Слепота

Трябва да отворя очи, помисли жената на лекаря. През затворените клепачи, когато на няколко пъти се събуди през нощта, тя долавяше светлината на лампите, които едвам осветяваха помещението, но сега сякаш усещаше нещо различно, някакво бляскаво присъствие, можеше да се дължи на зазоряването, а можеше вече да се задава морето от мляко и да потапя очите й. Каза си, че ще преброи до десет и после ще отвори очи, два пъти си го каза, два пъти преброи и два пъти не ги отвори. Чуваше дълбокото дишане на мъжа си в леглото до нея, нечие хъркане, Как ли е кракът на оня, се запита, но знаеше, че в момента не става дума за истинско съчувствие, искаше й се да си измисли друга грижа, искаше й се да не трябва да отваря очи. Веднага след това сами се отвориха, просто така, не защото беше решила. През прозорците, които започваха от средата на стената и свършваха на педя от тавана, влизаше мътната синкава светлина на зазоряването. Не съм сляпа, промърмори и веднага след това се надигна в леглото, момичето с тъмните очила, което заемаше леглото срещу нея, можеше да я е чуло. Спеше. В леглото до момичето, леглото, което опираше в стената, спеше и детето, Направила е като мен, помисли жената на лекаря, дала му е най-защитеното място, бихме били доста слаби прегради, само един камък на пътя, без друга надежда освен тази, че врагът ще се препъне в нас, какъв ти враг, тук никой няма да ни нападне, можеше да сме крали и убивали навън, пак нямаше да ни задържат, крадецът на колата никога не е бил по-сигурен за свободата си, толкова сме изолирани от света, че скоро няма да знаем кои сме, дори не се сетихме да си кажем имената, а и за какво, за какво биха ни послужили имената, никое куче не разпознава другите кучета по името, нито пък им се представя с името, което са му дали, разпознават се по миризмата, ние тук сме като друга порода кучета, разпознаваме се по лая, по говоренето, останалото, чертите на лицето, цвета на очите, на кожата, на косата, няма никакво значение, сякаш не съществува, аз още виждам, но докога ли. Светлината се промени малко, не можеше нощта да се връща отново, значи небето се беше покрило с облаци. От леглото на крадеца се чу стон, Ако раната му се е инфектирала, помисли жената на лекаря, нямаме с какво да се погрижим за него, никакви средства, и най-малкият инцидент при тия условия може да се превърне в трагедия, вероятно тъкмо на това се надяват, да свършим тук един подир друг, няма човек, няма проблем. Жената на лекаря стана от леглото, надвеси се над мъжа си, канеше се да го събуди, но не посмя да го изтръгне от съня му, за да установи, че още е сляп. Боса, стъпка по стъпка отиде до леглото на крадеца. Беше с отворени очи, втренчен. Как сте, прошепна жената на лекаря. Крадецът обърна глава по посока на гласа и каза, Зле, кракът много ме боли, тя се канеше да му каже, Нека погледна, но млъкна навреме, каква непредпазливост, но той самият беше забравил, че там са само слепци, действаше, без да мисли, както би направил преди няколко часа, навън, ако някой лекар му кажеше, Нека погледна, вдигна одеялото. Дори в сумрака, който имаше някакво зрение, можеше да установи, че дюшекът е пропит от кръв, а черната дупка на раната е с подути краища. Превръзката беше паднала. Жената на лекаря бавно свали одеялото, после с бърз лек жест прекара ръка през челото на мъжа. Кожата му беше суха и гореше. Светлината отново се промени, облаците се махнаха. Жената на лекаря се върна при своето легло, но не легна повече. Гледаше мъжа си, който мърмореше насън, силуетите на останалите под сивите одеяла, мръсните стени, празните легла в очакване и кротко си пожела също да е сляпа, да премине през видимата обвивка на нещата и да попадне вътре, в светлата необратима слепота.

Внезапно отвън, навярно от атриума, който разделяше двете предни крила на сградата, се чуха гневни гласове, Вън, вън, Махайте се, изчезвайте, Не може да останете тук, Трябва да изпълните заповедите. Врявата се усили, стихна, някаква врата се затвори с трясък, сега се чуваха само някакво тревожно хлипане и разпознаваемият звук от нечие препъване. В стаята всички бяха будни. Обръщаха глави към входа, нямаше нужда да са зрящи, за да знаят, че при тях ще влязат слепци. Жената на лекаря стана, по собствена воля щеше да помогне на новопристигналите, да им каже някои мили думи, да ги заведе до леглата, да ги уведоми, Запомнете, това е номер седем от лявата страна, това е номер четири от дясната, не бъркайте, да, тук сме шестима, дойдохме вчера, да, ние бяхме първите, имената, какво значение имат имената, един, мисля, че е ограбил, друг е бил ограбен, има едно загадъчно момиче с тъмни очила, което си слага капки в очите, за да се лекува от конюнктивит, как знам ли, че очилата й са тъмни, след като съм сляпа, така ли, ами моят съпруг е очен лекар и тя е била в кабинета му, да, и той е тук, имал е контакт с всичките, да, наистина, има и едно момченце, което е кривогледо. Не помръдна, само каза на мъжа си, Идват. Лекарят стана от леглото, жената му помогна да обуе панталона си, нямаше значение, никой не можеше да го види, в този момент слепите започнаха да влизат, бяха петима, трима мъже и две жени. Лекарят каза на висок глас, Спокойно, не бързайте, тук сме шестима, вие колко сте, има място за всички. Те не знаеха колко са, със сигурност се бяха докоснали или сблъскали в даден момент, докато ги изтикваха от лявото крило към това, но не знаеха колко са. И не носеха багаж. Когато се бяха събудили слепи в стаята си и бяха започнали да се оплакват заради това, останалите веднага ги бяха изхвърлили, без да размислят, дори не им бяха оставили време да се сбогуват с някой роднина или приятел, намиращ се там. Жената на лекаря каза, Най-добре е да се номерирате и всеки да каже кой е. Спрели, слепите се колебаеха, но все някой трябваше да започне, двама от мъжете заговориха едновременно, случва се, и двамата млъкнаха, та третият започна, Едно, направи пауза, сякаш се канеше да каже името си, но каза само, Аз съм полицай, а жената на лекаря си помисли, Не каза как се казва, навярно и той знае, че тук това няма значение. Вече друг мъж се представяше, Две, и последва примера на първия, Аз съм шофьор на такси. Третият мъж каза, Три, помощник-фармацевт съм. После една жена, Четири, аз съм камериерка в хотел, и последната, Пет, секретарка в офис съм. Това е жена ми, моята жена, извика първият ослепял, къде си, кажи ми къде си, Тук, тук съм, казваше тя през сълзи, докато вървеше разтреперана по пътеката. Очите й бяха изцъклени, а с ръцете си се бореше срещу морето от мляко, което нахлуваше през погледа й. По-уверен, той тръгна към нея, Къде си, къде си, сега мърмореше сякаш се молеше. Едната ръка откри другата, в следващия момент вече бяха прегърнати, представляваха едно тяло, целувките търсеха целувки, понякога се губеха във въздуха, тъй като не знаеха къде са лицата им, очите, устните. Жената на лекаря се вкопчи в мъжа си, хлипайки, сякаш също го беше срещнала сега, но тя казваше, Какво нещастие ни се случи, това е фатално. Тогава се чу гласът на кривогледото момченце, което питаше, И моята майка ли е тук. Седнало на леглото му, момичето с тъмните очила промърмори, Ще дойде, не се безпокой, ще трябва да дойде.

Тук истинският дом на всеки е мястото, където спи, затова не бива да се учудваме, че първата работа на новодошлите беше да си изберат легло, така както бяха направили в другата стая, когато още имаха очи и виждаха. В случая с жената на първия ослепял нямаше никакво съмнение, нейното естествено място беше до мъжа й, на легло седемнадесет, оставяйки легло номер осемнадесет, като едно празно пространство, да я отделя от момичето с тъмните очила. Също така не е изненадващо, че всички се опитваха да са близо един до друг, доколкото е възможно, имаха много общи неща, някои вече са известни, но други точно сега ще да се разкрият, например помощник-фармацевтът продаде капките за очи на момичето с тъмните очила, в таксито на шофьора се беше возил първият ослепял, за да отиде на лекар, този, който се обяви за полицай, беше заварил слепия крадец да плаче като дете, което се е загубило, камериерката беше първият човек, влязъл в стаята, когато момичето с тъмните очила беше започнало да крещи. Ала сигурно е, че не всички съвпадения ще станат явни и известни, било от липсата на повод, било защото дори не биха могли да си представят, че могат да съществуват, било заради елементарното чувство на такт и дискретност. Камериерката от хотела дори не би могла да си представи, че тук се намира жената, която беше видяла гола, за помощник-фармацевта се знае, че е обслужил и други клиенти с тъмни очила, които са си купили капки за очи, на полицая никой не би издал неблагоразумно, че при тях се намира човек, откраднал автомобил, шофьорът би се заклел, че в последните дни не е возил нито един слепец в таксито си. Естествено, първият ослепял вече каза на жена си тихичко, че един от интернираните е мръсникът, откраднал колата му, Представи си какво съвпадение, но тъй като междувременно беше узнал, че нещастникът е зле заради раната на крака, прояви благоволението да добави, Стига му това наказание. А тя заради огромната тъга, че е сляпа, и заради огромната радост, че отново е намерила съпруга си, радостта и тъгата могат да вървят заедно, не са като водата и олиото, дори не се сети какво беше казала преди два дни, че би дала една година от живота си, за да ослепее гадината, честна дума. И ако все пак сянката на гнева продължаваше да смущава духа й, със сигурност се разнесе, когато раненият простена жаловито, Докторе, моля ви, помогнете ми. Като позволи на жена си да го заведе дотам, лекарят внимателно опипа краищата на раната, нищо повече не можеше да направи, дори нямаше нужда да я измие, инфекцията можеше да се дължи както на дълбоко проникналото при ритника токче на обувка, която е била в контакт с улиците и с пода на помещенията, така и на патогенните микроорганизми, които най-вероятно вирееха в застоялата вода, излязла от старите и повредени тръби на водопровода. Момичето с тъмните очила, което беше станало, когато чу стона, дойде бавно, броейки леглата. Наведе се напред и протегна ръка, която докосна лицето на жената на лекаря, после достигайки, и тя не разбра как, до ръката на ранения, която гореше, каза със съжаление, Моля за извинение, вината беше изцяло моя, нямаше нужда да постъпвам така, Оставете, отвърна мъжът, случва се в живота, аз също не биваше да правя каквото направих.

Почти заглушавайки последните думи, се включи гласът на високоговорителя, Внимание, внимание, съобщаваме ви, че храната е оставена на входа, също и продуктите за хигиена и почистващите препарати, първо ще излязат слепите да ги вземат, крилото на заразените ще бъде информирано, когато дойде неговият ред, внимание, внимание, храната е оставена на входа, първо да излязат слепите, слепите първо. Объркан от треската, раненият не разбра всички думи, реши, че им казват да излязат, че карантината е свършила, затова се опита да стане, но жената на лекаря го спря, Къде отивате, Не чухте ли, попита той, казаха слепите да излизат, Да, но за да си вземем храната. Раненият каза, О, отчаяно и отново усети как болката преобръща плътта му. Лекарят каза, Останете тук, аз ще отида, Ще дойда с теб, каза жена му. Когато тъкмо бяха на изхода на стаята, един от новодошлите от другото крило попита, Кой е този, отговорът дойде от първия ослепял, Лекар е, очен лекар, Това е едно от най-страхотните неща, които съм чувал през живота си, каза шофьорът, точно това ли трябваше да ни се падне от лотарията, единственият лекар, който за нищо няма да ни послужи, Също така ни се падна от лотарията шофьор, който няма да ни закара никъде, отвърна саркастично момичето с тъмните очила.

Кутията с храната се намираше в атриума. Лекарят помоли жена си, Заведи ме до входа, За какво, Ще им кажа, че имаме човек с тежка инфекция, а нямаме лекарства, Спомни си предупреждението, Да, но може би при конкретен случай, Съмнявам се, Аз също, но наш дълг е да опитаме. На външната площадка дневната светлина замая жената на лекаря, но не защото бе прекалено силна, на небето имаше тъмни облаци, може би се канеше да вали, Толкова бързо отвикнах от светлината, помисли. В същия миг един войник се развика по тях от портата, Стой, върнете се назад веднага, имам заповед да стрелям, и веднага със същия тон и с насочено оръжие, Сержант, тук едни типове искат да излязат, Не искаме да излезем, отрече лекарят, Съветът ми е наистина да не искате, каза сержантът, докато приближаваше, и показвайки се през решетките на портала, попита, Какво става, Един човек се рани в крака и сега има изявена инфекция, спешно имаме нужда от антибиотици и други лекарства, Заповедите, които имам, са съвсем ясни, да излиза няма право никой, да влиза, само храната, Ако инфекцията се задълбочи, което ще се случи със сигурност, случаят бързо може да стане фатален, Това не ме засяга, Тогава съобщете на висшестоящите си, Ей, слепия, аз на теб ще ти съобщя нещо, или ти и тая ще се върнете незабавно откъдето сте дошли, или ще ви гръмна, Хайде, каза жената, няма какво да се прави, те нямат вина, страх ги е и изпълняват заповеди, Не искам да повярвам, че всичко това се случва, то е против всички човешки закони, По-добре е да повярваш, защото никога не си бил изправен пред по-очевидна истина, Още ли сте тук, извика сержантът, ще преброя до три, ако на три не сте изчезнали от погледа ми, можете да сте сигурни, че няма да успеете да влезете, еднооо, двеее, триии, хайде готово, бяха благословени думи и за войниците, Дори и да ставаше дума за брат ми, не обясни за кого се отнася, дали за мъжа, който беше дошъл да иска лекарства, или за другия с инфектирания крак. Вътре раненият пожела да узнае дали ще разрешат да се внесат лекарства, Откъде знаете, че съм ходил да искам лекарства, попита лекарят, Така реших, вие сте лекар, Съжалявам, Това ще рече, че няма да има лекарства, Да, О, добре.

Храната беше точно изчислена за петима. Имаше шишета с мляко и бисквити, но оня, който беше изчислил порциите, беше забравил да сложи чаши, чинии също нямаше, нямаше и прибори, навярно щяха да дойдат с обяда. Жената на лекаря даде на ранения да пие, но той повърна. Шофьорът започна да протестира, не обичаше мляко и искаше да узнае дали няма кафе. Някои, след като закусиха, си легнаха обратно, първият ослепял заведе жена си да я разведе из мястото, единствено те излязоха от стаята. Помощник-фармацевтът пожела да говори с лекаря, искаше да разбере дали лекарят вече има някакво изградено мнение за болестта, Не мисля, че можем в прекия смисъл да я наричаме болест, започна да уточнява лекарят, и после, опростявайки го доста, обобщи каквото беше прочел в учебниците, преди да ослепее. Няколко легла по-натам, шофьорът слушаше внимателно и когато лекарят завърши своето обяснение, каза оттам, Бас държа, че са се запушили каналите, които вървят от очите към мозъка, Дрън-дрън, промърмори възмутено помощник-фармацевтът, Кой знае, лекарят се усмихна, без да иска, в действителност очите са просто лещи, някои от които обективни, мозъкът е този, който вижда, така както и образът се появява на лентата, а ако каналите са запушени, както каза господинът, То е същото като карбуратора, ако бензинът не може да стигне дотам, моторът не работи и колата не върви, Нищо по-просто от това, както виждате, каза лекарят на помощник-фармацевта. А още колко време мислите, че ще останем тук, докторе, попита камериерката, Поне докато сме слепи, А това колко време ще е, Честно казано, не мисля, че някой знае, А дали е нещо временно, или ще е така завинаги, Какво не бих дал да го знам. Камериерката въздъхна и след малко каза, Аз също така бих искала да разбера какво стана с онова момиче, Кое момиче, попита помощник-фармацевтът, Онова от хотела, много ме впечатли, насред стаята, гола както е дошла на света, само с едни тъмни очила, крещеше, че е сляпа, най-вероятно тя ме е заразила със слепота. Жената на лекаря погледна и видя, че момичето бавно сваля очилата си, прикривайки движението, после ги пъхна под възглавницата, докато питаше кривогледото момче, Искаш ли още една бисквита. За първи път, откакто беше влязла тук, жената на лекаря се почувства сякаш гледа през микроскоп и наблюдава поведението на същества, които дори не можеха да заподозрат, че присъства, това й се стори недостойно и неприлично, Нямам право да гледам хората, щом те не могат да гледат мен, помисли. С разтреперана ръка момичето си слагаше от капките. Така винаги можеше да каже, че това, което се стича от очите й, не са сълзи.

Когато след няколко часа високоговорителят съобщи, че могат да отидат да приберат храната за обяда, първият ослепял и шофьорът се обявиха за доброволци в мисия, където очите не бяха толкова необходими, достатъчно беше да могат да опипват с ръце. Кутиите бяха далече от вратата, която свързваше атриума с коридора, за да ги намерят, трябваше да вървят на четири крака. Помитаха пода отпред, протягайки едната си ръка, докато с другата се подпираха като на трети крак. Не срещнаха затруднения да се приберат в стаята само защото на жената на лекаря й беше хрумнала идеята, която съвсем внимателно прокара като дължаща се на собствения й опит, да нарежат на ивици едно одеяло и да направят нещо като въже, чийто край да е постоянно вързан от едната страна за външната дръжка на вратата на стаята, а от другата страна да се връзва всеки път за глезена на човека, който ще излиза да вземе храната. Отидоха двамата мъже, чиниите и приборите бяха дошли, но храната продължаваше да е като за петима, най-вероятно сержантът, командващ охранителния отряд, не знаеше, че там има още шестима слепци, след като от външната страна на портала, дори и при голяма бдителност за случващото се вътре зад главния вход, само по случайност можеше да се види в сянката на атриума как преминават хора от едното крило в другото. Шофьорът предложи да излезе и да се оплаче от липсата на храна, отиде сам, не пожела компания, Не сме петима, а сме единадесет, извика на войниците, а същият сержант му отговори оттам, Спокойно, и много повече ще станете, заяви го с тон, който трябва да се бе сторил насмешлив на шофьора, ако вземем под внимание думите, които каза, когато се върна в стаята, Сякаш ми се подиграваше. Разделиха храната, пет порции, разделени на десет, тъй като раненият продължаваше да не иска храна, само молеше за вода, да навлажнят устата му, моля. Кожата му гореше. Понеже не можеше да понася дълго време одеялото върху раната, от време на време откриваше раната, но студеният въздух в стаята почти веднага го принуждаваше да се завие, така прекарваше часове наред. Стенеше на равни интервали с нещо като приглушен стон, сякаш болката, постоянна, твърда, внезапно се беше усилила, преди да успее да я улови и задържи в границите на поносимото.

В средата на следобеда влязоха още трима слепци, изгонени от другото крило. Едната беше сестрата от кабинета на лекаря, която жена му разпозна веднага, а другите двама, така беше решила съдбата, бяха мъжът, с когото се намираше в хотела момичето с тъмните очила, и грубият полицай, отвел я до тях. Имаха време, колкото да стигнат до леглата и да седнат на тях, на случаен принцип, сестрата от кабинета плачеше отчаяно, а двамата мъже мълчаха, сякаш още не можеха да разберат какво им се е случило. Внезапно откъм улицата се чу врява, заповеди, придружени с крясъци, възмутени гласове. Слепите в стаята се обърнаха с лице към вратата и зачакаха. Не можеха да виждат, но знаеха какво ще стане в следващите минути. Жената на лекаря, седнала на леглото до мъжа си, каза тихо, Така и трябваше да стане, обещаният ад ще започне. Той стисна ръката й и промърмори, Не се отдалечавай, оттук насетне нищо не можеш да направиш. Виковете бяха намалели, сега се чуваха смесени шумове откъм атриума, бяха слепите, докарани като стадо, които се блъскаха едни в други, притискаха се в празното пространство на вратата, малцина объркаха посоката и се озоваха в други стаи, но повечето, с препъване, вкопчени един в друг на гроздове или пръснати поотделно, размахвайки тревожно ръцете си като удавници, влязоха в стаята като вихрушка, сякаш отвън ги тласкаше някаква навиваща машина. Неколцина паднаха и бяха стъпкани. Притиснати в тясната пътека, слепите малко по малко се отклоняваха към пространствата между леглата и там, като кораби, които насред бурята най-накрая са успели да влязат в пристанище, заемаха своето лично място, леглото, и протестираха, че повече никой няма да може да се побере, закъснелите да ходят да търсят някъде другаде да се установяват. От дъното лекарят извика, че има и други стаи, но малцината, останали без легла, се страхуваха да не се загубят из лабиринта, който си представяха, стаи, коридори, затворени врати, стъпала, за които щяха да разберат едва в последния момент. Най-накрая разбраха, че не могат да продължават да стоят там, и намирайки трудно вратата, през която бяха влезли, тръгнаха към неизвестното. Сякаш в търсене на последното все още сигурно убежище, слепите от втората група, онези петимата, успяха да заемат леглата, останали празни между тях и хората от първата група. Само раненият остана изолиран, беззащитен, на легло четиринадесет от лявата страна.

След петнадесет минути, след плача, оплакванията и тихите шумове от настаняването, покоят, но не и спокойствието, се върна в стаята. Следобедът вече примираше, лампите с мъртвешка светлина сякаш се усилиха. Тогава се чу сухият глас на високоговорителя. Както беше съобщено първия ден, инструкциите по функционирането на стаите бяха повторени, както и правилата, на които трябваше да се подчиняват интернираните, Правителството съжалява, че е било принудено да предприеме енергично онова, което смята за свой дълг и свое право, да защитава с всички средства хората по време на кризата, в която се намираме, и т.н., и т.н. Когато гласът замлъкна, се надигна хор от протести, Затворени сме, Всички ще умрем тук, Къде са лекарите, които ни обещаха, това беше нещо ново, властите бяха обещали лекари, обслужване, може би дори пълното излекуване. Лекарят не каза, че ако се нуждаят от лекар, ето го него. Никога повече нямаше да го каже. На един лекар не са му достатъчни само ръцете, лекарят лекува с фармацевтични продукти, с медикаменти, с разни химически съставки, с комбинации от това и онова, а тук нямаше и помен от тях, нямаше и надежда да ги получат. Нямаше дори очи, за да забележи бледост, за да проследи зачервяване в периферната циркулация, колко пъти, когато е бил излишен по-задълбочен преглед, тези външни признаци са били равнозначни на пълна клинична картина, или оцветяването на лигавиците и пигментацията, с изключително висока степен на вероятност да уцели, От това няма да се спасиш. Тъй като близките легла до едно бяха заети, жена му вече не можеше да му разказва какво става, но той усещаше тежката атмосфера, която се беше създала с идването на последните слепци, напрегната атмосфера, на ръба на изострящ се конфликт. Дори въздухът в стаята сякаш се беше сгъстил, носеха се бавно тежки миризми на кълба, с внезапни отвратителни пориви, Как ли ще е след седмица, се запита и се уплаши, като си представи, че и след седмица още щяха да бъдат затворени в това място, При положение че няма да има проблеми със снабдяването с храна, което не е сигурно, съмнявам се примерно, че хората отвън знаят във всеки момент колко сме, въпросът е как ще се решат нещата с хигиената, вече не говоря за това, как ще се мием, слепи от няколко дни и без ничия помощ, и дали душовете работят и за колко време, говоря за останалото, само едно запушване на тоалетните, макар и едно-единствено, и това тук ще се превърне в клоака. Потърка лицето си с ръце и усети бодливата тридневна брада, По-добре да е така, надявам се да не им хрумне лошата идея да ни пратят бръсначи и ножици. В куфара си имаше всичко необходимо, за да се обръсне, но ясно съзнаваше, че би било грешка да го направи, И къде, къде, не тук в стаята, сред всичките тия хора, ясно е, че тя би могла да ме избръсне, но скоро другите ще се усетят и ще се учудят, че има някой, който е в състояние да полага такива грижи, а там вътре, при душовете, оная бъркотия, Господи, колко ни липсват очите, да виждаме, да виждаме, пък макар и някакви бледи сенки, да се намираме пред огледалото, да погледнем неясното тъмно петно и да можем да кажем, Там е лицето ми, онова светлото не съм аз.

Протестите спряха лека-полека, беше се появил някой от друга стая да попита дали не е останала някаква храна, отговори му шофьорът на такси, Нито троха, а помощник-фармацевтът, за да демонстрира благоразположение, подслади категоричното отрицание, като каза, Може да дойде. Нямаше да дойде. Нощта падна окончателно. Отвън нито храна, нито думи. От съседната стая се чуха викове, после се възцари тишина, ако някой плачеше, го правеше тихичко, плачът не минаваше през стените. Жената на лекаря отиде да види как е болният, Аз съм, му каза, и внимателно вдигна одеялото. Кракът имаше плашещ вид, целият беше равномерно подут, като се започне от бедрото, а раната представляваше един черен кръг с виолетови краища, които кървяха, беше се уголемила много, сякаш месото се раздуваше отвътре. Вонеше и едновременно с това от нея се отделяше някаква сладникава миризма. Как сте, попита жената на лекаря, Благодаря, че дойдохте, Кажете ми как се чувствате, Зле, Боли ли, Да и не, Обяснете ми по-добре, Боли ме, но сякаш кракът не е мой, сякаш е отделен от тялото ми, не знам как да го обясня, странно е, сякаш си лежа тук и виждам как ме боли кракът, Това е от треската, Може би, Сега заспивайте. Жената на лекаря сложи ръка върху челото му, после направи едно движение, за да се отдръпне, но не успя дори лека нощ да пожелае, болният я сграбчи за ръката и я придърпа към себе си, принуждавайки я да приближи лице, Аз знам, че вие виждате, каза съвсем тихо. Жената на лекаря изтръпна от изненада и промърмори, Лъжете се, откъде ви хрумна тази мисъл, виждам колкото и всеки друг тук, Не се опитвайте да ме заблудите, госпожо, аз добре знам, че виждате, но спокойно, няма да кажа на никого, Спете, спете, Не ми ли вярвате, Вярвам ви, Не вярвате на думата на един крадец, Вече ви казах, че ви вярвам, Тогава защо не ми кажете истината, Утре ще говорим, сега спете, Да, утре, ако доживея, Не бива да мислим за най-лошото, Аз си го мисля, или по-скоро треската си го мисли вместо мен. Жената на лекаря се върна при мъжа си и прошепна в ухото му, Раната има ужасен вид, сигурно е гангрена, Толкова бързо, изглежда ми невъзможно, Както и да е, много е зле, А ние тук, каза лекарят, нарочно повишил тон, за да се чува, не стига, че сме слепи, а сякаш са ни вързали и ръцете, и краката. От легло четиринадесет от лявата страна болният отвърна, Мен никой няма да ме върже, докторе.

Часовете минаваха, един след друг слепите заспаха. Някои се бяха завили презглава с одеялото, сякаш искаха тъмнината, истинската тъмнина, черната тъмнина, да премахне завинаги мътните слънца, в които се бяха превърнали техните очи. Трите лампи, висящи от тавана на недосегаема височина, разпръскваха върху леглата своята мръсна жълтеникава светлина, която дори сенки не можеше да направи. Четиридесет човека спяха или отчаяно се опитваха да заспят, някои въздишаха или мърмореха насън, сякаш в съня си виждаха нещо, за което мечтаеха, може би казваха, Ако това е сън, не искам да се събуждам. На всички часовниците им бяха спрели, бяха забравили да ги навият или бяха сметнали, че няма смисъл, само жената на лекаря продължаваше да си прави труда. Минаваше три часът през нощта. По-натам, съвсем бавно, като се подпираше на лакти, крадецът на колата се надигна. Не чувстваше крака си, само болката беше там, останалото вече не му принадлежеше. Ставата на коляното му беше вдървена. Претърколи тялото си към страната на здравия крак, който беше провесил от леглото, после с двете си ръце, подпъхнати под бедрото, се опита да премести в същата посока и ранения крак. Като глутница от внезапно събудени вълци болките се разбягаха във всички посоки, за да се върнат веднага в страховития кратер, от който се хранеха. Подпирайки се на ръце, малко по малко провлачваше тялото си по дюшека по посока към пътеката. Когато стигна до долната част на рамката на леглото, му се наложи да си почине. Дишаше трудно, сякаш страдаше от астма, главата му се люшкаше върху раменете, едвам се крепеше върху тях. След няколко минути дишането му стана по-равномерно и той започна бавно да става, като се подпираше на здравия крак. Знаеше, че другият за нищо няма да му послужи, че ще трябва да го влачи след себе си, където и да отиде. Почувства замайване и се разтрепери неудържимо с цялото си тяло, студът и треската го накараха да изтрака със зъби. Подпирайки се на железата на леглата, минавайки от едно на друго като по лиани, напредваше сред заспалите. Влачеше като чувал ранения си крак. Никой не го забеляза, никой не го попита, Къде си тръгнал по това време, ако някой го беше сторил, знаеше как ще отговори, Отивам да пикая, щеше да каже, единствено не искаше да го викне жената на лекаря, нея не можеше да я излъже, трябваше да й каже каква мисъл му се върти в главата, Не мога да продължавам да гния тук, признавам, че мъжът ви направи каквото е по силите му, когато преди ми се налагаше да открадна някоя кола, аз не молех друг да я открадне вместо мен, сега е същото, аз трябва да отида там, когато ме видят в това състояние, веднага ще разберат, че съм зле, ще ме натоварят на една линейка и ще ме откарат в болница, със сигурност има болници само за слепи хора, още един човек в повече няма да е голяма разлика, после ще се погрижат за крака ми, ще ме излекуват, чул съм, че така се прави с осъдените на смърт, ако има апандисит, първо го оперират и после го убиват, за да умре здрав, що се отнася до мен, могат после да ме върнат тук, все ми е тая. Напредна още малко, стискайки зъби, за да не стене, единствено не успя да сдържи тих вик на агония, когато стигна края на редицата и загуби равновесие. Беше объркал бройката на леглата, очакваше, че има още едно, а там вече имаше празно пространство. Паднал на пода, не помръдна, докато не се увери, че никой не се е събудил от шума при падането. После реши, че позата съвършено добре приляга на един слепец, ако продължи на четири крака, може по-лесно да открие пътя. Влачи се така, докато стигна до атриума, там спря, за да си помисли какво трябва да предприеме, дали щеше да е по-добре да вика от вратата, дали да се приближи до оградата с помощта на въжето, което беше послужило за парапет и което със сигурност още беше там. Знаеше много добре, че ако извика оттам за помощ, веднага щяха да му кажат да се прибира обратно, но алтернативата да му послужи като единствена опора някакво хлабаво клатещо се въже, след като въпреки солидната опора на леглата толкова беше изстрадал, го накара да се поколебае. След няколко минути реши, че е намерил решение, Ще вървя на четири крака, помисли, ще застана точно под въжето, от време на време ще вдигам ръка, за да видя дали съм на прав път, това е същото като да откраднеш кола, винаги ще се намери начин. Внезапно, без дори да си даде сметка, съзнанието му се събуди и го упрекна за това, че е могъл да открадне колата на един нещастен слепец, Ако сега съм в това състояние, то не е, защото съм му откраднал колата, а защото го придружих до дома му, тази беше моята голяма грешка. Ала съзнанието му не беше настроено да обсъжда казуси, аргументите му бяха прости и ясни, Един слепец е нещо свято, един слепец не бива да бъде обран, Технически погледнато, не го обрах, та колата не му беше в джоба, а и аз не съм насочвал пистолет в лицето му, защити се обвиняемият, Стига софизми, изръмжа съзнанието му, и отивай където си тръгнал.

Студеният нощен въздух освежи лицето му. Колко хубаво се диша тук отвън, помисли. Стори му се, че и кракът го боли доста по-малко, но това не го изненада, вече и преди нееднократно му се беше случвало същото. Намираше се на външната площадка, скоро щеше да се озове при стъпалата, Ще е най-трудното, помисли, да слизам с главата напред. Вдигна ръка, за да се увери, че въжето е там, и тръгна. Точно както бе предвидил, не беше лесно да мине от едно стъпало на друго, най-вече заради крака, който не му помагаше, и доказателството дойде веднага, когато насред стълбите едната му ръка се смъкна от стъпалото, тялото му падна на една страна и бе изцяло повлечено от мъртвия товар на проклетия крак. Болките незабавно се върнаха, с трионите, със свределите, с чуковете, и той самият не знае как успя да не закрещи. В продължение на дълги минути остана да лежи по корем, с лице, опряно в земята. Студеният бръснещ вятър, който излезе, го накара да потрепери. Върху себе си нямаше нищо друго освен риза и гащи. Раната беше изцяло в контакт със земята и той си помисли, Може да се инфектира, това беше глупава мисъл, не се сети, че се влачеше така от стаята, Добре, няма значение, те ще се погрижат за мен, преди да се е инфектирала, помисли после, за да се успокои, и застана на една страна, за да стига по-удобно до въжето. Не го намери веднага. Беше забравил, че се е озовал перпендикулярно на въжето, когато се изтърколи по стълбите, но инстинктът го накара да остане, където е. После разсъдливостта го подсети да седне и да се движи бавно, докато не докосна с бъбреците си първото стъпало. С ликуващо чувство на победа усети бодливото въже с вдигнатата си ръка. Вероятно тъкмо това чувство му помогна да открие веднага след това начин да се придвижва, без да влачи раната си по земята, застана с гръб към портала и използвайки ръцете си вместо патерици, както са правили едно време хората със сакати крака, започна да се мести с къси движения в седнало положение. Назад, да, защото в този случай, както и в други, е доста по-лесно да влачиш, вместо да буташ. Кракът му така не страдаше толкова, освен това лекият наклон на терена по посока към изхода му помагаше. Що се отнася до въжето, нямаше опасност да го изгуби, главата му почти опираше в него. Питаше се дали му остава още много до портата, не беше като да се движи на крак, а още по-добре на два, влачеше се на заден ход, и то на интервали от половин педя или дори още по-малко. Забравил за миг, че е сляп, извърна глава назад, сякаш за да провери колко му остава да измине, но срещна все същата бездънна белота пред себе си. Дали е ден, дали е нощ, се запита, добре, ако беше ден, вече щяха да са ме видели, освен това имахме само закуска, но това беше преди много часове. Изненадваха го логичната мисъл, която откриваше у себе си, бързината и точността на разсъжденията, виждаше се като друг човек, различен, и ако не беше тая злополука с крака му, можеше да се закълне, че никога през целия си живот не се е чувствал така добре. Гърбът му се удари в долната затворена част на портала. Беше стигнал. Войникът, който беше на пост, се беше скрил в будката, за да се предпази от студа. На него му се беше причул на няколко пъти лек шум, който не можа да идентифицира, но въобще не си и помисли, че може да идва отвътре, вероятно е било прошумоляването на дърветата, някое клонче, което от вятъра се е потъркало в оградата. Ала внезапно друг звук достигна до слуха му, този път различен, удар, по-точно сблъсък, който не можеше да е от вятъра. Нервен, войникът излезе от будката с насочен автомат и огледа портала. Не видя нищо. Обаче звукът се чу отново, по-силен, сега приличаше на стържене с нокти по неравна повърхност. Направи една крачка по посока на палатката, в която спеше сержантът, но се спря от мисълта, че ако вдигне фалшива тревога, ще трябва да изслуша цяла реч, сержантите не обичат да ги будят, дори когато има причина. Съвсем бавно между две вертикални железа на оградата, като призрак, започна да се появява едно бяло лице. Лицето на един слепец. Страхът смрази кръвта на войника и пак страхът го накара да насочи оръжието и да изстреля един откос от упор.

Разтърсващият гърмеж на изстрелите почти незабавно изкара от палатките полуоблечените войници, които представляваха отряда, натоварен с охраняването на лудницата и на хората в нея. Сержантът вече беше поел командването, Какво, по дяволите, беше това, Един сляп, един сляп, изломоти войникът, Къде, Там, и посочи портала с цевта на оръжието, Нищо не виждам там, Беше там, аз го видях. Войниците се бяха екипирали и чакаха строени, с пушки в ръце. Пуснете прожектора, нареди сержантът. Един от войниците се качи на платформата на камиона. След секунди бляскавият сноп освети портала и фасадата на сградата. Няма никого, говедо такова, каза сержантът и тъкмо се канеше да изрече още няколко военни любезности в същия дух, когато видя, че под портала се разстила една черна локва на ослепителната светлина. Очистил си го, каза. После, спомняйки си строгите заповеди, които му бяха дадени, извика, Назад, това се прихваща. Войниците отстъпиха, уплашени, но продължаваха да гледат локвата кръв, която бавно се стичаше в процепите между ситните павета на тротоара. Смяташ ли, че оня тип е мъртъв, попита сержантът, Трябва да е, отнесе цял откос право в лицето, отвърна войникът, който сега беше доволен от явното доказателство за добрия му мерник. В този момент друг войник извика нервно, Сержант, сержант, вижте там. На външната площадка на стълбите, прави, огрени от бялата светлина на прожектора, се виждаха няколко слепци, повече от десет, Не се приближавайте, извика сержантът, ако направите и една крачка, ще ви гръмна всичките. По прозорците на срещуположните сгради няколко човека, събудени от изстрелите, гледаха уплашено през стъклата. Тогава сержантът извика, Четирима души оттам да дойдат да вземат трупа. Понеже не можеха да се видят и преброят, тръгнаха шестима слепи. Аз казах четирима, изкрещя истерично сержантът. Слепите се докоснаха, отново се докоснаха и двама от тях останаха. Другите тръгнаха покрай въжето.