Смъртоносна гледка

29.

— Ще влезеш ли, или смяташ да стоиш отвън цяла нощ? — Уолт стоеше до прозореца във всекидневната си с телефон до ухото, вперил поглед в паркираното отпред субару на Фиона.

Последва дълга тишина и Уолт очакваше всеки момент тя да включи на задна скорост и да излезе от алеята, преструвайки се, че не е прекарала последните двайсет минути в колата си пред къщата му. От пътуването им до Пахсимерой бяха минали почти два дни. А на Уолт му се струваше, че Марк Ейкър е в неизвестност поне от месец. Умората изцеждаше силите му. Спеше по три-четири часа на ден, опитвайки се да съвмести работата с родителските си задължения. Вечерта изпрати момичетата по леглата и реши да им почете за лека нощ, но заспа с книгата в ръка преди тях. Събудиха го с гъделичкане. Разказа им приказка и угаси лампата.

После седна да прегледа записките си. Върна се мислено на всяка среща, на всяка дума, търсейки да се хване за нещо, което да му помогне да открие Марк Ейкър жив. Точно както и предполагаше, разследването на полицейското управление в Чалис по случая с прострелването на Брандън не успя да разкрие нищо; ако раната на Томи се бе оказала смъртоносна, нищо чудно — с техния начин на работа — да бяха изкарали Уолт виновен за случилото се. Франсин Ейкър все още се водеше в неизвестност. Лабораторните изследвания се бавеха, както винаги.

Паркираният пред къщата му автомобил веднага привлече вниманието му — случката със среднощния посетител на верандата му продължаваше да го тормози. Но щом разпозна субаруто на Фиона, реши да поизчака малко, преди да й се обади.

Чу стъпки пред входната врата и остави настрана телефонната слушалка. Поздрави я и я покани да влезе. Фиона застана с гръб към откритата камина, за да се стопли. Уолт плъзна поглед по очертанията на тялото й на фона на отблясъците от огъня. Работеха заедно от толкова дълго време, а едва сега забелязваше тесния й ханш, атлетичната й фигура и стегнатата извивка на дупето й.

— Съжалявам — каза тя.

— За какво?

— Че стоях отвън.

— Паркингът е безплатен. — Пауза. После добави: — Изобщо не ме бива в шегите.

— В нощта на спасителната операция… в нощта, когато Ранди… карах ски с Роджър Хилабранд.

— Не мисля, че това ми влиза в работата.

— Бях поласкана. Направо омагьосана. Не, очарована. Точно така, очарована.

— Не се и съмнявам.

— Той изпрати един от своите хора да ми предаде съобщение. Говоря за след спасителната операция. Късно беше, много късно.

— Фиона…

— Не. Трябва да ме изслушаш. Трябва да ми помогнеш да проумея всичко това. — Тя се извърна с лице към огъня. — Покани ме на някакво празненство в Сан Франциско. С частен самолет. От мен се искаше да зарежа всичко и да тръгна.

— Но двамата с теб бяхме в болницата на другата сутрин.

— Именно. Аз му отказах. — Завъртя се наляво и застана с профил към него. Огънят озаряваше лицето й и отблясъците му галеха очертанията на гърдите и шията й. — И сега ми казва, че така и не е отишъл. Анулирал пътуването, защото аз отказах да го придружа. Поне това каза на мен. Споменава го, докато ме кани на вечеря…

— Все още не проумявам защо…

— Можеш ли просто да ме изслушаш?

Заболя го от този въпрос. Гейл постоянно го обвиняваше, че винаги я прекъсва.

— Моля те — добави тя.

Дума, която рядко присъстваше в речника на Гейл.

— Слушам те — каза той и му се прииска тя да се върне в колата си и да го остави на мира.

— Днес следобед ме покани на чай. Нарече го чай, но всъщност се оказа вечеря. Човекът е много добър ласкател. — Фиона отново се обърна към него. — Но не чак толкова добър. Пет минути след пристигането ми телефонът му звъни. Във всекидневната — там, където сме ние — има телефон, но той, разбира се, отива да приеме разговора другаде. Оставя ме да гледам как лампичката на телефона свети по време на сякаш безкрайния му разговор. След петнайсет минути аз моля да бъда откарана вкъщи.

— Откарана?

— Имението му се намира в Болд Маунтин. Хората му те вземат от подножието на хълма и те откарват до къщата му. Моята кола е 4×4, но те настояха да я оставя долу. Портата на имението е заключена и аз казвам на човека от охраната — Шон Лън — че ако не ме закара, тръгвам пеш. Той избира да ме закара. Интересното е, че Шон не прекъсва шефа си, за да го уведоми за решението ми. Просто ме качва в колата и ме откарва до моята.

— И кое му е интересното?

— Защото Роджър щеше да му откъсне главата, че ме е пуснал да си тръгна.

— Пуснал?

— Е, знаеш какво имам предвид.

— А може би нямаше.

— Слушаш ли ме изобщо?

Още една реплика от сценария на Гейл. Вече започваше да се чуди дали именно Гейл не бе изпратила Фиона тук, за да го тормози.

— Каква е моята роля в цялата тази работа?

— О, боже! Съжалявам. — На лицето й се изписа смущение. — Много съжалявам… Но… трябваше да те видя, за да ти кажа… мисля, че той се интересува повече от теб, отколкото от мен.

— Какво?

— От работата ми за теб.

— Това е абсурдно.

— Ще ми се да си прав. Не съм чак толкова сигурна. Двамата с него сме толкова различни. Не го отричам. Той флиртува с мен на сватба, където съм наета да снимам. Иска ми се да вярвам, че интересът му към мен е бил истински, но не съм толкова сигурна. Същата нощ ме води да караме ски по хълмовете на Болди — много романтично — но не прави никакви опити за сближаване. Аз го оставям, защото ти ми звъниш за спасителната операция. Не се изненадва, когато му казвам, че съм твой нещатен сътрудник. Ама изобщо не се изненадва. Има и още нещо — получих поръчката за онази сватба в последната минута. Кой наема фотограф за сватбата си един ден преди събитието? Не и в този град. Не и в който и да било друг. Просто никой не прави така. Та прибирам се аз късно през нощта и онзи мъж, Шон, ме чака пред къщи — говорим за нощта на спасителната операция, навън е виелица. Паркирал е до оградата. Чувам стъпките му зад гърба си и направо си изкарвам акъла. Казва, че е дошъл да предаде съобщение от Хилабранд — пътуването с частния самолет на следващата сутрин. Ало? Не сте ли чували за мобилни телефони? Мислиш ли, че човек като Хилабранд би имал проблем да открие телефонния ми номер?

— Може би те проверява? Да речем, че се е опитвал да разбере дали не си го зарязала заради друг мъж. Праща негов човек, за да види с кого се прибираш. Това не ми прилича на конспирация, а на хормони. Ти си красива. Ти блестиш. Завъртяла си му главата.

Думите му я завариха абсолютно неподготвена.

— Блестя? — попита тя. — Това ли каза? — Фиона пристъпи към него и сложи ръце на раменете му. — Чуй се само!

Уолт усети топлината на дланите й през униформата си. Ухаеше на люляк и канела и за момент присъствието й изпълни всичките му сетива.

От верандата се чу някакъв шум, който стресна и двамата. Уолт рязко обърна глава нататък, все още нащрек след случката отпреди няколко дни.

Гейл. Стоеше отвън, притиснала лице към стъклото на прозореца, с изражение на воайор, хванат в крачка. Уолт веднага си представи ситуацията от нейната гледна точка — запалената камина, ръцете на Фиона върху раменете му, близостта на телата им. И това през очите на Гейл, най-ревнивата жена, която познаваше. Ревнуваше от всичко и преживяваше нещата болезнено, като удар по собствената й гордост.

Отдръпна се от прозореца и изтича в обратна посока. Уолт се втурна навън и извика след нея. Чу се тръшване на врата, после свистене на гуми по заледената настилка. Уолт хукна по алеята, викайки й да спре. Колата зави по улицата, поднесе и продължи напред. Уолт спря по средата на улицата и остана загледан в светлините на стоповете й, докато се изгубиха в далечината.

Откакто се разделиха, Гейл не беше идвала в къщата, без да се обади предварително. Нито веднъж. За да го направи сега, значи… имаше причина. В съзнанието му веднага изплува неловкият им разговор с Брандън. Може би Брандън й беше казал и тя искаше да се намеси? Да предложи примирие?

Съседката му, мисис Шант, се подаде на верандата си, за да провери кой вдига такъв шум. Шерифът, в пълна униформа, стоеше на улицата без яке и крещеше след бързо отдалечаваща се кола. Позната кола. Завесите във всекидневната на семейство Фридлър се размърдаха — старата кукумявка също го шпионираше. Семейните проблеми на шерифа не бяха тайна за никого, но това бе първият път, когато някой го виждаше да тича след колата на бъдещата си бивша съпруга и да крещи след нея.

Нещо повече, до отворената входна врата на къщата му стоеше Фиона, обляна в светлина. Сякаш сияеше. Веднага си представи как са изглеждали двамата в очите на Гейл.

Той се качи по стълбите и застана пред нея. Лампата на верандата стоеше като корона над главата му и светлината й караше очите му да изглеждат като черни кухини. Постоя няколко секунди, питайки се дали отстрани изглежда също толкова смешен, колкото се чувстваше в момента. Страхуваше се да влезе вътре с нея, но беше толкова студено, че друг избор нямаше.

— Това тя ли беше? — попита Фиона.

— Да.

— Мислиш ли, че тя… имам предвид, че… с теб… не правехме нищо.

Точно в този момент Уолт нямаше нито сили, нито желание за подобен разговор.

Но устата му го предаде.

— Изнесе ми лекция относно това как не бива да настройвам момичетата срещу нея. При все че сама ги заряза. Когато я посещават с преспиване — рядко се случва — ги води при приятелка, а не у Брандън. Спазва правилото, особено след като го е определила сама. А сега ни видя и… божичко, кой знае какво си е помислила.

Фиона направи крачка към него и Уолт вдигна ръце към нея, за да я спре. Лампата на верандата светеше над тях като на сцена и двамата изглеждаха като главните герои в мелодрама.

Но Фиона нямаше намерение да го прегръща. На лицето й се четеше тревога. Без да обръща внимание на отбранителната му поза, тя посегна към биосензора от Центъра за контрол на болестите, който Уолт носеше защипан върху предния джоб на униформената си риза. Повдигна го на светлината на лампата, така че и двамата да го виждат добре.

Един от участъците на шестоъгълника бе променил цвета си в лилаво с пурпурен оттенък.

— Бил си изложен на нещо.

Уолт не можеше да се отърси от случката с Гейл. Да, изложен на гнева на бившата си съпруга. Но щом погледът му падна върху моравия триъгълник, студът сякаш го прониза още по-силно.

Фиона инстинктивно отстъпи назад.

Заразен.

Всяка от шестте секции на индикатора съответстваше на различен тип зараза и той веднага разбра за какво ставаше въпрос.

— Днес при мен идва една жена от Центъра за контрол и превенция на болестите. Може би все още е в града. Тя трябва да знае какво следва от тук нататък.

— Господи, Уолт.

— Най-добре да стоиш настрана. Всъщност ще се наложи да останеш тук, докато положението се изясни. — Той замълча, опитвайки се да се съвземе от изненадата. — Лоша работа.

30.

Уолт трескаво ровеше в безпорядъка на бюрото си, опитвайки се да открие визитната картичка. Остави Фиона под карантина в къщата си. Поръча й да седи в стаята на Емили и да чака обаждането му. Промяната в показателите на биосензора го бе докарала до паника, а подобно състояние му беше чуждо. Не обичаше болници, ненавиждаше дори настинки и грипове.

Въпреки че се чувстваше напълно здрав, започна да си втълпява, че паниката му всъщност е начална форма на треска. Звънна на Брандън, но той не отговори на обаждането му. Остави му съобщение да провери собствения си биосензор и да остане под карантина — заедно с Гейл — ако е необходимо. Процедурата налагаше крути мерки. Уолт съзнаваше, че с посещението си в управлението вече ги нарушава.

Най-после откри визитната картичка. На мобилния номер отговори гласова поща. Набра посочения служебен телефон и изслуша съобщението на секретаря, че доктор Линда Безел ще бъде извън офиса си до понеделник. Вероятно все още бе в долината — бутилиращата фабрика и водоизточникът на Дани Кътър се намираха в Лост Ривър Рейндж, на изток от Макей, а шофирането дотам в зимни условия отнемаше не по-малко от три часа в едната посока. Уолт предполагаше, че разследването й бе свързано с посещение и на фабриката. Дани Кътър се явяваше единствената му възможност да открие Линда Безел, но на неговия телефон също се включи гласова поща. Струваше му се, че започва да го втриса. Усещаше болки в стомаха, кожата го сърбеше и го мъчеше главоболие. Нахлузи син защитен костюм върху дрехите си и с облекчение си помисли, че предвид късния час, щеше да мине в този си вид единствено покрай дежурния полицай. Качи се в черокито и потегли, твърдо решен да я открие.

Пое на север, към Меката на парите. Кечъм/Сън Вали бе не просто богаташки, а супербогаташки район, с може би най-високата концентрация на капитали върху толкова малка площ в цялата страна. Тънещите в разкош огромни имения край пътя отдавна вече не му правеха впечатление. Пред погледа му изникна домът на Патрик Кътър, където по-малкият му брат обитаваше апартамент в източното крило. По измъченото, напрегнато лице на шерифа се четеше нескрито отвращение.

Резиденцията на Патрик Кътър се състоеше от пет старовремски плевни от Нова Англия, разглобени и пренесени тук от Ню Хемпшир и Върмонт, а впоследствие построени отново и свързани помежду си в един истински архитектурен шедьовър. Градината се поддържаше в безукорен вид дори през зимата, а всичките пет хиляди квадратни метра земя около къщата бяха опасани от висока ограда. Уолт спря пред затворената портална врата и фаровете осветиха покритата с отопляеми каменни плочи алея. Единствената паркирана отпред кола бе син седан с регистрационни табели от Бойси и стикер от агенция за автомобили под наем върху бронята. Знаеше чия е, затова не счете за нужно да проверява регистрацията в компютъра, а съдейки по приглушеното интериорно осветление, никой от присъстващите в къщата не възнамеряваше да я напуска тази вечер. Патрик рядко използваше това имение и прекарваше в него не повече от няколко седмици годишно, за разлика от брат си, който понастоящем го считаше за свой дом.

Уолт отново набра телефонния номер, но реши да не оставя гласово съобщение. Свали прозореца си и натисна копчето на домофона. Дани Кътър отговори на четвъртото позвъняване. Уолт се представи и попита за доктор Безел.

— Тук е — отвърна Дани. — Тъкмо преглеждахме доклада от инспекцията.

Не се и съмнявам. Дани се славеше като женкар, а часът беше малко след десет.

— Трябва да говоря с нея.

Порталът се отвори и Уолт паркира зад автомобила под наем. Дани Кътър се появи на входната врата бос, с разпасана риза и разрошена коса; не че това непременно трябваше да значи нещо. Дани бе копие на младия Джак Никълсън.

— Шерифе, приличаш на бояджия — пошегува се Дани. — Влизай.

— Ще чакам в колата — отвърна Уолт и тръгна обратно по алеята.

— Не съм искал да те обидя! — извика Кътър след него.

Уолт не си направи труда да отговаря.

Безел се бе привела в ред доста бързо. Носеше костюм с панталон — същия или подобен на онзи, с който я бе видял преди това. Косата й бе опъната назад и даже бе успяла да си сложи червило. Не и парфюм обаче; излъчваше силен аромат, който недвусмислено загатваше какво точно бе инспектирал Дани Кътър. Настъпи неловко мълчание, докато лампичката в колата най-после угасна и двамата потънаха в мрак. Уолт се протегна и отново я включи. Погълната в себе си, Безел бе пропуснала да забележи защитния му костюм. Сега обаче го видя и част от руменината по лицето й изчезна.

— Шерифе?

Уолт отвори ципа, дръпна биосензора от джоба си и й го връчи.

— Длъжен съм да докладвам за това.

— Господи… — Тя трескаво отвори вратата и изскочи навън на студа. Почука на прозореца и му даде знак да го отвори. — За бога, шерифе, има си протокол, който трябва да се спазва стриктно! Какви ги вършиш, по дяволите?

— Спазвам процедурата, ти си единственият експерт наблизо.

— Редно е да се изолираш и да се обадиш на номера, който започва с 800. Много добре го знаеш.

— Градчето ни е малко, ако си пропуснала да забележиш. Ако пред къщата ми спре микробус, пълен с извънземни — защото и двамата сме наясно как реагира правителството в подобни случаи, — това незабавно ще предизвика паника в цялата долина. Моята първостепенна и най-важна задача е да поддържам реда, а не да предизвиквам размирици. Какво се опитва да ми каже това нещо? Готов съм да предприема всички необходими мерки.

Безел се отдалечи от колата и застана под лампата на входната врата. Уолт забеляза силуета на Кътър, който наблюдаваше нещата отвътре. Жената обърна биосензора към светлината, извика нещо на Дани и той й подаде дамската чанта. Тя извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. Уолт смяташе, че е реагирал правилно — за предпочитане беше микробусът с извънземните да се появи пред изолираното имение на Патрик Кътър, отколкото на Трето Авеню в южната част на Хейли. Безел се върна обратно до колата и се настани на седалката до шерифа. За пръв път от един час насам Уолт усети някакво облекчение.

— Лека степен на облъчване с радиоизотопи — оповести тя.

— Значи съм радиоактивен? Сериозно ли говориш?

— Щяхме да имаме повод за тревога, ако промяната в цвета бе по-контрастна. След атаките от 11 септември индикаторите бяха пренастроени до свръхчувствителност. По този начин, ако някой от нашите инспектори проверява контейнер, да речем, индикаторът ще улови и най-слабата степен на радиация. Нивото на твоето облъчване не е толкова ниско, но не е и високо. Можеш да разкараш защитния костюм. Ще помолим да ти направят някои изследвания в местната болница, но нямаш повод за тревога.

Уолт отпусна глава на облегалката си и шумно издиша.

Безел замълча за момент.

— Сигурно си се уплашил.

— Мислиш ли?

— Относно присъствието ми тук… — Уолт не я прекъсна, а тя се чудеше как да довърши мисълта си.

— Относно присъствието ти тук…? — Шерифът изпита неочаквана наслада от нейното притеснение.

— Аз съм голямо момиче. Мога да разграничавам работата от забавлението.

— Не съм казал, че не можеш.

— Но си го мислиш.

— Познавам Дани.

— Това няма никакво значение. Ако в бутилиращата фабрика има зараза, ще е дяволски трудоемко да я открием.

— Носиш ли такова? — попита той и кимна към биосензора в ръката й.

— Разбира се.

— Беше ли с теб във фабриката?

— Да.

— И?

— Нищо.

Уолт се замисли. Имаше предварително оформен сценарий в главата си, който нямаше желание да оповестява без наличие на достатъчно доказателства. Нейният непроменен индикатор не се връзваше с теорията му.

— Попита ли Дани какво е правил във фабриката преди пристигането ти?

— В смисъл?

— Не бих се изненадал, ако частният самолет на брат му е докарал екип, който да заличи следите от тази каша.

— Искаш да кажеш, че е почистил из основи фабриката, преди да се появя аз?

— Звучиш шокирана.

— Но това е незаконно.

— Съмнявам се. По-скоро е нарушение на някое и друго разпореждане.

— За нас няма разлика.

— Може би. Но не съвсем.

— Има си протокол. Аз разпитах господин Кътър. Той отговори ясно и точно на въпросите ми. Нямам забележки.

— В момента не си на подсъдимата скамейка, мис Безел. И зарежи това „господин Кътър“, става ли? Просто го попитай отново — каза Уолт. — Нищо повече.

— Казваш ми как да си върша работата ли?

— Казвам ти, че сладкодумният ти ухажор може да захароса каквото си пожелае, да омагьоса когото поиска и да надприказва и най-добрия оратор, без да му мигне окото. Обзалагам се, че е излъскал безупречно фабриката си преди пристигането ти, а ако имаш запис на разпита си — а ти, предполагам, нямаш — ще установиш, че ни най-малко не те е лъгал, а просто е пропуснал да сподели истината. — Той замълча. — Запознай се с истинския Дани Кътър, мис Безел.

Тя примигна няколко пъти, стисна устни и обърна поглед към къщата. После стовари цялата си ярост върху Уолт.

— Ама какво ви става на всички тук?

— О, я стига. Отклонил някой и друг въпрос, много важно. Кой не го прави? Но пък успя, поне за една вечер, да отвлече вниманието ти от работата. Две точки в полза на Дани.

— Престани! — Долната й устна трепереше. Изглеждаше готова да се нахвърли върху него и да му отхапе главата.

— Провери фабриката за радиоизотопно излъчване — каза Уолт.

Безел завъртя глава към него толкова рязко, че вратът й изпука.

— Искаш да кажеш, че си бил там? В бутилиращата фабрика?

Уолт се замисли как точно да формулира отговора си.

— Не, не съм — каза той. — И това е най-странното.