Смъртоносна гледка

20.

До един часа следобед в сряда Уолт вече имаше известна яснота около събраните улики. Първо дойде резултатът от кръвната проба на Ранди Ейкър от лабораторията в Бойси. Тя доказа наличие на медетомидин и кетамин — същите упойващи вещества, използвани при Кайра Тулевич и Марк Ейкър.

Парчетата стъкло и заледената течност — вече разтопена — връчи на един от служителите си, който ги достави лично в лабораторията в Бойси. Резултатите можеха да разкрият самоличността на посетителя му. Уолт подозираше, че това бе подарък от Марк Ейкър, но тъй като ставаше въпрос за голо предположение, се надяваше на допълнителна яснота от лабораторията.

Третата улика бе скъсаното триъгълно парченце хартия, останало забито на стената в хижата на Марк.

Нанси влезе в канцеларията му и разгъна навита на руло топографска карта върху купчините документи, разхвърляни пред него. Безмълвен упрек от нейна страна относно бъркотията на бюрото му.

— Стана за нула време — каза тя. — Библиотекарката незабавно я разпозна по нюанса на зеленото. Тя е запален планинар. Непрекъснато ползва топографски карти. Прати ме в специализирания магазин за туристическа екипировка и там беше същото — веднага се сетиха. Само че благодарение на цифрите успяха да ми извадят точната карта. Скъсаното ъгълче съвпада.

— Марк е имал топографска карта на Пахсимерой Вали, закачена на стената в хижата си?

— Точно така.

Картата не включваше местоположението на хижата, което събуди любопитството на Уолт. Покриваше район от равнината, разположен на около шейсет километра в югозападна посока. Завъртя десния край на картата нагоре, така че ъгълът, който отговаряше на скъсаното парченце, да остане долу вдясно.

— Извикай Фиона — поръча той на Нанси. — Кажи й, че ми трябва точният мащаб от стената на хижата. Тя ще се сети.

До два часа следобед Уолт и Фиона бяха наложили увеличените фотографии върху топографската карта, предварително забодена на коркова дъска. Седем снимки — двайсет на двайсет и пет сантиметра — бяха залепени една до друга като части от пъзел. Мащабът съвпадаше точно, а за ориентир им послужи скъсаното ъглово парченце, както и останалите три кабарчета. Сега картата бе изцяло покрита с кадрите от хижата на Марк — високата им резолюция създаваше усещането, че са взели част от стената със себе си. Ясно се виждаха грапавата структура и жълтеникавият цвят на грубо обработените дъски. Но Уолт се интересуваше най-вече от трите черни точици, които приличаха на наплюто от мухи.

Той старателно провери още веднъж подравняването на снимките върху картата и остана доволен от свършената работа.

Фиона огледа творението им с явна гордост.

— Съзнаваш ли, че картата отиде зад стената, а не обратното? Не трябва ли картата да е върху стената?

— Да, обаче искам да използвам дупчиците, които бяха на стената, за да ги отбележа на картата. На пода се въргаляха три кабарчета. Може би са маркирали точно определени места. — Уолт взе едно от свободните кабарчета на корковата дъска и нагледно отговори на въпроса й, като внимателно проби с иглата всяка от трите черни точки. После свали снимките и на корковата дъска остана картата с отбелязаните върху нея три нови дупчици.

Фиона наблюдаваше действията му с интерес, без да пророни дума. Уолт седна зад компютъра и отвори уебстраница за географски карти, които можеха да се налагат върху сателитни снимки. След няколко натискания с мишката на монитора се появи увеличено изображение на Пахсимерой Вали, осеяно с малки кръгли зелени точки, всяка от които обозначаваше въртяща се около ос напоителна система — огромни пръскачки, които поливаха площ от около четиристотин квадратни метра. Това бяха работещи ферми. Уолт наложи сателитната снимка с топографска карта на района и с помощта на курсора определи географската дължина и ширина на всяка от трите точки.

Записа си точното местонахождение на трите обекта, убеден, че те значеха нещо за Марк Ейкър. Сигурно ги бе посещавал, професионално или пък по друг повод.

— Как успя да направиш това? — попита тя.

— Току-що видя как.

— Не, имам предвид как изобщо ти хрумна да го направиш?

— Това ми е работата — отвърна той.

— Три миниатюрни дупки върху дървена стена. Будалкаш ли се?

— Три ферми — каза той и застана пред корковата дъска. — И ветеринарен лекар.

Откритието, че Ейкър бе отбелязал фермите върху картата, заинтригува Уолт. Като ветеринарен лекар човекът правеше много домашни посещения, без да ги маркира върху карти. Вече знаеше за потайните занимания на Марк през последните няколко седмици, как и за честите му посещения в хижата. Но никой не знаеше дали действително е ходел до хижата; със същия успех можеше да е прекарвал времето си и някъде из Пахсимерой Вали.

Шерифът отвори свързващата врата към съседната стая и извика на висок глас Томи Брандън, стряскайки Фиона с резкия си тон.

Брандън се появи с превързана през рамото лява ръка. Виждаха се за пръв път след раняването му. Всеки от останалите полицаи би взел поне седмица отпуск, но Уолт не бе получил подобна молба от него и знаеше, че Брандън няма да му предостави предлог за временно освобождаване от задълженията му.

— Добре ли си? — попита Уолт.

— Чудесно.

— Искаш ли да се повозиш?

— Къде отиваме?

— Ранди Ейкър е бил инжектиран с кетаминов коктейл, преди да скочи от онези скали. Носел е и якето на брат си — излъчвал е миризмата на брат си. Сега се оказва, че и Марк е бил упоен със същия коктейл. Проявявал е конкретен интерес към три ферми в района на Пахсимерой Вали. Отбелязал ги е върху топографска карта на стената в хижата си. Онзи, който го е отвлякъл, вероятно е взел и картата със себе си.

— Идвам — отвърна Брандън.

21.

Уолт тъкмо излизаше от управлението, когато дежурният полицай го спря и му представи една изключително красива жена от денвърския офис на Центъра за контрол и превенция на болестите. Линда Безел бе малко над трийсетте и носеше тъмносин костюм. Видът й бе твърде лъскав за Хейли, Айдахо, където хората се обличаха най-често с джинси, туристически боти и дебели връхни дрехи. Имаше кадифена кожа и светли очи, които се отваряха широко, докато говореше.

— Може би ще е най-добре да обсъдим това насаме — каза тя. Дрезгавият й, съблазнителен глас вървеше в комплект с престорено свенлива усмивка. Жената седна на посетителския стол срещу бюрото му, умишлено избран да е твърд и неудобен. Кръстоса крака и коприненият й чорапогащник дискретно прошумоля. — Посещението ми е продиктувано от добра воля — започна Безел без излишни любезности. — Даниъл Кътър е с условна присъда според информацията ни. Сметнах за редно да ви уведомя, че възнамерявам да го разпитам по-късно днес.

Уолт и Дани Кътър имаха стара история помежду си, датираща отпреди няколко години. Патрик Кътър, по-големият брат на Дани, стоеше начело на бизнес империя за милиарди долари, развиваща се в областта на клетъчните комуникации. Дани, когото Уолт харесваше повече от преуспелия му брат, бе арестуван и осъден по обвинение за употреба на наркотици. Излежа присъдата си във федерален затвор с лек режим и се върна в Кечъм тъкмо навреме, за да бъде замесен в разследване на убийство — единственият подобен случай в долината за последните шест години. Славата му на женкар и купонджия бе останала в миналото, а в опит да стъпи отново на крака той бе основал компания за бутилиране на изворна вода, наречена „Трилогия“, със седалище в Кечъм.

— Относно?

— При нас дойде сигнал от една от болниците в Солт Лейк Сити. Двама от служителите на господин Кътър са постъпили при тях за лечение. Състоянието им се смята за сериозно. Лекарите все още не могат да ги стабилизират. Тук съм, за да разбера дали компанията на господин Кътър има нещо общо с тези два случая, както и да потърся обяснение за действията му. Насам пътува наш екип от инспектори, които ще извършат проверка на бутилиращата фабрика „Трилогия“ в околностите на Макей, Айдахо.

— Какви действия?

— Разполагаме с непотвърдена информация, че господин Кътър е транспортирал двамата служители с частен самолет до Солт Лейк Сити, за да не позволи да им бъде оказана медицинска помощ в тукашна болница.

— Смятате, че е отвел тези двамата в Солт Лейк, за да не се разчуе? Това изобщо не е в стила на Дани. Вижте, здравната помощ в Солт Лейк е на много по-добро ниво от нашата. Когато се налага, транспортираме спешни случаи с хеликоптер именно до Солт Лейк и Бойси.

Безел надраска нещо в бележника си. Чувстваше се удобно на този стол. Сигурно се занимаваше с йога. Така поне изглеждаше.

— Споменахте, че посещението ви при мен е продиктувано от добра воля — отбеляза Уолт някак подозрително.

— Точно така.

— Има ли нарушение на мярката за неотклонение?

— Пътувал е извън границите на щата. Нали не се е случило без ваше знание и позволение?

Работата започваше да му се изяснява. Зад красивата, женствена фасада се криеше свиреп булдог.

— Аз не съм негов наблюдаващ инспектор.

— Но като углавен престъпник той е длъжен да уведоми управлението ви, ако възнамерява да пътува извън територията на щата, нали така?

— Така е.

— Той изпълни ли тази процедура? Лично или по телефона?

Уолт се почувства приклещен в ъгъла. Нямаше намерение да лъже заради Дани Кътър, но не му харесваше идеята Центърът за контрол на болестите да играе ролята на тяхна детегледачка.

— Мога да попитам неговия наблюдаващ инспектор.

— Направете го, ако обичате. Въпросът е там, че ако е идвал лично в полицейското управление — в самата сграда — съществува опасност от зараза.

— Болестта е заразна?

— Налице са двама пациенти със сходни симптоми. В момента се правят изследвания. Лекарите все още не са поставили точна диагноза. Помолихме господин Кътър и неговият сътрудник да останат под карантина до пристигането ми. Задачата ми е да проследя движението им от момента, в който са били в контакт с въпросните лица. Уведомили сме и пилотите, както и останалите служители в авиокомпанията, която обслужва самолета.

Уолт се опитваше да чете между редовете.

— Да не би да намеквате за терористична дейност? — Сети се за неотдавнашното предупреждение от Вътрешна сигурност относно засилена активност от страна на Самакините. — Умишлено заразяване на „Трилогия“?

— Още не сме наясно пред какво сме изправени, още по-малко пък как служителите на Кътър са се заразили. С ваше позволение бих искала всички служители в управлението да получат индикатори. — Тя извади нещо, което приличаше на ароматизатор за кола. Кръгъл диск в евтина пластмасова рамка, разделен на шест участъка от различна на цвят хартия. Висеше от пръстите й като коледно украшение. — Освен това искаме да вземем проби от различни помещения в сградата, както и кръв за лабораторни изследвания.

— Господи!

— Вашите служители контактуват с доста хора. Ако някой от тези контролно-измервателни индикатори промени цвета си, независимо колко слабо, бихме искали да ни уведомите.

Уолт знаеше от наскоро проведено обучение, че подобни индикатори доказано помагаха на оперативните полицейски служители при обиски и излагане на вредни лъчения. Той самият имаше цяла кутия с такива в един от шкафовете в съседната стая. Никога не му се бе налагало да ги използва.

— Разбира се — каза той. — Няма проблем.

— Ще сме ви много благодарни, ако всеки един от служителите тук…

— Разбрах… — прекъсна я Уолт. — Оставете ми ги. Ще имам грижата.

— Компаниите във вашия окръг са наясно със задължението си съгласно федералните указания да уведомят както вас, така и нашия център в случай на съмнение за зараза или необяснимо заболяване, нали така?

— Предполагам, че знаят. Уведомени са, раздадени са им достатъчно брошури.

— Сещате ли се за някаква причина, поради която Дани Кътър би решил да не уведоми нито вас, нито нас?

— Става въпрос за указания, не за изисквания, ако правилно съм разбрал.

— Но в неговото положение…

— Нямах представа за това. Сигурен съм, че ако го попитате, той ще ви каже всичко. Дани не е от боязливите.

— Моля ви да инструктирате служителите си да бъдат нащрек за симптоми, подобни на грип и кървене от носа — каза Безел.

— Звучи ми едва ли не като вируса Ебола.

— Все още не знаем с какво си имаме работа. — Лицето й внезапно доби сурово изражение, а дрезгавият й глас прозвуча една октава по-ниско: — Аз не бих се шегувала с това.

— От нерви е — отвърна Уолт. — Биологичното оръжие не е от любимите ми средства за нападение.

— На нас също, шерифе — отвърна Безел.

22.

— Много е просто всъщност — каза мъжът.

Дървата в печката пукаха. Ейкър седеше на дървен стол, завързан за облегалката и с черна качулка на главата. На малка масичка до него имаше емайлиран поднос с наредени върху него шишенца и спринцовка. До печката лежеше свито на кълбо куче. За таван служеше самият покрив на хижата, укрепен с кръстосани дървени подпори. Във въздуха се носеше силен аромат на кафе, както и лекият, но непогрешим мирис на аптека.

— Искаме да напишеш доклад относно разкритията си — продължи той.

— Какви разкрития? — попита Марк Ейкър през тъканта на качулката.

— Относно овцете. Не ми се прави на глупак.

— Писането на доклад изисква лабораторна работа, проучване, търпение и много време — отвърна той.

— Всичко това вече си го свършил.

— Отчасти, да. Така е. Но ми трябва още време. Ако ме пуснете…

— Аз имам предвид разкритието на конкретни факти.

— Далеч съм от този етап. Това е истината, всичко е само теории. Ако искаш да прекратя разследването, ще го направя. Просто спирам да задавам въпроси.

— Тъкмо напротив. Искам научно да потвърдиш онова, което аз вече знам. Тук ми е нужна именно твоята помощ. Искам да разгласиш разкритията си, а не да ги криеш. — Той направи пауза. — Мислиш си, че те занасям, нали? Напълно откровен съм! Искам да ги публикуваш.

— Щом искаш, ще го направя. Но първо трябва да ме оставиш близо до някоя болница и това трябва да стане съвсем скоро, ако не искаш да те грози обвинение в непредумишлено убийство.

— Няма да те убивам. Успокой се. Не искам да спирам разследването ти; искам да го публикуваш. Явно не ме разбираш. Публикувай разкритията си и ще те пуснем.

— Явно ти не разбираш, задник такъв. Виж сега, аз съм инсулинозависим диабетик. След два часа, ако не и по-рано, пулсът ми ще се ускори, дишането ми ще се учести и ще загубя съзнание. Ще изпадна в шок. А ако не получа медицинска помощ навреме, ще умра. Колкото до искания от теб доклад — няма да доживея да напиша и един параграф от него. Закарай ме до болница и ще направя каквото искаш.

В главата му свиреше погребалният марш. Първите акорди прозвучаха още при споменаването на думата диабет. Мъжът развърза краката на Ейкър и издърпа съпротивляващия се пленник от мястото му. Столът се прекатури встрани и се строши на пода. Ейкър замахна с крак и успя да улучи лявото ухо на противника си, преди онзи да успее да го удържи. Мъжът разкопча колана на Ейкър и смъкна панталона му надолу.

Лявата част на седалището му бе надупчена като решето от инсулиновите инжекции.

— Мамка му! — изкрещя мъжът. Изсумтя и ядосано взе да кръстосва тясното помещение.

— Имам нужда от инсулин, Коутс — обади се Ейкър.

В суматохата качулката се беше изхлузила от главата му.

Рой Коутс чу името си и изненадано се втренчи в заложника си.

Как, по дяволите…?

— Р. Коутс, нали така? — каза Ейкър. — А тя трябва да е Димпълс — рече той и кимна към свитото до печката куче. — Предната й дясна лапа беше ухапана от гърмяща змия… преди колко… две години? Дължиш ми сто и осемдесет долара за това, Коутс. Трудно забравям клиентите, които не плащат.

— Я си затваряй устата!

— Какво планираш, да ме убиеш? — развесели се Ейкър. — Ще умра пред очите ти, Коутс. И нека ти кажа, гледката няма да е приятна.

— Няма да умреш. Имаш да пишеш доклад.

— Щях, ако можех, обаче не ми се вярва. Не помня как си ме докарал дотук. Даже не помня кога си се появил. Кетамин? — попита той. — Главоболието ми подсказва, че е кетамин. Отвън не се чува нищо. Дори самолети не прелитат. Значи сме доста далеч от където и да било. А това не вещае нищо добро за мен. Чалис? Салмън? Пахсимерой? Стенли? Няма шанс да успееш да доставиш инсулина навреме.

Коутс крачеше с наведена глава от печката до стената и обратно, подръпвайки с пръсти кичур от брадата си. После спря и се обърна към Ейкър, който продължаваше да лежи на пода.

— Островчетата на Лангерханс10 — каза Коутс.

Ейкър не успя да прикрие удивлението си.

— Майка ми беше инсулинозависим диабетик — обясни Коутс. — Знам всичко за ацидозата.

Ейкър огледа стените на хижата, покрити с рафтове книги, от пода до тавана. Стотици, може би хиляди.

— Завръщането на Тед Казински11?

— Ако бях на твое място, щях да си меря приказките. — Коутс трескаво търсеше определено заглавие между книгите по лавиците. — Отзад в двора има крава, две прасета и няколко пилета.

— Вече съм твърде голям да си играя с животни. Благодаря.

— За последен път те предупреждавам да си държиш устата затворена.

— С какво точно си мислиш, че ме заплашваш, Коутс? Без инсулин съм пътник така или иначе.

— Десетилетия наред животът на диабетиците се е поддържал с инсулин от говеда и прасета. Производството на синтетичен инсулин е започнало едва през 50-те на миналия век.

— Кажи ми, че се шегуваш! — възкликна Ейкър. — Чакай малко, вече ми е ясно. Ти си Фредерик Бантинг12, а не Тед Казински.

— И прасето, и кравата имат панкреас. Друго не ни трябва. — Коутс измъкна от рафта една книга, върна я и избра друга. — Единствената ми задача е да те опазя жив до следващата проверка по радиостанцията. За по-сигурно ги държим изключени. Проверката се прави веднъж дневно. Ти си ветеринарят. Ако искаш да живееш, докторе, ще трябва да си заслужиш вечерята.

23.

Два от планинските проходи, които Уолт често използваше през летните месеци, бяха затрупани от снега зимно време, което го принуди да поеме на югоизток, заобикаляйки три планински вериги, разперени като пръсти навътре в обширната безплодна равнина на Централно Айдахо. Двамата с Брандън почти не си говореха по време на двучасовото им пътуване през Кери, после Арко и накрая малкото градче Хауи, състоящо се от Църква на светците от последния ден, пощенска станция и магазин за смесени стоки. Оттам шерифът пое в посока североизток, към Пахсимерой Вали. С типичните за този район дълги и студени зими и оскъдните водоизточници, едва поддържащи съществуването на десетина ферми, в Пахсимерой сякаш времето бе спряло цяло хилядолетие назад. Величествени планини опасваха тучна долина, покрита с килим от пача трева и пелин. Покрай бреговете на бистри потоци се извисяваха канадски тополи и трепетлики. Стада от антилопи тичаха на воля като питомни зайци, а червеноопашати ястреби се рееха с разперени криле, носени от силните ветрове, които правеха това място така неприветливо за хората.

Прав път с две платна разделяше снежната долина надве като с нож. Една от най-живописните гледки в Айдахо, която Уолт винаги попиваше с удоволствие.

— Дойде ли човек тук, все едно е в друг свят — обади се Брандън.

— Баща ми обичаше да идва на лов тук.

— Ти не ходиш на лов — каза Брандън така, сякаш едва сега осъзнаваше този факт.

— Не.

Томи следеше екрана на портативно GPS устройство и малко непохватно — заради превръзката — сверяваше показателите с разгъната в скута си топографска карта. От време на време поглеждаше вдясно, където според очакванията му трябваше да се появи първата от трите ферми, отбелязани от Марк.

— Мислиш си, че съм луд да обикаляме тук — обади се Уолт.

— Казал ли съм нещо?

— Това е единствената ни сламка: три точки върху карта.

— Може пък да е достатъчно — отвърна Брандън.

Уолт стисна здраво волана и това нямаше нищо общо със заледения път, по който се движеха.

— Имаше един период, в който исках тя да се върне — каза той.

Брандън насочи вниманието си върху GPS устройството и после за стотен път зарея поглед през прозореца.

— Ако те уволня, ще изляза злопаметен. Може да решиш и да ме съдиш.

Брандън посегна към дръжката на вратата.

— Ако искаш, мога да сляза и тук. Ще повървя до вкъщи; едва ли са повече от двеста-триста километра.

— Говоря за момичетата — каза Уолт. — На първо място, преди всичко друго, стоят момичетата.

— По дяволите — прошепна Брандън. — Нека прекратим този разговор!

— Ако искаш да чукаш жена ми, твоя си работа. Не мога да ти се бъркам. Но покрай нея клатиш и мен. Ето затова трябваше да се сетиш. — Той обърна поглед към Брандън.

— Мислиш, че не съм ли?

— В полицията на Кечъм има вакантно място. В Белвю също, доколкото знам.

Предложението увисна в препускащия по пустия път автомобил. Уолт се почувства дребен и жалък.

— Струва ми се — каза Брандън високо, сякаш последната им размяна на реплики беше минала покрай ушите му, — че няма да успеем да стигнем дотам. Не ми се вярва пътят да е почистен.

— Почистен ще е — отвърна Уолт. Брандън го погледна изненадано. — Марк е ходил там на повикване. А в тази долина няма какво друго да е било, освен овце или крави. Със сигурност чистят пътя, за да могат да ги хранят. Сателитните изображения показаха четири или пет кръга, струпани някъде тук. Със сигурност е ферма. — Още щом каза това, във високата пряспа край пътя неколкостотин метра по-нататък се появи процеп. Уолт намали скоростта. — Готов съм да се обзаложа, че роптае — каза той. — Че караваната ти е твърде тясна, че работиш прекалено много.

— Затова ли ме помоли да те придружа, шерифе? Стараеш се да ограничиш свободното ми време?

— Аха.

Брандън се намръщи. Не очакваше да чуе истината.

Не го показваше, но чувството за вина го изгаряше отвътре, а Уолт не спираше да човърка с пръст раната му.

— Уведоми ли шерифа на Леми? — попита Брандън.

— Може и да съм забравил — отвърна Уолт.

— Защото…

— Леми е малко по-особен окръг. Тук не можеш да хвърлиш камък, без да улучиш нечий братовчед или племенник. Всички са твърде близки помежду си. Не исках да им давам възможност да репетират каквото и да било предварително.

— Какво да репетират?

— Откъде да знам.

— Защо тогава го казваш?

— Има причина за смъртта на Ранди. Може да е заради бракониерството, но аз не съм толкова убеден. Мисля си, че е заради якето, което носеше. Якето на Марк. Сега пък Марк е отвлечен, а освен това се оказа, че в кръвта на Ранди е имало същата комбинация от сънотворни. Предполагам, че смъртта на Ранди е била случайност и че всичко се върти около Марк и онова, което е криел в хижата си — каквото и да е било то. Тоест някоя или всички от тези ферми са замесени.

— Не думай!

— Кое би могло да вкара ветеринар в беля? Една мисъл ми се върти в главата непрекъснато — луда крава. Това е нещото, което всеки фермер — какво остава пък за старата гвардия в този район — би се постарал всячески да запази в тайна.

Брандън спря да обръща внимание на картата в скута си. Беше се наклонил към Уолт и поглъщаше всяка негова дума.

— Питаш какво биха могли да репетират? — продължи шерифът. — Например някоя измишльотина, с която да се опитат да ни баламосат защо Марк е посещавал този район и защо е забучвал шибани знаци върху карта, за да отбележи местоположението на чифлиците им. Някоя история, която няма да има нищо общо с истинската причина, поради която са го викали тук.

— Луда крава.

— Трябва да е нещо такова. Нещо голямо. Нещо, което да обясни защо истината има такава висока цена.

— Но защо да си усложняват живота с отвличане? Старата гвардия борави чудесно с пушката. Подобни сантиментални похвати не им отиват особено.

— Кой знае? Може да са искали да разберат дали е споделял нещо с някого и доколко е бил наясно с цялостната ситуация. Може да не са се отказали да го убиват. А може и вече да е мъртъв.

Искаше му се да си вземе думите обратно. Изричането на такива неща на глас им придаваше тежест. Насочи колата към отворените порти на оградената с телена мрежа ферма и гумите на черокито разтресоха ограничителната решетка за добитък. Тракането й можеше да вдигне умрял от гроба. От лявата му страна се издигаха два метални хамбара, които приличаха на забучени в снега сиви шапки. Минаха покрай огромна ливада, която лятно време сигурно бе засята с висока до колене люцерна. Дири от копита криволичеха като черни вени през дълбокия сняг. Седемдесет-осемдесет глави добитък стояха струпани с гръб към вятъра в югозападния край на поляната.

Уолт насочи черокито към житниците, подмина два дървени обора и стигна до двуетажна къща с дървена ламперия и бели первази. Огледа кравите за признаци на заболяване, но нямаше представа какво точно търси — на него всичките му приличаха на луди.

На поляната отсреща имаше стадо овце, които неспокойно потропваха на място. Поклащаща се напред-назад къделя от бяла вълна, осеяна с черни глави и крака. Като марионетки на невидими конци.

— Онова, с което никога няма да свикна, ако живея в такава ферма — рече Брандън, душейки въздуха, — е вонята.

— През зимата обикновено не смърди чак толкова — каза Уолт. — Но трябва да призная, че вони ужасно. — Наоколо се носеше остра, задушаваща смрад, която сякаш се просмукваше в порите им и ставаше все по-силна с приближаването им до сградите.

— При миризма като тази — обади се Брандън — изобщо не се изненадвам, че са извикали ветеринар.

24.

Лон Бърни посрещна черокито с четири кучета до себе си. Наближаваше шейсетте, с червендалести бузи и меки, сиви очи; носеше мръсни дочени дрехи, каубойска шапка — цялата в лекета — и големи гумирани ръкавици. На носа си имаше яркорозов сърповиден белег, голям колкото нокът на палец. Един от предните му зъби беше нащърбен — спомен от участието на деветнайсетгодишния Бърни в шампионат по обяздване на бикове. Все още слагаше колана с огромна сребърна катарама, когато ходеше на танци в „Грейндж Хол“ в събота вечер след сочна пържола в „Лоудинг Шуут“.

— Видях, че насам идва полицейска кола, и очаквах да е Нед — каза фермерът, свали ръкавицата от мазолестата си ръка и се здрависа и с двамата. Гласът му бе дрезгав като мотор на трактор. — Отдалеч идвате.

— Няколко въпроса само, ако имаш време — каза Уолт.

Брандън се местеше от крак на крак, за да раздвижи кръвта си. Леденият вятър ги пронизваше. По това време на годината време колкото искаш.

Лон Бърни погледна над главата на Уолт — без да се надига на пръсти, човекът беше грамаден — за да инспектира животните си. Имаше прилика с Хос Картрайт13. Уолт долавяше у него някаква предпазливост, граничеща с неприязън. За момент му се стори, че фермерът обмисля дали да не ги покани да влязат, или да го придружат в обора, докато си върши работата. Нещо трепна в сивите очи на Лон Бърни и той пое дълбоко въздух през зъби.

— Разбира се — рече той.

Уолт хвърли бърз поглед към Брандън и той веднага спря да потропва.

— Марк Ейкър, от ветеринарната клиника в Сън Вали, е идвал неотдавна тук по работа.

Сивите очи на Лон Бърни се вледениха. Друга промяна в иначе приятното изражение на лицето му не се забеляза. При всяко издишване от устата му излизаше пара. Лон Бърни — парната машина.

— Една от кравите ми се беше подула — отвърна фермерът. Студът сякаш не му правеше впечатление. Уолт обаче замръзваше. — Мел Хикънботъм беше на повикване в Чалис. Обикновено се обаждам на него. Замести го този човек, Ейкър. В подобни случаи няма време за губене.

— Чудесно, а помниш ли как му плати?

Лон Бърни изгуби самообладание за момент.

— Добре му платих, това ще ви кажа. Пътят дотук е дълъг, а тарифата му е почасова. Всъщност защо толкова ви интересува моят добитък, шерифе? Мога ли да знам?

— Братът на ветеринаря беше убит преди два дни. Сега и той самият е в неизвестност. Последният ангажимент на Марк го е довел в този район. — Лицето на Лон Бърни остана безизразно. — По принцип Марк не се занимава с едри животни. Това беше работа на брат му. Очевидно е направил изключение. Искам да разбера защо. В книгата за служебните ангажименти е отбелязано, че в клиниката се е обадил Мел Хикънботъм. Съобщил е, че овцете ти са болни. Овцете, а не кравите. Нищо не се споменава за подуване.

— Може и тъй да е — каза Лон Бърни, без да трепне. — Може и да е било точно както казвате. Може Мел да се е погрижил за подуването, а ветеринарят от Глитър14 Гълч — за овцете.

Уолт не за пръв път чуваше този прякор на Сън Вали. Богатството и блясъкът, с които се славеше долината, обиждаха хора като Лон Бърни и по този въпрос нищо не можеше да се направи. Голяма част от неговата неприязън се дължеше на завист и невежество и следователно беше незаслужена. Голяма част, но не цялата. Лон Бърни ги уведомяваше, че ги смята за нежелани натрапници, независимо дали идваха по работа или не.

— Последно, кравите или овцете? — остро попита Уолт.

— Вече казах, че една от кравите ми се беше подула. Тук непрекъснато има по някое животно, което е болно.

— От какво точно страдаха овцете?

— Ако знаех от какво — каза Лон Бърни, — нямаше да ми трябва ветеринарен доктор, не е ли тъй?

— Той не каза ли? Не постави ли диагноза?

— Ти имаш ли представа от овце, шерифе? — Фермерът погледна вдясно към стотиците скупчени едно в друго животни. — Тъпи като галоши. Погледнеш ли ги накриво, и се разболяват. Понякога им скимва да скочат в напоителния канал, руното им натежава и се давят в половин метър вода. Оставям ветеринаря да се оправя с тях. Някоя и друга инжекция и веднага се изправят на крака. Плащам си сметките редовно и друго не ме интересува. Не питам за диагноза, а гледам резултата.

— Значи овцете вече са здрави, нали така? Марк Ейкър успя ли да ги излекува? Или той всъщност се е занимавал с кравите?

Погледът на Лон Бърни стана леденостуден. В ъгълчетата на напуканите му устни трепна ехидна усмивка.

— Ето какво може да е станало — предположи Уолт. — Мел се е обадил на Марк за овцете, но когато Марк е пристигнал, се е оказало, че Мел нещо се е объркал и проблем са имали не овцете, а кравите.

— Мислиш, че мога да се объркам кои от животните ми са болни, така ли, шерифе? Случайно да имаш куче? А котка? Трудно ли ги различаваш? Е, с мен не е така. Една от кравите се беше подула. Това е всичко.

— Брат ми имаше крава — обади се Брандън, — която веднъж се беше подула. Заби швейцарското си ножче в нея и от търбуха й излезе най-кошмарната воня, която някога съм подушвал. Но пет минути по-късно същата тази крава се вдигна на крака и отиде да си пасе. Изобщо не се е налагало да вика ветеринар.

— Кравите имат три стомаха, синко. Зависи кой точно се е подул. Аз прободох с нож нашата крава три пъти. Надупчих я като шибан игленик. Нищо! Тогава звъннах на Мел. Мислех, че аз съм се обадил на вашия човек от Глитър Гълч, но може и да си прав, сигурно Мел му е звъннал. Не разбирам какво значение може да има.

— Мел се е оправил с подуването. Марк се е погрижил за овцете. — Уолт направи обобщение, не задаваше въпрос.

— По дяволите, мина месец и повече оттогава, шерифе. Как мога да помня?

— Чувал ли си за болен добитък в съседните ферми? Овце или крави?

— Не, сър. Не съм.

Твърде прибързан и рязък отговор. Очакваше този въпрос.

— Намира ли ти се някоя сметка, издадена от ветеринарната клиника? — попита Уолт. — Дали бихме могли да я погледнем?

— Плащам ги и ги изхвърлям, синко.

— Обръщай се към нас с „шерифе“ и „помощник-шерифе“, не със „синко“ — каза Брандън, без дори да направи опит да прикрие раздразнението си. — Ветеринарят, Хикънботъм, дали пази някаква документация?

— Може и да пази. Питайте него.

— Обезателно. — Брандън извади бележник и си записа нещо.

— Не виждам за какво е цялата тази тревога — каза Лон Бърни.

— Един човек е мъртъв — припомни му Уолт. — За нас е достатъчна причина за тревога.

Вятърът се усили. При определена температура човек имаше чувството, че няма как да стане по-студено, но се оказваше, че винаги може и още. Лон Бърни продължаваше да не го усеща.

— В този край имали ли сте случаи на луда крава? — попита Уолт, надявайки се да долови промяна в изражението на Бърни.

— Тази болест не е излизала извън Канада, доколкото знам.

— Кога долу-горе си се обаждал за последно на някой от двамата ветеринари?

— Отдавна — отвърна Лон Бърни и навири нос.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

— Тук при нас дните си приличат. Особено по това време на годината.

— Кравите се подуват от преяждане със зелена трева — каза Уолт.

— Допреди месец имахме зелена трева. Зимата подрани. Могат да се подуят и от мухлясало сено. Накъде биеш, шерифе? Какво точно очакваш да чуеш? — Той погледна към Уолт, после към Брандън.

— Ще ти кажа какво очаквам да чуя. Истината, господин Бърни. Но ми се струва, че сме далеч от нея.

— Лъжец ли ме нарече, шерифе? По нашия край това клони към обида. Вижте какво, чака ме работа. — Погледът му остана вперен в Уолт, без да трепне.

После се обърна и тръгна към обора.

Тежката воня почти не се усещаше, докато бяха извън автомобила, но щом се отдалечиха от ранчото, задушливата смрад отново изпълни колата. Брандън изпъшка и отвори прозореца.

Това само влоши положението.

Миришеше на пърлена коса.

25.

Рой Коутс крачеше около хижата по разчистената в еднометровия сняг пътека, която образуваше тунел с високи колкото човешки бой стени. Заобикаляше купчините кучешки изпражнения, сякаш бяха сухопътни мини.

Разказвачът в главата му не спираше да нарежда.

Добрият войник трябва да умее да импровизира, за да оцелее. Човешките потребности са с предимство пред тези на останалите твари. Животът на заложника виси на косъм, затова той е готов да извърши жертвоприношение за спасяването му.

Коутс извика по име прасето и двете крави — Пинки, Бес и Тилда. Пилетата нямаха имена; не мислеше чак толкова често за тях. Но редовно използваше тези тримата като публика за гневните си речи. Говореше им за несправедливостите, които пораждаше напливът от имигранти; за бедността, която разяждаше обществото като тумор. Стъпваше на някой стол и проповядваше час и половина без почивка. Гласът му отекваше над главите им и потъваше в необятната пустош наоколо. Правителството губеше контрол над нещата. Вниманието им бе изцяло насочено отвъд океана, при положение че в собствената им държава имаше толкова много боклуци за чистене. Дълго мисли, преди да се спре на името Самакини, нищо че възлаганите поръчки не струваха особено. Светът имаше нужда от копиеносци. Римляните, хърватите, узбеките, хутусите от Руанда бяха намерили верния подход — етническо прочистване. Но първо трябваше да бъдат чути и приети сериозно. Правителството смяташе, че заклеймявайки действията им, можеше да ги накара да млъкнат. Но щом народът узнаеше какво точно правеха и колко могъщи бяха, посланието на Самакините щеше да бъде чуто. Редиците на защитниците им щяха да набъбнат. И тогава промяната щеше да е неизбежна. Рой Коутс търсеше легитимност и нищо по-малко от това — искаше признание за усилията си и възнамеряваше да го получи. Ветеринарят щеше да напише доклада си, а хората вярваха на докторите.

Предстоеше му дълга нощ, докато обработи убитото животно. Но първо трябваше да избере кое от тях да пожертва — твърде тежка задача за него.

Ежедневното обаждане по радиостанцията бе насрочено за полунощ, което значеше, че Гиърбокс няма как да успее да достави инсулина навреме. Не му оставаше друг избор, освен да потисне яда си и да запретне ръкави.

Кравите се подредиха до оградата в очакване на храната си. Пинки благоразумно стоеше в кочината. Рой едва сега осъзнаваше колко трудно щеше да му бъде. Все едно да посегнеш на домашен любимец. С удоволствие би пожертвал Ейкър за каузата си, но не и някое от животните си.

Първо се спря на Пинки. Нямаше голяма слабост към свинете и я смяташе за мръсен, макар и симпатичен компаньон. Но размерът на панкреаса имаше значение, което бързо я извади от сметката. Оставаха Бес и Тилда, а предвид състоянието на Бес, изборът падаше върху нея.

Напълни канче с жито и я подмами да мине през страничната врата на порутената барака. Пилетата в курника вдигнаха такъв шум, сякаш ги дебнеше лисица. Искаше да я заведе възможно най-близо до макарата и въжето, съзнавайки, че по-късно ще се наложи да приспособи някакъв мотор или крик, за да успее да повдигне тежкото й почти четиристотин килограма тяло.

Сложи хамут на главата й, закачи за предната халка парче верига и я върза за тежкия около два тона пикап, който от години не бе помръдвал от мястото си. Животното с удоволствие дъвчеше зърното — първото от доста време насам — за една крава това си беше истински деликатес.

Рой я почеса по челото, точно между очите, и усети твърдата кост под грубата й кожа. От черно-бялата й козина се вдигна прах.

— Ти беше добро момиче през всичките тези години, Бес — рече той и усети как мъката го стисна за гърлото. — Бременна си, затова избрах теб. Не знам какво да ти кажа. Няма по-голяма чест от това да бъдеш пожертван за дадена кауза. Аз също не трябва да го забравям. Надявам се, че скоро ще се срещнем отново.

Той заби ножа точно в югуларната вена и завъртя острието, докато кръвта й бликна. Животното жално изстена, забели очи и се свлече на земята. Коутс се наведе и натисна шията й с цялата си тежест, за да сложи по-бързо край на мъките й.

Сърцето му се изпълни с гняв и печал едновременно. Ветеринарят щеше да плати с живота си за това, веднага щом напишеше доклада.

26.

Уолт спря черокито до затворената портална врата. На стотина метра зад оградата се виждаха няколко пристройки, двойна каравана и някакви купчини, затрупани от снега.

— Тук, изглежда, е имало интензивно движение на моторни шейни — каза Брандън.

От другата страна на затворената врата снегът бе добре отъпкан от множество дири и в двете посоки.

— Пътищата са затрупани — отбеляза Уолт. — Моторните шейни са удобен начин за придвижване.

Шерифът натисна клаксона и зачакаха някакви признаци на оживление. Не забелязаха нищо подобно, затова двамата оставиха колата отпред и влязоха в двора. Двупосочни дири от моторна шейна свързваха караваната и отделните пристройки в мрежа от отъпкани пътечки помежду им.

— Полиция! — извика Уолт.

Никой от двамата нямаше да се изненада, ако им отговореше изстрел от пушка, затова Брандън държеше пръстите на здравата си ръка върху дръжката на пистолета си. Сухият сняг скърцаше под ботушите им.

Почукаха на вратата, но след като никой не им отвори, се запътиха към съседните постройки. Едната беше гараж, комбиниран с работилница, а другата — барака за складиране на вехтории. Дирята от моторна шейна минаваше покрай хамбара и продължаваше към оградата.

— Знам какво си мислиш. Смяташ, че тя ме използва, за да унизи теб, но не е така — каза Брандън, докато газеха през снега.

Уолт спря и се обърна към Брандън, за да е сигурен, че ще го чуе добре.

— Ти си най-добрият ми полицай. Наистина ли си мислиш, че това е просто съвпадение? — Уолт отново му обърна гръб и продължи напред.

— Двамата бяхте разделени.

— Тя успя да убеди себе си, че не става за майка. Дразнеше се, че при мен родителският инстинкт се появи естествено. Тук изобщо не става въпрос за теб. Става въпрос за децата. Тя вече започва да съжалява и смята да се бори за децата. Ти готов ли си за това?

Брандън рязко спря и дистанцията помежду им се увеличи. Наложи се да ускори крачка, за да навакса.

— Искам да работя за теб. Тук ми е мястото.

— Вземи порасни най-после.

Фермерът очевидно обичаше да събира всякакви боклуци. Затрупаните от снега купчини се оказаха стари съдомиялни машини, селскостопански инструменти, гуми, автомобилни части — включително и от трактор, мебели. Бяха разпилени навсякъде; сякаш извираха от снега.

— По дяволите — изруга Брандън.

— Забелязваш ли какво липсва? — попита Уолт.

— Човешки същества?

— Я се ослушай.

Двамата мъже спряха. Пълна тишина.

— Доста е тихо — призна Брандън.

— Направо мъртвешки тихо. — Уолт поведе Брандън по една от дирите към оградата.

Снегът по ливадата изглеждаше неравен и набразден от хлътнали, свързани помежду си линии. Уолт си помисли, че му прилича на мозък. Само че следите не бяха скорошни. Всички криволичещи дири се събираха заедно и водеха до определена точка в другия край на оградата. В съседство се виждаше още една постройка.

— Това са стари дири от добитък — каза Уолт и посочи към бараката. — Пресният сняг ги е затрупал.

— А къде тогава е добитъкът?

— Там е работата, колега. Отвели са ги оттук. — Уолт посочи към мястото, където дирите се сливаха. Не успя да различи порта в оградата, но предполагаше, че има такава. — Може би са преместени в друга нива и оттук не ги чуваме.

— Кой мести добитъка си през зимата?

— Главоболие си е — съгласи се Уолт. — Може водопроводът да е замръзнал или снегът да е станал твърде сух. Вероятно са ги преместили, за да ги хранят по-лесно.

Шерифът закрачи през дълбокия до колене сняг надолу към оградата.

— Къде, по дяволите, тръгна? — извика след него Брандън, колебаейки се дали да го последва.

— Иди да провериш пак караваната. Може животните да са преместени, защото собственикът им е мъртъв. Това също би могло да е причина.

Брандън се замисли върху думите му.

Уолт продължаваше да гази в дълбокия сняг.

— Ядосан ли си ми, шерифе? Заради онова, което казах ли? — извика отново Брандън.

— Затвори си устата и иди да провериш караваната.

— Да, сър.

Уолт продължаваше да гази надолу към оградата. Вече едва влачеше краката си, а потта шуртеше от него, въпреки ледения вятър, който брулеше лицето му. Освен умора, чувстваше и още нещо — тревога, породена от пълната тишина наоколо, както и натрапчиво усещане, че някой ги наблюдава.

Вече виждаше постройката по-ясно и успя да различи очертанията на хранилка, двукрила порта и две автоматични поилки. Приближи се до коритото на хранилката и установи, че е затрупано със сняг, което значеше, че животните са били преместени преди двете скорошни виелици — може би пет или шест дни по-рано. Огледа следите от отварянето на портата и установи, че те също бяха затрупани от пресния сняг — още едно доказателство за предположението му. Марк Ейкър бе прекарал два дни в хижата си точно преди спасителната операция, която отне живота на брат му. Дали се бе отбил в тази ферма по време на отсъствието си? Какво бе открил? Защо животните са били преместени?

Уолт се опита да отвори затрупаната от снега порта и успя да я открехне достатъчно, за да се промъкне през тесния отвор. Вътре беше тъмно. През пролуките на дъските се процеждаха снопове слънчева светлина. Пръстен под, площадка за доене и няколко клетки, както и приспособление с подвижни метални ритли, използвано за пристягане на животните при дамгосване.

Измъкна се навън през тесния процеп на вратата и чак тогава обърна внимание на автоматичните поилки.

В улеите нямаше сняг, но бяха сухи. През зимните месеци те се загряваха с термостат, бяха снабдени с поплавък и клапа за контролиране на нивото на водата и решаваха проблема на фермера със заледяването й. Уолт внимателно огледа нескопосното изпълнение: и при двата механизма поплавъкът се крепеше в изправено положение с помощта на парче усукана тел, така че водата да не прелива.

Шерифът свали ръкавицата си и докосна с пръсти металната вана. Беше топла. Това обясняваше липсата на сняг, но не и наличието на телта.

Вероятен проблем с поилките би бил сериозна причина за преместването на животните. Например замръзнал водопровод или често прекъсване на електрозахранването.

Вечният въпрос за кокошката и яйцето — дали първо са преместени животните и затова водата е била спряна, или първо е спряла водата и затова са били преместени животните?

Замисли се за неочакваното посещение на жената — как й беше името? — от Центъра за контрол и превенция на болестите. Тежкоболните работници на Дани Кътър. Транспортиране по спешност с частен самолет, буквално под радара. Последното бизнес начинание на Дани бе „Трилогия“: изворна вода, добивана от „три хиляди метра дълбочина“.

Може и да не беше луда крава в крайна сметка. Дали пък нямаше нещо общо с водата?

Уолт реши да огледа района зад бараката. Нагази в снега и с мъка измина десет метра, двайсет… трийсет. Сто. Стигна до вратника на оградата, прескочи я и продължи нагоре по покритите от пресния сняг дири. Целият беше мокър от пот и едва си поемаше въздух, а като капак на всичко чувстваше нервите си обтегнати до скъсване. Може би се дължеше на откровения разговор с Брандън. Защо му трябваше да отваря старите си рани?

Мислите му бяха прекъснати от онези непогрешими звуци, които липсваха досега във фермата — шум от животни.

Изкачи се до билото на хълма, погледна надолу и видя стадо овце — около петстотин глави — разпръснати покрай обвита в мъгла планинска рекичка. Оградата пресичаше водата на две места и обхващаше още двайсетина акра от поляната отвъд нея. По пасбището от другата страна имаше разпръснато сено. Ледът над реката беше изсечен с брадва на пет места и от отворите се вдигаше пара. Фермерът бе избрал по-трудния начин за хранене на животните, за сметка на по-лесен достъп до прясна вода, което обясняваше защо пасбището зад гърба на шерифа стоеше пусто.

Мислите му отново се насочиха към водата. Защо беше нужен целият този труд по разбиване на дупки в леда. Не се сещаше за друга причина, освен водопроводът към автоматичните поилки да е замръзнал.

Тръгна обратно към обора по собствените си дири в дълбокия сняг. Свали ръкавиците си и взе да размотава телта, която крепеше поплавъците в изправено положение.

Ако поилките не работеха, преместването на овцете щеше да е оправдано.

Но ако си бяха наред, какво би могло да накара фермера да предпочете потока пред удобния, автоматизиран начин за водопой? Ето това щеше да има нужда от обяснение.

Уолт разви телта докрай, освободи поплавъка и зачака.

27.

Рой Коутс влезе обратно в хижата, целият плувнал в пот, с опръскани в кръв ботуши и престилка. Ейкър спеше завързан на стола, с клюмнала напред глава. Дишаше остро и измъчено. Коутс хлопна вратата и Ейкър вдигна кървясалия си поглед към него. Кожата му имаше жълтеникав оттенък.

Коутс вдигна победоносно в ръка голям прозрачен плик с цип. На дъното му като умряла риба се плъзгаше панкреасът на нероденото теле на Бес.

— Е, какво ще кажеш? — рече той.

Ейкър забели очи.

Коутс се завтече припряно към него, улови го за брадичката и повдигна лицето му.

— Не смей да ми припадаш точно сега! Аз изпълних моята част от задачата. Сега ти трябва да кажеш какво следва. Чуваш ли ме? — Вече крещеше. — Докторе! Чуваш ли ме!?

Ейкър повърна в скута си.

Коутс отстъпи назад.

— Господи!

— Не се чувствам добре — успя да пророни Ейкър.

— Мамка му!

— Течности — промърмори ветеринарят.

Коутс го развърза и му наля чаша вода. Ейкър се насили да я изпие. Подаде му празната чаша и поклати глава.

— От тук нататък започвам да се обезводнявам. Ще повръщам, няма да мога да задържа водата. По някое време ще изпадна в кома. Бъди готов за това. Ще трябва да свършиш всичко сам, Коутс. Подготви си малко подсладена вода или сок, защото едва ли ще успееш да улучиш дозата. — Ейкър с мъка държеше очите си отворени. — Запомни ли всичко?

— Трябва да останеш в съзнание, докторе.

— Опитвам се.

— Да го смеля ли? — попита Коутс и кимна към плика на масата.

— Суров и счукан. В голяма чаша за кафе. С дръжката на отвертка, но първо трябва да я стерилизираш. Десет минути. Имаш ли физиологичен разтвор или нещо подобно?

— Разтвор за контактни лещи.

— Ще свърши работа. Може да ти потрябва. Не много, колкото да стане на каша. После изтегли екстракта в спринцовка.

— Значи счуквам го и добавям разтвор. Колко да ти инжектирам?

Коутс вече стоеше до печката. Пусна една отвертка във врящия чайник, който къкреше там постоянно, за да овлажнява въздуха. Избра голяма керамична чаша, изплакна я с малко вряла вода и изсипа в нея съдържанието на плика. Приличаше на парче дроб, но всъщност беше панкреас.

Ейкър измърмори нещо. Коутс изтича към него и доближи ухо до напуканите му устни.

— Ако започна да се потя и треперя… говоря за след инжекцията… значи си ми дал твърде голяма доза. Ще ми трябва… — Ейкър повърна и се отпусна безжизнено.

Коутс го разклати, ала безуспешно: човекът беше в безсъзнание.

— Ще ти трябва какво? — крещеше Коутс в лицето му.

Не можеше да чака десет минути, за да стерилизира отвертката. Измъкна я от врящата вода с помощта на щипки за барбекю, подсуши я с чиста хавлия и започна да мачка панкреаса с дръжката. За няколко минути го превърна на каша. Добави малко количество от разтвора за контактни лещи, после наклони чашата и изтегли екстракта със същата спринцовка, с която първоначално възнамеряваше да принуди Ейкър да му съдейства.

Течността изглеждаше отвратително. Не можеше да си представи как това нещо би могло да спаси нечий живот. Но друг избор нямаше. Смъкна панталоните на Ейкър и заби спринцовката в хълбока му. Инжектира му 20 кубика.

Ветеринарят реагира неочаквано бързо. След по-малко от две минути отвори очи, надигна глава и се огледа. Лицето му взе да възвръща цвета си.

— Интересно — рече той.

— Потиш се.

— Сок — каза Ейкър и стисна с треперещи ръце облегалките на стола. — Дай сока, идиот такъв! — кресна той.

Целият стол вече се тресеше, сякаш танцуваше по пода.

Коутс бе пропуснал да го приготви предварително. Разполагаше единствено със замразен портокалов сок. Сложи кутията в мивката и пусна водата да тече върху нея. Ейкър се тресеше неудържимо. Столът се наклони на една страна и се прекатури на пода. Коутс грабна една чаша, сипа вътре захар и я напълни с вода. Разбърка я и разплиска половината, докато дотърчи до Ейкър. Изправи го да седне и го накара да пие.

Ейкър дойде на себе си и тъй като нямаше как да измери нивото на кръвната си захар, се налагаше да преценява състоянието си на око. Пет минути след тежкия пристъп вече седеше спокойно на стола.

— Трябва да сме готови за вторични проблеми, Коутс — каза Ейкър.

— Какви по-точно?

— Екстрактът има кратко действие. Ще имам нужда от доза през няколко часа. Засега имаме достатъчно. Проблемът очевидно е в дозирането. Ще има предупредителни симптоми и аз ще усетя кога имам нужда от още. По-големият проблем е евентуална алергична реакция към екстракта. Вероятна инфекция около мястото на инжектирането. Но при тези обстоятелства това е нормално. Реакцията може да се прояви по различен начин — от леко неразположение като кожен обрив до нещо много по-тежко. Ще разберем, като се случи. А то ще се случи. Не трябва да ме изпускаш от поглед; аз също ще се постарая да наблюдавам състоянието си, доколкото ми е възможно. Кажи на твоя човек, че ми трябва „Лантус“. Една доза действа в продължение на двайсет и четири часа. Не можем да напуснем хижата, преди да е дошло лекарството. Още не.

Коутс шумно се изсмя. Върху брадата му полепна слюнка и той я избърса с ръка.

— Нещо смешно ли казах? — попита Ейкър.

— Докторе, намираме се толкова навътре в гората, че само армия може да ни открие. — Той продължи да се киска. — Много голяма армия.

— Намери ми чиста риза — нареди му Ейкър. Искаше да изпробва надмощието си върху него. — Моята смърди.

Коутс се поколеба за момент; нямаше представа как да реагира. После тръгна към раклата до единственото легло в помещението и взе да рови вътре.

Марк Ейкър не позволи на похитителя си да види усмивката, която се прокрадна на устните му. Беше го накарал да му се подчини.

Все още имаше надежда.

28.

Изпод кремавата филцова шапка на сенатор Джеймс Пийви се подаваха кичури бяла коса; сините му, студени като стомана очи не се отделяха от Уолт, докато кръстосваше всекидневната на къщата в ранчото си. Той бе четвърто поколение Пийви начело на овцевъдната семейна ферма с площ от двайсет хиляди акра и изглеждаше точно като такъв — голяма катарама на колана, изгладени сини джинси и обувки „Тони Лама“.

— Ама че въпрос ми задаваш, шерифе — каза той.

— Най-обикновен въпрос, сенаторе. — Човекът не беше сенатор вече двайсет години, но уважението си оставаше.

— Какво прави твоят човек навън? — попита Пийви, застанал с гръб към Уолт и с лице към прозореца.

— Ти каза, че може да огледа наоколо.

— Гази през пасбището ми.

— Старателен е — отвърна Уолт. — Нека не се тревожим за него.

— Винаги използваме услугите на Марк, по-точно на ветеринарната клиника в Сън Вали. Не разбирам защо те изненадва това, че е бил тук по служба.

— Аз пък не разбирам защо не получавам отговор на въпроса си — подчерта Уолт.

— Отглеждаме девет стада овце, Уолт. Това са девет хиляди глави добитък. Имам управител на фермата и отделен надзирател за всяко стадо. Не е нужно да ме уведомяват всеки път, когато се налага да викаме ветеринар.

— Значи не знаеш за какво точно е идвал Марк? Просто и ясно. — Уолт се надигна от дивана. — Имаш ли нещо против да ме представиш на персонала си?

— Седни — рече Пийви. Гласът му прозвуча твърде високо за затвореното пространство на стаята. Премести се до другия прозорец, вторачен в действията на Брандън. — Стига си ме разпитвал какво е правил и какво не е правил Марк Ейкър за нас. Какво значение има? По-важно сега е следващото ти избиране за шериф. Мислех, че това е причината за посещението ти. Изплюй камъчето и ми кажи с какво мога да бъда полезен.

— Винаги си бил повече от щедър, сенаторе. — Пийви подкрепяше шерифите в поне три области, в това число и Блейн.

— Чувам, че този път имаш сериозна конкуренция в лицето на Ричи Дуник.

— Добре организирана кампания, така е.

— Чувам и друго: че не можеш да се концентрираш изцяло върху надпреварата… заради развода си. Дяволски съжалявам да го чуя. Ама че съвпадение.

Уолт стисна разтворените си длани между коленете си и положи усилие, за да не каже нещо грубо относно нетактичността на Пийви.

— Мога да убедя редица високопоставени лица да дадат своя принос за кампанията ти, Уолт. В рамките на позволеното. Говорим за десетина-дванайсет души, които биха се отзовали, ако ги помоля.

— Не мисля, че е редно да коментирам начини, с които бих могъл да заобиколя законното провеждане на изборите, сенаторе.

— Господи! Приличам ли ти на човек, който си пада по задкулисни игри? Просто ти правя предложение. Опитвам се да помогна.

— Оценявам го.

— Ако имаш нужда от финансова помощ, мога да го уредя. Това ти казвам.

— Трябва да разбера причината за посещението на Марк Ейкър в ранчото ти. Искам да съм наясно какво точно е разболяло овцете ти.

— Кой е казал, че овцете ми са болни? Не прибързвай със заключенията, Уолт. Марк идва тук предимно за рутинни ветеринарни процедури — ваксиниране, скопяване, израждане на крави.

— Знаеш ли, че наскоро е посетил две ферми в съседство с твоята?

— Нещо странно ли виждаш в това?

— Нито едно от посещенията му не е документирано на хартия. В клиниката му не знаят нищо за тях. Говорим за педантичен професионалист, диабетик тип А, който — както ме уведомиха — никога не би предприел пътуване на такова разстояние, без да се обади в лечебницата. Да не говорим пък за три такива посещения.

— А ти се интересуваш от това, защото…

— Мога ли да вметна нещо тук, сенаторе? Всеки път, когато задам въпрос или спомена нещо за посещенията на Марк Ейкър, вместо отговор, получавам въпрос. И двамата сме наясно с великолепните ти ораторски умения, но, честно казано, отношението ти към мен никога не е било такова, каквото е днес. Намирам го за обидно. Седя си и се чудя какво, по дяволите, става тук.

Пийви временно заряза наблюдателния си пост до прозорците и се премести в центъра на стаята. Всекидневната беше луксозно обзаведена — с кожени дивани, скулптура на Ремингтън и картини в каубойски стил по стените. Имаше и камина от опушен зидан камък, оградена с метална предпазна решетка. Вътре в нея бе запазена оригиналната кука от ковано желязо за топлене или готвене на храна. Пийви застана на огромния вълнен килим, върху който бе метната щавената кожа на някакво четирикрако същество, което Уолт така и не можа да идентифицира без наличието на глава.

— Чух за Ранди. Той също е идвал тук служебно. Предполагам, че неслучайно си се вдигнал от толкова далеч да разпитваш за Марк и посещението ти има нещо общо с тази трагедия. Но не разбирам какво точно ме питаш, Уолт. Не знаех, че Марк е ходил и в съседните ферми. Може всички да сме извадили лош късмет с дефектна партида ваксина или нещо подобно. Или пък е нещо заразно, за което тепърва ще узнаем. Просто не знам. Ще говоря с моите момчета и ще ти се обадя. Не виждам какво повече мога да направя за теб.

— Така е, спор няма.

— Предложението ми относно предизборната ти кампания е напълно сериозно.

— Много съм ти благодарен.

Уолт се изкушаваше да попита сенатора за качеството на водата в района, но предпочете да замълчи засега.

Пийви пристъпи към шерифа и стисна ръката му за довиждане. Имаше здраво ръкостискане за мъж на неговата възраст. Погледите им се срещнаха и Уолт остана с усещането, че Пийви се кани да добави нещо. Здрависваха се малко по-дълго от обичайно, но Уолт не разбра дали в това имаше някакво послание към него. Гейл с нетърпение щеше да разкаже на всеки, който проявеше желание да я изслуша, че на Уолт му липсваше умението да общува и улавя послания.

Пийви отвори уста. Уолт отново застана в очакване да чуе нещо. Сенаторът поклати глава — едва забележимо, по-скоро като трепване — и издиша дълбоко.

„Какво?“ — искаше да попита Уолт.

Ала домакинът му го остави да гадае и го изпрати до входната врата.

Брандън газеше през снега обратно към къщата и щом видя, че Уолт вече го чака до черокито, незабавно ускори крачка. Наруши мълчанието в колата чак когато фермата остана на няколко километра зад тях.

— Имат пет автоматични поилки в онова пасище. Всичките са зад сеновала в югозападния ъгъл. — Направи пауза, за да намести превръзката си, което — според Уолт — не бе нищо повече от нарочно търсен драматичен ефект. — Нито една от тях не работи.

— Не работят или са изключени?

— Сухи са. Същото се отнася и за три други малко по-нататък, до един от оборите. Исках да вляза в обора да огледам, но един мексиканец буквално ме избута навън, като непрекъснато повтаряше: „Мистър Джим. Мистър Джим“. Тоест Пийви по всяка вероятност. На връщане подминах водопроводен спирателен клапан. Заключен! Представяш ли си?

— Спирателният клапан е бил заключен — повтори Уолт.

Спирателните клапани бяха свободно стоящи водни кранове, които осигуряваха целогодишен достъп до вода.

— Ти си живял в Айдахо десет пъти по-дълго от мен, шерифе, но аз никога, нито един-единствен път, не съм виждал някой от тези кранове заключен. Ако не друго, те са единственият абсолютно сигурен източник на вода през зимата в случай на пожар, тъй като никога не замръзват.

— Сенаторът майсторски се изплъзна от необходимостта да излъже — каза Уолт и стисна по-здраво волана.

В далечината пред тях, но вероятно все още в собствеността на Пийви, се издигаше тъмносив стълб от пушек. Може би работниците от ранчото изгаряха някакви отпадъци — клони, сухи листа или нещо подобно, помисли си Уолт. Зимно време често се палеха такива огньове, тъй като снегът предпазваше горите от пожар. Издигащата се към небето димна спирала изглеждаше красиво на фона на бледата светлина в късния следобед.

— По дяволите! — рече Брандън и отвори прозореца си. — Пак онази отвратителна воня!

Уолт подуши въздуха и веднага разбра, че Брандън е прав — същата остра, задушлива смрад. Подобно нещо не се забравяше. Шерифът завъртя волана и колата поднесе по заледения път. Овладя я и пое в посока към дима. Десетина минути по-късно почистеният участък от пътя свършваше. Брандън погледна в топографската карта и установи, че пътят е отбелязан като черен, тоест през зимата оттам не минаваше снегорин.

Дебелият пръст на Брандън проследи друг път върху картата — също маркиран като черен — който осигуряваше достъп до този район от ранчото на Пийви.

Миризмата бе значително по-силна там, в края на пътя. Очевидно имаше връзка с огъня, макар все още да не разполагаха с убедително доказателство за това.

Двамата мъже излязоха от колата и нагазиха през снега. Уолт напъха ръце в джобовете си в опит да се постопли. Брандън се опита да сгрее вкочанените си пръсти, които стърчаха от превръзката.

Насреща им изникна ограда с предупредителна табела — „Частна собственост. Влизането забранено“.

— Сенаторът не свали поглед от теб през цялото време, докато обикаляше пасбището му.

— Че защо?

— Старателно избягваше да навлиза в подробности, но на мен ми беше по-интересно да наблюдавам самия него.

— Но защо, шерифе? Мислиш ли, че има нещо общо с водата? Това май звучи най-логично, а?

— Така е — съгласи се Уолт.

— Дали ще успеем да открием Ейкър? Жив имам предвид?

— Дяволски силно се надявам.

— Мислиш ли, че би могъл да е тук някъде?

— Нямам ни най-малка представа.

— Дали сенаторът знае?

— Не. Не мисля. Нямах такова усещане.

— Но той е замесен — разпалено каза Брандън.

— В прав текст ми предложи да плати преизбирането ми за шериф — каза Уолт и енергично разтърка дланите си една в друга, за да ги стопли. — Определено е замесен. — После се обърна и обхвана с поглед необятната пустош на долината, наслаждавайки се на гледката. Някой от съседите би могъл да види пушека, но не и да усети миризмата, при тези огромни разстояния между фермите. — Има нещо, което свързва трите ферми. Марк е бил наясно какво е. Това е и причината за отвличането му. Както и за смъртта на брат му. — Той се запъти обратно към колата. — Гладен ли си?

— Мога да изям цял вол — отвърна Брандън.