Слепота

Възрастният с черната превръзка беше разбрал, че портативното радио както заради крехкото си устройство, така и заради информацията, свързана с периода му на годност, беше изключено от списъка с ценности, които трябваше да предадат като заплащане за храната си, смятайки, че функционирането на апарата зависи на първо място от това, дали вътре има или не батерии, и на второ, от времето, което те ще издържат. Съдейки по гъгнивия звук на гласовете, които все още излизаха от малката кутия, беше очевидно, че нямаше още много какво да се очаква от нея. Затова възрастният с черната превръзка реши да не повтаря колективното слушане, а също и защото слепите от третата стая отляво можеха да се окажат на различно мнение не заради материалната стойност на апарата, а заради неговата стойност при непосредствената употреба, която без съмнение е доста висока, като дори не споменаваме възможната хипотеза да има батерии на мястото, където има и поне един пистолет. Та възрастният с черната превръзка каза, че ще започне да слуша новините под одеялото на леглото, с покрита глава, и че ако има някоя интересна новина, веднага ще съобщи. Момичето с тъмните очила пак го помоли да й позволява от време на време да послуша малко музика, Само за да не изгубя спомена, се оправда, но той беше непреклонен, казваше, че важното е да знаят какво става навън, който иска музика, да я слуша в собствената си глава, все за нещо добро трябва да ни служи паметта. Имаше право възрастният с черната превръзка, музиката от радиото вече стържеше както само един лош запис може да стърже, затова го държеше с най-слабия възможен звук и чакаше да започнат новините. Тогава усилваше малко звука и наостряше слух, за да не пропусне и сричка. После със свои думи обобщаваше информацията и я предаваше на най-близките си съседи. Така от легло на легло новините бавно обхождаха стаята, променени при всяко минаване от слушател към следващия слушател, като значимостта на информацията биваше подсилена или омаловажена в зависимост от личната степен на оптимизъм или песимизъм на всеки посредник. Докато не настъпи моментът, когато думите спряха и възрастният с черната превръзка повече нямаше какво да каже. Но не се случи, защото радиото се повреди, или защото батериите свършиха, житейският опит на хората безусловно е доказал, че времето не може да бъде управлявано, изглеждаше, че тая машинка няма да издържи дълго, а в крайна сметка на някого му се наложи да замлъкне преди нея. През целия този първи ден, прекаран под натиска на злодеите, възрастният с черната превръзка беше слушал и предавал новини, оспорвайки за своя сметка очевидния фалш на официалните оптимистични предвиждания, а сега, когато вече беше късна вечер и най-накрая можеше да подаде главата си изпод одеялото, стоеше, наострил слух в хриптенето, в което слабото електрическо захранване превръщаше гласа на говорителя, докато не го чу внезапно да вика, Сляп съм, последва звук от нещо, което силно се удари в микрофона, след това и други бързи объркани шумове и възклицания, и изведнъж тишина. Единствената радиостанция, която апаратът беше успял да улови, замлъкна. Още доста време възрастният с черната превръзка стоя с ухо, долепено до безжизнената сега кутия, сякаш очакваше гласът да се върне и новините да продължат. Ала отгатваше, знаеше, че той повече няма да се върне. Бялата болест не ослепи само говорителя. Като някакъв фитил беше застигнала бързо и последователно всички, намиращи се в студиото. Тогава възрастният с черната превръзка остави радиото да падне на пода. Ако слепите злодеи дойдеха тук, следвайки миризмата на скритите бижута, щяха да намерят потвърждение за подбудите си, ако бяха помислили за такова нещо, тъй като те самите не бяха включили портативните радиоприемници в списъка с ценните предмети. Възрастният с черната превръзка дръпна одеялото над лицето си, за да може да плаче на воля.

Малко по малко под жълтеникавата мръсна светлина на слабите лампи стаята изпадна в дълбок сън. Телата бяха заситени от трите хранения през деня, нещо, което преди рядко им се случваше. Ако продължат така нещата, накрая отново ще трябва да стигнем до заключението, че дори и в най-лошите беди е възможно да се намерят достатъчно добри неща, за да могат въпросните беди да бъдат понесени търпеливо, което, отнесено към настоящата ситуация, означава, че обратно на първите обезпокоителни предвиждания, концентрирането на храната в една-единствена разпределителна служба в крайна сметка имаше своите положителни страни, колкото и да се оплакваха някои идеалисти, че биха предпочели да се борят за живота си със собствени средства, дори и да им се наложи да изтърпят глад заради ината си. Спокойни за утрешния ден, забравили, че който плаща предварително, накрая се оказва зле обслужен, повечето слепи от всички стаи спяха дълбоко. Другите, уморени от това, безрезултатно да търсят достоен изход за изстраданите унижения, малко по малко също заспаха, сънувайки с надежда за по-добри дни от тези, по-свободни, ако не и с повече храна. В първата стая от дясната страна само жената на лекаря не спеше. Лежеше и мислеше за разказаното от съпруга й, когато за миг си беше помислил, че сред слепите крадци има един зрящ, някой, който те можеха да използват като шпионин. Странно беше, че по-късно не се върнаха отново към темата, сякаш на лекаря, вече ставаше навик, хич не му беше хрумнало, че неговата собствена жена продължава да вижда. Тя си помисли това, но не го каза, не искаше да произнася очевидните думи, Онова, което в крайна сметка той не може да направи, бих могла да го направя аз, Кое, щеше да попита лекарят, преструвайки се, че не разбира. Сега, с очи, вперени в ножицата на стената, се питаше сама себе си, За какво ми е да виждам. Беше й послужило да види ужаса, по-голям отколкото някога е могла да си го представи, беше й послужило да пожелае да е сляпа, нищо повече. С внимателно движение седна в леглото. Срещу нея спяха момичето с тъмните очила и кривогледото момченце. Забеляза, че двете легла се намираха съвсем близо едно до друго, момичето сигурно беше бутнало своето, за да е по-близо до детето, ако се налага да го утешава и да бърше сълзите му вместо изгубената му майка. Как не съм се сетила, помисли, можеше вече да съм събрала нашите легла, щяхме да спим заедно, без да се притеснявам непрекъснато да не би той да вземе да падне от леглото. Погледна мъжа си, който спеше тежко със съня на пълното изтощение. Не беше успяла да му каже, че е донесла ножицата и че тия дни ще трябва да му подстриже брадата, тая работа дори един слепец може да я свърши, стига да не приближава остриетата прекалено близо до кожата. Намери за себе си добро оправдание за това, че не му беше споменала за ножицата, После всички мъже щяха да идват при мен, нямаше да правя нищо друго, освен да подстригвам бради. Завъртя тялото си като за ставане, спусна крака на пода, потърси обувките си. Когато се канеше да ги обуе, спря, погледна ги съсредоточено и после отново ги остави. Отиде на пътеката между леглата и бавно започна да се придвижва към вратата на стаята. Босите й крака чувстваха лепкавата мръсотия по пода, но тя знаеше, че навън, в коридорите ще е още по-лошо. Поглеждаше ту към едната, ту към другата страна, за да види дали няма някой буден сляп, въпреки че дали един или повече, или ако ще цялата стая да будуваха, нямаше никакво значение, стига да не вдига шум, а дори и да вдигнеше шум, знаем към какво ни принуждават нуждите на тялото, които не подбират часа, в края на краищата тя просто не искаше съпругът й да се събуди и да усети липсата й навреме, за да попита, Къде отиваш, което може би е най-често задаваният от мъжете въпрос към жените им, другият е, Къде беше. Една от слепите жени седеше в леглото, беше се облегнала на ниската табла на леглото, празният й поглед беше вперен в отсрещната стена, без да може да я достигне. Жената на лекаря спря за момент, сякаш се страхуваше да не докосне онази невидима нишка във въздуха, сякаш допирът можеше да я прекъсне непоправимо. Сляпата вдигна едната си ръка, навярно беше усетила лека вибрация в атмосферата, после я спусна незаинтересувано, достатъчно й беше, че не може да спи заради хъркането на съседите си. Жената на лекаря продължи напред, колкото по-близо се намираше до вратата, толкова по-бързо се движеше. Преди да се отправи към атриума, погледна коридора, който водеше към останалите стаи от тази страна, по-нататък към тоалетните и накрая към кухнята и столовата. Имаше слепи, които лежаха покрай стените, бяха от онези, които при идването си не бяха успели да си завоюват легло, или защото по време на щурмуването бяха изостанали, или защото не им бяха достигнали сили да се преборят и да спечелят битката. Десет метра по-натам един сляп беше легнал върху една сляпа, беше вклинен между краката й, правеха го колкото се може по-дискретно, бяха от дискретните на публично място, но не беше необходимо човек прекалено много да наостря слух, за да разбере с какво бяха заети, още повече когато и двамата вече не можеха да сдържат охканията и стоновете, някоя и друга не добре артикулирана дума, което е признак, че всеки момент всичко ще свърши. Жената на лекаря спря, за да ги погледа, не от завист, тя си имаше мъж, който я задоволяваше, но заради някакво впечатление от друго естество, за което не намираше име, може би ставаше дума за чувство на симпатия, сякаш мислеше да им каже, Не ми обръщайте внимание, че съм тук, зная какво е, продължавайте, а можеше да е и чувство на състрадание. Дори и този миг на върховна наслада да можеше да продължи цял живот, вие двамата никога няма да успеете да станете един. Слепият и сляпата сега си почиваха, бяха се отделили един от друг, лежаха редом, но продължаваха да се държат за ръцете, бяха млади, може би влюбени, бяха отишли на кино и внезапно бяха ослепели там, или някаква чудна случайност ги беше събрала тук, но ако е така, как са се разпознали, и таз добра, по гласовете, то се знае, не само гласът на кръвта не се нуждае от очи, любовта, за която казват, че е сляпа, също има какво да каже. Обаче най-вероятно ги беше застигнало едновременно, в такъв случай тези преплетени пръсти не са от сега, те са си така от самото начало.

Жената на лекаря въздъхна, вдигна ръце към очите си, трябваше да го направи, защото виждаше зле, но не се уплаши, знаеше, че това са сълзи. Когато стигна до атриума, се приближи до вратата, която водеше към външното заграждение. Погледна навън. Иззад портала се виждаше светлина, върху която се очертаваше черният силует на един войник. От другата страна на улицата всичките сгради тънеха в мрак. Излезе на площадката. Нямаше опасност. Дори и войникът да забележеше сянката й, щеше да стреля само ако тя слезеше по стълбите и се приближеше след предупреждението му до онази друга невидима линия, която за него представляваше граница на безопасност. Свикнала вече с непрекъснатия шум в стаята, жената на лекаря се учуди на тишината, тишина, която сякаш изпълваше празнотата от нещо липсващо, сякаш цялото човечество беше изчезнало, оставяйки само една запалена светлина и един войник, който да я пази, нея и останалите мъже и жени, които не можеха да я виждат. Седна на земята, облегна се на касата на вратата, беше в същото положение, в което беше видяла сляпата в стаята, и също като нея гледаше пред себе си. Нощта беше студена, вятърът духаше покрай фасадата на сградата, струваше й се невъзможно още да има вятър на света, нощта да е черна, не го казваше за себе си, мислеше го, да, за слепите, за които денят продължаваше вечно. Върху светлината се очерта друг силует, навярно си предаваха поста, Нищо ново, навярно казваше войникът, който щеше да отиде в палатката да поспи през остатъка от нощта, не си и представяха какво се случва зад онази врата, навярно звукът от изстрелите дори не беше стигнал навън, един обикновен пистолет не вдига много шум. А една ножица още по-малко, помисли жената на лекаря. Не се запита излишно откъде й беше хрумнало такова нещо, просто се изненада защо толкова се беше забавило, защо първата дума се беше появила толкова бавно, следващите и те бяха мудни, а после сметна, че мисълта си е била там отпреди, някъде там, незнайно къде точно, само думите й бяха липсвали, така както тялото търси в леглото вдлъбнатината, подготвена за него, поради простото желание да си легне. Войникът се приближи до портала, въпреки че е в контражур, може да се види, че гледа в тая посока, навярно е забелязал неподвижната сянка, но засега няма достатъчно светлина, за да види, че е просто една жена, седнала на земята, с ръце прегърнала краката си и опряла брадичка в коленете си, тогава войникът насочва един фенер към нея, вече няма съмнение, това е една жена, която става бавно, толкова бавно става, колкото преди малко се бавеше и мисълта й, но това войникът не може да го знае, онова, което той знае, е, че се страхува от онази фигура, която сякаш никога няма да стане, в даден момент се чуди дали не трябва да вдигне тревога, в следващия момент решава, че не е необходимо, в края на краищата е просто една жена, при това се намира далече, за всеки случай насочва към нея оръжието си като предпазна мярка, но за да го стори, трябва да пусне фенера, при това движение светлината попада в очите му и като при моментно изгаряне в ретината му остава чувството, че е заслепен. Когато зрението му се възстановява, жената вече е изчезнала, сега тоя часовой няма да може да каже на онзи, който ще дойде да го смени, Нищо ново.

Жената на лекаря вече е в лявото крило, в коридора, който ще я отведе до третата стая. И тук има слепи, които спят по пода, дори повече отколкото в дясното крило. Върви безшумно, бавно, чувства лепкавия под под краката си. Надниква вътре в първите две стаи и вижда каквото е очаквала, силуетите на легнали под одеялата си хора, един сляп, който също не може да спи и го заявява с отчаян глас, чува накъсаното хъркане на почти всички вътре. Що се отнася до миризмата, която се излъчва навсякъде, не се изненадва, няма друга в цялата сграда, това е и миризмата на нейното собствено тяло, на дрехите, които носи. Като сви зад ъгъла към частта от коридора, който води към третата стая, спря. Има някакъв човек на вратата, друг пазач. Държи тояга в ръцете си, с нея извършва бавни движения в едната и в другата посока, сякаш за да улови идването на някого, който се опитва да се приближи. Тук няма слепи, които да спят по пода, коридорът е свободен. Слепият на вратата продължава с еднаквите движения насам-натам, изглежда сякаш не изпитва умора, но не е така, след няколко минути премества тоягата в другата си ръка и започва отново. Жената на лекаря се придвижваше съвсем близо до отсрещната стена, внимавайки да не се опре в нея. Дъгата, описана от тоягата, не стига дори до средата на широкия коридор, на човек му се ще да каже, че този часовой пази с незаредено оръжие. Жената на лекаря сега се намира точно срещу слепия, може да види стаята зад него. Не всички легла са заети. Колко ли са, помисли. Приближи се още малко, почти до обсега на тоягата, там спря, слепият беше извърнал глава по посока на мястото, където се намираше тя, сякаш беше усетил нещо необичайно, дишане, трептене във въздуха. Беше висок мъж с големи ръце. Първо изпъна напред ръката, в която държеше тоягата, разсече с бързи движения въздуха пред себе си, после направи една малка крачка, за миг жената на лекаря се уплаши, че той я вижда, че просто търси откъде по-добре да я нападне, Тези очи не са слепи, помисли, стресната. Да, разбира се, че бяха слепи, толкова слепи, колкото и на останалите, които живееха под този покрив, между тези стени, всички, всички освен нея. Тихо, почти шепнешком, мъжът попита, Кой е там, не се провикна като истинските пазачи, Кой идва, а отговорът би следвало да е, Мирни хора, и той да завърши, Минавайте, не стана така, само поклати глава, сякаш отговаряше сам на себе си, Каква глупост, тук не може да има никого, по това време всички спят. Опипвайки със свободната си ръка, се върна при вратата и успокоен от собствените си думи, отпусна ръце. Спеше му се, вече от доста време чакаше един от другарите му да дойде да го смени, но за това беше необходимо другият, воден от вътрешния глас на дълга, да се събуди от само себе си, защото тук нямаше будилници, нито пък можеха да бъдат използвани. Жената на лекаря внимателно се придвижи към другия край на вратата и погледна вътре. Стаята не беше пълна. Преброи ги набързо, изкара ги деветнадесет или двадесет. В дъното видя няколко струпани кутии с храна, имаше други върху свободните легла, Можеше да се очаква, те не раздават всичката храна, която получават, помисли. Слепият сякаш отново се почувства обезпокоен, но не направи нищо, за да провери какво става. Минутите минаваха. Отвътре се чу жестока пушаческа кашлица. Слепият извърна глава с нетърпение, най-сетне можеше да отиде да спи. Никой от легналите не стана. Тогава слепият бавно, сякаш се страхуваше да не го заловят в престъпно напускане на поста, с което да наруши изцяло всички правила, на които са длъжни да се подчиняват часовоите, седна на крайчеца на леглото, което затваряше входа. Още известно време продължи да клюма с глава, но после се остави да бъде отнесен от потока на съня, навярно си беше помислил, докато потъваше, Няма значение, никой не ме вижда. Жената на лекаря отново преброи спящите вътре, С този са двадесет, поне щеше да отнесе оттук точна информация, среднощното й пътешествие нямаше да е напразно, Но дали само за това съм дошла дотук, се запита, и не пожела да потърси отговор. Слепият спеше с глава опряна в касата на вратата, тоягата се беше плъзнала безшумно на пода, та сега там имаше един невъоръжен слепец без колони, които да поваля. Жената на лекаря определено искаше да мисли, че този човек е крадец на храна, който отнемаше на хората онова, което им се полагаше по право, че лишаваше децата, но въпреки че го мислеше, не изпита презрение, нито дори леко възмущение, само някакво странно съжаление пред отпуснатото тяло, наклонената назад глава и издължения врат с дебели вени. За първи път, откакто беше излязла от стаята, потрепери от студ, сякаш плочите на пода смразяваха краката й и ги изгаряха, Дано не е треска, помисли. Не беше треска, беше просто безкрайна умора и желание да се свие вътре в себе си, очите, о, особено очите, да се обърнат навътре, още, още, докато достигнат и огледат вътрешността на собствения й мозък, там където разликата между това да виждаш и да не виждаш е незабележима с просто око. Бавно, още по-бавно, влачейки тялото си, се върна обратно на мястото, към което принадлежеше, мина покрай слепите, които приличаха на сомнамбули, сомнамбул беше и тя за тях, дори не беше необходимо да се преструва, че не е сляпа. Влюбените слепи вече не се държаха за ръце, спяха легнали на една страна, сгушени, за да съхранят топлината си, тя в мидата, образувана от неговото тяло, в крайна сметка, ако се вгледаше внимателно човек, можеше да види, че продължаваха да се държат за ръце, неговата ръка беше върху нейното тяло, пръстите им бяха преплетени. Вътре в стаята сляпата, която не можеше да спи, продължаваше да седи в леглото, очаквайки тялото й да се умори до такава степен, че накрая да надвие упоритата съпротива на ума й. Всички останали сякаш спяха, някои, завити през глава, като че ли продължаваха да търсят невъзможния мрак. Върху нощното шкафче на момичето с тъмните очила се виждаше шишенцето с капки за очи. Очите й вече бяха излекувани, но тя не го знаеше.