Снежния човек

Първа глава

В този ден падна първият сняг. Без никакво предизвестие в единайсет часа преди обяд от безцветното небе се посипаха едри снежни парцали и подобно на армада от Космоса, превзеха полята, градините и ливадите в квартал „Румерике“. В два часа снегорините в близкото до Осло градче Лилестрьом се хванаха на работа. Когато в два и половина Сара Квинеслан бавно и предпазливо подкара своята тойота „Корола“ между къщите по улица „Коло“, ноемврийският сняг вече бе покрил хълмистата местност с бяла пухена завивка. Къщите ѝ изглеждаха различни на дневна светлина. Замалко да подмине входа към гаража. Удари рязко спирачки и гумите поднесоха леко. От задната седалка се чу стон. В огледалото зърна недоволната физиономия на сина си.

— Няма да се бавя, хлапе — обеща тя.

Голям черен правоъгълник пред гаража нарушаваше целостта на бялата покривка: явно допреди малко там бе стоял товарният микробус. В гърлото ѝ заседна буца. Само дано не е закъсняла.

— Кой живее тук, мамо? — попита момчето.

— Мой познат — отвърна тя и погледна в огледалото как изглежда прическата ѝ. — Само десет минути, приятелче. Ще оставя ключа в стартера, за да слушаш радио.

Излезе, без да изчака отговор, и притича към вратата, където бе влизала безброй пъти, но не и посред бял ден — не желаеше да рискува да я забележат любопитните съседи. Вечерните посещения също не изглеждаха невинно, разбира се, но все пак ѝ се струваше по-редно човек да върши такива неща след залез-слънце.

Чу как звънецът избръмча вътре като пчела в буркан със сладко. Докато чакаше с нарастващо отчаяние, огледа прозорците на съседните къщи. Не издаваха какво става вътре, само отразяваха черни, оголени ябълкови дръвчета, сиво небе и млечнобял пейзаж. Най-сетне към вратата се приближиха стъпки и тя си отдъхна. Само след миг се озова в обятията му.

— Не си отивай, любими — простена тя, а сълзите напираха да разстроят гласните ѝ струни.

— Принуден съм — отвърна той, все едно се бе уморил да го повтаря.

Ръцете му се плъзнаха по познатите извивки на тялото ѝ: това никога нямаше да му омръзне.

— Не, никой не те принуждава — прошепна тя в ухото му. — Ти искаш да си тръгнеш. Не издържаш повече.

— Няма нищо общо с нас двамата.

В гласа му се прокрадна доловима нотка на раздразнение, докато силната му нежна ръка погали талията ѝ и се мушна под полата ѝ. Приличаха на отлично сработена танцова двойка, в която всеки познава до най-малки подробности движенията, стъпките, дишането и ритъма на другия. Първо бялата любов. Приятната. После черната. Болезнената.

Ръката му се плъзна над палтото ѝ. Опитваше се да напипа гърдата ѝ под дебелия плат. Зърната ѝ не спираха да го удивляват и той винаги се стремеше да ги докосне. Вероятно защото самият той нямаше.

— Пред гаража ли паркира? — попита той и ощипа силно зърното ѝ.

Тя кимна и усети как болката прониза мозъка ѝ като сладострастна стрела. Утробата ѝ се разтвори в очакване на пръстите му, които след секунди щяха да се плъзнат в нея.

— Малкият чака в колата.

Ръката му замръзна.

— Нищо не съм му казала — простена тя, доловила колебанието му.

— А мъжът ти? Къде е?

— Ти как мислиш? На работа, къде другаде.

Дойде нейният ред да прояви раздразнение. Ядоса се, защото бе намесил съпруга ѝ в разговора, а винаги когато ѝ се налагаше да говори за него, я обхващаше гняв. Освен това тялото ѝ искаше да се слее с него веднага, незабавно. Сара Квинеслан свали ципа на панталона му.

— Недей… — спря я той и стисна китката ѝ.

С другата си ръка тя му удари шамар. По бузата му се разля червено петно. Погледна я слисан. Тя се усмихна, сграбчи гъстата му черна коса и придърпа лицето му към своето.

— Отивай си, щом си решил — просъска тя. — Но преди това ще ме изчукаш. Ясно ли е?

Горещият му дъх я лъхна на мощни вълни. Удари го още веднъж. Членът му в другата ѝ ръка набъбна…

Тласъците ставаха все по-силни, но всичко приключи. Тя вече не чувстваше нищо, магията изчезна, напрежението се изпари и остана само отчаянието. Губеше го. Губеше го в момента, докато лежеше под него. Колко години прекара в копнежи, колко сълзи изплака, колко предварително обречени на неуспех неща направи заради него. А той не ѝ даде нищо освен едно.

Застанал в долния край на леглото, той затвори очи. Сара се взираше в гърдите му. В началото ѝ се струваше странно, но с течение на времето бялата гладка кожа на гърдите му започна да ѝ харесва. Гърдите му напомняха древните статуи, където скулпторите от благоприличие не са изобразявали зърната.

Стенанията му се усилиха. Тя очакваше всеки момент той да свърши със силен вик. Сара обожаваше този вик. Неизменно изненаданото му, изпълнено с върховна наслада, почти измъчено изражение, сякаш всеки път оргазмът надминаваше и най-смелите му очаквания. В момента тя чакаше именно този последен негов вик да ознаменува гръмко сбогуването им в малката му студена спалня, откъдето всички снимки, завеси и килими вече бяха отнесени. После той щеше да се облече и да замине за друга част на страната, защото му били отправили предложение за работа, което не можел да откаже. А от това помежду им можеше да се откаже. И все пак щеше да реве от удоволствие.

Тя затвори очи. Не чу вик. Той спря да се движи.

— Какво има? — попита тя и отвори очи.

Лицето му се изкриви в гримаса, но не от удоволствие.

— Някакъв образ — прошепна той.

Тя се сепна.

— Къде?

— Погледни през прозореца.

Прозорецът се намираше точно над главата ѝ. Тя се обърна на хълбок, а членът му излезе от нея омекнал. Легнала, не можеше да надзърне навън, защото прозорецът се намираше нависоко. Толкова нависоко, че беше невъзможно човек, застанал отвън, да види какво става вътре. Заради отслабващата дневна светлина в прозореца тя забеляза само двойното отражение на лампата от тавана.

— Сигурно си видял собственото си отражение — предположи тя с почти умолителен тон.

— В началото и аз така си помислих — той продължаваше да се взира в прозореца.

Сара застана на колене, после стана и погледна в градината. Лицето!

Тя се разсмя гръмко, успокоена. Бяло лице с очи и уста, направени от черни камъчета, взети вероятно от площадката пред гаража, и ръце от ябълкови пръчки.

— Боже мой — хълцаше тя от смях. — Ама това е снежен човек.

Смехът ѝ премина в плач и тя се разхлипа безпомощно. Той я прегърна, за да я утеши.

— Трябва да тръгвам — изхлипа тя.

— Остани още малко — помоли той.

И тя остана.

Тръгна към гаража след близо четирийсет минути.

Обеща ѝ да се обажда. Биваше го да лъже. Този път обаче тя се зарадва. Доближавайки колата, зърна бледото лице на сина си. Взираше се в нея от задната седалка. Тя дръпна вратата и за своя изненада установи, че е заключена. Погледна момчето през запотените прозорци. Едва когато почука по стъклото, той отвори.

Седна зад кормилото. Радиото бе млъкнало. В купето цареше ужасен студ. Контактният ключ лежеше на съседната седалка. Малкият бе пребледнял, а долната му устна трепереше.

— Какво има? — попита тя.

— Видях го.

В гласа му долови писклива, изплашена нотка. Не беше я чувала от времето, когато като малък седеше между нея и мъжа ѝ на дивана пред телевизора с ръце пред очите си. В момента гласът му мутираше, беше престанал да я прегръща за лека нощ и бе започнал да се интересува от автомобилни двигатели и момичета. Не след дълго щеше да се качи в някоя кола с момиче, да отпраши и да я остави сама.

— Какво имаш предвид? — попита тя, мушна ключа и го завъртя.

— Видях снежния човек…

Двигателят не реагира и неочаквано я обхвана паника. Сама не знаеше от какво се изплаши толкова. Загледа се през прозореца и завъртя ключа отново. Да не би акумулаторът да се е изтощил?

— И как изглеждаше този снежен човек? — попита тя, натисна педала за газта до дупка и завъртя ключа толкова силно, че едва не го счупи.

Ревът на мотора заглуши отговора.

Сара включи колата на скорост и отпусна съединителя, все едно изведнъж се бе разбързала да се махне оттам. Гумите забуксуваха в мекия, мокър сняг. Подаде още газ, но колата не помръдна. Само задната ѝ част се отмести малко встрани. После грайферите на гумите все пак си пробиха път до асфалта и колата потегли.

— Татко ни чака — отбеляза тя. — Трябва да побързаме.

Пусна радиото и усили звука, за да запълни студеното купе със звук, различен от гласа си. По новините за стотен път днес съобщиха, че през изминалата нощ Роналд Рейгън е победил Джими Картър в надпреварата за президентския пост в САЩ.

Момчето промърмори нещо и тя погледна в огледалото.

— Какво каза? — попита тя.

Малкият го повтори, но тя отново не чу думите му. Намали радиото, докато слизаше към главния път и към реката, които прорязваха околния пейзаж като две траурни ленти. Майката подскочи, когато усети, че момчето се е навело напред между двете седалки. Гласът му премина в дрезгав шепот, сякаш никой не биваше да чуе какво ѝ доверява:

— Ще умрем.

Втора глава

Хари се сепна и отвори очи. В стаята цареше ужасен студ. От мрака долетя отново гласът, който го бе събудил. Той обяви, че през днешния ден американският народ решава дали президентът на страната ще се казва Джордж Уокър Буш и през следващите четири години. Ноември. „Дните се скъсяват все повече“, помисли си Хари. Отметна завивката и стъпи върху пода. Краката го заболяха от допира до студения линолеум. Хари остави радиото, комбинирано с будилник, да работи и отиде в банята. Огледа се в огледалото. Ноемврийската атмосфера се бе настанила и върху измъченото му, бледосиво и мрачно лице. Светлосините му, сякаш избелели очи бяха кървясали както обикновено, а порите по кожата на носа му зееха като големи черни кратери. Торбичките под очите му щяха да изчезнат, щом си измие лицето с топла вода, избърше го с чиста хавлия и хапне нещо за закуска. Или поне така се надяваше Хари. Не беше сигурен как ще се държи лицето му през деня след навършването на четирийсетата му година. Дали денем бръчките му пак ще се изглаждат, а над лицето му, изопнато заради кошмарите през нощта, ще се спуска спокойствие? Излезеше ли от малкото си, спартански обзаведено жилище на улица „Софие“, Хари избягваше да се оглежда в огледала и влизаше в ролята на старши инспектор Хуле от Отдела за борба с насилието в Главното полицейско управление в Осло. Вместо в огледала той се взираше в лицата на другите хора, за да открие какво ги мъчи, къде са слабите им места, какви кошмари сънуват, кое ги мотивира и защо се самозалъгват, докато слуша отегчителните им лъжи и се мъчи да открие смисъл в заниманието си: да отнема свободата на хора, отдавна затворили се зад решетките на собствената си килия от омраза и презрение към самите себе си, чиито признаци Хари познаваше добре. Прокара ръка по твърдата си като четка, късо подстригана, руса коса, която растеше на разстояние точно 193 сантиметра от вкочанените му стъпала. Ключиците му изпъкваха под кожата във формата на закачалка за дрехи. След приключването на последния случай Хари беше засилил тренировките. Според някои направо се бе вманиачил. Освен дето се потеше върху велотренажора, той беше започнал да вдига и тежести във фитнес залата в Главното управление. Наслаждаваше се на болката в горящите си мускули. Така се разсейваше. Обаче отслабваше прогресивно. Мазнините му се топяха светкавично и мускулите изпъкваха под кожата му като жилести ивици. Ако преди беше широкоплещест или „атлетичен по природа“, както се изразяваше Ракел, сега заприлича на одрана полярна мечка; мускулест, но шокиращо измършавял хищник. Хари сякаш беше на път да изчезне. Не че това беше нещо фатално. Той въздъхна. Ноември. Предстоеше още по-продължителен мрак.

Влезе в кухнята, изпи чаша вода, за да облекчи главоболието си, и изненадан присви очи към прозореца. Покривът на отсрещната жилищна сграда бе побелял и отразяващата се в него светлина го заслепи. През нощта бе паднал първият за годината сняг. Той се замисли за писмото. И преди се бе случвало да получава подобни послания, но това беше особено. Споменаваше се Тувумба.

По радиото започна научнопопулярна програма за природата и водещият заобяснява разпалено:

— Всяко лято в Беринговия пролив се събират тюлени, за да създадат потомство. Тъй като мъжките са повече, помежду им се разразява жестока конкуренция за женските и който се сдобие с партньорка, не се откъсва от нея по време на целия размножителен период. Мъжкият продължава да се навърта около женската, докато малкото се роди и започне да се справя само. Прави го не от любов към майката, а от загриженост успешно да предаде гените и родовите си белези. В духа на дарвинистката теория бихме обобщили, че не моралът, а естественият подбор и борбата за оцеляване подтикват тюлена към моногамия.

„Виж ти“, удиви се Хари.

Гласът на водещия премина във фалцет заради силното въодушевление:

— Но преди да се отправи към открито море в търсене на храна, мъжкият се опитва да убие партньорката си. Защо? Защото самката никога не се чифтосва два пъти с един и същи мъжки! Целта ѝ е да умножи шансовете за равномерно разпределение на наследствените си белези на различни места и да избегне риска от загуба, точно като на борсовия пазар. От биологична гледна точка за женската е рационално да има различни партньори и мъжкият го знае. Отнемайки ѝ живота, той иска да предотврати вероятността чуждо потомство да се конкурира с неговото за храна.

— Щом обясняваме поведението на тези животни с теорията на Дарвин, защо и човекът не разсъждава като тях? — попита друг глас в студиото.

— Как да не разсъждаваме като тях! — възрази първият. — Обществото ни не е толкова моногамно, колкото дава вид, и никога не е било такова. Скорошно шведско проучване показа, че между петнайсет и двайсет процента от всички деца на планетата имат баща, различен от онзи, когото припознават като такъв и който на свой ред също се смята за техен създател. Двайсет процента! Значи всяко пето дете живее в лъжа! И способства за биологичното разнообразие.

Хари завъртя копчето за честотата в търсене на поносима музика. Спря се на ретро версията на Джони Кеш на парчето „Десперадо“.

На вратата се почука силно.

Хари влезе в спалнята, обу си дънките, върна се в коридора и отвори.

— Хари Хуле? — попита мъж в син защитен гащеризон и погледна Хари иззад дебелите стъкла на очилата си. Очите му бяха кристално бистри като на дете.

Хари кимна.

— Имате ли гъби?

Мъжът зададе въпроса си с каменно изражение. Дълъг кичур висеше върху челото му. Под мишница носеше пластмасова подложка за писане. Върху нея с щипка бе закрепен гъсто изписан лист.

Хари очакваше продължение на въпроса, което да го осветли какво точно иска да знае непознатият. Не последва обаче нищо. Мъжът продължаваше да го гледа с ясния си, открит поглед.

— Това е твърде личен въпрос, не мислите ли?

Мъжът се поусмихна, сякаш бе чул досаден виц.

— Гъби в апартамента. Плесенни гъби.

— Нямам основания да подозирам подобно присъствие.

— Точно това е характерната особеност на плесенните гъби. Човек много рядко съзира признаци за присъствието им.

Мъжът всмукна въздуха между зъбите си и се олюля на пети.

— Но? — не се стърпя да наруши пръв мълчанието Хари.

— Но те се спотайват в жилището му.

— И кое ви кара да мислите, че в моя апартамент има гъби?

— У съседа ви има.

— Нима? И са се разпространили?

— Не плесенните гъби се разпространяват, а домашните.

— Значи…?

— Вентилационната система по стените не е конструирана правилно и грешката предоставя на плесенните гъби идеални условия за растеж. Може ли да хвърля един поглед в кухнята?

Хари отстъпи да му направи място. Мъжът се втурна право към кухнята, където веднага долепи оранжев апарат с формата на сешоар към стената. Устройството изписука два пъти.

— Измерва влажността — обясни мъжът и погледна онова, което явно беше индикаторът. — Както и предполагах. Наистина ли не сте забелязали или доловили нещо съмнително?

Хари нямаше ни най-малка представа какви са признаците за наличието на плесен.

— Прилича на зеленикав слой върху престоял хляб и мирише на гнило.

Хари поклати глава.

— Очите ви възпалени ли са? — продължи да го разпитва мъжът. — Да изпитвате постоянна умора? Да страдате от главоболие?

— Да, разбира се — сви рамене Хари. — Откакто се помня.

— Откакто живеете тук?

— Вероятно да. Вижте…

Мъжът изобщо не го слушаше. Извади нож от колана си. Хари млъкна и проследи с поглед как мъжът вдигна ръка и заби ножа с всичка сила. Острието проби гипсовата плоча под тапета. Мъжът издърпа обратно ножа, пак го заби в плочата и отчекна полустрито парче гипс, което остави черна дупка в стената. После извади малко фенерче и освети дупката. Между огромните стъкла на очилата му се вряза дълбока бръчка. Той пъхна носа си в дупката и подуши.

— Няма съмнение — заключи той. — Здравейте, приятелчета.

— Приятелчета? — недоразбра Хари и се приближи.

— Аспергилус — обясни мъжът. — Семейство плесенни гъби. Има между три и четири хиляди вида и е много трудно да се определи точно какви са тези, защото растат съвсем ниско по твърдите плочи и са почти невидими. Миризмата обаче ги издаде.

— И това предвещава проблеми? — попита Хари и се помъчи да си спомни какво бе останало в банковата му сметка, след като заедно с баща си плати екскурзията до Испания на Сьос — по-малката му сестра, която, по нейни думи, имаше „частичен синдром на Даун“.

— Не са като домашните гъби. Сградата няма да се срути заради нашествието им — продължи мъжът. — Не мога обаче да гарантирам за вас.

— В смисъл?

— Ако сте предразположен, може да се разболеете. Организмът на някои хора не понася дори въздуха, който дишат плесенните гъби, и те линеят години наред, а близките им ги обявяват за хипохондрици, защото медицинските изследвания не показват нищо тревожно, а останалите живущи в сградата са здрави. Освен това тези гадини прояждат тапетите и гипсовите плочи.

— Мм. И какво предлагате?

— Да видя сметката на тази гнилоч, какво друго.

— Съответно и на банковата ми сметка ли?

— Не, разходите се покриват от застраховката на сградата. На вас няма да ви струва нищо. Нужен ми е само достъп до апартамента ви през следващите няколко дни.

Хари намери резервния комплект ключове и го подаде на мъжа.

— Никой друг няма да влиза в жилището ви. Казвам го, защото навън скитат какви ли не откачалки.

— Ами? — Хари се усмихна тъжно и погледна през прозореца.

— А?

— Нищо, нищо. Тук няма какво да се открадне. Време е да тръгвам.

Ниското сутрешно слънце искреше в стъклената фасада на Главното управление, щабквартирата на полицейски окръг Осло. Сградата, построена преди трийсет години, се намираше на възвишение до улица „Грьонланслайре“. Разположението ѝ позволяваше служителите на реда да стигат бързо до източната част на центъра, където гъмжеше от престъпници, както и да държат под око намиращия се съвсем наблизо затвор „Байерн“ (това безспорно предимство на сградата представляваше обществена тайна, ала никой не я изричаше на глас). Поляна с покафеняла, повехнала трева обграждаше сградата на Полицейското управление. През изминалата нощ дебела пелена сиво-бял сняг бе обвила яворовите дървета и липите и придаваше на парка призрачен вид.

Хари пое по черната ивица асфалт към главния вход. Качи се по стълбите и влезе в централното фоайе, където стенната порцеланова декорация на Кари Кристенсен, включваща и течаща вода, нашепваше неизменните си тайни. Хари кимна за поздрав на охранителя на рецепцията и се качи с асансьора на шестия етаж. Въпреки че се бе преместил в нов кабинет преди цели шест месеца, за пореден път понечи да влезе в тясната стая без прозорци, която някога делеше с полицай Як Халвуршен. В момента мястото му заемаше Магнюс Скаре. А Як Халвуршен лежеше в гробището в Западен Акер. Първоначално родителите му пожелаха да го погребат в родния му Стайншер, защото синът им нито беше женен за Беате Льон, началник на Отдела по експертно-криминална дейност, нито делеше с нея едно жилище. Когато обаче разбраха, че Беате е бременна и очаква детето на Як през лятото, родителите му веднага се съгласиха последният дом на сина им да бъде в Осло.

Хари влезе в новия си кабинет. За него винаги щеше да си остане нов, независимо колко време бе изтекло. Както петдесетгодишният стадион на футболния клуб „Барселона“ все още пазеше каталунското си име „Ноу Камп“ — Новия стадион. Хари се отпусна тежко върху стола и пусна радиото. Кимна за добро утро на снимките върху лавицата, опрени о стената. Някой ден, кой знае кога, се канеше да купи кабарчета и да забоде снимките на стената. Елен Йелтен, Як Халвуршен, Бярне Мьолер. Наредени в хронологична последователност. Dead Policemen’s Society1.

Норвежки политици и политолози обсъждаха по радиото резултата от изборите в САЩ. Хари разпозна гласа на Арве Стьоп, собственик на успешното списание „Либерал“ и известен като един от най-ерудираните, арогантни и забавни изразители на собствено мнение в страната. Усили звука и гласовете на хората в студиото отекнаха из стаята. Той посегна към белезниците, изработени от „Пирлес“. Реши да се упражни за пореден път как се закопчава арестант, като използва крака на бюрото, вече остърган от досадния навик, който бе усвоил по време на курса във ФБР в Чикаго. Тогава всяка вечер, докато слушаше крясъците от съседния апартамент в компанията на Джим Бийм, Хари се стараеше да усъвършенства уменията си с белезници. Целта беше да метнеш отворената халка върху китката на арестанта така, че по-тежката част да е отгоре и да съумееш веднага да я закопчаеш. Ако действаш прецизно и с точната сила, можеш да щракнеш белезниците около ръката на арестанта, преди да се е усетил. На Хари това не му се бе налагало в досегашната му работа. А останалото, което научи на курса във ФБР — как се залавя сериен убиец — му послужи само веднъж. Белезниците щракнаха около крака на бюрото, а гласовете от радиото продължаваха да жужат:

— Вие конкретно на какво отдавате норвежкия скептицизъм към личността на Джордж Буш, Арве Стьоп?

— На факта, че сме страна, обгрижвана непрекъснато от закрилници; никога не сме участвали във военни действия, а винаги сме разчитали да ни защитават други. Англия, Съветският съюз, САЩ — още от времето на Наполеон се крием зад гърба на по-големите ни братя, стане ли напечено. Впоследствие сме загубили способността си да се ориентираме в реалността и си въобразяваме, че Земята е населена с хора, които ни мислят само доброто, нали сме най-богатата страна на света. Норвегия е заприличала на празноглава, дрънкаща врели-некипели блондинка, изгубила се в някоя от забутаните улички на Бронкс. Тя дотолкова си е изгубила ума, че се възмущава, задето бодигардът ѝ се отнася жестоко към нападателите ѝ.

Хари набра Ракел. Освен номера на сестра си Сьос знаеше наизуст само нейния. Когато беше млад и му липсваше опит, смяташе слабата памет за сериозен недостатък на детектива. Вече изповядваше друго мнение.

— А бодигардът е Джордж Буш като президент на САЩ, така ли? — попита водещият.

— Да. Веднъж Линдън Джонсън казал, че САЩ не са станали бодигард на Норвегия по собствен избор, просто никой друг не се е заел с тази задача. И има право. Телохранителят ни е наскоро покръстен тип с бащин комплекс, проблеми с алкохола и с ограничен интелект, който няма дори мъжеството да изпълни достойно военната си повинност. Накратко, трябва да се радваме, задето днес американците ще го преизберат за президентския пост.

— Ирония ли долавям?

— Ни най-малко. Слаб президент като него винаги ще се вслушва в съветниците си, а Белият дом разполага с най-кадърните. Макар в онзи забавен сериал за Овалния кабинет да се опитват да ни внушат, че демократите в САЩ са установили монопол върху интелигентността в политиката, най-острите умове всъщност се намират в редиците на републиканците, в крайната десница. Сигурността на Норвегия се намира в добри ръце.

— Приятелка на моя приятелка е преспала с теб.

— Наистина ли? — Хари се сепна, когато чу гласа на Ракел.

— Не с теб — поправи се тя. — Говоря на Стьоп.

— А, сега разбрах — Хари намали звука на радиото.

— След негова лекция в Тронхайм я поканил в стаята си. Тя го харесала, но го предупредила, че едната ѝ гърда е отстранена при хирургическа операция. Пожелал да си помисли и слязъл в бара. После се върнал и я оправил.

— Мм. Дано сексът да е отговарял на очакванията.

— Нищо не отговаря напълно на очакванията.

— Така е — Хари започна да се чуди дали говорят за едно и също.

— Какво ще правим довечера? — попита Ракел.

— Да се срещнем в осем в „Палас Грил“. Само дето май чух, че не може да се запазва маса предварително.

— Да, за да направят заведението още по-привлекателно и нестандартно.

Уговориха се да се чакат в съседния бар. Хари затвори и се замисли. Ракел звучеше весела и някак безгрижна. Той се помъчи да си даде сметка дали се радва за щастието на жената, която обича повече от всичко. Двамата направиха опит да бъдат семейство, Хари получи достатъчно шансове. И ги пропиля. Защо тогава не се радва, че тя се чувства добре, защо не се раздели най-сетне с надеждата нещата да се променят, защо най-накрая не продължи напред? Обеща си да положи повече усилия в тази посока.

Сутрешната оперативка приключи бързо. Гюнар Хаген — главен полицейски инспектор и началник на Отдела за борба с насилието — направи обзор на текущите случаи. А те не бяха никак трудоемки, понеже в момента не разследваха никакви убийства — единственото, способно да ускори пулса в Отдела. Томас Хеле, полицай от Отдела за издирване на изчезнали лица към дирекция „Защита на населението“, докладва за подаден сигнал за жена, безследно изчезнала преди година. Нямало нито следи от предполагаем похитител, нито следи от насилие, нито следи от нея. Жената не работела и последно я били видели сутринта в детската градина, където завела дъщеря си и сина си. Съпругът ѝ и всички хора от близкото ѝ обкръжение имали солидно алиби и били извън подозрение. На оперативката се договориха Отделът за борба с насилието да се заеме със случая.

Магнюс Скаре предаде на присъстващите поздрави от Столе Ауне — психолога към Отдела. Скаре му отишъл на свиждане в болница „Юлевол“. Хари се почувства гузен. В лицето на Ауне бе намерил не само ерудиран съветник по професионални въпроси, но и верен помощник в борбата с алкохола. Ауне можеше да се нарече най-близкият му приятел. Приеха го в болница преди повече от седмица с неуточнена диагноза, а Хари още не бе успял да преодолее неприязънта си към болнични заведения. „Ще го навестя в сряда — реши той. — Или в четвъртък.“

— Имаме нова колежка — съобщи Гюнар Хаген. — Катрине Брат.

Млада жена, седнала на първия ред, се изправи без подкана. Не се усмихна. Беше голяма красавица. „Красива без никакви усилия“, установи Хари. Извънредно рядката ѝ коса се спускаше безжизнено от двете страни на правилното ѝ бледо лице. По него бе изписана строгост, граничеща с умора. Хари знаеше от опит, че жените, снети сякаш от кориците на списание, в даден етап от живота си свикват напълно хората да ги гледат с възхищение и вниманието на околните им става безразлично. Синият костюм на Катрине Брат подчертаваше нежните ѝ форми, но дебелите ѝ черни чорапи под ръба на полата и удобните семпли ботуши веднага опровергаваха подозренията, че има за цел да омайва с женствеността си. Тя обходи с очи новите си колеги, сякаш се бе изправила, за да ги огледа тя, а не те нея. „Сигурно е обмислила внимателно първата си поява в колектива“, предположи Хари.

— Катрине е работила четири години в Берген като полицай в Отдела за борба с порока, а за известен период е разследвала и убийства — продължи Хаген, докато четеше от някакъв лист, вероятно автобиографията на Катрине Брат. — Завършила е право в университета в Берген през 1999-а, после Полицейската академия и сега е полицай. Все още няма деца, но е омъжена.

Едната тънка вежда на Катрине Брат се повдигна съвсем леко. Хаген или го забеляза, или сам съобрази, че не е било нужно да споменава толкова подробности за личния ѝ живот, защото побърза да добави:

— За сведение на онези, които решат да…

Последва тягостно мълчание и Хаген явно осъзна колко сгреши с допълнението си. Изкашля се смутено два пъти и предупреди всички, които не са се записали за коледното парти, да го направят до сряда.

Чу се скърцане на столове. Хари се втурна в коридора, но го спря глас зад гърба му:

— Май съм с теб.

Той се обърна. Погледна Катрине Брат в лицето и се запита в каква ли неземна красавица би се превърнала, ако положи допълнително усилия за външния си вид.

— Или ти си с мен, както предпочиташ — усмихна му се само с устни тя и оголи безупречно подредените си зъби, но очите ѝ останаха сериозни.

Говорът ѝ подсказа на Хари, че е родом от „Фана“, „Калфаре“ или друг квартал, където живеят предимно хора от средната класа.

Хари продължи да върви по коридора, а тя крачеше забързано до него:

— Явно главният полицейски инспектор е забравил да те информира.

Натърти всяка сричка от чина на Гюнар Хаген.

— Така или иначе, твоя е задачата да ме разведеш из Отдела и да ми помагаш да свикна с новата обстановка през следващите няколко дни, докато вляза в час. Ще се справиш ли?

Хари не успя да сдържи усмивката си. Засега я харесваше, но си запазваше правото да промени мнението си. Винаги беше готов да даде на познатите и колегите си шанс да попаднат в черния му списък.

— Не знам — отговори той и спря до автомата за кафе. — Да започнем оттук.

— Не пия кафе.

— Няма значение. Кафето е пределно ясно и не се нуждае от дефиниция. Както и повечето неща в работата ни. Какви предположения имаш за изчезналата жена?

Хари натисна бутона за „американо“, което в случая беше равносилно на „норвежко разтворимо кафе“.

— Не е ли ясно от само себе си? — попита Брат.

— Мислиш ли, че е жива? — Хари се помъчи да зададе въпроса, все едно наистина се интересува от мнението ѝ. Всъщност искаше просто да я изпита.

— Ти за глупачка ли ме вземаш? — Без да прикрива отвращението си, Брат гледаше как машината плюе черна течност в бяла пластмасова чашка. — Къде беше, когато главният полицейски инспектор обясни, че съм работила четири години в Отдела за борба с порока?

— Значи е мъртва?

— Без съмнение.

Хари взе чашата с кафе. Кой знае, може пък току-що да се бе сдобил с ценна колежка.

Следобед, докато вървеше към къщи, снегът по улиците и тротоарите се бе стопил, а асфалтът поглъщаше леките ефирни снежинки още при падането им. Отби се в любимия си музикален магазин на улица „Акер“ и си купи последния албум на Нийл Йънг, макар да имаше усещането, че ще се окаже разочарование.

С влизането в жилището си забеляза промяна. В звуците. Или в миризмата. Спря на прага към кухнята. Цялата стена бе изчезнала. По-точно онова, което сутринта беше светъл пъстър тапет и гипсови плочи, се бе превърнало в ръждивочервен тухлен зид, сив хоросан и жълтеникаво скеле с дупки от пирони. На пода стоеше кутията с инструменти на „гъбаря“, а върху кухненската маса — бележка със съобщение, че ще се върне утре.

Хари влезе във всекидневната и си пусна диска на Нийл Йънг. Само след петнайсетина минути го извади разочарован и предпочете да послуша Райън Адамс. Мисълта за питие го нападна изневиделица. Затвори очи и се вторачи в танцуващите в черна слепота кървави шарки под клепачите си. Пак се замисли за писмото. Първият сняг. Тувумба.

Звъненето на телефона разцепи на две парчето на Райън Адамс. Хари вдигна. Жената се представи като Уда. Обаждала се от редакцията на „Шоуто на Бусе“, двамата се познавали. Хари не я помнеше, но се сещаше за предаването. През пролетта го бяха помолили да им гостува в телевизионен дебат за серийните убийци, защото беше единственият полицай в Норвегия, преминал специален курс на обучение във ФБР и с опит в залавянето на истински сериен убиец. Той прояви непростимото неблагоразумие да приеме поканата им. Тогава си внуши, че го прави, за да запознае аудиторията с важни, основаващи се на професионална преценка факти за серийните престъпници, а не за да блесне в най-популярното токшоу в страната. По-късно вече изпитваше силни колебания защо прие да участва. Най-лошото обаче се оказа друго. За беда преди предаването Хари си позволи едно питие. Беше напълно убеден, че е изпил само малка чаша. Ала по време на шоуто изглеждаше, че е гаврътнал цели пет. Говореше ясно, не завалваше думите: алкохолът никога не се отразяваше на дикцията му. Но погледът му се премрежи, анализът му звучеше неубедително, а така и не му се удаде възможност да сподели заключенията си, защото водещият избърза да покани следващия гост в студиото — новоизлъчения европейски шампион по икебана. Хари мълчеше, но езикът на тялото му подсказваше недвусмислено какво мисли за разговора на тема „цветя и тяхното аранжиране“. Водещият го попита с лека усмивка какво е отношението на следовател от Отдела за борба с насилието към норвежката икебана, а Хари отговори, че венците на норвежките погребения определено поддържат висок международен стандарт. С тази забележка и нехайния си тон на леко подпийнал той спечели симпатиите на публиката. След края на предаването хората от снимачния екип изразиха задоволството си от представянето му и го потупаха приятелски по рамото. „Изби рибата“ — така се изразиха те. Заедно с тях Хари отиде да отпразнува успеха в Творческия дом. Почерпиха се добре, а на следващата сутрин всяка клетка от тялото му крещеше за още алкохол. Случи се събота и той продължи да пие до неделя вечерта. Седнал в ресторант „Скрьодер“, Хари непрекъснато викаше на Рита, сервитьорката, да му донесе още една халба бира. След многократно премигване със светлините — сигнал, че краят на работното време наближава — Рита се приближи до него и го предупреди за последен път да се прибере и да си легне. На следващия ден Хари отиде на работа точно ’в осем. Представляваше напълно непотребна развалина. След сутрешната оперативка повърна в мивката, вкопчи се в стола си, изпи чаша кафе, изпуши една цигара, пак повърна, но този път в тоалетната. Това беше последният му рецидив. От април не бе близвал алкохол.

А сега пак го канеха да се изявява на телевизионния екран.

Жената обясни, че в предаването щели да обсъждат тероризма в арабските страни и какви са предпоставките образовани хора от средната класа да се превърнат в машина за убийства. Хари я прекъсна:

— Не.

— Но ние много искаме да ни гостувате пак, вие сте… толкова… готин!

Тя се засмя ентусиазирано. Хари не успя да определи дали ентусиазмът ѝ е искрен, или не, но я позна по гласа. Онази вечер в Творческия дом тя беше в компанията. Хубава и млада, но скучна. Бъбреше на отегчителни теми и зяпаше Хари с хищен поглед, все едно преценява ястие и се пита дали вкусът му ще ѝ се стори прекалено екзотичен.

— Обадете се на друг специалист — отсече Хари и прекрати разговора.

Затвори очи. Райън Адамс питаше: „Защо ми липсваш толкова, скъпа?“.

Малкият гледаше мъжа до кухненския плот. Плешивата кожа, опъната като парче плат върху масивния череп на баща му, лъщеше под светлината от заснежената градина. Мама казваше, че татко има толкова голяма глава, защото е голям мозък. Веднъж я попита:

— Защо казваш „татко е голям мозък, а не има голям мозък“?

Тя се разсмя, погали го по челото и отвърна:

— Физиците са целите мозък.

В момента Мозъка миеше картофи и ги слагаше в тенджера.

— Няма ли да ги обелиш, татко? Мама винаги…

— Сега майка ти не е вкъщи, Юнас. Ще ги приготвя, както аз си знам.

Баща му не повиши глас, но появилото се раздразнение накара Юнас да се свие. Не разбираше защо баща му непрекъснато е сърдит. Понякога Юнас се питаше дали изобщо се сърди. Ала забележеше ли притеснението в присвитите ъгълчета на устата на майка си, у него не оставаше съмнение. А страхът по лицето на мама пораждаше още по-силно раздразнение у баща му. Юнас се молеше мама да се прибере възможно по-скоро.

— Татко, мама слага другите кърпи!

Баща му затръшна вратата на долапа. Юнас прехапа долната си устна. Лицето на баща му се изравни с неговото. В очите зад възтънките, четириъгълни стъкла на очилата святкаха искри.

— Това не са „кърпи“, а „салфетки“ — поправи го баща му. — Колко пъти да ти повтарям, Юнас?

— Но мама…

— Майка ти не говори книжовно. Разбираш ли? Майка ти е израснала в семейство, където никой не го е грижа за норвежкия език.

От устата на баща му лъхаше солен дъх на гнило.

Външната врата се отвори.

— Здравейте — извика звънливо майка му от коридора.

Юнас понечи да хукне към нея, но баща му го задържа за рамото и го подкани с поглед да сложи масата.

— Какви сте ми работливи!

Юнас усети усмивката в задъхания ѝ глас. Тя застана на прага зад него, докато той подреждаше сръчно приборите и чашите.

— И сте направили много хубав снежен човек!

Юнас я изгледа въпросително. Тя си разкопча палтото. Беше хубава, с тъмна кожа и коса като неговата. В очите ѝ почти винаги се четеше нежност и мекота. С редки изключения. Вече не беше толкова слаба като на снимките от сватбата ѝ с татко, но Юнас забелязваше как я заглеждат мъжете, докато се разхожда с нея из града.

— Не сме правили снежен човек — възрази Юнас.

— Нима?

Майка му смръщи вежди, докато размотаваше дългия розов шал от врата си — подарък от Юнас за Коледа.

Бащата се приближи до кухненския прозорец:

— Сигурно е работа на съседските деца.

Юнас се покатери на един от високите столове и погледна навън. И наистина — на моравата пред къщата им се издигаше голям снежен човек. Устата му беше направена от въглен, очите — от дребни камъчета, а носът — от морков. Снежният човек нямаше нито шапка, нито шал. От тялото му стърчеше само една ръка — тънка клонка, вероятно откъсната от плета. Във фигурата му имаше нещо необичайно. На Юнас му се струваше по-нормално снежният човек да е обърнат към улицата.

— Защо… — подхвана той, но баща му го прекъсна:

— Ще си поговоря с тях.

— Необходимо ли е? — обади се мама от коридора. Чу се как сваля ципа на високите си, черни кожени ботуши. — Не са направили нищо лошо.

— Не искам в двора ми да стърчат разни чучела. Ще се заема с тези хлапета веднага щом се прибера от командировката.

— Защо не гледа към улицата? — продължи да се чуди Юнас.

От коридора се чу въздишката на майка му.

— И кога ще се прибереш, скъпи?

— Утре. По някое време.

— В колко часа?

— Защо питаш? Среща ли имаш?

Престорено небрежният тон на бащата накара Юнас да настръхне в очакване на неприятности.

— Не, исках само да знам кога да е готова вечерята — отвърна мама и влезе в кухнята, приближи се до печката, надникна в тенджерите и усили два котлона.

— Ами приготви я от по-рано — подхвърли баща му и се обърна към купчината вестници върху кухненската маса. — Ще си дойда навреме.

— Добре — тя се притисна към гърба му. — Налага ли се да тръгваш за Берген още тази вечер?

— Лекцията ми започва в осем сутринта. От летището до университета се пътува цял час и дори да хвана първия самолет, няма да стигна навреме.

Юнас забеляза как мускулите на тила на баща му се отпуснаха. Явно мама отново бе улучила правилния подход.

— Защо снежният човек е обърнат и гледа към нашата къща? — попита Юнас.

— Отиди да си измиеш ръцете — подкани го майка му.

После започнаха да се хранят. Не разговаряха. Само мама прекъсна мълчанието с няколко кратки въпроса как е прекарал в училище. Юнас отговаряше лаконично и уклончиво, защото знаеше, че твърде изчерпателните отговори ще предизвикат баща му и ще започне да го разпитва или какво са учили и какво — не в „скучното училище“, или какво работят родителите на приятелите му. И понеже никога не се задоволяваше с отговорите на момчето, бащата обикновено се ядосваше.

След като си легна, Юнас чу как баща му се сбогува с майка му на долния етаж. После вратата се хлопна и колата потегли. Двамата с мама отново останаха сами. Тя пусна телевизора. Юнас се замисли за нещо, за което го бе питала: защо вече не води вкъщи свои приятели от училище. Не ѝ отговори, защото не искаше да я натъжава. Но сега и той се натъжи. Захапа отвътре бузата си и усети как сладката болка се разпространи до ушите му. От тавана се люлееше метален вятърен чан: китайски сувенир със звънтящи тръбички за разсейване на негативната енергия. Стана от леглото и се приближи на пръсти до прозореца. Дебелият сняг в градината отразяваше оскъдната улична светлина и малкият видя фигурата на снежния човек. Изглеждаше толкова самотен. Защо не му бяха дали шапка или поне шал? Или дръжка на метла? Неочаквано луната се показа иззад облаците и черните зъби на снежния човек лъснаха в мрака. Очите — също. Юнас инстинктивно затаи дъх и се отдръпна назад. В камъчетата, поставени за очи, проблесна пламък. Те не просто се взираха в стената на къщата, а гледаха нагоре, към стаята на Юнас. Момчето дръпна пердетата пред прозореца и се мушна обратно под завивката.

Трета глава

Седнал върху висока табуретка на бара в „Палас Грил“, Хари разглеждаше плакатите с добродушните подкани към клиентите на заведението да не молят за вересия, да не стрелят по пианиста и изобщо „Be Good or Be Gone“2. Поради ранния час в бара освен Хари имаше само две девойки, които разучаваха възможностите на мобилните си телефони, и двама младежи, увлечени в игра на дартс. В позата им прозираха отработени движения при прицелването, но резултатите им бяха плачевни. Доли Партън, явно отново спечелила благоразположението на критиците на кънтри музиката, извиваше от тонколоните носов глас с южняшки акцент. Хари погледна часовника за пореден път и се обзаложи със себе си, че Ракел Фауке ще се появи на вратата в осем и седем. И тази вечер усещаше гъделичкащото нетърпение преди всяка тяхна среща. Опитваше се да си внуши, че вълнението му е просто условен рефлекс като в експеримента на Павлов: кучетата започват да точат лиги, когато чуят сигнала за храна, дори да не са им я поднесли. Тази вечер Хари също нямаше да утоли глада си. Или по-точно: щеше да утоли само глада си за храна. И да си поговори с Ракел за живота. По-точно: за нейния живот. За Олег, сина ѝ, когото бе родила от бившия си съпруг-руснак по време на службата си в норвежкото посолство в Москва. Олег беше много плахо и затворено дете, но Хари намери път към него и двамата се сближиха повече, отколкото той бе успял да се сближи със собствения си баща. А когато Ракел сложи край на връзката им, защото не издържаше повече, Хари изгуби и нея, и Олег и в крайна сметка не знаеше коя загуба му тежи повече. Сега обаче разбра: в осем и седем грациозната ѝ фигура се появи на вратата. Хари още не бе забравил как понякога ръката му докосваше гъвкавия ѝ гръб и сякаш отново усети допира на високите ѝ смугли скули до бузата си. Тайно се бе надявал Ракел да не се намира в толкова превъзходна форма. Да не сияе така от щастие.

Тя се приближи до него и лицата им се докоснаха леко за поздрав. Хари се постара да се отдръпне пръв.

— Защо ме гледаш така? — попита тя, докато разкопчаваше палтото си.

— Много добре знаеш. — „Трябваше да си прочистя гърлото“, помисли си той.

Тя се засмя тихо. Смехът ѝ му въздействаше като първата глътка от бутилка „Джим Бийм“: стопляше го и го отпускаше.

— Недей — помоли тя.

Чудеше се как да разтълкува нейното „недей“: не започвай пак, не прави ситуацията неловка, няма смисъл да се стига дотам. Тя изрече думата съвсем тихо, едва доловимо, но Хари имаше чувството, че му зашлеви шамар.

— Отслабнал си — отбеляза Ракел.

— Да, напоследък ми го казват много хора.

— На коя маса…?

— Сервитьорът ще дойде да ни заведе.

Тя се настани на табуретката пред него и си поръча аперитив. Кампари, какво друго. Някога Хари я наричаше Кошинила по названието на въшката, от която се добива пигментът за оцветяването на тръпчивото сладко питие, защото Ракел обичаше да се облича в яркочервено. Самата тя твърдеше, че предпочитанието ѝ към този цвят се дължи на желанието ѝ да предупреждава хората да стоят настрана, както животните с огнена окраска сигнализират на враговете си да се пазят от тях.

Хари си поръча още една кока-кола.

— Защо си се стопил така? — попита тя.

— Заради гъби.

— Какво?

— Изпиват мозъка, очите, дробовете, концентрацията ми. Изсмукват цвета и паметта ми. Те растат, аз линея. Ще се превърнат в мен, а аз — в тях.

— Какви ги говориш? — възкликна тя с престорено отвращение, но на Хари не му убягна усмивката в очите ѝ.

Ракел обичаше да го слуша дори когато разказва привидно несвързани истории. Хари ѝ обясни, че в апартамента му имало набези на плесенни гъби.

— А вие как сте? — попита той на свой ред.

— Чудесно. Аз съм добре, Олег — също. Но му липсваш.

— Той ли ти го каза?

— Знаеш, че е така. Трябва да намериш начин да наваксате изгубеното време.

— Аз ли? — Хари я погледна силно изненадан. — Решението да не живея с вас не беше мое.

— Е, и? — Тя пое чашата от бармана. — С теб се разделихме, но това не означава ти и Олег да не поддържате приятелството си. И за двама ви е важно да общувате един с друг. И ти, и Олег трудно се сближавате, затова е добре да пазите вече създадените връзки.

Хари отпи от кока-колата.

— Как се спогаждат Олег и твоят лекар?

— Казва се Матиас — Ракел въздъхна. — Опитват се да се сприятелят, но са доста… различни. Матиас полага много усилия. Олег обаче изобщо не се старае да го улесни.

Новината прониза Хари със сладостната стрела на злорадството.

— Освен това Матиас е доста зает.

— Бях останал с впечатлението, че не искаш приятел-работохолик — отбеляза Хари и веднага съжали за язвителната забележка.

Ракел не се ядоса. Само въздъхна тъжно:

— Хари, никога не съм имала нищо против работата ти. Проблемът беше, че си обсебен от нея. Ти живееш само с мисълта за случаите в полицията, но не защото обичаш професията си или защото се чувстваш отговорен за доброто на обществото. Мотивацията ти не е свързана нито със загриженост, нито с лични амбиции. Води те единствено гневът и жаждата за отмъщение. А това не е правилно, Хари. Не бива да бъде така. Сам знаеш какво се случи.

„Да — помисли си той. — Позволих на болестта си да нахлуе и в твоя дом.“

Той се изкашля:

— А този твой лекар има… здравословна мотивация за работа, така ли?

— Матиас продължава да дава нощни дежурства в пункта за неотложна помощ. Доброволно. Освен това преподава на пълно работно време в Катедрата по анатомия.

— И да не забравяме, че дарява кръв и е член на „Амнести Интърнешънъл“.

— Б-отрицателна е рядка кръвна група, Хари. Доколкото знам, и ти подкрепяш инициативите на организацията — въздъхна Ракел.

Тя разбърка кампарито с оранжевата коктейлна пръчица с кон на върха. Червената течност се плъзна надолу между кубчетата лед. Кошинила.

— Хари?

Нещо в тона ѝ го накара да се стегне в очакване на лоши новини.

— С Матиас възнамеряваме да заживеем заедно. След Коледа.

— Толкова скоро? — Хари прокара пресъхналия език по небцето си в отчаян опит да го навлажни. — Та вие се познавате не повече от година.

— От година и половина. През лятото ще се оженим.

Магнюс Скаре гледаше как топлата вода изтича между пръстите му и потъва в мивката. Как изчезва. Нищо не изчезва, просто се пренася другаде. Вероятно такава беше и съдбата на хората, за които Скаре събираше информация през последните няколко седмици. По молба на Хари. Според него имало нещо гнило. Затова искаше да получи доклада на Скаре преди уикенда. А това означаваше извънредно работно време за Магнюс. Скаре си даваше сметка, че Хари ангажира полицаите с такива дреболии само за да не ги оставя да бездействат в период, когато всички си клатят краката. Отделът за издирване на изчезнали лица към дирекция „Защита на населението“ наброяваше едва трима души и те отказваха да се ровят в стари случаи, защото бяха затрупани с нови сигнали.

Скаре се отправи към кабинета си по пустия коридор. Забеляза, че вратата стои открехната. Странно, беше я затворил плътно, а и вече минаваше девет. Чистачката отдавна бе приключила. Преди две години имаше случай на кражба от кабинетите. Магнюс Скаре дръпна рязко вратата. Катрине Брат, застанала насред стаята, изви глава към него с вдигната вежда, все едно не тя, а той е нахлул неканен в кабинета ѝ. После отново му обърна гръб.

— Исках само да видя нещо — тя обходи стените с поглед.

— Какво да видиш?

Скаре огледа кабинета на свой ред. Стаята не се различаваше от останалите, само дето нямаше прозорци.

— Това е бил неговият кабинет, нали?

— Не те разбирам — смръщи вежди Скаре.

— Тук е работил Хуле. Това е бил неговият кабинет, докато е разследвал серийните убийства в Австралия, нали?

— Сигурно — сви рамене Скаре. — Защо се интересуваш?

— Защо се е преместил в друг кабинет? — Катрине Брат поглади бюрото с ръка.

Магнюс я заобиколи и се отпусна върху стола.

— Тук няма прозорци. Освен това го повишиха в чин старши инспектор.

— Работил е първо с Елен Йелтен, после с Як Халвуршен — продължи Катрине Брат. — И двамата са станали жертва на убийство.

Магнюс Скаре кръстоса ръце на тила си. Новата полицайка безспорно имаше изискан стил. И играеше в по-горна дивизия от неговата. Скаре беше готов да се обзаложи, че мъжът ѝ е шеф на голяма компания и имат много пари. Костюмът ѝ изглеждаше скъп. Но като се загледа по-внимателно в нея, долови лек дефект. Нещо я загрозяваше, само дето Скаре не съумяваше да определи какво точно.

— Дали се е преместил, защото не е издържал да чува постоянно гласовете им в главата си? — попита Катрине Брат и огледа картата на Норвегия върху стената.

Там Скаре бе отбелязал с кръгове местожителството на всички изчезнали лица в Източна Норвегия след 1980-а.

Той се засмя, но не ѝ отговори. Брат имаше елегантна, гъвкава фигура.

Знаеше, че макар да не го гледа, Катрине се досеща какъв интерес събужда у него.

— Що за човек е той всъщност? — попита тя.

— Защо се интересуваш от него?

— Нормално е, все пак е новият ми шеф.

Беше права. Само дето в съзнанието на Скаре Хари не беше шеф. Е, раздаваше задачите и ръководеше разследването, но като цяло искаше само да не му се пречкат.

— Сигурно си чувала разни слухове за него.

— Да — сви рамене тя. — Имал проблеми с алкохола, разобличил свой колега, всички началници в полицията искали да го изхвърлят, но бившият началник на Отдела се застъпил за него.

— Казваше се Бярне Мьолер.

Скаре погледна картата. Около Берген беше очертан кръг — там за последно бяха видели Мьолер преди изчезването му.

— Чувала съм и друго: колегите в Главното управление се дразнят, задето медиите го превърнаха в поп звезда.

— Хари е адски добър детектив — Скаре всмука долната си устна. — Другото не ме интересува.

— Значи го харесваш?

Скаре се усмихна. Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Е, чак да го харесвам… Не ми е нито симпатичен, нито антипатичен.

Той измести стола назад, качи краката си върху бюрото, протегна се и се прозина малко пресилено:

— А ти по какъв случай работиш по това време?

С тази реплика Скаре направи опит да си възвърне превъзходството. Все пак тя беше само полицайка. При това нова.

Ала Катрине Брат само се усмихна, все едно Скаре ѝ разказа виц, излезе от кабинета и се изгуби.

Изчезна. Точно като хората на картата. Скаре изруга, поизправи се на стола и включи компютъра.

Хари се събуди. Остана да лежи в леглото по гръб, взирайки се в тавана. Колко време бе спал? Обърна се да види часовника върху нощното шкафче. 03:45. Вечерята с Ракел се бе превърнала в мъчение. Гледаше как устните ѝ говорят, пият вино, дъвчат и разкъсват на парчета не само месото, но и самия него, докато тя му разказваше за плановете с Матиас да прекарат няколко години в Ботсвана: тамошното правителство изготвило много добър проект за ефективна борба с разпространението на вируса на ХИВ, ала не достигали квалифицирани лекари. Ракел го попита дали се среща с някого. „Да — отвърна той, — с Йойстайн и Сабото — приятели от детските години.“ Първият беше алкохолизиран таксиметров шофьор, побъркан на тема компютри, а вторият — алкохолизиран картоиграч със заложби да стане световен шампион на покер, стига да се научи да владее собствените си лицеви мускули със същия успех, с който разгадаваше физиономиите на съперниците си. Хари дори започна да ѝ разказва как Сабото претърпял фатална загуба на световното в Лас Вегас, но се сети, че Ракел вече е слушала тази история. Всъщност Хари я излъга: не се срещаше с никакви хора.

Докато наблюдаваше как келнерът налива алкохол в чашите на съседната маса, го обзе безумно силно желание да дръпне бутилката от ръцете му и да я надигне. Все пак се овладя. Съгласи се да заведе Олег на концерта на „Слипнот“. Малкият много настоявал да не пропусне събитието. Хари се въздържа да обясни на Ракел каква банда представляват „Слипнот“, защото нямаше нищо против да ги послуша. По принцип групите със задължителното ръмжене, хриптене, сатанински знаци и бесни барабани предизвикваха насмешката му, но „Слипнот“ бяха интересни. Хари отметна завивката и отиде в кухнята. Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди, сви длан в шепа и пи. Винаги му се услаждаше повече, когато пие от шепа, от собствената си кожа. Изля остатъка в мивката и се вторачи в черната стена. Нещо му се привидя. Движение? Явно бе забелязал едва доловимо движение като от невидимите вълни под водната повърхност, милващи леко водораслите: движение на нишки от мицел, възтънки, почти невидими пръсти; движение на спори, които се разнасят и при най-лекия полъх, настаняват се на друго място и започват да ядат и да смучат. Хари пусна радиото. Резултатите бяха ясни: Джордж Буш си бе осигурил нов мандат в Белия дом.

Хари се върна в леглото и се зави презглава.

Юнас се събуди от шум и отметна завивката от лицето си. Звукът му напомни хрущенето на лепкав сняг под ботуши в тиха неделна утрин. Сигурно бе сънувал нещо. Пак затвори очи, но сънят си бе отишъл безвъзвратно. Спомни си какво му се присъни: баща му стои неподвижно и мълчаливо пред него, а отражението на светлината в лъскавите стъкла на очилата му прави повърхността им непрогледна, заледена.

Сигурно е било кошмар, защото Юнас още се чувстваше изплашен. Отвори очи и се загледа в мърдащите се под тавана метални тръбички на вятърния чан. Скочи от леглото, отвори вратата и се втурна в коридора. Успя да овладее паниката си и не погледна надолу към потъналия в мрак долен етаж. Тичешком стигна до спалнята на родителите си. Натисна дръжката на вратата много внимателно. Чак тогава се сети, че баща му го няма, а майка си щеше да събуди така или иначе. Промъкна се вътре. Върху пода се простираше бял четириъгълник от лунна светлина и стигаше до оправеното двойно легло. Будилникът показваше 01:11. Юнас се спря объркан.

Излезе в коридора. Тръгна към стълбището. Мракът там само чакаше да го погълне в огромната си зинала паст. Не се чуваше нито звук.

— Мамо!

Щом чу колко изплашен звучи гласът му, Юнас съжали, че извика. Сега и мракът усети страха му.

Никакъв отговор.

В гърлото му заседна буца. Започна да слиза по стълбите.

На третото стъпало стъпи на нещо мокро. На шестото — също. И на осмото. Сякаш някой бе минал с мокри обувки или крака.

Във всекидневната лампата светеше, но от мама нямаше и следа. Юнас се приближи до прозореца, за да погледне дали не е отишла у семейство Бендиксен. Понякога мама се отбиваше при леля Ева. В къщата на съседите обаче беше тъмно.

Юнас влезе в кухнята и се приближи до телефона. Все още намираше сили да запази присъствие на духа въпреки страха си от тъмното. Набра мама по мобилния. Каква радост изпита, когато чу нежния ѝ глас! Но се оказа само записано съобщение да ѝ оставят номера си. После мама пожела приятен ден.

В момента беше нощ, не ден.

В антрето обу чифт обувки на баща си, загърна се в шушляковото яке над пижамата и излезе навън. Мама твърдеше, че снегът щял да изчезне до утре, но още беше студено. Лекият вятър нашепваше нещо в клоните на дъба до портата. До къщата на Бендиксен оставаха едва стотина метра, а на улицата светеха две лампи. „Трябва да е там“, помисли си Юнас. Погледна надясно, после наляво, за да се увери, че няма никого. И очите му се спряха върху снежния човек. Стоеше си пак на същото място, неподвижен, обърнат към къщата, и се къпеше в студената лунна светлина. И все пак във фигурата му имаше нещо различно, почти човешко, нещо познато. Юнас пак погледна към къщата на Бендиксен. Реши да побегне оттук. Но не го направи. Остана на място. Лекият леден вятър го пронизваше до мозъка на костите. Бавно се обърна към снежния човек. Сети се кое го смути и му се стори познато. Върху снежната фигура бе омотан шал. Розов шал. Коледният подарък на мама.

Четвърта глава

Към обяд снегът в центъра на Осло се стопи, но в квартал „Хоф“ из градините от двете страни на улицата още се виждаха бели петна. Докато пътуваха към адреса, Хари Хуле и Катрине Брат слушаха по радиото как Майкъл Страйп пее за зловещото си предчувствие и за момчето, паднало в кладенеца. Навлязоха в спокойния жилищен квартал и в една съвсем тиха уличка. Хари посочи на колежката си сребриста тойота „Корола“, паркирана до оградата.

— Колата на Скаре. Спри зад нея.

Къщата беше голяма, боядисана в жълто. „Прекалено голяма за тричленно семейство“ — съобрази Хари, докато се изкачваха по чакълестата пътека. Около тях се чуваха въздишки от капещия по земята разтопен сняг. В градината се издигаше снежен човек, килнат на една страна, с видимо доста песимистична прогноза за оцеляване. Скаре им отвори. Хари се наведе да огледа ключалката.

— Няма следи от взлом — обясни той.

Въведе ги във всекидневната, където момче, седнало върху пода с гръб към вратата, гледаше анимационен филм по телевизията. На дивана седеше жена. Тя стана веднага, подаде ръка на Хари и се представи като Ева Бендиксен, съседка.

— Бирте никога не е правила подобно нещо — каза тя. — Или поне откакто се познаваме.

— А откога се познавате? — поинтересува се Хари и огледа стаята.

Пред телевизора бяха разположени масивни кожени кресла и ниска, осмоъгълна маса от опушено стъкло. Стоманените столове около светлата трапезна маса пък изглеждаха леки и елегантни — точно каквито харесваше Ракел. На стените имаше две фотографии на мъже с вид на банкови шефове, които гледаха снизходително и строго. Освен портретите в стаята бе окачено и произведение на модернисткото абстрактно изкуство. Преди време този тип творби излязоха от мода, но после пак се върнаха на гребена на вълната.

— От десет години — отвърна Ева Бендиксен. — Нанесохме се в съседната къща точно след раждането на Юнас.

Кимна към момчето, което продължаваше да седи неподвижно, вторачено в тичащия Бързоходец и Уили Койота на екрана.

— Вие ли се обадихте в полицията снощи?

— Да.

— Малкият позвънил на вратата им в един и петнайсет през нощта — вметна Скаре, докато преглеждаше бележките си. — В участъка са приели обаждането на госпожа Бендиксен в един и половина.

— Заедно с мъжа ми дойдохме първо да проверим дали Бирте не е вкъщи — поясни Ева Бендиксен.

— Къде я търсихте? — попита Хари.

— В мазето, в баните, в гаража, навсякъде. Направо не е за вярване, че е възможно човек да се изпари така от дома си.

— Да се изпари ли?

— Да изчезне. Да се изгуби. Полицаят, който прие сигнала ми, ме посъветва да вземем Юнас у нас и да се свържем с всички познати и роднини на Бирте, за да проверим дали не е при някого от тях. После да изчакаме до сутринта и да попитаме в службата ѝ дали е отишла на работа. Полицаят ми обясни, че в осем от десет подобни случая изчезналият се появява след няколко часа. С мъжа ми се опитахме да се свържем с Филип…

— Съпругът на изчезналата — поясни Скаре. — Бил на лекция в Берген. Професор е по…

— Физика — усмихна се Ева Бендиксен. — Мобилният му телефон беше изключен, а не знаехме в кой хотел е отседнал.

— Сутринта се свързахме с него — съобщи Скаре. — Очакваме го да пристигне всеки момент.

— Слава богу — въздъхна съседката. — След като сутринта колегите на Бирте ни казаха, че я няма на работа, се обадихме пак в полицията.

Скаре кимна, за да потвърди. Хари му даде знак да продължи разговора с Ева Бендиксен, а самият той се приближи до телевизора и седна на пода до момчето. На екрана койотът запали фитила на шашка динамит.

— Здравей, Юнас. Казвам се Хари. Другият полицай каза ли ти, че такива истории почти винаги приключват благополучно? Изчезналият се прибира.

Малкият поклати отрицателно глава.

— Няма за какво да се тревожиш. Ако те помоля да отгатнеш къде може да е отишла майка ти, за какво ще се сетиш най-напред?

— Не знам къде е — сви рамене момчето.

— В момента никой не знае, Юнас. Къде ходи тя, ако не е тук или на работа? Кажи ми първото, което ти хрумва, няма значение дали ти се струва вероятно, или не.

Малкият продължаваше да се взира в екрана. Койотът безуспешно се мъчеше да хвърли шашката, залепила се здраво за ръката му.

— Имате ли вила, където мама ходи понякога?

Юнас поклати глава.

— А къща, когато иска да остане сама?

— Мама не иска да е сама. Тя иска да е с мен.

— Само с теб?

Малкият се обърна и погледна Хари с кафявите си очи. Като на Олег. В тях Хари съзря страха, който очакваше да види, но и още нещо — гняв. Това го изненада.

— Защо тогава изчезват? — попита Юнас. — Щом после се връщат.

Същите очи, същите въпроси. Само за важното.

— По най-различни причини — отвърна Хари. — Някои изгубват пътя. Човек може да изгуби пътя не само буквално. Понякога хората се нуждаят от почивка и се скриват, за да си осигурят малко отдих.

В коридора се чу тропот. Хари забеляза, че малкият се сепна. Динамитът в ръката на койота избухна. Вратата на стаята се отвори.

— Добър ден — поздрави мъжки глас зад тях. Едновременно сприхав и овладян. — Какво е положението?

Хари се обърна. Професорът, мъж около петдесетте, облечен в сако, се насочи право към ниската масичка, взе дистанционното и след натискане на копчето картината на екрана се сви до размерите на бяла точка. Телевизорът изсъска в знак на протест и изгасна.

— Колко пъти да ти повтарям, че през деня не ти е позволено да гледаш телевизия, Юнас? — попита той с примирен тон, сякаш за да убеди присъстващите в дома му колко трудно се възпитава дете в днешно време.

Хари стана и се легитимира. После представи и колегите си Магнюс Скаре и Катрине Брат, досега само мълчаливи наблюдатели на случващото се.

— Филип Бекер — мъжът повдигна очилата на носа си, макар че те вече бяха опрели о челото му.

Хари се опита да разгадае погледа му, за да си създаде така симптоматичното първо впечатление за този потенциален заподозрян, ако впоследствие се появят улики. Очите на Бекер обаче бяха добре скрити зад отражателната повърхност на очилата му.

— Досега звъних на всички наши близки, където би могла да отиде, но никой не я е виждал — обясни съпругът на изчезналата. — Какво открихте?

— Нищо — отвърна Хари. — Ще ви помоля за съдействие. Проверете дали липсват куфари, пътни чанти или дрехи на жена ви. Така ще разберем дали… — Хари огледа изпитателно Бекер и довърши: — … изчезването ѝ е спонтанно, или планирано.

Бекер не отмести веднага очи от острия поглед на полицая. Изслуша го, кимна и се качи на втория етаж.

Хари приклекна до Юнас. Малкият продължаваше да се взира в черния екран на телевизора.

— Харесваш ли Бързоходеца? — попита Хари.

Момчето поклати глава.

— Защо?

— Жал ми е за Уили Койота — едва доловимо прошепна Юнас.

Пет минути по-късно Бекер слезе и съобщи, че всички вещи на жена му са налице с изключение на дрехите, с които е била облечена — палто, ботуши и един шал.

— Мм — Хари се почеса по наболата брада и погледна крадешком към Ева Бендиксен. — Ще ви помоля да поговорим в кухнята, Бекер.

Домакинът му посочи пътя, а Хари даде знак на Катрине да се присъедини към тях. В кухнята професорът веднага се зае да сипва кафе във филтъра и вода в резервоара. Катрине застана на вратата, Хари погледна през прозореца. Главата на снежния човек бе потънала между раменете му.

— Кога излязохте от дома си снощи и с кой самолет пътувахте за Берген? — попита Хари.

— Оттук тръгнах в девет и половина — отговори Бекер без капка колебание. — Самолетът излетя в единайсет и пет.

— Чухте ли се с Бирте след това?

— Не.

— Какво се е случило според вас?

— Нямам представа, старши инспекторе. Наистина нямам представа.

— Мм — Хари погледна улицата.

Откакто дойдоха, навън не бе минала нито една кола. Кварталът беше изключително тих. Спокойствието вероятно вдигаше с няколко милиона крони цената на жилищата в тази част на града.

— Как бихте описали брака си?

Филип Бекер спря да се занимава с кафеварката.

— Длъжен съм да ви попитам, защото непрекъснато се случва мъжът или жената да напуснат семейното гнездо — добави Хари.

Филип Бекер се прокашля.

— Двамата със съпругата ми сме в прекрасни отношения, уверявам ви.

— Допускате ли все пак тя да е имала връзка, за която да не сте подозирали?

— Изключено е.

— Господин Бекер, нека не прибързваме с такива силни думи. Извънбрачните връзки не са нещо необичайно в днешно време.

— Не ме мислете за наивен, инспекторе — усмихна се леко Бекер. — Бирте е привлекателна жена, а и е доста по-млада от мен. Освен това е израснала в семейство с разкрепостени нрави, така да се каже. Но тя просто не е такъв тип. Нека уточня, че следя отблизо заниманията ѝ.

Кафеварката избумтя предупредително точно когато Хари понечи да продължи с въпрос в същия дух. Отказа се.

— Да сте забелязали напоследък резки промени в настроението на съпругата ви?

— Бирте не е депресивна натура, старши инспекторе. Не е отишла да се обеси в гората, нито се е удавила. Навън е и е жива. Чел съм, че непрекъснато има случаи на изчезнали хора, които обаче се завръщат, а причината за отсъствието им се оказва съвсем обяснима и банална. Така ли е?

Хари кимна.

— Нещо против да огледам къщата?

— С каква цел?

Хари долови острота в тона на Филип Бекер — недвусмислен знак, че съпругът на изчезналата е свикнал да контролира положението, да бъде винаги в течение. Сега явно никак не му се нравеше, дето жена му е напуснала къщата без предупреждение. Всъщност наум Хари вече бе отписал версията Бирте Бекер да е избягала. Никоя здравомислеща майка с нормални социални контакти не би изчезнала от дома си, изоставяйки посред нощ десетгодишния си син. Хари имаше и още една причина да се съмнява в самоволното бягство на изчезналата. В полицията съществуваше практика в началния етап на издирването на изчезнало лице да се ангажират минимум служители, освен ако няма улики, сочещи към криминално деяние. Хари реши лично да се заеме със случая в квартал „Хоф“ именно защото имаше причини да подозира престъпление.

— Понякога човек не знае какво търси, преди да го намери. В полицията често работим така — обясни Хари.

Най-сетне успя да види очите на Бекер зад стъклата на очилата: светлосини, с ясен, силен блясък. Не като кафявите очи на Юнас.

— Моля, заповядайте — покани той полицаите.

Спалнята беше хладна и разтребена. Не се долавяше никаква миризма. Двойното легло бе застлано с плетена кувертюра. Върху едното нощно шкафче стоеше фотография на жена, върху другото — снимка на Юнас. Приликата с Филип Бекер подсети Хари, че жената вероятно е негова майка. Хари отвори гардероба с дрехите на Бирте. Отвътре се разнесе лек аромат на парфюм. Хари обърна внимание дали закачалките се намират на еднакво разстояние една от друга: така се разбираше дали дрехите са били обличани наскоро, или висят така от дълго време, без собственикът им да ги ползва. Черни рокли с цепки, къси пуловери с цветни мотиви и пайети. В дъното на гардероба имаше отделение с чекмеджета. Дръпна най-горното: бельо в черно и червено. Следващото: жартиери и чорапи. Третото: бижута, подредени в отворите на яркочервена кутия, покрита с плат. Вниманието му привлече голям разноцветен пръстен, обсипан с блестящи камъни. Кутията със скъпоценностите лъщеше по-ярко и от Лас Вегас. Всички отвори бяха запълнени. От спалнята се влизаше в наскоро ремонтирана баня с парна душ-кабина и две мивки с иноксови корита.

В стаята на Юнас Хари седна на малък стол. Върху бюрото на момчето лежеше калкулатор, предназначен да извършва редица сложни математически функции. Изглеждаше нов, още неизползван. Над бюрото висеше плакат със снимка на седем плуващи делфина и календар за текущата година. До някои дати, оградени с кръг, имаше надписи: „рожден ден на мама“, „рожден ден на дядо“, „екскурзия до Дания“, „зъболекар в десет“. Над две дати през юли пишеше „лекар“. Хари не видя сред отбелязаните дни да има насрочен мач, кино или детско празненство. Върху леглото бе метнат розов шал. Момче на възрастта на Юнас не би носило дреха в подобен цвят. Хари го взе. Платът беше влажен, но още се усещаше мирис на кожа, коса и женски парфюм. Същият аромат лъхаше и от гардероба.

Хари слезе на долния етаж. Спря се пред прага на кухнята. Вътре Скаре обясняваше рутинната процедура при подаден сигнал за изчезнало лице. Издрънчаха чаши за кафе. Диванът във всекидневната изглеждаше огромен — вероятно заради слабичката фигура на детето. Юнас четеше книга. Хари се приближи и видя снимка на Чарли Чаплин в пълно снаряжение.

— Знаеш ли, че Чаплин е получил рицарско звание в Англия? — попита Хари. — Наричали са го сър Чарлс.

Юнас кимна.

— Но американците го изгонили.

Малкият прелисти следващата страница.

— Боледувал ли си през лятото, Юнас?

— Не.

— Но си ходил на лекар, нали? Два пъти.

— Мама искаше да ме прегледат. Мама… — гласът внезапно му изневери.

— Тя ще се върне, ще видиш — успокои го Хари и сложи ръка върху слабичките му рамене. — Дори не си е взела шала. Онзи, розовия. Намерих го в стаята ти.

— Някой го беше сложил на врата на снежния човек и аз го прибрах.

— Може майка ти да го е увила, за да не замръзне снежният човек.

— Тя никога не би дала любимия си шал на снежния човек.

— А баща ти?

— Не е бил той. Някой е дошъл тук, след като татко тръгна снощи, и е отвлякъл мама.

— Кой направи снежния човек, Юнас?

— Не знам.

Хари погледна в градината. Там се намираше причината за идването му. През стаята сякаш премина леден полъх.

Докато пътуваха към квартал „Маюрстюа“, Хари попита Катрине:

— Какво беше първото ти впечатление от дома им?

— Съпрузите не са сродни души — Катрине мина край контролния пункт за проверка на скоростта, без да намали. — Бракът им е бил нещастен. Повече е страдала тя.

— Мм. Защо смяташ така?

— Не е ли очевидно? — усмихна се тя и погледна в огледалото. — Несъвместимите решения в интериора.

— Обясни ми какво имаш предвид.

— Не забеляза ли неугледния диван и ниската масичка? Били са модерни през деветдесетте, а мъжът ги е купил десетилетие по-късно. За разлика от него съпругата му се е спряла на трапезната маса от избелен дъб с алуминиева конструкция. Харесала е и „Витра“.

— Какво е „Витра“?

— Марката на столовете за хранене. Швейцарски са и струват цяло състояние. Ако беше купила имитация на по-разумна цена, щеше да спести пари, с които да подмени цялото обзавеждане в проклетата им гостна.

Хари забеляза, че в устата на Катрине Брат думата „проклет“ не звучи като ругатня, а придава езиков нюанс на аристократичния ѝ произход.

— И защо не го е направила?

— Щом имаш такава голяма къща в „Хоф“, проблемът не е в парите. Той не ѝ е разрешил да смени дивана и масата. А когато мъж, осакатен откъм естетически вкус и интереси в областта на обзавеждането, забрани на жена си да избира интериора на дома им, няма съмнение кой кого командва.

Хари кимна по-скоро на себе си, отколкото за да потвърди думите ѝ. Първото впечатление на Катрине Брат беше съвсем правилно. Биваше я.

— А ти какво мислиш? Нали уж аз трябва да се уча от теб — напомни тя.

Хари погледна през прозореца старата кръчма „Лепсвик“, типично норвежка, но лишена от достойнство.

— Според мен Бирте Бекер не е напуснала дома си по свое желание.

— Защо? Няма следи от насилие.

— Защото всичко ми изглежда старателно планирано.

— И кой е виновникът? Съпругът ѝ ли? Винаги е съпругът, нали?

— Да, в повечето случаи — Хари се унесе в мислите си.

— Само дето този е заминал за Берген.

— Да, така изглежда.

— Снощи, с последния самолет. Няма как да се е върнал и да е отлетял днес, защото щеше да закъснее за лекцията си рано сутринта. — Катрине натисна педала за газта и профуча през кръстовището на „Маюрстюа“ точно преди светофарът да светне червено. — Ако Филип Бекер беше виновен, веднага щеше да се хване в капана, който ти му заложи.

— Какъв капан?

— Нали го попита дали жена му страда от променливи настроения? Така му подсказа, че подозираш самоубийство.

— Е, и?

— Не се прави на учуден, Хари — разсмя се тя. — Всички, включително Бекер, знаят колко малко сили влага полицията в разследването на предполагаемо самоубийство. С две думи, ти даде на Бекер възможността да ти изтъкне факти в подкрепа на тази теория. Ако е виновен, версията за самоубийство би решила всичките му проблеми. А той отговори, че жена му била безгрижна като чучулига.

— Мм. И според теб така съм го подложил на своеобразен изпит?

— Та ти непрекъснато изпитваш хората, Хари. Включително мен.

Хари помълча известно време. После отбеляза:

— Хората често се оказват по-хитри, отколкото си мислим.

В подземния паркинг на Главното управление осведоми Катрине Брат, че през останалата част от деня предпочита да работи самостоятелно. След като поразмисли за розовия шал, Хари взе решение: незабавно трябва да прегледа доклада на Скаре за изчезналите лица и да разбере дали упоритото съмнение, което го гризеше непрестанно, е основателно. Ако докладът съдържаше данни в подкрепа на опасенията му, нямаше друг избор, освен да отнесе онова проклето писмо при Гюнар Хаген.

Пета глава

Уилям Джеферсън Блайт III се появява на бял свят на 19 август 1946-а година в градчето Хоуп в щата Арканзас три месеца след смъртта на баща си, загинал при пътна злополука. Четири години по-късно майката на Уилям се омъжва повторно и синът ѝ приема фамилията на пастрока си. А през ноември 1992-ра — четирийсет и шест години по-късно — над улиците на „Хоуп“ се посипват бели конфети като сняг. Жителите на градчето празнуват избирането на тяхната надежда и отроче Уилям — или просто Бил — Клинтън за четирийсет и втория президент на САЩ.

По същото време в Берген валеше сняг, но стигаше до земята под формата на дъждовни капки, които непрекъснато къпеха града от септември. И все пак Седемте планински върха, обграждащи красивия град, осъмнаха побелели, сякаш посипани с пудра захар. На най-високия, Юлрикен, вече бе пристигнал полицай Герт Рафто. Зъзнейки, той вдишваше планинския въздух, свил голямата си глава между раменете. Лицето му, нагъсто осеяно с бръчки, приличаше на спукана гума.

Заедно с тримата си колеги от участъка в Берген той се бе изкачил с жълтата въжена кабина на височина 642 метра над града, за да огледат местопрестъплението, и сега тя се олюляваше леко на стоманените си въжета и чакаше. Веднага щом първите туристи съобщиха сутринта в полицията какво са видели, служителите затвориха въжената линия.

— На работа, народе! — извика един от криминолозите.

Туристите често се подиграваха на този типичен бергенски израз, затова местните жители избягваха да го използват, но в ситуации като тази, когато страхът и ужасът вземат превес, хората неволно се връщат към обичайните си езикови средства.

— Да, на работа — повтори саркастично Рафто, а очите му проблеснаха между гънките на лицето — същински палачинки, наредени една върху друга.

Трупът на жената в снега пред тях беше накълцан на парчета и единствено гърдата ѝ позволи на екипа да установи със сигурност пола ѝ. Гледката напомни на Рафто за миналогодишната катастрофа до квартал „Айдсвог“, когато при рязък завой падналите от тежкотоварен камион алуминиеви профили бяха нарязали буквално на парчета колата в насрещното платно.

— Била е убита и разчленена тук — установи криминологът.

Рафто се питаше защо изобщо колегата му направи това уточнение. Беше повече от очевидно: снегът около трупа бе опръскан с кръв, а дългите вади от двете страни на тялото показваха, че убиецът е прерязал най-малко една главна артерия, докато сърцето на жената е биело. Записа си да провери кога е спрял снегът през изминалата нощ. Последната кабина тръгваше в пет следобед. Жертвата и убиецът можеше, разбира се, да са дошли и по планинската пътека, лъкатушеща под въжената линия, или с въжената железница до съседния връх, Фльой, а оттам — пеш. И все пак по-вероятна му се виждаше версията с въжената железница, защото маршрутът за разходка беше прекалено изморителен.

В снега личаха следите от двама души. Малките отпечатъци несъмнено бяха от обувките на жената, макар краката на трупа да не бяха обути. Другите стъпки сигурно бяха на убиеца. Водеха към пътеката.

— Големи ботуши — отбеляза младият криминолог с хлътнали бузи, родом от остров Сутра. — Поне 48-и номер. Явно е едър мъж.

— Не е задължително — възрази Рафто и подуши въздуха. — Отпечатъците от подметките му са неравномерни дори на равното. Това означава, че вероятно си е обул два-три номера по-големи обувки, за да ни заблуди.

Рафто усети как го гледат колегите му. Знаеше какво си мислят: залязлата звезда пак се опитва да блесне. Любимецът на вестниците: с голяма уста, корава муцуна и решителност, каквато прилича на герой. Накратко: мъж, създаден да краси заглавията. Ала дойде време Рафто да започне да им изглежда прекалено велик — и на колегите, и на пресата. Появиха се разни завоалирани намеци, че мисли само за себе си и за своето място под прожекторите; че в егоизма си минава през доста колеги и през доста трупове. Герт Рафто не се притесняваше от тези обвинения. Не разполагаха с нищо срещу него. Дори и да имаха компромати, не бяха сериозни. Разчу се, например, че от местопрестъпленията, където той е водил огледи, са изчезвали скъпоценности. Тук часовник, там бижу — собственост на убития. Все вещи, вече ненужни на жертвата. Един ден обаче колега на Рафто отвори чекмедже на бюрото му, за да си вземе химикалка, и попадна на три пръстена. Началникът повика Рафто в кабинета си и му поиска обяснение. Нареди му при следващия оглед да си държи езика зад зъбите, а ръцете — в джобовете. И толкова. Ала слуховете плъзнаха веднага. И неколцина журналисти надушиха скандала. И сякаш никой не се изненада от факта, че когато преди няколко години срещу участъка заваляха обвинения за полицейско насилие, конкретни доказателства се появиха само срещу един-единствен полицай: мъжа, създаден да краси вестникарските заглавия.

Обвиненията срещу Герт Рафто в никакъв случай не бяха изфабрикувани — всички го знаеха със сигурност. Но знаеха и друго: старши инспекторът се бе превърнал в изкупителна жертва на насилствен подход, прилаган в участъка в продължение на години. Само защото бе имал неблагоразумието да подпише няколко доклада за арестанти — предимно педофили и наркопласьори, насинили се уж при падане по старото стълбище към килиите във временния арест.

Вестниците го подложиха на унищожителна критика. Лепнаха му прозвището Железния Рафто. Макар и неособено оригинално, хрумването им напълно му прилягаше. Прякорът му постепенно обогати значението си. Журналистите интервюираха неколцина от старите му врагове от двете страни на закона. Те, съответно, се възползваха от възможността да му отмъстят, разбира се. И когато един ден дъщерята на Рафто се прибра разплакана от училище, защото я нарекли „желязното стълбище“, жена му заяви, че чашата е преляла и тя не може повече да гледа безучастно как той завлича цялото си семейство в калта. Както се бе случвало и преди, Рафто изгуби самоконтрол. Съпругата му си тръгна с дъщеря им. Този път завинаги.

За Рафто настъпиха тежки времена, но той не забрави кой е: Железния Рафто. Изчака шумотевицата да поутихне и отново се впусна в работата си с всички сили. Трудеше се неуморно ден и нощ, за да си възвърне някогашните позиции. Ала колегите му отказваха да забравят миналите събития, раните бяха прекалено дълбоки и Рафто ежедневно се сблъскваше със съпротивата на колектива срещу евентуалните му успехи. Не желаеха Рафто отново да заблести и да им напомня — на тях и на медиите — онова, което толкова упорито се мъчеха да забравят: снимките на малтретирани от полицаите арестанти. Той обаче реши: ще им покаже на какво е способен. Ще им даде ясно да разберат, че Герт Рафто няма да позволи да го погребат, преди да му е дошло времето; че градът принадлежи на него, а не на социалните работници — тези бабички с копринени ръкавици, които само киснат в кабинетите си, а езиците им са толкова дълги, че оттам могат да ближат задниците и на общинските съветници, и на продажните вестници, подмазващи се на социалистите.

— Направѝ снимки и разбери коя е мъртвата — нареди Рафто на криминолога с фотоапарата.

— И кой ще успее да идентифицира тази безформена маса?

Младият мъж посочи красноречиво трупа. Рафто се подразни от тона му.

— Все някой ще се обади в полицията да съобщи за изчезването на жена, ако вече не го е направил. На работа, новобранец.

Рафто се качи на върха и огледа околността. Погледът му се спря на близкото възвишение. Там се виждаше фигура. Човек? Странно, стоеше напълно неподвижно. Канара? В старанието си да разбере какво е Рафто присви очи. Беше идвал тук стотици пъти с жена си и дъщеря си, но никога досега не бе забелязвал канара. Слезе до кабината, поговори си с водача и му поиска бинокъл. След петнайсет секунди Рафто установи, че фигурата не е никаква канара, а три големи кръгли топки от сняг, наредени една върху друга.

Рафто никак не харесваше района Фелсиден с така наречените „живописни“, криви дървени къщи без топлоизолация, със стълбища и мазета в тесни улички, където не прониква слънчева светлина, но богаташките отрочета даваха мило и драго — тоест милиони — да си купят традиционна бергенска къща, а после я преобразяваха до степен да не остане нищо от първоначалния ѝ вид. Тук вече не отекваха детски стъпки, цените отдавна бяха прогонили младежите и семействата с малки деца в предградията отвъд планините. В района цареше пълна тишина като в квартал с офис сгради. И въпреки това, докато натискаше звънеца, Рафто имаше усещането, че някой го наблюдава.

След малко вратата се открехна. Подаде се бледо, изплашено женско лице и го погледна въпросително.

— Они Хетлан? — Рафто ѝ показа служебната си карта. — Става дума за вашата приятелка Лайла Осен.

Апартаментът беше много малък и странно решен: банята се намираше непосредствено до кухнята, между спалнята и хола. Они Хетлан едва бе успяла да смести диван и тапицирано със зелено-оранжева дамаска кресло в хола, облепен с виненочервени тапети. Върху оставащата неголяма площ на пода стояха купчини списания, книги и дискове. Рафто прескочи преобърнат съд с вода и котка, за да стигне до дивана. Они Хетлан седна в креслото и започна нервно да усуква колието си. Зеленото камъче на висулката беше напукано. Или в резултат от фабричен дефект, или като търсен ефект.

Они Хетлан бе научила за смъртта на приятелката си от мъжа, с когото Лайла живееше — Бастиан. Докато слушаше подробния разказ на полицая, по лицето ѝ се изписа гама от емоции.

— Това е ужасно — прошепна Они. — Бастиан не ми спомена нищо такова.

— Не искахме да огласяваме подробности по случая — обясни Рафто. — Бастиан ми каза, че сте най-добрата приятелка на Лайла.

Они кимна.

— Знаете ли какво е правила тя на връх Юлрикен? Бастиан няма представа. По това време гостувал заедно с децата на майка си във Флурьо.

Они поклати глава. Категорично. Целеше да не остави съмнение у полицая. Всъщност съмнение у него породи не самата реакция, а предшествалото я колебание за частица от секундата. Герт Рафто се нуждаеше именно от тази частица от секундата:

— Госпожице Хетлан, разследваме убийство. Надявам се, разбирате колко сериозно е положението и какъв риск поемате, като премълчавате важни факти.

Тя погледна объркано полицая с лице на булдог. Рафто веднага надуши плячката:

— Ако си въобразявате, че така ще пощадите близките ѝ, грешите. Рано или късно тези неща излизат наяве.

Тя преглътна. Изглеждаше изплашена. Още щом видя лицето ѝ на вратата, той разпозна страха. Затова Рафто нанесе решителния си удар — всъщност съвсем невинна заплаха, която обикновено постигаше желаното въздействие и върху невинни, и върху виновни:

— Избирайте: или ще ми разкажете какво знаете сега, или ще ви повикам на разпит в участъка.

От очите ѝ бликнаха сълзи и тя подхвана с глух, задавен глас:

— Лайла имаше среща.

— С кого?

Они Хетлан си пое пресекливо дъх.

— Лайла ми каза малкото му име и какво работи. Закле ме да ги запазя в тайна. Най-вече заради Бастиан.

Рафто погледна в бележника, за да прикрие нетърпението си.

— Как се казва и какво работи?

Той записа показанията на Они. Сравнително често срещано име. Същото важеше и за професията. Берген обаче беше относително малък град, затова Рафто се задоволи с информацията. Интуицията му подсказваше, че е на прав път. Под интуиция той разбираше трийсетгодишен опит в полицията и познание за човешката природа, изградено предимно върху мизантропска нагласа.

— Сега ще ми обещаете да не казвате на никого — настоя той. — Нито на близките си, нито на журналисти, нито дори на други полицаи, ако искат да разговарят с вас. На никого. Разбрахте ли?

— Дори на… полицаи?

— Категорично не. Разследването оглавявам аз и трябва да знам със сигурност кой разполага с тази информация. Докато не ви кажа друго, не знаете нищо.

„Най-сетне“, помисли си Рафто, застанал вън, на стълбите. Светлината се отрази в прозорец в дъното на уличката. Отново го връхлетя усещането, че го наблюдават. И какво от това? Този път щеше да получи възмездие. Ударил бе и неговият час. Герт Рафто разкопча палтото си. На път към центъра, надолу по хлъзгавите улици, изобщо не усещаше дъждовните капки, потънал в безмълвното си тържество.

В пет следобед дъждът се лееше над Берген като из ведро. Върху бюрото пред Герт Рафто лежеше списък с имена, изпратен от профсъюза. Рафто започна търсенето сред хората с малкото име, съобщено му от Они Хетлан. Оставаха само още трима. Излязъл бе от дома на Они едва преди два часа, а съвсем скоро щеше да разбере кой е убил Лайла Осен. Случай, разрешен за по-малко от дванайсет часа. Никой не можеше да му отнеме успеха, да го лиши от овациите, защото бе постигнал всичко сам и възнамеряваше да уведоми пресата лично. Журналисти от столицата, долетели веднага през планината, вече бяха успели да обсадят участъка. Началникът бе наредил никой да не огласява подробности относно състоянието на трупа, но въпреки това лешоядите бяха надушили кървавата баня.

— Някой е снесъл на пресата каквото не трябва — отсече началникът и погледна Рафто.

Полицаят посрещна новината с мълчание и потисна усмивката, напираща на устните му: журналистите само чакаха нова информация, готови да предават от мястото на събитието. Рафто намали радиото, от което се чуваше как Уитни Хюстън повтаря „Ще те обичам винаги“, но преди да вдигне слушалката, телефонът звънна.

— Да, моля — обади се той с раздразнение. Нямаше търпение да разкрие убийството на Лайла Осен.

— Човекът, когото търсиш, съм аз.

Пониженият полицай веднага разбра, че не е шега или грешно набран номер. Овладеният и хладнокръвен глас с ясна, делова дикция изключваше да се обажда обикновена откачалка или алкохолик. Гласът внушаваше и още нещо, но Рафто не успя да го определи точно. Полицаят се изкашля два пъти. Не бързаше да отговаря. Така щеше да покаже, че събеседникът му не е разклатил душевното му равновесие.

— С кого разговарям?

— Знаеш с кого.

Рафто затвори очи и изруга наум. Мамка му, мамка му, извършителят се канеше да се предаде. А в такъв случай Рафто нямаше да постигне толкова блестящ успех като при показен арест.

— И какво те кара да мислиш, че търся точно теб? — процеди той през зъби.

— Просто го знам — отговори гласът. — Ако действаме по моя начин, ще си постигнеш целта.

— А именно?

— Да ме арестуваш. Ще имаш тази възможност. Сам. Чу ли ме добре, Рафто?

Полицаят кимна инстинктивно и чак после се опомни, че онзи не го вижда.

— Да — потвърди той в слушалката.

— Ще те чакам до тотемния стълб в парка на полуостров Нурнес — продължи гласът. — След десет минути.

Рафто се замисли. Въпросният парк се намираше до Аквариума. Щеше да стигне там за по-малко от десет минути. Но защо да се срещат точно там, на полуострова?

— За да се уверя с очите си, че си сам — отвърна гласът, сякаш прочел мислите му. — Ако се появиш с друг полицай или закъснееш, няма да ме намериш. Ще изчезна завинаги.

Умът на Рафто обработваше трескаво информацията и преценяваше вероятностите. Стигна до заключението, че няма да успее да организира акция с колеги: идеално оправдание за доклада за решението си да действа сам.

— Добре — отвърна Рафто. — А после?

— Ще ти разкажа всичко и ще ти изложа условията, при които съм съгласен да се предам.

— Какви условия?

— По време на процеса да не нося белезници; пресата да няма достъп до случая; да излежавам присъдата си на място, където да не се налага да общувам с други затворници.

Рафто едва не се задави.

— Добре — той си погледна часовника.

— Чакай. Има и още. Искам в килията ми да има телевизор и да ми носят каквито книги пожелая.

— Ще го уредим — обеща полицаят.

— След като подпишеш споразумение, че приемаш условията ми, ще дойда с теб в участъка.

— Ами ако… — подхвана Рафто, но в слушалката се разнесе сигнал „свободно“.

Онзи бе затворил.

Рафто паркира близо до квартал „Верфте“ — „Корабостроителницата“. Умишлено избра този път, макар че не бе най-краткият, но оттам се откриваше по-добра видимост към парка, разположен върху хълмист терен с утъпкани пътеки и възвишения, покрити с повехнала, пожълтяла трева. Дърветата протягаха черните си жилести пръсти към тежките облаци, носещи се над морето откъм остров Аскьой. Някакъв мъж подтичваше след нервния си ротвайлер, опънал каишката си. Рафто бръкна в джоба на палтото си и опипа револвера „Смит & Уесън“, докато минаваше покрай басейна в Нурнеснуст, боядисан в бяло, приличен на огромна вана до брега на морето. Зад ъгъла съзря десетметровия тотемен стълб — двутонен подарък от Сиатъл за Берген по случай деветстотния рожден ден на норвежкия град. Рафто чуваше дишането си и шляпането на обувките си по мокрите листа. Заваля дъжд. Дребните капки шибаха лицето му. До тотемния стълб стоеше самотна човешка фигура, обърната към Рафто, все едно знаеше откъде ще се появи полицаят.

Рафто стисна инстинктивно револвера, докато изминаваше последните метри до човека. Спря на известно разстояние. Присви очи, за да ги предпази от дъжда. Не може да е истина.

— Изненадан ли си? — попита гласът.

Чак сега полицаят се сети какво му бе направило впечатление по телефона. Не отговори. Умът му заработи на пълни обороти.

— Въобразяваше си, че ме познаваш — продължи гласът. — Но всъщност аз те познавам по-добре. Предвидих, че ще дойдеш сам.

Рафто го гледаше с невярващи очи.

— Това е игра.

— Игра ли? — прочисти си гласа полицаят.

— Да. Нали и ти обичаш да играеш.

Рафто стисна още по-здраво дръжката на револвера и го поразмести, за да се увери, че оръжието няма да се закачи за подплатата на джоба, ако се наложи да го извади.

— Защо избра мен? — попита той.

— Защото си най-добрият. А аз играя само с най-добрите.

— Откачалка — прошепна Рафто и веднага съжали.

— Точно по този въпрос не съществуват две мнения — отвърна онзи с лека усмивка. — И ти си луд, драги. Всички сме луди. Приличаме на неспокойни призраци, които не намират пътя към дома си. Винаги е било така. Знаеш ли защо индианците са ги изработвали?

Мъжът пред Рафто посочи със свит показалец, облечен в ръкавица, дънера с резбовани фигури, наклякали една върху друга и вторачени над фиорда с големите си, черни, слепи очи.

— За да задържат душите — обясни той. — За да не им позволят да се изгубят. Тотемните стълбове обаче гният. Именно това е смисълът. Когато изчезнат, душите трябва да си намерят ново убежище. Например маска, огледало или новородено.

От Аквариума се чуха дрезгавите крясъци на пингвините.

— Ще ми кажеш ли защо я уби? — попита Рафто и чу колко дрезгаво звучи и неговият глас.

— Жалко, че играта свърши, Рафто. Беше забавно.

— И как разбра, че съм тръгнал по следите ти?

Другият вдигна ръка и Рафто инстинктивно отстъпи крачка назад. Между пръстите му се поклащаше колие със зелена висулка във формата на сълза с черна пукнатина. Рафто чуваше ясно бесните удари на сърцето си.

— Отначало Они Хетлан отказваше да говори. Но впоследствие… как да се изразя… я убедих.

— Лъжеш.

Рафто почти не дишаше и изобличителната дума не прозвуча никак убедително.

— Тя ми каза, че си я предупредил да не дава информация на колегите ти. Това ме окуражи да те повикам сам. Знаех, че ще приемеш. Защото си се надявал този арест да ти осигури триумфално завръщане, нали?

Студените капки се лепяха по лицето на Рафто като пот. Сложил пръст върху спусъка на револвера в джоба си, той се мъчеше да говори бавно и спокойно:

— Не избра подходящо място. Стоиш с гръб към морето, а всички пътища към сушата са завардени от полицейски патрули. Не може да се промъкне и игла.

Човекът пред него подуши въздуха.

— Усещаш ли, Герт?

— Какво?

— Страха. Адреналинът има много специфична миризма. Но какво ти обяснявам, ти и без това знаеш. Определено си усещал тази миризма, докато си пребивал арестанти. И Лайла миришеше на страх. Особено когато видя инструментите ми. А Они — още по-силно. Вероятно защото си ѝ разказал как е умряла Лайла и е разбрала какво я чака веднага щом ме е видяла. Миризмата на адреналин действа много възбуждащо, нали? Чел съм, че някои хищници намират плячката си именно по тази миризма. Само си представи как трепери жертвата им, докато се опитва да се скрие, знаейки, че миризмата на страха ѝ ще ѝ донесе сигурна гибел.

Рафто гледаше ръцете на събеседника си. В ръкавици, не държат нищо, отпуснати встрани. Бяха се срещнали се все пак посред бял ден близо до центъра на втория по големина град в Норвегия. Въпреки напредналата си възраст Рафто се намираше в добра физическа форма, откакто отказа алкохола. Имаше бързи рефлекси и бе запазил почти изцяло бойните си умения. Можеше да извади револвера за частица от секундата. Тогава защо зъбите му тракаха от ужас?

Шеста глава

Полицай Магнюс Скаре се облегна на служебния си стол и затвори очи. Под клепачите му веднага се появи фигура в костюм, застанала гърбом към него. Побърза да отвори очи и погледна часовника. Шест. Реши, че заслужава почивка, защото бе изпълнил всички процедури по издирването на безследно изчезнал. Позвъни във всички болници, за да провери дали са приели жена на име Бирте Бекер. Обади се в централите на таксиметровите фирми и ги накара да проверят кои шофьори са пътували близо до адреса в квартал „Хоф“ миналата нощ. Разговаря със служители в банката, където е работела изчезналата. Оттам потвърдиха, че госпожа Бекер не е теглила големи суми от сметката си нито преди да изчезне от дома си, нито след това. Полицаите на летището в Осло провериха списъците с пътниците от миналата вечер, но единственият човек с фамилно име Бекер беше съпругът на Бирте, Филип. За него вече знаеха, че е пътувал до Берген. Скаре се обади и във фериботните компании, обслужващи линии до Дания и Англия, макар да имаше нищожна вероятност Бирте Бекер да е заминала за чужбина, защото паспортът ѝ се намираше в дома ѝ. Съпругът ѝ го показа на разследващите органи. Амбициозният Скаре пусна по факса информационно писмо за външния вид на изчезналата до всички хотели в Осло и областта Акершхюс, а после разпрати съобщение до всички оперативни единици, включително до патрулите в Осло, да реагират с повишено внимание, ако забележат жена, отговаряща на описанието.

Оставаше единствено да разреши въпроса с мобилния ѝ телефон.

Магнюс се обади на Хари да го информира за ситуацията. Старши инспекторът звучеше задъхан, а в слушалката долиташе и разпалено чуруликане.

Хари зададе няколко въпроса за мобилния телефон на Бирте Бекер и затвори. Скаре излезе в коридора. Вратата към кабинета на Катрине Брат стоеше отворена, осветлението беше включено, но от нея нямаше и следа. Той се качи в столовата на горния етаж.

Кухнята вече не работеше, но върху масичка на колелца до вратата имаше кана с още топло кафе, сухари и конфитюр. В помещението седяха четирима души, сред които и Катрине Брат. Беше се задълбочила в купчина книжа, наредени в класьор. Пред нея стоеше чаша вода и отворена кутия за храна с две филии хляб. Очилата ѝ с тънка рамка и тънки стъкла почти не се виждаха върху лицето ѝ.

Скаре си наля кафе и се приближи до масата ѝ.

— Планирано извънредно работно време ли? — попита той и седна.

Стори му се, че чу въздишка, преди Катрине да вдигне очи от листовете.

— Откъде се досетих ли? — усмихна се той. — Донесла си кутия с храна от вкъщи. Значи си знаела предварително, че ще останеш в службата след пет часа, когато столовата затваря. Извинявай, просто работата като разследващ е изострила наблюдателността ми. Обща болест.

— Нима? — промърмори незаинтересовано тя, докато погледът ѝ шареше по книжата в папката.

— Да — кимна Скаре, отпи от кафето и се възползва от възможността да я огледа.

Катрине седеше леко наведена напред и деколтето на блузата ѝ откриваше дантеления край на белия ѝ сутиен.

— Да вземем например изчезналата жена в „Хоф“. Не разполагам със сведения, по-различни от сведенията, достъпни за всички останали. И въпреки това не спирам да се питам дали пък тялото на изчезналата не е близо до дома ѝ под снега или под шумата. Или убиецът го е захвърлил в някое от малките езера и потоци.

Катрине Брат не отговори.

— И знаеш ли защо тази мисъл не ми дава мира?

— Не — отговори беззвучно тя, без да вдига очи от класьора.

Скаре се пресегна над масата и постави мобилен телефон точно пред Катрине. Тя откъсна поглед от листовете с неприкрито отегчение.

— Това е мобилен телефон — подхвана Скаре. — Сигурно си мислиш, че е изобретен съвсем наскоро, но истината е друга. Още през април 1973-та бащата на мобилните комуникации Мартин Купър провел със съпругата си първия в историята разговор с безжичен телефон. Купър, разбира се, не е подозирал, че изобретението му ще се превърне в един от основните помощници на полицията при издирването на изчезнали лица. Ако имаш амбиции да станеш що-годе приличен детектив, те съветвам да слушаш внимателно какво ти казват по-опитните от теб и да се учиш от тях.

Катрине свали очилата си и погледна Скаре с лека усмивка. Изражението ѝ никак не му хареса, макар да не успя да го разтълкува.

— Цялата съм в слух, инспекторе.

— Добре. И така: Бирте Бекер притежава мобилен телефон, а той излъчва сигнали, които се прихващат от наземните станции в района, където се намира телефонът. Достатъчно е да е включен, дори не е нужно да разговаря по него. Затова в началото американците го нарекли „клетъчен телефон“: сигналите му се засичат от станции, всяка от които покрива определена площ или „клетка“. Обадих се в „Теленур“ и оттам ме осведомиха, че станцията в „Хоф“ засякла сигнал от телефона на Бирте. Екипът ни обаче претърси цялата къща, без да открие телефона ѝ. Вероятността да го е изпуснала близо до къщата е нищожна. Следователно… — Скаре вдигна ръце като фокусник след блестящо изпълнен номер — … след като си изпия кафето, ще се обадя в Оперативната дежурна част и ще наредя да изпратят спасителен екип.

— Успех — Катрине му подаде телефона и прелисти следващата страница.

— Разглеждаш един от старите случаи на Хуле, нали?

— Да.

— Тогава си беше втълпил, че в Осло върлува сериен убиец.

— Знам.

— Нима? А знаеш ли, че Хуле сгреши? И то не за първи път. Той е вманиачен на тема серийни убийци, все едно живее не в Норвегия, а в САЩ. Засега обаче не е успял да намери случай на серийно престъпление по нашите географски ширини.

— В Швеция не липсват примери за серийни убийци: Тумас Квик, Юн Асониус, Туре Хедин…

— Добре си научила урока си — разсмя се Скаре. — Ако искаш обаче да ти преподам някои важни тънкости в реалния процес на разследване, предлагам да се махнем оттук и да отидем да пийнем по бира.

— Благодаря, но не…

— Може и да хапнем. Така като гледам, не си взела много провизии.

Най-сетне Скаре успя да улови погледа ѝ и да задържи вниманието ѝ. В очите ѝ проблесна странна светлина, сякаш дълбоко в тях се разгоря огън. Скаре и друг път бе виждал този пламък. „Успях — помисли си той, — запалих искрата.“ В хода на разговора бе съумял да се изкачи до нейната дивизия.

— Погледни на предложението ми като на… — той си даде вид, че търси точната дума — … обучение.

По устните ѝ се разля широка усмивка.

Скаре усети как пулсът му се ускорява. Обля го горещина. Вече усещаше тялото ѝ до своето; представи си как пръстите му се плъзгат по чорапа над коляното ѝ и с леко шумолене продължават нагоре.

— Какво искаш, Скаре? Да запишеш в актива си новата мацка в Отдела ли? — Тя се усмихна още по-широко, а блясъкът в очите ѝ стана още по-ослепителен. — Да побързаш да я изчукаш пръв, както момченцата заплюват най-големите парчета торта, за да не ги изпревари друг?

Магнюс Скаре усети как долната му челюст увисна.

— Нека ти дам няколко приятелски съвета, Скаре. Стой далеч от колежките си. Не си губи времето да ходиш в столовата и да пиеш кафе, ако смяташ, че си надушил важна следа. И не си прави труда да се перчиш с правомощията си. Няма да се обадиш в Оперативната дежурна част, а на Хуле и той ще реши дали да започнем издирване. После Хуле ще се свърже с „Гражданска защита“, чиито служители са в готовност да се намесят всеки момент. Оттук не се изпраща спасителен екип.

Катрине смачка на топка салфетката си и я хвърли в кошчето зад Скаре. И без да се обръща, той знаеше, че е уцелила. Тя затвори класьора и стана. Скаре успя да се поокопити.

— Не знам какво си въобразяваш, Брат. Ти си омъжена, ама явно вкъщи не получаваш достатъчно и се надяваш някой пич като мен да… да… — думите му бягаха. Мамка му, нищо не му хрумваше. — Предлагам ти само да те светна за това-онова, курво.

От лицето ѝ сякаш се отметна завеса и Скаре се вгледа право в пламъците. Очакваше да му удари шамар, но тя не го направи. Когато заговори отново, гласът ѝ звучеше спокойно и напълно овладяно и Скаре си даде сметка, че всичко се случи в очите ѝ и тя дори не бе помръднала пръст:

— Моля за извинение, ако съм те разбрала погрешно.

Изражението ѝ обаче показваше недвусмислено, че Катрине не допуска подобно нещо.

— За твое сведение първият разговор, който Мартин Купър провел с помощта на изобретението си, бил не със съпругата му, а с конкурента му Джоуел Ейнджъл от „Бел Лабораторис“. Според теб дали Купър му се е обадил, за да го светне за това-онова, Скаре? Или по-скоро за да се изфука?

Тя си тръгна. Скаре проследи с поглед как платът на костюма ѝ се търка о дупето ѝ, докато върви с поклащащи се бедра към изхода на столовата. Мамка му, тази жена е напълно луда! Прииска му се да стане и да запрати нещо по нея. Но знаеше, че няма да улучи. Освен това май беше по-добре да си остане на мястото, защото ерекцията му още не бе спаднала.

Хари усещаше как дробовете му се издуват под ребрата. Дишането му започна да се нормализира, но не и пулсът. Сърцето му препускаше като заек в гърдите. Спортният му екип натежа от попилата пот. Хари се намираше в гората до ресторанта на възвишението Екеберг. Ресторантът, издържан в стила на функционализма и построен в периода между двете световни войни, някога беше гордостта на Осло. Издигаше се величествено над града върху стръмния склон на изток. С течение на времето обаче гостите на заведението изгубиха желание да изминават разстоянието от центъра до гората. Ресторантът престана да носи печалба, западна и заприлича на занемарена барака за пенсионирани паркетни лъвове, застаряващи пияници и самотни души, които търсят спътници. Накрая го затвориха. Хари обичаше да идва с колата на възвишението, издигащо се над жълтия похлупак от изгорели газове, и да тича по пътеките и по стръмнините. Наклонът оказваше съпротивление на скоростта му и млечната киселина започваше да изгаря мускулите му. Обичаше да се спира до изгубилия очарованието си ресторант, да сяда на мократа, обрасла с бурени тераса и да гледа града, който някога чувстваше свой, но от известно време възприемаше като имот, отнет му след фалит; като бивша приятелка, вече принадлежаща другиму.

Възвишения опасваха града от всички страни. Единствената възможност за бягство предлагаше фиордът. Според геолозите Осло се намирал в кратера на угаснал вулкан. Във вечери като тази Хари често си представяше, че светлините на града са пукнатини в земната кора, откъдето проблясва нагорещена лава. Оттук възвишението „Холменколен“ приличаше на светла запетайка върху отсрещния склон. Хари се мъчеше да прецени къде се намира къщата на Ракел. Замисли се за писмото. И за обаждането на Скаре, който му бе съобщил за изчезналия мобилен телефон на Бирте. Сърцето на Хари вече биеше по-кротко, изпомпваше ефективно кръвта и изпращаше спокойни равномерни сигнали до мозъка му, че е живо. Като мобилен телефон към наземна станция. Сърце. Сигнал. Писмото. Подозрението му беше направо налудничаво. Защо тогава не можеше да прогони тази мисъл от съзнанието си? Защо изчисляваше за колко време ще изтича до колата, ще стигне до „Хоф“ и ще провери дали самият той е психясал, или по-скоро някой друг?

Застанала до кухненския прозорец, Ракел гледаше към боровете, които скриваха гледката към съседния двор. Наскоро Сдружението на жилищните собственици в квартала организира среща и Ракел предложи да се отсекат някои от дърветата, за да нахлува повече светлина, но останалите посрещнаха идеята ѝ с мълчаливо неодобрение — толкова недвусмислено, че тя дори не предложи да гласуват. Боровете закриваха гледката, а хората в квартал „Холменколен“ искаха точно това. Там, високо над града, снегът още не се бе стопил и автомобилите, повечето марка „Беемве“ или „Волво“, внимателно минаваха по виещия се по склоновете път, докато пътуваха към електрическите врати на гаражите си, към вечерята, приготвена лично от редовно спортуващи, неработещи съпруги (с малко напътствия от домашната помощница, разбира се).

Въпреки масивните изолационни плочи между етажите в къщата, която Ракел наследи от баща си, тя чуваше музиката от стаята на Олег. „Лед Цепелин“ и „Дъ Ху“. На дванайсет години на Ракел не би ѝ хрумнало да слуша музика за възрастта на родителите си. Олег обаче непрекъснато въртеше тези дискове, защото му ги бе подарил не друг, а Хари. Ракел си спомни колко отслабнал ѝ се стори Хари при последната им среща. Буквално се беше стопил, както и споменът за него в съзнанието ѝ. Струваше ѝ се направо плашещо колко бързо образът на човек, с когото си бил в интимни взаимоотношения, избледнява и изчезва от мислите ти. Вероятно причината за това се крие именно в някогашната близост: щом тя изчезне, връзката изглежда нереална, заприличва на сън и човек бързо-бързо забравя за нея, защото има чувството, че се е случила само в главата му. Навярно затова срещата с Хари ѝ подейства като шок. Ракел остана разтърсена, след като го прегърна отново, усети миризмата му, чу гласа му на живо: не по телефона, а от удивително нежните устни върху суровото лице, осеяно с нови бръчки. Докато се вглеждаше в менящия се блясък на сините му очи, Ракел си припомни миналото.

Въпреки това тя се радваше, задето връзката им приключи и остана зад гърба ѝ; задето забрави намеренията да прекара живота си с този мъж и взе решение повече да не му позволява да опорочава живота им — нейния и на Олег — с противната действителност на неговата професия.

Сега Ракел се чувстваше по-добре. Много по-добре. Погледна часовника. Той щеше да се прибере съвсем скоро. Защото за разлика от Хари, Матиас винаги спазваше уговорения час.

Миналото лято се запознаха съвсем случайно на градинско парти, организирано от Сдружението на живущите в квартал „Холменколен“. Той дори не живеел в района, а дошъл по покана на свои приятели. Двамата с Ракел разговаряха цяла вечер. Предимно за нея. Матиас я слушаше внимателно и с типичния за лекарите интерес или поне така ѝ се стори. След два дни ѝ се обади и я покани да го придружи на изложба в културния център „Хение Унста“. Добави, че и Олег е добре дошъл, защото имало и детска експозиция. Времето се случи лошо, творбите на изложбата се оказаха посредствени, а Олег се държа много резервирано. Матиас обаче съумя да освежи атмосферата с ведрото си настроение и жлъчните си коментари за таланта на художниците. След като се прибраха вкъщи, помоли да го извинят за неподходящата идея и с усмивка обеща повече да не ги води на каквото и да е, освен ако не проявят желание, разбира се. После прекара една седмица в Ботсвана. Още щом се прибра в Норвегия, се обади на Ракел и я покани на среща.

Тя чу шума от автомобила му. Явно включи на по-ниска предавка, преди да поеме по стръмната площадка към гаража. Матиас караше хонда „Акорд“, стар модел. Кой знае защо, това ѝ харесваше. Той винаги паркираше пред гаража, не вкарваше колата вътре. И това ѝ харесваше. Харесваше ѝ също, че Матиас винаги си носи чисто бельо и тоалетни принадлежности; че я пита кога иска да се видят пак, че не възприема връзката им като даденост. Това, разбира се, сигурно щеше да се промени, но Ракел се чувстваше готова. Матиас слезе от колата. На ръст беше висок почти колкото Хари. Усмихна се към прозореца с момчешката си открита усмивка въпреки изтощителното, нечовешки дълго дежурство. Да, Ракел беше готова да направи следващата крачка. Да приеме в живота си мъж, който я подкрепя, обича и слага на първо място нея и сина ѝ. В коридора се чу как той отключи. Миналата седмица му бе дала ключ от дома си. Тогава Матиас го пое с въпросително изражение и с радостта на хлапе, което е получило входен билет за шоколадова фабрика.

Вратата се отвори, той влезе и тя се хвърли в обятията му. Дори вълненото му палто ѝ миришеше на хубаво. Студеният плат погъделичка приятно бузата ѝ, а спокойната топлина под него вече се разливаше и по нейното тяло.

— Какво има? — засмя се той, заровил нос в косите ѝ.

— Чаках те с такова нетърпение — прошепна тя.

Ракел затвори очи и постояха така известно време.

Тя най-сетне го пусна и се вгледа в лъчезарното му лице. Матиас беше красавец. По-привлекателен от Хари.

Той разкопча палтото си, закачи го и отиде да си измие ръцете на мивката, където миеха по-мръсните предмети. Това се бе превърнало в негов ритуал след лекции в Отделението по патоанатомия, където работеха с истински трупове. По същия начин Хари си миеше ръцете след оглед на местопрестъпление. Матиас отвори шкафа под мивката, извади торба с картофи и ги изсипа в коритото. Пусна струята върху тях.

— Как мина денят ти, скъпа?

Мнозина мъже на негово място биха попитали как е минала вечерята снощи — Матиас знаеше, че Ракел има среща с Хари. Дискретността му беше още една причина да го харесва. Започна да му разказва, докато гледаше през прозореца. Погледът ѝ се плъзна над боровете и се насочи към града в низините, където светлините от електрическите крушки вече бяха започнали да се сгъстяват. Той се намираше някъде там и вървеше по следите на нещо, което не бе открил и никога нямаше да открие. Беше ѝ жал за него. Изпитваше единствено съчувствие. По време на снощната вечеря погледите им изведнъж се вкопчиха жадно един в друг и те с мъка успяха да свалят очи от другия. Сякаш по телата им премина ток, но това продължи само миг. После приключи. Магията не трая дълго. Тя вече бе взела решение.

Ракел застана зад Матиас, прегърна го и отпусна глава върху широкия му гръб.

Усети как мускулите и сухожилията му се стягат под ризата, докато бели картофите и ги пуска в тенджерата.

— Май тези няма да стигнат — установи той.

Ракел мерна сянка до вратата и се обърна.

Застанал на прага, Олег ги наблюдаваше.

— Ще отидеш ли да донесеш още няколко картофа от мазето? — попита тя.

Тъмните му очи потъмняха още повече. Матиас също се обърна. Олег не помръдна.

— Аз ще отида — предложи мъжът и взе празна кофа от шкафа.

— Не — възпротиви се момчето и направи две крачки напред. — Остави на мен.

Олег взе кофата и излезе.

— Какво беше това? — попита лекарят.

— Страх го е от тъмното — въздъхна Ракел.

— Досетих се, но защо въпреки това слезе в мазето?

— Защото Хари го научи.

— На какво?

— Да прави онова, от което се бои, ако иска да преодолее страха си — поклати глава Ракел. — Докато живееше при нас, Хари винаги пращаше Олег в мазето.

Матиас се намръщи.

— Хари никога не е притежавал умения на детски психолог — усмихна се тъжно Ракел. — Олег обаче винаги слушаше него, а не мен. От друга страна, долу няма чудовища.

Матиас включи единия котлон и промърмори:

— И откъде сте толкова сигурни?

— И ти ли като малък си се страхувал от тъмното? — разсмя се Ракел.

— Не само като малък — усмихна се накриво Матиас.

Да, Ракел го харесваше. Животът ѝ бе станал по-хубав. Харесваше го, определено го харесваше.

Хари спря колата на улицата пред дома на Бекер. Остана вътре, загледан в жълтата светлина от прозорците, която се разпръскваше из градината. Снежният човек се бе смалил до размерите на джудже. Сянката му обаче се простираше чак до оградата. Хари слезе от колата и отвори портата. Тя изскърца жаловито и Хари направи гримаса. Знаеше, че е редно да позвъни, а не да влиза на своя глава. Градината също се смяташе за неприкосновена собственост като самата къща. Ала Хари нямаше нито необходимото търпение, нито желание да обсъжда намеренията си с професор Бекер. Мократа почва поддаваше под краката му. Хари приклекна. Светлината от къщата се отразяваше в снежния човек и му придаваше вид на фигура от матово стъкло. Заради топенето на снега през деня малките снежни кристали се бяха прегрупирали в по-големи, но надвечер, при спадането на температурите, влагата се бе кондензирала и замръзнала в други форми. В резултат сутрешният ситен, бял и лек снежец се беше превърнала в сивкав, сбит и едрозърнест.

Замахна с десния си юмрук и нанесе удар. Главата на снежния човек се отчупи от раменете и се търколи върху кафявата трева.

Хари замахна повторно. Този път обаче не сви пръстите си в юмрук, а ги заби право в тялото на снежния човек. Зарови ги в снега и напипа каквото търсеше.

Извади ръката си и я вдигна тържествуващ пред обезглавения снежен човек, както Брус Лий неизменно показва на противника си сърцето, което току-що е изтръгнал от гърдите му.

В ръката на Хари проблесна мобилен телефон „Нокия“ с панел в сребристо и червено. Батерията още не беше изтощена напълно.

Усещането за победа се изпари. Защото Хари си даваше сметка, че находката представлява не пробив в разследването, а просто антракт в куклен спектакъл, но личността на кукловода оставаше загадка. Целта на убиеца е била полицаите да намерят телефона.

Хари се приближи до входната врата и позвъни. Филип Бекер отвори. Косата му беше разчорлена, вратовръзката висеше накриво. Той премига няколко пъти като току-що станал от сън.

— Да — отговори той на въпроса на Хари. — Нейният телефон е точно такъв модел.

— Моля, наберете номера ѝ.

Филип Бекер влезе в къщата. Неочаквано на вратата се показа лицето на Юнас. Хари понечи да го поздрави, но в същия миг от червения мобилен телефон се разнесе мелодия. „Козльо, не ходи в шубрака“. Хари си спомняше как продължава известната песничка: „Малкото момче те чака.“

Хари видя как лицето на Юнас засия. После момчето започна да разсъждава и първоначалната радост от звука на нейния телефон отстъпи пред вцепеняващ страх. Хари преглътна с мъка. Познаваше толкова добре това усещане.

С влизането в апартамента си долови миризмата на гипсов прах и стърготини. В коридора радиаторите бяха струпани на купчина върху пода. По мазилката се забелязваха светли петна. Хари прокара показалец по белия слой върху паркета. После облиза върха на пръста си. Имаше солен вкус. От плесенните гъби? Или просто солта представлява избилата пот на основите на строежа? Приближи запалката си до стената, но нито забеляза, нито усети нещо.

Легна си. Докато се взираше в плътната тъмнина на спалнята си, се замисли за Юнас. И за майка си. За миризмата на болест, за лицето ѝ, което бавно чезнеше върху бялата възглавница; за дните и седмиците след смъртта ѝ, когато двамата със Сьос продължаваха да си играят, а баща им само мълчеше. Опитваха се да се преструват, че всичко си е както преди. Потънал в размисли, Хари сякаш долови слабо пукане в коридора. Като от невидими марионетни нишки, които се опъват, разпростират се в мрака, прогризват го и изпускат слаба, треперлива светлина.

Седма глава

Анемичната сутрешна светлина се просмукваше едва-едва между щорите в кабинета на главния полицейски инспектор и се полепяше по двете лица вътре като сива мембрана. Началник Хаген слушаше Хари намръщен. Над гъстите му черни вежди, сраснали се в обща дълга линия над очите, се бе образувала бръчка. На малък постамент върху голямото му бюро стоеше бяла кост от малък човешки пръст, принадлежал според надписа на японския батальонен командир Йошито Ясуда. Докато работел в Армейската офицерска школа, Гюнар Хаген изнасял лекции за кутрето на Ясуда: командирът отрязал доброволно малкия си пръст под погледа на войниците си по време на отстъплението от Бирма през 1944. Само преди година върнаха Хаген при някогашния му работодател — полицията — и го назначиха за началник на Отдела за борба с насилието. Тъй като оттогава изтече много вода, Хаген слушаше сравнително търпеливо, докато старши инспектор Хуле му докладваше по темата „изчезнали лица“.

— Всяка година постъпват повече от шестстотин сигнала за изчезнали само на територията на Осло. Повечето се появяват след броени часове. Почти няма случаи на изчезнали за по-дълго от няколко денонощия.

Хаген потърка с пръст косъмчетата над носа си: тяхна именно беше заслугата за срастването на двете му вежди. Мислеше за предстоящото съвещание в кабинета на шефа на Главното управление. Щяха да обсъждат орязването на бюджета.

— Изчезналите са предимно от заведения за психично болни или за възрастни хора с деменция — продължи Хари. — Има и случаи на избягали в Копенхаген или самоубийци. Те също не остават в неизвестност дълго: или се появяват в пасажерските списъци на летището, или засичаме, че са изтеглили пари от банкомат, или телата им изплуват на някой бряг.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гюнар Хаген и си погледна часовника.

— Това — отвърна Хари и подхвърли жълта папка, която плесна шумно върху бюрото на началника.

Хаген се наведе напред и прехвърли листовете, закрепени с телбод.

— Впечатлен съм, Хари. Досега не съм забелязал да подготвяш доклади с удоволствие.

— Докладът е на Скаре — уточни Хари. — Заключението обаче е мое и смятам да ви го поднеса в устна форма.

— По-накратко, ако обичаш.

Хари заби поглед в отпуснатите си ръце. Бе опънал дългите си крака пред стола. Пое си дъх. Знаеше, че каже ли го веднъж на глас, няма връщане назад.

— Броят на изчезналите е смущаващо голям.

Дясната половина от общата вежда на Хаген се вдигна.

— В смисъл?

— Ще намерите данните на шеста страница. Статистика за жените на възраст межди двайсет и пет и петдесет, потънали в неизвестност от 1995-а до днес, без да са открити. Допитах се до Отдела за издирване на изчезнали лица и оттам потвърдиха, че броят на тези жени е прекалено голям.

— Сравнен с какво?

— С минали години. Със статистиката в Дания и Швеция. Сравнен с изчезналите лица от други групи на населението. Очевидно се налага изводът, че сред лицата в неизвестност преобладават омъжени жени.

— Днес представителките на нежния пол са по-самостоятелни от преди — напомни Хаген. — Някои жени напускат семействата си и започват нов живот, например заминават за чужбина с друг мъж. От статистическите данни не можеш да добиеш представа за причината защо толкова много жени се водят безследно изчезнали. Какво ще кажеш?

— И датчанките, и шведките са се еманципирали с годините, шефе, но там случаите на безследно изчезнали са значително по-малко.

— Ако цифрите действително говорят за тревожна тенденция, защо никой досега не го е забелязал?

— Защото докладът на Скаре обхваща цялата страна, а полицейските управления имат практиката да следят само случаите в собствения си район. И вие разполагате със списък на изчезналите лица за последните петдесет години в цялата страна, който съдържа хиляда и осемстотин имена, но той обхваща и хора, изчезнали при корабокрушение или злополука като например при преобръщането на норвежката нефтена платформа „Александър Шилан“. Искам да подчертая, че досега никой не си е направил труда да следи има ли закономерност в случаите на потънали в неизвестност в цялата страна.

— Добре, Хари, но ние не носим отговорност за цяла Норвегия, а за престъпленията в района на Осло.

Хаген удари с длани по масата, за да даде знак на старши инспектора, че срещата е приключила.

— За беда проблемът стигна и до Осло — продължи обаче Хари.

— Какъв проблем?

— Снощи намерих мобилния телефон на Бирте Бекер в тялото на снежен човек в двора на къщата ѝ. Нямам представа какво точно става, шефе, но намирам за важно да разберем. Възможно най-бързо.

— Статистиката е интересна наука — Хаген взе разсеяно кутрето на Ясуда и го потърка с нокътя на палеца си. — Разбирам защо случаят на Бирте Бекер те притеснява. И все пак ми се струва недостатъчна причина да задълбаем в случая. Кажи ми, Хари, кое всъщност те подтикна да възложиш на Скаре да подготви доклад за изчезналите лица?

Хари погледна началника си. Извади намачкан плик от вътрешния си джоб и му го подаде.

— След участието ми в онова телевизионно шоу през септември го намерих в пощенската си кутия. Досега го смятах за шега.

Хаген извади листа от плика. Прочете шестте изречения и поклати глава:

— Снежен човек? А какво е „Мъри“?

— Точно това ме плаши.

Хаген го погледна с недоумение.

— Дано греша, но се опасявам, че ни предстои да се лутаме в адска тъмнина.

— Какво искаш, Хари? — въздъхна Хаген.

— Да събера разследващ екип.

Подобно на повечето полицаи в Главното управление Хаген смяташе Хари Хуле за своенравен, арогантен, заядлив, нестабилен алкохолик. Въпреки това началникът се радваше, задето двамата играят в един отбор: горко им на престъпниците, които Хари решеше да погне.

— Колко души? — попита Хаген. — И колко време?

— Десетима. Два месеца.

— Две седмици? Четирима души? Това не ми прилича на разследване на убийство — възнегодува Скаре.

Огледа неодобрително тримата си колеги, натъпкали се в кабинета: Катрине Брат, Хари Хуле и Бьорн Холм от Отдела за експертно-криминална дейност.

— Толкова успях да издействам от Хаген — отвърна Хари и се залюля назад на стола си. — И помнете, засега не разследваме убийство.

— А какво? — попита Катрине Брат. — Какво всъщност разследваме засега?

— Издирваме безследно изчезнала и се опитваме да разберем има ли връзка между зачестилите през последните години случаи на потънали в неизвестност жени.

— Всички са омъжени и изчезват внезапно в късна есен, нали? — попита Бьорн Холм с остатъци от специфичния за района Тутен говор — едно от нещата, които бе донесъл в Осло наред с колекцията си от грамофонни плочи на Елвис, кънтри, „Секс Пистълс“, „Джейсън & Дъ Скочърс“, три костюма, шити по поръчка в Нашвил, американска библия, възкъс диван за спане и обзавеждане за трапезария, оцеляло при три поколения от фамилията Холм. Всичко това Бьорн бе натоварил в ремарке и закарал в столицата с волво „Амазон“, произведено през 1970-а- годината, в която шведският автомобилен концерн прекратява производството на този модел.

Бьорн Холм беше купил колата за дванайсет хиляди крони, без да знае какъв е пробегът ѝ, защото броячът на километража отчиташе само до сто хиляди. Волвото обаче представляваше предметен израз на същността и житейските идеали на Бьорн. Обожаваше миризмата на кожа, ламарина, моторно масло, на избелялата поставка за шапки под задното стъкло, на фабриката „Волво“ и на облегалки, пропити с човешка пот. За Бьорн Холм това не беше просто засъхнал слой телесна течност, а благороден блясък, квинтесенция на душите на предишните собственици, на тяхната карма, хранителни навици и житейски подход. Заровете, окачени на огледалото в колата — оригинални плюшени „Фъзи Дайс“ — отразяваха в точна пропорция смесицата от истинска любов и иронична дистанция към някогашната американска култура и естетика, която пасваше като ръкавица върху ръка на норвежки селски син, закърмен с Джим Рийвс и „Рамоунс“. В момента Бьорн Холм носеше небрежна плетена шапка, с която приличаше по-скоро на полицейски информатор из наркосредите, отколкото на криминолог. Изпод шапката се подаваха два внушителни ръждивочервени бакенбарда с формата на котлети и ограждаха кръглото му симпатично лице. Очите му, леко изпъкнали като на риба, му придаваха постоянно учуден вид. Той беше единственият специалист сред тримата присъстващи, за когото Хари настоя изрично да участва в скромния му екип.

— Още нещо — старши инспекторът протегна ръка да включи шрайбпроектора, намърдан между купчините книжа върху бюрото му.

Магнюс Скаре изруга, защото върху лицето му се появиха разфокусирани букви, закри очи с ръка и се отмести. Зад проектора се чу гласът на Хари:

— Точно преди два месеца намерих това писмо в пощенската си кутия. Няма подател. Пощенското клеймо е от Осло. Представлява разпечатка от стандартен мастилен принтер.

Преди Хари да е помолил, Катрине Брат изгаси осветлението и стаята потъна в мрак. Така светлият четириъгълник върху бялата стена изпъкваше още по-ясно.

Прочетоха писмото наум.

— Колко поетично — промърмори Бьорн Холм.

— Кой е Мъри? — попита Скаре.

В отговор вентилаторът на проектора продължи да шуми равномерно.

— По-интересно е кой е Снежния човек — обади се Катрине Брат.

— Явно някой, който се нуждае от спешно наместване на чарковете в главата — отвърна Бьорн Холм.

Самотният смях на Скаре секна почти веднага.

— Мъри беше прозвището на човек, който вече не е между живите — обясни от тъмното Хари. — Мъри е абориген от Куинсланд в Австралия. Докато този Мъри беше жив, убиваше жени по цялата територия на Австралия. Точният брой на жертвите му не е известен. Истинското му име е Робин Тувумба.

Вентилаторът продължаваше да бръмчи.

— Серийният убиец — сети се Бьорн Холм. — Онзи, дето ти го уби.

Хари кимна.

— Да не би да подозираш, че отново се е развилнял сериен убиец?

— Писмото ме наведе на такава мисъл, да.

— Ей, ей, я по-кротко! — Скаре вдигна длани, сякаш да спре старши инспектора. — Хари, колко пъти си вдигал фалшива тревога, откакто се превърна в медийна звезда след австралийското ти приключение?

— Три — отвърна Хари. — Най-малко три пъти.

— И въпреки това досега в Норвегия не е имало такъв случай.

Скаре хвърли бърз поглед към Брат, за да се увери, че и тя го слуша.

— Защо непрекъснато ти се привиждат серийни убийци? Да не би заради курса във ФБР?

— Възможно е.

— Тогава нека ти напомня, че освен с изключение на санитаря, бил смъртоносни инжекции на неколцина старци, и бездруго пътници, в Норвегия не сме се сблъсквали със сериен убиец. Никога. Маниаците са запазена марка на САЩ, а дори и там най-често са само по филмите.

— Грешиш — възрази Катрине Брат.

Останалите се обърнаха към нея. Тя сподави прозявката си.

— Серийни престъпления са регистрирани в Швеция, Франция, Белгия, Германия, Англия, Италия, Холандия, Дания, Русия и Финландия. Уточнявам, че това са официално оповестените случаи, които местната полиция е разкрила. Статистиката за реалния брой извършени престъпления не се огласява.

В тъмното Хари не можеше да забележи червенината, плъзнала по лицето на Скаре, но не му убягна агресивно издадената брадичка на полицая, обърната срещу Катрине Брат.

— Досега сме открили един-единствен труп. Освен това мога да ти покажа цяло чекмедже с подобни писма. Има много по-откачени от този… снежко.

— Разликата е, че авторът на това писмо е направил старателно проучване — отвърна Хари, стана и се приближи до прозореца. — Прозвището Мъри никога не се е появявало в пресата. Робин Тувумба се представяше така на боксовите мачове в пътуващ увеселителен парк.

Последните лъчи на дневната светлина си пробиха път през пукнатина в облачната покривка. Хари си погледна часовника. Олег го бе помолил да тръгнат навреме, за да хванат и подгряващата група „Слейър“.

— И отде да я почнем? — попита Бьорн Холм.

— А? — не разбра Скаре.

— Откъде да започнем работа? — поясни Холм с пресилено ясна дикция.

Хари се върна до бюрото.

— Холм, ти ще направиш подробен оглед на жилището и апартамента на Бекер, както се процедира с местопрестъпление. Непременно провери за следи от мобилния телефон и шала. Скаре, ти ще съставиш списък на осъдени за убийство, изнасилвани, заподозрени в…

— … подобни престъпления и всякаква друга измет на свобода — довърши Скаре.

— Брат, ти ще се заемеш с докладите за изчезнали лица и ще започнеш да търсиш някаква закономерност.

Хари очакваше неизбежния въпрос „Каква закономерност?“. Само че този път остана изненадан: Катрине Брат само кимна.

— Добре. А сега — на работа.

— А ти? — попита Брат.

— Аз отивам на концерт.

Тримата полицаи излязоха от кабинета му. Хари погледна в бележника си единствената дума, която си бе записал: неогласена статистика.

Силвия тичаше с всички сили. Насочи се към най-гъстата част от гората, за да потъне в падащата дрезгавина. Бягаше, за да спаси живота си. Не си завърза ботушите и те се напълниха със сняг. С помощта на малка брадва си пробиваше път през ниските оголени клони. Окървавеното острие на брадвата проблясваше в сумрака. Силвия не се съмняваше, че снегът, паднал вчера, вече се е стопил в града, но в селцето Сулихьогда, макар и само на половин час път, снежната покривка ще се задържи до пролетта. В момента ѝ се искаше никога да не се бяха местили в това забравено от Бога място, в това безлюдно парче земя в покрайнините на града. Ах, как ѝ се искаше да бяга по черен асфалт, където стъпките ѝ не оставят следи, а градският шум поглъща звуците на шляпащите ѝ подметки и тя намира убежище в тълпата. Тук обаче беше съвсем сама.

Не.

Не съвсем.

Осма глава

Силвия бягаше все по-навътре в гората. Мракът прииждаше все по-уверено. По принцип ненавиждаше ранно спускащия се ноемврийски мрак, но днес го чакаше с огромно нетърпение. Защото търсеше именно тъмнината в гората; тъмнина, която да заличи следите ѝ по снега и да я скрие. Познаваше района като петте си пръста. Ориентираше се добре и нямаше опасност да се върне обратно в имението, право в прегръдката на… на онова нещо. Ала за беда през изминалата нощ снегът бе преобразил природата, бе покрил пътеките с бялата си пелена, бе размил контурите. А мракът… в съчетание с обзелата я паника изкривяваше и деформираше всичко наоколо.

Спря и се ослуша. Пресекливият ѝ хрипкав дъх цепеше тишината. Подобен звук се чуваше, когато Силвия късаше хартията, преди да опакова сандвичите за училище на момичетата. Успя някак да успокои дишането си. Чуваше само пулсирането на кръвта в ушите си и тихо ромолене на поток. Ами да! Потокът! Излезеха ли да берат горски плодове, винаги следваха течението му. Близо до него залагаха капани или търсеха изчезнали кокошки, макар да знаеха, че лисицата вече ги е отмъкнала. Потокът водеше до чакълестия път, а по него все щеше да мине някоя кола. Вече не чуваше други стъпки, пукот от клонки или хрущене в снега. Дали бе успяла да се измъкне? Потокът сякаш течеше по бял чаршаф в горската падина.

Силвия нагази до глезен. Студената вода веднага се просмука през ботушите ѝ и парализира мускулите на прасците ѝ. Отново хукна. По течението на потока. Вдигаше високо крака, за да се движи по-бързо. Разнасяше се силно шляпане. „Но поне не оставям следи“, помисли си тържествуващо тя. Пулсът ѝ се успокои, макар да тичаше.

Сигурно в резултат от тренировките на бягащата пътека във фитнес залата. Благодарение на тях Силвия свали шест килограма и с чиста съвест можеше да заяви, че се намира в завидна за трийсет и петте си години форма. Или поне Юнгве твърдеше така. С него се запознаха миналата година на един от така наречените „вдъхновяващи семинари“. Лично тя се почувства прекалено силно вдъхновена. Боже мой, само да можеше да върне времето назад! С осем години. Щеше да постъпи по съвсем различен начин! Нямаше да се омъжи за Ролф. Щеше да направи аборт. Да, в момента тази мисъл ѝ се струваше ужасна, защото близначките вече бяха родени, но преди това, преди да види Ема и Олга, Силвия би могла да вземе такова решение. Така нямаше да попадне в затвора, който толкова грижливо си бе изградила.

Докато си проправяше път през клоните, надвиснали над потока, забеляза с периферното си зрение как някакво животно бързо се изгубва в сивия горски мрак.

Трябва да внимавам и да не размахвам толкова силно ръка, помисли си тя, иначе ще си ударя крака с брадвата. Само допреди минути колеше кокошки в обора, а ѝ се струваше, че е изминала дяла вечност. Бе отсякла главите на две и тъкмо се канеше да обезглави третата, когато чу проскърцването на вратата зад гърба си. Стресна се, разбира се. Беше съвсем сама вкъщи и не бе чула нито стъпки, нито автомобил на двора. Най-напред вниманието ѝ прикова странният инструмент — тънък метален клуп, закрепен за дръжка. Подобни капани залагаха за лисици. Човекът с клупа в ръка започна да говори и постепенно ѝ стана ясно, че тя е жертва, осъдена на смърт. Обясни ѝ защо.

Докато слушаше налудничавата му, но същевременно неумолима логика, кръвта в жилите ѝ се движеше все по-трудно, все едно се съсирваше. Обясни ѝ как точно ще го направи. В подробности. Клупът се нажежи. Първо стана червен, после бял. И тогава, обзета от паника, тя замахна и удари. Усети как наточеното острие разцепи плата точно под вдигнатата му ръка и видя как якето и пуловерът му зинаха като разтворен цип. Брадвата остави червена резка върху голата кожа. Той се строполи назад върху опръсканите с кокоша кръв дъски, а Силвия се втурна към задната врата на обора. Оттам се стигаше право в гората. В мрака.

Ледената вода вкочани краката ѝ до коленете. Дрехите прогизнаха до пъпа ѝ, но я крепеше мисълта, че скоро ще се озове на пътя. А оттам до най-близката къща имаше само четвърт час бегом. Потокът зави. Левият ѝ крак подритна нещо леко издадено над водата. Чу се щракване и някой сграбчи крака ѝ. Силвия политна напред, падна по корем и глътна вода с вкус на пръст и изгнили листа. Подпря се на ръце и се повдигна на колене. След като разбра, че е сама, паниката ѝ се уталожи. Левият ѝ крак обаче се бе заклещил. Опипа го с ръка. Очакваше да се е заплел в корени на дърво под водата, но пръстите ѝ се плъзнаха по нещо гладко и твърдо. Метал. Метална скоба. Потърси с поглед какво всъщност е ритнала. И там, на заснежения бряг на потока, видя очи, перушина и бледочервен гребен. Паниката отново я заля. Отрязана глава на кокошка, но не от тези, които бе заколила днес. Ролф използваше такива глави за примамка. След като изчислиха, че през изминалата година лисицата им е отмъкнала шестнайсет кокошки, подадоха молба в общината и оттам им разрешиха да сложат няколко капана — така наречените „лебедови шии“ — около имението им, ала далеч от оживени пътеки. Най-подходящото място за залагане на капаните беше под вода, като примамката се подава над повърхността. Когато лисицата отхапе главата на кокошката, капанът щраква, чупи врата на животното и то умира мигновено. Поне на теория. Силвия опипа крака си. Купиха капаните от склада за ловни принадлежности в Драмен. Продавачът им обясни, че пружините са опънати и могат да счупят човешки пищял. В момента тя не усещаше болка в премръзналия си крак. Напипа тънката тел, закрепена за „лебедовата шия“. Нямаше как да отвори капана без специалната скоба, която държаха в бараката с инструменти до къщата. А и обикновено завързваха „лебедовата шия“ за близко дърво със стоманена тел, та някоя полумъртва лисица да не отмъкне скъпото оборудване. Ръката на Силвия се плъзна по телта до брега. Там напипа метална табелка. Върху нея бе написано фамилното им име, както изискваше наредбата.

Вцепени се. Дали ѝ се счу, или наистина в далечината изпука клонка? Очите ѝ се вторачиха в гъстия мрак, а сърцето ѝ отново се разблъска.

Изтръпналите ѝ пръсти се плъзнаха повторно по телта. Изпълзя на брега. Телта се оказа усукана около стъблото на млада, но масивна бреза. Напипа възела под снега. Металът беше замръзнал в твърда, неподатлива на натиск буца. Трябваше незабавно да се отърве от нея и да продължи да бяга.

Отново изпука клон. Този път по-наблизо. Тя се спотаи до дървото, но се постара да застане възможно най-далеч от шума. Облегна се на стъблото. Помъчи се да си внуши колко важно е да не изпада в паника. След няколко дърпания ще развърже възела, костта на прасеца ѝ не е счупена, шумът от клоните е от хищник. Опита се да намери края на телта във възела и дори не усети болка, когато единият ѝ нокът се счупи по средата. Усилията ѝ се оказаха безплодни. Наведе се и захапа стоманата. Зъбите ѝ изпукаха. Проклятие! Чу леки спокойни стъпки в снега и притаи дъх. Стъпките спряха от другата страна на дървото. Въобразяваше ли си, или наистина чу как някой души въздуха и вдишва миризмите наоколо? Силвия замръзна на място. Човекът тръгна отново. Звукът от стъпките му заглъхваше. Той се отдалечаваше. Силвия си пое пресекливо дъх. Трябва незабавно да се махне оттук. Дрехите ѝ бяха вир-вода и щеше да умре от студ през нощта, ако никой не я намереше. Изведнъж се сети за брадвата. Ами да! Съвсем забрави за нея. Телта беше тънка. Ако я сложи върху камък и нанесе няколко силни удара, ще се освободи. Явно бе изпуснала брадвата в потока. Показа се предпазливо от скривалището си, бръкна в черната вода и започна да опипва каменистото дъно.

Нищо.

Изгубила надежда, тя се свлече на колене, а погледът ѝ обходи снега по двата бряга. Ето я! Острието на брадвата се подаваше над черната вода на два метра пред Силвия. Още преди да усети съпротивлението на телта, преди да се просне по корем в потока и водата от разтопения сняг да забълбука, да я облее и да стегне в леденостудената си прегръдка и без друго почти спрялото ѝ сърце; още преди да се протегне към спасението си като обезверен просяк, Силвия знаеше, че брадвата е прекалено далеч и няма как да я стигне. Пръстите ѝ увиснаха във въздуха на петдесетина сантиметра от дръжката. Сълзите напираха да я задавят, но тя ги преглътна: после щеше да има възможност да плаче, колкото ѝ душа иска.

— Това ли търсиш?

Нито го беше чула, нито го беше видяла да се приближава. Изведнъж пред нея в потока се появи клекнала фигура. Онова нещо. Силвия заотстъпва панически назад, но фигурата протегна настойчиво ръка, стиснала брадвата:

— Вземи я, де.

Тя се изправи на колене и взе брадвата.

— За какво ти е? — попита гласът.

Силвия усети силен прилив на ярост заради сковалия я страх. Реагира бурно. Втурна се напред и размаха брадвата, но телта я дръпна обратно, брадвата удари в мрака и след секунда Силвия се просна отново във водата.

Гласът се разсмя тихо. Тя застана на хълбок.

— Махай се — простена тя и изплю няколко дребни камъчета.

— Искам да ядеш сняг — отвърна гласът, изправи се и се хвана за мястото, където Силвия го бе ранила с брадвата.

— Какво? — изплъзна се от устата ѝ.

— Искам да се тъпчеш със сняг, докато се напикаеш. — Фигурата застана на около метър извън обсега на Силвия, наклони глава и я огледа. — Докато стомахът ти замръзне и се напълни толкова, че вече да не може да разтапя снега. Докато във вътрешностите ти остане само лед. Докато се превърнеш в онова, което представляваш в действителност: ледено, безчувствено създание.

Силвия чуваше думите му, но съзнанието ѝ отказваше да приеме значението им.

— Никога! — изкрещя тя.

От фигурата се разнесе звук и се сля с бълбукането на потока.

— Викай колкото искаш, скъпа Силвия. Няма кой да те чуе.

Видя как тъмният силует вдигна нещо в ръката си. Запали го. Примката! В мрака приличаше на нажежена капка. При допира с водата започна да съска и да дими.

— И без да те карам, ще поискаш да ядеш сняг. Повярвай ми.

До съзнанието на Силвия стигна парализиращото откровение, че е настъпил сетният ѝ час. Оставаше ѝ само една възможност. През последните минути тъмнината се сгъсти, но тя се помъчи да установи положението на фигурата между дърветата, докато претегляше брадвата в ръка. Кръвта затуптя във върховете на пръстите ѝ, все едно се връщаше, за да ѝ вдъхне сили за още едно, последно усилие. Заедно с близнаците Силвия неведнъж се бе упражнявала да мята брадвата по стената на плевника. Там нарисуваха мишена — лисица — и всеки път когато дъщерите ѝ отиваха да свалят брадвата от стената, викаха тържествуващо:

— Мамо, ти уби звяра! Уби го!

Силвия постави единия си крак малко по-напред от другия. Така при засилването постигаше оптимален баланс между сила и точност.

— Откачалка — прошепна тя.

— По този въпрос няма две мнения — отвърна гласът.

По лицето на тъмната фигура сякаш пробяга лека усмивка. Брадвата изсвистя в гъстия, почти материален мрак. Застанала в отлично балансирана поза с изпъната напред дясна ръка, Силвия проследи пътя на смъртоносното оръжие. Брадвата се шмугна между дърветата. Чу се как отсече клонка. После потъна в мрака и се заби глухо в снега.

Силвия се опря на брезата и се свлече на земята. Вече не се мъчеше да сподави сълзите си, защото си даваше сметка, че е обречена.

— Ще започваме ли? — меко попита гласът.

Девета глава

— Супер готино, а?

Въодушевеният глас на Олег надвикваше съскащата мазнина в арабската закусвалня, претъпкана със зрители от концерта в зала „Осло Спектрум“. Хари кимна в отговор. Олег, облечен в суичър и потен, подскачаше ентусиазирано, докато разказваше на Хари за прочутите музиканти от „Слипнот“. Хари дори не знаеше имената им, защото дисковете с песните им даваха доста оскъдна информация за групата, а и обикновените музикални списания от сорта на „МОДЖО“ и „Ънкът“ не публикуваха статии за такива банди. Хари поръча два дюнера и си погледна часовника. Ракел бе обещала да ги чака пред арабската закусвалня точно в десет. Олег продължаваше да говори. Кога се случи това? Кога малкият стана на дванайсет и реши да слуша музика за различните стадии на смъртта, отчуждението, студа и житейския провал? Този факт вероятно трябваше да поражда тревога, но Хари не се притесняваше за Олег. Възприемаше интересите на момчето като ново начало. Олег искаше да утоли нормалното за възрастта му любопитство, да изпробва различни неща и да види дали му отиват, както се пробва нов костюм. С времето щяха да се появят и други интереси. Към по-полезни занимания. Или към по-вредни.

— И на теб ти хареса, нали, Хари?

Хари кимна. Сърце не му даваше да признае, че концертът го бе разочаровал. Не знаеше защо се получи така. Вероятно просто тази вечер не беше в настроение.

Още щом се смесиха с тълпата в концертната зала, го нападна параноята, типична за алкохолиците. През последната година тя се появяваше дори когато не бе близвал алкохол. Вместо да се потопи в атмосферата на събитието, Хари през цялото време имаше чувството, че някой го наблюдава, и не спря да оглежда изпитателно стената от лица наоколо.

— „Слипнот“ избиха рибата — продължаваше Олег. — А маските бяха супер яки. Особено онази с дългия, тънък нос. Приличаше на онези… дето…

Хари слушаше разсеяно бъбренето на момчето, надявайки се Ракел да се появи всеки момент. Въздухът в закусвалнята изведнъж му се стори тежък и задушен. По кожата и по устните му сякаш се полепи слой мазнина. Хари се мъчеше да прогони мисълта, която дебнеше зад ъгъла. Тя обаче го връхлетя. Мисълта за силно питие.

— Маската е индийска и се слага на мъртъвци — обади се женски глас зад тях. — А „Слейър“ бяха по-добри от „Слипнот“.

Хари се обърна изненадан.

— „Слипнот“ са големи позьори — продължи тя. — Рециклирани идеи и празни факти.

Беше облечена в лъскаво черно палто, плътно прилепнало по тялото ѝ, дълго до земята и закопчано до брадичката. Под палтото се виждаха само чифт черни кубинки. Бледо лице, силно гримирани очи.

— Изобщо не бих предположил, че си падаш по такава музика — отрони Хари.

— Аз пък точно обратното — усмихна се тя, без да обясни по-подробно какво има предвид.

После Катрине Брат поръча на бармана бутилка минерална вода само с движение на устните си.

— „Слейър“ не струват — промърмори тихо Олег.

Катрине се обърна към него:

— Ти трябва да си Олег.

— Да — нацупено отвърна той и подръпна камуфлажните си панталони. Явно вниманието на жената хем го ласкаеше, хем го дразнеше. — А бе ти откъде знаеш как се казвам?

— „Бе“? — усмихна се Катрине. — Нали живееш в „Холменколен“, какви са тези изрази? Хари ли те научи да говориш така?

Бузите на Олег пламнаха. Катрине се засмя тихо и го докосна леко по рамото.

— Не се сърди, просто ми е любопитно.

Руменината по лицето на момчето премина в гъста червенина, която открои очните му ябълки.

— А на мен ми е любопитно друго — Хари подаде дюнера на Олег. — Явно си открила закономерността, Брат, щом имаш време да ходиш по концерти.

По изражението ѝ Хари разбра, че Катрине е схванала предупреждението: не закачай момчето.

— Да, открих нещо интересно — кимна тя и отвори бутилката с минерална вода. — Но понеже сега си зает, ще ти докладвам утре.

— Не съм чак толкова зает.

Хари на мига забрави за мазния слой по кожата си и за усещането, че се задушава.

— Информацията е поверителна — подчерта Катрине. — Но ще ти прошепна няколко ключови думи.

Наведе се към него. Въпреки миризмата на мазнина в закусвалнята Хари долови аромата на почти мъжкия ѝ парфюм. Топлият ѝ дъх лъхна ухото му:

— Току-що до тротоара спря сребрист фолксваген „Пасат“. Жената вътре се опитва да привлече вниманието ти. Обзалагам се, че е майката на Олег…

Хари рязко се отдръпна и погледна през прозореца. Ракел свали стъклото. И тя ги гледаше.

— Внимавай да не изцапаш тапицерията — предупреди тя Олег, когато момчето се качи с дюнера в ръка.

Хари стоеше до смъкнатия прозорец. Ракел беше облечена в семпъл, светлосин пуловер. Той си спомняше много добре уханието на дрехата: неведнъж бе долепял бузата и дланта си до него.

— Хубав ли беше концертът? — попита тя.

— Питай Олег.

— Каква музика свири тази банда? — Ракел погледна сина си в огледалото. — Хората по тротоарите носят странни дрехи.

— Лежерни песни за любов — отвърна Олег и смигна на Хари, когато Ракел отмести поглед от огледалото.

— Благодаря ти, Хари — усмихна се тя.

— За нищо. Карай внимателно.

— Коя беше жената в закусвалнята?

— Колежка. Наскоро дойде при нас.

— Нима? На мен ми изглеждаше, че се познавате добре.

— В смисъл?

— Ами… — Ракел млъкна.

Поклати глава и се засмя с дълбокия си звучен, гърлен смях. Едновременно спокоен и примирен. Някога Хари се бе влюбил именно в този смях.

— Извинявай, Хари. Лека нощ.

Стъклото се вдигна и сребристият фолксваген потегли.

Хари тръгна по улицата. От двете му страни се редяха заведения. Музиката бумтеше от отворените им врати. Прииска му се изпие едно кафе в „Бара на Теди“, но същевременно знаеше, че идеята не е добра. Въпреки това реши да се отбие.

— Кафе ли? — повтори изненадан барманът.

От джубокса се носеше гласът на Джони Кеш. Хари прокара пръст над горната си устна.

— Ти какво предлагаш?

В гласа му се прокрадна нотка — едновременно чужда и позната.

— Кафето ни е престояло — барманът приглади назад лъскавата си гелосана коса. — Какво ще кажеш за прясно наточена бира?

Джони Кеш пееше за Бог, за кръщението и за новите обещания.

— Става — кимна Хари.

Барманът се ухили.

Мобилният телефон на Хари завибрира в джоба му. Извади го с жадно нетърпение, все едно отдавна чакаше това обаждане.

— Току-що получихме нов сигнал за изчезнала жена — съобщи Скаре. — Пак омъжена, с деца. Преди няколко часа мъжът се прибрал с двете им дъщери и не я намерили вкъщи. Живеят до гората в село Сулихьогда. Съседите не са виждали жената. Не е заминала с колата, защото съпругът ѝ се е придвижвал с нея. По пътя няма следи.

— Следи ли?

— Там снегът още не се е разтопил.

Барманът стовари халбата на плота пред Хари.

— Ало? Там ли си? — попита Скаре.

— Да, да. Мисля.

— За какво?

— Има ли снежен човек?

— А?

— Снежен човек?

— Откъде да знам?

— Отиваме веднага да проверим. Скачай в колата. Ще те чакам пред търговски център „Гюнериус“.

— Не може ли да почака до утре, Хари? Тази вечер съм решил да изчукам една мацка. А и жената е само изчезнала. Не се налага да бързаме.

Хари погледна ивицата пяна, която се виеше като змия по ръба на халбата.

— По принцип… — отвърна той — … не е спешно.

Барманът изгледа смаян недокоснатата бира, петдесетачката върху плота и широкия гръб, който излезе от бара точно в мига, когато Джони Кеш замлъкна.

— Силвия никога не би си тръгнала така — заяви Ролф Утершен.

Беше слаб мъж. Направо кожа и кости. От закопчаната яка на фланелената му риза стърчеше дълъг, изпосталял врат. Главата на Ролф напомняше на блатна птица. От ръкавите на ризата му се подаваха две слаби ръце с дълги, тънки пръсти, които не спираха да усукват, да обръщат и да стискат каквото им попадне. Ноктите на дясната му ръка бяха дълги и остри като на орел. Очите му изглеждаха големи зад дебелите стъкла на очилата, снабдени със семпли рамки от онези, които се радваха на голяма популярност сред радикално настроените групи през седемдесетте. На синапеножълтата стена висеше плакат с индианци, понесли анаконда: обложката на албум на Джони Мичъл от каменната ера на хипи културата, сети се Хари. До плаката бе окачена репродукция на един от най-прочутите автопортрети на Фрида Кало. „Изстрадала жена — съобрази Хари. — Явно съпругата на Утершен е избрала тази картина.“

Подът в къщата беше от необработен смърч, а в стаята светеха старомодни лампи — с парафин, направени от глина, вероятно ръчна изработка. В ъгъла Хари забеляза опряната на стената китара с пластмасови струни — обяснението за ноктите на Ролф Утершен.

— Какво искате да кажете? — попита Хари.

Пред него върху масата Ролф Утершен бе сложил снимка на съпругата си заедно с двете им дъщери, десетгодишните близначки Олга и Ема. Силвия Утершен имаше големи, сънливи очи като хората, носили очила цял живот, и наскоро започнали да използват контактни лещи или подложили се на лазерна терапия за коригиране на зрението. Близначките бяха наследили очите от майка си.

— Щеше да ми се обади, да остави бележка къде е отишла. Случило се е нещо — настоя Ролф Утершен.

Въпреки отчаянието гласът му остана приглушен и благ. Той извади носна кърпа от джоба на панталона си и избърса слабото си бледо лице. Носът му изглеждаше още по-голям заради хлътналите бузи. Ролф Утершен се изсекна шумно.

Скаре се показа на вратата.

— Дойде колегата с трупотърсача.

— Започвайте — нареди Хари. — Разпитахте ли всички съседи?

— Да. Засега нищо.

Скаре затвори вратата. Хари забеляза как очите на Утершен се разшириха от ужас.

— Трупотърсач?! — прошепна той.

— Обикновено полицейско куче. Просто такова наименование се е наложило в нашите среди. Не се тревожете — успокои го Хари и реши непременно да изнесе на Скаре кратка лекция на тема „Как да се изразяваме пред близките на изчезнали хора“.

— Значи с него търсите и живи хора? — попита с умолителен тон съпругът на изчезналата.

— Разбира се — излъга Хари, вместо да му каже истината: кучетата бяха наречени така съвсем неслучайно; маркираха само територията, където лежи мъртво тяло.

Тези кучета не се използват за търсене на наркотици, на изгубени предмети или на живи хора, а само за издирване на трупове. Точка.

— Значи последно сте видели съпругата си днес в четири часа — Хари погледна записките си. — После заедно с дъщерите си сте потеглили за града. Какво правихте там?

— Наглеждах магазина, докато те бяха на урок по цигулка.

— Какъв магазин?

— В квартал „Маюрстюа“ държим магазинче за ръчно изработени африкански стоки. Продаваме картини, мебели, покривки, дрехи, каквото се сетите. Всички стоки са директен внос от африкански производители, които получават прилично заплащане за труда си. Обикновено Силвия стои в магазина, но всеки четвъртък работим до късно, затова тя се прибира по някое време следобед и аз я отменям, докато момичетата са на урок в музикална школа „Барат Дю“ от пет до седем. После отивам да ги взема и се прибираме вкъщи. Днес се прибрахме малко след седем и половина.

— Мм. Кой друг работи в магазина?

— Никой.

— Значи в четвъртък го затваряте за час-час и половина следобед?

— Магазинът е съвсем малък — обясни с крива усмивка Ролф Утершен. — Рядко идват клиенти. Преди коледната разпродажба не влезе почти никой, ако трябва да съм честен.

— Как тогава…

— С помощта на НОРАД — норвежка организация в подкрепа на страните от Третия свят. Подпомагат финансово магазина и доставчиците ни като част от търговската програма на правителството. — Изкашля се. — Популяризирането на африканското изкуство, например, е по-важно от крони, йорета и бърза печалба, нали?

Хари кимна, макар мислите му да се лутаха далеч от парични помощи и справедливо заплащане на работниците в Африка. Сега Хари се чудеше за колко време ще се прибере до Осло. От кухнята, където близначките вечеряха, се чуваше радио. Хари не забеляза телевизор в къщата.

— Благодаря ви. Засега това е всичко.

Хари стана и излезе. На двора стояха паркирани три автомобила, сред които волвото на Бьорн Холм, черно, със залепена върху покрива и багажника лента за рали. Вдигна очи към ясното небе над малкото имение. Пое си въздух. Разнасяше се ухание на борови иглички и изгорели дърва. От гората се носеше пъхтенето на кучето и окуражителните подвиквания на полицая. Хари искаше да стигне до плевника и заобиколи, за да не унищожи предполагаеми следи. От отворената врата се чуваха гласове. Той приклекна и под светлината от фенера над вратата огледа отпечатъците от стъпки в снега. Стана, облегна се на рамката и извади кутия цигари.

— Прилича на местопрестъпление — установи той. — Кръв, трупове, преобърнати мебели.

Бьорн Холм и Магнюс Скаре мълчаливо проследиха погледа му. В помещението светеше само една крушка, увиснала на кабел от греда на тавана. В единия край на плевника имаше грубо скован дърводелски тезгях, а зад него — табло с окачени инструменти: чукове, триони, клещи, бургии. Не се виждаха електрически джаджи. В другия край на помещението, зад телена мрежа, кокошките седяха по рафтовете на стената или крачеха с отсечени движения върху постланата слама. Насред помещението, върху сива, необработена, изпоцапана с кръв дъска, лежаха три обезглавени кокошки. До преобърнатия дръвник се мъдреха трите отсечени глави. Хари лапна цигарата и без да я пали, направи крачка напред, като внимаваше да не стъпи в кръвта, приклекна до дръвника и огледа внимателно кокошите глави. Светлината от фенерчето на химикалката му се отрази матово в мъртвите очи. Вдигна едно бяло отскубнато перо. Краят му изглеждаше опърлен. Огледа гладките ръбове на шиите, където стопанката бе отсякла главите. Съсирената вече кръв бе почерняла. Хари знаеше, че това отнема не повече от половин час.

— Нещо интересно ли видя? — поинтересува се Бьорн Холм.

— Мозъкът ми е професионално увреден, Холм. В момента по навик анализира как е настъпила смъртта на тази кокошка.

Скаре се разсмя гръмко и описа кавички с пръсти във въздуха:

— „Кърваво тройно убийство. Вуду поклонници са отнели живота на три кокошки. Случаят е поверен на Хари Хуле.“

— По-интересно е, че не виждам нещо — промърмори Хари.

Бьорн Холм повдигна вежда, огледа се и кимна няколко пъти.

Скаре погледна недоверчиво двамата си колеги.

— И какво липсва?

— Оръжието на убийството — отвърна Хари.

— Убила ги е с брадва. Единственият нормален начин да заколиш кокошка.

— Ако ги е заколила стопанката, сигурно е оставила брадвата на мястото ѝ — изсумтя Скаре. — Селяните са много подредени хора.

— Съгласен съм — кимна Хари, докато се ослушваше. Кудкудякането идваше от всички посоки. — Точно затова ме изненада, че дръвникът е прекатурен върху пода, а заколените кокошки лежат в безпорядък. А брадвата не си е на мястото.

— Не си е на мястото? — Скаре забели театрално очи, за да покаже на Холм колко го отегчават тези безсмислени изводи.

— Скаре, съветвам те да се поогледаш малко — нареди Хари, без да вдига поглед.

Холм посочи на колегата си таблото зад дърводелския тезгях.

— Мамка му — отрони Скаре.

Между чук и ръждясал трион ясно се виждаха очертанията на малка брадва.

Отвън долиташе кучешки лай, скимтене и виковете на полицая, които отдавна вече не звучаха окуражително и бодро.

Хари разтърка брадичка.

— Претърсихме целия плевник. По всичко личи, че Силвия Утершен е напуснала помещението внезапно, преди да е приключила с почистването на кръвта и птиците, и е взела брадвата със себе си. Холм, можеш ли да установиш поне приблизително кога е настъпила смъртта на кокошките по телесната им температура в момента?

— Да.

— С каква цел? — поинтересува се Скаре.

— Да разберем кога е излязла оттук — поясни Хари. — Какво ти говорят отпечатъците от обувки в снега, Холм?

— Не много — поклати глава криминологът. — Прекалено изпотъпкани са, а и ми трябва по-силна светлина. По двора открих няколко следи от ботушите на Ролф Утершен. Освен неговите забелязах и стъпките на друг човек, вероятно на съпругата му: водят към плевника, но там се изгубват. Да не би похитителят да я е изнесъл на ръце?

— В такъв случай щеше да има по-дълбоки следи от краката му, защото тялото ѝ би увеличило тежестта на похитителя. Жалко, че никой не е стъпил в локвата кръв.

Хари огледа с присвити очи тъмните стени, до които почти не достигаше светлина от електрическата крушка. Кучето на двора продължаваше да скимти жаловито, а полицаят вече бе започнала да ругае неудържимо.

— Излез да провериш какво става, Скаре — поръча Хари.

Скаре излезе. Хари запали фенерчето си и се приближи до стената. Зашари с длан по небоядисаните дъски.

— Какво е това… — подхвана Холм, но млъкна, когато ботушът на Хари удари стената.

Пред тях се показа звездното небе.

— Задна врата — установи старши инспекторът и се вторачи в тъмната гора и в силуетите на боровете, изпъкващи върху фона на мръсножълтия, светъл абажур на града в далечината.

Хари насочи фенерчето към снега. Конусовидният лъч веднага намери следите.

— От двама души са — заключи Хари.

— Кучето създава проблеми — съобщи Скаре с влизането си. — Не иска да търси.

— Как така не иска?

Хари проследи следите с фенерчето. Снегът отразяваше светлината, но следите се губеха в нощния мрак, зорко пазен от дърветата.

— Водачът не разбира защо кучето се държи като изплашено до смърт. Дърпа се и не иска да влезе в гората.

— Вероятно е надушило лисиците — предположи Холм. — Тук има много.

— Лисици ли? — изсумтя пренебрежително Скаре. — Такова голямо куче едва ли се страхува от лисици.

— Ако никога не е виждало лисица, миризмата му подсказва, че наблизо дебне хищник. Напълно рационално е да изпитваш страх от непознатото. Който не се бои от него, не живее дълго.

Хари усети как сърцето му се разблъска. Знаеше причината: гората, мракът. Този страх не се базираше на реална заплаха. И трябваше да го преодолее.

— До второ нареждане смятаме плевника за местопрестъпление — отсече той. — Хващайте се на работа. Аз ще проверя къде водят следите.

— Добре.

На излизане от задната врата гърлото му пресъхна. От случката бяха изминали двайсет и пет години, но тялото му все още се съпротивляваше.

Като десетгодишен гостува на дядо си и баба си в Ондалснес по време на есенната ваканция. Къщата им се намираше на склон, а над нея се извисяваха внушителните планини в местността Румсдал. Хари навлезе в гората, за да търси изчезналата крава на дядо си. Искаше да я намери пръв: преди дядо, преди всички останали. Затова тичаше като луд по възвишения с меки боровинкови храсти и брези-джуджета с причудливо прегърбени стъбла. Пътеките под краката му ту се появяваха, ту изчезваха, докато Хари бягаше все направо към хлопката, която му се причуваше между дърветата. Ето я, дрънчи някъде вдясно. Хари прескача поточе, навежда се под близкото дърво, ботушите му жвакат, когато нагазва в блато. Изведнъж руква дъжд. Момчето вижда как водният воал под облака облива с едрите си капки стръмния планински склон.

Гледката му се струва толкова красива, че първоначално не забелязва как прииждащият мрак бавно изпълзява от блатото, прокрадва се между дърветата, разтича се като черна боя от сенките на склона и се утаява в дъното на долината. Момчето гледа нагоре: там голяма птица кръжи във висините над планината. Внезапно се спъва и пада на земята по лице. Не успява да се предпази. Пред очите му се спуска мрак, носът и небцето му се пълнят с гнилия дъх на блато, смърт, разложение и тъмнина. За секунди усеща вкуса на мрака. Става на крака и открива, че светлината се е скрила и сега планината, надвиснала над него с безмълвната си тежест, му нашепва, че не знае къде е попаднал, и то от няколко часа. Хуква, макар да е изгубил единия си ботуш. Надява се съвсем скоро да зърне нещо познато, но всичко наоколо е омагьосано. Камъните са се превърнали в глави на тайнствени, израсли от земята същества; клонките на пирена — в пръсти, които шарят по прасците му; брезите-джуджета — в превиващи се от смях вещици. Те му показват накъде да върви: насам или нататък, към къщи или към гибелта; към къщата на баба или към Дупката. Неведнъж му бяха разказвали за нея. Там блатото било бездънно и вътре изчезвали добитък, хора и дори цели двуколки. Никога повече не се появявали.

Късно вечерта малкият Хари се прибра. Влезе в кухнята, капнал от умора. Баба му го прегърна и каза, че баща му, дядо му и съседите отишли да го търсят в гората. Къде е ходил толкова време?

В гората.

А не е ли чул виковете им? „Хари, Хари“, викали го те. Баба му непрекъснато чувала как го търсят.

В зряла възраст Хари вече бе забравил, но възрастните безброй пъти му бяха разказвали как седнал пред огнището, зъзнейки от студ, вторачил се апатично във въздуха и отвърнал:

— Не познах гласовете им.

— А за кого ги взе?

— За други същества. Бабо, опитвала ли си вкуса на мрака?

И сега, както и едно време, Хари навлезе в гората. Само след няколко метра настъпи пълна, почти неестествена тишина. Стараеше се да не вдига фенерчето нагоре, защото щом лъчът му се плъзнеше към дърветата, сенките заприличваха на подплашени същества и се разбягваха в гъстия мрак. Изолацията в балон от светлина не му вдъхваше спокойствие, тъкмо напротив. Съзнанието, че фенерчето го превръща в най-ясно видимата фигура в гората, го караше да се чувства разголен, незащитен. Клоните на дърветата дращеха лицето му като пръстите на слепец, който се опитва да разпознае човека срещу себе си.

Следите го отведоха до поток; ромонът на водата заглушаваше ускореното му дишане. Тук следите на единия човек изчезваха, а стъпките на другия слизаха по течението на потока.

Хари продължи нататък. Потокът лъкатушеше наляво-надясно, но той не се притесняваше, че ще изгуби пътя. На връщане просто щеше да върви по следите.

В мрака се разнесе предупредителният вик на кукумявка. Циферблатът на китката му светеше в зелено и показваше, че е изминал повече от четвърт час. Време беше да се върне и да повика подкрепление с подходящи обувки, дрехи и куче, което не се страхува от лисици.

Сърцето на Хари спря.

Нещо се шмугна пред очите му. Безшумно и толкова бързо, че дори не го видя. Издаде го обаче полъхът. В снега се чу щракване на пружина и стон от дребен гризач, току-що попаднал в капан.

Хари бавно изпусна въздуха от дробовете си. Плъзна лъча от фенерчето за последен път над гората и понечи да се връща. Направи крачка и спря. Искаше му се да продължи нататък, час по-скоро да измине пътя до къщата, но послуша зова на дълга. Отново освети гората с фенерчето. Ето го. Отблясък в тъмната гора. Хари се насочи натам. Огледа се, за да запомни мястото на петнайсетина метра от потока. Приклекна. Подаваше се само острието, но нямаше нужда да разравя снега, за да се увери какво е: малка брадва. Дори по нея да бе останала кръв от кокошките, снегът вече я бе отмил. Около брадвата не се виждаха следи от стъпки. Хари насочи фенерчето към земята. Няколко метра по-нататък забеляза отсечен клон. Явно някой бе запратил брадвата натам с всичка сила.

В същия миг Хари отново изпита усещането от зала „Спектрум“, че някой го наблюдава. Инстинктивно изгаси фенерчето и мракът го покри с одеялото си. Притаи дъх и се ослуша. „Недей — заповяда си той наум, — не се поддавай на страха. Злото не е материално и не може да се вселява в живи същества. Точно обратното: злото е липса, липса на доброта. Няма от какво друго да се боиш освен от себе си.“ Натрапливото усещане обаче не си отиваше. Някой го гледаше. Или нещо. Съществата в гората. Върху част от тревата на брега на потока се процеждаше лунна светлина и Хари зърна очертанията на фигура.

Включи фенерчето и го насочи към мястото.

Оказа се тя. Издигаше се високо между дърветата, неподвижна, с втренчен поглед. Същите големи, сънливи очи като на снимката. Първо му мина през ум, че прилича на булка в бяла рокля, застанала пред олтара в гората. Блестеше под светлия лъч. Хари си пое пресекливо дъх и извади мобилния си телефон от джоба на якето. Бьорн Холм отговори след втория сигнал за свободно.

— Отцепете района — нареди Хари. Гърлото му съвсем пресъхна. — Ще повикам всички екипи.

— Какво се е случило?

— Намерих снежен човек в гората.

— И?

Хари му обясни ситуацията по-подробно.

— Не чух последното — извика Холм в слушалката. — Обхватът е слаб…

— Главата е на Силвия Утершен — повтори Хари.

В другия край на линията настъпи мълчание.

Хари помоли Холм да тръгне с екипите по следите и затвори.

После приклекна до близкото дърво, закопча палтото си догоре, изгаси фенерчето, за да пести батерията, и зачака. А почти бе успял да забрави вкуса на мрака.