Смъртоносно бяло

55

Матю, който уж щеше да отсъства само преди обед, все още не се беше прибрал. Беше изпратил две съобщения, едното в три часа следобед:

И после в седем часа:

Все така с изключена идентификация на телефона си Робин отново позвъни на Том. Той вдигна веднага. Не се чуваше никакъв фонов шум от пъб.

– Да? – изрече Том натъртено и явно трезвен. – Кой се обажда?

Робин затвори.

Два куфара бяха напълнени и я чакаха в коридора. Вече се бе обадила на Ванеса да я попита дали може да пренощува за известно време на канапето й, преди да си намери ново жилище. Видя й се странно, че Ванеса не се показа по-изненадана, но в същото време бе доволна, задето не й не наложи да се справя с жалост насреща.

Докато чакаше в дневната и гледаше през прозореца как навън се мръква, Робин се зачуди дали изобщо би изпитала подозрения, ако не беше открила обицата. Напоследък просто бе благодарна за времето, прекарвано без Матю, когато можеше да се отпусне, без да е принудена да крие нещо, било работата, вършена по случая „Чизъл“, или паническите атаки, които трябваше да изтърпява тихомълком, без да ги оповестява, на пода в банята.

Седнала на стилното кресло, принадлежало на отсъстващия им хазаин, Робин имаше усещането, че изживява спомен. Колко често човек е наясно в реално време, че прекарва час, който ще промени живота му завинаги? Щеше да помни тази стая дълго време и сега я огледа с намерение да я запечата в съзнанието си, а междувременно да игнорира тъгата, срама и болката, които я изгаряха отвътре.

Минути след девет чу с пристъп на гадене ключът на Матю да се превърта в бравата и вратата да се отваря.

– Прощавай – провикна се той, преди още да е затворил. – Едва успях да навия един таксиметров шофьор да качи пияния глупак...

Робин чу лекото му възклицание на изненада, когато видя куфарите. Вече можеше да избере номера, който имаше готов на телефона. Той влезе в дневната озадачен, тъкмо навреме, за да я чуе как си поръчва такси. Тя затвори. Погледнаха се един друг.

– Защо са тези куфари?

– Тръгвам си.

Настана дълго мълчание. Матю като че не разбираше какво става.

– Какво искаш да кажеш?

– Не знам как да го изразя по-ясно, Мат.

– Тръгваш си от мен?

– Точно така.

– Защо?

– Защото – каза Робин – ти спиш със Сара.

Наблюдаваше как Матю се бори да намери думи, които да го спасят, но секундите отминаваха и вече бе късно достоверно да изобрази смайване и невинно недоумение.

– Какво? – продума накрая с фалшив смях.

– Моля те, недей – заяви тя. – Няма смисъл. Свършено е.

Той продължаваше да стърчи на прага на дневната и тя си помисли, че изглежда уморен, изпит дори.

– Щях да си тръгна и да ти оставя бележка – каза Робин, – но ми се стори твърде мелодраматично. Така или иначе има практически въпроси, които да обсъдим.

Изпита усещането, че чува мислите му: Как се издадох? На кого си казала вече?

– Слушай – изрече той настоятелно, като пусна до себе си спортния си сак (несъмнено с чистия му и изгладен екип вътре). – Знам, че нещата между нас не вървят, но аз искам теб, Робин. Не пращай връзката ни по дяволите. Моля те.

Той направи няколко крачки напред, приклекна до креслото и се опита да хване ръката й. Тя я издърпа истински смаяна.

– Ти спиш със Сара – повтори му.

Той се изправи, отиде до канапето и седна, след което отпусна ръце в дланите си и избъбри със слаб глас:

– Съжалявам. Съжалявам. Дотолкова не вървеше между нас...

– ...че отиде да спиш с годеницата на приятеля си?

Той вдигна глава, обзет от внезапна паника.

– Говори ли с Том? Той знае ли?

Изведнъж Робин се усети неспособна да понася близостта му, стана и отиде до прозореца, изпълнена с презрение, каквото не бе изпитвала преди.

– Дори и сега се тревожиш да не те отмине повишението, така ли, Мат?

– Не... по дяволите... ти не разбираш – изпъшка той. – Между мен и Сара всичко свърши.

– О, нима?

– Да – потвърди той. – Да! Мамка му, каква шибана ирония... Разговаряхме цял ден. Съгласихме се, че това не може да продължи, не и когато... ти и Том... Току-що сложихме край. Преди час.

– Олеле – изсмя се кратко Робин с чувството, че наблюдава отстрани. – Вярно, каква ирония.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя отговори почти като насън.

– Робин? – каза Страйк. – Обаждам се да те осведомя. Току-що се видях с Дела Уин.

– Как мина? – попита тя, като се постара да звучи нормално и ведро, решена да си проведе разговора докрай. Сега работата бе целият й живот и Матю нямаше повече да я спъва в нея. Обърна гръб на разгневения си съпруг и се загледа към тъмната павирана улица.

– Много интересно по два параграфа – отговори Страйк. – Първо, тя се изпусна. Мисля, че Герайнт не е бил с Аамир сутринта, когато Чизъл е умрял.

– Това е интересно – посочи Робин, като се насили да се концентрира, съзнавайки, че Матю я наблюдава.

– Имам номера му и се опитах да му се обадя, но той не вдига. Тъй като бях наблизо, реших да проверя дали още е в онзи пансион, но собственикът каза, че се изнесъл.

– Жалко. Кое е другото интересно нещо? – попита Робин.

– Това Страйк ли е? – обади се Матю зад гърба й с висок глас. Тя не му обърна внимание.

– Какво беше това? – осведоми се Страйк.

– Нищо – отговори Робин. – Продължавай.

– Второто интересно е, че Дела се срещнала с Кинвара миналата година и тя била в пълна истерия, защото си мислела, че Чизъл...

Телефонът на Робин бе грубо издърпан от ръката й. Тя се извърна назад. Матю бе прекъснал обаждането.

– Как смееш? – викна Робин и протегна ръка. – Върни ми го!

– Опитваме се да спасим проклетия си брак, а ти приемаш обаждане от него!

– Аз не се опитвам да спася този брак! Върни ми телефона!

Той се поколеба, после й го подхвърли и изпадна в истинско негодувание, когато тя преспокойно набра номера на Страйк.

– Прощавай, Корморан, прекъсна – каза тя, а Матю я гледаше като обезумял.

– Всичко наред ли е там, Робин?

– Напълно. Та какво казваше за Чизъл?

– Че имал извънбрачна връзка.

– Извънбрачна връзка? – повтори Робин с поглед, прикован към Матю. – С кого?

– Господ знае. Ти успя ли да се свържеш с Рафаел. Наясно сме, че той не си прави труда да опазва паметта на баща си. Би могъл да ни каже.

– Оставих му съобщение. На Теган също. Никой от двамата не ми е звънял още.

– Добре, дръж ме в течение. Всичко това хвърля интересна светлина върху удара с чук по главата му, не мислиш ли?

– Със сигурност е така – отвърна Робин.

– Стигнах до метрото. Сигурна ли си, че си добре?

– Да, разбира се – каза Робин с надежда, че звучи като уморена след дълъг ден работа. – Ще се чуем скоро.

Тя затвори.

– „Ще се чуем скоро“ – имитира я Матю с пискливия глас, който винаги използваше, като цитираше жени. – „Ще се чуем скоро, Корморан. В момента си съсипвам брака, тъй че да мога да съм изцяло и завинаги на твое разположение, Корморан. Не ми пречи да работя за минимална заплата, Корморан, стига да мога да съм ти слугинче.“

– Върви на майната си, Мат – изрече Робин спокойно. – Тичай обратно при Сара. Между другото, обицата, която е оставила в леглото ни, е горе на нощното ми шкафче.

– Робин – проговори той, внезапно сериозен, – в състояние сме да преодолеем това. Ако се обичаме, можем да го постигнем.

– Проблемът, Мат, е, че аз не те обичам вече.

Винаги си бе мислела, че това с потъмнелите очи е просто литературен похват, но наистина видя как светлите му очи станаха черни, когато зениците му се разшириха от шока.

– Казваш го ей тъй, от проклетия – продума тихо той.

У нея се надигна малодушният импулс да излъже, да оттегли категоричното си твърдение, да се защити, но усети как силата й надделя с потребността да изрече неразкрасената истина, след като тъй дълго бе заблуждавала и себе си, и него.

– Не – отвърна тя, – не е така. Трябваше да се разделим още на сватбеното пътешествие. Останах, защото беше болен. Не – поправи се тя, решена да свърши това както трябва, – всъщност изобщо не биваше да отиваме на сватбено пътешествие. Трябваше да си тръгна от сватбата още в мига, когато научих, че си изтрил онези обаждания от Страйк.

Тя искаше да погледне часовника си, за да провери кога ще пристигне таксито, но се боеше да отдели очи от съпруга си. Имаше нещо в изражението му, което напомняше змийче, подало се изпод камък.

– Как мислиш, че изглежда животът ти на другите хора? – попита я тихо той.

– Не те разбирам.

– Напусна университета. Сега напускаш брака ни. Напусна дори психотерапевтката си. Ти си просто едно водорасло. Единственото, от което не си избягала, е глупавата ти работа, дето за малко не те уби, че дори от нея беше уволнена. Той те прибра обратно само защото иска да ти се пъхне в гащичките. А надали ще намери друга толкова евтино.

Тя имаше чувството, че я е зашлевил. Остана без въздух и гласът й прозвуча немощно.

– Благодаря, Мат – каза и тръгна към вратата. – Благодаря, че толкова много ме улесняваш.

Но той забързано успя да й прегради изхода.

– Изкусителна служба беше. Той ти обръщаше внимание и ти се улови на въдицата, че това е кариерата за теб, та макар да е последното, с което трябва да се занимаваш при твоите преживелици...

Тя вече се бореше със сълзите, но бе твърдо решена да не се поддава.

– От години си мечтаех за полицейска работа...

– Няма такова нещо! – присмя й се Матю. – Че кога изобщо си...

– Имах живот и преди теб! – изкрещя му Робин. – Имах живот у дома и там съм казвала неща, които не си чувал! С теб никога не съм го споделяла, Матю, защото знаех, че ще ми се подиграваш като братята ми гадняри.! Записах психология с надеждата да специализирам полицейска експертиза...

– Никога не си го споменавала, просто се опитваш да оправдаеш...

– Не ти казах, защото щеше да ми се присмееш...

– Глупости...

– Не са глупости! – викна тя. – Казвам ти истината, това е цялата истина, а ти доказваш онова, което си мисля за теб, като не ми вярваш! Доволен беше, като напуснах университета.

– Какви ги говориш, по дяволите?

– „Не бързай да се връщаш“, „не е задължително да имаш диплома“...

– Аха, сега аз излязох виновен, задето съм проявил съчувствие!

– Харесваше ти да си стоя у дома, защо не си го признаеш? Сара Шадлок учи в университета, а аз, некадърницата, си седя в Машам. Така компенсира, задето се дипломирах с по-висок успех от теб в гимназията и ме приеха в първата посочена специалност...

– О, виж ти – засмя се невесело Матю, – дипломирала се с по-висок успех от мен в гимназията. Няма що, по цяла нощ не мигвах заради това...

– Ако не бях изнасилена, щяхме да сме се разделили още преди години!

– Това ли научи от терапията? Да говориш лъжи за миналото, та да си оправдаеш щуротиите?

– Научих се да казвам истината! – викна Робин, излязла вече от кожата си. – Ето ти и още: преди онова изнасилване вече преставах да те обичам! Ти не се интересуваше от нищо, което правех – нито от обучението ми, нито от новите ми приятели. Искаше да знаеш единствено дали някои от момчетата не ме свалят. Но после беше толкова мил и добър... Изглеждаше ми най-надеждният човек на света, единственият, на когото можех да се доверя. Ето защо останах. Нямаше да сме тук сега, ако не беше онова изнасилване.

И двамата чуха как колата спря отвън. Робин се опита да се измъкне покрай него, но той отново й препречи пътя.

– Не, няма да избягаш така лесно. Останала си, защото съм бил надежден? Я стига. Ти ме обичаше.

– Мислех, че те обичам – каза Робин, – но вече не. Край на това.

Шофьорът на таксито натисна звънеца.

– Идвам! – викна Робин, но Матю изръмжа:

– Този път няма да избягаш, ще останеш и ще си оправиш бъркотията...

– Не! – подвикна Робин, сякаш на куче. Спря се, като се съпротивляваше да бъде изтикана по-навътре в стаята, макар той да беше толкова близо, че тя чувстваше дъха му върху лицето си. Внезапно си припомни Герайнт Уин и я обзе отвращение.

– Махай се от мен. Веднага!

И също като псе Матю отстъпи назад, реагирал не на командата, а на нещо в гласа й. Беше разгневен, но и уплашен.

– Така – каза Робин. Съзнаваше, че е на ръба на паническа атака, но се държеше и всяка секунда, в която не рухваше, й даваше сила да устои на своето. – Напускам те. Опиташ ли се да ме спреш, ще се боря с теб. Борила съм се с по-яки и зли мъже от теб, Матю. Ти дори нямаш нож, по дяволите.

Тя видя очите му да стават по-черни отвсякога и внезапно си припомни как на сватбата брат й Мартин беше фраснал Матю в лицето. Обеща си с мрачна възбуда, че ако се наложеше, щеше да се справи по-добре от Мартин. Направо щеше да му строши носа.

– Моля те – промълви той неочаквано и раменете му увиснаха. – Робин...

– Ще трябва да ме нараниш, за да ме спреш да си ида, но те предупреждавам, че направиш ли го, ще те съдя за побой. Това няма да се приеме добре в службата ти, нали?

Тя задържа погледа му за няколко секунди и после тръгна насреща му със стиснати юмруци, очакваща той да я сграбчи, но Матю отстъпи встрани.

– Робин – изрече с дрезгав глас. – Почакай. Сериозно, почакай, каза, че има неща, които да обсъдим...

– Адвокатите ще свършат това – отсече тя и отвори външната врата.

Хладният нощен въздух я обгърна като благословия.

Зад волана на воксхол корса седеше набита жена. Като видя куфарите на Робин, слезе да й помогне да ги натоварят в багажника. Матю я беше последвал и сега стоеше на прага. Когато Робин понечи да се качи в колата, той я извика и най-после сълзите й бликнаха, но без да го поглежда, тя затръшна вратата зад себе си.

– Моля ви, да тръгваме – каза задавено на жената шофьор, когато Матю слезе по стъпалата и се наведе да й говори през стъклото.

– Още те обичам, по дяволите!

Колата потегли по павираната Албъри Стрийт покрай красивите фасади на къщите на морски търговци, където никога не се бе почувствала на мястото си. На възвишението на улицата знаеше, че ако се обърне назад, ще види Матю да гледа след изчезващата кола. Очите й срещнаха тези на жената в огледалото за обратно виждане.

– Прощавайте – безсмислено изтърси Робин, а после, смутена от извинението си, добави: – Аз... току-що напуснах съпруга си.

– Тъй ли? – подхвърли шофьорката. – Аз напуснах двама вече. С практиката става по-лесно.

Робин се опита да се засмее, но се получи нещо като силно влажно изхълцване, а когато колата наближи ъгловия пъб със самотния каменен лебед, се разплака истински.

– Ето – кротко рече жената и подаде опаковка със салфетки.

– Благодаря – изхлипа Робин, извади една и я притисна до уморените си парещи очи, докато салфетката подгизна и почерня от последните следи очна линия, с която се бе представяла като Боби Кънлиф. За да избегне съчувствения поглед на жената в огледалото, тя погледна надолу към скута си. Пакетчето салфетки бе от непозната американска марка: „Д-р Блан“.

Изплъзващият се спомен на Робин мигом се появи в съзнанието й, сякаш бе чакал това малко побутване. Тя си спомни точно къде бе видяла фразата „Блан дьо блан“, само че това нямаше нищо общо със случая, затова пък всичко общо с разрушения й брак – разходка по лавандуловата алея, японска водна градина, последния път, когато бе казала „Обичам те“ и първия, когато бе знаела, че не го мисли.