ще е забравила защо е била толкова бясна. Освен това днес е твоята нощ, не нейната.

Вивиан сложи ръка на корема си.

— Сигурно това е причината да се чувствам така, сякаш съм погълнала цяло ято пеперуди.

— Знаех, че ще си много развълнувана, и поръчах нещо успокоително.

Каролайн обърна гръб на Вивиан и й наля чаша чай от каната, която стоеше на табла до леглото й. Ръката й беше напълно спокойна. Загрижеността й, че Вивиан ще откаже чая, изчезна, щом сестра й благодарно пое чашата и я изпразни на един дъх.

— Не мога да си представя защо съм толкова развълнувана. — Вивиан й подаде чашата да я напълни отново. — И друг път съм посещавала балове с маски.

— Но никога преди това не си получавала предложение за женитба от един красив виконт. — Каролайн внимателно взе чашата от ръцете на сестра си и я остави на таблата. Точно до отвореното шишенце с лауданум.

Само след минута Вивиан се отпусна на леглото и трескавият блясък в очите й бе заменен от скованост. Внезапно протегна ръка, улови пръстите на Каролайн и я привлече до себе си на леглото. Голямата сестра се уплаши не на шега.

— Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш, Каролайн? — Пълната й долна устна затрепери, очите й се напълниха със сълзи.

— Какво да ти простя? — попита объркано Каролайн, смаяна от тона на сестра си. Не Вивиан, а тя беше тази, която трябваше да моли за прошка.

— Ами за всичко, което става! — Вивиан плъзна ръка по блестящата розова рокля. — Докато аз бях в Лондон и водех живот, който в действителност беше определен за теб, ти остана в Еджъли като в затвор и продължи тайно да слагаш повече картофи в чинията на Порция и да водиш сметка за всяко пени. Аз ти откраднах привързаността на леля Мариета. Откраднах ти дебюта. Откраднах всички красиви рокли и обувки за танци, които мама бе избрала за теб. Мисля, че ако беше отишла в Лондон вместо мен, тази нощ виконтът щеше да направи предложение на теб, а не на мен!

В продължение на един дълъг, мъчителен миг Каролайн не можа да си поеме въздух. Не беше в състояние да говори.

— О, стига — успя да прошепне най-после. — Не е редно да пълниш хубавата си главица с такива неприятни мисли.

Вивиан облегна глава на рамото й и гласът й се превърна в неясен напев.

— Милата, сладката Каролайн. Надявам се да знаеш, че за теб винаги ще има място в сърцето ми и в дома ми. — Отпусна се на възглавницата, прозя се и сложи ръка на устата си. — Когато се омъжа, ще помоля лорд Тревелиън да ти намери съпруг. — Миглите й запърхаха. — Някой самотен вдовец с две или три деца, който търси… майка… — Тя замлъкна и се отпусна. След малко изхърка тихо. С тези зачервени бузи и замечтаната усмивка на устните прилича досущ на омагьосана принцеса, каза си с болка Каролайн, която спи спокойно и очаква целувката на принца да я събуди за нов живот.

— Спи, миличка — пошепна задавено тя и я целуна по челото, преди внимателно да измъкне бялата роза от косите и камеята от деколтето й. — Сънувай.



Доброто общество обича баловете с маски повече от всичко на света. В продължение на една омагьосана нощ жените и мъжете са свободни да забравят строгите правила, които иначе им налагат, и да станат други личности или други същества — изцяло по своя воля. Облечени в екзотични костюми и маскирани, те стават деви и викинги, агнета и лъвове, селяни или принцове. Докато бродят сред навалицата в рицарската зала, поведението и веселото им настроение напомнят за езическите празненства по случай лятното слънцестоене, когато всеки мъж е бил пират и е заплашвал добродетелта на всяка жена.

Домакинът наблюдаваше веселата суетня от галерията с чаша шампанско в ръка. Точно под него една маскирана овчарка се мушна в навалицата, преследвана от дръзко ухилен кентавър. Когато успя да я хване и я привлече в обятията си, тя изписка превзето. Кентавърът я преви назад и я зацелува с дива страст. Околните възнаградиха спектакъла с бурни ръкопляскания и одобрителни викове. Кентавърът се изправи и се поклони елегантно, докато овчарката умело изимитира припадък. Ейдриън отпи голяма глътка шампанско. Завиждаше на гостите си за безгрижието.

С изключение на няколко реда столове покрай южната стена, всички мебели бяха отстранени и старата рицарска зала сияеше в цялото си средновековно великолепие. По нареждане на господаря лакеите бяха навили разкошните ориенталски килими и на каменния под имаше достатъчно място за танцуване. Десетина музиканти, костюмирани като бенедиктински монаси с грубо тъкани туники и тонзури седяха на подиума в ъгъла и свиреха Моцартов концерт.

Меката светлина на лампите беше заменена от десетки катранени факли в железни поставки. По гредите на тавана танцуваха сенки и още повече засилваха тайнствената аура на опасност в залата.

Ейдриън оглеждаше внимателно всяка маска и всяко лице в търсене на своята жертва. Трепкащата светлина на факлите превръщаше блещукането на очите в хищнически блясък, усмивките — в мрачни гримаси, всеки мъж — в чудовище.

— За бога, съвсем бях забравил, че даваме бал с маски — отбеляза зад гърба му Джулиън. Разпери черната си наметка, завъртя се в кръг, отвори уста и показа двойка восъчни зъби.

— Не го намирам смешно — изсъска Ейдриън. Единственото му признание за повода на събирането беше черно домино. В разрез с традицията той бе изоставил обичайния жакет в кехлибарен цвят и светлобежовите панталони и носеше черен фрак с черна ленена риза и черен панталон, нарочно избрани, за да може лесно да се слива със сенките.

Мина един лакей и Джулиън си взе чаша шампанско от таблата му.

— А ти какъв костюм би ми предложил? Крилат херувим? Или архангел Гавраил?

Ейдриън взе чашата от ръцете му и я остави на таблата. Лицето му беше толкова мрачно, че лакеят се отдалечи бързо.

— В случай, че Дювалие се появи тук тази нощ, ще бъде добре главата ти да е ясна. Да го примамим тук е само половината от плана ни. Трябва да го хванем.

— Не се притеснявай. Казвали са ми, че съм извънредно изобретателен, след бутилка шампанско… или две. — Джулиън застана до брат си зад парапета и се вгледа в навалицата долу с присвити очи. — Съмнявам се, че има за какво да се тревожим. Дювалие няма да дойде. Без Вивиан, която би могла да събуди в сърцето му някакви спомени, сигурно ще се обърне и ще се запъти обратно към ада, откъдето е дошъл. — Той хвърли поглед към Ейдриън и въпреки всички усилия да я скрие под цинизма, в зениците му пламна надежда. — Много добре знам, че сестрите Кабът още не са избягали от страшните ти нокти. Мислиш ли, че все още имаме шанс твоята мис Кабът да позволи на Вивиан да ни помогне?

— Цял ден не чух нищо за нея — отговори Ейдриън и се потърси от горчивината на шампанското. — Тя не е моята мис Кабът. След случилото се миналата нощ сигурно никога няма да стане.

— Много съжалявам — промълви Джулиън и гласът му прозвуча неочаквано сериозно.

— Защо ти е да съжаляваш? Само аз съм виновен за всичко. — Ейдриън вдигна чашата си в подигравателен тост. — Даже като вампир ти си по-добър човек от мен. Ти успяваш да обуздаваш поривите си, докато аз се поддадох на желанието да притежавам една сивоока млада дама с остър език и застраших всичко, за което съм работил през последните пет години — включително душата на собствения си брат.

— Какво е душата на един мъж в сравнение с уникалните богатства в сърцето на една жена? — Джулиън измъкна чашата от ръцете на Ейдриън и я изпразни на един дъх.

Ейдриън изпухтя пренебрежително.

— Говориш като истински романтик. Би трябвало да престанеш да четеш онзи проклет Байрон. Ще ти размекне мозъка.

— О, не знам — промърмори Джулиън и устреми смаян поглед към двойната врата в другия край на рицарската зала, където Уилбъри съобщаваше тържествено името на всеки новодошъл. — Нали тъкмо Байрон написа:

Тя върви, красива като нощта,

по небето, безоблачно и ясно;

великолепието на мрака и светлината

се отразява в очите й

в такава фина смес, с такава нежност,

каквато никога не е била дневната светлина.

Ейдриън проследи погледа на брат си към вратата, където се бе появила стройна фигура в рокля от розов тюл и със златна полумаска, с бяла роза зад ухото, и търпеливо чакаше Уилбъри да се дотътри до нея.

Господарят на замъка изпита благодарност, че вече не държи чашата шампанско, защото със сигурност щеше да я смачка между пръстите си. Той се вкопчи в парапета, сякаш се намираше на потъващ кораб.

— Какво ти става, скъпи братко? — попита развеселено Джулиън. — Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

Точно там беше проблемът. Ейдриън никога не би сбъркал жената на вратата с трагичната сянка от миналото си. Тя не бе дошла да го преследва, а да го подиграе с едно бъдеще, което никога нямаше да стане реалност. Носеше роклята на мъртвата, но всяка частица от тялото й излъчваше живот, от фините бални обувчици до гордо изправените рамене и решително вирнатата брадичка. Младата дама се огледа с кралска грация и сивите й очи заблестяха като на котка зад златната маска.

Той и Джулиън не бяха единствените, забелязали пристигането на омагьосващото същество. Сред гостите се надигна тих шепот, засили се и накрая заглуши последните гръмки тонове на концерта.

Кръвта бучеше в ушите му и мина доста време, докато забележи, че брат му се смее. Смее се дръзко и весело, както пет години не го беше чувал да се смее. Обзе го гняв. Защо хлапакът се държеше така?

— Какво смешно има тук, по дяволите? Джулиън изтри насълзените си очи.

— Нима не разбираш какво е направила дръзката мис Кабът? Никога не си гледал Вивиан така, както зяпаш нея.

— Сякаш с най-голямо удоволствие бих я удушил? — изръмжа вбесено Ейдриън.

Джулиън престана да се смее и изрече с понижен глас:

— Сякаш ей сега ще я грабнеш в обятията си и никога няма да я пуснеш да си отиде. Никога, докато в тялото ти има и искрица живот.

Ейдриън се опита да отрече, но не можа.

— Не виждаш ли? — попита тихо Джулиън. — Дювалие иска да разруши всичко, което обичаш. Ако се намира някъде наблизо и чуе за нея, няма да устои на изкушението. Със самата си поява на бала Каролайн удвои шансовете ни да го хванем.

Ейдриън се обърна отново към залата и в гнева му се примеси ужас. Ако Джулиън беше прав, неговата любов можеше да струва живота на Каролайн. Както беше струвала живота на Елоиза. Най-сетне бе успял да заложи капан с подходяща стръв — само за да установи, че стоманените пипала са се сключили около собственото му сърце.

Врътна се рязко и забърза надолу по стълбата към залага.

— Къде отиваш? — извика подире му Джулиън.

— Ще й сваля тази проклета рокля.

— Пия за това — засмя се Джулиън и махна на лакея да му донесе още шампанско.

— Името ви? — осведоми се кратко Уилбъри, който в яркочервената ливрея и мухлясалата перука изглеждаше така, сякаш едва се е отървал от гилотината.

— Мис Вивиан Кабът — отговори Каролайн, гледайки право напред.

Уилбъри се приближи и се опита да надникне зад цепките на маската.

— Сигурна ли сте? Готов съм да се закълна, че сте голямата сестра.

Каролайн се извърна и го погледна мрачно.

— Не мислите ли, че аз знам най-добре коя съм, сър?

Отговорът му се състоеше от скептично хъмкане.

Тя го погледна подканващо и старият иконом се покашля, пое дълбоко въздух, сякаш му беше за последен път, удари токове и обяви гръмогласно:

— Мис Вивиан Кабът!

Каролайн вирна брадичка, докато множеството я зяпаше любопитно, и си пожела да изпитва спокойствието и увереността, които излъчваше. За пореден път се запита дали Дювалие е вече в залата и крие злокобните си намерения зад умна маскировка. Огледа отново любопитните лица и погледът й спря в двойка добре познати карамелено кафяви очи.

Беше уверена, че костюмът й е достатъчно убедителен, за да заблуди хората, които познаваха сестра й бегло от Лондон. Ала бе забравила, че на света има един мъж, който няма да й позволи да го води за носа. Констабъл Ларкин присви очи, но скоро учудването в зениците му се втвърди до подозрение. Той се извини на господата, с които разговаряше, и се запъти право към нея през множеството.

Каролайн побърза да се скрие в навалицата, мислейки единствено за бягство. Избегна една циганка, която предсказваше бъдещето, мина покрай Мария Антоанета, която носеше главата си под мишница, и закачи едно пауново перо, което погъделичка носа й и я принуди да спре, за да кихне.

Преди да е успяла да продължи, Ларкин протегна ръка и я сключи около китката й като белезници. Принуди я да се обърне и да го погледне. Тясното, строго лице не беше маскирано, но това не го правеше по-приятно.

— Какво сте намислили, мис Кабът? И какво, по дяволите, сте направили със сестра си?

— Нищо не съм направила — отговори Каролайн, стараейки се да не мънка виновно. — Вивиан се почувства зле и реши, че няма да слезе на бала.

— Велики боже — пошепна мъжът и плъзна поглед от розата в косата към роклята. — Познавам тази рокля… тази камея… — Протегна ръка и попила с треперещи пръсти сребърната верижка. — Елоиза носеше тази рокля в Олмакс, в нощта, когато я видяхме за първи път. Ейдриън й подари камеята за осемнадесетия й рожден ден. Когато я видях за последен път, накитът беше на шията й. Никога не го сваляше. Беше се заклела, че ще го носи до сърцето си до деня, когато… — Погледът му се върна на лицето и. — Откъде имате тези неща? Той ли ви ги даде?

— Уверявам ви, че вдигате прекалено много шум заради една стара рокля и за някакъв си накит. Сестра ми ги намери на тавана.

— Сигурно вдигам прекалено много шум и за начина, по който той помилва бузата ви в нощта, когато Вивиан внезапно се разболя? Как ви гледа, когато си мисли, че никой не забелязва? — Ларкин я дръпна към себе си и Каролайн потрепери от стоманената решителност в очите му. — Ако през цялото време сте били в заговор с Кейн и планирате да сторите нещо на Вивиан, тогава, кълна се, лично ще се погрижа и двамата да изгниете в Нюгейт.

Каролайн се огледа скришом и болезнено осъзна, че сцената бе привлякла вниманието на доста хора. Затова се усмихна през здраво стиснати зъби.

— Няма причина да ставате груб, сър. Ако желаете да танцуваме, трябва само да ми кажете.

— Да танцуваме? — повтори изумено Ларкин. — Да не сте си загубили ума, мис?

Каролайн се опита да освободи китката си от желязната му хватка, когато между двамата падна заплашителна сянка.

— Извинете, драги — изръмжа Ейдриън. — Мисля, че дамата обеща този танц на мен.

Загрузка...