Смъртоносно бяло

56

Докато Страйк наближаваше Хенлис Корнър на Северното околовръстно шосе в следобеда на следващия ден, видя, че движението напред спира, и изруга приглушено. Кръстовището, прочута точка на задръствания, уж бе подобрено по-рано през годината. Когато се присъедини към неподвижната опашка, Страйк свали стъклото на прозореца си, запали цигара и погледна към часовника на таблото с познатото усещане на безсилен гняв, тъй често пораждано у него при шофиране из Лондон. Чудил се бе дали нямаше да е по-разумно да вземе метрото на север, но психиатричната болница бе на километър и половина от най-близката метростанция, тъй че беемвето щеше малко повече да пощади болезнения му крак. Сега се боеше, че ще закъснее за интервю, което бе решен да не пропуска, първо, защото нямаше желание да разочарова психиатричния екип, който му бе позволил да се види с Били Найт, и второ, защото не знаеше кога отново ще му се удаде възможност да говори с по-малкия брат без страх, че ще се натъкне на големия. Баркли го увери сутринта, че Джими има планове за деня, включващи написването на полемика за глобалното въздействие на Ротшийлд за уебсайта на реалните социалисти и пробване на новата доставка трева от Баркли.

Като се мръщеше и барабанеше с пръсти по волана, Страйк отново се замисли над въпроса, глождещ го от предишната вечер: дали прекъсването на разговора му с Робин не се дължеше на това, че Матю бе грабнал телефона от ръката й. Последвалите уверения на Робин, че всичко е наред, не му се бяха сторили особено убедителни.

Страйк си бе притоплил печен боб на единичния си котлон, защото все така се опитваше да свали килограми, и обмисляше отново да позвъни на Робин. Изяде без ентусиазъм безмесната си вечеря пред телевизора и уж гледаше избрани моменти от заключителната церемония на олимпиадата, но вниманието му не можеше да се задържи от „Спайс гърлс“, покачени върху лондонски таксита. Мисля, че бракът почти винаги е неизбродна величина дори за онези, които се намират в него, беше казала Дела Уин. Като нищо Робин и Матю бяха заедно в леглото в този момент. Да дръпне телефона от ръката й по-лошо ли беше, отколкото да изтрие историята на обажданията й? А тя бе останала с Матю след тази му постъпка. Къде беше червената линия?

А и Матю във всички случаи много трепереше на репутацията и перспективите си, за да изостави всички цивилизовани норми. Една от последните мисли на Страйк, преди да заспи, бе как Робин успешно бе отбила атаката на Шакълуелския изкормвач и колкото и мрачна да бе, донесе му известно успокоение.

Детективът бе напълно наясно как състоянието на брака на младшата му съдружничка би трябвало да е най-малката му грижа, предвид че още не разполагаше с конкретна информация за клиентите, които плащаха на трима разследващи на пълен работен ден да открият факти за смъртта на баща им. И все пак, когато колоната най-сетне се размърда, мислите на Страйк продължаваха да се въртят около Робин и Матю, докато най-сетне не видя табелата към психиатричната клиника и с усилие се фокусира върху предстоящото интервю.

За разлика от гигантската правоъгълна призма от бетон и черно стъкло, където бе приет Джак няколко седмици по-рано, болницата, пред която Страйк паркира двайсет минути по-късно, имаше орнаментирани кулички и фронтони и прозорци във византийски стил с железни решетки на тях. По мнението на Страйк тя приличаше на незаконно отроче, пръкнало се от приказен дворец и готически затвор. Викториански зидар бе издялал думата „Санаториум“ в мръсната тухлена арка над двойната врата.

Вече закъснял с пет минути, Страйк отвори бързо вратата, не си направи труда да смени маратонките си с обувки, заключи беемвето, след което припряно и с накуцване изкачи мръсните предни стълби.

Озова се в студено фоайе с висок таван, прозорци като в църква и подозрителен полъх на гнило, едва отпъждан от миризмата на дезинфектант. Като откри номера на отделението, съобщен му по телефона, той пое по коридор вляво.

Слънчевата светлина, влизаща през прозорците с решетки, образуваше раирани петна върху белезникавите стени, върху които накриво бяха окачени картини, някои дело на бивши пациенти. Когато Страйк отмина серия от колажи с детайлни сцени от селскостопански двор, изпълнени с филц, станиол и прежда, от баня излезе тийнейджърка, подобна на скелет, придружавана от медицинска сестра. Като че нито една от двете не забеляза Страйк. Макар помръкналите очи на момичето да бяха насочени право към него, стори му се, че те всъщност са вперени навътре в нея към битка, която тя водеше далеч от реалния свят.

Страйк бе учуден да открие двойните врати на охраняваното отделение в дъното на коридора на партерния етаж. Заради някаква бегла асоциация със съпругата на Рочестър си го бе представял на последния етаж, скрито може би в някоя от куличките. Реалността бе съвсем прозаична: голям зелен звънец на стената, който Страйк натисна, и един фелдшер с яркочервена коса надникна през стъклено прозорче, а после се обърна да говори с някого зад себе си. Вратата се отвори и Страйк беше пуснат вътре.

В отделението имаше четири легла и общо пространство, където двама пациенти в цивилни дрехи играеха на дама – бяха беззъб старец и бледен младеж с превързана шия. В работна стая точно зад вратата имаше няколко души: санитар, две медицински сестри и двама лекари – мъж и жена. При влизането му всички се извърнаха да го погледнат. Едната от сестрите сръчка другата с лакът.

– Господин Страйк – обърна се към него мъжът лекар, нисък, с лисича външност и с акцент от района на Манчестър, – приятно ми е. Колин Хепуърт, разговаряхме по телефона. Това е колежката ми Камила Мухамад.

Страйк се ръкува с жената, която в тъмносиния си костюм с панталон му приличаше на полицайка.

– И двамата ще присъстваме на интервюто ви с Били – каза тя. – Току-що отиде до тоалетната. Много се вълнува, че отново ще ви види. Решихме да използваме една от стаите ни за разговор. Насам е.

Тя го поведе покрай работната зала, докато сестрите продължаваха да го зяпат любопитно, в малка стая с четири стола и бюро, прикрепено с болтове към пода. Стените бяха бледорозови и голи.

– Идеално – отсъди Страйк. Беше досущ като други стотина стаи за разпит, които бе използвал, докато беше към военната полиция. И там често бяха присъствали трети страни, обикновено адвокати.

– Нека ви кажа нещо набързо, преди да започнем – каза Камила Мухамад, като затвори вратата зад Страйк и колегата си, та сестрите да не чуват разговора им. – Не знам колко ви е известно за състоянието на Били.

– Брат му ми каза, че страда от шизоизно афективно разстройство.

– Точно така – потвърди тя. – Спрял е лекарствата си и се е докарал до тежък психотичен епизод, по време на който е дошъл при вас.

– Да, изглеждаше доста не във форма тогава. И имаше вид, че е спал където намери.

– Вероятно така е и било. Брат му ни каза, че към този момент изчезнал за цяла седмица. Не вярваме Били да страда от психоза вече – каза тя, – но все още е много затворен, тъй че е трудно да се прецени до каква степен схваща реалността. Трудно е да се получи точна картина за душевното състояние на някого, ако са налице параноични и делюзионни симптоми.

– Надяваме се вие да ни помогнете да отделим фактите от измислиците – намеси се лекарят от Манчестър. – Вие сте повтарящ се мотив в приказките му, откакто е при нас. Прояви голямо желание да разговаря с вас, но не и с някого от нас тук. Също така изказа страх от разправа, ако се довери на някого, и отново е трудно да се разбере дали този страх е част от болестта му, или съществува човек, от когото той има основателна причина да се бои. Защото... ъъ...

Той се поколеба, сякаш се опитваше предпазливо да подбере думите си.

Страйк му помогна.

– Брат му може да бъде доста плашещ, ако си го науми.

Психиатърът изглеждаше облекчен, че е разбран, без да му се е наложило да нарушава конфиденциалността.

– Познавате брат му, значи?

– Срещал съм го. Той често ли идва на посещения?

– Идвал е няколко пъти, но Били често е по-разстроен и възбуден след среща с него. Ако така му въздейства и разговорът с вас...

– Ясно – кимна Страйк.

– Интересно е, че ви виждам тук – каза с лека усмивка Колин. – Предположили бяхме, че фиксирането му върху вас е част от психозата му. Обсебеност от знаменитост е често срещана при този вид разстройства. Всъщност – откровено призна той, – точно преди няколко дни с Камила стигнахме до съгласие, че това фиксиране върху вас не обещава скорошно изписване. Късмет, че позвънихте.

– Да, това си е късмет – сухо потвърди Страйк.

Червенокосият фелдшер почука на вратата и провря глава вътре.

– Били е готов да разговаря с господин Страйк.

– Чудесно – каза жената психиатър. – Еди, може ли да получим чай тук. Чай? – обърна се тя към Страйк през рамо. Той кимна. Тя отвори вратата. – Влез, Били.

И ето че Били Найт се появи в сив суитшърт, долнище от анцуг и с болнични чехли. Хлътналите му очи бяха все така окръжени със сенки и в някакъв момент след срещата със Страйк главата му бе обръсната. Палецът и показалецът на лявата му ръка бяха превързани. Въпреки анцуга, който някой, вероятно Джими, му бе купил, за да има какво да носи тук, личеше, че е много слаб, но при все че ноктите му бяха изгризани до кръв и в ъгъла на устната имаше херпес, от него вече не се разнасяше онази животинска воня. С влачене на краката си той влезе в стаята, втренчен в Страйк, после протегна кокалеста ръка, която Страйк пое. Били се обърна към лекарите.

– Вие двамата ще останете ли?

– Да – отвърна Колин, – но не се безпокой, ще си мълчим. Можеш да кажеш каквото желаеш на господин Страйк.

Камила разположи два стола до стената, а Страйк и Били се настаниха един срещу друг с бюрото помежду им. Страйк би желал не тъй строга конфигурация, но опитът му в Звеното за специални разследвания го бе научил, че солидната бариера между разпитващия и разпитвания често се оказва полезна, а без съмнение това важеше и за психиатрично отделение.

– Опитвах се да те намеря още откакто първия път дойде при мен – каза Страйк. – Бях много разтревожен за теб.

– Да – промълви Били. – Съжалявам.

– Спомняш ли си какво ми каза в офиса?

Някак разсеяно Били докосна носа и гърдите си, но бе само бледо подобие на тика, който бе демонстрирал на Денмарк Стрийт, почти сякаш се опитваше да си припомни как се бе чувствал тогава.

– Да – отвърна със слаба и нерадостна усмивка. – Казах ви за едно дете горе при коня. Онова, което видях да удушават.

– Все още ли смяташ, че си станал свидетел как удушават дете? – попита Страйк.

Били допря пръст до устните си, загриза кожичките и кимна.

– Да – каза той и свали пръста. – Видях го. Джими казва, че съм си го въобразявал, защото съм... знаете... болен. Познавате Джими, нали? Последвали сте го в „Белия кон“, нали? – Страйк кимна. – Той беше много ядосан. „Белият кон“ – повтори Били и неочаквано се разсмя. – Това е забавно. Мамка му, наистина е забавно. Никога не ми беше хрумвало досега.

– Каза, че си видял да убиват дете „горе при коня“. Кой кон имаше предвид?

– Белия кон на Уфингтън – поясни Били. – Голямата фигура от креда горе на хълма край мястото, където израснах. Не прилича много на кон. Повече е като дракон, а и се намира на Драконовия хълм. Така и не разбрах защо всички го наричат кон.

– Можеш ли да ми опишеш какво точно видя там?

Също като момичето скелет, с което Страйк се беше разминал преди малко, Били впери поглед навътре в себе си и външната реалност за момент спря да съществува за него. Накрая той изрече тихо:

– Бях малко дете тогава, много малко. Мисля, че ми бяха дали нещо. Прилоша ми, движех се сякаш насън, бях много бавен и отпаднал, а те все ме караха да повтарям разни думи, които не можех да изговоря правилно, и това им беше смешно. При качването паднах в тревата. Един от тях ме поноси известно време. Исках да спя.

– Смяташ, че са те упоили с нещо, така ли?

– Да – унило потвърди Били. – Хашиш вероятно, Джими обикновено имаше у себе си. Мисля, че Джими ме поведе с тях към хълма, та баща ми да не ме види и да не разбере какво са направили.

– Като казваш „тях“, кого имаш предвид?

– Не знам – отвърна Били. – Възрастни бяха. Джими е с десет години по-голям от мен. Татко непрекъснато ме оставяше на него да ме гледа, когато излизаше с приятелите си по чашка. Тези хора дойдоха в къщата през нощта и аз се събудих. Един от тях ми даде да ям йогурт. Имаше и още едно друго малко дете. Момиче. И после всички се качихме в кола... Аз не исках да ходя. Беше ми лошо. Плачех, но Джими ме завърза с колана. Отидохме при коня по тъмно. Аз и момиченцето бяхме единствените деца. Тя плачеше – разказваше Били и кожата на изпитото му лице като че се сгърчи и прилепна по-плътно до костите му, докато го изричаше. – Плачеше за майка си, а той каза: „Майка ти не може да те чуе, тя си отиде“.

– Кой го каза? – попита Страйк.

– Той – прошепна Били. – Онзи, дето я удуши.

Вратата се отвори и нова сестра донесе чай.

– Заповядайте – изрече бодро тя, а очите й любопитно огледаха Страйк. Мъжът психиатър й се намръщи леко и тя побърза да излезе и да затвори вратата.

– Никой никога не ми повярва – промълви Били и Страйк долови неизречената молба. – Опитвах се да си спомня повече, ще ми се да можех, но не се сещам за нищо друго. Той я удуши, за да я спре да вдига повече шум. Мисля, че не искаше да стига чак дотам. Всички изпаднаха в паника. Спомням си как някой извика: „Ти я уби!“... или него. Джими каза после, че било момче, но сега не ще да го признае. Твърди, че всичко съм си измислил. „Защо ще ти казвам, че е момче, когато нищо такова не се е случвало? Ти си побъркан.“ Ама беше момиче – заяви упорито Били. – Не знам защо се мъчеше да ме убеди, че не е. Наричаха я с момичешко име. Не мога да си го спомня, но беше за момиче. Видях я да пада. Мъртва. Съвсем отпусната на земята. Беше тъмно. И тогава те изпаднаха в паника. Не си спомням как сме слезли обратно по хълма, нищо не си спомням, освен как я заровиха в долчинката край къщата на татко.

– Същата вечер ли? – попита Страйк.

– Май да, така мисля – изрече притеснено Били. – Защото помня как гледах от прозореца на стаята си. Още беше тъмно и те го отнесоха в долчинката, татко ми и той.

– Кой „той“?

– Същият, дето я уби. Мисля, че той беше. Едър такъв. С бяла коса. Сложиха вързоп в земята, увит в розово одеяло, и го затрупаха с пръст.

– Попита ли баща си за онова, което си видял?

– Не – отвърна Били. – На татко не биваше да му се задават въпроси какво прави за семейството.

– За кое семейство?

Били събра вежди в искрено недоумение.

– Искаш да кажеш за твоето семейство ли?

– Не, за семейството, за което работеше. Чизъл.

Страйк остана с впечатлението, че името на покойния министър се споменава за пръв път пред двамата психиатри. Видя как писалките им замръзнаха.

– По какъв начин заравянето беше свързано с тяхното семейство?

Били явно беше объркан. Отвори уста да каже нещо, после размисли, намръщено огледа розовите стени и отново загриза показалеца си. Накрая продума:

– Не знам защо казах това.

Не прозвуча като лъжа или отрицание. Били изглеждаше истински изненадан от думите, излезли от устата му.

– Не помниш ли да си чул или видял нещо, което да те накара да мислиш, че той е заровил там дете като услуга към семейство Чизъл?

– Не – изрече бавно Били със смръщено чело. – Аз просто... като го изрекох, си помислих, че им е правил услуга... сякаш съм чул нещо после...

Той поклати глава.

– Това го забравете, не знам защо го казах.

Хора, места и неща, помисли си Страйк, извади бележника си и го отвори.

– Освен Джими и момиченцето, което е умряло – заговори той, – какво си спомняш за групата хора, които отидоха горе при коня онази нощ? Колко на брой бяха?

Били се замисли усилено.

– Не знам. Може би... осем-десет души.

– Всичките мъже ли?

– Не, имаше и жени.

Страйк видя над рамото на Били как жената психиатър повдигна вежди.

– Спомняш ли си нещо друго за групата? Знам, че си бил малък – предугади Страйк възражението на Били, – разбирам, че може да са ти дали нещо, което да те е дезориентирало, но спомняш ли си нещо, което да не си ми споменал? Нещо, което са направили, с какво бяха облечени? Да ти е направила впечатление нечия коса или цвят на кожата? Каквото и да е.

Последва дълга пауза, после Били за кратко затвори очи и поклати глава веднъж, сякаш твърдо отхвърляше предложение, направено наум.

– Тя беше мургава. За момиченцето говоря. Като...

Леко кимна по посока на лекарката зад себе си.

– Азиатка? – помогна му Страйк.

– Може би – отвърна Били. – Да. С черна коса.

– Кой те носеше нагоре по хълма?

– Джими и един от другите мъже се редуваха.

– Никой ли не спомена защо отиват горе по тъмно?

– Мисля, че искаха да стигнат до окото – отвърна Били.

– До окото на коня?

– Да.

– Защо?

– Не знам – отговори Били и прокара нервно длани по обръснатата си глава. – Разправят се разни истории за окото. Той я удуши там, в окото, това знам. спомням си го добре. Тя се напика, като умираше. Видях как потече по бялото.

– И не си спомняш нищо за мъжа, който го извърши?

Лицето на Били се сгърчи. Той се прегърби и тялото му бе разтресено от сухо хлипане. Поклащаше глава. Мъжът психиатър се надигна от мястото си. Били сякаш усети движението му, защото се овладя и поклати глава.

– Добре съм – заяви той. – Искам да му кажа. Трябва да знам дали това е действително. Цял живот ме измъчва, не издържам повече, трябва да знам. Нека ме разпита, разбирам, че му е нужно. Нека ме пита – повтори Били, – ще го понеса.

Лекарят бавно седна на стола си.

– Не си забравяй чая, Били.

– Да – промълви Били и замига, за да отпъди сълзите от очите си, после отри нос в ръкава си. – Добре.

Хвана чашата, закрепи я между бинтованата и здравата си ръка и отпи.

– Готов ли си да продължим? – осведоми се Страйк.

– Да – отвърна. – Питайте.

– Спомняш ли си някой да е споменавал момиче на име Суки Луис, Били?

Страйк очакваше да чуе „не“. Вече бе обърнал страницата на списъка с въпроси, озаглавен „Места“, когато Били отговори:

– Да.

– Какво? – учуди се Страйк.

– Братята Бутчър я познаваха – поясни Били. – Те са приятели на Джими от селото. И те понякога работеха в имота на Чизъл заедно с татко. Малко градинарство, помощ с конете.

– И са познавали Суки Луис?

– Да – потвърди Били. – Тя беше избягала, нали? Съобщиха я по местните новини. Братята Бутчър много се развълнуваха, защото видяха снимката й по телевизията, а познаваха семейството. Майка й беше побъркана. Да, тя беше в дом и избяга в Абърдийн.

– В Абърдийн?

– Да. Така казаха братята Бутчър.

– Била е на дванайсет години.

– Имала роднини там. Те я прибрали.

– Наистина ли? – промълви Страйк.

Питаше се дали Абърдийн не бе изглеждал безкрайно далеч на тийнейджърите Бутчър от Оксфордшър и дали не са били по-склонни да повярват на тази история, защото, тъй като не е подлежала на проверка, им се е сторила по-достоверна.

– Говорим за братята на Теган, нали? – поиска да уточни Страйк.

– Ето, виждате ли колко е добър – подхвърли Били наивно възхитен през рамо към мъжа психиатър. – Виждате ли колко много знае? Да – обърна се отново към Страйк. – Тя е по-малката им сестра. Те бяха като нас, работеха за Чизъл. Едно време имаше много да се върши, но после продадоха повечето от земята. Вече не им трябват много хора.

Той отпи още чай, хванал чашата с две ръце.

– Били – заговори Страйк, – знаеш ли къде си бил, след като дойде в офиса ми?

Тикът моментално се върна. Дясната ръка на Били пусна топлата чаша и взе да докосва в бърза последователност носа и гърдите му.

– Бях... Джими не иска да говоря за това – каза той и непохватно остави чашата на бюрото. – Заръча да си мълча.

– Мисля, че е по-важно да отговориш на въпросите на господин Страйк, отколкото да се тревожиш какво мисли брат ти – обади се лекарят зад гърба на Страйк. – Знаеш, че не е задължително да се виждаш с Джими, ако не желаеш, Били. Можем да го помолим да те остави за по-дълго тук, та да си починеш на спокойствие.

– Джими посещаваше ли те там, където беше? – поинтересува се Страйк.

Били задъвка устната си.

– Да – отговори най-сетне. – И нареди да стоя там, че пак съм щял всичко да му объркам. Мислех, че на вратата са поставени експлозиви – обясни с нервен смях. – Боях се, че ако се опитам да изляза, ще се взриви. Надали е било така, нали? – вгледа се въпросително той в Страйк, като търсеше отговора в лицето му. – Понякога ми идват разни сбъркани идеи, като не съм добре.

– Спомняш ли си как се махна от мястото, където са те държали?

– Реших, че са изключили експлозивите – каза Били. – Човекът ми каза да си плюя на петите и аз така и направих.

– Кой беше този човек?

– Оня, дето отговаряше да ме пази.

– Спомняш ли си какво прави, докато те държаха затворен там? – попита Страйк. – Как си прекарваше времето?

Били поклати глава.

– Спомняш ли си да си дялкал нещо в дърво?

Погледът на Били се изпълни със страх и изумление.

– Ама вие вярно знаете всичко – каза той и вдигна превързаната си ръка. – Ножът се отплесна и се заби в мен.

Мъжът психиатър добави услужливо:

– Били имаше тетанус, когато дойде тук. Раната му беше зле инфектирана.

– Какво издяла в онази врата, Били?

– Значи наистина съм го направил, а? Издялал съм белия кон във вратата? Защото после се чудех дали се е случило в действителност, или не.

– Да, направил си го – потвърди Страйк. – Видях вратата. Добро изпълнение.

– Да, ами аз с това се занимавах... Дялках в дърво за татко.

– На какво издялкваше коня?

– На медальони – гласеше изненадващият отговор на Били. Малки кръгчета дърво с прекарана през тях кожена връзка. За туристи. Продаваха ги в магазин в Уонтидж.

– Били – заговори отново Страйк, – не си ли спомняш как се озова в онази баня? Сам ли отиде да търсиш някого, или някой те заведе там?

Очите на Били отново забродиха по розовите стени и той се замисли, а между очите му се вдълба гънка.

– Търсех един човек на име Уинър... не...

– Уин? Герайнт Уин?

– Да – кимна Били и отново се вгледа с почуда в Страйк. – Вие всичко знаете. Откъде знаете толкова много?

– Търсех те – поясни Страйк. – Кое те накара да подириш Уин?

– Чух Джими да говори за него – отвърна Били и отново загриза нокътя си. – Джими каза, че Уин щял да му помогне да узнае всичко за убитото хлапе.

– Уин е щял да помогне да узнае всичко за удушеното дете?

– Да – притеснено потвърди Били. – Помислих вас за един от хората, които се опитват да ме хванат и сложат под ключ, след като ви посетих в службата. Мислех, че се мъчите да ме вкарате в капан... често си ги мисля такива, като съм зле – изрече безнадеждно той. – И тъй, вместо при вас отидох при Уинър... Уин. Джими имаше записани адреса и телефона му, така че отидох да търся Уин и тогава бях заловен.

– Заловен?

– От онзи с кафявата кожа – промърмори Били, като стрелна поглед крадешком към жената психиатър. – Уплаших се от него, помислих го за терорист, дето ще ме убие, но после той ми каза, че работи за правителството, та си казах, че сигурно правителството иска да ме държи затворен в къщата му и че на прозорците и вратата са заредени експлозиви... Ама всъщност не вярвам да е било така. Било е само в главата ми. Той май не ме искаше в банята си. Сигурно през цялото време е искал да се отърве от мен – заключи Били с тъжна усмивка. – А пък аз не смеех да си тръгна от страх да не се взривя.

Дясната му ръка разсеяно пробяга към носа и гърдите.

– Мисля, че отново се опитах да ви позвъня, но вие не отговорихте.

– Ти наистина ми позвъни. Беше оставил съобщение на телефонния ми секретар.

– Така ли? Да... мислех си, че ако някой ще ми помогне да се измъкна оттам, това ще сте вие. Съжалявам – потърка очи Били. – Като съм така, не знам какви ги върша.

– Но си сигурен, че си видял да удушават дете, така ли, Били? – попита тихо Страйк.

– О, да – отвърна Били със слаб глас и вдигна лице. – Да, това никога не се маха. Знам, че съм го видял.

– Опитвал ли си се някога да копаеш на мястото?

– Боже мой, не – отсече Били. – Да взема да копая досами къщата на татко? Не. Боях се. Не исках да я видя отново. След като я заровиха, оставиха мястото да обрасне с коприва и бурени. Няма да повярвате какви сънища имах. Че тя изпълзява от долчинката в тъмното цялата изгнила и се опитва да влезе през прозореца на стаята ми.

Писалките на психиатрите скърцаха по листовете.

Страйк се придвижи към категория „Неща“, вписана в бележника му. Останали бяха само два въпроса.

– Някога да си забивал кръст в земята, където видя да заравят тялото, Били?

– Не – отвърна Били, подплашен само от мисълта за такова нещо. – Никога не доближавах долчинката, ако можех да я избегна. Не би ми се приискало да го направя.

– Последен въпрос – обяви Страйк. – Били, баща ти вършил ли е нещо необичайно за семейство Чизъл? Знам, че е изпълнявал разни дребни задачи, но сещаш ли се за друго?

– Какво имате предвид? – попита Били.

Внезапно изглеждаше по-уплашен, отколкото в който и да било друг момент по време на интервюто.

– Не знам – отвърна предпазливо Страйк, като наблюдаваше реакцията му. – Просто се чудех...

– Джими ме предупреди за това! Каза, че душите около татко. Не може да обвините нас, нямахме нищо общо, деца бяхме!

– Не ви обвинявам за нищо – увери го Страйк, но се раздаде тропане на столове. Били и двамата психиатри се бяха изправили, а ръката на жената се протегна към дискретно поставен бутон до вратата, за който Страйк се досети, че е алармата.

– Затова ли се опитвахте да ме разприказвате? Искате да докарате ядове на мен и Джими?

– Не – отвърна Страйк и също стана от стола си. – Тук съм, защото вярвам, че си видял да удушават дете, Били.

Били явно беше превъзбуден и недоверчив, защото непревързаната му ръка започна да докосва носа и гръдната му кост в бърза последователност.

– А защо питате какво е вършил татко? – прошепна той. – Тя не умря от това, няма нищо общо. Джими ще ме пребие – промълви съкрушен. – Каза ми, че сте го погнали заради това, което е правил татко.

– Никой никого няма да пребие – намеси се авторитетно мъжът психиатър. – Мисля, че времето ви изтече – уведоми той Страйк и отвори вратата. – Хайде, върви, Били.

Но Били не помръдваше. Физически може да отговаряше на възрастта си, но в лицето му се четяха страхът и безнадеждността на останало без майка дете с разсъдък, съсипан от мъжете, които би трябвало да се грижат за него. Страйк, който бе срещал безброй изтръгнати от корен и необгрижени деца през хаотичното си детство, разпозна в изражението на Били последна молба към света на възрастните да сторят онова, което се очаква от възрастните – да наложат ред в хаоса и да заменят бруталността със здравомислие. Изправен лице в лице с този измършавял и с бръсната глава пациент на психиатрия, Страйк почувства странно родство с него, защото разпозна същия стремеж към порядък, какъвто и той носеше у себе си. В неговия случай той го бе отвел от служебната страна на бюрото, но може би единствената разлика помежду им бе, че майката на Страйк бе живяла достатъчно дълго, за да не позволи той да се пречупи, когато животът го замеряше с ужасии.

– Ще открия какво се е случило с детето, което си видял да удушават, Били. Давам ти дума.

Психиатрите изглеждаха изненадани, дори изпълнени с известно неодобрение. Страйк знаеше, че не е част от професията им да дават твърди обещания и да гарантират решения. Пъхна отново бележника в джоба си, заобиколи бюрото и протегна ръка. След дълъг момент на колебание враждебността у Били като че се стопи. Той повлече крака към Страйк, пое протегнатата му ръка, задържа я твърде дълго, а очите му се напълниха със сълзи.

С шепот, така че никой от лекарите не можа да го чуе, той каза:

– Мразех да поставям коня на тях, господин Страйк. Мразех това.