Смъртта на светлината

6

Отначало чакането беше чист ад.

Отведоха го на въздушната площадка на върха на празната кула, след като откриха, че Айрънджейд ги няма, и го принудиха да седне в един ъгъл на ветровития покрив. Паниката вече се надигаше в него, стомахът му се беше стегнал на възел.

— Бретан — почна той с глас на ръба на истерията, но каваларът само се обърна и го перна силно с ръка през устата.

— Не съм „Бретан“ за теб — изръмжа той. — Наричай ме Бретан Брайт, ако трябва да се обърнеш към мен, лъжечовеко.

След това Дърк се смълча. Разбитото Колело на огъня куцукаше мудно през небето на Ворлорн и докато го гледаше как пълзи, му се стори, че е много близо до прекършването. Всичко, което го беше сполетяло, изглеждаше нереално, а двамата Брайт и събитията от следобеда бяха най-нереалното от всичко, и той се зачуди какво ли ще стане, ако изведнъж скочи и се метне от ръба на покрива към улицата. Щеше да пада и да пада, помисли си, както прави човек насън, но когато рухнеше върху тъмните блокове жар-камък долу, нямаше да има болка, само шока на внезапно събуждане. И щеше да се намери в леглото си на Браке, плувнал в пот и смеещ се на нелепиците в кошмара си.

Поигра с тази мисъл и още няколко като нея известно време, което му се стори часове, но когато най-сетне погледна нагоре, Дебелия Сатана изобщо не се беше смъкнал. Тогава се разтрепери. От студа, каза си, от студения вятър на Ворлорн. Но знаеше, че не е от студа, и колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова повече трепереше, докато каваларите не го изгледаха странно. А чакането все така продължаваше.

Накрая тръпките се изчерпаха, както и мислите за самоубийство и паниката преди тях, и го обзе някакво странно спокойствие. Усети се, че мисли отново, но този път мислеше за несъществени неща. Разсъждаваше разсеяно — все едно, че се канеше да постави залог — дали сивата манта или военната машина ще се върне първа, или как Джаан или Гарс ще се справят в дуел с едноокия Бретан, или какво се е случило с желатиновите деца в града на блеквайнерите. Подобни неща му изглеждаха ужасно важни, макар да не знаеше защо.

След това започна да наблюдава похитителите си. Това се оказа най-интересната игра от всички и служеше за убиване на времето не по-зле от всяка друга. И докато наблюдаваше, забелязваше различни неща.

Двамата кавалари почти не бяха проговаряли, откакто го доведоха на покрива. Чел, високият, седеше на ниската стена, обкръжаваща площадката за кацане, само на метър от Дърк, и щом започна да го гледа съсредоточено, Дърк се увери, че всъщност е доста стар. Приликата с Лоримаар висш-Брайт беше много измамна. Макар Чел да беше облечен и да ходеше като млад мъж, беше поне с двайсет години по-стар от Лоримаар. Седнал, годините му натежаваха доста. Шкембето му се беше издуло над лъскавия метал на колана му от мрежеста стомана, а бръчките бяха прорязали много дълбоко загрубялото му кафяво лице и Дърк видя сини вени и сиво-розови петна по ръцете му, както ги беше отпуснал на коленете си. Дългото и безплодно чакане на двамата Айрънджейд му се беше отразило — и беше нещо повече от досада. Страните му се бяха отпуснали, а широките му рамене се бяха смъкнали в отегчена умора.

Веднъж се раздвижи, въздъхна и ръцете му се вдигнаха от коленете и се сплетоха, и той се протегна. Точно тогава Дърк видя гривните му. Дясната ръка беше желязо и жар-камък, близначна на тази, която така гордо показваше Бретан, а лявата беше сребро. Но нефритът липсваше. Имало го беше някога, но сега камъчетата бяха изтръгнати от гнездата им и сребърната гривна беше нашарена с дупки.

Докато умореният стар Чел — за Дърк изведнъж се оказа трудно да го възприеме като заплашителната войнствена фигура, какъвто изглеждаше само допреди малко — седеше и чакаше нещо да се случи, то Бретан (или Бретан Брайт, както настояваше да го наричат) убиваше часовете на чакане с крачене. Целият беше неспокойна енергия, по-лошо от всеки, когото Дърк бе познавал, дори Джени, която навремето също имаше този навик. Държеше ръцете си пъхнати дълбоко в джобовете на късото си бяло яке и крачеше напред и назад по покрива, назад и напред, напред и назад. Някъде на всяка трета обиколка поглеждаше нетърпеливо нагоре, сякаш укоряваше здрачаващото се небе, че не му довежда Джаан Вай къри.

Странна двойка бяха, реши Дърк, докато ги наблюдаваше. Бретан беше толкова млад, колкото Чел беше стар — със сигурност не по-стар от Гарс Янацек и вероятно по-млад от Гуен или Джаан, или от него самия. Как беше станал тейн на кавалар с толкова години по-възрастен от него? Не беше и висок, нито беше дал бетейн на Брайт — на лявата му ръка, покрита с тънки червеникави косми, които блещукаха от време на време, щом минеше по-близо и уловяха слънчевата светлина, нямаше гривна с нефрит и сребро.

Лицето му, странното му полулице, беше по-грозно от всичко, което Дърк бе виждал, но щом денят погасна и лъжливият здрач стана истински, усети, че започва да свиква с него. Когато Бретан Брайт крачеше в една посока, изглеждаше напълно нормално: строен младеж, пълен с нервна енергия, държана здраво под контрол, толкова здраво, че Бретан изглеждаше почти готов да се пръсне. Лицето му от тази страна беше гладко и спокойно; къси черни Къдрици бяха полепнали около ухото му и няколко падаха до рамото му, но нямаше и намек за брада. Дори веждата му бе само смътна линия над голямо зелено око. Изглеждаше почти невинен.

След това, докато крачеше, стигаше до ръба на покрива и се обръщаше натам, откъдето бе дошъл, всичко се променяше. Лявата страна на лицето му беше нечовешка, пейзаж от изкривени равнини и ъгли, какъвто не биваше да има никое лице. Плътта беше зашита на пет-шест места, а другаде беше лъскава като емайл. От тази страна Бретан нямаше никаква коса, нито ухо — само дупка — и половината от носа му беше късче оцветена като плът пластмаса. Устата му беше резка без устни, а най-лошото беше, че се движеше. Имаше гротесков тик, който започваше от левия ъгъл на устата му и продължаваше на вълни нагоре по голия му череп, над хълмчетата зараснала тъкан.

На дневна светлина окото от жар-камък на брайта беше тъмно като парче обсидиан. Но нощта се спускаше бавно, Адското око също се спускаше и пламъците се раздвижваха в кухината. При пълен мрак Бретан щеше да е Адското око, а не умореният свръхгигант слънце на Ворлорн. Жар-камъкът щеше да грее с постоянно немигащо червено и полулицето около него щеше да се превърне в черна пародия на череп, подходящ дом за такова око.

Всичко това изглеждаше много ужасяващо, докато човек не си припомнеше — както си припомни Дърк, — че всичко това е доста преднамерено. В края на краищата никой не беше накарал насила Бретан Брайт да си постави жар-камък за око. Той си го беше избрал, по свои лични причини, и тези причини не беше трудно да се разберат.

Умът на Дърк се отнесе назад към по-ранната част на следобеда и разговора до въздушната кола „вълча глава“. Бретан имаше бърз ум и беше проницателен, никакво съмнение за това, но Чел като нищо можеше да е в ранните години на сенилност. Болезнено бавно схващаше всяко нещо и младият му тейн трябваше да го води за ръката във всеки момент, спомни си Дърк. Изведнъж двамата Брайт престанаха да изглеждат толкова страшни и той можеше само да се чуди защо толкова се беше уплашил от тях. Бяха почти забавни. Каквото и да кажеше Джаан Вайкъри, щом се върнеше от Града на Беззвездното езеро, със сигурност нищо не можеше да се случи. Не съществуваше никаква реална опасност от такива като тези.

Сякаш за да подчертае мисълта му, Чел започна да мърмори, говореше на себе си, без да се усеща, а Дърк се опита да чуе. Старецът малко стържеше, докато говореше, със зяпнали в празното очи. Думите му нямаха никакъв смисъл. На Дърк му отне няколко минути, докато премисли нещата, и най-сетне го осени, че Чел говори на стар каваларски. Език, който бе еволюирал на Висок Кавалаан през дългите векове на междуцарствието, когато оцелелите кавалари не бяха имали контакт с други човешки светове — и този език бързо се беше прелял обратно в стандартен терански, макар и обогатявайки майчината реч с думи, които нямаха еквиваленти. Едва ли някой говореше вече стар каваларски, беше му казал Гарс Янацек, но ето, че Чел, старецът от най-традиционната от крепостите-коалиции, ломотеше неща, които несъмнено бе чул в младостта си.

А също така и Бретан, който го бе зашлевил през лицето толкова здраво, защото използва погрешна форма на обръщение, форма, позволена само на кети. Друг умиращ обичай, беше казал Гарс; дори висшеобвързаните ставаха немарливи. Но не и Бретан Брайт, млад и съвсем не висш все още, който се беше вкопчил в традиции, които мъже с поколения по-стари от него вече бяха премахнали като нефункционални.

Дърк почти изпитваше съжаление към тях. Бяха неприспособени, реши той, по-отхвърлени и самотни от самия Дърк, без свой свят в известен смисъл, защото Висок Кавалаан ги беше подминал и не можеше повече да е техният свят. Нищо чудно, че бяха дошли на Ворлорн — тук бяха на мястото си. Те и всичките техни порядки умираха.

Бретан особено беше фигура, достойна за съжаление, Бретан, който се опитваше толкова упорито да бъде фигура, вдъхваща страх. Беше млад, може би последният истински вярващ, и може би щеше да доживее до време, когато нямаше да е останал никой като него. Затова ли беше тейн на Чел? Защото равните му отхвърляха него и ценностите на неговия старец? Вероятно, реши Дърк. А това беше тягостно и тъжно.

Едно жълто слънце все още мъждукаше на запад. Търбуха бе смътен червен спомен на хоризонта, а Дърк седеше замислен и спокоен, далече от всякакъв страх, когато чуха приближаването на въздушните коли.

Бретан Брайт замръзна и погледна нагоре, ръцете му се измъкнаха от джобовете. Едната се отпусна, почти автоматично, на кобура на лазерния му пистолет. Чел примига, изправи се бавно и изведнъж сякаш отхвърли десет години от плещите си. Дърк също стана.

Колите се приближиха, двете едновременно, сивата и маслиненозелената, летяха с почти военна прецизност една до друга.

— Ела тука — изхриптя Бретан и Дърк тръгна към него, а Чел го последва и тримата застанаха един до друг, Дърк в средата като пленник. Вятърът хапеше. Жар-камъните на град Лартейн наоколо грееха кървави и окото на Бретан — толкова близко — блестеше дивашки в раздраното си гнездо. Тиковете бяха спрели по някаква причина; лицето му беше много спокойно.

Джаан Вайкъри направи кръг със зелената манта и я спусна леко долу, после скочи от страната ѝ и тръгна към тях с бързи крачки. Ръбестата грозна военна машина със смъкнат покрив и броня, тъй че пилотът да не се вижда, кацна почти едновременно. Дебелата метална врата се люшна отстрани и Гарс Янацек се появи, навел леко глава, и се огледа да види какъв е проблемът. Видя, изправи се, затръшна вратата със силен трясък, след което се приближи и застана от дясната страна на Вайкъри.

Вайкъри поздрави първо Дърк, с леко кимване и полуусмивка. После погледна Чел.

— Чел Ним Кобдуин фре-Брайт Дейвисън — каза той официално. — Почит към твоята крепост, почит към твоя тейн.

— И към твоята — рече старият Брайт. — Моят нов тейн пази страната ми и ти не го познаваш. — Посочи Бретан.

Джаан се извърна и бързо претегли с поглед обезобразения младеж.

— Аз съм Джаан Вайкъри от Съюз Айрънджейд.

Бретан отново издаде странния си звук. Последва неловко мълчание.

— По-точно — каза Янацек — моят тейн е Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд Вайкъри. А аз съм Гарс Айрънджейд Янацек.

Този път Бретан се отзова:

— Почит към твоята крепост, почит към твоя тейн. Аз съм Бретан Брайт Лантри.

— Изобщо нямаше да се сетя — каза Янацек с едва доловима усмивка. — Чували сме за теб.

Джаан Вайкъри му хвърли предупредителен поглед. Нещо като че ли не беше наред с лицето на Джаан. Отначало Дърк помисли, че е игра на светлината — мракът вече бързо се спускаше, — но после видя, че челюстта на Джаан е леко подута от едната страна, от което профилът му изглеждаше подпухнал.

— Дойдохме при вас с върховен повод за недоволство — заяви Бретан Брайт Лантри.

Вайкъри погледна към Чел.

— Така ли е?

— Така е, Джаантъни висш-Айрънджейд.

— Съжалявам, че трябва да се караме — отвърна Вайкъри. — Какъв е проблемът?

— Трябва да ви разпитаме — каза Бретан. Сложи ръка на рамото на Дърк. — Този, Джаантъни висш-Айрънджейд. Кажете ни, той корариел ли е на Айрънджейд, или не?

Този път Гарс Янацек се ухили открито и твърдите му сини очи срещнаха очите на Дърк с едва доловим смях в ледените им дълбини, сякаш му казваше: „Е, какво си направил пък сега?“

Джаан Вайкъри само се намръщи.

— Защо?

— Твоята истина зависи ли от нашите причини, висшеобвързан? — попита грубо Бретан. Обезобразената му буза затрепери силно.

Вайкъри погледна Дърк. Явно не беше доволен.

— Нямате основание да забавяте или да ни отказвате отговора си, Джаантъни висш-Айрънджейд — каза Чел Дейвисън. — Истината е да или истината е не. Не може да има нещо повече в това.

Гласът на стареца беше доста твърд. Нямаше никаква нервност за прикриване, а принципите му диктуваха всяка дума, която изричаше.

— Някога бяхте прав, Чел фре-Брайт — почна Вайкъри. — В старите дни на крепостите истината беше проста работа, но тези времена са нови и пълни с нови неща. Вече сме народ на много светове, не просто от един, тъй че нашите истини са по-сложни.

— Не — каза Чел. — Този лъжечовек е корариел или този лъжечовек не е корариел. Това не е сложно.

— Моят тейн говори истината — добави Бретан. — Въпросът, който ви поставих, е доста прост, висшеобвързан. Настоявам за отговора ви.

Вайкъри не се поддаде.

— Дърк т’Лариен е човек от далечния свят Авалон, много навътре в Булото на Изкусителя, човешки свят, където някога учех. Назовах го корариел, за да му дам своята закрила и защитата на Айрънджейд срещу онези, които биха му причинили вреда. Но го защитавам като приятел, както бих защитавал брат в Айрънджейд, както тейн защитава тейн. Той не е моя собственост. Нямам претенция да го притежавам. Разбираш ли?

Чел не разбра. Присви устни под малкия си гъст мустак и изломоти нещо на стар каваларски. След това заговори високо. Много високо, всъщност почти викаше:

— Каква е тази глупост? Твоят тейн е Гарс Айрънджейд, не този чужденец. Как можеш да защитаваш него като тейн? Айрънджейд ли е той? Той дори не е въоръжен! Човек ли е изобщо? Ако е, не може да е корариел; а ако не е и е корариел, тогава трябва да ти е собственост. Не чувам никакъв смисъл в твоите лъжечовешки думи.

— Съжалявам за това, Чел фре-Брайт — рече Вайкъри, — но твоите уши не са в ред, не моите думи. Старая се да зачета честта ти, но ти ме затрудняваш.

— Подиграваш се с мен! — възкликна Чел.

— Не!

— Да!

Тогава заговори Бретан. В неговия тон нямаше нищо от гнева на Чел, но беше много твърд.

— Дърк т’Лариен, както той се нарича сам и както ти го наричаш, е прегрешил пред нас. Това е сърцевината на проблема, Джаантъни висш-Айрънджейд. Посегнал е на собствеността на Брайт без нито дума за разрешение на Брайт. Е, кой плаща за това? Ако той е лъжечовек и твой корариел, тогава тук и сега обявявам дуел. Айрънджейд е ощетил Брайт. Ако не е корариел, е, тогава… — Той замълча.

— Разбирам — каза Джаан Вайкъри. — Дърк?

— Първо, единственото, което направих, е, че се качих в онази проклета въздушна кола за секунда — заговори Дърк притеснено. — Търсех безстопанствена, изоставена кола, която все още работи. С Гуен намерихме една такава в Крайн Ламия и помислих, че може би ще намеря друга.

Вайкъри сви рамене и погледна двамата Брайт.

— Изглежда, е направено много малко прегрешение, ако изобщо. Нищо не е взето.

— Колата ни беше пипана! — ревна старият Чел. — От него, от лъжечовек. Той няма никакво право! Малко прегрешение ли наричаш това? Можеше да е отлетял с нея. Искаш да затворя очи като лъжечовек и да съм благодарен, че е направил толкова малко? — Обърна се към Бретан, своя тейн. — Айрънджейд се подиграват с нас, оскърбяват ни. Може би самите те не са истински хора, а лъжечовеци. Пълни са с лъжечовешки думи.

Гарс Янацек реагира моментално.

— Аз съм тейн на Джаантъни Рив Волф висш-Айрънджейд и гарантирам за него. Той не е лъжечовек.

Думите излязоха бързо, наизустена формула.

От начина, по който Янацек след това погледна Вайкъри, за Дърк изглеждаше ясно, че очаква неговият тейн да повтори същите думи. Вместо това Джаан поклати глава и рече:

— Ах, Чел. Няма никакви лъжечовеци.

Каза го безкрайно уморено, широките му рамене се бяха отпуснали.

Високият стар Брайт изглеждаше така, все едно Джаан го е ударил. Отново замърмори тихо и дрезгаво на стар каваларски.

— Това не може да продължи — каза Бретан Брайт. — Не стигаме доникъде. Нарече ли този мъж свой корариел, Джаантъни висш-Айрънджейд?

— Да.

— Аз отхвърлих името — каза тихо Дърк. Чувстваше се задължен да го направи и моментът изглеждаше подходящ. Бретан се извърна и го изгледа намръщено, а в зеленото око на Брайт сякаш имаше толкова огън, колкото и в еша му от жар-камък.

— Отхвърли само намека за собственост — отвърна много бързо Вайкъри. — Моят приятел отстоя това, че е човек, но все пак носи щита на моята закрила.

Гарс Янацек се ухили и поклати глава.

— Не, Джаан. Не беше вкъщи тази сутрин. Т’Лариен не иска и закрилата ни. Така каза.

Вайкъри го погледна с гняв.

— Гарс! Не е време за шеги.

— Не се шегувам — каза Янацек.

— Вярно е — призна Дърк. — Казах, че мога сам да се погрижа за себе си.

— Дърк, не знаеш какво говориш! — каза Вайкъри.

— Този път мисля, че знам.

Бретан Брайт Лантри издаде своя звук, доста шумно и внезапно, докато Дърк и двамата Айрънджейд спореха, а неговият тейн Чел стоеше вцепенен от гняв.

— Тишина — настоя стържещият глас и я получи. — Това е несъществено. Нещата са същите. Казваш, че е човек, Айрънджейд. Ако е така, не може да бъде корариел и ти не можеш да го защитиш. Моите кети ще се погрижат да не го направиш. — Обърна се срещу Дърк.

— Призовавам те на дуел, Дърк т’Лариен.

Всички мълчаха. Лартейн тлееше и вятърът беше много студен.

— Не исках да обидя — каза Дърк, спомнил си думите, които Айрънджейд бяха използвали в други моменти. — Позволено ли ми е да се извиня, или какво?

— Поднесе дланите си на Бретан Брайт, извърнати нагоре, отворени и празни.

Обезобразеното лице потрепери.

— Обидата е нанесена.

— Трябва да се дуелираш с него — каза Янацек.

Ръцете на Дърк бавно се смъкнаха. И се стегнаха в юмруци. Замълча.

Джаан Вайкъри беше забил тъжно очи в земята, но Янацек все още беше оживен.

— Дърк т’Лариен не знае нищо за обичаите на дуела — каза той на двамата Брайт. — Такива обичаи не са разпространени на Авалон. Ще позволите ли да го инструктирам?

Бретан Брайт кимна, същото странно неловко движение на глава и рамене, каквото Дърк бе забелязал следобеда в гаража. Чел като че ли изобщо и не чу: старият Брайт все още беше с лице срещу Вайкъри, ломотеше и гледаше сърдито.

— Има четири избора, т’Лариен — почна Янацек. — Като предизвикан, ти правиш първия. Приканвам те да направиш избора на оръжия и да избереш пистолети или саби.

— Саби — повтори Дърк механично.

— Аз избирам формата — изхриптя Бретан. — И избирам карето на смъртта.

Янацек кимна.

— Ти имаш и третия избор, т’Лариен. Тъй като нямаш тейн, изборът на броя е предопределен. Трябва да е единично. Можеш да кажеш това или можеш да избереш мястото.

— Стара Земя? — каза Дърк обнадеждено.

Янацек се ухили.

— Не. Само този свят. Други възможности са незаконни.

Дърк сви рамене.

— Тук тогава.

— Аз избирам броя — каза Бретан. Вече беше съвсем тъмно, само рехаво разпръснатите чужди звезди огряваха черното небе горе. Окото на Бретан грееше и странно отразена светлина лъщеше влажно по белезите му. — Избирам единично, както трябва да бъде.

— Значи е уредено — заяви Янацек. — Двамата трябва да се споразумеете за съдия и тогава…

Джаан Вайкъри вдигна глава. Чертите на лицето му бяха потънали в сянка, огряваше ги само бледата светлина на жар-камъните, но подутата му челюст очертаваше странен силует.

— Чел — каза той много тихо и много спокойно.

— Да — отвърна старият Брайт.

— Ти си глупак, щом вярваш в лъжечовеци — каза му Вайкъри. — Всички, които вярвате в такива неща, сте глупаци.

Дърк все още беше с лице срещу Бретан Брайт, когато Вайкъри проговори. Обезобразеното лице трепна веднъж, втори път, трети.

Чел отвърна все едно беше в транс:

— Оскърблението е нанесено, Джаантъни висш-Айрънджейд, лъже-Кавалар, лъжечовек. Обявявам дуел.

Бретан се обърна рязко и понечи да извика. Гласът му обаче не беше годен за това и той изломоти задавено:

— Ти…! Ти си нарушител на дуел! Аз…

— Кодексът го допуска — отвърна равнодушно Вайкъри. — Макар че може би, ако Бретан Брайт би могъл да пренебрегне малкото прегрешение на един невеж другопланетянин, сигурно бих намерил в себе си силата да помоля за прошка Чел фре-Брайт.

— Не — каза мрачно Янацек. — В моленето няма чест.

— Не — повтори Бретан. Лицето му сега бе като череп. Окото му от скъпоценен камък блестеше и страната му бе изкривена от гняв. — Огънах се колкото можех да се огъна заради теб, лъже-Кавалар. Няма да се подиграя с цялата мъдрост на моята крепост. Моят тейн беше по-прав от мен. Всъщност горчиво сгреших, че изобщо се опитах да избегна дуел с теб, лъжецо. Лъжечовек. Имаше голям позор в това. Но сега ще се очистя. Ние ще ви убием, аз и Чел. Ще убием и трима ви.

— Може би е истина — каза Вайкъри. — Скоро ще стане и тогава ще видим.

— И твоята бетейн-кучка също — продължи Бретан. Не можеше да вика. Гласът му прекъсваше, когато опиташе. Затова говореше тихо, както винаги, гневът засядаше в гърлото му и не можеше да се удържи. — Когато приключим с вас, ще събудим нашите хрътки и ще я подгоним, нея и нейния дебел кимдис през горите, които познават толкова добре.

Джаан Вайкъри го пренебрегна.

— Аз съм предизвикан — обърна се той към Чел фре-Брайт. — Първият от четирите избора е мой. Правя избора на броя. Ще се бием с тейн.

— Аз правя избора на оръжия — отвърна Чел. — Избирам пистолети.

— Аз правя избора на форма — каза Вайкъри. — Избирам карето на смъртта.

— Последен е изборът на място — каза Чел. — Тук.

— Съдията ще очертае само един квадрат — каза Янацек. От петимата мъже на покрива само той все още се усмихваше. — Все още ни трябва съдия. Същият за двата дуела?

— Един ще е достатъчен — каза Чел. — Предлагам Лоримаар висш-Брайт.

— Не — отвърна Янацек. — Вчера той дойде при нас с тежко обвинение. Кирак Редстийл Кавис.

— Не — възрази Бретан. — Той пише добра поезия, но нямам друго приложение за Кирак Редстийл.

— Има двама от крепост Шанагейт — предложи Янацек. — Не съм сигурен за имената им.

— Бихме предпочели Брайт — каза Бретан и лицето му потръпна. — Един Брайт ще ръководи добре, ще поддържа цялата чест на кодекса.

Янацек погледна Вайкъри и той кимна.

— Съгласни — обърна се отново Янацек към Бретан. — Брайт тогава. Пир Брайт Ориан.

— Не Пир Брайт — отвърна Бретан.

— Висшеобвързан ще е по-добър избор — каза старият Чел. — Мъж със статут и мъдрост. Росеф Лант Банши висш-Брайт Келцек.

Янацек сви рамене.

— Съгласен.

— Аз ще го помоля — каза Чел. Другите кимнаха.

— Значи утре — каза Янацек.

— Всичко е уговорено — каза Чел.

И докато Дърк стоеше и гледаше объркано, четиримата кавалари се сбогуваха. И странно, преди да се разделят, всеки от тях целуна двамата си врагове леко по устните.

А Бретан Брайт Лантри, обезобразен и едноок, с половината му уста изгорена… Бретан Брайт Лантри целуна Дърк.

Когато Брайт си заминаха, тримата слязоха долу. Вайкъри отвори вратата на жилището си и включи осветлението. След това с методично мълчание започна да кладе огън в голямата камина под лавицата, като взимаше цепеници криво черно дърво от скрит килер в близката стена. Дърк седеше намръщен на единия край на дивана. Гарс Янацек седеше на другия край със смътна усмивка, пръстите му подръпваха разсеяно оранжевочервените косми на брадата му. Всички мълчаха.

Огънят оживя и лумна буйно, оранжеви езици със сини връхчета заблизаха дървата и Дърк усети внезапния полъх на горещината по лицето и ръцете си. Мирис като на канела изпълни стаята. Вайкъри се изправи и излезе.

Върна се с три тумбести чаши, черни като обсидиан. Бутилката беше под мишницата му. Подаде една чаша на Дърк и една на Гарс, третата постави на близката маса и дръпна тапата със зъби. Виното беше тъмночервено, много ароматно. Вайкъри наля чашите до самия ръб и каза:

— Така. Сега ще ви помоля за нещо много трудно за двама ви. Ще помоля всеки от вас да надмогне за известно време собствената си малка култура и да бъде нещо, което не е бил преди, нещо чуждо за него. Гарс, моля те — за доброто на всеки от нас — да бъдеш приятел на Дърк т’Лариен. Няма дума за това в стария каваларски, знам. Не е необходима такава на Висок Кавалаан, където човек има своята крепост и своите кети, и най-вече своя тейн. Но всички ние сме на Ворлорн и утре се дуелираме. Може би не се дуелираме заедно, но все пак имаме общи врагове. Тъй че те моля, като мой тейн, да приемеш името и именните връзки на приятел с т’Лариен.

— Искаш твърде много от мен — отвърна Янацек, вдигнал чашата с вино пред лицето си и загледан в танца на пламъците в черното стъкло. — Т’Лариен ни шпионира, опита се да открадне моята кро-бетейн и твоето име, а сега ни въвлича в този спор с Бретан Брайт. Изкусен съм лично да му обявя дуел за всичко, което направи. А ти, мой тейн, ти ме молиш вместо това да приема връзката.

— Да — каза Вайкъри.

Янацек погледна Дърк, отпи от виното си и каза:

— Ти си моят тейн. Подчинявам се на желанията ти. Какви задължения трябва да изпълнявам в именната връзка на приятел?

— Отнасяш се с приятел както би се отнасял с кет — каза Вайкъри. Обърна се към Дърк. — А ти, т’Лариен, ти беше причината за много голяма неприятност, но не съм сигурен за колко от нея трябва наистина да носиш бремето, ако изобщо. И теб моля за нещо. Да бъдеш крепостен брат за известно време на Гарс Айрънджейд Янацек.

Дърк така и не получи възможност да отговори — Янацек го изпревари.

— Не можеш да направиш това. Кой е той, този т’Лариен? Как можеш да мислиш, че е достоен да го вкараш в Айрънджейд? Той ще е фалшив, Джаан. Няма да пази връзките, няма да защити крепостта, няма да се върне с нас в Съюза. Възразявам.

— Ако той приеме, мисля, че ще пази връзките за известно време — каза Вайкъри.

— За известно време? Кет са свързани завинаги!

— Тогава това ще е нещо ново, нов вид кет, приятел за известно време.

— Това е повече от ново — каза Янацек. — Няма да го позволя.

— Гарс — каза Джаан Вайкъри. — Дърк т’Лариен вече е твой приятел. Или го забрави толкова скоро? Грешиш в опита си да осуетиш предложението ми. Прекъсваш връзки, които току-що прие. Не би постъпил така към кет.

— А ти не би канил кет да бъде кет — измърмори ядосано Янацек. — Той щеше вече да е такъв, тъй че цялата работа няма смисъл. Той е външнообвързан. Съветът на висшеобвързаните ще те порицае, Джаан. Това е погрешно, да.

— Съветът на висшеобвързаните е на Висок Кавал аан, а това е Ворлорн — каза Вайкъри. — Само ти си тук да говориш от името на Айрънджейд. Ще нараниш ли своя приятел?

Янацек не отвърна.

Вайкъри се обърна към Дърк.

— Е, т’Лариен?

— Не знам — каза Дърк. — Мисля, че знам какво би означавало да съм крепостен брат, и предполагам, че оценявам честта или каквото е там. Но между нас има много неща, Джаан.

— Говориш за Гуен — каза Вайкъри. — Тя наистина е между нас. Но, Дърк, моля те да бъдеш нов и особен вид крепостен брат. Само докато си на Ворлорн и само на Гарс, не на мен или на който и да било друг Айрънджейд. Разбираш ли?

— Да. Така би било по-лесно. — Той погледна към Янацек. — Но дори с Гарс имам проблеми. Той се опита да ме направи собственост, а току-що не се постара много да ме измъкне от онзи дуел.

— Казвах само истината — каза Янацек, но Вайкъри му махна да замълчи.

— Тези неща бих могъл да простя, предполагам — каза Дърк. — Но не и работата с Гуен.

— Този проблем ще се реши от мен, теб и Гуен Делвано — каза спокойно Вайкъри. — Гарс няма глас в него, въпреки че може да ти каже, че има.

— Тя е моята кро-бетейн — възрази Гарс. — Имам право и да говоря, и да действам. Имам задължение.

— Говоря за снощи — каза Дърк. — Бях до вратата. Чух. Янацек я удари и оттогава двамата сте я заключили и я криете от мен.

Вайкъри се усмихна.

— Удари я?

Дърк кимна.

— Чух го.

— Чул си спор и удар, за това не се съмнявам — каза Вайкъри. Докосна с ръка подутата си челюст. — Откъде мислиш се е взело това?

Дърк го зяпна и изведнъж се почувства невероятно глупаво.

— Аз… помислих… не знам. Желатиновите деца…

— Гарс удари мен, не Гуен — каза Вайкъри.

— Бих го направил отново — каза кисело Янацек.

— Но… но тогава… какво става? Снощи? Тази сутрин?

Янацек стана, отиде до неговия край на дивана и надвисна над него.

— Приятелю Дърк — заговори малко злъчно, — тази сутрин ти казах истината. Гуен излезе с Аркин Руарк, по работа. Кимдисецът я беше търсил през целия ден. Беше крайно възбуден. Според това, което ми каза, колона бронирани бръмбари е започнала да мигрира, несъмнено в отговор на усилващия се студ. Казват, че това било много рядко събитие дори на Ешелин. На Ворлорн, разбира се, такова събитие е уникално и не може да бъде пресъздадено и Руарк смяташе, че трябва да бъде проучено веднага. Е, сега схващаш ли, приятелю Дърк т’Лариен, вече?

— Ъъ… Тя трябваше да ми каже…

Янацек се върна на мястото си. Острото му лице беше стегнато и намръщено.

— Моят приятел ме нарича лъжец.

— Гарс говори истината — каза Вайкъри. — Гуен каза, че ще остави съобщение за теб, бележка или запис. Може би е забравила във възбудата от подготовката. Такива неща се случват. Тя е много увлечена в работата си, Дърк. Добър еколог е.

Дърк погледна Гарс Янацек.

— Чакай малко. Тази сутрин ми каза, че я криете от мен. Призна го.

Вайкъри също изглеждаше озадачен.

— Гарс?

— Вярно е — каза с неохота Янацек. — Той дойде и упорства, упорства, набута се вътре с една прозрачна лъжа. Нещо повече, явно му се искаше да вярва, че Гуен е задържана в плен от мръсните Айрънджейд. Съмнявам се, че щеше да повярва на каквото и да е друго. — Отпи глътка от виното си.

— Това не е разумно, Гарс — каза Вайкъри.

— Неистина дадена, неистина върната — отвърна самодоволно Янацек.

— Това ме удовлетворява. — Вайкъри се обърна към Дърк. — Е, т’Лариен, ще бъдеш ли кет на Гарс?

Дърк помисли дълго, после каза:

— Ами… да.

— Пий тогава — каза Вайкъри.

Тримата вдигнаха чашите си едновременно — на Янацек вече беше наполовина пресушена — и виното потече парещо и малко горчиво над езика на Дърк. Не беше най-доброто вино, което бе опитвал. Но беше съвсем добро.

Янацек довърши чашата си и стана.

— Трябва да поговорим за дуелите.

— Да — каза Вайкъри. — Днес беше горчив ден. И двамата не сте се държали разумно.

Янацек се облегна на полицата под една от зяпналите каменни фигури.

— Най-голямата липса на благоразумие беше от твоя страна, Джаан. Разбери ме, не изпитвам никакъв страх от дуел с Бретан Брайт и Чел Празните ръце, но не беше нужно. Ти съзнателно го провокира. Брайтът трябваше да обяви дуел след думите ти, за да не го заплюе и собственият му тейн.

— Не тръгна, както се надявах — отвърна Вайкъри. — Мислех, че може би Бретан се страхува от нас, че може би ще се откаже от дуела си с т’Лариен, за да избегне нас. Не го направи.

— Да, не го направи. Можех да ти кажа, ако беше попитал. Ти прекали с натиска и стигна опасно близо до прекратяване на дуел.

— Кодексът го позволява.

— Може би. И все пак Бретан беше прав. Щеше да е голям срам за него, ако беше пренебрегнал нарушението на т’Лариен заради страха си от теб.

— Не — каза Вайкъри. — Точно тук ти и целият ни народ греши. Не би трябвало да има никакъв срам в избягването на дуел. Ако изобщо искаме да изпълним предначертанието си, трябва да научим това. Да, в известен смисъл си прав… предвид това кой и какъв е, не можеше да даде друг отговор. Погрешно го прецених.

— Сериозна грешка — каза Янацек. Широка усмивка разцепи рижата му брада. — Щеше да е по-добре да оставим т’Лариен да се дуелира. Погрижих се да се бият със саби, нали? Брайтът нямаше да го заколи за такова дребно оскърбление. Мъж като Дърк — ха, нямаше да има никаква чест в това. Един удар само, бих казал. Едно порязване щеше да е добро за т’Лариен. Урок за него, урок за грешките. Щеше и да придаде характер на лицето му, едно малко порязване. — Погледна Дърк. — Сега, разбира се, Бретан Брайт ще те убие.

Каза го небрежно и дори се ухили. Дърк се постара да не се задави с виното.

— Какво?!

Янацек сви рамене.

— Като пръв предизвикан, трябва да се дуелираш първи, тъй че не можеш да се надяваш, че двамата с Джаан ще ги убием преди да стигнат до теб. Бретан Брайт е широко известен с умението си в дуела, както и с удивително добрата си външност. Всъщност той е забележителен. Предполагам, че е тук да ловува лъжечовеци с Чел, но всъщност не е много по лова. Чувства се по-удобно в карето на смъртта, отколкото в дивото, според всичко, което съм чувал за него. Дори собствените му кети го намират за труден. Освен че е грозен, взе за тейн Чел фре-Брайт. Чел някога е бил висшеобвързан с голяма власт и чест. Надживя своята бетейн и първоначалния си тейн. Днес е един суеверен изкуфял дъртак с Малко ум и много богатство. Според слуховете на крепостта богатството е причината Бретан Брайт да носи желязото и огъня на Чел. Никой не казва това открито на Бретан, разбира се. Казват, че е доста докачлив. А сега Джаан ядоса и него и може би е малко уплашен. Няма да има никаква милост за теб. Надявам се да успееш да го порежеш малко, преди да умреш. Това би улеснило нас в следващия дуел.

Дърк си спомняше увереността, която го беше изпълнила на покрива. Беше съвсем уверен, че нито един от двамата Брайт не е истинска опасност. Разбираше ги. Изпитваше съжаление към тях. Сега започна да съжалява за себе си.

— Прав ли е? — попита той Вайкъри.

— Гарс се шегува и преувеличава — каза Вайкъри. — Но все пак си в опасност. Бретан несъмнено ще се опита да те убие, ако му позволиш. Не е нужно да става това. Правилата на вашата форма и въоръжение са доста прости. Съдията ще разчертае с тебешир квадрат на улицата, пет на пет метра, и ти и противникът ти ще започнете от противоположни ъгли. По знак от съдията всеки от вас ще настъпи със сабята си към центъра. Когато се срещнете, ще се биете. За да удовлетвориш изискванията за чест, трябва да нанесеш един удар и да посрещнеш един. Бих те посъветвал да посечеш в стъпалото или в крака му, тъй като това ще покаже, че нямаш желание за истински смъртен дуел. После, след като си поел неговия първи удар — опитай се да го отклониш със сабята си, ако можеш, — можеш да отидеш до периметъра на карето. Не бягай. Няма чест в бягането и съдията ще отсъди дуела като смъртна победа за Бретан, и тогава Бретан ще те убие. Трябва да вървиш, спокойно. На линията на периметъра, щом я прекрачиш, си в безопасност.

— За да постигнеш тази безопасност, трябва да стигнеш до линията на периметъра — каза Янацек. — Бретан ще те убие преди това.

— Ако нанеса моя един удар и поема един, тогава мога ли да хвърля сабята си и да изляза? — попита Дърк.

— В такъв случай Бретан ще те убие с озадачен израз на лицето — тоест на това, което е останало от него — отвърна Янацек.

— Аз не бих направил това — предупреди Вайкъри.

— Внушенията на Джаан са глупост — каза Янацек. Тръгна бавно към дивана, взе си чашата и си наля още вино. — Трябва да задържиш сабята и да се биеш с него. Помисли — той е сляп от едната страна. Със сигурност е уязвим там! И виж как непохватно кима и си обръща главата.

Чашата на Дърк беше празна. Той я протегна и Янацек му я напълни.

— Вие как ще се дуелирате с тях?

— Правилата за нашата форма и въоръжение се различават от твоите — каза Вайкъри. — Четиримата трябва да застанем в четирите ъгъла на карето на смъртта с дуелни лазери или пистолети. Не може да се движим, освен отстъпване назад, извън карето, за безопасност. И това не може, докато всеки мъж в карето не е направил един изстрел. Стане ли това, изборът е наш. Които останат вътре, ако още стоят прави, може да продължат да стрелят. Може да е безвредна форма или много смъртоносна, зависи от волята на участващите.

— Утре трябва да е смъртоносна — каза Янацек. Отпи отново.

— Бих искал да е обратното — каза Вайкъри и поклати тъжно глава. — Но се боя, че казваш истината. Брайт са изпълнени с твърде много гняв към нас, за да стрелят във въздуха.

— Така е — каза Янацек с мимолетна усмивка. — Понесоха обидата много дълбоко. Чел Празните ръце поне няма да прости.

— Не може ли да стреляте само за да раните? — попита Дърк. — Да ги разоръжите?

Думите излязоха толкова лесно от устата му… и все пак му беше странно да се чуе, че ги изрича. Ситуацията беше изцяло извън житейския му опит, но все пак усети, че я приема, че започва да се чувства някак странно удобно в компанията на двамата кавалари и виното им, и кроткия им разговор за смърт и осакатяване. Може би това означаваше нещо, да си един от кети; може би точно затова тревогата му заглъхваше. Знаеше само, че се чувства спокоен, в мир и като у дома си.

Вайкъри изглеждаше угрижен.

— Да ги раним? Щях да предпочета и това, но не може да стане. Ловците вече се боят от нас. Пощадяват корариел на Айрънджейд заради този страх. Ние спасяваме живот. Това няма да е възможно, ако сме прекалено несериозни с Брайт утре. Другите биха могли да не се откажат от ловуването си, ако помислят, че рискуват само едно леко раняване. Не, за жалост, смятам, че трябва да убием Чел и Бретан, ако можем.

— Можем — заяви уверено Янацек. — И, приятелю т’Лариен, не е толкова лесно, нито разумно да раниш враг в дуел, колкото може би си мислиш. Да ги обезоръжим, хм, подиграваш ни се. Това е буквално невъзможно. Бием се с дуелни лазери, приятел, не с военни оръжия. Такива ръчни оръжия стрелят на импулси от половин секунда и са нужни цели петнайсет секунди за презареждане между изстрелите. Разбираш ли? Мъж, който избърза с изстрела си или го направи ненужно труден, мъж, който стреля, за да обезоръжи… брой го е мъртъв. Дори от пет метра можеш да не улучиш и врагът ти ще те убие чисто преди лазерът ти да е готов за втори изстрел.

— Не може да се направи, така ли? — каза Дърк.

— Много хора са само ранени в дуел — каза Вайкъри. — Много повече от убитите всъщност. И все пак в повечето случаи това не е търсеният резултат. Понякога да. Когато човек стреля във въздуха и неговият враг реши да го накаже, тогава може да се нанесат ужасни белези. Но това не се случва често.

— Бихме могли да раним Чел — каза Янацек. — Той е стар и бавен. Но Бретан Брайт е друга работа. Казват, че вече имал шест убийства в дуели.

— Той ще е моя грижа — каза Вайкъри. — Погрижи се лазерът на Чел да остане тъмен, Гарс, и това ще е достатъчно.

— Може би. — Янацек се обърна към Дърк. — Ако можеш да порежеш Бретан само малко, т’Лариен, в ръката или по дланта, или по рамото — нанеси му една-единствена болезнена рана, забави го малко. Това би променило нещата. — Усмихна се широко.

Дърк се усети, че неволно отвръща на усмивката.

— Мога да опитам, но не забравяй, адски малко разбирам от дуелиране и още по-малко от саби, и първата ми грижа ще е да остана жив.

— Не се тормози за невъзможното — рече Янацек, все така ухилен. — Просто го резни колкото можеш по-лошо.

Вратата се отвори. Дърк се обърна и погледна, а Янацек замълча. Гуен Делвано стоеше в рамката на вратата, цялата покрита с прах. Погледна колебливо от лице на лице, след което бавно влезе. Носеше през рамо сак със сензори. Аркин Руарк нахълта след нея, понесъл две сандъчета с инструменти под мишниците си. Беше потен и задъхан и не изглеждаше толкова отпуснат, колкото обикновено.

Гуен пусна леко на пода сака със сензори, но ръката ѝ се задържа на каишката.

— Какво? — каза тя. — Какво значи това? Кой кого ще резва?

— Гуен… — почна Дърк.

— Не — прекъсна го Янацек. Стоеше много вдървено. — Кимдисът трябва да напусне.

Руарк се заозърта, с пребледняло лице и озадачен. Отметна назад качулката си и започна да бърше чело под бяло-русата си коса.

— Пълен боклук, Гарси — заговори той. — Какво е това, голяма каваларска тайна, а? Война, лов, дуел, някакво насилие, нали? Не искам да си пъхам носа в такива работи, не, не и аз. Е, оставям ви насаме тогаз, пазете си я тайната. — И понечи да тръгне към вратата.

— Руарк — каза Джаан Вайкъри. — Чакай.

Кимдисът спря.

Вайкъри се обърна към своя тейн.

— Трябва да му се каже. Ако се провалим…

— Няма да се провалим!

— Ако се провалим, те се заканиха да ги избият. Гарс, кимдисът е твърде замесен. Трябва да му се каже.

— Знам какво ще се случи. На Тобер, на Волфхайм, на Ешелин, из целия Предел. Той и неговия сорт ще разпространяват лъжи и всички кавалари ще са Брайт. Така правят манипулаторите, лъжечовеците. — В гласа на Янацек нямаше нищо от грубия хумор, с който се беше заяждал с Дърк; сега беше хладен и сериозен.

— Животът му е под заплаха в това, както и на Гуен — настоя Вайкъри. — Трябва да им се каже.

— Всичко?

— Шарадата свърши — каза Вайкъри.

Руарк и Гуен заговориха едновременно.

— Джаан, какво… — почна тя.

— Шарада, живот, лов, какво значи всичко това? Кажете!

Джаан Вайкъри се обърна и му каза.