Смъртта на светлината

7

— Дърк, не може да си сериозен. Не, не го вярвам. През цялото време си мислех, ами, да, че си по-добър от тях. И ти ми казваш това? Не, аз сънувам. Това е пълна глупост!

Руарк се беше съвзел донякъде. В дългата си нощница — зелена коприна, извезана с бухали — изглеждаше повече като себе си, макар да беше ужасно не на място сред хаоса на работната стая. Седеше на високо столче с гръб към тъмните правоъгълни екрани на компютърната конзола. Краката му в чехли бяха кръстосани при глезените, а пълничките му ръце държаха висока заскрежена чаша със зелено кимдиско вино. Бутилката беше зад него, до две празни чаши.

Дърк беше седнал на широка пластмасова работна маса, сгънал крака под себе си и отпуснал лакът на сак със сензори. Беше разчистил пространство за себе си, като избута настрана купчина слайдове и листове хартия на другата. В стаята цареше невероятен безпорядък.

— Не виждам какво му е глупавото — заяви той упорито.

Докато говореше, очите му шареха из стаята. Не беше влизал тук досега. Беше голяма приблизително колкото дневната в жилището на каваларите, но изглеждаше много по-малка. Покрай едната стена минаваше плот с малки компютри. Срещу нея имаше огромна карта на Ворлорн в десетина различни цвята, цялата нашарена с всевъзможни игли и маркери. Между тях имаше три работни маси. Точно тук Гуен и Руарк сглобяваха късчетата знание, които събираха из дивите джунгли на умиращия фестивален свят, но в неговите очи приличаше повече на боен щаб.

Все още не беше сигурен защо са тук. След дългото обяснение на Вайкъри и настървеното обсъждане, което последва между Руарк и двамата кавалари, кимдисът беше слязъл ядосан в апартамента си, като бе взел и Дърк. Моментът не изглеждаше подходящ за разговор с Гуен. Но веднага щом Руарк се преоблече и успокои нервите си с глътка вино, настоя Дърк да го придружи обратно горе до работната стая. Взе три чаши, но пиеше само той. Дърк още помнеше последния път, а трябваше да обмисли утрешния ден; умът му трябваше да е бистър. Освен това, ако кимдиското вино се смесваше с каваларското така, както кимдисът се смесваше с каваларите, щеше да е чисто самоубийство да ги пие едно след друго.

Тъй че Руарк пиеше сам.

— Глупостта — заговори кимдисът, след като отпи от зелената течност, — е в твоето дуелиране като кавалар. Казвам го, чувам се и не мога да го повярвам! Джаантъни, да, Гарси — несъмнено, и, разбира се, тези Брайт. Ксенофобски животни, насилници. Но ти? Дърк, ти, човек на Авалон, това е под достойнството ти. Помисли, моля те, да, моля, заради мен, заради Гуен, заради тебе самия. Как може да си сериозен? Кажи ми, трябва да знам. От Авалон! Отраснал си с Академията за Човешко знание, да, с Авалонския Институт за изследване на нечовешки разум, това също. Светът на Томас Чунг, родната база на Проучване Клерономас, всичката тази история и знание, все за теб, толкова, колкото е останало където и да било, освен може би на Стара Земя или на Нюхолм. Пътувал си, цивилизован си, видял си различни светове, много разпръснати народи. Да! По-умен си от това. Трябва да си, нали? Да!

Дърк се намръщи.

— Аркин, не разбираш. Не избрах аз този бой. Всичко беше някаква грешка. Опитах се да се извиня, но Бретан не искаше и да чуе. Какво друго да направя?

— Да направиш? Ами напусни, разбира се. Вземи милата Гуен и изчезнете. Разкарай се от Ворлорн колкото може по-скоро. Тя се нуждае от теб, да, никой друг не може да помогне. Как ѝ помагаш? Като станеш толкова зле като Джаан? Като се самоубиеш? А? Ти ми кажи, Дърк, ти ми кажи.

Всичко отново ставаше объркано. Докато беше пил с Янацек и Вайкъри, всичко му се беше струвало толкова ясно, толкова лесно за приемане. Но сега Руарк казваше, че всичко е сбъркано.

— Не знам — отвърна Дърк. — Искам да кажа, отхвърлих закрилата на Джаан. Така че трябва да се защитя сам, нали? Кой друг е отговорен? Направих избора и така нататък. Дуелът е уреден. Не мога да се откажа.

— Разбира се, че можеш — каза Руарк. — Кой ще те спре? Кой закон, а? Никакъв закон няма на Ворлорн, никакъв. Пълната истина! Могат ли тези зверове да ни подгонят да ни убият със закон? Не. Това е беззаконие, тъй че всеки е в беда, но ти не си длъжен да се дуелираш, освен ако не го искаш.

Вратата изщрака и Дърк се обърна.

Влезе Гуен.

— А, Гуен — възкликна кимдисът. — Помогни ми, вразуми го този т’Лариен. Този пълен глупак се кани да се дуелира, самата истина, все едно че е самият Гарси.

Гуен пристъпи напред и застана между двамата. Носеше панталони от хамелеонов плат (тъмносиви сега) и черен пуловер, с вплетен в косата ѝ зелен шал. Лицето ѝ бе току-що почистено и сериозно.

— Казах им, че слизам да прегледам някои данни — рече тя и връхчето на езика ѝ пробяга нервно по устните ѝ. — Не знам какво да кажа. — Попитах Гарс за Бретан Брайт Лантри. Дърк, шансовете да те убие са много големи.

Думите ѝ го смразиха. Да го чуе от Гуен звучеше някак си по-различно:

— Знам — отвърна той. — Това не променя нищо, Гуен. В смисъл, ако исках да съм в безопасност, можех просто да съм корариел на Айрънджейд, нали?

Тя кимна.

— Да. Но ти го отхвърли. Защо?

— Какво каза в гората? И по-късно, отново? За имената. Не исках да стана нечия собственост, Гуен. Аз не съм корариел.

Наблюдаваше я. За много кратко лицето ѝ потъмня, а очите ѝ пробягаха надолу към нефрита и среброто.

— Разбирам — отвърна тя почти шепнешком.

— Аз не — изсумтя Руарк. — Тогава бъди корариел. Какво е това? Само дума! Обаче ще си жив, нали?

Гуен го изгледа, както беше кацнал на високия си стол. Изглеждаше леко комично с дългата нощница, стиснал питието си и навъсен.

— Не, Аркин — каза тя. — Това беше моя грешка. Мислех, че бетейн е само дума.

Той се изчерви.

— О, чудесно! Значи Дърк не е корариел, чудесно, не е ничия собственост. Не означава, че трябва да се дуелира, не, твърдо не. Каваларският кодекс на честта е глупост, велика висша глупост всъщност. Тъй че ти си длъжен да си глупав, така ли, Дърк? Да умреш и да си глупав?

— Не. — Думите на Руарк го притесняваха. Не вярваше в кодекса на Висок Кавалаан. Защо тогава? Не беше сигурен. За да докаже нещо, струваше му се, но не знаеше какво или на кого. — Трябва да го направя, и толкова. Това е правилното.

— Глупости! — отсече Руарк.

— Дърк, не искам да те видя мъртъв — каза Гуен. Моля те. Не ми причинявай това.

Пълничкият кимдис се изкиска.

— О, ще го разубедим ние двамата, нали? — Отпи глътка. — Послушай ме, Дърк, това поне ще направиш ли?

Дърк кимна намръщено.

— Добре. Първо, отговори ми следното. Вярваш ли в кодекса на дуела? Като социална институция? Като нещо морално? Кажи ми, честно, вярваш ли?

— Не — отвърна Дърк. — Но не мисля, че и Джаан вярва в него, ако се съди по някои негови коментари. Все пак се дуелира когато му се наложи. Всичко друго би било страхливост.

— Не, никой не мисли, че си страхливец, нито пък той. Джаантъни може да е проклет кавалар, но дори аз не казвам, че е страхливец. Но има различни видове храброст, нали? Ако в тази кула стане пожар, би ли рискувал живота си, за да спасиш Гуен или да речем мен? Гарс също може би?

— Надявам се — отвърна Дърк.

Руарк кимна.

— Виждаш ли, значи си храбър мъж. Не е нужно самоубийство, за да докажеш това.

Гуен също кимна.

— Спомни си какво каза в Крайн Ламия, Дърк, за живота и смъртта. Не можеш да се оттеглиш и да се самоубиеш след това, нали?

Той се намръщи.

— По дяволите, това не е самоубийство.

Руарк се изсмя.

— Не е ли? Същото е, почти. Да не би да мислиш, че ще го надвиеш в дуела?

— Добре, но…

— Ако той изпусне сабята си, от пот по дланта или нещо такова, ти ще го убиеш ли?

— Не. Аз…

— Защото няма да е честно, нали? Обаче да позволиш той да те убие е също толкова нечестно. Дори да му дадеш шанса да те убие. Това е глупаво. Освен това не си кавалар, така че не ми говори за Джаантъни. Той все пак е убиец. Ти си по-добър, Дърк. И той има извинение, нещо, за което мисли, че се бори може би, да промени народа си. Големият спасител моля ви се! Но няма да му се подиграваме, не. Но ти, Дърк, ти нямаш такава причина. Нали?

— Да, нямам. Но по дяволите, Руарк, той постъпва правилно. Не изглеждаше толкова добре горе, когато ти каза как Брайт щяха да са те убили без неговата закрила.

— Прав си. Но това не променя нищо. Добре, приемаме, може би съм корариел, че Брайт са по-лоши от Айрънджейд, че Джаан прилага насилие, за да спре по-лошо насилие. Правилно ли е това? О, не мога да кажа. Труден морален въпрос, сериозно! Може би дуелите на Джаан служат на някаква цел, мм, за хората му, за нас. Но твоят дуел е пълна глупост, не служи за нищо — тебе просто ще те убият. И Гуен ще остане с Джаан и Гарс завинаги, докато не загубят дуел може би, и тогава за нея ще стане още по-кофти.

Руарк замълча и допи виното си, после се завъртя на стола, за да си налее пак. Дърк седеше смълчан. Гуен беше впила очи в него, търпеливият ѝ поглед бе толкова тежък, че се усещаше. Главата му пулсираше. Руарк объркваше всичко, помисли Дърк. Трябваше да постъпи правилно, но кое беше правилното? Изведнъж всякаква интуиция и способност да вземе решения се изпариха. Тишината натежа.

— Няма да бягам — заяви той накрая. — Няма. Но няма и да се дуелирам. Ще отида там и ще им кажа решението си: отказвам да се бия.

Кимдисът разклати виното в чашата си и се изсмя.

— Е, в това определено има нравствен кураж. И традиция. Иисус Христос и Сократ, и Ерика Стормджоунс, и сега Дърк т’Лариен, великите мъченици на историята, да. Може би поетът Редстийл ще напише нещо за теб.

— Те са Брайт, Дърк — каза Гуен. Виж, тя не се смееше. — Брайт, висшеобвързани от старата школа. На Висок Кавалаан може би изобщо нямаше да бъдеш предизвикан на дуел. Съветите на висшеобвързаните признават, че външнопланетяните не са длъжни да се съобразяват с техния кодекс. Но това е различно. Съдията ще ти отсъди загуба и Бретан Брайт и крепостните му събратя ще те убият или ще те подгонят, за да те убият. С отказа си да се дуелираш в техните очи ще се докажеш като лъжечовек.

— Не мога да бягам — повтори Дърк. Всичките му аргументи изведнъж се оказаха изчерпани. Нищо не му беше останало освен решимостта да се изправи пред утрото и да разбере.

— Потискаш собственото си благоразумие всъщност, да. Това не е страхливост, Дърк. Най-смелият избор от всички, помисли го така. Да рискуваш да си навлечеш презрението им с бягство. Дори тогава си изправен пред гибелна опасност. Вероятно ще те преследват, Бретан Брайт, ако оживее, другите, ако той умре, нали? Но ти ще живееш, ще им избягаш може би, ще помогнеш на Гуен.

— Не мога — каза Дърк. — Обещах им. На Джаан и Гарс.

— Обеща им? Какво им обеща? Да умреш?

— Не. Да. В смисъл, Джаан ме накара да обещая да бъда брат на Янацек. Нямаше да се въвлекат в този дуел, ако Вайкъри не се беше опитал да ме отърве от тази неприятност.

— След като Гарс те вкара в нея — каза Гуен и Дърк се стъписа от неочакваната злъч в спокойния ѝ тон.

— Те също може да умрат утре — каза той колебливо. — И аз съм отговорен за това. Сега ми казвате, че трябва да ги изоставя.

Гуен пристъпи към него и вдигна ръце. Пръстите ѝ погалиха страните му, забърсаха назад сиво-кафявите кичури от челото му и големите ѝ зелени очи се взряха в неговите. Той изведнъж си спомни други обещания: шепнещия камък, шепнещия камък. И отдавна отминали времена внезапно проблеснаха отново в паметта му, и светът закръжи бясно, и добро и грешно започнаха да се сливат и потекоха в едно.

— Дърк, чуй ме — заговори бавно Гуен. — Джаан се е въвличал в шест дуела заради мен. Гарс, който дори не ме обича, е споделил четири от тях. Убивали са заради мен, заради гордостта ми, заради честта ми. Не го исках, не повече, отколкото ти поиска закрилата им. Беше тяхното понятие за моята чест, не моето. Но все пак онези дуели означаваха за мен точно толкова, колкото този за теб. Въпреки това ти ме помоли да ги напусна, да се върна при теб, да те обичам отново.

— Да — каза Дърк. — Но… не знам. Оставил съм диря от нарушени обещания. — Гласът му бе изтерзан. — Джаан ме нарече кет.

— Ако те беше нарекъл вечеря, щеше да скочиш в печката, така ли? — изсумтя Руарк.

Гуен само поклати тъжно глава.

— Изпитваш какво? Чувство за дълг? Задължение?

— Предполагам — отвърна той неохотно.

— Значи си отговори сам, Дърк. Каза ми какъв трябва да е отговорът ми към теб. Ако толкова силно чувстваш, че трябва да изпълниш задълженията си на временен кет, връзка, която не означава нищо на Висок Кавалаан, как можеш да ме молиш да се откажа от нефрита и среброто? Бетейн означава повече от кет.

Меките ѝ длани пуснаха лицето му и тя се отдръпна.

Ръката на Дърк се изпъна и я хвана за китката. Лявата китка. Стегна се около студения метал и лъскавия нефрит.

— Не.

Гуен не отвърна. Чакаше.

За Дърк Руарк беше забравен, работната стая бе потънала в мрак. Имаше я само Гуен, взряна в него, зелените големи очи и пълни с… какво? Обещания? Заплахи? Изгубени мечти? Тя чакаше, цялата мълчание, а той ровеше в ума си и търсеше думите, и не знаеше какво да каже. И гривната от нефрит и сребро беше хладна в ръката му, и си спомняше:

Червени сълзи, пълни с любов, загърнати в сребро и кадифе, парещи и жестоко студени.

Лицето на Джаан: високи скули, волевата челюст, оредяващата черна коса, леката усмивка. Гласът му, гладък като стомана, винаги спокоен: „Но аз съществувам“.

Белите призрачни кули на Крайн Ламия, ридаещи, присмехулни, пеещи с ведро отчаяние, докато далечен барабан отекваше с глухия си безсмислен бумтеж. Посред всичко това — непокорство, решимост. За кратко беше знаел какво да каже.

Лицето на Гарс Янацек: далечно (очите — син дим, главата вдървена, стиснати устни), враждебно (лед в очите, свирепа усмивка зад рижата му брада), изпълнено с горчив хумор (остър поглед, зъби, оголени в усмивката на самата смърт).

Бретан Брайт Лантри: тик и око от жар-камък, страх и жалост, съчетани с хладна плашеща целувка.

Червено вино в чаши от обсидиан, пиене в стая, изпълнена с дарчин и странно съпричастие.

Думи. Нов и особен вид крепостен брат, така бе казал Джаан.

Думи. Ще е фалшив, бе казал Гарс.

Лицето на Гуен, по-млада Гуен, по-стройна, с очи някак по-широки. Гуен усмихваща се. Гуен плачеща.

Гуен в оргазъм. Държи го, гърдите ѝ са набъбнали и зърната са червени, червенината се плъзга по тялото ѝ. Гуен, шепнеща му; обичам те, обичам те, Джени!

Самотна черна сянка, тласкаща с весло ниска баржа по безкраен тъмен канал.

Спомени.

Ръката му, която я беше стиснала, потръпна.

— Ако не се дуелирам, ще напуснеш Джаан, нали? И ще дойдеш с мен?

Кимването, с което му отвърна, беше болезнено бавно.

— Да. Мислих за това цял ден, говорих за това с Аркин. Бяхме го замислили така, че той да те доведе тук, а аз да кажа на Джаан и Гарс, че трябва да работя.

Дърк разгъна краката си и сто ножа го жегнаха, щом дрямката и сковаността се изцедиха от тях. Изправи се и вече беше решил.

— Щеше да го направиш така или иначе, нали? Не просто заради дуела?

Тя поклати глава.

— Тогава ще тръгна. Кога най-скоро можем да напуснем Ворлорн?

— Две седмици и три дни — отвърна Руарк. — Никакъв кораб няма дотогава.

— Ще трябва да се крием — каза Гуен. — Общо взето това е най-безопасният курс. Не бях сигурна този следобед дали трябва да кажа на Джаан за решението си, или просто да си тръгна. Мислех, че може би ще можем да поговорим, а след това да се качим заедно и да се изправим пред него. Но работата с дуела го решава. Вече не биха ти позволили да напуснеш.

Руарк се смъкна от стола си и каза:

— Тръгвайте. Аз ще остана да пазя. Може да се обадите и да кажете какво става. Съвсем безопасно е за мен, освен ако Гарси и Джаантъни не загубят дуела. Тогава ще дойда бързо при вас, нали?

Дърк хвана ръцете на Гуен.

— Обичам те. Все още. Наистина.

Тя се усмихна малко насила.

— Да. Радвам се, Дърк. Може би ще се получи отново. Но трябва да действаме бързо, трябва да изчезнем. Отсега нататък всички кавалари са опасност за нас.

— Добре. Къде?

— Слез долу и си вземи нещата, ще ти трябват топли дрехи. Ще се срещнем на покрива. Ще вземем въздушната кола и ще решаваме след като тръгнем.

Дърк кимна и я целуна бързо.

Летяха над тъмните реки и гладките хълмове на Общата мера, когато първата червенина на зората докосна небето, алено сияние ниско на изток. Скоро първото жълто слънце се издигна и тъмнината долу преля в сива утринна мъгла, която бавно се разпадаше. Въздушната манта беше открита, тъй че вятърът връхлиташе шумно и беше невъзможно да говорят. Докато тя караше, Дърк дремеше до нея, свит в пъстрото кафяво палто, което му беше дал Руарк — беше на по-светли и тъмни парчета, като кръпки.

Тя го събуди, когато блестящото копие на Предизвикателство изникна пред тях — бутна го нежно по рамото. Беше спал неспокойно. Изправи се веднага и се прозя.

— Стигнахме значи — каза ненужно.

Гуен не отвърна. Мантата забави скорост. Градът на емерелите растеше пред тях, все по-близък.

Дърк се загледа към зората.

— Две слънца са изгрели. И виж, човек може почти да види Дебелия Сатана. Предполагам вече знаят, че сме избягали.

Помисли за Вайкъри и Янацек, как го чакат при карето на смъртта, очертано на улицата, чакат с двамата Брайт. Бретан сигурно крачеше нетърпеливо и издаваше странния си звук. Окото му сигурно бе угаснало и студено в утрото, мъртъв въглен в обезобразеното му лице. Може би самият той беше мъртъв вече, или Джаан, или Гарс Янацек. За миг се изчерви от срам. После се притисна към Гуен и я прегърна.

Предизвикателство се просна пред тях. Гуен подкара въздушната кола в остър вираж нагоре през пелена от пухкави бели облаци. Черната паст на дока за кацане блесна при приближаването им и Дърк видя цифрите, докато Гуен вкарваше колата. 520-о ниво, въздушният хангар — огромен, безукорен и пуст.

— Добре дошли — прокънтя познатият тон, щом мантата се спусна на плочите на пода. — Аз съм Гласът на Предизвикателство. Мога ли да ви предложа услугите си?

Гуен изключи енергията и се смъкна през крилото.

— Искаме да станем временни жители.

— Таксата е съвсем разумна — каза Гласът.

— Заведи ни в квартира тогава.

Отвори се врата и поредната кола на издути гуми се затъркаля към тях. Във всичко, освен цвета, беше близначна на онази, която ги беше возила при предишното им идване. Гуен се качи, а Дърк започна да товари багажа от задната седалка на въздушната кола: сак със сензори, който Гуен беше взела, три чанти, натъпкани с облекло, пакет с полево продоволствие за излизанията в джунглата. Двата въздушни скутера, комплектовани с полетни ботуши, бяха най-отдолу и Дърк ги остави във въздушната кола.

Возилото потегли и Гласът започна да им описва различните жилища, които може да предложи. Предизвикателство имаше стаи, обзаведени в сто различни стила, за да могат външнопланетяните да се чувстват у дома си. Все пак вкусът на см-Емерел преобладаваше.

— Нещо просто и евтино — каза Дърк. — Двойно легло и кухненски бокс, и воден душ ще е достатъчно.

Гласът ги настани в малка кабина с пастелносини стени две нива по-нагоре. Имаше двойно легло, което запълваше повечето помещение, плюс кухненски кът в едната стена и огромен цветен видеоекран, който изпълваше две трети от друга.

— Истински емерелски разкош — каза Гуен със сарказъм, щом влязоха. Остави на пода сака със сензорите и чантата с дрехи и се тръшна уморено на леглото. Дърк натика чантите, които носеше, зад плъзгащата се врата на панела-килер, после седна до краката на Гуен на леглото и огледа стенния екран.

— Имаме широк избор библиотечни записи за ваше забавление — каза Гласът. — Със съжаление трябва да ви уведомя, че всички редовни фестивални програми са спрени.

— Никога ли не се махаш? — сопна се Дърк.

— Основните мониторни функции продължават непрекъснато с цел вашата безопасност и зашита. Но ако желаете, обслужващата ми функция може временно да бъде деактивирана във вашата околност. Някои обитатели предпочитат така.

— Включително аз — каза Дърк. — Деактивирай се.

— Ако промените решението си или ви потрябва някаква услуга — обясни Гласът, — просто натиснете клавиша, маркиран със звезда на всеки стенен екран до вас, и аз отново ще съм на ваше разположение. — След това млъкна.

Дърк изчака за миг.

— Глас?

Нямаше отговор. Той кимна доволно и заоглежда отново екрана. Зад него Гуен вече спеше, свита на една страна и покрила главата си с ръце.

Искаше му се отчаяно да потърси Руарк, да разбере какво е станало на дуела, кой е останал жив и кой е умрял. Но не смяташе, че ще е безопасно. Един от каваларите — или повече от един — можеше да е с Руарк в жилището му или в работната стая и едно обаждане щеше да издаде местоположението им. Трябваше да изчака. Преди да потеглят, кимдисът му беше дал номер за повикване в изоставен апартамент два етажа над неговия и му каза да пробва този номер точно след свечеряване. Беше обещал, че ако е безопасно, ще е там, за да отговори на позвъняването. Ако не, отговор нямаше да има. Тъй или иначе, Руарк не знаеше къде са отишли, тъй че каваларите не можеха да измъкнат насила информацията от него.

Дърк беше много уморен. Въпреки дрямката по пътя умората натежа, примесена с тъмните цветове на вината. Най-после си беше върнал Гуен, но не ликуваше от това. Ликуването сигурно щеше да дойде по-късно, когато другите му грижи отпаднеха и започнеха да се опознават отново, както се бяха познавали на Авалон преди седем дълги години. Но и това можеше да не дойде, докато не се измъкнеха от Ворлорн, далече от Джаан Вайкъри и Гарс Янацек, и всички други кавалари, далече от мъртвите градове и умиращите гори. Щяха да се върнат в Булото на Изкусителя, мислеше Дърк, докато седеше и гледаше разсеяно празния екран, да напуснат Предела, да отидат на Тара или Браке, или на някоя друга разумна планета, може би да се върнат на Авалон, или някъде по-далече и от това, на Гъливер или на Скитника, или на Стар Посейдон. Имаше стотици светове, които все още не беше виждал, хиляди, повече… светове на хора и на не-хора, на чужди същества, всевъзможни далечни романтични места, където никой нямаше дори да е чувал за Висок Кавалаан или Ворлорн. Двамата с Гуен щяха тепърва да видят тези светове.

Твърде уморен, за да заспи, изнервен и неспокоен, Дърк се заигра с видеоекрана, като проверяваше небрежно възможностите му. Включи го и натисна клавиша, белязан с въпросителна, както предния ден в жилището на Руарк в Лартейн, и същият списък на услуги просветна пред него в тройно по-големи образи. Огледа ги внимателно, за да научи каквото можеше да се научи. Може би щеше да успее да измъкне някое знание, което да се окаже полезно, да разбере нещо, което да може да им помогне.

В списъка имаше номер за включване на планетарни новини. Набра го с надеждата, че сутрешният дуел в Лартейн ще е отбелязан, може би като жалейка. Но екранът посивя и засвяткаха бели букви „Услугата изключена“, докато не ги изтри.

Намръщен, Дърк набра друга последователност, за информация от космодрума, за да провери данните на Руарк за кораба. Този път извади повече късмет. През следващите два стандартни месеца имаше три междузвездни кораба. Най-ранният, както беше казал кимдисът, щеше да дойде след малко повече от две седмици, космическа совалка на Предела, „Терик неДалир“. Руарк обаче не беше споменал, че корабът пътува на дълъг курс, идва от Кимдис и продължава към Ешелин, Света на Океана Блеквайн и накрая см-Емерел, родния му свят. Седмица след това кацаше снабдителен кораб от Висок Кавалаан. След това нямаше нищо докато не се върнеше от курс „Трепетът на забравените врагове“.

За толкова дълго чакане и дума не можеше да става обаче. С Гуен трябваше просто да хванат „Терик неДалир“ и да се прехвърлят на друг кораб на някой по-отдалечен свят. Стигането до кораба щеше да е най-големият риск, с който трябваше да се справят. Каваларите нямаха буквално никакъв шанс да ги намерят тук в Предизвикателство, с цяла планета за претърсване, но Джаан Вайкъри със сигурност щеше да предположи, че се канят да напуснат планетата колкото може по-скоро. Това означаваше, че ще ги чака на космодрума, когато дойде моментът. Дърк не знаеше как ще се справят с това. Можеше само да се надява, че няма да им се наложи.

Изчисти екрана и изпробва други числа, за да отбележи кои функции са затворени напълно, кои са сведени до основен статус — спешната медицинска помощ например — и кои все още действат на фестивални нива. Често от град на град имаше прекъсвания, което го убеди, че са избрали правилно да дойдат в Предизвикателство. Емерелите твърдо бяха решили да докажат, че техният град е безсмъртен, и бяха оставили почти всичко включено, в предизвикателство към студа, мрака и настъпващия лед. Щеше да е лесно място за живеене. Другите градове бяха в жалко състояние в сравнение с този. Четири от четиринайсетте бяха съвсем тъмни и с изключена енергия, а един беше понесъл толкова силна ерозия от вятъра и лошото време, че вече рухваше в прашни развалини.

Продължи с бутоните още известно време, но накрая това започна да го уморява и той се отегчи и се изнерви. Гуен продължаваше да спи. Все още беше късна сутрин, невъзможно беше да се обади на Руарк. Изключи стенния екран, изми се набързо в санитарната камера, после се върна при леглото и угаси светлинните панели. Не заспа веднага. Лежеше в топлия мрак, загледан в тавана и заслушан в тихото дишане на Гуен, но умът му се беше отнесъл далече, изпълнен с тревога.

Скоро всичко щеше отново да е добре, каза си той, както бяха нещата на Авалон. Но не можеше да го повярва. Не се чувстваше като стария Дърк т’Лариен, Дърк на Гуен, онзи, в когото си бе обещал да се превърне отново. Вместо това имаше чувството, че нищо не се е променило; мъчеше се, също толкова уморено, също толкова безнадеждно, колкото на Браке и на другите светове преди него. Неговата Джени отново беше с него и трябваше да е изпълнен с радост, но изпитваше само болезнена умора. Все едно отново я бе провалил.

Изтласка тези мисли настрани и затвори очи.

Когато се събуди, беше късен следобед. Гуен вече бе станала и готова за действие. Дърк си взе душ и се облече в меки избелели дрехи от авалонска синтетика. След това тръгнаха по коридорите да проучат 522-рото ниво на Предизвикателство. Държаха се за ръце.

Квартирата им бе една от хилядите в този жилищен сектор на зданието. Около тях имаше други, съвсем същите като тяхната, освен номерата на черните врати. Подовете, стените и таваните на коридорите, по които вървяха, бяха боядисани в щедри кобалтови цветове и светлините, окачени на пресечките — смътно сияещи глобуси, успокояващи за окото, — подхождаха на цвета.

— Това е досадно — каза Гуен, след като повървяха няколко минути. — Еднаквостта е твърде потискаща. И освен това не виждам никакви карти. Изненадана съм, че хората не се губят.

— Предполагам, че могат просто да попитат Гласа за посоките — каза Дърк.

— Да. Забравям за това. — Тя се намръщи. — Какво стана с Гласа? Защо не приказва?

— Накарах го да млъкне — каза Дърк. — Но все още наблюдава.

— Можеш ли да го включиш пак?

Той кимна и спря, после я поведе към най-близката черна врата. Квартирата, както бе очаквал, беше празна и се отвори лесно при допира му. Вътре леглото, обзавеждането, видеоекранът — всичко беше същото.

Дърк се обърна към видеоекрана и натисна бутона, белязан със звездичка.

— Мога ли да ви помогна? — попита Гласът.

Гуен му се усмихна — с леко напрегната усмивка. Явно и тя беше уморена като него. В ъгълчетата на устата ѝ имаше угрижени бръчици.

— Да — каза тя. — Искаме да направиш нещо. Забавлявай ни. Ангажирай ни. Покажи ни града.

На Дърк му се стори, че говори малко прекалено бързо, сякаш иска да се разсее, да отвлече ума си от неприятна тема. Зачуди се дали чува в гласа ѝ страх за безопасността им или тревога за Джаан Вайкъри.

— Разбирам — отвърна Гласът. — Позволете ми тогава да бъда вашият екскурзовод в чудесата на Предизвикателство, славата на см-Емерел, прероден на далечен Ворлорн.

После започна да ги упътва и тръгнаха към най-близките асансьори, извън зоната на безкрайните прави кобалтови коридори, в пространства все по-цветни и отвличащи.

Изкачиха се до Олимп, разкошен салон на самия връх на града, и спряха, потънали до глезените в дебелия черен килим, загледани навън през единствения огромен прозорец. На километър под тях редове тъмни облаци се нижеха подгонени от лютия вятър, който не можеха да усетят. Денят извън Предизвикателство бе мрачен и унил. Адското око грееше навъсено както винаги, но жълтите му спътници бяха скрити от сива мъгла. Можеха да видят далечните планини и смътната тъмна зеленина на Мерата далече под тях. Робосервитьор им поднесе изстудени напитки.

Отидоха до централната шахта, цилиндър за гмуркане, който обхващаше сърцевината на града — кула празна от върха до дъното. Застанаха на най-високата тераса — държаха се за ръце — и загледаха надолу, към други тераси в безкрайни редове, които се смаляваха в смътно осветените дълбини. После отвориха изкованата от желязо порта и ръка за ръка полетяха надолу в нежната хватка на топлото въздушно течение. Централната шахта представляваше развлекателно съоръжение с поддържана минимална гравитация — толкова нищожна, че трудно можеше да се нарече гравитация, по-малко от 0,1 процента от нормалната за Емерел.

Закрачиха по външната алея, широк наклонен коридор, който въртеше на спирала около външната обвивка на града като нарез на огромен винт, тъй че един амбициозен турист да може да повърви от приземния етаж чак до върха. Ресторанти, музеи и магазини се нижеха от двете страни на алеята; между тях се срещаха запустели пътни платна както за колите с издутите гуми, така и за по-бързи возила. Дванайсет подвижни пътеки — шест нагоре и шест надолу — оформяха средното платно на леко извиващия се булевард. Когато се умориха, се качиха на една, после на по-бърза, после на още по-бърза. Докато гледката се хлъзгаше назад покрай тях, Гласът им сочеше обекти от особен интерес, нито един от които не беше особено интересен.

Поплуваха голи в Емерелския океан, пресноводно псевдоморе, което заемаше повечето от 231-во и 232-ро нива. Водата беше светлозелен кристал, толкова чиста, че можеха да видят водорасли, извиващи се в гъвкави въжета, две нива надолу. Искреше под панелите от светлини, които създаваха илюзията за ярка слънчева светлина. Малки рибки пробягваха насам-натам в по-долните океански простори; на повърхността водни растения се полюшваха като гигантски гъби, обвити в зелена плъст.

С енергийни ски се спуснаха по рампата — главоломен секващ дъха полет върху гладка пластмасова повърхност, която ги отведе от стотното ниво чак до първото. Дърк падна два пъти, но и двата пъти се надигна и продължи.

Огледаха гимнастическия салон за свободно падане.

Надникнаха в смрачените аудитории, оборудвани за хиляди зрители, и отказаха да погледат записаните холодрами, които им предложи Гласът.

Хапнаха, набързо и без особен апетит, в малко бистро в оживен някога търговски мол.

Поскитаха из джунгла от криви дървета и жълт мъх, където всички животински звуци бяха на запис и отекваха странно от стените на горещия, наситен с изпарения парк.

Накрая, все още неспокойни и притеснени, и съвсем малко разсеяни от всичко това, оставиха Гласа да ги откара бързо до стаята им. Навън, каза им той, вечерният здрач вече се спускал над Ворлорн.

Дърк застана в тясното пространство между леглото и стената и натисна последователно клавишите. Гуен седна точно зад него.

Руарк не се отзоваваше дълго, много дълго. Дърк се зачуди обезпокоен дали не се е случило нещо ужасно. Но точно когато си го помисли, пулсиращият син сигнал за повикване угасна и пълното лице на кимдиския еколог изпълни екрана. Зад него, в сивкава пелена, се виждаше прахът на запустяла стая.

— Е? — каза Дърк. Обърна се към Гуен. Тя хапеше устната си и дясната ѝ ръка беше замръзнала, отпусната на гривната от нефрит и сребро, която все още носеше на лявата си ръка.

— Дърк? Гуен? Вие ли сте? Не мога да ви видя, екранът ми е тъмен.

Светлите очи на Руарк пробягваха неспокойно напред-назад под провиснали кичури още по-светла коса.

— Разбира се, че сме ние — сопна се Дърк. — Кой друг би се обадил на този номер?

— Не мога да ви видя — повтори Руарк.

— Аркин — каза Гуен от мястото си на леглото, — ако можеше да ни видиш, те щяха да разберат къде сме.

Руарк закима. Имаше съвсем лек намек за двойна брадичка.

— Да, не помислих, права си. Най-добре е и аз да не знам, да.

— Дуелът — настоя Дърк. — Тази сутрин. Какво стана?

— Джаан добре ли е? — попита Гуен.

— Нямаше дуел — каза Руарк.

Очите му продължаваха да шарят насам-натам, търсеха да видят нещо, предположи Дърк. Или може би Руарк беше изнервен, че каваларите могат да го спипат в празния апартамент.

— Отидох да видя, но нямаше никакъв дуел, честно.

Гуен въздъхна.

— Значи всички са добре? Джаан?

— Джаантъни е жив и е добре, и Гарси, и двамата Брайт — каза Руарк. — Никаква стрелба и убийства изобщо, но когато Дърк не дойде да умре по график, всички подивяха, да.

— Разкажи — каза тихо Дърк.

— Ами, ти беше причината другият дуел да се отложи.

— Да се отложи ли? — каза Гуен.

— Да, да се отложи — отвърна Руарк. — Пак ще се бият, същата форма и същите оръжия, но не сега. Бретан Брайт помоли съдията. Каза, че имал правото първо да се изправи срещу Дърк, тъй като можело да умре в дуела с Джаан и Гарси, тъй че недоволството му срещу Дърк щяло да остане неудовлетворено. Настоя вторият дуел да бъде отложен, докато не бъде намерен Дърк. Съдията се съгласи. Инструмент на Брайт, съдията, да, съгласи се с всичко, което поискаха ония животни. Росеф висш-Брайт, така го нарекоха, злонамерен дребосък.

— Айрънджейд — попита Дърк. — Джаан и Гарс. Те казаха ли нещо?

— Джаантъни не. Той нищо не каза, не, само си стоеше съвсем неподвижно в ъгъла си на карето на смъртта. Всички останали тичаха насам-натам като пощурели, викаха и крещяха, типични кавалари. Никой друг дори не беше в квадрата освен Джаан, да, но той си стоеше вътре и гледаше все едно очакваше дуелът да започне всеки момент. Гарси, виж, той много се ядоса. Първо, когато ти не дойде, ръсеше шеги, че си се разболял, после стана много хладен и мълчалив за известно време, спокоен като Джаан, но след това вече не беше толкова ядосан, мисля, тъй че започна да спори с Бретан Брайт и съдията, и с другия дуелист, Чел. Всички Брайт бяха там, като свидетели може би. Не знаех, че имаме толкова голяма компания в Лартейн, сериозно. Е, знаех абстрактно, да, но е друго когато всички се съберат на едно място. Двама Шанагейт дойдоха също, макар и не поетът Редстийл, тъй че бяхме с трима по-малко, вие двамата и той. Иначе може би беше събрание на градския съвет, всички облечени официално. — Той се изкиска.

— Знаеш ли какво ще стане сега? — попита Дърк.

— Не се безпокой — каза Руарк. — Вие двамата ще се криете и ще хванете кораба, да. Не могат да ви проследят, цяла планета имат да претърсват! Брайт, мисля, дори няма да търсят. Всъщност те те нарекоха лъжечовек. Бретан Брайт настоя за това, а партньорът му говори за старите традиции, и другите от Брайт също, и съдията каза да, че щом не си дошъл на дуела, изобщо не си истински човек. Тъй че ще те гонят може би, но не със специална цел, ти вече си просто поредното животно за убиване, всяко друго ще свърши същата работа.

— Лъжечовек — повтори глухо Дърк. Странно, имаше чувството, че е изгубил нещо.

— За Бретан Брайт и ония, да. Гарс, мисля, ще се опита по-упорито да те намери, но няма да те гони като животно. Закле се, че ще се дуелираш, ще се дуелираш с Бретан Брайт и после с него, или може би първо с него.

— А Вайкъри? — попита Дърк.

— Казах ти, той нищо не каза, нищо.

Гуен се надигна от леглото и каза:

— Говориш само за Дърк. А за мен?

— Ти ли? — Светлите очи на Руарк примигаха. — Брайт казаха, че и ти си лъжечовек, но Гарс не го позволи. Много твърдо заяви, че ще се дуелира с всеки, който те докосне. Росеф висш-Брайт дрънкаше глупости. Искаше да те нарече лъжечовек както Дърк, но Гарси беше много ядосан и доколкото разбирам, каваларските дуелисти могат да предизвикат съдиите, ако вземат лоши решения, макар че все пак трябва да изпълнят решението, да. Тъй че, мила Гуен, ти все още си бетейн и защитена, и те само ще те върнат при тях, ако ви хванат. След това ще бъдеш наказана, но ще е наказание на Айрънджейд. Всъщност не говориха много за теб, повече думи прахосаха за Дърк. Ти си само жена все пак, нали?

Гуен си замълча.

— Ще ти се обадим отново след няколко дни — каза Дърк.

— Дърк, трябва да е предварително уговорено време, нали? Невинаги съм в тази прашна дупка. — Руарк съпроводи това с нов кикот.

— След три дни тогава, пак привечер. Трябва да помислим как да стигнем до кораба. Предполагам, че Джаан и Гарс ще покрият космодрума, когато дойде моментът.

Руарк кимна.

— Ще помисля над това.

— Можеш ли да ни намериш оръжия? — попита изведнъж Гуен.

— Оръжия? — Кимдисът цъкна с език. — Честно, Гуен, каваларското се просмуква в кръвта ти. Аз съм от Кимдис. Какво знам аз за лазери и разни такива ужасни неща? Мога да опитам обаче, заради теб, заради Дърк, приятеля ми. Ще поговорим за това, когато се чуем отново. Сега трябва да свършвам.

Лицето му се разпадна. Дърк изключи стенния екран и се обърна към Гуен.

— Искаш да се бием с тях? Разумно ли е това?

— Не знам.

Тя тръгна бавно към вратата. Обърна се, закрачи отново назад. После спря — стаята беше толкова малка, че бе невъзможно да крачи из нея.

— Глас! — каза Дърк, споходен от внезапно вдъхновение. — Има ли оръжеен магазин в Предизвикателство? Място, където можем да купим лазери или други оръжия?

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че нормите на см-Емерел забраняват носенето на лично оръжие — отвърна Гласът.

— Спортни оръжия? — подхвърли Дърк. — За лов и упражнения по мишена?

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че нормите на см-Емерел забраняват всички кървави спортове и игри, основани на сублимирано насилие. Ако вие сте представител на култура, където такива занимания са ценени, моля бъдете уверени, че не целим да нанесем никакво оскърбление на вашия роден свят. Тези форми на забавление са на разположение на други места на Ворлорн.

— Забрави — каза Гуен. — Все едно, беше лоша идея.

Дърк я хвана за раменете.

— Тъй или иначе няма да ни трябват оръжия — каза ѝ е усмивка. — Макар да признавам, че може би щях да се чувствам малко по-добре с оръжие. Въпреки че едва ли ще знам как да го използвам, ако му дойде времето.

— Аз ще знам — каза тя. В очите ѝ — широките ѝ зелени очи — имаше твърдост, каквато Дърк не беше виждал никога. За един странен миг му напомниха за Гарс Янацек и неговото леденосиньо презрение.

— Как?

Тя махна нетърпеливо и се отдръпна, тъй че дланите му се смъкнаха от раменете ѝ. След това му обърна гръб.

— В работата си с Аркин използваме оръжия. Изстрелваме проследяващи игли, когато се опитваме да проследим животно, да изследваме миграционното му поведение. Приспиващи стрелички също. Има и сензорни импланти с големината на нокът, които ти казват всичко, което искаш да научиш за дадена форма на живот — как ловува, какво яде, навици на сношаване, мозъчни шаблони в различни стадии на жизнения цикъл. С достатъчно такива данни можеш да разбереш цялата екосистема от данните, които ти изпращат различните видове. Но първо трябва да внедриш своите шпиони и го правиш, като обездвижваш субекти със стрелички. Изстреляла съм хиляди такива. Добра съм. Съжалявам, че не се сетих да взема такава пушка.

— Това е различно — каза Дърк. — Използването на оръжие за нещо такова и прострелването на човек с лазер. Никога не съм правил нито едното, нито другото, но не мисля, че изобщо може да се сравнят.

Гуен го изгледа кисело.

— Не мислиш, че бих могла да убия човек?

— Да. Не мисля.

Тя се усмихна.

— Дърк, не съм момиченцето, което познаваше на Авалон. Оттогава преживях няколко години на Висок Кавалаан. Не бяха лесни години. Жени са ме заплювали в лицето. Слушала съм Гарс Янацек да ми изнася хиляда лекции по задълженията на нефрита и среброто. Наричана съм била лъжечовек и бетейн-кучка от други каваларски мъже толкова често, че понякога неволно им отвръщах.

Поклати глава. Под широката лента, стегната здраво на челото ѝ, очите ѝ бяха твърд зелен камък. Нефрит, помисли глупаво Дърк, нефрит като в гривната, която все още носеше.

— Ядосана си — каза той. — Лесно е да се ядосаш. Но аз те познавах, любима, и ти по същество си миролюбив човек.

— Бях. Опитвам се да бъда. Но това беше отдавна, Дърк, много време мина и се трупаше, а Джаан Вайкъри беше единствената част от всичко, в която имаше нещо добро. Разказвала съм на Аркин. Той знае как се чувствам, как съм се чувствала. Имаше моменти, когато бях толкова на ръба… толкова адски на ръба. С Гарс особено, защото по някакъв много странен начин той е част от мен и в голяма степен част от Джаан, и още повече боли, когато е някой, на когото държиш, някой, когото почти би могъл да обичаш, ако не беше…

Замълча. Беше скръстила ръце и се мръщеше, но изведнъж замълча. Вероятно бе видяла изражението му, помисли Дърк. Зачуди се какво ли е.

— Може би си прав — каза тя след малко и отпусна ръце. — Може би не бих могла да убия никого. Но знаеш ли, понякога имам чувството, че бих могла. А точно сега, Дърк, много бих искала да имам оръжие. — Засмя се, къс и горчив смях. — На Висок Кавалаан, разбира се, нямаше да ми се позволи да ходя въоръжена. Защо ще ѝ трябва на една бетейн лично оръжие? Нейният висшеобвързан и неговият тейн я защитават. А една жена с оръжие би могла да се простреля сама. Джаан… е, Джаан се е борил да промени много неща. Опитва се. Аз съм тук в края на краищата. Повечето жени никога не напускат безопасния камък на своите крепости, след като вземат нефрита и среброто. Но колкото и да се опитва, и аз уважавам това, Джаан не разбира. Той е висшеобвързан в края на краищата и се бори за други неща също така, и за всяко нещо, което аз му кажа, Гарс му казва нещо друго. Понякога Джаан дори не забелязва. А дребните неща, като това да ходя въоръжена, според него не са важни. Говорих му за това веднъж и той изтъкна, че се противопоставям на цялата практика на ходенето въоръжен, на цялото голямо изкуство на кодекса надуела, което е вярно. И все пак… Дърк, знаеш ли, всъщност разбрах какво казваше на Аркин снощи, за това, че искаш да се изправиш срещу Бретан, въпреки че не се чувстваш обвързан от неговия кодекс. Чувствала съм се по същия начин.

Светлините в стаята примигаха за кратко, помръкнаха и след това блеснаха отново с пълна сила.

— Какво? — попита Дърк и погледна нагоре.

— Обитателите не бива да се тревожат — каза Гласът с равния си басов тон. — Временното прекъсване на енергийното захранване на вашето ниво вече е поправено.

— Авария в захранването? — В ума му пробяга картина, картина на Предизвикателство — херметичното, без прозорци, изцяло самоподдържащо се Предизвикателство — без енергия. Идеята не му хареса. — Какво става?

— Моля да не се тревожите — повтори Гласът, но светлините горе го опровергаха. Угаснаха напълно и за кратък миг Гуен и Дърк се озоваха застанали сред плашеща пълна тъмнина.

— Мисля, че е по-добре да се махаме оттук — каза Гуен, след като светлините се върнаха. Обърна се, плъзна настрани стенния панел и започна да вади чантите.

— Моля да не изпадате в паника — каза Гласът. — Заради собствената ви безопасност ви приканвам да останете в жилището си. Положението е под контрол. Предизвикателство има много вградени защитни механизми и дубликати за всяка важна система.

Приключиха с багажа. Гуен отиде до вратата и попита:

— На вторично захранване ли си сега?

— Нива първо до петдесето, 251-во до 300, 351-во до 451-во и 501 до 550 са на вторична енергия в момента — призна Гласът. — Това не е повод за тревога. Роботехници поправят основното захранване колкото може по-бързо, а съществуват други резервни системи за нищожната вероятност от провал на вторичното захранване.

— Не разбирам — каза Дърк. — Защо? Каква е причината за тези аварии?

— Моля да не се тревожите — каза Гласът.

— Дърк — подкани го Гуен. — Да тръгваме.

Излезе навън, с чанта в дясната ръка и сака със сензори метната на лявото рамо. Дърк надигна другите две чанти и я последва в кобалтовосиния коридор. Забързаха към асансьорите, Гуен две стъпки напред. Килимите поглъщаха звука от стъпките им.

— Обитатели, които изпаднат в паника, е по-вероятно да се наранят от тези, които останат в обезопасените си квартири, докато трае това малко неудобство — укори ги Гласът.

— Кажи ни какво става и може да премислим — отвърна Дърк. Не спряха, нито забавиха.

— Предписанията за аварийна ситуация вече са в ход — каза Гласът. — Изпратени са стражи, които да ви върнат в квартирата ви. Това е за собствената ви защита. Повтарям, изпратени са стражи да ви върнат в квартирата. Нормите на см-Емерел забраняват…

Думите изведнъж започнаха да се размазват и басовият тон се извиси, запищя и се превърна в стържещ вой, който задращи в ушите им. Секна с внезапна, разтърсваща тишина.

Светлините угаснаха.

Дърк спря за миг, после направи две стъпки напред в мрака и се блъсна в Гуен.

— Извинявай.

— Тихо — прошепна Гуен. Започна да отброява секундите. На тринайсет висящите глобуси на пресечката на коридорите светнаха отново. Но синкавата светлина беше съвсем смътна, едва стигаше да се види през нея.

— Хайде — подкани го Гуен. Тръгна отново, по-бавно този път, пристъпваше предпазливо в синия сумрак. Асансьорите не бяха далече.

Когато стените им заговориха, гласът не беше Гласът.

— Това е голям град — каза гласът. — Но не достатъчно голям, за да те скрие, т’Лариен. Чакам те в най-долното от подземията на Емерел, петдесет и второ подниво. Градът е мой. Ела при мен веднага, или всичката енергия около теб ще замре и в тъмното аз и моят тейн ще дойдем да те заловим.

Дърк позна гласа. Трудно можеше да се сбърка. Нито на Ворлорн, нито никъде другаде нямаше да е лесно да се дублира извратеният стържещ глас на Бретан Брайт Лантри.