Смъртоносно бяло

54

Макар в ранната привечер още да бе светло, над предния двор в къщата на Дела бяха надвиснали сенки и й придаваха меланхолично излъчване в контраст с оживената прашна улица отпред. Когато Страйк натисна звънеца, забеляза две големи кучешки изпражнения върху иначе спретнатата морава и се почуди кой помагаше на Дела за подобни задачи от всекидневието сега, когато бракът й бе приключил.

Вратата се отвори и пред него се появи министърът на спорта с нейните непроницаеми тъмни очила. Облечена бе в нещо, което възрастната леля на Страйк от Корнуол би нарекла пеньоар – дълга до коленете пухкава тъмнолилава роба с висока яка и копчета отпред, която й придаваше малко еклезиастичен вид. Кучето водач стоеше зад нея и гледаше Страйк с тъмни печални очи.

– Здравейте, аз съм Корморан Страйк – представи се детективът, без да помръдне. Предвид че тя нито можеше да го разпознае по външност, нито да погледне документите му, единственият начин да знае кого пуска в дома си бе да се ориентира по гласа му. – Говорихме по-рано по телефона и вие се съгласихте да ви посетя.

– Да – отвърна тя без усмивка. – Е, влизайте.

Тя отстъпи назад, за да го пропусне вътре с една ръка върху нашийника на лабрадора. Страйк избърса крака на изтривалката и влезе. Силна музика, изпълнявана от струнни и дървени духови инструменти, изпъстряна с барабани, звучеше от помещение, за което Страйк реши, че е дневната. Бе отгледан от майка, която слушаше предимно метал групи и знаеше много малко за класическата музика, а в тази имаше някакво зловещо звучене и определено не му допадаше. Антрето бе тъмно, защото лампите бяха загасени, и изглеждаше безлично с тъмнокафявия си мокет на цветя, който, макар и практичен, беше твърде грозен.

– Приготвих кафе – каза Дела. – Ще ви помоля вие да отнесете подноса в дневната, ако не възразявате.

– Няма проблем – отвърна Страйк.

Той последва лабрадора, който вървеше по петите на Дела и леко размахваше опашка. Симфонията се усили, когато отминаха дневната, чиято рамка на вратата Дела леко докосна, преди да прекрачи вътре, явно опипваща познати маркери, за да се ориентира.

– Това Бетховен ли е? – попита Страйк, колкото да каже нещо.

– Брамс. Симфония номер едно в до минор.

Ръбовете на всяка повърхност в кухнята бяха заоблени. Страйк забеляза, че цифрите на копчетата на готварската печка бяха релефни. На корково табло за съобщения беше закачен списък с телефонни номера, озаглавен ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ, които той предположи, че са записани за прислужничката. Когато Дела отиде до плота насреща, Страйк извади телефона от джоба на сакото си и снима телефонния номер на Герайнт Уин. Протегнатата ръка на Дела се опря на ръба на дълбока керамична мивка и тя се придвижи странично към вече приготвен поднос с чаша и каничка с прясно запарено кафе. До него стояха две бутилки вино. Дела ги хвана и ги поднесе към Страйк все така без усмивка.

– Кое кое е? – попита го.

– „Шатоньоф дю Пап“ реколта 2010 в лявата ви ръка – отвърна Страйк – и „Шато Мюсар“ реколта 2006 в дясната.

– Ще изпия чаша „Шатоньоф дю Пап“, ако не възразявате да ми отворите бутилката и да ми налеете. Предположих, че вие няма да искате питие, но ако желаете, моля.

– Не, благодаря – отвърна Страйк и взе тирбушона, който тя бе сложила до подноса. – Кафе ме устройва.

Тя тръгна мълчаливо към дневната и го остави да я последва с подноса. С влизането си в стаята той долови тежка миризма на рози и го споходи смътен спомен за Робин. Докато Дела докосваше мебелите с връхчетата на пръстите си, за да се добере до кресло с широки дървени подръчници, Страйк видя четири големи букета цветя във вази, разположени из стаята и освежаващи скучния интериор с ярки цветове в червено, жълто и розово.

Дела намери позицията си за сядане, като допря задната част на краката си до креслото и се отпусна на него, после обърна лице към Страйк, който остави подноса на масата.

– Бихте ли сложили чашата ми тук, на десния подръчник? – помоли тя, като го потупа и той го стори, а светлият лабрадор се настани до креслото на Дела и го погледна с добри сънени очи.

Страйк също седна под звука на извисяващите се и притихващи цигулки. От килима до мебелите, които изглеждаха изработени някъде през седемдесетте години, всичко бе в различни нюанси на кафяво. Половината от една стена бе заета от вградени рафтове, съдържащи около хиляда компактдиска. На маса в дъното на стаята имаше купчина текстове с Брайлово писмо. Голяма снимка в рамка на момиче тийнейджърка бе поставена върху лавицата над камината. На Страйк му хрумна, че майката не можеше да ги позволи горчиво-сладката утеха да поглежда всеки ден Рианон Уин, и се усети изпълнен с неловко състрадание.

– Хубави цветя – коментира.

– Да, имах рожден ден преди няколко дни – отвърна Дела.

– А, желая ви всичко най-добро тогава.

– От запада ли сте?

– Отчасти. От Корнуол.

– Долавям го в гласните ви – посочи Дела.

Тя изчака, докато той си наля кафе. Когато потракването и шумът от струята секнаха, заговори:

– Както ви казах по телефона, много съм разтревожена за Аамир. Още трябва да е в Лондон, сигурна съм, защото той нищо друго не познава. Не и с неговото семейство – добави и на Страйк му се стори, че долавя презрителна нотка. – Извънредно загрижена съм за него.

Тя внимателно пое чашата до себе си и отпи.

– Когато го уверите, че не го заплашва никаква беда и че нищо, което Чизъл ви е казал за него, няма да се разчуе по-нататък, непременно му предайте да се свърже с мен... спешно.

Цигулките продължаваха да стържат и стенат и на необучения Страйк звученето им напомняше дисонантен израз на предчувствие. Кучето водач се почеса и лапата му затупка по килима. Страйк извади бележника си.

– Имате ли адреси или телефони на приятели, при които Малик може да е отишъл?

– Не – отвърна Дела. – Мисля, че той няма много приятели. Неотдавна спомена някого от университета, но не помня име. Съмнявам се, че е особено близък с него.

Мисълта за този далечен приятел по някаква причина я накара да се почувства неспокойна.

– Той е учил в Лондонския институт по икономика, така че това е районът на Лондон, който познава добре.

– В добри отношения е с една от сестрите си, нали?

– О, не – мигом отвърна Дела. – Не, те всички се отрекоха от него. Той си няма никого освен мен и точно това прави ситуацията толкова опасна.

– Сестрата е публикувала съвсем наскоро във Фейсбук снимка на двама им. Направена е в пицарията срещу къщата ви.

Изражението на Дела издаде не просто изненада, а и неудоволствие.

– Аамир ми каза, че сте го проучвали онлайн. Коя от сестрите беше?

– Трябва да проверя...

– Но се съмнявам да е отседнал в дома й – прекъсна го Дела. – Не и след начина, по който семейството се отнесе към него. Възможно е да се е свързал с нея все пак. Може да проверите какво знае тя.

– Ще го направя – каза Страйк. – Някакви други идеи къде може да е отишъл?

– Той наистина си няма никой друг. Точно това ме тревожи. Уязвим е. Много е важно да го открия.

– Ще сторя всичко по силите си – обеща й Страйк. – По телефона ми казахте, че сте склонна да ми отговорите на няколко въпроса.

Изражението й стана малко по-неприветливо.

– Съмнявам се, че мога да ви кажа нещо интересно, но питайте.

– Може ли да започнем с Джаспър Чизъл и отношенията на вас и съпруга ви с него?

С изражението си тя успя да внуши, че намира въпроса и нетактичен, и леко нелеп. Отвърна с хладна усмивка и повдигнати вежди:

– С Джаспър имахме професионални взаимоотношения очевидно.

– И какви бяха те? – попита Страйк, като добави захар в кафето си, разбърка го и отпи.

– Предвид че Джаспър ви е наел, за да се опитате да откриете дискредитираща информация за нас, мисля, че вече знаете отговора на този въпрос.

– Поддържате, че съпругът ви не е изнудвал Чизъл, така ли?

– Да, разбира се.

Страйк знаеше, че да упорства на тази тема, когато фактът, че Дела бе издействала съдебна възбрана, показваше докъде е способна да стигне, би означавало само още повече да я настрои срещу себе си. Най-разумно изглеждаше временно отстъпление.

– Ами останалите от семейство Чизъл? Случвало ли ви се е да срещнете някого от тях?

– Някои да – отговори тя малко предпазливо.

– И как ви се видяха?

– Почти не ги познавам. Герайнт казваше, че Изи била много трудолюбива.

– Покойният син на Чизъл е бил в младежкия национален отбор по фехтовка с дъщеря ви, доколкото знам.

Мускулите на лицето й се стегнаха. Заприлича му на анемона, затворила се при близостта на хищник.

– Да – потвърди тя.

– Харесвахте ли Фреди?

– Мисля, че никога не съм разговаряла с него. Герайнт беше този, който водеше Рианон по турнирите й. Той познаваше отбора.

Стеблата на розите най-близко до прозореца хвърляха сенки, подобни на пречки по килима. Симфонията на Брамс гърмеше буреносно на фона. Непрозрачните очила на Дела допринасяха за чувство на надвиснала неясна заплаха и Страйк, макар ни най-малко да не бе стреснат, си припомни слепите оракули и ясновидци от древни митове, както и особената свръхестествена аура, придавана на незрящите.

– Кое е карало Джаспър Чизъл така усърдно да издирва дискредитираща информация за вас?

– Той не ме харесваше – отвърна простичко Дела. – Често имахме разногласия. Поради произхода си смяташе всичко, което се отклоняваше от собствените му норми и условности, за подозрително, неестествено и дори опасно. Той беше богат бял консерватор и мъж, господин Страйк, убеден, че коридорите на властта трябва да са населени само с такива като него. Имаше постоянен стремеж да възстанови статуквото, което помнеше от младостта си, и в преследването на тази си цел често беше безпринципен и със сигурност лицемерен.

– В какъв смисъл?

– Питайте жена му.

– Познавате Кинвара, така ли?

– Не бих казала, че я „познавам“. Срещнах се с нея преди известно време и бях определено заинтригувана в светлината на публичните прокламации на Чизъл за светостта на брака.

Страйк остана с впечатлението, че зад претенциозния си език и въпреки искрената си тревога за Аамир Дела извличаше удоволствие да изрича тези неща.

– Какво се случи? – поинтересува се Страйк.

– Кинвара се появи неочаквано един късен следобед в министерството, но Джаспър вече беше заминал за Оксфордшър. Мисля, че целта й беше да го изненада.

– Кога беше това?

– Някъде преди година. Малко преди парламентът да излезе в почивка. Тя беше силно разстроена. Чух смут навън и отидох да проверя какво става. По мълчанието в предния офис прецених, че всички са стъписани. Тя беше в много емоционално състояние и настояваше да види мъжа си. Отначало помислих, че носи някаква ужасна новина и Джаспър й е нужен за утеха и опора. Отведох я в моя кабинет. Щом останахме само двете, тя напълно рухна. Говореше несвързано, но от малкото, което успях да разбера – каза Дела, – узнала, че има друга жена.

– Уточни ли коя?

– Мисля, че не. Може и да го е направила, но беше в такова състояние, че... Сякаш преживяваше покруса от нечия смърт, не просто края на брак – изрече сурово Дела. – „Аз съм била само част от играта му“, „Никога не ме е обичал“ и прочие.

– За каква игра е говорела според вас? – попита Страйк.

– За политическата вероятно. Спомена как била унизена, как практически й било заявено, че е изпълнила предназначението си... Знайте, че Джаспър Чизъл беше много амбициозен човек. Веднъж вече бе провалил кариерата си заради изневяра. Вероятно съвсем хладнокръвно е избрал типа съпруга, която да повдигне реномето му. Мъчеше се да влезе в правителството, така че край с италианските пеперудки. Вероятно е сметнал Кинвара за добро допълнение към консерватор с провинциално имение. С добро потекло, увличаща се по коне. После научих, че малко след този случай Джаспър я пратил в психиатрична клиника. Така се справят в кръговете на Чизъл с прекомерните емоции – подхвърли Дела и отпи нова глътка вино. – И все пак тя остана с него. Разбира се, хората остават, макар и да са се отнесли отвратително с тях. Чувала съм го да говори за нея, сякаш е някакво увредено капризно дете. Помня как каза, че майката на Кинвара щяла да я „бави“ на рождения й ден, защото той трябвало да остане в парламента за гласуване. Естествено, можеше да сключи сделка с някого от лейбъристите за гласа си, но бе решил да не си прави този труд. Жени като Кинвара Чизъл, чиято стойност изцяло почива върху статуса и успеха на брака, естествено са разтърсени, когато нещата се объркат. Мисля, че тези нейни коне са били нещо като отдушник, заместител... А, да... – сепна се Дела – сега си спомних последното, което ми каза в онзи ден: че навръх на всичко останало сега трябвало да се прибере у дома си, за да види как умъртвяват любимата й кобила.

Дела спусна ръка и погали широката мека глава на Гуин, легнала край креслото й.

– Тогава ми стана много мъчно за нея. Животните винаги са ми били голяма утеха в живота.

Страйк забеляза, че на ръката, с която галеше кучето, още имаше брачна халка заедно с масивен пръстен с аметист в тон с пеньоара й. Някой, вероятно Герайнт, й бе казал, че е със същия цвят и той отново изпита нежелан пристъп на състрадание.

– Кинвара сподели ли с вас как и кога е открила изневярата на съпруга си?

– Не, не, тя просто изпадна в неконтролиран изблик на ярост и скръб, подобно на малко дете. Все повтаряше: „Обичах го, а той никога не ме е обичал, всичко е било лъжа“. Никога не бях ставала свидетел на такава несдържана мъка, нито дори на погребение или край легло на смъртник. Повече не съм разговаряла с нея, само разменяхме по едно „здравей“. Държеше се, сякаш нямаше спомен за случилото се помежду ни.

Дела отново пийна вино.

– Може ли да се върнем към Малик? – попита Страйк.

– Да, разбира се – мигом отвърна тя.

– Сутринта, когато е умрял Джаспър Чизъл, тринайсети, у дома си ли бяхте?

Настана продължително мълчание.

– Защо ме питате това? – изрече Дела с променен тон.

– Защото искам да потвърдя история, която ми бе разказана – отвърна Страйк.

– Говорите за това, че Аамир беше тук с мен онази сутрин?

– Именно.

– Ами това е самата истина. Бях се подхлъзнала по стълбите и си навехнах китката. Обадих се на Аамир и той дойде. Искаше да отида в спешното отделение, но нямаше нужда от това. Все още можех да мърдам пръстите си. Просто ми трябваше помощ при приготвянето на закуската.

– Вие бяхте тази, която се обади на Малик?

– Какво?

Беше онова старо и прозрачно „какво“, изречено от човек, който се опасява, че е допуснал грешка. Страйк подозираше, че зад тъмните очила протича много бързо мислене.

– Вие ли сте се обадили на Аамир?

– Защо? Той какво каза, че се е случило?

– Че мъжът ви отишъл лично в дома му, за да го доведе.

– О... – промълви Дела – Разбира се, че беше така, забравила бях.

– Нима? – кротко попита Страйк. – Или подкрепяте тяхната версия.

– Забравила бях – категорично настоя Дела. – Имах предвид, че го повиках чрез Герайнт.

– Но щом Герайнт е бил тук, като сте се подхлъзнали, не можеше ли той да ви помогне със закуската?

– Мисля, че Герайнт искаше Аамир да ме убеди да ида в спешното.

– Ясно. Значи е било идея на Герайнт да иде в дома на Аамир, не ваша?

– Вече не си спомням – каза тя, но веднага си противоречи: – Бях паднала доста зле. Герайнт не е добре с гърба, естествено, трябваше му помощ и на мен ми хрумна за Аамир. А после двамата взеха да ме тормозят да ида в спешното отделение, но нямаше нужда от това. Беше обикновено навяхване.

Зад дантелените завеси светлината вече помръкваше. Черните очила на Дела отразяваха неоновочервената светлина на слънцето, залязващо зад покривите.

– Извънредно съм разтревожена за Аамир – каза тя отново с напрегнат глас.

– Още два въпроса и приключвам – увери я Страйк. – Джаспър Чизъл е намекнал пред пълна стая с хора, че знае нещо дискредитиращо за Малик. Какво ви е известно по въпроса?

– Тъкмо този разговор накара Аамир да започне да мисли за напускане – отвърна тихо Дела. – Усетих как започна да се отдръпва от мен след случилото се. А вие взехте, че довършихте работата. Отидохте у дома му да го изтормозите допълнително.

– Не е имало тормоз, госпожо Уин...

– „Ливат“, господин Страйк. Били сте в Близкия изток, нима там не научихте какво означава?

– Да, знам какво означава – отговори Страйк с равен тон. – Содомия. Чизъл явно е заплашвал Аамир с изобличаване...

– Аамир не би пострадал от изваждането на истината наяве, уверявам ви – с жар заяви Дела. – Не че има изобщо някакво значение, но той не е гей.

Симфонията на Брамс се движеше мрачно напред, а роговете и цигулките се надпреварваха да стържат по нервите на Страйк.

– Истината ли искате? – попита с висок глас Дела. – Аамир се възпротивил да бъде опипван от висш държавен чиновник, чийто навик да докосва неуместно младите мъже, минаващи през офиса му, е публична тайна, дори предмет за шеги! И когато едно високообразовано мюсюлманско момче изпуска нервите си и шамаросва висшия държавен чиновник, кой от двамата мислите, че е оплюван и хулен? Кой според вас става обект на презрителни клюки и изгубва работата си?

– Според догадките ми не е бил сър Кристофър Бароуклъф-Бърнс – отвърна Страйк.

– Откъде знаете за кого говорех? – попита остро Дела.

– Още е на поста си, нали? – подхвърли Страйк, като игнорира въпроса.

– Разбира се, че е! Всички са наясно за безобидните му навици, но никой не иска да го заяви официално. От години се мъча да предизвикам някакви действия срещу Бароуклъф-Бърнс. Когато научих, че Аамир е напуснал програмата по диверсификация при мъгляви обстоятелства, поставих си за цел да го открия. Той беше в окаяно състояние, когато се срещнах за пръв път с него, напълно окаяно. Не само че бе дерайлирал от път към звездна кариера, а някакъв злобен братовчед дочул нещичко и разпространил слуха, че Аамир бил уволнен от работа заради хомосексуални прояви. Бащата на Аамир не е от тези, дето ще погледнат благосклонно на син гей. Аамир се възпротивил на натиска на родителите си да се ожени за момиче, което те преценили за подходящо. Разразил се ужасен скандал и последвал пълен разрив. Този младеж с блестящ ум изгуби всичко – семейство, дом, служба – в разстояние на няколко седмици.

– И вие се намесихте?

– С Герайнт имахме свободна къща наблизо. Майките и на двама ни живееха там преди. С Герайнт нямаме братя и сестри. Стана твърде трудно да се грижим за майките си от Лондон, затова ги доведохме от Уелс и ги настанихме да живеят заедно наблизо до нас. Майката на Герайнт почина преди две години, а моята – тази, така че къщата остана празна. Нямахме нужда от парите за наем. Изглеждаше съвсем разумен ход да настаним Аамир да живее там.

– И се ръководехте само от безкористна доброта? – попита Страйк. – Не се замислихте колко полезен може да ви бъде, когато му дадохте работа и дом?

– Какво имате предвид под „полезен“? Той е много интелигентен младеж и всеки офис би се радвал...

– Мъжът ви е притискал Аамир да получи инкриминираща информация срещу Джаспър Чизъл от Външното министерство, госпожо Уин. Снимки. Настоявал е Аамир да иде да ги вземе от сър Кристофър.

Дела посегна към чашата си с вино, не улучи мястото й и я блъсна с кокалчетата си. Страйк скочи в опит да я улови, но закъсня, виното описа подобна на бич парабола във въздуха и се разплиска върху бежовия килим, а чашата падна с тупване до него. Гуин се изправи и се приближи до петното с бегъл интерес, като подуши разпростиращото се петно.

– Много ли пострада килимът? – попита Дела настойчиво с пръсти, сграбчили подръчниците, и наведено към пода лице.

– Не изглежда добре – отвърна Страйк.

– Поръсете го със сол, моля ви! Тя е в шкафа до печката!

Когато влезе в кухнята, вниманието на Страйк бе привлечено от нещо странно, което не бе забелязал първия път: върху стенен шкаф бе поставен плик, твърде високо, за да бъде достигнат от Дела. След като извади солта, той се доближи и прочете написаната върху него единствена дума – „Герайнт“.

– Вдясно от печката! – с известно отчаяние се обади Дела от дневната.

– Аха, вдясно! – викна й в отговор Страйк и в същото време свали плика и го отвори.

Вътре имаше разписка от фирма „Монтажи братя Кенеди“ за подмяна на врата на баня. Страйк облиза пръст, внимателно залепи отново плика и го върна на мястото му.

– Прощавайте – каза той на Дела, като се върна в стаята. – Беше точно пред мен, а не я виждах.

Той отвори картонената кутия и обилно поръси със сол моравото петно. Симфонията на Брамс завърши в мига, когато той се изправи, усъмнен в успеха на това домашно средство.

– Направихте ли го? – прошепна Дела в тишината.

– Да – отговори Страйк, загледан как виното се пропи в бялата сол и я направи мръсносива. – Но все пак мисля, че ще ви трябва препарат за почистване на килими.

– О, боже, килимът е нов още, от тази година.

Изглеждаше силно разстроена, но Страйк се съмняваше да е само заради разлятото вино. Когато се върна на мястото си край масата и постави солта до кафето, музиката зазвуча отново, този път в унгарски дух и не по-кротка от симфонията.

– Желаете ли още вино? – попита я.

– Май че да – отвърна тя.

Той й наля нова чаша и я подаде направо в ръката й. Тя пийна малко, после попита с треперещ глас:

– Откъде знаете това, което току-що ми казахте, господин Страйк?

– Предпочитам да не отговарям на този въпрос, но ви уверявам, че е истина.

Хванала виното си с две ръце, Дела промълви:

– Моля ви да откриете Аамир. Ако той си е помислил, че Герайнт с мое одобрение му е поръчал да иде при Бароуклъф-Бърнс и да иска услуга, нищо чудно, че той...

Самоконтролът й видимо се рушеше. Тя се опита да остави чашата с вино върху подръчника и се наложи да го опипа с другата си ръка, преди да свърши успешно това, като през цялото време поклащаше невярващо глава.

– Нищо чудно, че той какво? – тихо попита Страйк.

– Че ме обвини как го задушавам и контролирам... Разбира се, това обяснява всичко... А бяхме толкова близки... Вие няма да разберете, трудно е да се обясни... но беше невероятно колко бързо станахме... като семейство. Понякога възниква мигновен афинитет, връзка, която с други хора установяваш години наред... Но през последните седмици всичко се промени, почувствах го... Започна се, когато Чизъл го подиграл пред всички... Аамир се отчужди, сякаш изгуби доверие в мен... Как не ми хрумна... Господи, трябваше да се досетя... Непременно го намерете, непременно...

Може би, помисли си Страйк, изгарящото я чувство на потребност бе сексуално по своя произход и може би на някакво подсъзнателно ниво то наистина бе обусловено от възхищение пред младежката мъжественост на Аамир. Но докато Рианон Уин ги наблюдаваше от евтината си позлатена рамка с усмивка, която не достигаше до тревожно разширените й очи, с проблясващи шини върху зъбите, на Страйк му се стори по-вероятно Дела да е жена, обсебена от онова, което напълно липсваше у Шарлот: пламенно майчинско чувство, примесено в случая на Дела с безутешна скръб.

– И това също – прошепна тя. – И това! Какво само не съсипа?

– Говорите за...

– За съпруга ми – изрече Дела напълно вцепенена. – За кого друг? Фондацията ми... нашата фондация... но вие знаете за това, разбира се. Тъкмо вие казахте на Чизъл за липсващите двайсет и пет хиляди, нали така? А и всички онези глупави лъжи, които Герайнт сипеше пред хората. Неизпълними обещания за Дейвид Бекъм, Мо Фара...

– Съдружничката ми откри това.

– Никой няма да ми повярва – пробъбри разсеяно Дела, – но аз не знаех, изобщо нямах представа. Пропуснах последните четири заседания на борда, тъй като се подготвях за параолимпиадата. Герайнт ми каза истината едва след като Чизъл го заплашил с изобличаване в пресата. Дори тогава продължаваше да твърди, че било грешка на счетоводителя, но ми се закле, че другите неща не били верни. Закле се в гроба на майка си.

Тя взе да върти венчалната халка на пръста си, очевидно потънала в мисли.

– Предполагам, че противната ви съдружничка се е добрала и до Елспет Лейси-Къртис?

– Боя се, че да – излъга Страйк, преценил, че си струва да е хазартен. – Герайнт и това ли отрече?

– Чувстваше се ужасно, че може да е казал нещо, с което да притесни момичетата, но се закле, че нямало нищо друго, никакво докосване, само няколко дръзки шеги. Но при днешния климат човек трябва много строго да си мери думите и да обмисля как се шегува с петнайсетгодишни момичета! – изрече гневно Дела.

Страйк се пресегна и хвана чашата с вино на Дела, която отново заплашваше да се преобърне.

– Какво правите?

– Премествам чашата ви на масата – отвърна Страйк.

– О, благодаря – промълви Дела. Като направи видимо усилие да се овладее, тя продължи: – Герайнт представляваше мен на това събитие и както винаги пресата ще го изкара моя вина. Защото при окончателния анализ престъпленията на мъжете винаги произтичат от нас, не е ли така, господин Страйк? В крайна сметка отговорността винаги е на плещите на жената, която трябва да е спряла това или да се е намесила с действия, която е била задължена да знае. Вашите простъпки са наши. Защото на жената е отредена ролята да бди над семейството и няма нищо по-долно на този свят от лоша майка.

Като дишаше тежко, тя притисна треперещи пръсти до слепоочията си. Отвъд дантелените пердета тъмносин воал настъпваше към пламтящото червено на залеза и стаята притъмня, а чертите на Рианон Уин постепенно избледняваха. Скоро щеше да се вижда само усмивката й, откроявана от грозните шини.

– Подайте ми виното, моля.

Страйк го направи. Дела изпи повечето наведнъж и като продължаваше да стиска чашата, изрече горчиво:

– Много хора са готови да си мислят какви ли не странни неща за сляпа жена. Разбира се, беше по-зле, като бях млада. Постоянно го имаше нездравия интерес към личния ми живот. Първата мисъл на някои мъже бе как се справям в интимна обстановка. Вероятно и вие сте го изпитали, след като сте с един крак?

Страйк установи, че не му е станало неприятно, задето Дела така открито спомена недъга му.

– Да, вкусих от това – призна той. – С един мой стар съученик. Не го бях виждал от години. За пръв път се връщах в Корнуол, след като пострадах при експлозията. След пет халби бира той ме попита в кой момент предупреждавам жените, че заедно с панталоните ще сваля и единия си крак. Сметна го за много забавно.

Дела се усмихна печално.

– На някои не им хрумва, че ние сме тези, които трябва да пускат шегите. Но за вас все пак е различно като мъж... Повечето хора смятат, че е редно здрава и читава жена да се грижи за мъж инвалид. А Герайнт го вършеше за мен с години. Хората смятаха, че нещо не му е наред, след като е избрал недъгава. Вероятно съм се мъчила да компенсирам това. Исках той да има роля, статут. Но в ретроспекция разбирам, че и за двама ни би било по-добре той да се занимаваше с нещо отделно от мен.

На Страйк тя му се стори леко пияна. Може би не беше яла.

Изпита неуместното желание да провери съдържанието на хладилника й. Като седеше тук с тази впечатляваща и уязвима жена, му беше лесно да разбере как Аамир се бе обвързал така тясно с нея професионално и в личен план, без да е имал намерение да го прави.

– Хората приемат, че съм се омъжила за Герайнт, защото никой друг не ме е искал, но грешат – каза Дела и изправи гръб в креслото. – В училище имаше едно момче много влюбено в мен и ми направи предложение, когато бях деветнайсетгодишна. Имах избор и се спрях на Герайнт. Не за да се грижи за мен, естествено, нито, както неведнъж са намеквали журналистите, водена от безграничната си амбиция, налагаща присъствие и на съпруг... а защото го обичах.

Страйк си припомни деня, когато бе последвал мъжа на Дела до онова стълбище на Кингс Крос, и разказваното му от Робин за некрасивото поведение на Герайнт в службата, при все това нищо, казано му от Дела, не му се видя недостоверно. Животът го бе научил, че може да се изпитва силна любов към очевидно най-недостойни хора – обстоятелство, което би трябвало да предостави утеха на всеки.

– Женен ли сте, господин Страйк?

– Не – отговори той.

– Мисля, че бракът почти винаги е неизбродна величина дори за онези, които се намират в него. Беше нужна цялата тази... бъркотия... та да осъзная, че не мога да продължа повече. Не знам кога действително престанах да го обичам, но в някакъв момент след смъртта на Рианон любовта... – Гласът й пресекна. – Любовта се отдръпна от нас. – Тя преглътна. – Моля ви, ще ми налеете ли още една чаша вино?

Страйк го направи. В стаята вече беше много тъмно. Музиката отново се беше сменила, най-сетне в кротък и меланхоличен концерт за цигулка, който, по мнението на Страйк бе подходящ за разговор. Дела не бе искала да говори с него, но сега сякаш нямаше желание да спрат да си приказват.

– Защо мъжът ви толкова мразеше Джаспър Чизъл? – попита тихо Страйк. – Заради политическите ви несъгласия с Чизъл или...

– Не, не – възрази уморено Дела. – Защото Герайнт имаше нужда да обвини някой друг освен себе си за сполетелите го нещастия.

Страйк изчака, но тя просто отпи вино и не каза повече.

– Какви точно...

– Няма значение – повиши глас тя. – Все едно, не е важно.

Но миг по-късно след още глътка вино заговори:

– Рианон всъщност не искаше да се занимава с фехтовка. Като повечето малки момичета искаше пони, само че ние с Герайнт не произхождахме от семейства, които са имали нещо общо с коне. Изобщо нямахме представа какво се прави с тях. Като се замисля, имало е начин да го преодолеем, но и двамата бяхме ужасно заети, решихме, че не е практично, и така тя се залови с фехтовка, при това се оказа много добра... Отговорих ли на достатъчно от въпросите ви, господин Страйк? – попита малко завалено. – Ще откриете ли Аамир?

– Ще се опитам – обеща й Страйк. – Бихте ли ми дали телефонния му номер? И вашия, за да ви държа в течение?

Тя знаеше и двата номера наизуст и той ги записа, преди да затвори бележника си и да се изправи.

– Много бяхте отзивчива, госпожо Уин. Благодаря ви.

– Ето че ме разтревожихте – каза тя и между веждите й се появи лека бръчка. – Не съм сигурна, че това възнамерявах.

– Добре ли сте...

– Напълно – изрече тя прекалено отчетливо. – Ще ми се обадите, като намерите Аамир, нали?

– Ако не ви се обадя преди това, след седмица ще ви позвъня да ви кажа докъде съм стигнал – обеща Страйк. – Някой ще дойде ли при вас тази вечер, или...

– Виждам, че не сте толкова закоравели, както би предположил човек при репутацията ви – подхвърли Дела. – Не се тревожете за мен. След малко ще дойде съседката ми, за да разходи Гуин. Проверява уреда за отчитане на газ и прочие.

– В такъв случай не ставайте. Приятна вечер.

Почти бялото куче надигна глава, когато той тръгна към вратата, и взе да души въздуха. Той остави Дела да седи на тъмно, някак смалена, без никого за компания освен снимката на мъртва дъщеря, която никога не бе виждала.

Като затвори външната врата, Страйк не можеше да си припомни кога за последен път бе изпитвал подобна странна смесица от възхищение, съчувствие и подозрение.