Слепота

Като предложи да помогне на слепия, човекът, който после открадна колата му, в момента нямаше никакви лоши намерения, тъкмо обратното, той просто се подчини на онези чувства на великодушие и алтруизъм, които, както всички знаем, са две от най-добрите черти на човешкия род, могат да бъдат открити дори у престъпници, доста по-закоравели от този, най-обикновен автокрадец без шанс да напредне в кариерата, използван от истинските собственици на търговията с крадени коли, които са тъкмо хората, възползващи се от нуждите на бедните. В края на краищата, така или иначе, не е толкова голяма разликата между това да помогнеш на един слепец и след това да го обереш и да се грижиш за някой грохнал пелтечещ старец с поглед, вперен в наследството. Едва когато приближиха към дома на слепия, в него съвсем естествено се зароди идеята, точно така, може да се каже, че е като да беше решил да си купи билет от лотарията само защото е видял продавача на билети, без каквото и да било предчувствие, купи го, за да види какво ще стане, предварително примирен с това, което непостоянната съдба би му донесла, нещо или нищо, а други биха казали, че е действал в съответствие с природата си. Скептиците по отношение на човешката природа, които са много и са упорити, поддържат мнението, че ако е сигурно, че не случаят прави крадеца, то поне е сигурно, че много му помага. Що се отнася до нас, ще си позволим да мислим, че ако слепият беше приел второто предложение на оказалия се фалшив самарянин в онзи последен момент, когато добротата все още можеше да вземе превес, става дума за предложението да остане да му прави компания, докато жена му се прибере, кой знае дали моралната отговорност от оказаното доверие нямаше да възпре престъпното изкушение и да направи така, че на повърхността да изплува всичко най-бляскаво и благородно, което е възможно да се крие дори в най-изгубените души. И накрая, правейки заключение съвсем като лаик, слепият вместо да изпише вежди, беше извадил очи, както непрестанно ни учи старата поговорка.

Моралното самосъзнание, което толкова безумци обиждат и още повече безумци отричат, е нещо, което съществува и което винаги е съществувало, не е приумица на философите от Кватернера, когато душата не е била нищо повече от смътна идея. С течение на времето, плюс акта на съжителството и генетичния обмен, накрая сме натикали съвестта в цвета на кръвта и в солта на сълзите и сякаш това не е достатъчно, сме направили от очите нещо като огледала, обърнати навътре, а резултатът е, че често разкриват безотказно онова, което сме се опитвали да отречем с уста. Да добавим, че обикновено особено обстоятелство е, че в по-несложните душевности, угризението, предизвикано от някоя извършена злина, често се обърква с древни страхове от всякакъв вид, откъдето следва, че наказанието на нарушителя накрая се оказва точно двойно на заслуженото. Следователно не би било възможно в тоя случай да се определи каква част от страховете и каква част от засегнатата съвест започнаха да безпокоят крадеца, щом подкара колата. Несъмнено не би могло да е утешително да седи на мястото на някой, който е държал същия волан в мига, когато е ослепял, който е гледал иззад същото стъкло и внезапно е престанал да вижда, не е необходимо човек да е надарен с богато въображение, за да събудят подобни мисли в него гадния и долен звяр на ужаса, ето че той вече сам надига глава. Но също угризението, задълбоченият израз на съвестта, както преди малко беше отбелязано, или ако речем да го опишем с по-изразителни средства, съвест със зъби и захапка, беше, което караше да изплува пред очите му безпомощният образ на слепия, докато затваряше вратата, Няма нужда, няма нужда, беше казал бедничкият, и от този момент нататък нямаше да може да направи и крачка без чужда помощ.

Крадецът удвои вниманието си по трафика, за да попречи на такива плашещи мисли да обземат душата му изцяло, знаеше добре, че не може да си позволи и най-малката грешка, и най-малкото разсейване. Имаше полиция наоколо, достатъчно беше един полицай да го спре, Ако обичате, книжката и талона, отново затвор, суров живот. Много внимателно се подчиняваше на светофарите, гледаше в никакъв случай да не тръгва на червено, да зачита жълтото, да изчака внимателно зеленото. В даден момент установи, че е започнал да наблюдава светлините по почти обсебващ начин. Тогава започна да регулира скоростта така, че винаги да има пред себе си зелено и за да го постигне, когато трябваше, увеличаваше скоростта, или тъкмо обратното, намаляваше до такава степен, че раздразваше шофьорите отзад. Най-накрая, вече смутен и напрегнат до краен предел, сви в една странична улица, където знаеше, че няма светофари, и паркира почти без да гледа, със сигурност си го биваше като шофьор. Чувстваше се на ръба на нервна криза, точно така си помисли, Всеки момент ще изпадна в нервна криза. Задушаваше се в автомобила. Свали прозорците от двете страни, но външният въздух, макар и да се движеше, не освежи атмосферата вътре. Какво правя, попита. Хангарът, където трябваше да откара автомобила, се намираше далече извън града, в състоянието, в което се намираше, никога нямаше да успее да стигне дотам, Ще ме хване полицията или ще катастрофирам, което е още по-зле, промърмори. Тогава си помисли, че ще е по-добре да слезе от колата за малко, да си проветри мозъка, Може да се разкарат бръмбарите от главата ми, само защото онзи тип е ослепял, не значи, че и с мен ще се случи същото, това не е грип да ми се лепне, ще обиколя квартала и ще ми мине. Слезе, дори не се налагаше да си прави труда да заключва колата, след малко щеше да се върне, и тръгна. Не беше минал и трийсет крачки, когато ослепя.

В чакалнята на лекаря последният пациент беше благият възрастен, онзи, който беше казал толкова мили думи за нещастния човек, ослепял така внезапно. Беше отишъл само да уговори дата за операция от катаракта, която се беше появила на единственото му останало око, черната превръзка криеше липсата на другото и нямаше нищо общо с настоящия случай, Това са проблеми на възрастта, му беше казал лекарят преди време, когато узрее, ще я махнем, после няма да познаете света, където сте живели. Когато възрастният с черната превръзка си тръгна и сестрата каза, че в чакалнята няма повече пациенти, лекарят поиска картона на слепия мъж, прочете го веднъж, два пъти, позамисли се за няколко минути и накрая се обади на свой колега, с когото проведе следния разговор, Знаеш ли, днес имах изключително странен случай, един мъж, който внезапно изгубил зрението си, при прегледа не се установи никакво видимо нараняване, нито пък белези на малформации по рождение, казва, че вижда всичко в бяло, нещо като млечна белота, гъста, която се е залепила за очите му, опитвам се да предам възможно най-точно описанието, което направи, да, разбира се, че е субективно, не, мъжът е млад, на трийсет и осем години, имаш ли информация за подобен случай, чел ли си нещо, да си чувал да се говори, така си и мислех, засега не виждам решение, за да спечеля време, го изпратих на допълнителни изследвания, да, можем да го прегледаме заедно тия дни, след вечеря ще погледна в книгите, ще прегледам библиографията, може да открия нещо, да, наясно съм, агнозия, психична слепота, би могло да е, но тогава би ставало дума за първия подобен случай, защото без съмнение човекът е сляп, а агнозията, както знаем, е неспособността да се разпознава онова, което се вижда, да, също мислих върху такъв вариант, възможно е и да става дума за амавроза, която представлява пълен мрак, освен ако няма някакъв вид бяла амавроза, бял мрак, така да се каже, да, знам, нещо невиждано досега, съгласен съм, утре ще му се обадя, ще му кажа, че искаме да го прегледаме двамата. След като разговорът приключи, лекарят се облегна в стола и остана така в продължение на няколко минути, после стана и съблече престилката с бавни, уморени движения. Отиде в банята да измие ръцете си, но този път не се допита до огледалото метафизично, Какво ли е това, беше си възвърнал научния дух, това, че агнозията и амаврозата са идентифицирани и описани точно в книгите и практиката, не означава, че няма да се проявят техни варианти и мутации, ако думата е подходяща, и този ден сякаш беше настъпил. Има хиляди причини да се затвори мозъкът, само толкова и нищо друго, като закъсняла гледка, която намира затворен собствения си дом. Офталмологът имаше слабост към литературата и умееше да цитира на място.

Вечерта, след вечеря, каза на жена си, В кабинета ми се появи един особен случай, може да се касае за психическа слепота или за амавроза, но не е известно такова нещо да се е проявявало някога, Какви са тия болести, попита жена му. Лекарят даде достъпно обяснение за нормалното разбиране, което задоволи любопитството й, после отиде да вземе от библиотеката книгите по специалността си, някои бяха стари, от времето на следването, други бяха съвременни публикации, които още не беше имал време да разучи. Потърси в съдържанието, после методично започна да чете всичко, което намираше за агнозията и амаврозата, с неприятното усещане, че е натрапник в чужда област, не неговата, а мистериозната сфера на неврохирургията, за която имаше съвсем оскъдни познания. Посред нощ остави книгите, в които търсеше информация, разтри уморените си очи и се облегна в стола. Точно в този момент алтернативата му се представи съвсем ясно. Ако ставаше дума за агнозия, пациентът би виждал сега това, което винаги е виждал, тоест не би имало никакво намаляване на остротата на зрението, просто мозъкът би станал неспособен да разпознае стола, там където има стол, с други думи, би продължил да реагира правилно на светлинния стимул, проведен от очния нерв, но за да използваме обикновена терминология, достъпна за не много запознатите хора, би изгубил способността да знае, че е знаел, а още повече пък да го каже. Що се отнася до амаврозата, тук няма никакво съмнение. За да става дума наистина за такъв случай, пациентът трябваше да вижда всичко в черно, то се знае, използвайки условно глагола виждам, когато се касае за абсолютен мрак. Слепият беше заявил категорично, че вижда, пак използвайки условно глагола, плътен бял цвят, гъст, сякаш се е потопил с отворени очи в море от мляко. Бяла амавроза, освен че от етимологична гледна точка е противоречиво, е и неврологично невъзможно, тъй като мозъкът, който тогава не би могъл да възприема образите, формите и цветовете от действителността, също не би могъл, така да се каже, да обвива в бяло, в непрекъсната белота, като бяла боя без нюанси, цветовете, формите и образите, които същата тази действителност би представяла пред нормалното зрение, колкото и трудно да е винаги да се говори ефективно за нормално зрение. Със съвсем ясното съзнание, че се намира във видимо задънена улица, лекарят поклати глава обезкуражен и се огледа. Жена му вече си беше легнала, смътно си спомняше, че в даден момент се беше приближила и го беше целунала по косата, Ще си лягам, трябва да е казала, къщата сега беше тиха, на масата бяха разпилени книгите, Какво ли е това, помисли и внезапно се уплаши, сякаш той самият щеше да ослепее в следващия миг и вече го знаеше. Затаи дъх и зачака. Нищо не се случи. Случи се минута по-късно, когато събираше книгите си, за да ги прибере в библиотеката. Първо разбра, че вече не вижда ръцете си, после разбра, че е сляп.

Проблемът на момичето с тъмните очила не беше сериозен, просто имаше конюнктивит, и то от най-обикновените, за няколко дни щеше да мине с препарата за локална употреба, който лекарят й беше предписал с лекота, Нали знаете, през това време ще сваляте очилата само за да спите, й беше казал. Шегата беше много стара, може да се предположи, че се предаваше от поколение на поколение сред офталмолозите, но ефектът се повтаряше всеки път, лекарят се усмихваше, като я казваше, пациентът се усмихваше, като я чуваше, а в този случай си струваше, защото момичето имаше хубави зъби и знаеше как да ги показва. Поради вродена мизантропия или заради множеството разочарования в живота, всеки редови скептик, запознат с подробностите от живота на тази жена, би казал, че красивата й усмивка не е нищо повече от професионален трик, евтино и злонамерено твърдение, тъй като тя, усмивката, е била такава и неотдавна, когато жената е била девойка, излязла от употреба дума, когато бъдещето е било неотворено писмо, а любопитството да се отвори тъкмо се е зараждало. Та, за да опростим нещата, въпросната жена би могла да се причисли към класата на обезценените проститутки, но сложността на мрежата от социални контакти, както дневни, така и нощни, както вертикални, така и хоризонтални, от тук описания период от време, съветва да се укроти всякаква тенденция към крайни и окончателни съждения, обремененост, от която заради крайната ни самонадеяност може би никога няма да се отърсим. Дори и да е очевидно колко много общо с облаците има Юнона, никак не е редно да настояваме да объркваме с една гръцка богиня онова, което не е нищо повече от обикновена маса капчици вода, носещи се в атмосферата. Несъмнено тази жена си ляга с мъжете за пари, което вероятно би позволило без повече разсъждения да я определим като проститутка, но пък бидейки сигурно, че си ляга само когато иска, и то с когото иска, не изключваме възможността заради тази разлика да трябва предпазливо да я извадим от общността като цяло. Тя, както и нормалните хора, си има професия и, пак като нормалните хора, използва през оставащото й време да достави радост на тялото си и да задоволи нуждите си, специфичните и общовалидните. Ако не претендираме да я сведем до първично определение, онова, което в крайна сметка би трябвало да се каже за нея в по-широк смисъл, е, че живее както й се харесва и отгоре на всичко извлича от живота си цялото възможно удоволствие.

Беше се стъмнило, когато излезе от кабинета. Не махна очилата, уличното осветление я дразнеше и по-специално рекламите. Влезе в една аптека да си купи лекарството, което лекарят й беше предписал, реши да не се връзва, когато обслужващият я аптекар спомена колко е несправедливо някои очи да са покрити от тъмни стъкла, забележка, която, освен че беше нахална сама по себе си, представете си, от някакъв си помощник-аптекар, противоречеше на нейното убеждение, че тъмните очила й придават зашеметяваща загадъчност, способна да предизвика интерес у преминаващите мъже, на който можеше евентуално да отвърне, ако днес не съществуваше обстоятелството, че някой я очаква, среща, за която имаше всички причини да се надява на хубави неща, както що се отнася до материално задоволяване, така и до други видове задоволяване. Мъжът, с когото щеше да е, беше неин познат, не се притесни, когато тя го предупреди, че не бива да сваля тъмните си очила, впрочем лекарят още не беше давал такова указание, даже го сметна за забавно, беше нещо ново. На излизане от аптеката, момичето спря такси и каза името на един хотел. Облегната на седалката, вече предвкусваше, ако тази е думата, многото различни усещания на сексуалното удоволствие, от първото умело докосване на устните, от първата интимна ласка до последователните експлозии на оргазма, който щеше да я остави изтощена и щастлива, сякаш е разпната, но сред ослепителни главозамайващи въртящи се фойерверки. Следователно имаме причини да заключим, че момичето с тъмните очила, ако партньорът й успее да изпълни задоволително своето задължение, като техника и като време, плаща винаги предварително, и то двойно, онова, което после ще вземе. Посред тези мисли, несъмнено защото току-що беше платила за преглед, тя се запита дали не е време да вдигне още от днес онова, което обикновено наричаше с палав евфемизъм справедлива компенсация.

Нареди на таксито да спре една пресечка по-рано, смеси се с хората, които се придвижваха в същата посока, сякаш се остави да бъде повлечена от тях, анонимна и без никаква видима вина. Влезе в хотела съвсем естествено, прекоси фоайето към бара. Беше пристигнала няколко минути по-рано, затова трябваше да изчака, часът на срещата беше определен съвсем точно. Поръча си разхладителна напитка, която изпи спокойно, без да спира погледа си върху никого, не искаше да я объркат с някоя жена на лов за мъже. Малко по-късно, като туристка, която се качва в стаята си, за да си почине от следобеда, прекаран по музеите, се отправи към асансьора. Кой не знае още, че добродетелта винаги среща препятствия по възтежкия път към усъвършенстването, докато грехът и порокът са толкова облагодетелствани от съдбата, че щом пристигна пред асансьора, вратите му се отвориха. Излязоха двама гости, възрастна двойка, тя влезе и натисна копчето за третия етаж, триста и дванадесет беше номерът, който я очакваше, ето тук, почука дискретно на вратата, след десет минути беше гола, след петнадесет стенеше, след осемнадесет шепнеше любовни слова, за които вече нямаше нужда да се преструва, след двадесет започна да се замайва, след двадесет и една почувства как тялото й се разпада от удоволствие, след двадесет и две извика, Сега, сега, и когато отново дойде в съзнание, каза, изтощена и щастлива, Все още виждам всичко в бяло.