Смъртта на светлината

5

Полетяха от белите кули на Крайн Ламия към гаснещите огньове на Лартейн в самотно мълчание, без досег, и двамата потънали в собствените си мисли. Гуен остави въздушната кола на обичайното ѝ място на покрива и Дърк я последва надолу по стълбището до вратата ѝ.

— Изчакай — прошепна бързо тя, докато той се канеше само да ѝ пожелае лека нощ. Влезе вътре, а Дърк зачака озадачен. От другата страна на вратата се чуваха шумове… гласове… после Гуен изведнъж се върна, стискаше в ръка дебел ръкопис, впечатляваща купчина хартия, подвързана ръчно в черна кожа. Трудът на Джаан. Дърк почти беше забравил. — Прочети го — прошепна тя, като се наведе през вратата. — Качи се утре сутринта и ще поговорим повечко. — Целуна го леко по бузата и затвори тежката врата с тихо изщракване. Дърк се задържа още малко, гледаше подвързания ръкопис в ръцете си, после се обърна към асансьорите.

Беше само на две-три крачки по коридора, когато чу първия вик. След това просто не можеше да продължи — звуците го притеглиха обратно и той застана до вратата и заслуша.

Стените бяха дебели и се чуваше много малко. Думите и смисълът му се губеха напълно, но самите гласове и тонове се долавяха. Гласът на Гуен господстваше: висок, рязък — понякога викаше, — почти на ръба на истерията. Дърк можеше да си представи как крачи в дневната пред фигурите на лавицата на камината, както крачеше винаги, когато се ядосаше. Двамата кавалари явно бяха там и я упрекваха — Дърк беше сигурен, че чува другите два гласа — единият кротък и уверен, без гняв, задаваше неумолимо въпроси. Този трябваше да е на Джаан Вайкъри. Интонацията му го издаваше, ритъмът на речта му се открояваше дори през стената. Третият глас, Гарс Янацек, се намесваше рядко в началото, след това все по-често и по-често, с нарастваща сила и гняв. След известно време кроткият мъжки глас млъкна, а Гуен и Гарс си крещяха. След това онзи глас каза нещо, рязка заповед. И Дърк чу шум, глухо изтупване. Удар. Някой удряше някого, не можеше да е нищо друго.

Накрая Вайкъри се разпореди нещо и последва тишина. Светлината в стаята угасна.

Дърк стоеше тихо с ръкописа в ръка, зачуден какво да направи. Като че ли не оставаше нищо освен да поговори с Гуен на заранта и да разбере кой я е ударил и защо. Трябваше да е Янацек, със сигурност.

Отказа се от асансьорите и слезе до жилището на Руарк по стълбите.

Щом си легна, усети, че е безкрайно уморен и ужасно изнервен от събитията през деня. Толкова много наведнъж, трудно можеше да се справи с всичко това. Каваларските ловци и техните лъжечовеци, странният горчив живот, който Гуен търпеше с Вайкъри и Янацек, внезапната, замайваща възможност да се върне при него. Неспособен да заспи, дълго мисли за всичко това. Руарк вече беше заспал: нямаше с кого да поговори. Накрая взе дебелия ръкопис, който му беше дала Гуен, и прелисти първите няколко страници. Едва ли имаше по-добро средство за приспиване от малко добро научно четиво.

Трудът на Джаан Вайкъри — „Мит и история: Произход на крепостното общество според една интерпретация на цикъла «Демонска песен» на Джеймис-Лайън Таал“ — беше по-тежко обвинение срещу неговия народ, отколкото Аркин Руарк изобщо можеше да изрече, помисли Дърк. Джаан беше изложил всичко, с извори и документация от компютърните банки на Авалон, с дълги цитати от поезията на Джеймис-Лайън Таал и още по-дълги от дисертации над смисъла на казаното от Джеймис Таал. Всичко, което той и Гуен бяха казали на Дърк онази сутрин, беше тук, в подробности. Вайкъри надграждаше теории над теории, полагаше усилия да обясни всичко. Обясняваше дори лъжечовеците, повече или по-малко. Твърдеше, че през „Времето на огън и демони“ някои оцелели от градовете стигнали до минните лагери и потърсили там убежище. Щом го получили обаче се оказали опасни. Някои били жертви на радиационно заболяване. Умирали бавно и ужасно и вероятно предавали заразата на болногледачите си. Други, привидно здрави, преживели и станали част от протокрепостните, докато не се оженили и не създали деца. Тогава радиационната поквара се проявила. Всичко това бяха предположения от страна на Вайкъри, без стих или два поне от Джеймис-Лайън, които да го потвърдят, но все пак изглеждаше красноречиво и правдоподобно обяснение на мита за лъжечовеците.

Вайкъри също така описваше доста подробно събитието, което каваларите бяха нарекли Злочестата чума… и онова, което предпазливо наричаше „прехода към съвременните каваларски сексуално-семейни обичаи“.

Според неговата хипотеза хранганите се бяха върнали на Висок Кавалаан приблизително едно столетие след първия си рейд. Градовете, които били бомбардирали, все още били купчини шлака, нямало никакъв признак за ново строителство от страна на хората. Въпреки това трите робски раси, които били спуснали да заселят планетата, не се виждали никъде: били избити, унищожени. И командващият хрангански Ум вероятно заключил, че на планетата все още живеят човешки същества. За да бъдат унищожени окончателно, хранганите хвърлили чумни бомби. Това беше хипотезата на Вайкъри.

В поемите на Джеймис-Лайън нямаше упоменаване за хрангани, но имаше много споменавания за болест. Всички оцелели каваларски описания се съгласяваха по това. Имало беше Злочеста чума — дълъг период, в който ужасни епидемии една след друга помитали твърдините. Всяка смяна на сезона носела нова и още по-ужасна болест — най-големия демон-враг, с когото каваларите не можели нито да се бият, нито да убият.

Деветдесет мъже измрели от всеки сто. Деветдесет мъже и деветдесет и девет жени.

Една от многото епидемии, изглежда, била избирателна към жените. Медицинските специалисти, с които Вайкъри се консултирал на Авалон, му казали това въз основа на смътното свидетелство, което той им дал — няколко древни поеми и песни. Изглеждало вероятно женските полови хормони да действали като катализатор за болестта. Джеймис-Лайън Таал написал, че младите девици били пощадени от загубата на кръв заради невинността им, докато раждащите ейн-кети били поразени ужасно и умирали в гърчове. Вайкъри беше изтълкувал това в смисъл, че момичетата преди пубертета оставали незасегнати, докато полово зрелите жени изгивали. Цяло поколение било заличено. Още по-лошо, болестта се задържала. Веднага щом момичето стигнело до пубертета, чумата поразявала. Джеймис-Лайън превърнал това в истина с огромно религиозно значение.

Някои жени се спасили — тези с естествена имунна защита. Много малко отначало. По-късно, тъй като оставали живи, раждали синове и дъщери, много от които също се оказвали имунизирани, докато тези, които не наследявали защитата, умирали в пубертета. Накрая всички кавалари имали имунитет, с редки изключения. Злочестата чума приключила.

Но щетата била нанесена. Цели крепости били заличени. Населението спаднало много под нужната численост за едно жизнено общество. А социалната структура и сексуалните роли се отклонили невъзвратимо от моногамния егалитаризъм на ранните тарански заселници. В цели поколения мъжете превишавали броя на жените десет към едно. Малки момичета преживявали цялото си детство със съзнанието, че пубертетът би могъл да означава смърт. Мрачно време. За това и Джаан Вайкъри, и Джеймис-Лайън Таал бяха единодушни.

Джеймис-Лайън пишеше, че грехът най-после подминал Висок Кавалаан, когато били безопасно затворени далече от дневна светлина, в пещерите, от които били излезли, където срамът им не можело да бъде видян. Вайкъри пишеше, че каваларските оцелели се преборили с епидемията по най-добрия възможен начин. Вече не разполагали с технологичните умения, нужни за да изградят херметични стерилизирани камери; но несъмнено слуховете за такива места се съхранили през годините и те все още се надявали, че такива места може да са защитени от болестта. Тъй че оцелелите жени били настанявани в подобни на затвори гробници дълбоко под повърхността, в най-безопасната част на крепостта, възможно най-далече от замърсения вятър, дъжд и вода. Мъжете, които някога странствали по планетата, ловували и воювали редом със своите жени, вече го правели на двойки с други мъже, и двамата в скръб по изгубените любими. За да облекчат сексуалните напрежения — и да поддържат генния кладенец по най-добрия възможен начин, ако изобщо разбирали от такива неща, — мъжете, които преживели Злочестата чума, превърнали своите жени в обща сексуална собственост. За да осигурят колкото може повече деца, ги превърнали в постоянни родилки, които прекарвали целия си живот в безопасност и в непрекъсната бременност. Крепостите, които не приложили такива мерки, не успели да оцелеят. Тези, които го направили, го предавали като културно наследство.

Появили се и други промени. Тара бил религиозен свят, отечество на Ирландско-римската реформирана католическа църква, и тежнението към моногамия умирало трудно. Шаблоните се появили в две мутирали форми. Силната емоционална привързаност, която се развивала между мъжките ловни партньори, се превърнала в основа за силна и чувствена връзка на тейн-и-тейн, докато мъжете, които желаели квазиизключителна връзка с жена, създавали бетейни, като пленявали жени от други крепости. Вождовете окуражавали такива нападения, твърдеше Джаан Вайкъри: нови жени означавало нова кръв, повече деца, по-голямо население и по този начин — по-добър шанс за оцеляване. Било немислимо някой мъж да придобие изключителна собственост над някоя ейн-кети; но мъж, който можел да доведе жена отвън, бил възнаграждаван с почести и място в съветите и, може би най-важното, със самата жена.

Тези били вероятните събития, твърдеше Вайкъри, самоочевидните истини, които довели до съвременното каваларско общество. Джеймис-Лайън Таал, странствал по повърхността на планетата много поколения по-късно, бил дотолкова дете на своята култура, че не можел да си въобрази свят, в който жени да притежават статут различен от този, който виждал. А когато бил принуден да промени представата си от фолклора, който събрал, идеята му се сторила непоносимо порочна. Така той пренаписал цялата устна литература, докато съставял своя цикъл „Демонска песен“. Преобразил Кей Айрън-Смит в страховит великан, превърнал Злочестата чума в балада за греховността на ейн-кети и като цяло създал впечатлението, че светът винаги бил така, както той го заварил. По-късни поети надграждали над основите, които той положил.

Силите, които довели до крепостното общество на Висок Кавалаан преди много време, изчезнали. Днес жените и мъжете бяха приблизително равни по численост, епидемиите бяха само мрачни легенди, повечето опасности на повърхността на планетата бяха овладени. При все това традициите на крепостите-коалиции продължаваха. Мъжете водеха дуели, изучаваха новата технология, работеха в стопанствата и фабриките и пътешестваха на каваларските междузвездни кораби, докато ейн-кети живееха в просторни спални помещения като сексуални партньорки за всички мъже в крепостта, изпълняваха трудовите повинности, каквито съветите на висшеобвързаните сметнат за безопасни и подходящи, и раждаха бебета, макар и вече по-малко. Каваларската численост на населението беше под стриктен контрол. Други жени водеха малко по-свободен живот, под закрилата на нефрита и среброто, но не много. Една бетейн трябваше да дойде в крепостта отвън, което на практика означаваше, че някой амбициозен младеж трябва да предизвика и убие висшеобвързан от друга коалиция или да изяви претенция над някоя от ейн-кети във вражеска крепост и да се изправи срещу неин защитник, избран от съвета. Вторият начин рядко се оказваше успешен: съветите на висшеобвързаните неизменно избираха най-съвършения деулист, който да защити ейн-кети. Всъщност посочването му беше изключителна чест. Мъж, който все пак успееше да спечели бетейн, незабавно получаваше висшеимената си и мястото си сред управляващите. Казваше се, че е дал на своята кети дара на двата вида кръв — кръвта на смъртта, убит враг, и кръвта на живота, нова жена. Жената се радваше на статута на нефрита и среброто, докато нейният висшеобвързан бъде убит. Ако бъдеше убит от мъж от неговата крепост, тя ставаше ейн-кети; ако убиецът беше външен, предаваше се на него.

Такъв бе статутът, който Гуен Делвано беше приела, когато бе стегнала гривната на Джаан около китката си.

Дърк лежа буден дълго — премисляше всичко прочетено, вперил поглед в тавана. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Когато първата утринна светлина започна да се процежда бавно през прозореца над главата му, беше решил. В известен смисъл вече не беше важно дали Гуен ще се върне при него, или не, стига да напуснеше Вайкъри и Янацек, и цялото болно общество на Висок Кавалаан. Но сама тя не можеше да го направи, колкото и да ѝ го желаеше. Много добре тогава. Аркин Руарк беше прав. Той щеше да ѝ помогне. Той щеше да ѝ помогне да се освободи. А след това щеше да има време да обмислят собствените си отношения.

Най-сетне, след като решението твърдо се закрепи в ума му, Дърк заспа.

Събуди се по обед, изведнъж, от внезапно жегнало го чувство за вина. Надигна се и примига, и си спомни, че беше обещал на Гуен да се качи горе сутринта, а ето, че утрото беше минало и той се беше успал. Стана припряно и се облече — Руарк го нямаше, — а след това се качи до жилището на Гуен, стиснал труда на Вайкъри под мишница.

Отвори му Гарс Янацек.

— Да? — каза навъсено червенобрадият кавалар. Беше гол до кръста, само по плътно прилепнали черни панталони и с неизменната гривна от желязо и жар-камък на дясната ръка. От пръв поглед Дърк разбра защо Янацек не носи отворени на гърдите блузи каквито явно предпочиташе Вайкъри: лявата страна на гърдите му, от подмишницата почти до слънчевия сплит, бе пресечена от дълъг крив белег.

Янацек улови погледа му и каза:

— Един дуел се обърка. Бях твърде млад. Няма да се повтори. Е, какво искаш?

Дърк се изчерви.

— Искам да видя Гуен.

— Не е тук — каза Янацек, погледът му беше ледено враждебен. И понечи да затръшне вратата.

— Чакай. — Дърк задържа вратата с ръка.

— Какво?

— Гуен. Трябваше да се видим. Къде е?

— В пустошта, т’Лариен. Ще се радвам, ако благоволиш да си спомниш, че тя е еколог, изпратен от висшеобвързаните на Айрънджейд да върши важна работа. Пренебрегна тази работа цели два дни, за да те развежда насам-натам. Сега, както е редно, се върна към нея. С Аркин Руарк взеха инструментите си и заминаха в горите.

— Нищо не каза снощи — настоя Дърк.

— Не е длъжна да те информира за плановете си — каза Янацек. — Нито трябва да си гарантира твоето разрешение за каквото и да било. Между вас няма никаква връзка.

Дърк си спомни спора, който беше подслушал предната вечер, и изведнъж го обзе подозрение.

— Може ли да вляза? — попита той. — Искам да върна това на Джаан, да поговорим за него — добави и показа на Гарс подвързания в кожа труд. Всъщност се надяваше да огледа за Гуен, да разбере дали не я крият от него. Но едва ли щеше да е учтиво да го каже. А от Янацек лъхаше враждебност и един опит да се провре покрай него щеше да е много неразумен.

— В момента Джаан не е вкъщи. Сам съм. И трябва да изляза. — Пресегна се и дръпна трактата от ръцете на Дърк.

— Не! — каза Дърк по импулс. — Тази история е много интересна. Може ли да вляза и да поговоря с тебе за нея? Минутка-две — няма да те задържам.

Изведнъж Янацек сякаш се промени. Усмихна се, отстъпи и подкани Дърк с жест да влезе в жилището.

Дърк бързо се огледа. Дневната беше празна, камината изстинала. Нищо не изглеждаше сбъркано или не на място. Трапезарията, видима през сводестия вход, също беше празна. От Гуен и Джаан нямаше и помен. Според това, което можеше да се види, Янацек, изглежда, казваше истината.

Неубеден, Дърк отиде до лавицата и каменните фигури на нея. Янацек го наблюдаваше мълчаливо, после се обърна, излезе и след секунди се върна. Беше стегнал колана си от мрежеста стомана с тежкия му кобур и закопчаваше предницата на избеляла черна риза.

— Къде отиваш? — попита Дърк.

— Навън — отвърна Янацек с къса усмивка. Откопча капака на кобура, извади лазерния пистолет, погледна енергийния датчик отстрани на дръжката, след това го прибра, извади го отново — с гладко и плавно движение на дясната ръка — и го насочи към Дърк. — Притеснявам ли те?

— Да — отвърна Дърк. Отдръпна се от лавицата.

Усмивката на Янацек се върна и той хлъзна лазера в кобура.

— Доста добър съм с дуелен лазер. Макар че всъщност моят тейн е по-добър. Разбира се, аз трябва да използвам само дясната си ръка. Лявата все още ме боли. Тъканта на белега се изпъва, тъй че гръдните мускули на тази страна не могат да се движат толкова лесно като на дясната. Но няма голямо значение. Основно съм деснорък. Дясната ръка винаги е повече от лявата, знаеш го. — Дясната му длан се беше отпуснала на лазерния пистолет, докато говореше, жар-камъните, вгнездени в черното желязо, блестяха като мътночервени очи нагоре по ръката му.

— Съжалявам за раната ти.

— Направих грешка, т’Лариен. Твърде млад бях може би, но все пак грешката беше сериозна за възрастта ми. Такива грешки могат да създадат много тежки проблеми и в някои отношения се отървах леко. — Гледаше Дърк много напрегнато. — Човек трябва да внимава да не прави грешки.

— О? — Дърк имитира невинна усмивка.

Янацек не отвърна веднага. Накрая рече:

— Мисля, че знаеш за какво говоря.

— Нима?

— Да. Не ти липсва интелигентност, т’Лариен. Нито на мен. Детинските ти хитрини не ме забавляват. Нямаш нищо за обсъждане с мен например. Просто искаше да получиш достъп в това жилище по някакви твои си причини.

Усмивката на Дърк изчезна. Той кимна.

— Добре. Калпав номер, явно, щом го схвана веднага. Исках да погледна за Гуен.

— Казах ти, че е в горите, по работа.

— Не ти вярвам — отвърна Дърк. — Тя щеше да ми каже вчера. Държите я настрана от мен. Защо? Какво става?

— Нищо, което да те засяга — каза Янацек. — Разбери ме, т’Лариен, ако обичаш. Може би за теб, както и за Аркин Руарк, изглеждам зъл човек. Може да си мислиш така за мен. Малко ме интересува. Не съм зъл. Точно затова те предупреждавам против грешки. Точно затова те допуснах, макар да знам много добре, че нямаш какво да ми кажеш. Защото аз имам неща, които да ти кажа.

Дърк се облегна на гърба на кушетката и кимна.

— Добре, Янацек. Продължавай.

Янацек се намръщи.

— Твоят проблем, т’Лариен, е, че знаеш малко и още по-малко разбираш Джаан, мен и нашия свят.

— Знам повече, отколкото си мислиш.

— Нима? Прочете писанията на Джаан за Демонската песен и несъмнено някои хора са ти казали разни неща. И все пак какво е това? Ти не си кавалар. Не разбираш каваларите, предполагам, но ето, че стоиш тук и виждам присъда в очите ти. По какво право? Кой си ти да ни съдиш? Едва ни познаваш. Ще ти дам един пример. Само преди секунда ме нарече Янацек.

— Това е името ти, нали?

— Това е част от името ми, последната част, най-незначителната и най-малката част от това, което съм. Това е моето избрано име, името на един древен герой на Съюз Айрънджейд, който живял дълъг и плодотворен живот, много пъти доблестно защитавал своята крепост и своите кети във висша война. Знам защо го използваш, разбира се. На твоя свят и във вашата именна система е обичайно да се обръщаш към онези, към които изпитваш отчужденост или враждебност, с последната част от имената им — приятелски би нарекъл човека с първото му име, нали?

Дърк кимна.

— Общо взето. Не е толкова просто, но общо взето си прав.

Янацек се усмихна; сините му очи сякаш заискриха.

— Виж, разбирам народа ви, твърде добре при това. Зачитам порядките ви — наричам те т’Лариен, защото съм враждебен към теб, и това е правилно. Не получавам същото в отплата обаче. Ти се обръщаш към мен на Янацек, без и за миг да помислиш, и доста преднамерено налагаш вашата именна система върху мен.

— Как би трябвало да те наричам тогава? Гарс ли?

Янацек махна нервно с ръка.

— Гарс е истинското ми име, но не е редно да се използва от теб. Според каваларския обичай използването само на това име би означавало връзка, каквато всъщност не съществува между нас. Гарс е име за моя тейн и моята кро-бетейн, и моите кети, не е за човек от друг свят. Правилно би трябвало да ме наричаш Гарс Айрънджейд, а моя тейн — Джаантъни висш Айрънджейд. Тези са традиционни и правилни от равен, кавалар от друг дом, с когото съм в условия на диалог. Оправдавам те напълно. — Той се усмихна. — Сега разбери, т’Лариен, че ти казвам това само за илюстрация. Адски малко ме интересува дали ме наричаш Гарс или Гарс Айрънджейд, или господин Янацек. Наричай ме както ти е на сърце и няма да се обидя. Киндисецът Аркин Руарк дори ме е наричал Гарси, но устоях на подтика да го бодна и да видя дали пука.

— Тези неща, с учтивостта и обръщенията… не ми е нужно Джаан да ми казва, че са стари неща, наследство от времена, едновременно по-сложни и по-примитивни, и че отмират в това модерно време — продължи той. — Днес каваларите пътуват с кораби от звезда на звезда, говорят и търгуват със същества, които някога щяхме да унищожаваме като демони, дори формират планети, както сме формирали Ворлорн. Старият каваларски, езикът на крепостите в продължение на хиляди от вашите стандартни години, вече рядко се използва, макар че няколко термина са се задържали и ще се задържат, тъй като назовават реалности, които могат да бъдат назовани едва грубо или никак на езиците на междузвездните странници — реалности, които скоро биха изчезнали, ако се откажем от имената им, термините на стар каваларски. Всичко се е променило, дори ние на Висок Кавалаан, и Джаан казва, че трябва да се променим още повече, ако искаме да изпълним предначертанието си в историята на човечеството. Така старите правила на имена и именни връзки се разпадат и дори висшеобвързаните стават небрежни в речта си, и Джаантъни висш Айрънджейд най-нехайно сам се нарича Джаан Вайкъри.

— Щом не е важно, тогава каква ти е идеята? — попита Дърк.

— Идеята е илюстрация, т’Лариен, проста и елегантна илюстрация за това колко много от твоята собствена култура погрешно приемаш, че е част от нашата, или как налагаш твоите преценки и твоите ценности върху нас с всяка дума и действие. Това е идеята. Има много по-важни спорни неща, но шаблонът е същият. Ти правиш същата грешка, грешка, която не би трябвало да правиш. Цената би могла да се окаже по-голяма, отколкото можеш да си позволиш. Мислиш ли, че не знам какво се опитваш да направиш?

— Какво се опитвам да направя?

Янацек отново се усмихна, малките му очи бяха твърди като камък, малки бръчици нашарваха кожата в ъгълчетата им.

— Опитваш се да отведеш Гуен Делвано от моя тейн. Истина ли е?

Дърк не отговори.

— Истина е; — заяви Янацек. — И е грешка. Разбери, че това никога няма да бъде позволено. Аз няма да го позволя. Обвързан съм с желязо и огън към Джаантъни висш-Айрънджейд и не забравям това. Ние сме тейн-и-тейн, ние двамата. Никаква връзка, която си познавал, не е толкова силна.

Дърк неволно си помисли за Гуен и за една тъмночервена сълза, пълна със спомени и обещания. Помисли си: жалко, че не можеше да даде шепнещия камък на Янацек, за да го подържи за миг, тъй че арогантният кавал ар да може да усети точно колко силна е връзката, която Дърк бе имал с Джени. Но такъв жест щеше да е безполезен. Умът на Янацек нямаше да има никакъв резонанс с шарките, гравирани от еспира в камъка; за него щеше да е само един скъпоценен камък.

— Обичах Гуен — отвърна той рязко. — Съмнявам се, че която и да е ваша връзка е повече от това.

— Нима? Добре, ти не си кавалар, не повече от Гуен. Не разбираш желязото и огъня. За пръв път срещнах Джаантъни, когато и двамата бяхме доста млади. Аз дори бях по-млад от него всъщност. Той обичаше да играе с по-малки деца вместо с връстниците си и често идваше в нашата градина. Много го уважавах отначало, както само едно момче може да уважава, защото беше по-голям от мен и с това — по-близо до висшата връзка, и защото ме водеше на приключения из непознати коридори и пещери, и защото разказваше удивителни истории. Когато станах по-голям, разбрах защо идваше толкова често при по-малките деца и бях потресен и засрамен. Беше го страх от по-големите от него, защото те му се подиграваха и често го биеха. Но когато научих това, между нас съществуваше връзка. Би могъл да я наречеш приятелство, но ще сбъркаш. Така отново би наложил собствените си понятия върху нашия живот. Беше нещо повече от вашето външнопланетно приятелство, между нас вече имаше желязо, макар да не бяхме все още тейн-и-тейн.

Дърк мълчеше и слушаше.

— Следващия път, когато с Джаан отидохме заедно да проучваме — бяхме далече извън нашата крепост, в една пещера, която той познаваше добре, — го изненадах и го пребих. Цялата зима не идва в спалните за моята възраст, но накрая се върна. Нямаше никаква горчивина между нас. Започнахме отново да скитаме и ловуваме заедно, той ми разказваше още приказки, митове и история. От своя страна, аз го нападах от време на време, винаги го хващах неподготвен и го надвивах. След още време той започна да отвръща на боя, и то добре. След време стана невъзможно да го изненадам с юмруци. Един ден измъкнах нож от Айрънджейд и го скрих под ризата си. Нападнах Джаан и го порязах. После и двамата започнахме да носим ножове. Когато той достигна юношеството си, възрастта, в която щеше да си получи избраните имена и да стане субект на кодекса на дуела, с него вече не се подиграваха така лесно.

Гледаше Дърк в очите.

— Беше винаги непопулярен. Трябва да разбереш, че беше любознателен тип, склонен да задава неудобни въпроси и да изказва неортодоксални мнения, любител на историята, но презрителен към религията, с прекалено много нездравословен интерес към външнопланетяните, които се движеха между нас. Като такъв, беше предизвикван многократно в първата година, когато навлезе във възрастта за дуели. Винаги печелеше. Когато достигнах юношество няколко години по-късно и станахме тейн-и-тейн, рядко имах да се бия с някого. Джаантъни беше вдъхнал страх у всички тях, тъй че отбягваха да ни предизвикват. Бях много разочарован. Оттогава често сме се дуелирали заедно. Свързани сме до живот и сме преживели много, и не държа да слушам как бълваш сравнения с тази безсмислена „любов“, от която вие, външните, сте толкова очаровани, тази връзка на лъжечовеците, която идва и си отива с каприза на момента. Самият Джаантъни беше ужасно покварен от това понятие през годините, които прекара на Авалон, и това в някаква степен е моя вина, защото позволих да отиде сам. Вярно беше, че на Авалон нямаше да имам никаква функция и никакво място, но все пак трябваше да съм там. Провалих Джаан в това. Никога повече няма да го проваля. Аз съм неговият тейн и винаги ще бъда неговият тейн, и няма да позволя на никого да го убие или нарани, или да изврати ума му, или да открадне името му. Тези неща са моята връзка и моят дълг.

— Твърде често напоследък Джаан позволява самото му име да бъде застрашено от такива като теб и Руарк — отсече Янацек. — Джаан в много отношения е извратен и опасен човек и прищевките на ума му често ни излагат на риск. Дори неговите герои… спомних си, един ден, някои от историите, които ми беше разказвал в детството, и бях поразен от факта, че всички любими герои на Джаан са самотни мъже, претърпели решително поражение. Арин висш-Жар-камък например, който господствал през цяла епоха в историята. Управлявал чрез силата на личността си най-могъщата крепост на Висок Кавалаан, Планината Жаркамък; а когато враговете му се съюзили срещу него във висша война и всички вдигнали ръце срещу него, той дал мечове и щитове в ръцете на своите ейн-кети и ги взел на битка, за да раздуе числеността на армията си. Враговете му били разбити и унизени, или поне Джаан ми разказа историята така. Но по-късно научих, че Арин висш-Жар-камък не е спечелвал никаква победа. Толкова много ейн-кети от неговата крепост били избити в онзи ден, че почти нямало кой да ражда нови воини. Планина Жаркамък западнала здраво откъм мощ и население и четирийсет години след дръзката постъпка на Арин Жаркамък паднали и висшеобвързани от Таал и Айрънджейд, и Бронзовия юмрук взели жените и децата им и оставили палатите им пусти. Истината за Арин висш-Жар-камък е, че е бил пълен провал и глупак, един от париите в историята, и такива са всички безумни герои на Джаан.

— На мен историята на Арин ми звучи съвсем героично — каза рязко Дърк. — На Авалон вероятно щяхме да го почитаме за освобождението на робите, въпреки че не е спечелил.

Янацек го изгледа ядосано, очите му — като сини искри в малкия череп. Подръпна нервно рижата си брада.

— Т’Лариен, този коментар беше точно това, за което те предупредих. Ейн-кети не са роби, те са ейн-кети. Преценяваш неправилно и преводите ти са неверни.

— Според теб — отвърна Дърк. — Според Руарк…

— Руарк — повтори с презрителен тон Янацек. — Кимдисът ли е източникът на цялата информация за Висок Кавалаан? Разбирам, че похабих време и думи за теб, т’Лариен. Ти вече си отровен и нямаш никакъв интерес да разбереш. Ти си инструмент на манипулаторите от Кимдис. Повече няма да те просвещавам.

— Добре — рече Дърк. — Просто ми кажи къде е Гуен.

— Казах ти.

— Кога ще се върне?

— Късно, и ще е уморена. Сигурен съм, че няма да желае да се види с теб.

— Държиш я настрана от мен!

Янацек помълча за миг, после каза:

— Да. Това е най-добрият курс, т’Лариен, за теб, както и за нея, макар че не очаквам да го повярваш.

— Нямаш право.

— В твоята култура. Имам всякакво право в моята. Няма да бъдеш повече насаме с нея.

— Гуен не е част от проклетата ви болна каваларска култура — каза Дърк.

— Не е родена в нея, но взе нефрита и среброто, и името бетейн. Сега е каваларка.

Дърк трепереше, изгубил самообладание.

— Какво казва тя за това? — настоя той и пристъпи към Янацек. — Какво каза снощи? Заплаши ли, че ще напусне? — Изпъна пръст към кавалара. — Каза ли, че идва с мен? Това ли беше? И ти я удари и я отнесе?

Янацек се намръщи и избута със сила ръката на Дърк.

— Значи ни и шпионираш. Правиш го лошо, т’Лариен, но все пак е оскърбително. Втора грешка. Първата беше на Джаан, за това, че ти каза нещата, които ти каза, с това, че ти се довери и ти предложи закрилата си.

— Нямам нужда от ничия закрила!

— Така казваш ти. Неуместна гордост на идиот. Само онези, които са силни, би трябвало да отхвърлят закрилата, дадена на слабите; тези, които наистина са слаби, имат нужда от нея. — Обърна му гръб. — Няма да си хабя повече времето с теб. — На масата бе оставена тънка черна чанта. Янацек я отвори, като щракна едновременно двете ключалки и отмести капака. Вътре Дърк видя няколко реда от черните железни игли банши върху червена плъст. Янацек вдигна една. — Много ли си сигурен, че не искаш една от тези? Корариел? — И се ухили.

Дърк скръсти ръце и не удостои въпроса с отговор.

Янацек изчака малко и след като отговор не последва, прибра иглата банши и затвори чантата.

— Желатиновите деца не са толкова придирчиви като теб. Сега трябва да ги занеса на Джаан. Върви си.

Беше ранен следобед. Пъпа гореше смътно в средата на небето, неравно разпръснатите светлинки на четирите видими Троянски слънца бяха около него. От изток духаше силен вятър, усилваше се в буря като че ли. По сивите и червени улички долу се вдигаха прашни вихрушки.

Дърк седеше на един ъгъл на покрива, провесил крака над улицата, и обмисляше възможностите си.

Беше последвал Гарс Янацек до въздушната площадка и го беше видял как напусна, понесъл чантата с банши, с четвъртитата военна реликва с маслиненозелената броня. Другите две въздушни коли, сивата манта-крило и яркожълтата сълза, също бяха заминали. Беше заседнал тук в Лартейн без никаква представа къде е Гуен и какво правят с нея. За кратко съжали, че Руарк не е тук.

Съжали и че си няма своя кола. Несъмнено можеше да наеме някоя в Предизвикателство, ако бе помислил за това, или дори на междузвездното пристанище в нощта, когато бе дошъл. Но беше сам и безпомощен; дори небесните скутери липсваха. Светът бе червен и сив, и безсмислен. Зачуди се какво да направи.

Изведнъж го осени. Всички фестивални градове, шито беше видял, бяха много различни, но имаха едно общо нещо: никой от тях не беше имал толкова пространство за кацане, че да побере въздушни коли, равни на броя на човешкото население. Което означаваше, че тези градове трябва да са свързани чрез някакъв друг вид транспортна мрежа. Което означаваше, че може би все пак има някаква свобода на действие.

Стана и отиде до асансьорите, а след това надолу до жилището на Руарк в основата на кулата. Между двете стигащи до тавана растения с черна кора имаше стенен екран, точно както помнеше, че го беше видял, тъмен и невключен, както си беше откакто Дърк бе пристигнал. Малко хора бяха останали на Ворлорн, за да се обадят или да ги потърсят. Но несъмнено имаше информационна верига. Огледа двата реда копчета под екрана, избра едно и натисна. Тъмнината отстъпи на мека синя светлина и Дърк задиша малко по-леко: комуникационната мрежа поне все още действаше.

Един от бутоните беше маркиран с въпросителен знак. Той го натисна и синята светлина се изчисти и изведнъж екранът се изпълни с дребен шрифт, сто числа за сто основни услуги, всичко — от медицинска помощ и религиозна информация до външнопланетни новини.

Набра съчетанието за „транспорт за посетители“. По екрана потекоха числа и една по една надеждите на Дърк увехнаха. Имаше услуги въздушни коли под наем на междузвездното пристанище и в десет от четиринайсетте града. Всичките затворени. Функционалните въздушни коли бяха напуснали Ворлорн с фестивалните тълпи. Други градове бяха осигурявали лодки на въздушни възглавници и с подводни криле. Вече не. При Мускел Крайморски гостите можеха да плават покрай брега в истински ветроходен кораб от Забравената колония. Услугата спряна. Междуградската еърбъс линия беше затворена, ядрените стратолайнери на Тобер и хелиевите дирижабли на Ешелин бяха заземени и приключили. Стенният екран му показа карта на високоскоростното метро, което беше минавало под планетната повърхност от космодрума до всеки от градовете, но цялата карта беше начертана в червено и легендата отдолу обясняваше значението на червеното: „Захранването спряно — услугата изключена“.

Не беше останал никакъв транспорт на Ворлорн, освен ходенето пеш, изглежда. Плюс онова, което късни посетители бяха донесли със себе си.

Дърк се намръщи и изключи данните. Канеше се да остави екрана, когато го споходи друга мисъл. Натисна клавиша за „Библиотека“ и получи въпросителен знак и указания. След това въведе „желатинови деца“ и „дефинирай“. Зачака.

Не се наложи да чака дълго и не му беше нужен огромният обем информация, която библиотеката му избълва, подробностите от история, география и философия. Съществената информация попи бързо, останалото пренебрегна. „Желатинови деца“, изглежда, беше популярно прозвище за последователите на псевдорелигиозен наркокулт на Света на Океана Блеквайн. Бяха наречени така, защото живееха години наред в кухите влажни недра на дълги километър плужеци, които пълзяха безкрайно бавно по дъното на моретата им. Поклонниците на култа наричаха съществата Майки. Майките хранеха децата си със сладки халюциногенни секреции и се вярваше, че са полуразумни. Вярата, забеляза Дърк, не пречеше на желатиновите деца да убият приемницата си, когато качеството на сънотворните ѝ секреции започнеше да спада, което ставаше неизменно с остаряването на плужеците. Освободени от една Майка, желатиновите деца след това си търсеха друга.

Дърк бързо изчисти екрана от тези данни и отново се консултира с библиотеката. Светът на Океана Блеквайн имаше град на Ворлорн. Лежеше под изкуствено езеро с обиколка петдесет километра под същите тъмни кипнали води, които покриваха повърхността на родния свят на блеквайнерите. Беше наречен Градът на Беззвездното езеро и обкръжаващото го езеро беше пълно с форми на живот, донесени за Фестивала на Предела. Включително и Майки, несъмнено.

От чисто любопитство Дърк намери града на една карта на Ворлорн. Нямаше как да стигне дотам, разбира се. Угаси стенния екран и отиде в кухнята, за да си смеси питие. След като го изгълта — беше гъсто мътнобяло мляко от някакво кимдиско животно, много студено, горчиво, но освежаващо, — забарабани нервно с пръсти по плота. Вътрешното му неспокойство се усилваше, подтикът да предприеме нещо. Чувстваше се като заклещен в капан, докато чакаше някой от другите да се върне, без да знае кой ще е и какво ще се случи тогава. Имаше чувството, че го бяха местили като пионка насам-натам, жертва на прищевките на други, още откакто беше стъпил на борда на „Трепетът на забравените врагове“. Дори не беше дошъл тук по свое желание. Гуен го беше повикала с нейния шепнещ камък, въпреки че не изглеждаше много радостна от пристигането му. Това поне бе започнал да разбира. Гуен се беше заплела в много сложна мрежа, мрежа, която беше политическа и емоционална едновременно; а той като че ли беше притеглен вътре с нея, за да стои безпомощен, докато около тях се вихреха бури от психосоциално и културно напрежение. Омръзнало му беше да стои безпомощен.

Внезапно го споходи мисълта за Крайн Ламия. Две въздушни коли стояха изоставени на една пометена от вятъра площадка за кацане. Дърк остави замислено чашата си на плота, избърса уста с опакото на ръката си и се върна при стенния екран.

Не беше особено трудно да намери местоположението на всички съоръжения за кацане на въздушни коли в Лартейн. На върховете на всички по-големи жилищни кули в града имаше въздушни площадки и голям обществен гараж дълбоко в скалата под града. До гаража, както го осведоми градската директория, можеше да се стигне с който и да е от дванайсетте подземни лифта, пръснати равномерно из Лартейн. Скритите му врати се отваряха в средата на скалната стръмнина, която се извисяваше над Мерата. Ако кавалерите изобщо бяха оставили някакви въздушни съдове в корпуса на града, щеше да ги намери там.

Взе асансьора до приземния етаж и улицата. Дебелия Сатана беше прехвърлил зенита и се смъкваше към хоризонта. Улиците от жар-камък бяха погаснали и черни там, където падаше червеното сияние, но когато Дърк закрачи през сенките между четвъртитите абаносови кули, все още можеше да види студените пламъци на града под краката си, меко червеното сияние на скалата, гаснещо, но все още доловимо. На открито самият той хвърляше сенки, смътни тъмни призраци, които се трупаха тежко една връз друга — сливайки се, но не напълно — и тичаха по петите му твърде бързо, за да събудят за живот спящия жар-камък. Никой друг не видя по пътя си, макар да мислеше с тревога за Брайт, а веднъж мина покрай нещо, което трябваше да е обитаван дом. Представляваше четвъртита сграда с куполен покрив и черни железни стълбове при входа, а за един от тези стълбове беше вързана на верига хрътка, по-висока от Дърк, с бляскави червени очи и дълга лиса муцуна, която някак си му заприлича на плъша. Съществото гризеше кокал, но се изправи, когато той мина покрай него, и изръмжа гърлено. Който и да живееше в тази сграда, идеята за гости явно не му допадаше.

Подземните асансьори все още функционираха. Той пропадна и дневната светлина изчезна, и отново излезе в по-ниските проходи, където Лартейн имаше най-голяма прилика с твърдините-крепости на самия Висок Кавалаан: отекващи каменни коридори с ковани пана, метални врати навсякъде, зали в по-големи зали. Твърдина в камък, беше казал Руарк. Крепост, никоя част от която не можеше да се завземе лесно. Но вече изоставена.

Гаражът беше на много нива и смътно осветен, с достатъчно пространство за хиляда въздушни коли на всяко ниво. Дърк обикаля около половин час из прахта, докато намери една. Оказа се безполезна за него. Поредната кола-звяр, изваяна от синьо-черен метал в гротескното подобие на гигантски прилеп; беше по-реалистична и плашеща от твърде стилизираната манта-банши на Джаан Вайкъри. Но също така беше и изгорена коруба. Едно от орнаменталните прилепови крила беше извито и полустопено, а от самата въздушна кола бе останал само корпусът. Вътрешното обзавеждане, енергийното захранване и въоръжението ги нямаше и Дърк подозираше, че гравитационната решетка също липсва, макар и да не можеше да надникне под развалината. Обиколи я веднъж и продължи.

Втората въздушна кола, която намери, се оказа в още по-лоша форма. Всъщност трудно можеше да се нарече изобщо кола. Нищо не беше останало освен гола метална рамка и четири прогнили седалки, хлътнали между тръбната инсталация — скелет, оголен дори от кожата. Дърк подмина и нея.

Следващите две развалини изглеждаха непокътнати, но Призрачни. Можеше само да предполага, че собствениците им са умрели тук на Ворлорн и че въздушните коли са чакали в дълбоките недра на града дълго след като са били забравени, докато всичката им енергия се е изчерпала. Опита и двете, но нито една не реагира на допира му и на почукването.

Петата кола — вече беше минал цял час — откликна някак прекалено бързо.

Напълно в каваларски стил, колата беше ниска, двуместна, с две къси триъгълни крила, които изглеждаха още по-безполезни от крилата на други въздушни коли каваларско производство. Беше цялата сребро и бял емайл, а металният гюрук беше оформен така, че да наподобява вълча глава. На двете страни на корпуса бяха монтирани лазерни оръдия. Колата не беше заключена; Дърк бутна нагоре гюрука и той се люшна и се отвори лесно. Той се качи, затвори колата и погледна навън през големите вълчи очи с лукава усмивка. После пробва контролните уреди. Колата все още бе напълно заредена.

Изключи енергията, намръщи се и се отпусна в седалката да помисли. Беше намерил транспорта, който търсеше, стига да смееше да го вземе. Но не можеше да се лъже. Тази кола не беше безстопанствена като другите, които бе открил. Състоянието ѝ беше прекалено добро. Несъмнено принадлежеше на някой от другите кавалари в Лартейн. Ако цветовете ѝ означаваха нещо — не беше сигурен за това, — вероятно беше собственост на Лоримаар или на някой от останалите от Брайт. Взимането ѝ съвсем не беше най-безопасният ход, който можеше да избере.

Осъзна риска и го прецени. Чакането не го устройваше, но възможната опасност също. С Джаан Вайкъри или без него, кражбата на въздушна кола можеше просто да предизвика Брайт към действие.

С неохота избута гюрука назад и се измъкна навън — и щом излезе, чу гласовете. Спусна гюрука на въздушната кола — той се затвори с едва доловимо щракване — и се присви в безопасните сенки на няколко метра зад колата-вълк.

Чу говора на каваларите и шумно отекващите им стъпки много преди да ги е видял; бяха само двама, но вдигаха шум като за десетима. Когато излязоха на светлото близо до въздушната кола, Дърк се беше присвил в една ниша в стената на гаража, малка кухина, пълна с куки, на които някога бяха окачвали инструменти. Не беше съвсем сигурен защо се крие, но все пак се радваше, че го направи. Нещата, които Гуен и Джаан му бяха казали за другите обитатели на Лартейн, не го успокояваха.

— Сигурен ли си за всичко това, Бретан? — тъкмо казваше единият от тях, по-високият, когато се показаха на светло. Не беше Лоримаар, но приликата беше поразителна. Този мъж беше също толкова невероятно висок, със същия тен и същото набръчкано лице. Но клонеше повече към дебел, отколкото Лоримаар висш-Брайт, а косата му беше чисто бяла, докато на другия беше предимно сива, и имаше тънък като четка за зъби мустак. Двамата със спътника му носеха къси бели якета над панталони и риза от хамелеонска тъкан, потъмняла до почти черно в сумрака на гаража. И двамата имаха лазери.

— Росеф не би се шегувал с мен — каза вторият кавалар с глас, който стържеше като шкурка. Беше много по-нисък от първия, по-близо до ръста на самия Дърк и по-млад също така, много слаб. Ръкавите на якето му бяха отрязани и се показваха здрави кафяви мишци и дебела гривна от желязо и жар-камък. Когато се приближи към въздушната кола, мъжът за миг се озова изцяло на светло и като че ли се загледа в тъмното, където се криеше Дърк. Имаше само половин лице — всичко останало беше потръпваща кора на зараснала рана. Лявото му „око“ се движеше нервно, щом лицето му се извърнеше, и Дърк видя издайнически пламък: жар-камък, вгнезден в празната очна кухина.

— Откъде знаеш? — каза по-старият, щом двамата спряха до колата-вълк. — Росеф обича шегите.

— Аз не обичам шеги — отвърна другият, този, когото бяха нарекли Бретан. — Росеф може да се шегува с теб или с Лоримаар, или дори с Пир, но не смее да се шегува с мен. — Гласът му беше ужасно неприятен. Имаше някакво грубо стържене в него, което оскърбяваше ухото, но при толкова дебелата кора по белезите надолу по врата за Дърк беше изненадващо, че изобщо може да говори.

По-високият кавалар натисна нещо отстрани на вълчата глава, но гюрукът не се вдигна.

— Е, ако това е истина, трябва да побързаме — каза той раздразнено. — Ключалката, Бретан, ключалката!

Едноокият Бретан издаде странен звук — нещо средно между пръхтене и ръмжене. Опита сам да вдигне гюрука, после изхриптя:

— Мой тейн. Оставих главата леко открехната… Аз… ей сега ще те намеря.

В сенките Дърк се притисна силно в стената и куките се забиха болезнено между плешките му. Бретан се намръщи и приклекна. По-старият му спътник стоеше и гледаше объркано.

После Бретан изведнъж отново се изправи и лазерният пистолет беше лепнал в дясната му ръка, насочен към Дърк. Окото му от жар-камък блестеше смътно.

— Излез да видим кой си — заяви той. — Следата, която си оставил в прахта, се вижда съвсем ясно.

Смълчан, Дърк вдигна ръце над главата си и излезе.

— Лъжечовек! — каза по-високият кавалар. — Тук долу!

— Не — отвърна предпазливо Дърк. — Дърк т’Лариен.

По-високият го пренебрегна и каза на спътника си с лазера:

— Това е рядко добър късмет. Онези желатинови деца на Росеф щяха да са жалка плячка, в най-добрия случай. Този изглежда здрав.

Младият му тейн отново издаде странния звук и лявата страна на лицето му потрепери. Но ръката му с лазера беше доста стабилна.

— Не — каза той на другия Брайт. — Жалко, но не мисля, че е наш за лов. Този май е същият, за когото говореше Лоримаар. — Прибра лазерния пистолет в кобура и кимна на Дърк, много лек и преднамерен жест, повече помръдване на раменете, отколкото на главата. — Ужасно нехаен си. Гюрукът се заключва автоматично, когато се затвори напълно. Би могъл да се отвори отвътре, но…

— Разбирам — каза Дърк и смъкна ръцете си. — Само търсех изоставена кола. Трябваше ми транспорт.

— И реши да откраднеш нашата въздушна кола.

— Не.

— Да. — Каваларът изговаряше всяка дума с болезнено усилие. — Ти си корариел на Айрънджейд, нали?

Дърк се поколеба, отрицанието заседна в гърлото му. И двата отговора като че ли щяха да го вкарат в беда.

— Нямаш ли отговор на това? — попита мъжът с белега.

— Бретан — предупреди другият. — Думите на лъжечовека са без значение за нас. Щом Джаантъни висш-Айрънджейд го нарича корариел, значи такава е истината. Такива животни нямат глас за статута си. Каквото и да каже, няма да повдигне името, тъй че истината така или иначе е същата. Ако го убием, откраднали сме собственост на Айрънджейд и те със сигурност ще обявят дуел.

— Приканвам те да обмислиш възможностите, Чел — каза Бретан. — Този тук, този Дърк т’Лариен, може да бъде човек или лъжечовек, корариел на Айрънджейд или не. Вярно ли е?

— Вярно. Но той не е истински човек. Чуй ме, мой тейн. Ти си млад, но аз знам тези неща от отдавна мъртва кети.

— Все пак прецени. Ако той е лъжечовек и Айрънджейд са го нарекли корариел, тогава той е корариел независимо дали го признава, или не. Но ако това е истината, Чел, тогава двамата с теб трябва да излезем срещу Айрънджейд на дуел. Той се опитваше да открадне от нас, не забравяй. Ако е собственост на Айрънджейд, то това е кражба на Айрънджейд.

Големият белокос мъж кимна, бавно и с неохота.

— Ако той е лъжечовек, но не корариел, тогава нямаме никакъв проблем — продължи Бретан, — тъй като тогава може да е плячка. Ами ако е истински мъж, човешко същество като висшеобвързан, а не лъжечовек?

Чел беше по-бавен от своя тейн. По-старият кавалар се намръщи умислено и рече:

— Ами, не е женска, тъй че не може да бъде притежаван. Но ако е човек, трябва да има човешки права и човешко име.

— Вярно — съгласи се Бретан. — Но не може да е корариел, тъй че престъплението му би било само негово. И аз бих се дуелирал с него, не с Джаантъни висш-Айрънджейд. — Брайтът отново издаде странното си пръхтене-ръмжене.

Чел кимаше, а Дърк се беше вцепенил. По-младият от двамата ловци, изглежда, беше изпипал нещата с гадна прецизност. Дърк беше заявил недвусмислено на Вайкъри и Янацек, че отхвърля позорния щит на тяхната закрила. Тогава беше съвсем лесно да се направи. На светове като Авалон също щеше да е безспорно правилното решение. На Ворлорн нещата съвсем не бяха толкова ясни.

— Къде да го закараме? — каза Чел. Двамата Брайт си говореха все едно Дърк нямаше повече право на мнение от въздушната им кола.

— Трябва да го заведем при Джаантъни висш-Айрънджейд и неговия тейн — каза Бретан със стържещото си ръмжене. — Виждал съм им кулата отдалече.

За миг Дърк помисли да избяга. Не изглеждаше възможно. Бяха двама, с оръжия, а и с въздушна кола. Нямаше да стигне далече.

— Ще дойда — каза той, щом се обърнаха към него. — Мога да ви покажа пътя.

Щеше да спечели поне малко време да помисли. Двамата Брайт, изглежда, не знаеха, че Вайкъри и Янацек вече бяха заминали за Града на Беззвездното езеро, несъмнено в опит да защитят нещастните желатинови деца от ловците им.

— Заведи ни тогава — каза Чел.

И Дърк, след като не знаеше какво друго да направи, ги поведе към елеваторите. Докато се качваха, помисли с горчивина, че всичко това го бе сполетяло, защото му беше омръзнало да чака. А сега по всичко личеше, че все пак ще чака.