Смъртоносна гледка

31.

Широките рамене на Рой Коутс изпълваха единия край на масичката в мрачното сепаре в ъгъла на закусвалня „Мел-Оу-Дий“ в Арко, Айдахо.

Вратата се отвори и вътре влезе жена, която раздвижи задимения въздух в помещението. За дванайсетте месеца, откакто работеше за него, се бе състарила с петнайсет години. Метамфетаминът не прощаваше — сини кръгове под някога красивите й очи, разядени венци и посивяла кожа. Единствено стегнатото й тяло подсказваше, че е малко над трийсетте.

Тя нямаше вина, че походката й е предизвикателна, и малцина бяха мъжете, които не обърнаха глави след нея. Ако имаше и лице, което да подхожда на тялото й, нямаше да й се налага да влиза в това заведение. Но метамфетаминът бе оставил отпечатъка си върху малката й глава, изострената брадичка, развалените зъби, изтънелия нос и повехналата й, бледа кожа. Имаше евтиното, грубо излъчване на проститутка. Човек никога не би помислил, че по професия всъщност е атомен физик.

— Добър вечер — поздрави той. — Да ти взема ли питие?

Жената сви рамене.

Рой махна на сервитьорката — шейсетгодишна бивша родео кралица с бирено шкембе. Без да се консултира с гостенката си, той й поръча двойна водка с лед и резен лимон, а на себе си — студена наливна бира.

— У теб ли е? — обади се той.

— Не още. Но няма да е проблем. — Тя замълча, после попита: — А моето у теб ли е?

— Бавиш се вече две седмици.

— Осъди ме тогава. Да не мислиш, че е лесно. Наблюдават ни като под лупа. Вината е изцяло твоя.

— Трябва ми. И то скоро — добави той.

— Аха. А на мен ми трябва веднага — рече тя и заби поглед в него. Помежду им се настани едва прикрита неприязън.

— Трябва по-добре да се грижиш за себе си — каза той, без изобщо да му пука за здравето й в дългосрочен план. — Ще те разкрият. Не изглеждаш много добре.

— Когато някой ме пита — а това се случва рядко — отговарям, че ме мъчи упорита настинка. Мога и сама да се грижа за себе си. — Дясната й ръка взе да трепери и тя я свали под масата.

И двамата замълчаха, докато старата кранта сервира напитките им. Попита дали младата дама иска да погледне менюто и младата дама се изсмя. Храната не я интересуваше. Вече не. Старата кранта се оттегли.

— Виж какво, трябва да имам резервен план. Ако пропуснем тази възможност, никой няма да ни обърне внимание — рече Коутс.

— Вече ти казах. Не знам.

— Ще ми е неприятно, ако се наложи да пропусна следващата си доставка за теб — каза той.

Ръката й здраво стисна чашата и ноктите й побеляха. Лицето й остана безизразно.

— Няма да посмееш.

— Не ме предизвиквай.

— Правя каквото мога. Не е лесно. — Тя се наведе към него и разби на пух и прах мита, че миризмата на водка не се усеща. — Това е лаборатория за атомни изследвания, момченце. Ти какво очакваш?

— Доставка — отвърна той със същия спокоен тон. Ненавиждаше обръщението й, ненавиждаше зависимостта й, ненавиждаше почти всичко у нея, с изключение на тялото й. Дрезгавият й глас го възбуждаше. — Язък за научната ти степен…

Погледът й се отмести някъде над него. Той се зачуди какво ли ставаше в главата й. Само ако можеше да се види отстрани на какво бе заприличала под въздействието на метамфетамина. Нае я още когато беше самотна, отегчена, преуспяваща в професията си жена и я превърна в наркоманка с изпито лице, която не изпитваше никакви угризения от това, че нарушава клаузата за конфиденциалност в договора си. Може би причината не се криеше в него или в каузата му, а в нейния професионален живот насред огромна пустиня, изискващ пълна секретност. Държавният предприемач ежедневно превозваше с автобуси от Покатело три хиляди специалисти като нея — умници с лаптопи — а в онзи мормонски град представата за вълнуващи вечерни забавления се ограничаваше до чаша безкофеиново кафе в „Старбъкс“. Еднообразието започна да я съсипва още на шестия месец от четиригодишния й договор по този проект и тя копнееше в живота й да се появи някой като него.

Рой й подаде хартиения плик под масата. Пари не й вземаше. Не искаше да я кара да мисли за това, за да не започне да се колебае. Никога не я бе карал да плаща за метамфетамина. Много добре разбираше начина на мислене на хората със зависимости. Дори да не заставаше изцяло зад каузата му, със сигурност бе пристрастена към дозите, които той й осигуряваше. Ръцете им се докоснаха под масата и пликът смени собственика си, което върна живеца в унилите й, пожълтели очи.

— Мога да взема стая в „Лейзи Хорс“ — каза той. — Ако го пушиш в колата, рискуваме да те арестуват.

Тя вече не пътуваше с автобуса от Покатело. Живееше в двойна каравана близо до Мур, на няколко километра по-надолу по пътя. Така щеше да е по-далеч от колегите си и доста по-близо до бурния нощен живот на Арко, Айдахо, с население от сто и петдесет хиляди души. Всеки петък в местния кинотеатър имаше цели две вечерни представления.

— Мисля, че ще издържа до вкъщи, Рой, само няколко километра са.

Той не беше толкова сигурен.

— Защо да се мъчиш — каза той. — Мога да взема стая.

— Какво друго искаш от мен?

Той се усмихна.

— Ох, Рой, какво да те правя, кажи ми?

— Каквото си поискаш — отвърна той.

Тя обърна водката си на екс, наведе се към него през масата и прошепна:

— Ужасяваш ме. Всеки път, когато те видя, си тръгвам разтреперана и със свит стомах. Плашиш ме до смърт, Рой. Плашиш всеки, когото срещнеш.

Той чу всяка нейна дума, но не успя да реагира, тъй като тя стана и се запъти към изхода. Следващия път нямаше да има хартиен плик. Следващия път щеше да я накаже заради голямата й уста.

32.

Въпреки огромния надпис „Моля, изключете мобилния си телефон“, Уолт прекара доста време със слушалка в ръка, докато траеше медицинският преглед. Доктор Ройъл Маклуър — добър негов приятел, който от време на време изпълняваше ролята на патолог за област Блейн — му взе кръв и му направи още куп изследвания, докато Уолт вдигаше собственото си кръвно в опит да открие гайгеров брояч. Жертва на раздразнението му в другия край на телефонната линия стана Нанси, когато шерифът установи, че Държавният университет в Айдахо притежаваше два такива уреда, но не ги предоставяше под наем. Държавната агенция за околната среда използваше за нуждите си лаборатория в Калифорния; а закупуването на портативен детектор за гама-лъчи щеше да струва петстотин долара. След няколко разговора помежду им той омекна и одобри въпросната покупка. Помоли я да се обади в държавната криминална лаборатория на щата Айдахо и да провери дали са изследвали за радиоактивност счупените стъкла и леда, открити на верандата му.

Уолт седеше на кушетката за прегледи и закопчаваше униформата си, когато телефонът му иззвъня за пореден път, почти веднага след последния му разговор. Маклуър го изгледа изпод вежди. Уолт с раздразнение излая името си в слушалката:

— Флеминг!

— Шериф Флеминг?

— На телефона.

— Моля, изчакайте да ви свържа с конгресмен Макмилиън.

Линията изпука.

— Шерифе?

— Конгресмен Макмилиън?

— Доколкото ми е известно, не се познаваме лично.

— Не, сър.

— Имах среща с Джордж Карлайнър и по време на разговора ни изникна твоето име.

— Ако става въпрос за предложението ми да отпадне изискването за партийна принадлежност при…

— Не — прекъсна го конгресменът.

— Казах на министъра на правосъдието, че това е просто идея в зародиш — добави Уолт.

— Няма нищо общо с това. Предлагам да обсъдим тази твоя идея някой друг път.

— Да, сър.

— Обаждам се във връзка с Националната полицейска конференция, насрочена за другата седмица тук, във Вашингтон. Не знам дали си чул, но Мел Тули е бил принуден да се оттегли от участие в последния момент.

— Нямах представа.

— Някакъв проблем със здравето на съпругата му, доколкото знам.

— Много съжалявам да го чуя. — Уолт харесваше Тули, който бе областен шериф на Ейда, една от най-бързо разрастващите се области в страната.

— Двамата с Джордж обсъждахме кой да го замести. Както разбирам, ти си оглавявал Западната регионална асоциация на шерифите в продължение на два мандата и имаш отлична професионална репутация, особено след онзи случай с вицепрезидент Шейлър.

— По онова време тя все още не заемаше този пост, сър. Беше само кандидат. А аз всъщност не…

Макмилиън отново го прекъсна.

— Работата е там, че Джордж предложи ти да заместиш Мел Тули на конференцията. Да представляваш щата от наша страна. Щеше ми се да можех да го нарека молба, Уолт — нали мога да те наричам Уолт? — но не е. Щатът има нужда от теб. Аз имам нужда от теб. Федералното правителство започва мащабен процес на реорганизация във всяко едно отношение — от комуникацията до хардуерните конфигурации за щатската полиция. Мнозина от нас роптаят срещу това. Имаме нужда от теб тук. Ти си уважавана личност, харизматична. Двамата с Джордж смятаме, че ще съумееш да накараш хората да се вслушат в теб. Искам те тук най-късно в петък. Сътрудниците ми ще ти помогнат да подготвиш речта си, а през уикенда ще присъстваш на няколко срещи в Бетезда. В понеделник сутрин щурмуваш Капитолия.

Зави му се свят. Появата му на мероприятие от национална значимост със сигурност щеше да му предостави нови предложения за работа. Зачуди се дали баща му имаше пръст в тази работа. Или пък Елизабет Шейлър, която още преди да стане вицепрезидент, бе споменала, че може да съдейства за назначението му във Вашингтон. Запита се също дали съпругата на Мел Тули наистина имаше здравословни проблеми, или той просто бе помолен да отстъпи в полза на Уолт. Малките колелца движеха голямата машина.

— Мога ли да обмисля предложението, сър?

— Не, разбира се. Започвай да си стягаш багажа, ще ми благодариш по-късно. Някой от моите хора ще се свърже съвсем скоро с теб, за да уточните подробностите около пътуването. Всички разходи са за сметка на държавата, шерифе. Сложи делата си в ред и очаквай обаждане от наша страна до края на деня.

Линията прекъсна.

— Добра новина? — попита Маклуър.

Уолт все още не можеше да дойде на себе си от изненада.

— Неочаквана — откровено отвърна той.

Неочаквана и леко невероятна, помисли си. Въпреки постиженията му на регионално и щатско ниво, имаше поне още петима шерифи с много по-голям опит от неговия и много по-подходящи за събития от такава величина. Независимо дали Мел се бе отказал по собствено желание или не, по-вероятно бе да поканят шефовете на полицейските управления в Бойси, Покатело, Кьор д’Ален и Москва. Даже задължително. Някой се бе свързал с конгресмена, за да го убеди да предпочете Уолт пред останалите.

Едно нещо беше сигурно — цялата работа бе старателно нагласена. И колкото повече се замисляше, толкова по-ясно му ставаше, че не би могъл да присъства на конференцията. Проблемът се състоеше в това, че не виждаше начин да се измъкне.

Маклуър му предписа йод на таблетки и му поръча да го посети след две седмици за контролен преглед.

Уолт му благодари и се запъти към паркинга. Обади се на Нанси от черокито и я помоли да подготви списък на спонсорите както на конгресмен Макмилиън, така и на опонента му.

— Тъкмо щях да ти звъня — каза Нанси. — Обадиха се от лабораторията. Тествали са счупената епруветка за радиация и…

— … резултатът е положителен — довърши Уолт вместо нея.

— Какво става, шерифе?

— Марк Ейкър ми е оставил диря от трохи, която да следвам, а аз замалко да я пропусна. Епруветка с вода, вместо писмено съобщение. Нямам представа защо. Оставил я е на верандата ми. Миналата нощ някой я настъпи. Чух шума, излязох и така я открих. Не знам кой е бил. Но ето че съобщението най-после достигна до мен: водата в епруветката е заразна. Радиоактивна. И аз знам кой може да ми разясни този проблем.

33.

Черният кадилак „Ескалейд“ спря пред електронно охранявания портал на имението на Роджър Хилабранд. Фиона Кеншоу хвърли последен поглед на грима си в огледалото за обратно виждане на своето субару и видя лицето на предател. Бе приела поканата на Хилабранд за обяд, макар да усещаше, че не бива да го прави. Преоблича се три пъти, докато накрая се спря на сини джинси, яркочервена вталена риза, която чудесно контрастираше с тъмния цвят на очите и косата й, и черен пуловер с лодка деколте. Отгоре си сложи палтото от овча кожа, най-ценната й — и най-скъпа — дреха. Вниманието, с което избра облеклото си, й подсказа, че несъзнателно се опитва да го впечатли — сигурен признак за собствената й уязвимост. Излезе от колата си и се запъти към кадилака с ясното съзнание, че не е особено доволна от себе си.

Шофьорската врата се отвори и отвътре излезе Шон Лън. Определено му липсваше ентусиазъм. Тя ускори крачка, за да му спести задължението да й отваря вратата. В определени случаи подобен кавалерски жест бе проява на уважение, но имаше и моменти, в които действаше унизително. Лън не го правеше заради нея, а защото работата му го изискваше. Именно затова Фиона побърза да го изпревари.

— Аз ще отворя, благодаря — каза тя.

Лън изобщо не се впечатли и незабавно се върна обратно зад волана.

Фиона отвори вратата на огромния джип и погледна надолу, за да открие стъпалото. Онова, което видя там, я накара да замръзне. Кал. Сивкавокафява кал.

Настани се на седалката, чудейки се дали Лън е успял да забележи изненадата й. Калта нямаше да й направи впечатление, ако наскоро бе имало затопляне и снегът по пътя към планинското имение се бе разтопил. Само че случаят не беше такъв. Още повече, че не можеше да сбърка характерния й цвят.

Шон говореше. Казваше й нещо. Тя изобщо не го чуваше. Мислите й бяха насочени изцяло към тази кал. Същата неестествено сива, противна кал, която откриха по обувките на изнасиленото момиче Кайра Тулевич. Фиона имаше око на фотограф и нямаше как да я сбърка. Разпознаваше цветовете като художник. Може и да не беше същата кал. Но ако беше?

— … как мислиш? — Последната част от изречението му най-после стигна до съзнанието й.

— Извинявай, би ли повторил?

— Няма значение.

— Не, моля те.

— Нищо особено. Говорех за времето. Чудех се дали ще се затопли отново, или зимата просто подрани.

— Направо си е зима според мен — каза тя.

— Да не би да карам твърде бързо? — попита той, щом улови тревожното й изражение в огледалото, и отпусна педала на газта.

Частният път криволичеше нагоре по стръмния хълм. Лън бе минавал по него стотици пъти и високата скорост не го притесняваше. Човек действително можеше да се изправи на нокти на някои от завоите, въпреки че умът й бе зает със съвсем други мисли.

— Не… не. Всичко е наред.

— Може би не е редно да го казвам, но това — тази покана за обяд — е нещо много нетипично. В случай че се чудиш. Не се сещам кога за последен път господин Хилабранд е канил жена в къщата на обяд.

— Толкова неспокойна ли изглеждам? — попита тя.

— По-скоро умислена.

— Наистина е малко необичайно — съгласи се Фиона. — Обяд в дома му, вместо в ресторант. — Но Лън я бе усетил съвсем правилно; съзнанието й се опитваше да открие отговор на въпроса как тази кал се бе озовала върху стъпалото на кадилака.

— Когато се храни в града, няма нито минута спокойствие. Той познава всички и всички го познават. Освен това много обича да се фука с имението си. Ако искаш да спечелиш симпатиите му, похвали го за къщата.

Фиона се запита дали част от задълженията на Лън не беше предварителното размекване на потенциалните завоевания на Хилабранд. Защото внезапно се почувства точно така. След дълга вътрешна борба със себе си относно поканата му за обяд какви ли сигнали му изпращаше сега, когато я бе приела?

— Мислиш ли, че черните пътища ще се разкалят, или ще останат заледени през цялата зима? — Положи усилие да имитира най-обикновено любопитство. Той не отговори веднага и тя побърза да замаже положението: — От време на време ходя на езда и черните пътища — като Лоуър Бродфорд в Белвю — са идеални за целта.

— Ако е все тъй студено, не виждам как ще се разкалят.

— Така си е.

Фиона се запита колко от служителите на Роджър Хилабранд шофираха кадилака. Някой от тях може да е пътувал до същия район, където е било изнасилено момичето. Мълчанието в колата ставаше все по-неловко. Дали въпросът й го бе направил подозрителен, или просто нямаше какво повече да си кажат?

Когато автомобилът най-после спря, Фиона нарочно изпусна дамската си чантичка, докато отваряше вратата. Наведе се да я вземе и бързо отчупи парченце от калта по стъпалото. После го пусна в един от външните джобове на чантата. Изправи се и й се стори, че Лън гледа право към нея. Дали бе забелязал какво точно прави?

Опита се да прикрие вълнението си и започна да му говори колко се притеснява от срещата с Хилабранд. Лън не каза нищо.

Всъщност поканата за обяд вече не я вълнуваше чак толкова. Мислеше си за парченцето кал в чантата си. Нямаше търпение да се върне обратно в колата си и да се свърже с Уолт по най-бързия начин.

34.

— Уолт, мисля, че ще искаш да чуеш това.

Уолт тъкмо хапваше пица в „Смоуки“ на Сън Вали Роуд заедно с дъщерите си и Лиза, детегледачката им. Веднага пусна парчето в чинията си.

— Кое, Чък? — Незабавно разпозна дрезгавия глас в слушалката: Чък Уеб, шеф на охраната в хотел „Сън Вали Лодж“.

— На рецепцията е постъпило анонимно обаждане, че един от гостите ни може би има нужда от медицинска помощ. Съобщили са и номера на стаята. Веднага я проверих. Става въпрос за Дани Кътър, гипсиран до безсъзнание. Току-що звъннах в полицейското управление на Сън Вали, такова е изискването. Но знам, че ти и господин Кътър си имате стара история, условната му присъда и прочие, затова реших да ти звънна.

— Кътър е при теб?

— Аз съм при него, в стаята му.

— Мога ли да го чуя?

— Не е на себе си, Уолт. Периодично губи съзнание.

— Някакви наркотици наоколо?

— Открих пакетче бял прах, около трийсетина грама, залепено с тиксо под мивката.

— Трийсетина? — Ако тестовете докажеха, че прахът е наркотик, Кътър щеше да получи двайсет години зад решетките заради настоящата си условна присъда. Уолт усети присвиване под лъжичката.

— Имаш ли запис от телефонния разговор с рецепцията?

— Не.

— Анонимно обаждане.

— Аха.

— Някой, който е бил разтревожен за състоянието на Кътър, така ли?

— Според обаждането, да. Но нещо не е наред. Той не е просто пиян или дрогиран. Абсолютно гипсиран е. — Чък замълча. — Какво прави Дани Кътър в хотела ми, след като живее в града?

— На чие име е резервацията?

— Някой си Джон Грейдън. Платено е в брой.

— В какво състояние е стаята?

— Леглото не е докосвано. Има нещо гнило в цялата работа. Знам, че е имал вземане-даване с наркотици, Уолт, но тук нещо не е наред.

— Да… Добре. — Уолт вдигна поглед и срещна очите на момичетата, изпълнени с тъжно очакване. Познаваха го и знаеха много добре какво се случваше след подобни телефонни разговори. — Идвам веднага — рече той в слушалката, опитвайки се да намери някакви нови думи, с които да каже на децата си онова, което бяха чували толкова много пъти досега.

Новите разкрития все повече объркваха разследването. Уолт се опитваше да се придържа към фактите. Ала колкото повече нишки се появяваха, толкова по-заплетено ставаше всичко. Ранди Ейкър бе упоен със стрела и бе загинал, най-вероятно по погрешка, вместо брат си. Марк се бе опитал да се скрие, но бе открит и отвлечен. На верандата си бе намерил епруветка с радиоактивна вода. Центърът за контрол и превенция на болестите провеждаше разследване в бутилиращата фабрика на Дани Кътър. А сега, след две години безупречно поведение, Дани Кътър го грозеше арест заради наркотици.

И като капак на всичко, самият той трябваше да пропътува четири хиляди километра, за да присъства на конференция.

Уолт крачеше по коридора към стая 223, намираща се на втория етаж на хотела. Установи, че неволно се опитва да намери оправдание за Дани поради липса на доказателства. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. По стените висяха черно-бели фотографии на Гари Купър, Кларк Гейбъл, Джейми Лий Къртис и Клинт Истууд.

Снимките на знаменитостите му припомниха, че работи за два коренно различни свята: на неприлично богатите жители на Кечъм/Сън Вали и на обикновените местни граждани, които ги обслужваха. Като в средновековно общество, в което той се намираше по средата между две касти и се грижеше за реда. „Сън Вали Лодж“ беше замъкът.

Почука и секунди по-късно му отвориха. Дани Кътър лежеше по гръб на малка кушетка, със затворени очи и възглавница под главата. По горната му устна имаше следи от бял прах; косата му — в пълен безпорядък. Носеше сини джинси, кожени мокасини и тъмночервен кашмирен пуловер. Чък показа на Уолт находката под мивката. Залепеното с тиксо пакетче, пълно с бяла субстанция.

— Хероин? — предположи Уолт.

— Обаче залепен под мивката? Какво е това, епизод от криминален сериал?

— Господи — рече Уолт, докато оглеждаше стаята. — Какъв е този шум долу? Безплатни питиета в лоби бара?

— Да, свирят трио „Макарони“. — Имаше предвид джаз формацията на Джо Макарило.

— Обади ли се в управлението? — попита Уолт.

— Всеки момент трябва да са тук.

— Всичко ли им каза? — Уолт с изненада установи, че се изкушава да отстрани важна улика, и тъй като му се случваше за пръв път през цялата му полицейска практика, се запита кое точно го подтикваше към това. Нищо не дължеше на Дани Кътър; по-скоро беше точно обратното.

— Казах им, че един от гостите на хотела има нужда от медицинска помощ и че може би се касае за наркотици. Нищо повече.

— Не мога да отстраня пакетчето — каза Уолт, — дори и да исках.

— Никой не е казал, че трябва да го правиш.

Уолт впери поглед в Уеб и застина. Никой от двамата не помръдваше. Без да докосва телефона си, Уолт каза:

— Телефонът ми губи сигнал тук. Ще пробвам да звънна от коридора. — Не отделяше поглед от него. — И друг път си помагал на ваши гости, нали? Затваряш си очите за някоя и друга изневяра, предполагам.

— Това е сериозен проблем — каза Уеб и кимна към банята.

Уолт не каза нищо, но продължи да го гледа право в очите.

— Преди време една проститутка ми разказа следната случка — каза Уеб. — Това става в Портланд, тогава работех там. Тя и сводникът й решават да баламосат някой наивник, да го качат в стаята и да му свият парите. Сводникът изчезва с портфейла му, а момичето стисва носа на човечеца и притиска устата му с длан, докато онзи едва не се задушава. После изсипва бързо една лъжица кокаин върху ноздрите му и пуска носа му. Човекът вдишва рязко и поема сериозно количество от праха. Ако викне полиция, ще е вътре с двата крака. Правели този номер редовно и никой не се осмелявал да ги изпее на ченгетата.

— Тоест в нашия случай, ако случайно пропуснем да забележим праха под носа му, за всеки случай оставят и торбичката под мивката.

— Не знам. Доста скъпичък начин на действие. Защо не една-две дози марихуана?

— Защото трябва да изпъква. Защото трябва да е нещо, което няма да ни убегне. И трябва да изглежда впечатляващо — точно в стила на Дани Кътър.

— Ами ако са предвидили всичко? Я си представи, че са сложили камера.

— Тогава ще си навлечем сериозна беля — съгласи се Уолт.

— В днешно време камерите са големи колкото копче на риза.

— Така си е.

— По пакетчето сигурно има негови отпечатъци — каза Уеб.

— Естествено.

— И човекът отива в затвора заради това.

— Няма да му се размине — каза Уолт.

— И от нас какво се очаква? Да седим със скръстени ръце и да позволим това да се случи?

Уолт сви рамене.

— Може изобщо да не сме прави.

— Обаче сме. — Уеб надникна в банята. — Ако лампата в банята е угасена и вратата е затворена, камерата няма да има какво да снима. — Той замълча. — Ти нямаше ли да се обаждаш по телефона?

— Не можеш да разчиташ на подкрепа от моя страна за това — предупреди го Уолт.

— Голямо момче съм. Отивай да търсиш обхват.

— Чък, не забравяй: ако се окаже, че Дани е виновен, той ще си понесе наказанието, затова по пакетчето не бива да има твои отпечатъци. Чуваш ли? И го дръж някъде подръка. Може да ми потрябва.

— Изчезвай — каза Уеб. — Преди да ми се е изпарил куражът.

35.

Рой Коутс влезе през вратата на хижата с вид на огромен снежен човек. Опакован с няколко пласта покрити със скреж дрехи, с провиснали ледени шушулки по брадата и мустаците и обрулени от вятъра бузи, вероятно от дългото пътуване с моторната шейна.

— Добре ли си прекара? — попита Ейкър.

— Ти приключи ли с доклада? — Коутс взе да мята една след друга дрехите си по облегалките на столовете около печката.

Един от членовете на Самакините, който донесе инсулина — Коутс го нарече Гиърбокс — бе останал да наглежда Ейкър. Човекът стана и започна да се облича за излизане. Със завръщането на Рой, Гиърбокс получи задача да патрулира района около хижата.

— Не съм го започвал — отвърна Ейкър. — Ако целта е да спечели доверие, трябва да звучи научно, а това изисква време.

Гиърбокс излезе навън. Коутс се настани на табуретката срещу Ейкър и подпря лакът на единствената маса в стаята.

— Мотаеш се — каза той. — Имаш предостатъчно инсулин. Взехме с нас цялата документация от хижата ти, така че нищо не те спира. Не си играй с огъня, докторе.

— Вече са започнали да ме издирват.

— Не бъди толкова сигурен.

Имаше нещо подозрително в тази негова самоувереност. Ейкър внимателно изучаваше изражението на лицето му.

— Имаш информатор от полицейското управление? — Той чакаше да види дори и най-слабия знак, който да потвърди подозрението му. — В Чалис? — Въздъхна. — Значи в Чалис. Познах, нали?

— Нищо не съм казал — припомни му Коутс.

— Нямаше нужда. Ускореният ти пулс те издаде. Вътрешната ти югуларна вена работи в синхрон със сигмоидния синус — барометъра на душата, а твоята душа подскочи при споменаването на полицията в Чалис. Така че това вече го знаем и двамата — ти имаш вътрешен човек в управлението на Чалис. Те може би си имат начини да разбират какво точно правят колегите им в другите окръзи — в Кастър, в Леми. Но мислиш ли, че биха могли да знаят какви мерки за действие предприемат в Блейн? Уолт Флеминг е обучаван от ФБР. Това известно ли ти е? Баща му е създал първия специален отряд. Мислиш ли, че би позволил на онези от Кастър или Леми да разберат какво точно прави? Мислиш ли? Сериозно ли така смяташ? Знаеш ли с какви модерни играчки е оборудвано управлението им, при наличието на всички тези пари в Блейн? Ослушваш ли се за ниско прелитащи самолети, Рой? Твоят човек, дето патрулира отвън — замислял ли си се, че генерира топлинно излъчване? Ами хижата? А моторните ти шейни? Би ли се обзаложил, че Уолт Флеминг не работи със сателитни изображения? Аз не бих. Колко дълго мислиш, че може да продължава това?

Коутс се обърна встрани, уж да намести якето си на стола, за да изсъхне по-бързо. В момента повече от всичко на света му се искаше да не беше толкова прозрачен за Ейкър. Побиваха го тръпки от това; нещо повече — всяка подробност, която неволно издаваше за себе си, бе за негова сметка.

Настани се обратно на табуретката и впери поглед в заложника си със спокойно, почти ангелско изражение на лицето.

— Чувал ли си за бунта на Шейс? — попита Коутс.

Марк Ейкър го гледаше безизразно.

— Знаеш ли своята американска история?

— Недей — каза Ейкър.

— Наближавал краят на Войната за независимост. Бостънските търговци притиснали законодателната власт с искане да се започне събиране на данък от всички фермери. А те не можели да плащат данъците — също като нас в днешно време. Шейс организирал бунт и събрал армия от около осемстотин души, въоръжени с вили и пушки. Действията им били незаконни и те скъпо платили за това, но онзи бунт се счита за последната битка на Войната за независимост, защото променил начина на мислене завинаги. Управниците на държавата и на отделните щати осъзнали, че са се провалили като представители на народа. На Народа, докторе. С главно Н. Аз не твърдя, че ние не нарушаваме закона. Напротив, нарушаваме го. Както и не твърдя, че съм от онези, които прегръщат дървета. Ни най-малко. Нека кажем, че съм един войнствено настроен последовател на учението за свободната воля. — Това предизвика неволна усмивка. Марк огледа отново всички книги и сякаш видя похитителя си в нова светлина. Беше чел за Стокхолмския синдром, но нямаше желание да става негова жертва. — Но ние имаме основание да го правим. Имаме цел. Правителството ни няма право да диктува на други държави как да решават проблеми, с които само не може да се справи на родна територия. Всичко е просто и ясно — някой трябва да покаже на народа какво се случва.

— И този някой си ти? Ти си Шейс? Това оправдава ли целта ти? — попита Марк, визирайки собственото си положение.

— Бунтът на Шейс е бил потушен. Осемнайсет души са получили смъртна присъда. Двама от тях са били действително екзекутирани. Ясно ми е какво ме чака. Но, дявол да го вземе… — Коутс повиши тон. Въздухът помежду им се наелектризира. После лицето му се смекчи. — Предоставям ти уникален шанс, докторе. Единственото, което искам от теб, е да кажеш истината. Не съм някой арабски терорист с автомат в ръка, опитващ се да напъха чужди думи в устата ти. Усещаш ли кое му е хубавото? Просто няма нужда да го правя. Истината ще сложи въжето на врата им. Независимо дали ще качат и мен на бесилото или не.

— Добре — каза Ейкър.

Коутс се ококори от изненада. Огледа Ейкър от глава до пети, сякаш срещу него седеше напълно различен човек.

— Ще го напишеш — рече той, сякаш на себе си, и с усилие потисна детинската си радост.

— Казах, че ще го сторя. И този път съм искрен. Но трябва да те попитам — от всичко, което ми каза сега, има ли поне частица истина?

— Всяка дума! — гордо отвърна Коутс. — Това е нашето наследство, докторе.

— Защото и аз искам да ти разкажа една история.

Коутс се наведе към Ейкър, коренно променен, грейнал от радост заради победата си.

— Чувал ли си за бунта на Ейкър? — попита Марк.

Коутс повдигна вежда. За част от секундата като че ли усети какво следваше; сякаш разбра, че Ейкър му бе подготвил капан. Ала беше твърде късно.

— Сега вече си. — Докторът замахна с бързината на змия.

Коутс усети внезапно парене в бедрото си, последвано от пронизваща болка, която го накара да се превие надве. През цялото време ветеринарят бе крил зад гърба си ножица. Коутс залитна напред. Ейкър заби и двата си лакътя в гърба му и притисна лицето му в нажежената чугунена повърхност на печката. Стаята се изпълни с остър мирис на пърлена коса и кожа. Коутс се надигна в седнало положение и точно тогава ножицата потъна дълбоко под лявата му мишница и остана забита там. Докторът отскочи встрани, грабна стола до себе си и го вдигна във въздуха. Замаяният Коутс се наведе, за да избегне удара, и изненадано установи, че мишената на Ейкър е друга. Столът се стовари върху тенекиения кюнец на печката и стаята се изпълни с парлив сив пушек. Докторът докопа якето на Коутс, метна го върху печката и само след секунди дрехата се сгърчи и започна да тлее и дими. После дръпна собственото си яке от закачалката, взе сигналния фенер от перваза на прозореца и изхвърча навън.

Коутс повърна. Чувстваше обгорената кожа на лицето си болезнено опъната. Под опърлената брада на едната му буза бяха жигосани под странен ъгъл буквите sgnitsaC, от „Vermont Castings“ — част от релефния надпис върху печката, изписан в обратен ред.

Запълзя към вратата. Кракът му кървеше обилно, а ръката го болеше. Докторът много добре знаеше какво прави — двете рани го обездвижваха почти напълно.

Довлече се до вратата, оставяйки кървава диря след себе си. Суха кашлица раздираше гърдите му. Едва дишаше от болка и задух. Опита се да се изправи на колене и да достигне дръжката на вратата, но раненият му крак не го слушаше. Добра се някак до бравата, ала установи, че собственото му туловище блокираше вратата. Срути се обратно на земята и измъкна револвер 38-и калибър от кобура на глезена си.

Стреля три пъти и зачака.

Поколеба се дали да не използва и останалите три куршума, но се отказа. Щеше да ги запази за самозащита, в случай че Ейкър се върнеше.

— Мамка му! — изкрещя той.

Над главата му се виеха облаци дим. Той кашляше и се давеше, мъчейки се да надвие непоносимата болка и да се докопа до вратата.

Топката на вратата се завъртя и в процепа се показа лицето на Гиърбокс, втрещен от вида на ранения Коутс.

— Въздух! — изстена Коутс и усети вкус на кръв в гърлото си. Нахлулият през вратата студ го блъсна като с чук. — Докторът! — промълви Коутс и загуби съзнание.

36.

Марти — четиригодишният голдън ретривър на Уолт — профуча покрай предпазната решетка на камината и запрати в жаравата една от ръкавиците на Емили. Влажната вълна започна да дими и малко след това стаята се изпълни с отвратителна, задушлива смрад.

Уолт дотърча от кухнята, привлечен от лошата миризма. Близначките, които много добре знаеха, че могат да играят на „донеси“ с кучето само на двора, бяха шокирани от изражението му. По лицето му се четеше не гняв, а любопитство. Момичетата хукнаха да се крият зад дивана, заливайки се от смях, ала забележка от баща им така и не последва.

Вместо това минута по-късно го чуха да разговаря по телефона с Лиза и погрешно сметнаха, че излиза, защото им е сърдит.

— Можеш ли да дойдеш до вкъщи и да сложиш момичетата по леглата? — попита той. — Изникна нещо спешно.

— Миризмата? — попита Брандън, докато наместваше превръзката на рамото си, настанен на предната седалка в черокито.

— От вълнената ръкавица. Да. Първо се ядосах на момичетата. Нищо ново под слънцето. Но после веднага разпознах миризмата; сетих се за нея. От ранчото на Лон Бърни. Помниш ли как смърдеше?

— Такова нещо не се забравя.

— Пърлена вълна — каза Уолт. — Ето на какво миришеше там. На пърлена вълна.

Уолт угаси фаровете и продължи да шофира по почистения от снега двулентов път, облян от бледото сияние на кръглата месечина. Спряха колата на по-малко от километър разстояние от алеята за автомобили в ранчото на Лон Бърни и тръгнаха пеша. И двамата носеха раници, 9-милиметровите си берети и джобни фенери, които се разгъваха като полицейски палки.

Сенките на двамата мъже изглеждаха почти комично една до друга на бледата лунна светлина. Уолт, с ръста си под 180 см дори с ботуши, се бе постарал да надвие орисията на гените си във фитнес залата, постигайки ширина на раменете почти колкото височината си. Брандън пък, който не се побираше в дрехи със стандартна номерация, се клатеше тромаво в опит да запази равновесие с помощта на единствената си здрава ръка.

Вървяха от лявата страна на пътя, под прикритието на оградата, опасваща стопанството на Лон Бърни.

— Не те ли притеснява фактът, че нямаме никакви правомощия в този район? — Думите на Брандън излизаха от устата му заедно с облачета сива мъгла.

— Не бих казал никакви, но положението действително е малко деликатно.

— Деликатно? Ако не му е чиста работата, първо ще ни застреля като кучета, пък после ще пита кой е. Добре дошъл в окръг Леми.

— Наясно съм с това — каза Уолт.

— Не забравяй и друго. Човекът не беше очарован и от предишното ни посещение, посред бял ден.

— Схващам мисълта ти.

— Да не би да целиш да ме убият при изпълнение на служебния дълг?

Въпросът му остана без отговор.

— Полунощ е, шерифе. Не може ли да…

— Ако бяхме дошли през деня — прекъсна го Уолт, — щяхме единствено да затвърдим подозрението му, че проявяваме интерес към ямата му за изгаряне на отпадъци. Щеше да я затрупа за нула време и да ни остави да чакаме април или май, докато пръстта се отпусне достатъчно, та да успеем да изкопаем някакво доказателство. — Уолт дръпна униформеното яке на Брандън и му даде знак да се сниши. Приближаваха портала на ранчото. — Трябва да е сега, за да можем добре да огледаме терена. Дължим го на Марк.

Вятърът обърна посоката си и отвратителната воня ги връхлетя едновременно.

— По дяволите! — изпъшка Брандън.

Ниско приведени, двамата се промъкнаха в ранчото. Ямата за изгаряне на отпадъци се намираше в най-отдалечения край на имота, поради което се налагаше да прекосят целия двор и да минат покрай допълнителните постройки, за да стигнат до нея. Уолт предполагаше, че има кучета — във фермите винаги имаше кучета — затова трябваше да се движат бързо и да се придържат към сенките.

Беше много студено, вероятно доста под нулата. Дори най-лекото подухване на вятъра ги пронизваше до кости и щипеше лицата им. Двамата бързаха с наведени глави през сухия, хрупкав сняг. От къщата вдясно от тях се разнесе кучешки лай. Уолт и Брандън пресякоха почистената алея и се скриха в дълбокия сняг зад близката плевня. Ако Лон Бърни се събудеше от лая, можеше да сметне, че в двора му е влязъл лос или елен, и да стреля с пушката направо от прозореца на спалнята си.

Мъжете зачакаха. Брандън взе да трепери, но не пророни и дума.

Най-после кучетата спряха да вдигат шум. Уолт нареди на Брандън да изчакат още няколко минути — безкрайно дълги минути — подозирайки, че Бърни може да се мести от прозорец на прозорец с надеждата да забележи някое заблудено диво животно. После се изправиха, върнаха се обратно на алеята и се запътиха към бараката за инструменти. Подминаха я, заобиколиха един хамбар и стигнаха до главния обор. Там Уолт забеляза дири от трактор с двойни гуми, като всяка от тях бе широка около метър и нещо. Вървяха успоредно на обора и изчезваха в мрака като железопътни релси. Двамата с Брандън ги последваха, стараейки се да стоят встрани от светлината на живачната лампа. След малко потънаха в тъмната прегръдка на нощта; дори луната не се виждаше, скрита зад плътните облаци, а тежката смрад ставаше все по-силна с всяка измината крачка. Не посмяха да включат фенерите си, от страх да не ги забележат. От време на време спираха и изчакваха луната да надникне зад облаците. Обгръщаше ги толкова плътен мрак и такава дълбока тишина, че ако не усещаше биенето на сърцето си и щипещия студ, сковал пръстите на краката му, Уолт можеше да помисли, че е умрял.

Отне им цяла вечност да стигнат до ямата. Почти час бе изминал от момента, когато оставиха черокито край пътя. Най-после дирите на трактора свършиха и се сляха с добре отъпкана площ в гладката кадифена повърхност на полето, а тежката смрад достигна неописуеми величини. Ямата изникна пред тях като квадратна черна сянка насред бялата снежна глазура. От лявата й страна беше струпана огромна купчина отпадъци, висока над три метра. Самата яма бе грубо изкопана в земята няколко години по-рано и служеше за изхвърляне на горими отпадъци, които в едно ранчо включваха всичко — от пластмасови контейнери за пестициди и празни чували за тор до хартиени домакински боклуци и старо моторно масло. Уолт коленичи, затули с длани фенерчето, за да притъпи светлината, и насочи лъча към дъното на ямата.

Брандън внезапно повърна в дупката, залитна и отстъпи встрани. По принцип беше корав мъж, но реакцията му най-точно отразяваше ужаса там долу: глави, отделни крайници и цели трупове на десетки овце, целите почернели, с белеща се на люспи обгорена кожа; покрити със струпеи безжизнени очи — изпъкнали от орбитите или напълно липсващи, изтекли от горещината. Всичко бе залято с гориво и подпалено, което допълнително бе почернило кожата и остатъците от вълна, оставяйки купчина от преплетени крайници и подпухнала плът, разцепена от разложението и осеяна със замръзнали розови ивици. Планина от овъглени мъртви животни.

Вонята бе смесица от възможно най-лошите миризми на света — изпражнения, опърлени косми, изгубен живот.

Уолт бръкна в раницата си и извади оттам детектора за гама-лъчи и лаптоп „Дел“, взет от мобилния команден център на управлението.

— Господи — рече Брандън, опитвайки се да дойде на себе си. — Съжалявам за този залп, шерифе.

— Гледката не е много приятна — каза Уолт.

— Меко казано.

— Приготви въжето.

Брандън свали раницата си.

— Нали не си мислиш онова, което аз мисля, че си мислиш?

— Твърде много мислиш.

— Сигурно се шегуваш.

Уолт включи детектора за гама-лъчи към лаптопа.

— Кабелът е твърде къс.

— Шерифе…

— Трябва да сляза долу. Потърси нещо здраво, на което да стъпя. Например онзи стълб от оградата.

— Шерифе…

— Фермерите гледат овце, за да продават месото им, а не за да ги изгарят. Единствената причина, поради която не биха продали месото, е, ако това месо е заразено. Масов гроб като този! Представяш ли си? Друго обяснение няма. Но трябва да имаме доказателство, че тук има нещо гнило. Ти си ранен, Томи. Не можеш да слезеш долу и не можеш да ме издърпаш. Размотай въжето. Обаче побързай — спокойно рече той. — Май имаме компания.

Брандън се обърна. Между допълнителните постройки се появи проблясваща светлина. Мощен лъч от фенер.

— Може би кучетата са се разлаяли — каза Уолт. — Когато човек като Лон Бърни има нещо за криене, сънят му едва ли е спокоен.

— Обърни екрана на лаптопа нататък, за да не се вижда — обади се Брандън.

Уолт го послуша. Беше свалил ръкавиците и едва движеше вкочанените си пръсти. Съмняваше се, че екранът можеше да се види от такова голямо разстояние, още повече че стояха зад прикритието на високите преспи от разчистения сняг, но малко допълнителна предпазливост нямаше да е излишна. Един фермер на среднощна обиколка все още не бе повод за тревога. Причината можеше да е всякаква — от болно животно, нуждаещо се от грижи, до рутинна проверка на нагревателите в оборите преди лягане. Дори и чувството за вина на Лон Бърни да бе взело връх, нямаше причина той да стига по-далеч от пристройките по време на среднощната си разходка. Уолт тревожно се сети за дирите, оставени в снега от огромните двойни гуми на трактора. Двамата с Брандън ги бяха проследили дотук и при всички положения бяха оставили в снега отпечатъци от собствените си подметки.

— Не бива да спираме — каза той.

— Въжето е готово.

Нямаше начин Уолт да се спусне по въжето с лаптопа в ръка, затова той го пъхна обратно в раницата си, но без да го затваря напълно, за да остане включен. После заслиза надолу по стената на адската дупка. Брандън му светеше с фенера. Уолт стъпи на дъното, в празното пространство между стената и купчината полуразложени трупове. Въпреки минусовите температури, вонята долу беше неописуема. Уолт дръпна ципа на якето си догоре и покри устата и носа си с яката му. Закачи презрамките на раницата през свивката на лакътя си, измъкна отвътре лаптопа и го подпря на лявата си ръка като сервитьорски поднос, а с дясната държеше детектора за гама-лъчи. Насочи го към най-близкия подпухнал труп. Дигиталният дисплей отчете радиация в допустимите граници. Доста по-ниско от очакванията му.

Давейки се от задушливата смрад, той насочи апарата към гнилата, обгоряла глава. Почернялата кожа на животното се бе разцепила от подпухването и точно там показателите леко се покачиха — над замръзналата оголена плът.

Вода, помисли си Уолт.

— Шерифе! Имаме компания! — извика Брандън отгоре, прилепил длан до устата си толкова плътно, че Уолт едва го разбираше. — Виждам два малки фара. Четириколесен мотоциклет може би.

Уолт остави детектора върху клавиатурата на компютъра, бръкна в раницата със свободната си ръка и измъкна оттам ловджийски нож с петнайсетсантиметрово назъбено острие от въглеродна стомана. Поколеба се само за миг, преди да го забие. Подутият труп се спука и избълва със съскане облак газове, който блъсна Уолт в лицето и той едва се сдържа да не повърне.

— Исусе всемогъщи! — изпъшка Брандън, усещайки вонята чак горе.

Показателите върху екрана на радиационния дозиметър скочиха значително, този път до опасно високо ниво.

— Светлина! — извика Уолт.

Вперил поглед в приближаващото се превозно средство, Брандън бе занемарил основната си задача. Лъчът отново се върна върху шерифа и той незабавно погледна към биосензора, закопчан предишния ден към джоба на униформата му. Същият участък бе променил цвета си до тъмен пурпурен оттенък, което свидетелстваше за допълнително облъчване с радиация.

— Провери и твоя индикатор! — извика Уолт от ямата.

— Мамка му! — обади се Брандън секунди по-късно. — Направо ще се подпали.

Воят на мотоциклета се чуваше все по-ясно.

— Близо ли е? — извика Уолт.

— Минута. Може и по-малко.

— Зарови въжето в снега. Скрий се в камарата с отпадъци.

— Да се скрия?

— Веднага, Томи. Това е заповед.

Уолт се чувстваше също като Брандън. Не беше в природата му да се крие. Но ако на един фермер му се налагаше да изгори толкова много овце — да хвърли на вятъра толкова много пари — значи ставаше дума за твърде висок залог. Достатъчно висок, за да прибегне до отвличане или убийство? Лон Бърни определено приличаше на човек, който първо натиска спусъка, а после задава въпросите, но Уолт не изгаряше от желание да проверява дали преценката му за фермера е правилна. Ако човекът разбереше, че обгорените трупове на овцете му са били открити, двамата с Брандън спокойно можеха да намерят смъртта си редом с тях.

Уолт затвори лаптопа и го прибра в раницата заедно с детектора за радиация. Сложи раницата пред гърдите си и се сгуши с наведена глава до овчите трупове. Ревът на мотоциклета се чуваше все по-ясно, като жужене на пчела. Студът пронизваше Уолт до костите. От тялото му се виждаше единствено задната част на якето му. Лон Бърни трябваше да насочи фенера си право към него и да се вгледа добре, за да го забележи.

Мотоциклетът пристигна и ревът на мотора му утихна. С ъгълчето на окото си Уолт забеляза, че шофьорът го бе насочил така, че фаровете му да осветяват ръба на ямата.

Шерифът предположи, че след като бе открил дирите от ботушите им в снега, Лон Бърни ги бе проследил до дупката. И сега очевидно се чудеше дали отпечатъците са пресни, или са били оставени от собствените му работници. Зимата не бе най-подходящият сезон за придвижване пеша из ранчото. Но Бърни — или който и да шофираше мотоциклета — нямаше друг избор, освен да се примири с положението.

Уолт долови хрущене на стъпки в сухия сняг. Шофьорът вървеше към ямата. Настъпи тишина. Шерифът си представи как човекът внимателно оглежда купчината подпухнали трупове, опитвайки се да установи какво не е наред. Познато усещане за Уолт, който неведнъж бе разчитал повече на шестото си чувство, отколкото на голите факти.

Тогава чу нещо неочаквано: струя вода. Лон Бърни или който стоеше там горе уринираше в ямата — не особено приятно преживяване при тези температури. Но секунди след това обонянието му безпогрешно разпозна миризмата. Не урина, а дизелово гориво.

Уолт изтръпна от ужас.

Шофьорът на мотоциклета не търсеше тях; бе дошъл тук, за да полее дупката с нафта и да я запали под прикритието на нощта. Трапът бе достатъчно дълбок и огънят едва забележимо щеше да проблясва в тъмното, а черният пушек щеше да се слее с мрака и никой от отдалечените съседни ферми нямаше да го види. На сутринта от него щеше да е останала само тънка струйка дим. Изгарянето на отпадъци и сухи клони се практикуваше целогодишно във всяко ранчо. Малко пушек нямаше да учуди никого. Четириколесният мотоциклет бе докарал бидон с гориво. Шофьорът го изпомпваше на ръка и поливаше с него мъртвите животни. Не успя да улучи Уолт; струята падаше в центъра на огромната купчина, но не спираше да се сипе, литър след литър, и само миризмата й бе достатъчна да докара шерифа до задушаване.

Минути по-късно се чу драсването на кибрита.

Огънят се появи внезапно. Нафтата е бавно горяща запалителна течност и не предизвика експлозия, нито дори лумване. Пламъкът просто тръгна през камарата, облизвайки разлятото гориво. Горещината ставаше все по-осезаема. Мъртвата плът започна да пука.

Уолт беше сигурен, че Брандън се тревожи и можеше да провали всичко, ако хукне да го спасява. Ала точно тогава моторът отново запали и бързо утихна в далечината.

Въжето тупна върху гърба на Уолт.

— Божичко, шерифе!

Пламъците все още бяха далеч от Уолт, но горещината ставаше нетърпима и огънят се разрастваше. Шерифът стисна въжето, заби пети в стената и започна да се изтегля към ръба, където го чакаше Брандън, протегнал към него здравата си ръка.

Стоповете на мотоциклета потънаха в мрака.

— Ти не си с всичкия си — рече Брандън с озарено от огъня лице. Кожата му блестеше, мокра от пот. Очите му хвърляха искри. Беше бесен.

— Ако имах нужда от помощ, щях да извикам — безцеремонно отвърна Уолт.

— Господи! Как е възможно целият този риск да си струва, шерифе? — Възмутен. — Как изобщо е възможно…

Уолт потупа раницата си.

— Струваше си, Томи. Определено.

Обърна се и хвърли поглед към горящата камара от мъртва плът, пукаща и клокочеща. Мислеше си за Марк Ейкър и за изминалото време от отвличането му. Мислеше си как в този студ огънят свързваше един човек с друг, една ферма с друга, един живот с друг и искрено се надяваше, че в момента Марк Ейкър се намира близо до някой огън, също като него. Шансът на Уолт да открие и спаси Марк вече беше реален; едно число върху екрана на гайгеров брояч бе на път да се превърне в неоспоримо доказателство и да разкрие поредица от улики, които да свържат промяната в цвета на биосензора с изчезналия ветеринарен лекар.

Вече знаеше къде е началото на тази поредица, а само ако се повдигнеше на пръсти, можеше дори да зърне следващата й брънка в пелената от мрак, простираща се в продължение на километри в тази почти необитаема долина.

Някъде там се намираше ранчото на сенатор Джеймс Пийви.

37.

Марк Ейкър бе изненадан от собствената си издръжливост. Не усещаше умора. Може би заради притока на адреналин. Следваше дирите на моторната шейна, защото улесняваха придвижването му. Следите водеха по някакъв път — поне така изглеждаше поради липсата на дървета и храсти. Освен че му помагаше да върви по-бързо, отъпканата диря прикриваше и собствените му стъпки. Лунното сияние придаваше на снега бледолилав оттенък. От хижата зад него се разнесоха изстрели. Коутс и Гиърбокс. Точно тези първи няколко минути бяха решаващи. Онези двамата нямаше как да са сигурни накъде е тръгнал — към бараката за дърва зад къщата или по дирите на моторната шейна. Щяха да се огледат за пресни следи, водещи към гората.

Бързо щяха да осъзнаят — пет минути, а вероятно и по-малко — че няма следи в посока към гората и че той е поел по дирите от моторната шейна. Тогава щяха да тръгнат след него.

Бе изгорил лошо лицето на Коутс. Дали похитителят му щеше да остане да ближе раните си, или щеше да се включи в преследването? Отговорът дойде незабавно. Крясъците от хижата се усилиха и във въздуха се разнесе накъсаното ръмжене на моторната шейна. Опитваха се да я запалят.

Все още успяваше да се ориентира на лунната светлина, но скоро щеше да се наложи да включи фенера. Ако се отклонеше от дирята на шейната, отпечатъците му щяха да го издадат. А ако останеше, щяха да го заловят след няколко минути. Би могъл да опита да отскочи встрани в девствения сняг, възможно най-далеч от отъпканата пътека, ала знаеше, че Коутс е професионален следотърсач. Налагаше се да го надхитри.

Мисли!

След първия завой следата от моторната шейна кривваше встрани от пътя и потъваше в гъстата гора от борове и трепетлики — без съмнение някаква пряка отсечка, използвана само през зимните месеци. Подмина още десетина дървета и тогава се разнесе мощният вой на моторната шейна, досущ като електрическа резачка за дърва. Бяха успели да я запалят; щяха да са при него след по-малко от минута.

Ейкър спря. Обърна се. Съзнанието му отброяваше ценните секунди, които губеше. После видя спасението си — клона.

Пътеката минаваше съвсем близо до наклонен на една страна бор, някога поразен от гръм. Старо, чепато дърво с редки клони, някои от които достатъчно близо до земята, за да се покатери човек на тях. Ейкър приклекна и отскочи. Успя да хване най-ниския клон, но ръкавиците му се хлъзнаха и го изпусна. Опита пак и пак, ала безуспешно.

Ревът на моторната шейна се чуваше все по-близо.

Ейкър отново подскочи и този път успя да се вкопчи здраво за клона. Подпря ходило на дънера, преметна другия крак през клона и успя да се покатери и да се намести в седнало положение. Силите му се изчерпваха. Продължи да се изкачва — два, три, четири клона нагоре. Погледна надолу и се успокои, беше достатъчно високо. Изкачи се още малко нагоре и спря на един от клоните, сочещ в противоположната посока на пътеката. Възседна го и здраво прегърна дънера.

Фаровете на моторната шейна примигнаха между дърветата; ръмженето на двигателя се чуваше все по-мощно. Движеше се бавно. Появи се и още една светлина — от фенер; лъчът му шареше от двете страни на пътеката.

Ейкър затаи дъх. Двама мъже. Гиърбокс караше, Коутс се возеше на седалката зад него и държеше фенера.

Шейната приближи дървото на Ейкър. Лъчът светлина обливаше гората и от двете страни, карайки сенките на дърветата да танцуват. Шейната продължи нататък.

Остана само червеният отблясък от стоповете й. Нищо повече. Звукът от двигателя постепенно утихваше.

Човек, движещ се пеша, трудно би изпреварил моторна шейна. Съвсем скоро щеше да им стане ясно, че са го подминали.

Ейкър слезе от дървото по най-бързия начин, скочи на пътеката и хукна обратно към хижата. Със сетни сили се добра дотам за няколко минути, които му се сториха цяла вечност. С колко ли време разполагаше, преди да се върне шейната?

Нахълта в хижата — където го посрещна задушаваща миризма на опърлена коса и кожа — изтръгна забодената на стената карта на региона и я напъха в някаква раница заедно с още куп неща, които се изпречиха пред погледа му: консерви с храна, кибрит, отварачка за бутилки, отварачка за консерви, солница, вилица и кухненски нож. Грабна спринцовките от масата, шишенцата с инсулин и упойващите медикаменти, които Коутс бе използвал, за да го приспи. До печката висяха чифт вълнени чорапи. Вълнена шапка. Взе и тях, както и чифт снегоходки от куката на стената.

Отвън се разнесе ревът на моторната шейна. Приближаваше…

Беше чувал Коутс и Гиърбокс да споменават за някакъв женски лос, който слизал да ближе сол до обора. Значи там някъде имаше пътека към гората, отъпкана от дивеча. Трябваше да я намери. Измъкна се от хижата и заобиколи отзад. Облаците скриваха луната и Ейкър реши да рискува с фенера. Не успя да открие буците каменна сол. Девственият сняг зад бараката го спираше да продължи нататък.

Отпечатъците му щяха да го издадат.

Тогава лъчът на фенера му посочи отговора. Две купчини дърва — едните нарязани и нацепени, подредени прилежно на висока камара, а зад тях още една купчина от десетина-дванайсет масивни дънера. Снегът наоколо — както и върху дървата — бе осеян със следи от дребни животни; собствените му отпечатъци нямаше да изпъкват. На дневна светлина можеше и да забележат маршрута му, но ако побързаше, до сутринта щеше да е стигнал достатъчно далеч.

Покатери се върху купчината дърва, изморен и останал без дъх, и скочи в снега зад нея. После, с два големи скока, стигна до втората купчина и се прехвърли от другата страна. Воят на моторната шейна приближаваше.

В крайна сметка бе оставил само два отпечатъка в дълбокия сняг между нацепените дърва и струпаните дънери, които трудно се забелязваха. Наведе се и се шмугна под приведените от снега клони на близкото дърво, после притича до следващото. Намираше се поне на двайсет метра от бараката.

Двигателят на моторната шейна утихна. Чу се гласът на Коутс:

— Мамка му! Едва ли е стигнал далеч!

Ейкър обу снегоходките и пристегна ремъците им. Преследвачите му започнаха да претърсват най-отдалечения край на хижата, което щеше да му спечели допълнително време.

Закрачи в бързо, равномерно темпо, леко приведен напред, за да компенсира тежестта на раницата. Усети нов прилив на адреналин, който го изпълни с енергия. Щеше да му е нужна.

Нямаше нито компас, нито представа къде се намира. Ала знаеше точно къде отива — възможно най-далеч от това място.