Снежния човек

Трийсет и трета глава

В този ден падна първият сняг. Без никакво предзнаменование в единайсет часа преди обяд от безцветното небе се посипаха едри снежни парцали и подобно на армада от Космоса превзеха поля, градини и ливади в квартал „Румерике“.

Матиас седеше сам в тойотата на майка си пред една къща на улица „Коло“. Нямаше представа защо тя се забави толкова. Уж обеща да се върне след минути. А измина доста време. Понеже остави ключа в стартера, радиото продължаваше да свири. В момента вървеше парчето „Под сняг“ на новата момичешка група „Доли“. Матиас ритна вратата и слезе от колата. Снегът поглъщаше звуците и над квартала се спускаше почти неестествена тишина. Наведе се, взе шепа бял, лепкав сняг и го смачка на топка.

Днес в училище децата от 7А клас го замеряха със снежни топки и му подвикваха „Безгърдия Матиас“. Чувстваше се ужасно на прага на гимназиалния курс и ненавиждаше живота си на тринайсетгодишен. Още след първия час по физкултура съучениците му забелязаха, че няма зърна на гърдите. Лекарят каза, че може би е наследствено, и му направиха изследвания за други заболявания. По думите на майка му дядо му, нейният баща, починал още докато тя била малка и също нямал зърна на гърдите. Но в един от семейните албуми Матиас намери снимка на покойния си дядо по време на сенокос, гол до кръста. Върху гърдите му ясно личаха зърна.

Матиас мачкаше ожесточено снежната топка между дланите си. Искаше да я запрати по някого с всичка сила и да му причини болка. Ала наоколо не се виждаше никой. Остави я върху снега до гаража и започна да я търкаля. Снежните кристали се впиваха един в друг. След обиколка по поляната топката вече стигаше до корема му и оставяше дълбоки следи в снега. Матиас продължи да я търкаля. После направи още една, също голяма. Постави я върху първата. Оформи още една топка — за глава, — покатери се върху снежния човек и я сложи най-отгоре. От близкия прозорец се чуваше нещо. Матиас отчупи два клона от ябълковото дърво на поляната и ги заби от двете страни на снежния човек. Отдели няколко камъчета от чакъла пред стълбите, покатери се отново върху снежния човек, направи му очи и усмивка. Седна върху раменете му и погледна през прозореца.

В осветената стая гол мъж с лице към него плъзгаше напред-назад долната част на тялото си със затворени очи, все едно танцуваше. От леглото пред момчето стърчаха два разкрачени крака. И без да вижда главата ѝ, Матиас разбра, че е Сара. Мама. И двамата се чукат.

Момчето стисна главата на снежния човек между бедрата си и усети как студът обхваща слабините му. Не можеше да диша, сякаш някой бе стегнал гърлото му с примка.

Хълбоците на мъжа се удряха все по-бясно в тялото на майка му. Матиас се вторачи в гърдите на непознатия и хладната безчувственост плъзна към корема, а после и към главата му. Този мъж вкарваше члена си в майка му, както правят по списанията, и сигурно скоро щеше да излее спермата си в утробата ѝ. Мъжът нямаше зърна на гърдите.

Изведнъж мъжът престана да се движи. Беше отворил очи. Сега те се взираха право в Матиас.

Момчето отпусна хватката на бедрата си около снежния човек и се свлече от задната му страна. После се спотаи. Мислите бушуваха из главата му. Неведнъж бяха хвалили интелигентността му. Учителите го характеризираха като особено момче, надарено с изключителни умствени способности. Благодарение на потенциала му сега всички мисли се подредиха като парчета от пъзел. Въпреки това картината, която се получи, му се стори направо непоносима. Не можеше да е истина. Но нямаше друго обяснение. Матиас чу собственото си пресекливо дишане.

Даваше си сметка, че нещата стоят точно така. Това обясняваше студенината на майка му към баща му, разговорите, в които той я умоляваше и заплашваше да остане: ако не заради него, то поне заради Матиас, защото имат дете, за Бога! Горчивият смях на майка му в отговор. Снимката на дядо му в албума, лъжата. Досега Матиас, разбира се, не вярваше на Стиан, който твърдеше, че майката на Матиас Безгърдия си има любовник на възвишението — така казвала леля му. Защото Стиан и останалите нехранимайковци в училище бяха пълни идиоти. Нищо не разбираха, дори когато след два дни Стиан намери котката си обесена на пилона за знамето в училищния двор.

Татко нямаше представа за всичко това. С всяка фибра на тялото си Матиас усещаше, че баща му го смята за… свое дете. Не биваше за нищо на света да разбира истината. Никога. Би се поболял до смърт. Матиас предпочиташе да умре, вместо да преживее мъката му. Да, точно това искаше. Да умре, да избяга далеч от майка си, от училище, от Стиан, от… всичко. Стана, ритна снежния човек и хукна към колата.

Щеше да вземе и нея. И тя щеше да умре.

Когато майка му най-сетне излезе и той ѝ отключи вратата на колата, бяха изминали близо четирийсет минути, откакто тя бе влязла в къщата.

— Какво има? — попита тя.

— Видях го.

— Какво имаш предвид?

— Видях снежния човек…

— И как изглеждаше този снежен човек?

Колата запали с рев, тя отпусна рязко съединителя и Матиас едва не изпусна крика, който стискаше в ръката си.

— Татко ни чака — отбеляза тя. — Трябва да побързаме.

Включи радиото. По новините съобщаваха някакви скучни глупости за Роналд Рейгън, но тя усили звука. Минаха по най-високата част на възвишението, а после се спуснаха към главния път и към реката. На полето през снежната покривка се подаваха пожълтели, вкочанени стръкове трева.

— Ще умрем — каза Матиас.

— Какво?

— Ще умрем.

Тя намали радиото. Той се приготви, наведе се напред между двете седалки и вдигна ръка.

— Ще умрем — прошепна.

После я удари с крика по главата. Чу се пукот. Майка му не реагира. Сякаш просто се вцепени върху седалката. Той замахна и я удари втори път. После пак. Колата подскочи леко, когато кракът ѝ се отпусна върху съединителя. Тя не издаде никакъв звук. Вероятно съм засегнал онова нещо в мозъка ѝ, дето отговаря за речта, съобрази Матиас. При четвъртия удар усети, че главата ѝ сякаш е омекнала, защото крикът почти потъна. Колата се движеше право напред с равномерна скорост, но той разбра, че майка му е изгубила съзнание. Тойотата пресече главния път по всички правила и продължи надолу. Снегът убиваше скоростта, ала не можеше да я спре и колата навлезе в широката черна река. След миг течението я завъртя. От уплътненията на вратите и през дръжките започна да навлиза вода, докато колата бавно потъваше. Матиас гледаше през прозореца. Махна на автомобил, минаващ по шосето, но явно не го видяха. Нивото на водата в купето се покачваше. Внезапно чу, че майка му промърмори нещо. Огледа главата ѝ, където вследствие от ударите черепът беше хлътнал на няколко места под окървавената коса. Тя се раздвижи под предпазния колан. Водата вече стигаше до коленете на Матиас. Обхвана го паника. Не искаше да умира. Не сега, не така. Удари стъклото с крика, то се счупи и от дупката заприижда още вода. Матиас се провря между горната част на прозореца и водната маса. Единият му ботуш се закачи за нещо, но той дръпна рязко глезена си и го събу. Заплува към сушата. На шосето бе спрял автомобил. Двамата пътници тъкмо слизаха към реката.

Матиас умееше да плува. Всъщност го биваше за толкова много неща. Тогава защо не го харесваха? Мъжът от спрялата кола нагази във водата и му помогна да се качи на брега. Матиас се отпусна в снега. Не защото беше изнемощял и не можеше да се държи на краката си, а защото знаеше, че това е най-хитрото решение. Затвори очи и чу как го питат дали в колата има и други хора. Матиас поклати отрицателно глава. Попитаха го дали е сигурен. Ами ако още някой се нуждае от помощ в потъналата кола? По-късно полицаите щяха да обяснят трагичния инцидент с хлъзгавата настилка, а черепната травма на удавилата се жена да отдадат на рязкото политане на колата и на силния сблъсък с водата. Да, тойотата изглеждаше почти невредима, но това беше единственото логично обяснение за злополуката, както шокът беше единственото логично обяснение за отговора на момчето, че в колата няма други пострадали:

— Само аз съм. Няма други.

— Само аз съм — повтори Матиас шест години по-късно. — Няма други.

— Благодаря — кимна младежът пред него и остави таблата с храната върху масата в столовата, където досега Матиас седеше съвсем сам.

Навън дъждът барабанеше по прозорците, изпълнявайки традиционния си приветствен марш в чест на студентите по медицина в Берген. Маршът продължаваше в същия дух до пролетта.

— И ти ли си първи курс медицина? — попита младежът и разряза дебелия виенски шницел.

Матиас кимна.

— Долавям източен говор — продължи младежът. — Не те ли приеха в Осло?

— Не исках да следвам в Осло.

— Защо?

— Нямам никакви познати.

— А тук кого познаваш?

— Никого.

— И аз съм в същото положение. Как се казваш?

— Матиас. Люн-Хелгесен. А ти?

— Идар Ветлесен. Ходил ли си на Юлрикен?

— Не.

Матиас излъга. Беше ходил и на Юлрикен, и на Фльойен, и на Сандвиксфеле, и по тесните градски улички, и на Фискеторге, и по „Торгалменинген“ — широката главна улица в Берген; беше виждал пингвините и тюлените в Аквариума, беше пил бира в ресторант „Веселстюен“, беше слушал наскоро нашумяла прехвалена банда в бар „Геридж“ и беше гледал как футболистите от „Бран“ губят на едноименния стадион. Матиас бе успял да опознае Берген като повечето си връстници. Но докато те се движеха в компании, той трупаше опит сам.

Заедно с Идар отново обиколиха атракциите в града. Матиас се преструваше, че му е за първи път.

Той бързо усети, че Идар е социална риба-лепка, и на свой ред се прилепи към него, за да си осигури достъп до мястото на събитието.

— Защо реши да следваш медицина? — попита го Идар на едно събиране в дома на техен състудент от известно бергенско семейство.

По-късно щяха да ходят на традиционния годишен есенен бал на студентите по медицина и Идар бе поканил две чаровни бергенчанки с вдигнати коси и черни рокли. Двете момичета се наведоха напред, за да чуят за какво си говорят младежите.

— За да направя света малко по-добро място — отвърна Матиас и изпи остатъка от топлата бира „Ханза“. — А ти?

— За да печеля много пари, разбира се — усмихна се Идар и намигна на момичетата.

Едната от тях седна до Матиас.

— Имаш значка от кръводарителската кампания на Червения кръст — отбеляза тя. — Коя кръвна група си?

— Б отрицателна. С какво се занимаваш?

— Няма нужда да го обсъждаме. Това не е ли много рядка кръвна група?

— Да. Откъде знаеш?

— Уча за медицинска сестра.

— Кой курс си?

— Трети.

— Замисляла ли си се за спец…

— Няма нужда да го обсъждаме — прекъсна го тя и сложи топлата си малка длан върху бедрото му.

Пет часа по-късно тя отново повтори същото изречение, докато лежеше под него в леглото му.

— Случва ми се за първи път — оправда се той.

Тя му се усмихна и го погали по бузата.

— Значи проблемът не е в мен?

— К… какво? — заекна той. — Не, не е в теб.

— Толкова си сладък — засмя се тя. — Мил и внимателен. Какво се е случило с тях? — тя го ощипа по кожата на гърдите.

Матиас усети нещо черно, гадно и опияняващо.

— Така съм роден.

— Болест ли е?

— Обикновено е свързано с болестта на Рейно и склеродермия.

— Какво е това?

— Наследствено заболяване на съединителната тъкан.

— Опасно ли е?

Тя погали внимателно гърдите му. Матиас се усмихна и усети как членът му се втвърдява.

— Синдромът на Рейно предизвиква само побеляване и измръзване на пръстите на ръцете и краката. Склеродермията обаче е по-опасна…

— Ами?

— Заради измененията в съединителната тъкан кожата се изопва и изглажда, бръчките изчезват.

— Това ми звучи добре.

Той усети как ръката ѝ се плъзна по корема му.

— Опънатата кожа пречи на мимиките, лицето губи изразителността си и заприличва на маска.

Малката ѝ топла длан обхвана члена му.

— Китките, а после и целите ръце се изкривяват и болният губи способността да ги изправя. Накрая става напълно неподвижен, докато собствената му кожа го задуши.

— Звучи ми като мъчителна смърт — прошепна тя. Дишаше тежко.

— Най-добре е болният да се самоубие, преди да си изгуби ума от болка. Имаш ли нещо против да се преместиш в долната част на леглото? Искам да съм прав, докато го правим.

— Затова си записал медицина, нали? — попита тя. — За да разбереш има ли начин да живееш с тази болест.

— Единственото ми желание — той застана прав до леглото, а членът му се поклащаше във въздуха — е да разбера кога настъпва подходящият момент да умра.

Младият доктор Матиас Люн-Хелгесен се превърна във всеобщ любимец в неврологичното отделение на болница „Хаукелан“ в Берген. И колеги, и пациенти го смятаха за съвестен, внимателен човек, склонен да изслушва търпеливо събеседниците си. Това му качество се оказа много ценно, защото той често преглеждаше пациенти с наследствени, обикновено нелечими болести, чиито страдания можеше единствено да облекчи. Когато в болницата идваха хора с диагноза системна склеродермия, персоналът ги насочваше към кабинета на дружелюбния млад лекар, който започна да работи върху докторска дисертация, свързана с имунологията. В една ранна есен Лайла Осен и съпругът ѝ доведоха на преглед дъщеричката си. Момиченцето се оплакваше от скованост и болки в крайниците. Първоначално Матиас предположи, че малката страда от болестта на Бехтерев. Понеже и Лайла Осен, и мъжът ѝ отговориха утвърдително на въпроса дали в семействата им има случаи на ревматични заболявания, Матиас взе кръвна проба от двамата родители и от дъщеря им.

Резултатите от лабораторията пристигнаха и Матиас ги прегледа три пъти. Усети как в него отново се надига познатото противно, черно и опияняващо усещане. Заключенията бяха отрицателни: първо, изключваха възможността оплакванията на момиченцето да се дължат на болестта на Бехтерев, и, второ, изключваха господин Осен да е биологичният ѝ баща. Матиас беше убеден, че мъжът не подозира, а майката, Лайла Осен, знае това, защото когато им обясни колко наложително е да вземе кръвна проба и от тримата, лицето ѝ потръпна. Дали все още се чука с любовника си? Как ли изглежда той? Дали живее в къща е морава отпред? Какви ли физически недъзи има? Как и кога дъщеря ѝ ще разбере, че тази развратна измамница — нейната майка — я е лъгала толкова години?

Матиас погледна надолу и забеляза, че е съборил чашата с вода. По панталона му плъзна голямо мокро петно и той усети как студът се разпространява към корема, а после и към главата му. Обади се на Лайла Осен и я информира за резултата. Само за онзи, касаещ здравословното състояние на дъщеря ѝ. Тя му благодари, а в гласа ѝ долови осезаемо облекчение. След края на разговора Матиас дълго се взира в телефона. Господи, ненавиждаше я от дън душа. През нощта не мигна в тясното легло в студентското си общежитие, което бе запазил, въпреки че вече не беше студент. Помъчи се да чете, но буквите скачаха пред очите му. Опита се да мастурбира — обикновено след това се чувстваше изтощен и веднага заспиваше, — но непрекъснато се разсейваше. Убоде с игла големия пръст на крака си, който пак беше побелял, само за да провери дали ще усети нещо. Накрая се сви под завивката и плака, докато зората разреди нощния мрак.

Матиас лекуваше и пациенти с по-често срещани неврологични заболявания. Един от тях беше полицай на средна възраст от местното управление. След поредния преглед мъжът започна да се облича, а миризмата на пот и на алкохол стана направо нетърпима.

— Е? — изръмжа той, все едно очакваше доклад от свой подчинен.

— Неврит в начална форма — обясни Матиас. — Нервите на стъпалата ти са възпалени и имат понижена чувствителност.

— Затова ли вървя като пияница?

— Пияница ли си, Рафто?

Полицаят спря да закопчава ризата си и по врата му плъзна червенина, която постепенно се издигна към лицето му като живак в термометър.

— Какво намекваш, новобранец?

— Най-честата причина за множествения неврит е алкохолизмът. Ако продължаваш в същия дух, рискуваш да получиш трайни мозъчни увреждания. Чувал ли си за Корсаков, Рафто? Не? По-добре, защото ако чуеш да се говори за едноименния синдром, значи си загазил. Не знам как си отговаряш, когато се погледнеш в огледалото и се запиташ дали си алкохолик, но ти предлагам следващия път да разшириш въпроса: сега ли искам да умра, или малко по-нататък?

Герт Рафто дълго се взира в младежа в лекарска престилка. После изруга под нос, излезе и демонстративно затръшна вратата зад гърба си.

Четири седмици по-късно Рафто се обади в кабинета на младия лекар да си запише час за преглед.

— Утре — отвърна Матиас.

— Не мога. Спешно е.

— Тогава ела в пункта за неотложна помощ.

— Изслушай ме, Люн-Хелгесен. От три дни съм на легло. Не мога да помръдна. Ти си единственият, който ме е питал в прав текст дали съм алкохолик. Да, такъв съм. И не, не искам да умра. Още не.

В апартамента на Герт Рафто вонеше на боклук, празни бутилки от бира и на самия него, но не и на развалена храна, просто защото там нямаше храна.

— Ще ти бия витамин В, за подсилване — обясни Матиас и вдигна спринцовката срещу светлината. — Това ще те вдигне на крака.

— Благодаря — кимна Герт Рафто и заспа само след пет минути.

Матиас обиколи стаите в апартамента. Върху бюрото имаше снимка на Рафто с тъмнокосо момиченце на раменете. На стената над бюрото бяха окачени множество фотографии на местопрестъпления. Матиас свали няколко и огледа детайлите. Колко небрежни бяха станали тези убийци! Липсата на прецизност проличаваше най-ясно върху трупове с рани от отрязана телесна част или следи от побой. Матиас отвори едно по едно чекмеджетата и вътре се натъкна на полицейски доклади, записки и скъпоценности: пръстени, дамски часовници, колиета. И изрезки от вестници. Прочете ги. Навсякъде се появяваше името на Герт Рафто. Журналистите често цитираха негови думи от поредната пресконференция, където той обяснява колко глупаво постъпват престъпниците и как е успял да ги разобличи. Защото Рафто явно винаги успяваше да хване виновника.

Полицаят се събуди след шест часа. Матиас още не си беше тръгнал. Седеше до леглото с два доклада за разкрити убийства.

— Кажи ми — подхвана младият лекар, — ако искам да убия някого, какво да направя, за да не ме хванат?

— Гледай да не го правиш в моя полицейски район — отвърна Рафто и се огледа за питие. — Ако детективът е добър, няма измъкване.

— Ами ако все пак се случи в района на добър детектив?

— Аз лично бих се сприятелил с него, преди да извърша престъплението — отвърна Рафто. — А после, след убийството, бих го очистил.

— Интересно. И аз си помислих същото.

През следващите седмици Матиас се отби няколко пъти да посети Герт Рафто. Полицаят се възстановяваше бързо. Двамата разговаряха надълго и нашироко за болестта, за начина на живот и за смъртта; за единствените две любими неща на Рафто: дъщеря му Катрине, необяснимо защо също силно привързана към него, и малката му вила на остров Финьой — единственото място, където полицаят се отърсваше от стреса. Най-дълго обсъждаха обаче разкритите убийства в практиката на Рафто. Победите му. Матиас го окуражаваше с уверението, че битката му с алкохолизма не е обречена на провал:

— Съумееш ли да стоиш далеч от чашката, те чакат нови успехи в службата.

В края на есента, когато дните станаха още по-кратки, а дъждовете — по-продължителни, Матиас вече бе готов с плана. Обади се на Лайла Осен, представи се и ѝ обясни, че кръвните проби на дъщеря ѝ и съпруга ѝ показват несходство в ДНК-структурата и следователно помежду им няма родствена връзка. Жената го слушаше мълчаливо. Матиас настоя да получи кръвна проба от биологичния баща на детето, но напомни на Лайла Осен, че така дъщеря ѝ и мъжът ѝ ще разберат истината. Наясно ли е майката какво означава това? Матиас изчака, за да ѝ даде възможност да асимилира информацията.

После ѝ предложи да ѝ помогне „неофициално“, ако тя държи да запази истината в тайна.

— Неофициално? — повтори тя с апатичния глас на изпаднал в шок.

— Професионалната етика ме задължава да бъда откровен с пациентите си, в случая с дъщеря ви. В момента обаче се занимавам с медицински проект за редки симптоми и за мен представлява интерес да проследя развитието на заболяването ѝ. Ще имате ли възможност да се срещнем този следобед…

— Да — прошепна тя с разтреперан глас. — Да, моля ви, нека поговорим.

— Добре. Качете се на Юлрикен с последната железница. Там ще обсъдим положението на спокойствие, а после ще слезем пеш до града. Надявам се, давате си ясна сметка колко бихте навредили на репутацията ми, ако споменете на някого за срещата.

— Не бих си и помислила да казвам на когото и да било! — увери го тя. — Имайте ми доверие.

След като приключиха разговора, Матиас продължи да стиска слушалката в ръка. С устни, долепени до сивата пластмаса, прошепна:

— И защо да ти вярвам, уличнице?

Едва когато я събори върху снега и притисна скалпела до гръкляна ѝ, Лайла Осен призна, че е казала на своя приятелка за срещата, защото преди това имали уговорка да вечерят заедно. Споменала само малкото му име, без да обяснява по какъв повод е решила да се види с него.

— Защо си ѝ казала?

— За да я дразня — изплака тя. — Ужасно любопитна е.

Той притисна тънкото острие до кожата ѝ и хлипайки, Лайла издаде името и адреса на приятелката си. После замлъкна завинаги.

След два дни, докато четеше във вестника за убийството на Лайла Осен и за изчезването на Они Хетлан и Герт Рафто, Матиас изпитваше противоречиви чувства. От една страна, остана недоволен от начина, по който бе отнел живота на Лайла Осен. Не успя да остане верен на първоначалния си план, изгуби контрол и се поддаде на яростта и паниката. Освен това направи голяма мръсотия, местопрестъплението заприлича на онези от снимките в дома на Рафто и се наложи да се потруди доста, докато заличи следите. Не му остана време да се наслади на отмъщението и на постигнатото възмездие. Ликвидирането на Они Хетлан протече още по-катастрофално. Понеже не можа да събере достатъчно смелост, Матиас два пъти се върна от входната ѝ врата. После забеляза, че е закъснял. До звънеца стоеше Герт Рафто. Матиас го изчака да си тръгне и позвъни. Представи се като помощник на детектива. Они обаче отказа да сподели с него подробности от разговора си с Рафто, защото полицаят я предупредил това да си остане между тях. Чак когато поряза дланта ѝ със скалпела, тя проговори.

От думите ѝ Матиас разбра, че Герт Рафто е решил да разплете случая сам и така да възстанови репутацията си. Какъв идиот!

Самото убийство на Они Хетлан стана по всички правила: малко шум, малко кръв. Справи се бързо с разчленяването на тялото под душа. Опакова всички части в найлон и ги натъпка в голяма туристическа раница и сак, взети специално за случая. От Рафто знаеше, че едно от първите неща, които полицаите проверяват при разследване на убийство, е какви автомобили са забелязани в района, като искат от таксиметровите централи информация за всички регистрирани маршрути. Затова Матиас измина пеш разстоянието до дома си. Остана да изпълни само последната точка от упътването на Герт Рафто за извършване на перфектното убийство: да очисти детектива.

Матиас се справи най-добре с третото убийство. Това го изненада, защото Герт Рафто не събуждаше у него изпепеляващата омраза, която изпитваше към Лайла Осен. Успехът му вероятно се дължеше на стремежа да се доближи максимално до желаната естетика, до идеята за перфектното изпълнение. Извършването на самия акт беше жестоко и разтърсващо преживяване, точно както се бе надявал. В ушите си още чуваше писъците на Рафто, които отекнаха над целия безлюден остров, а най-смаян остана, когато на връщане от Финьой установи, че пръстите на краката му вече не са толкова бели и безчувствени. Сякаш неумолимото постепенно измръзване бе спряло за миг и тялото му бе омекнало.

През следващите четири години Матиас отне живота на още четири жени. Давайки си сметка, че всичките му убийства представляват опит да реконструира кончината на майка си, той си постави диагноза „тежко личностно разстройство“. Всичките му симптоми съвпадаха с описанието на болестта в учебниците по медицина: натрапчиво спазване на определен ритуал — в случая Матиас действаше след падането на първия сняг, всеки път правеше снежен човек, а садизмът му ставаше все по-брутален.

Това прозрение обаче изобщо не му попречи да продължава. Времето минаваше, а симптомите на болестта на Рейно ставаха все по-осезаеми. Матиас усещаше и първите признаци на склеродермията: скованост на лицевите мускули, която понякога придаваше на носа му противна острота, а устните му се свиваха като на шаран. Така свършват пациентите с най-тежката форма на болестта.

Матиас се премести в Осло, за да подготви докторската си дисертация, защото центърът за научни изследвания в областта на имунологията и мозъчните вентрикули, която представляваше интерес за младия лекар, се намираше в Катедрата по анатомия към столичната болница „Гауста“. Освен там Матиас започна работа и в клиника „Мариенлюст“, където го препоръча неговият бивш състудент Идар Ветлесен. Понеже нощем не можеше да спи, Матиас поемаше и дежурства в пункта за неотложна медицинска помощ. Жертви намираше лесно. Понякога кръвните изследвания на случайни пациенти показваха мнимо бащинство, а друг път в клиниката пристигаха ДНК-тестове с отрицателно заключение от Съдебномедицинския институт. Идар, който не притежаваше нужната компетентност дори за общопрактикуващ лекар, непрекъснато се допитваше до Матиас при съмнение за рядка генетична болест или синдром. Ако пациентът беше млад, Матиас винаги го съветваше да вика и двамата родители на консултация, да взема натривка от устната кухина и на тримата под предлог, че иска да провери бактериалната флора, и да изпраща пробите в Съдебномедицинския институт за проверка на бащинство, за да знае дали има вероятност детето да е унаследило гени от друг човек.

И Идар, този пълен кретен, веднага следваше указанията му. Благодарение на него Матиас се сдоби със скромна картотека на жени с деца, които, така да се каже, плаваха под лъжливо знаме. За негово щастие никой не би могъл да свърже неговото име с тези жени, защото всички проби изпращаше Идар.

Матиас примамваше жертвите в капана по изпитания начин, чиято ефективност бе проверил с Лайла Осен: телефонно обаждане и уговорка да се срещнат тайно на безлюдно място. Само веднъж се случи една от набелязаните жертви да признае на мъжа си, че го е лъгала, и да откаже срещата с лекаря. Впоследствие двамата се разведоха и тя така или иначе си получи заслуженото.

Дълго време Матиас мисли как най-ефективно да скрие труповете. Методът, който приложи върху тялото на Они Хетлан, нямаше как да се използва и за в бъдеще: приготви разтвор на солна киселина във ваната в общежитието и разтвори в него трупа парче по парче. Тази трудоемка, опасна за здравето и рискована процедура му отне близо три седмици. Затова Матиас посрещна с голяма радост внезапното си хрумване как да се справи с проблема: коритата за трупове в Катедрата по анатомия. Идея, гениална по своята простота. Точно като примката с нажежаема жичка.

Прочете за нея в едно специализирано списание, където френски анатом препоръчваше това ветеринарно приспособление за отстраняването на части от трупове, където разложението вече е започнало. По думите му тази примка разрязвала ефективно и меки, прогнили тъкани, и кости. Освен това можела да се използва върху няколко тела без никаква опасност за пренос на бактерии. Матиас веднага съобрази, че този инструмент за разчленяване би му спестил повечето затруднения при пренасянето на труповете. Затова се свърза с фирмата-производител и си измисли повод за командировка до Руан, Северна Франция. Там през една мъглива сутрин служител от фирмата го заведе в един обор с варосани стени и му демонстрира нагледно как работи уредът, придружавайки действията си с обяснения на завален английски. Примката с нажежаема жичка представляваше съвсем обикновена дръжка с формата и големината на банан, снабдена с метална козирка, предпазваща ръката от изгаряне. Самата нажежаема жичка имаше дебелината на рибарска корда. Краищата ѝ бяха закрепени за двете заострени части на „банана“. Примката можеше да се стяга и отпуска с помощта на регулатор, разположен на дръжката. Там се намираше и копчето за включване и изключване на уреда. Оттам се задействаше нагревателят, който нажежаваше за секунди металната жичка с форма на примка. Матиас се въодушеви страшно много, защото освен за разчленяване този инструмент можеше да се използва и за други цели. Цената му се стори направи смехотворна. Примката с нажежаема жичка струваше по-малко от самолетния му билет, а в цената се включваха и батериите.

Изнесеното по медиите шведско проучване, че между петнайсет и двайсет процента от всички деца нямат родствена връзка с бащите си, не изненада Матиас. Той отдавна бе стигнал до този извод благодарение на собствената си статистика по въпроса.

Знаеше, че не е единствен в нещастието си. Имаше и други, осъдени да умрат скоропостижно, защото майките им са мърсували с носители на увредени гени. Но Матиас искаше сам да осъществи пречистването, преборването на болестта, кръстоносния поход. Съмняваше се, че ще му благодарят и ще го обсипят с похвали. Ала щяха да го помнят дълго след смъртта му, защото щеше да срази покварата с меч, да постигне мисията на живота си, да си осигури вечна слава.

Всичко започна по каприза на случайността.

Видя го по телевизията. Полицая. Хари Хуле. Интервюираха го във връзка със сериен убиец, когото Хуле бил заловил в Австралия. В съзнанието на Матиас отново изплува съветът на Рафто да не действа в района на добър детектив. Но Матиас си спомни и друго: опияняващото чувство за превъзходство, когато бе убил преследвача си. Нито едно от другите му престъпления не му донесе удовлетворението, близко до онова, което изпита след победата над Рафто.

В небрежността и характера на Хуле, в уж несъзнателния му стремеж към слава Матиас откри черти на съвременен Херострат13, какъвто впрочем беше и Рафто. Въпреки това лекарят вероятно щеше да забрави за старши инспектора, ако един от гинеколозите в „Мариенлюст“ не беше споменал още на следващия ден в столовата, че привидно стабилният полицай, когото вчера показали по телевизията, бил алкохолик и пълна откачалка.

— Синът на приятелката му, Олег, е мой пациент. Много симпатично хлапе — отбеляза педиатърката Габриела.

— Сигурно и той ще се пропие. Алкохолизмът се предава генетично — въздъхна гинекологът.

— Хуле не е биологичният му баща — възрази Габриела. — В графата „родител“ фигурира името на руски професор от Москва. Интересно е, че и той е имал проблеми с алкохола.

— Как не ви е срам! — провикна се шеговито Идар Ветлесен, докато всички се кикотеха. — Не забравяйте повелите на лекарската тайна, колеги!

Продължиха да обядват. Думите на Габриела се запечатаха в съзнанието на Матиас. Или по-точно начинът, по който тя се изрази: „в графата «родител» фигурира името на…“. След края на почивката Матиас тръгна след педиатърката и влезе в кабинета ѝ. Затвори вратата.

— Може ли те питам нещо, Габриела?

— А, ти ли си? — усмихна се тя и по бузите ѝ изби кокетна червенина.

Матиас знаеше, че тя си пада по него и го смята за привлекателен, дружелюбен, добър слушател и забавен събеседник. Няколко пъти го беше канила на разни събирания, но той все намираше причина да ѝ откаже.

— Както вероятно знаеш, позволено ми е да използвам някои от кръвните тестове в клиниката за докторската ми дисертация. Открих нещо интересно в изследванията на онова момче, сина на приятелката на Хуле.

— Доколкото съм осведомена, вече не са заедно.

— Ами? Понеже става дума за наследствени особености, имам няколко въпроса относно родствените връзки…

Матиас забеляза разочарованието ѝ. От своя страна, той остана доста доволен от разказа ѝ.

— Благодаря ти — кимна, стана и излезе от кабинета ѝ.

Сякаш някой наля нови жизнени сили в организма му. Краката го носеха без никакво усилие, а лицето му сияеше като примка с нажежаема жичка, защото Матиас знаеше, че това е началото. Началото на края.

През един горещ августовски ден сдружението на жилищните собственици в квартал „Холменколен“ организира лятно празненство. На поляната пред сградата, където се помещаваше офисът на сдружението, възрастните се бяха излегнали на шезлонги под чадъри и пиеха бяло вино, докато децата тичаха между масите или играеха футбол на площадката. Въпреки огромните слънчеви очила, които скриваха почти цялото ѝ лице, Матиас веднага я позна: предварително бе свалил нейна снимка от сайта на работодателя ѝ. Тя нямаше компания. Той се приближи и я попита дали може да постои при нея и да се преструва, че я познава. Матиас се бе научил как да постъпва в такива случаи. Беше натрупал социален опит. Вече не се държеше като някогашния сконфузен тийнейджър.

Тя си свали очилата, погледна го въпросително и той установи, че снимката лъже. На живо жената пред него изглеждаше много по-красива. Неговият план А имаше сериозен недостатък: не беше никак сигурно, че Ракел ще го хареса, защото жени като нея имат голям избор. План Б завършваше по същия начин като план А, но осъществяването му нямаше да му достави същото удовлетворение.

— Не ме бива никак в социалните контакти — каза той и вдигна пластмасовата чаша с измъчена физиономия. — Един приятел ме покани, но него още го няма. Всички тук се познават и се чувствам неловко. Обещавам да ви оставя на мира веднага щом моят човек се появи.

Тя се засмя. Смехът ѝ му допадна. Матиас разбра, че първите три секунди, критични за всяко запознанство, са работили в негова полза.

— Току-що видях как едно момче отбеляза страхотен гол на площадката — продължи той. — Сигурно сте роднини, прилича много на вас.

— Така ли? Сигурно е бил синът ми Олег.

Ракел успешно прикри задоволството си, но дългият опит с пациенти беше научил Матиас, че никоя майка не остава безразлична към комплименти, отправени към децата ѝ.

— Много приятно празненство — отбеляза Матиас. — Имате дружелюбни съседи.

— А вие обичате да празнувате с чужди съседи?

— Приятелите ми се безпокоят за мен, защото напоследък съм станал доста самотен, и се опитват да ме развеселят. Например с компанията на преуспелите си съседи. — Отпи от чашата и се намръщи. — И с най-сладкото бяло вино на заведението. Как се казвате?

— Ракел. Фауке.

— Здравейте, Ракел. Аз съм Матиас.

Пое слабата ѝ топла ръка.

— Не сте си взели нищо за пиене. Позволете ми аз да ви донеса. Какво да бъде? Най-сладкото вино на заведението?

Върна се, подаде ѝ чашата и извади пейджъра от джоба си. Огледа го с угрижен вид.

— Много ми се иска да си поговорим още, Ракел, но в пункта за неотложна помощ колегите се нуждаят от подкрепление. Ще трябва да облека костюма на супермен и да сляза в центъра.

— Жалко.

— Нали? Ще отнеме само няколко часа. Колко време смятате да останете тук?

— Не знам. Зависи от Олег.

— Разбирам. Ще се видим. Беше ми приятно да се запознаем.

Отново стисна ръката ѝ. Тръгна си, убеден, че е спечелил първия рунд.

После се върна в апартамента си в „Туршхов“ и прочете интересна статия за мозъчните вентрикули. В осем се върна на празненството в „Холменколен“ и завари Ракел, седнала под чадъра с голяма бяла шапка. Усмихна му се. Седна до нея.

— Спасихте ли нечий живот? — попита тя.

— По-скоро превързах няколко охлузни рани. Прегледах и един пациент с възпален апандисит. Но в гвоздей на вечерта се превърна момченце, което си беше напъхало в едната ноздра гърло от бутилка. Казах на майката, че ми се струва твърде млад, за да смърка кока-кола. За съжаление в такива ситуации хората не са склонни да проявяват чувство за хумор…

Тя се засмя. Звънливият ѝ женствен смях галеше слуха му. Прииска му се да можеше нещата между тях да бъдат истински.

Матиас отдавна беше забелязал удебеляване на кожата си на някои места, но през есента на 2004 година се появиха първите признаци, че болестта навлиза в следващия стадий. Не искаше изобщо да го преживява. Опънатата до крайност кожа на лицето. По план жертвата на годината се казваше Ели Квале. След нея на опашката чакаха курвите Бирте Бекер и Силвия Утершен. Интересно дали полицията щеше да открие връзката между последните две жертви, а именно развратника Арве Стьоп. Промяната в състоянието на Матиас обаче налагаше незабавна промяна и в плана. Беше си обещал да сложи край на живота си още щом се появят болките, да не чака. И ето че те се появиха. Матиас реши да убие трите жени една след друга. А за финал да остави Ракел и полицая.

Досега беше работил тайно. Дойде време делото му да види бял свят. За целта се налагаше да остави по-ясни следи, да разкрие връзката, да подскаже каква е цялостната картина. Започна с Бирте. Разбраха се да обсъдят здравословното състояние на Юнас в дома ѝ, след като тя изпрати мъжа си на командировка в Берген. Матиас се появи в уговорения час, Бирте пое палтото му и се обърна да го закачи в дрешника. Матиас импровизираше рядко, но на една кука забеляза розов шал. Грабна го почти инстинктивно. Сгъна го на две и го преметна през врата ѝ. Вдигна я — беше съвсем лека — и я постави пред огледалото, за да вижда очите ѝ. Щяха да изскочат от орбитите. Приличаше на риба, извадена от дълбините на морето.

Прибра трупа ѝ в колата, върна се в градината, мушна мобилния ѝ телефон в гърдите на снежния човек, който бе направил предната нощ, закри дупката с още сняг и завърза шала под главата. Потегли към Катедрата по анатомия и пристигна там след полунощ. Балсамира тялото на Бирте, сложи му табелки с номер и го постави в едно от коритата, където имаше свободно място.

После дойде ред на Силвия. Обади ѝ се по телефона, изнесе ѝ редовната си лекция и се уговориха да се срещнат в гората зад възвишението „Холменколен“ — Матиас и преди бе използвал това място. Този път обаче наблизо се разхождаха хора и той не посмя да рискува. Обясни ѝ, че за разлика от него Идар Ветлесен не е добър специалист по синдрома на Фар и ѝ предложи да се видят пак. Силвия го покани да я посети на следващата вечер, защото била сама вкъщи.

Матиас я завари в плевнята и веднага ѝ каза за какво е дошъл.

Нещата обаче замалко да пропаднат.

Слабичката жена метна брадвата по него и го улучи, разпори якето му, ризата и скъса артерия. Рукналата кръв опръска пода на плевнята. Не каква да е, а кръв от рядката група Б отрицателна. Двама от сто души имат такава. След като я уби в гората и постави главата ѝ върху снежния човек, Матиас се върна да прикрие следите си. Заколи третата кокошка и остави кръвта ѝ да изтече върху пода.

Въпреки напрегнатия ден през нощта болките стихнаха. Следеше случая във вестниците с нарастващо вътрешно задоволство. Снежния човек. Така го нарекоха. Име, което щеше да се помни. Досега не бе предполагал, че няколко отпечатани върху хартия букви могат да му вдъхнат толкова цялостно усещане за мощ и собствена значимост. Почти съжали, задето години наред бе потулвал деянията си.

Да убиваш се оказа съвсем лесно. Матиас повярва на Герт Рафто, че добрият детектив винаги разкрива престъпника, но след като срещна Хари Хуле и видя отчаянието по измореното му лице, промени мнението си. Защото изражението на полицая показваше пълно недоумение.

После обаче, докато подготвяше последните си ходове, Идар Ветлесен му поднесе новина, която му дойде като гръм от ясно небе. Хуле го посетил и го разпитвал за Арве Стьоп. Самият Идар също се чудеше какво става, защото подобен избор на жертви не му се струваше никак случаен. Освен него и Стьоп единствен Матиас знаеше за потуленото бащинство на известния редактор — та нали, както обикновено, именно той бе помогнал на Идар да постави диагноза.

Ветлесен звучеше много разтревожен по телефона, но Матиас успя да запази хладнокръвие. Помоли колегата си да се срещнат на място, където нямаше опасност някой да ги види заедно. Докато отправяше предложението си, Матиас едва не избухна в смях: използва същите изрази като при разговорите с жените, набелязани за жертви. Сигурно напрежението го правеше толкова превъзбуден.

Идар предложи да се срещнат в залата за кърлинг. Матиас затвори и пристъпи към осъществяването на нов план. Защо да не се възползва от ситуацията, като натопи Идар за убийствата на Снежния човек? Тъкмо ще си осигури малко спокойствие за оставащата част от проекта. През следващия час Матиас старателно обмисли всички подробности около инсценировката на Идаровото самоубийство. Макар да ценеше приятелството на колегата си, Матиас изпитваше радостно нетърпение и дори вдъхновение, докато планираше деянието си. Така му въздействаше и обмислянето на големия му проект: последния снежен човек. Като самия него в деня на първия сняг преди толкова много години, тя щеше да седи върху раменете на снежния човек, да усеща студа, просмукващ се през бедрата ѝ, докато гледа през прозореца предателството и мъжа, който ще се превърне в причина за нейната гибел: Хари Хуле. Матиас затвори очи и си представи примката над главата ѝ. Нажежена до блясък. Като лъжлив ореол.

Трийсет и четвърта глава

Хари се върна в гаража на Катедрата по анатомия, качи се в колата си, затвори вратата и очите си и се помъчи да обмисли положението спокойно. Първо трябваше да разбере къде се намира Матиас.

Понеже го беше изтрил от указателя в телефона си, се обади на 1881 и поиска номера и адреса му. Набра цифрите и докато чакаше отговор, усети колко трескаво диша. Помъчи се да се успокои.

— Здравей, Хари.

Матиас говореше тихо, но гласът му издаваше единствено обичайната радостна изненада.

— Извинявай, задето непрекъснато ти досаждам.

— Няма такова нещо, Хари.

— Къде си в момента?

— Вкъщи. Тъкмо се канех да сляза при Ракел и Олег.

— Чудесно, защото исках все пак да те помоля да предадеш онова нещо на Олег от мое име.

Настъпи мълчание. Хари стисна челюсти и зъбите му изпукаха.

— Разбира се — отвърна Матиас. — Но Олег вече се е прибрал. Защо не дойдеш…

— Заради Ракел. Ние… нямам желание да я виждам днес. Може ли да се отбия у вас след десетина минути?

Втора пауза. Хари притисна още по-силно слушалката към ухото си, като се мъчеше да улови всеки, макар и съвсем лек шум. Чу единствено дишането на Матиас и дискретна фонова музика като от японски клавесин. Представи си жилището на Матиас: издържано в стила на строгия минимализъм, неголямо, но подредено, като нищо в интериора не е оставено на случайността. А собственикът — облечен, например, в светлосиня, неутрална риза — току-що е сменил превръзката на раната си. Защото при последната им среща Матиас бе скръстил високо ръце пред гърдите си не от смущение, плод на физическия му недъг, а за да прикрие раната от брадвата.

— Да, разбира се, заповядай — отвърна най-сетне той.

Хари не можеше да прецени доколко гласът в слушалката звучи естествено. Тихата музика спря.

— Благодаря. Ще побързам, но обещай да ме изчакаш.

— Обещавам. Хари…

— Да? — Той се задъха от напрежение.

— Знаеш ли къде живея?

— Ракел ми беше казала.

Хари изруга наум. Защо просто не си призна, че е взел адреса му от службата за справки по телефона? В това нямаше нищо подозрително.

— Нима?

— Да.

— Добре тогава. Направо влизай, отключено е.

Хари затвори и остана вторачен в телефона. Понеже не откриваше рационално обяснение за усещането, че няма време, че се налага да изпревари спускането на мрака, Хари го сметна за натрапчиво заблуждение, за онзи безполезен страх, който малкото момче изпитва при падането на нощта, защото не вижда къде е къщата на баба му.

Набра друг номер.

— Да, моля — обади се Хаген с беззвучен, безжизнен глас.

„Глас на подаващ оставка“, заключи Хари.

— Зарежете бумащината, шефе. Обадете се на дежурния шеф на Управлението, за да вземете разрешение за полицейска акция във връзка с арестуването на заподозрян за убийствата. Адресът е улица „Осен“ 12 в квартал „Туршхов“.

— Хари…

— Изслушайте ме. Останалата част от Силвия Утершен се намира в корито в Катедрата по анатомия. Катрине не е Снежния човек. Разбирате ли?

Мълчание.

— Не — призна Хаген.

— Снежния човек е преподавател в Института. Матиас Люн-Хелгесен.

— Люн-Хелгесен? Дявол да го вземе, той не беше ли…

— Да, лекарят, който толкова усърдно насочи подозренията към Идар Ветлесен.

В гласа на Хаген се прокрадна жизнена нотка:

— Ще ме питат дали заподозреният е въоръжен.

— Доколкото знаем, не е използвал огнестрелно оръжие при убийствата на дузината си жертви.

Изминаха няколко секунди, докато Хаген схване сарказма.

— Ще поискам подкрепление веднага — обеща той.

Хари затвори и завъртя ключа в стартера. С другата ръка набра Магнюс Скаре. Полицаят и двигателят се обадиха едновременно.

— Още ли си в дома на Квале? — Хари успя да надвика рева на двигателя.

— Да.

— Зарежи всичко, с което се занимаваш в момента, и се мятай в колата. Чакай ме на кръстовището между „Осен“ и „Вогт“. Арест.

— Започна се, а?

— Да.

Гумите изсвириха, когато отпусна съединителя.

Сети се за Юнас. По една или друга причина пред очите му се появи именно образът на детето.

Една от шестте патрулни коли, които Хари настоя да му отпуснат, вече чакаше на кръстовището, когато той се появи. Сви към тротоара, скочи от колата и веднага отиде при колегите си. Те му подадоха подвижна радиостанция.

— Изключете буркана — Хари посочи въртящата се сигнална лампа.

Натисна копчето на уоки-токито и нареди на останалите патрули да спрат сирените, преди да наближат квартала.

След четири минути и шестте автомобила се бяха събрали на кръстовището. Всички полицаи се скупчиха около Хари, който, седнал в отворената кола, държеше карта върху коленете си и посочваше:

— Ли, имаш три автомобила, за да завардиш всички възможни изходи. Тук, тук и тук.

Ли се наведе над картата и кимна.

Хари се обърна към Скаре:

— Домоуправителят?

Скаре вдигна красноречиво телефона в ръка:

— В момента говоря с него. Ще слезе с ключовете.

— Добре. Имаш шестима души за двора, аварийното стълбище и евентуално покрива. Освен това ще ми пазите гърба. Къде е колата на „Делта“?

— Тук — отвърнаха двама спецполицаи.

Макар по нищо да не се различаваха от останалите, те бяха представители на отряда за бързо реагиране „Делта“, който се намесваше в подобни случаи.

— Искам ви пред главния вход веднага. Всички ли са въоръжени?

Полицаите кимнаха. Някои носеха „МП 5“, други — обикновени револвери. Веднъж шефът на Главното управление обясни, че разчетът на годишния бюджет не позволява всички да имат картечни пистолети.

— По думите на домоуправителя Люн-Хелгесен живее на третия етаж — съобщи Скаре и прибра телефона в джоба си. — На всеки етаж има само по един апартамент. Няма изходи към покрива. За да слезе по аварийното стълбище, трябва да се качи на четвъртия етаж и да мине през заключеното таванско помещение.

— Добре. Изпрати двама да се качат по аварийното стълбище и да дебнат в таванското помещение.

— Дадено.

Хари взе със себе си двамата униформени полицаи, пристигнали току-що: по-възрастен мъж и пъпчив младок. И двамата бяха работили преди със Скаре. Тримата не тръгнаха по „Осен“, а пресякоха улицата и се вмъкнаха в двора на отсрещната сграда.

Двете момчета на семейство Стигсон, което живееше на третия етаж, не можеха да откъснат очи от двамата униформени, докато бащата слушаше обясненията на Хари защо се налага да използват видимостта от апартамента им. Старши инспекторът влезе във всекидневната, избута дивана от прозореца и огледа внимателно апартамента отсреща.

— Свети — извика той.

— Вътре има някой — отбеляза по-възрастният полицай, докато надничаше над рамото му.

— Чувал съм, че зрението отслабва с трийсет процента след петдесетата година.

— Не съм сляп. В голямото кресло, обърнато с гръб. Ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш горната част на главата и ръката върху ръкохватката.

Хари присви очи. Мамка му, да не би да се нуждае от очила? Щом старчето вижда, значи наистина има човек.

— Стой тук и съобщи по радиото, ако помръдне. Става ли?

— Да — усмихна се полицаят.

Хари взе младока със себе си.

— Кой седи вътре? — извика младежът, докато тичаха надолу по стълбите.

— Чувал ли си за Снежния човек?

— О, проклятие.

— Той е.

Втурнаха се към отсрещната сграда. Домоуправителят, Скаре и петима униформени стояха в готовност пред входната врата.

— Нямам ключ за апартамента — обясни домоуправителят. — Само за вратата.

— И това стига — отвърна Хари. — Първо ще позвъним като нормални хора. Ако не отвори, влизаме със сила. Всички да държат оръжията си и да не вдигат шум, ясно? „Делта“, вие идвате с мен…

Хари извади револвера на Катрине и даде знак на домоуправителя да отключи.

Заедно с двамата спецполицаи, въоръжени с картечни пистолети, Хари се прокрадна тихомълком по етажите, като вземаше по три стъпала наведнъж.

На третия етаж спряха пред синя врата без табелка. Единият полицай долепи ухо до вратата, обърна се към Хари и поклати отрицателно глава. Хари намали почти до нула звука на уоки-токито и го вдигна до устните си:

— Алфа до… — беше раздал псевдоними на всички, защото не помнеше малките им имена — … до поста зад прозореца. Обектът движи ли се? Край.

Пусна копчето за говорене и станцията изпука. После се чу отговорът:

— Продължава да седи в креслото.

— Прието. Влизаме. Край.

Единият полицай кимна и извади лост, докато другият отстъпи назад, готов за атака.

Хари присъстваше на подобна акция не за първи път: единият разбива вратата, а другият влетява в апартамента. Не защото лостът е единственият начин да влязат, а защото ефектът от силния шум и бързината не е за подценяване: обектът изпада в ступор и в девет от десет случая замръзва там, където се намира: на стол, диван или легло. Хари обаче вдигна предупредително ръка и натисна дръжката на вратата.

Матиас не го бе излъгал: наистина беше отключено. Хари даде знак, че ще влезе пръв.

Очакванията му не се оправдаха. Апартаментът, впрочем, наистина можеше да се определи като издържан в минималистичен стил, но в малко по-различен смисъл: вътре нямаше нищо. Нито дрехи, нито мебели, нито снимки. Само голи стени, които плачеха за нови тапети или слой боя. Явно мазилката отдавна беше свалена.

Вратата към всекидневната стоеше открехната. В процепа Хари видя креслото и ръката върху ръкохватката. Слаба, с часовник. Пое си дъх, засили се, стисна револвера с две ръце и бутна вратата с крак.

Другите двама, които действаха в периферията на зрителното му поле, се вцепениха.

— Исусе… — прошепна единият.

Над креслото висеше голям полилей със запалени лампи. Осветяваше човека срещу влезлите. По шията се виждаха сини следи от душене, лицето беше бледо и красиво, косата — черна, роклята — синя, на малки бели цветчета. Роклята от календара в кухнята на Хари. Той усети как сърцето му се разкъсва на парчета, докато останалата част от тялото му се вкамени. Опита се да помръдне, но не можеше да се откъсне от безжизнения ѝ укоризнен поглед, който го закова на място. Тя сякаш го обвиняваше, задето не се е досетил по-рано, задето не е успял да го предотврати и да я спаси. Кожата ѝ беше бяла като платно. Напомни му за майка му на смъртния ѝ одър.

— Проверете другите стаи — промълви Хари със задавен глас и свали оръжието.

Олюля се, но пристъпи към трупа и сложи ръка върху китката ѝ. Ледена и мъртва като мрамор. И все пак усети леко тиктакане, като едва доловим пулс, и за миг му хрумна абсурдната мисъл, че тя просто е гримирана като покойница. После обаче погледът му падна върху часовника.

— Чисто е — съобщи един от полицаите зад гърба му и се изкашля: — Знаеш ли коя е?

— Да — Хари прокара пръст по стъклото над циферблата.

Само допреди няколко часа държеше този часовник в шепа. Намери го в спалнята си и го пусна в къщичката за птици, защото приятелят на Ракел щеше да я води на вечеря. За да празнуват, че отсега нататък ще бъдат едно цяло.

Хари продължаваше да се взира в укоризнения ѝ поглед. „Да — помисли си той. — Виновен съм по всички обвинения.“

Скаре влезе в апартамента и застана зад Хари. Надникна над рамото му, за да види мъртвата в креслото. До него стояха и двамата спецполицаи от „Делта“.

— Удушена? — попита Скаре.

Хари не отговори. Продължаваше да я гледа неподвижно. Едната презрамка на небесносинята рокля се бе свлякла.

— Странно: лятна рокля през декември — отбеляза Скаре, за да сложи край на тягостното мълчание.

— Често я облича и през зимата — отвърна Хари с глас, идващ сякаш от далечината.

— Кой?

— Ракел.

Скаре потръпна. Беше виждал бившата на Хари, когато тя още работеше в полицията.

— Да не би… това… да е Ракел? Но…

— Роклята е нейна. И часовникът. Облякъл я е като Ракел. Но тази жена е Бирте Бекер.

Скаре се взираше онемял в тялото на убитата. Не приличаше на телата, които бе виждал досега. Изглеждаше бяла като тебешир и подпухнала.

— Елате с мен — подкани Хари двамата спецполицаи и се обърна към Скаре: — Ти ще останеш на място и ще отцепиш апартамента. Обади се на групата в дома на Квале да дойде тук. Кажи им, че ги чака много работа.

— А ти къде отиваш?

— На танци.

След като трополенето от стъпките на тримата полицаи по стълбите заглъхна, в апартамента настъпи пълна тишина. Само след секунди обаче Скаре чу рева на запален двигател и свистенето на гуми по асфалта на улица „Вогт“.

Синята лампа на полицейската кола се носеше бясно по шосето. Седнал до шофьора, Хари слушаше напрегнато свободния сигнал на телефона. Пред огледалото за обратно виждане две миниатюрни фигурки на жени по бански танцуваха в ритъма на отчаяния вой на сирената, докато колата лъкатушеше между автомобилите.

„Моля те, Ракел, вдигни.“

Докато гледаше двете фигурки, Хари си мислеше, че е същият като тях: танцува по чужда свирка, заприличал е на комична фигура във фарс, която винаги се намира на две крачки след събитията, винаги влетява на сцената със закъснение и публиката го посреща със смях.

Повикването беше прекратено, защото Ракел не вдигна.

— Мамка му, мамка му! — изрева той и запрати телефона в предното стъкло.

Той се удари и се свлече върху арматурното табло, а оттам — на пода. Шофьорът и другият полицай отзад се спогледаха в огледалото.

— Изключи сирената — нареди Хари.

Настъпи тишина.

От пода се разнесе звън.

Хари се наведе и светкавично вдигна телефона.

— Ало! — извика той. — Ало! Вкъщи ли си, Ракел?

— Ти как мислиш, щом си говорим по домашния ми телефон! — отвърна тя с нежния си спокоен и бодър глас. — Станало ли е нещо?

— Олег при теб ли е?

— Да, в момента вечеря в кухнята. Чакаме Матиас да се прибере. Какво има, Хари?

— Искам да ме слушаш внимателно, Ракел.

— Плашиш ме, Хари. Всичко наред ли е?

— Веднага сложи веригата на вратата! — извика Хари.

— Добре, добре!

Той чу как тя каза нещо на Олег, после се чу скърцане от стол и момчето явно се втурна към вратата. Гласът ѝ отново се появи в слушалката, но леко разтреперан:

— Искам да знам какво става, Хари.

— Ще ти обясня, но преди това ми обещай, че в никакъв случай няма да пуснеш Матиас в къщата.

— Матиас ли? Ти да не си пил? Нямаш право…

— Матиас е опасен, Ракел. В момента пътувам в полицейска кола заедно с двама колеги. Идваме към вас. После ще разбереш подробностите. Сега искам да погледнеш през прозореца. Какво виждаш?

Макар и да не я виждаше, усети колебанието ѝ. Не каза нищо повече, изчака. Защото изведнъж осъзна, че Ракел винаги му е имала доверие. Щеше да му повярва и сега. Навлязоха в тунела до Нюдален. Снегът, натрупан от двете страни на платното, приличаше на сиво-бял ръб на вълнена дреха.

— Не виждам нищо необичайно — обади се пак Ракел. — Но нямам представа за какво конкретно искаш да огледам.

— За снежен човек — тихо отвърна Хари.

Тя млъкна. Явно разбра защо е всичко това.

— Кажи, че това не се случва наистина, Хари — прошепна умолително тя. — Кажи, че е сън.

Той затвори очи и под клепачите му се появи Бирте Бекер в онова кресло. Да, Ракел имаше право. Приличаше на ужасен сън.

— Оставих часовника ти в къщичката за птици.

— Но там го нямаше… — подхвана тя, спря и простена: — О, не, божичко!

Трийсет и пета глава

От кухнята Ракел можеше да наблюдава трите „подстъпа“ към къщата. Не виждаше само задната част, където обаче се спускаше стръмен сипей, по който никой не би могъл да слезе невредим, особено зиме. Тя сновеше неспокойно от прозорец на прозорец, надничаше и проверяваше дали всички са добре затворени. Когато започнал да строи къщата след войната, баща ѝ умишлено разположил прозорците нависоко и ги обезопасил с железни решетки. Ракел знаеше, че му е останала сериозна травма от войната: някакъв руснак се промъкнал в бункера им до Ленинград през нощта и избил всичките му другари, докато спели. Оцелял само той. От изтощение дори не чул изстрелите. Събудил се чак когато били тревога. Върху одеялото си намерил купчина празни гилзи. Баща ѝ често казваше, че тогава спал нормално за последен път. Ракел обаче ненавиждаше тези решетки. Досега.

— Не може ли да се кача в стаята си? — попита Олег и ритна крака на голямата кухненска маса.

— Не — отвърна майка му. — Ще стоиш тук.

— Какво е направил Матиас?

— Хари ще ни обясни всичко, когато пристигне. Сигурен ли си, че сложи веригата на вратата?

— Разбира се, мамо. Иска ми се тате да беше тук.

— Тате? — Ракел не го беше чувала да споменава тази дума преди. Е, така наричаше Хари, но оттогава минаха няколко години. — За баща ти в Русия ли говориш?

— Не, той не ми е татко — отсече категорично Олег.

Ракел направо изтръпна.

— Мазето! — извика тя.

— Какво?

— Матиас има ключ и за мазето. Какво ще правим?

— Много просто — отвърна Олег и изпи остатъка от водата в чашата си. — Ще сложиш един от градинските столове под дръжката. Достатъчно високи са, за да не му дадат никакъв шанс да влезе.

— Пробвал ли си го? — изненада се тя.

— Аз не, но Хари го направи веднъж, докато играехме на каубои.

— Не мърдай оттук — нареди тя и тръгна към вратата за мазето.

— Почакай, мамо.

Тя спря.

— Гледах как точно се прави. Нека да отида аз, мамо — предложи Олег.

Тя го погледна. Божичко, колко беше пораснал през последната година! Още малко и щеше да я надмине. Детското в тъмните му очи вече отстъпваше пред бунтарския плам на юношата. Ракел знаеше, че с времето това непокорство ще прерасне в решителност и зрялост.

Тя се поколеба.

— Остави на мен — настоя той.

В гласа му се прокрадна умолителна нотка. Майката разбра колко важно е за него да докаже на какво е способен и да затвърди самочувствието си. Да се опълчи срещу детските си страхове. Да извърши този своеобразен ритуал на възмъжаване. Да заприлича на онзи баща, за когото говореше.

— Само побързай — прошепна тя.

Олег се завтече към мазето.

Ракел застана отново до прозореца и започна да се ослушва за шум от автомобил. Молеше се Хари да дойде пръв. „Колко е тихо“, мина ѝ през ума. Кой знае защо, следващата ѝ мисъл бе „ще стане още по-тихо“.

Въпреки това чу шум. Съвсем слаб. Първо ѝ се стори, че идва отвън. Не, не отвън. Източникът на звука се намираше зад гърба ѝ. Ракел се обърна, но в кухнята нямаше никого. Ето го пак. Глухо тиктакане на часовник. Или потропване с пръст по маса. Масата! Ракел инстинктивно прикова поглед в нея. И разбра откъде идва звукът. Върху масата падаха капки. Бавно вдигна глава нагоре. В средата на белосания таван се бе образувал тъмен кръг. В центъра му висеше прозрачна капка. Откъсна се от тавана и тупна върху масата. Макар да видя ясно полета на капката, звукът я накара да потръпне, сякаш ѝ зашлевиха плесница.

Божичко, водата сигурно идваше от банята! Дали наистина е забравила да спре душа? След като се прибра, Ракел изобщо не се качи на горния етаж. Зае се веднага с вечерята. Явно душът течеше от сутринта. И по всички правила на всеобщата гадост това трябваше да стане точно сега!

Излезе в коридора, хукна по стълбите и се втурна към банята. Не се чуваше звук от течаща вода. Ракел отвори вратата. Подът беше сух. Душът — спрян. Излезе и за миг се спря пред банята. Погледът ѝ се спря върху вратата към спалнята.

Бавно се приближи. Сложи ръка върху дръжката. Поколеба се. Ослуша се отново дали се чува шум от автомобил. И отвори. Вцепени се и остана на прага. В гърлото ѝ се надигаха писъци, но инстинктът за самосъхранение ѝ подсказваше, че не бива да крещи. Трябва да бъде тиха, съвсем тиха.

— Проклятие! Проклятие! — изруга Хари и удари с юмрук по таблото. То се разтресе. — Какво става, по дяволите?

Автомобилната колона, навлизаща в тунела, не мърдаше от две минути. Сякаш от цяла вечност.

Полицейското радио веднага отговори на въпроса:

— При изхода от левия тунел до Тосен е станало произшествие. Няма пострадали. Кола на пътна помощ ще пристигне всеки момент.

— Знаете ли какви са колите, които са се блъснали? — попита Хари.

— Леки автомобили с летни гуми — отвърна лаконично носовият глас.

— Когато завали сняг през ноември, винаги настава пълен хаос — отбеляза полицаят на задната седалка.

Хари не отговори. Започна да барабани нервно с пръсти по таблото. Обмисли какви възможности има. Пред него и зад него се точеше гъста върволица от автомобили. Дори да разполагаха с всички сини лампи и сирени на света, полицаите пак нямаше да могат да си проправят път. Да тръгне пеш и да поръча на другия край да го чака патрулка? Дължината на тунела е цели два километра!

В колата настъпи мълчание. Чуваше се само тихото ръмжеше на автомобилни двигатели, работещи на празен ход. Микробусът пред тях се придвижи с един метър, полицаят зад волана на патрулната го последва веднага. Удари спирачка чак когато почти опря задната му броня, защото явно се опасяваше, че ако не шофира достатъчно агресивно, старши инспекторът ще изригне в поредната си гневна тирада. Рязкото спиране разклати двете метални танцьорки на предното стъкло и в притихналото купе се разнесе бодро подрънкване.

Хари пак се сети за Юнас. Откъде му дойде наум точно за сина на Бекер? Защо неговото лице изникна в съзнанието му, докато разговаряше по телефона с Матиас? Някакъв звук събуди спомен за стаята на момчето. Хари прикова поглед в двете поклащащи се танцьорки. Точно така! Сети се откъде му е познат този звук. Не биваше да губи и секунда повече. Или — колкото и да се мъчеше да прогони тази мисъл, тя си проби път — вече нямаше закъде да бърза. Защото беше твърде късно.

Олег крачеше забързано през тъмния коридор в мазето, без да поглежда встрани. Знаеше, че влагата, избила по стените, образува зловещи бели фигури. Затова се мъчеше да се съсредоточи върху задачата си и да изключи съзнанието си за всичко останало. „Не допускай плашещите мисли да те нападнат — съветваше го преди време Хари. — Напълно способен си да преодолееш страха, защото съществува само в главата ти. Просто трябва да бъдеш упорит, да печелиш първо малки битки, да превързваш раните си и пак да се връщаш на бойното поле.“ Олег следваше съвета на Хари. Вече няколко пъти слиза сам в мазето: нали кънките се държат на студено.

Олег дръпна градинския стол и започна да го тътри, защото тишината усилваше безпокойството му. Натисна дръжката на вратата. Наистина беше затворена. Намести облегалката на стола под дръжката и провери дали я е застопорил здраво. Ето така. Изведнъж се вцепени. Какъв беше този звук? Надигна се и погледна през малката шпионка на вратата. Вече не можеше да спре мислите. Те прииждаха неумолимо. Някой стоеше отвън. Прииска му се да хукне обратно, но се насили да остане. Опита се да победи страха с други мисли. Аз съм вътре. В безопасност съм. Пое си дъх. Сърцето му биеше като побесняло в гърдите. Наведе се напред и отново надникна през шпионката. Видя отражението на собственото си лице. Над него обаче стоеше друго, чуждо лице. Изкривено. После видя ръце, ръце на чудовище, които се вдигат. Олег отстъпи ужасен назад. Опря се на нещо и усети как нечии ръце стягат лицето и устата му. Колкото и да му се искаше да вика, не можеше да издаде звук. А искаше, ужасно много искаше да изкрещи, че това чудовище не е от мислите му, а съществува тук, влязло е в къщата. И всички ще умрат.

Останалите двама полицаи го погледнаха с недоумение, докато набираше отново номера на Ракел.

— Взех звука за японска музика, но всъщност е бил вятърен чан. Юнас има такъв в стаята си. Олег — също. Матиас е бил там през цялото време. Той дори ми го каза в прав текст…

— Какво имаш предвид? — осмели се да попита полицаят от задната седалка.

— Думите му бяха „Вкъщи съм.“ Това означава къщата в „Холменколен“. Дори уточни, че се кани да слезе при Олег и Ракел. Трябваше да се сетя веднага. „Холменколен“ се намира над квартал „Туршхов“. Матиас е бил на втория етаж в къщата на Ракел. Затова се е канел да слезе. Налага се незабавно да ги изведем оттам. Хайде, вдигни, дявол да го вземе!

— Може да е далеч от…

— В къщата има четири телефона. Срязал е кабелите. Трябва да стигна дотам, и то веднага!

— Ще изпратим друга кола — предложи шофьорът.

— Не! — възрази Хари. — И без това е твърде късно. Вече няма измъкване. Остава ни само една възможност. Аз.

— Ти?

— Да. Дано и аз съм част от плана му.

— Искаш да кажеш, дано да не си?

— Не. Дано да съм и да ме чака.

Двамата полицаи се спогледаха. Зад тях се чу ръмженето на мотоциклет, който лъкатушеше между спрелите автомобили.

— Дали е така?

— Почти сигурен съм — отвърна Хари, погледна в огледалото за обратно виждане и потърси с очи мотоциклета.

Изобщо не беше сигурен, просто в момента само този отговор криеше известна надежда.

Олег се мъчеше да се отскубне от желязната хватка с всички сили, но замръзна, когато усети хладна стомана до гърлото си.

— Това е скалпел, Олег — обясни чудовището с гласа на Матиас. — Използваме го за рязане на човешки тела. Няма да повярваш колко лесно става.

После чудовището напъха в устата му мръсен парцал и го накара да легне по корем с ръце на гърба. Олег не се подчини веднага и скалпелът се плъзна под ухото му. Момчето усети как по рамото му потече топла струя кръв. Легна по корем върху леденостудения цимент. Чудовището седна върху гърба му. До лицето на Олег падна червена кутия от изолирбанд: онези тънки залепващи се ленти, с които увиват кабели или опаковки на детски играчки. Момчето знаеше от опит колко трудно се махат тези ленти: макар и тънки, те стягат здраво. Матиас омота китките и глезените му. Лентите се впиха в кожата му.

После чудовището го повдигна и пак го пусна. Олег се приземи. Чу се хрущене. Вдигна очи. Намираше се по гръб във фризера. Ледени парченца, отчупили се от стените, се посипаха върху лицето и ръцете му и му причиниха болка. Чудовището стоеше надвесено над него с леко наклонена глава:

— Сбогом — каза то. — Ще се видим на другия бряг. Съвсем скоро.

Капакът се затръшна и пред очите на Олег настъпи непрогледен мрак. Чу се звукът от завъртането на ключа и бързи, отдалечаващи се стъпки. Олег се опита да повдигне език и да избута парцала от устата си. Трябва да диша, да си осигури достатъчно въздух.

Ракел спря да диша. Застанала на прага на спалнята, тя си даваше сметка, че това е дело на човек с болна психика. Кожата ѝ настръхна от гледката, устата ѝ се отвори от ужас, очите ѝ щяха да изхвръкнат от орбитите. Леглото и останалите мебели бяха избутани към стените, а върху паркета личеше прозрачен воден слой, чиято гладкост нарушаваха само капките. Вниманието на Ракел обаче бе приковано изцяло от огромния снежен човек, издигащ се величествено насред стаята.

Цилиндърът върху зловещо усмихнатата глава стигаше почти до тавана.

Когато най-сетне успя да си поеме въздух и кислородът нахлу в мозъка ѝ, тя усети миризмата на мокра вълна и прогизнало дърво и чу шума от топящия се сняг. Ракел настръхна, но не заради ледения полъх от фигурата пред нея, а заради топлината от тялото на мъжа, застанал зад гърба ѝ.

— Не е ли прекрасен? — попита Матиас. — Направих го специално за теб.

— Матиас…

— Шшшт — той обгърна закрилнически шията ѝ с ръка.

Ракел видя скалпела.

— Стига сме говорили, скъпа. Имаме толкова много работа и толкова малко време.

— Защо? Защо?

— Днес е нашият ден, Ракел. Животът, който ни остава, ще изтече бързо. Нека празнуваме, без да си даваме обяснения. Ако обичаш, сложи си ръцете на гърба.

Ракел се подчини. Още не беше чула Олег да се връща от мазето. „Ако задържа Матиас при мен, детето ми може и да се измъкне.“

— Искам да знам защо — настоя тя, а сълзите вече давеха гласа ѝ.

— Защото си развратница.

Усети как нещо тънко и твърдо стегна китките ѝ. Топлият му дъх парна тила ѝ. Устните му, а после и езикът докоснаха кожата ѝ. Тя стисна зъби. Знаеше, че ако се развика, той ще спре. А тя искаше да го забави, да спечели повече време за Олег. Езикът му се плъзна към ухото ѝ и го захапа леко.

— Копелето ти лежи във фризера — прошепна той.

— Олег?

Ракел изгуби напълно самообладание.

— Успокой се, скъпа. Няма да умре от студ.

— Н… нима?

— Дълго преди да настъпи смъртоносно измръзване, копелето ще издъхне от недостиг на кислород. Елементарна математика.

— Матема…

— Изчислил съм го отдавна. Преценил съм всичко.

По лъкатушещите възвишения в „Холменколен“ летеше с бясна скорост мотоциклет. Ревът на двигателя отекваше из целия квартал, а очевидците коментираха, че е пълна лудост да шофираш така върху хлъзгава настилка и е редно на водача да му отнемат свидетелството за правоуправление на мотоциклет. Всъщност водачът изобщо нямаше такова свидетелство.

Хари увеличи скоростта по наклонената площадка към черната дървена къща, но гумите забуксуваха върху снега и мотоциклетът се забави. Той изобщо не се опита да си възвърне контрола над превозното средство, а скочи в движение. Мотоциклетът се спусна по наклона, заби се в едно дърво, преобърна се настрани и задната гума избълва малко сняг, преди двигателят да издъхне.

Тогава Хари почти бе стигнал до стълбите пред входната врата.

По снега не се виждаха следи. Нито отиващи, нито връщащи се от къщата. Извади револвера и изкачи стъпалата на два скока.

Вратата беше отключена. Точно както бе обещал Матиас.

Хари се вмъкна в коридора и първо забеляза широко отворената врата към мазето.

Спря и се ослуша. Чуваше се слабо барабанене. От кухнята? Хари се поколеба. Реши най-напред да провери мазето.

Заслиза по стълбите странично, с насочен напред револвер. Долу спря, та очите му да привикнат с тъмнината. Отново напрегна слух. И сякаш цялото помещение притаи дъх. Забеляза градинския стол под дръжката на вратата. Олег. Погледът му продължи да обхожда мазето. Тъкмо понечи да се върне на горния етаж, когато видя тъмно петно на пода пред фризера. Вода? Приближи се. Сигурно беше дошла от фризера. Хари усмири мислите си, тръгнали бясно в ужасяваща посока, и дръпна капака. Беше заключен. Ключът стоеше отгоре. Ракел никога не го заключваше. Картините от Финьой отново нахлуха в главата му. Без да губи време, Хари завъртя ключа и вдигна капака.

Пред очите му проблесна метал. После усети остра болка в лицето и политна назад. Нож? Падна по гръб между два коша с мръсни дрехи. Някаква фигура се изправи, излезе от фризера и се надвеси над него.

— Полиция! — извика Хари с вдигнат револвер. — Не мърдай!

Фигурата замръзна тъкмо преди да нанесе следващия си удар.

— Х… Хари?

— Олег?

Хари веднага свали оръжието. Видя какво държи момчето в ръка: кънка.

— П… помислих, че Матиас се е върнал — прошепна Олег.

— Той тук ли е?

Хари се изправи.

— Не знам. Каза, че ще се видим съвсем скоро и затова…

— Откъде дойде тази кънка?

В устата си Хари усещаше вкуса на кръв. Напипа срязаната си буза.

— Беше във фризера — обясни Олег с крива усмивка. — Непрекъснато ми се караха, задето ги оставям отвън на стълбите, и накрая реших да ги скрия под пакетите със замразен грах. Мама никога не готви грах.

Олег тръгна след Хари, който вече тичаше нагоре по стълбите.

— Извадих късмет, защото ги бях наострил. Така прерязах лентите. Ключалката не успях да счупя, но пробих две дупки на дъното, за да влиза въздух. Счупих и крушката във фризера, за да не вижда какво държа, ако се върне и ми отвори.

— А топлината от тялото ти е разтопила малко лед ѝ водата е потекла през дупките — заключи Хари.

Озоваха се в коридора. Хари повлече Олег към входната врата, отвори я и му даде знак да излиза.

— У съседите свети. Бягай при тях и не мърдай оттам, докато не дойда да те взема. Разбра ли?

— Не! — възпротиви се Олег. — Мама…

— Чуй ме, момче! В момента най-доброто, което можеш да направиш за нея, е да се махнеш веднага оттук.

— Искам да я намеря!

Хари стисна до болка раменете на Олег и в очите на момчето избиха сълзи.

— Щом ти казвам да бягаш, бягай, идиот такъв! — тихо процеди Хари, а стаеният гняв в гласа му стресна Олег.

Момчето премига изплашено, по бузата му се търколи сълза. После се втурна навън. Мракът и снежната виелица го погълнаха.

Хари веднага извади уоки-токито:

— Тук е Хари. Далеч ли сте?

— До „Гресбанен“. Край — отвърна Гюнар Хаген.

— Вътре съм. Спрете пред къщата, но не влизайте, преди да съм ви казал. Край.

— Прието.

— Край.

Хари тръгна по посока на звука, който идваше от кухнята. На прага спря и забеляза как тънката водна струя се стича от тавана и трескаво барабани по плота на масата. Разтворилият се в нея гипс ѝ придаваше сивкав оттенък. Хари изкачи стълбите до втория етаж на четири скока. Преглъщаше трудно. Огледа дръжката на вратата. Отвън вече се чуваше вой на полицейски сирени. Върху паркета пльосна капка кръв от раната на бузата му.

Пробождане в слепоочието му подсказваше, че тук приключва всичко. В това имаше доста логика. Неведнъж бе стоял така пред същата тази врата, измъчван от угризения, задето се прибира чак на зазоряване въпреки обещанията си да прекара нощта с нея, а вътре Ракел спеше. Хари си спомни познатия сценарий, разигравал се след всяко подобно негово провинение: той натиска внимателно дръжката на вратата, която проскърцва леко и я събужда, тя го поглежда с натежали от сън клепачи, опитва се да го накаже със студенина, но той се мушва под завивките и се притиска към нея. Усеща как съпротивата ѝ отслабва. Тя изсумтява доволно, но не прекалено доволно. Той започва да я гали, да я целува, да я хапе, да проси благоволението ѝ, докато накрая тя се качва върху него и вече няма нищо общо със сънливата кралица. Мърка и стене от удоволствие, едновременно разгорещена и обидена.

Хари стисна дръжката. Дланта му веднага си припомни усещането. Натисна я надолу съвсем предпазливо в очакване да чуе проскърцването. Но нещо се бе променило. Дръжката не потъна с предишната лекота. Дали някой наистина е стегнал пружините? Хари пусна дръжката. Наведе се и надникна през ключалката. Тъмнина. Някой я бе запушил.

— Ракел! — извика той. — Там ли си?

Никакъв отговор. Долепи ухо до вратата. Стори му се, че чу дращене, но не беше сигурен. Пак хвана дръжката. Поколеба се. Пусна я и влезе в банята. Отвори малкия прозорец, промуши горната част на тялото си и се надвеси. Между черните железни решетки пред прозореца на спалнята нахлуваха слънчеви лъчи. Хари стъпи здраво върху вътрешната част на перваза, напрегна мускулите на прасците си и се протегна навън. Пръстите му напразно се опитваха да намерят опора между грапавите дървени трупи, докато снегът падаше върху лицето му и отмиваше кръвта от бузата му. Съпротивлението на перваза върху прасците му се усили и Хари имаше чувството, че костта му ще се счупи. Ръцете му шареха по стената като два забързани петкраки паяка. Коремните мускули го заболяха. Не можеше да стигне до целта, разстоянието беше прекалено голямо. Хари погледна надолу към земята. Под тънкия снежен слой го очакваше твърд асфалт.

Върховете на пръстите му напипаха нещо студено.

Най-крайната решетка пред прозореца на спалнята.

Успя да се хване за нея с два пръста. После с три. А накрая и с двете ръце. Прасците му се отделиха от перваза и се разлюляха във въздуха. Побърза да се подпре с ботушите о стената, за да не натоварва прекомерно ръцете си. Най-сетне си осигури видимост към спалнята. Мозъкът му се мъчеше да възприеме гледката, макар още от самото начало да си даваше сметка какво означава постъпилата зрителна информация: готовото произведение, чиято скица Хари вече бе виждал.

Ракел гледаше с широко отворени и потъмнели очи. Беше облечена в карминеночервена рокля с цвета на кампари. Кошинила. Главата ѝ почти стигаше тавана и шията изглеждаше мъчително изпъната, сякаш Ракел се опитваше да надникне над висока ограда. Раменете ѝ бяха изпънати назад. Ръцете не се виждаха. Явно Матиас ги бе завързал на гърба ѝ. По издутите ѝ бузи Хари заключи, че в устата ѝ е напъхан чорап или парче плат. Тя седеше върху раменете на огромен снежен човек. Голите ѝ прасци се спускаха пред гърдите му и бяха завързани един за друг. Хари виждаше как конвулсивно потрепват мускулите ѝ, защото се мъчеше да запази равновесие. Нямаше друг избор: подобно на Ели Квале и около нейната шия минаваше окръжност, но не от сива стоманена тел, а от нажежена до бяло жица. Сякаш Матиас се бе опитал да направи абсурдна имитация на стара реклама за паста за зъби, която обещава да обгради клиентите си с пръстен от самочувствие, късмет в любовта и дълъг и щастлив живот. Черната дръжка на примката беше закрепена за кука на тавана с помощта на връв. От куката връвта продължаваше към вратата на спалнята: по-точно — към дръжката на вратата. Именно връвта беше причина Хари да усети по-силно от обичайното съпротивление, когато натисна леко дръжката. Ако бе отворил вратата или дори натиснал дръжката до долу, нагорещеният метал щеше да се вреже точно под брадичката на Ракел.

Тя го гледаше право в очите. Лицето ѝ изразяваше едновременно гняв и силен страх. Примката беше прекалено тясна, за да провре главата си през нея, без да се нарани. Беше принудена да наведе глава, за да избегне допира със смъртоносния кръг, висящ почти вертикално над тила ѝ. Тя погледна Хари, сведе очи и после пак ги вдигна. Хари разбра.

Върху наводнения под се виждаха сиви купчини сняг. Снежният човек се топеше с ужасяваща бързина.

Хари хвана решетките и ги задърпа с всичка сила. Не помръднаха. Дори не изпукаха окуражително. Макар да не бяха дебели, железните решетки бяха здраво закрепени за дървената конструкция на къщата, фигурата в спалнята се олюля.

— Дръж се! — извика Хари. — Идвам!

Пълна лъжа. Не би могъл да изкърти тези решетки дори с щанга. Нямаше време да ги пререже с трион. Една от многото чудовищни идеи на баща ѝ, този откачен проклетник! Ръцете го заболяха. Първата полицейска кола сви пред къщата. Сирената раздра тишината. Хари се обърна: един от специалните бронирани ландроувъри на „Делта“. От седалката до шофьора изскочи мъж в зелено камуфлажно яке, застана зад колата и вдигна уоки-токи.

Станцията в джоба на Хари изпращя.

— Тук съм! — извика старши инспекторът.

Мъжът се огледа объркан.

— Горе, шефе!

Гюнар Хаген се изправи зад колата. Пред къщата спря втори автомобил със сигнална лампа.

— Да атакуваме ли? — извика Хаген.

— Не! — изкрещя Хари. — Устроил е клопка. Само…

— Да?

— Чакайте.

— Да чакаме?

— Трябва да помисля.

Хари опря чело о студените решетки. Сви колене, за да облекчи малко мускулите на ръцете си. Примката трябва да има копче за спиране, вероятно разположено на дръжката. Ако счупят прозореца и промушат вътре дълга пръчка с монтирано огледало, може да… Но как, по дяволите, ще натиснат това копче, без да задействат цялата адска машина и… и…? Хари прогони мисълта колко невероятно тънък слой кожа и мека тъкан предпазва сънната артерия. Мъчеше се да мисли конструктивно, да задуши гласа на паниката, която крещеше в ухото му и се опитваше да вземе надмощие над самоконтрола.

Ако влязат през вратата, без да я отварят? Ще изрежат дупка в нея. За целта им трябва електрически трион. Откъде да го вземат? От съседите, сигурно жителите в целия квартал имат такъв уред, нали в градините им растат цели гори.

— Донесете ми трион от някоя близка къща! — изрева Хари.

Долу се чуха тичащи стъпки. А от спалнята — звук от падащ сняг. Сърцето на Хари спря, докато се взираше през прозореца. Цялата лява част от тялото се бе разтопила и свлякла върху пода. Снежният човек се разпадаше. Тялото на Ракел се тресеше неудържимо, докато тя се мъчеше да запази равновесие и да избегне бялото бесило с форма на сълза. Нямаше време за трион, нито за разрези във вратата.

— Хаген! — извика Хари и усети истерична нотка в гласа си. — В патрулките има въже. Хвърли ми го и приближи ландроувъра до стената.

Хари чу трескави гласове, рев на двигател на заден ход и щракване на багажник.

— Хващай!

Хари пусна решетката с едната си ръка и се обърна тъкмо навреме, за да поеме летящото към него навито въже. Хвана единия му край, то се размота и другият край падна отново на земята.

— Закачете го за теглича!

С ловки движения Хари разви въжето, за да намери края му, завършващ с метална халка. Замахна и запрати халката към кръстосаните решетки пред центъра на прозореца. Тя щракна. Като бързо закопчаване на престъпник с белезници. От спалнята се чу нов плясък. Хари реши да не поглежда какво става. Какъв смисъл има да се отчайва допълнително?

— Тръгвай! — изрева той на шофьора долу.

После се хвана с две ръце за водосточната тръба, изкачи се по решетките като по стълба и се метна върху покрива, докато слушаше как реве ландроувърът. Опрял гърди плътно в керемидите и затворил очи, Хари чу как оборотите на двигателя падат. Решетките изпукаха. После отново. И пак. Хайде, де! Хари знаеше, че в действителност времето тече по-бавно, отколкото му се струва в момента. И все пак не достатъчно бавно. После, докато очакваше пукота, с който решетките да се отделят от дървото, двигателят на ландроувъра нададе безпомощен див вой. Мамка му! Явно гумите се въртяха на място върху снега.

Изведнъж му хрумна да се помоли на Господ. Но Хари знаеше: Бог вече е решил, че съдбата е разпродадена и билетът може да се купи само на черна борса. Но душата му губеше стойността си без Ракел. Мислите му се разсеяха още на секундата, защото големите тежки гуми се задвижиха, явно изринали снега върху асфалта, оборотите на двигателя паднаха и шумът от пукащите решетки се усили.

Разнесе се силен трясък. Двигателят замлъкна. Последва едносекундна тишина. После решетките издрънчаха глухо върху покрива на колата.

Хари се спусна от покрива и стъпи върху улука. Застанал с гръб към двора, на самия ръб на тръбата, той усещаше как тя всеки момент ще се отцепи от дървената конструкция. Наведе се, хвана се за нея с две ръце и се хвърли към прозореца. Изпъна крака напред и старото тънко стъкло се пръсна от удара с подметките на ботушите му. Той пусна тръбата. За частица от секундата изгуби представа къде ще се приземи: върху асфалта на двора, върху назъбеното строшено стъкло или в спалнята.

Нещо изпука и всичко потъна в мрак.

Хари летеше в нищото, не усещаше нищо, не помнеше нищо. През тези няколко секунди беше никой.

Когато светлината се появи, му се прииска да се върне в нищото, защото болката пронизваше всяка клетка от тялото му. Озова се по гръб в леденостудена вода. Дали вече е мъртъв? Вдигна очи към ангел, облечен в кървавочервено със светещ ореол около главата. Постепенно слухът му се възвърна. Отново чуваше хрущене и забързано дишане. После очите му се спряха върху изкривеното ѝ от паника лице, върху жълтата топка в устата ѝ, върху краката ѝ, които отчаяно се мъчеха да не се свлекат по топящия се сняг. Прииска му се просто да затвори очи, но тихото стенание на разпадащата се фигура го събуди. Впоследствие Хари нямаше да си спомня случилото се в подробности. В паметта му щеше да се запечата единствено противната миризма на нажежена жица, впиваща се в жива плът.

Снежният човек се срина. Хари се изправи. Ракел политна напред. Хари хвана бедрата ѝ с лявата си ръка, за да я придържа, и вдигна дясната. Знаеше, че е твърде късно. Разнесе се съскане на опарена кожа, в ноздрите му нахлу тежка сладникава миризма, а върху лицето му плисна кръв. Вдигна очи нагоре. Десницата му се бе провряла между нажежената жица и шията ѝ. Тежестта на тялото ѝ притискаше ръката му към дяволската примка и нишката се врязваше все по-дълбоко в плътта му подобно на прибор за разделяне на жълтък от белтък, пробиващ яйце. Минеше ли през ръката му, щеше да пререже врата ѝ. Болката дойде със закъснение, отначало тъпа, после непоносимо настойчива като удари на стоманен чук по будилник. Хари се бореше с всички сили да се задържи на краката си. Трябваше незабавно да освободи лявата си ръка. Заслепен от кръвта, той избута тялото на Ракел върху рамото си и протегна вече свободната си лява ръка нагоре. Върховете на пръстите му докоснаха кожата ѝ, после гъстата ѝ коса, а нажежената тел се впи в плътта му, докато трескаво търсеше дръжката. Напипа копчето за пускане. Премести го надясно, но веднага го върна на мястото му, защото примката започна да се стяга. Пръстите му намериха друго копче. Натисна го. Звуците заглъхнаха, светлината пред очите му затрептя и Хари осъзна, че всеки момент ще изгуби съзнание. „Дишай — помисли си той, — мозъкът има нужда от кислород.“ Но коленете му се подкосиха. Нажеженият до бяло кръг над главата му стана червен. После постепенно почерня.

Зад гърба си чу шум от строшено стъкло и тропот на няколко чифта ботуши.

— Държим я — обади се нечий глас.

Хари се свлече на колене в окървавената локва, където плуваха снежни буци и неизползвани пластири. Ту идваше на себе си, ту отново губеше съзнание, сякаш функционираше с помощта на ток, а от централата не подаваха достатъчно мощно електричество. Хората в стаята разговаряха. Хари долови отделни думи. Пое си жадно въздух и простена:

— Какво?

— Жива е — отвърнаха му.

Постепенно слухът му се стабилизира. Зрението — също. Обърна се. Двама облечени в черно мъже бяха отнесли Ракел на леглото и махаха пластирите от ръцете и краката ѝ. Изведнъж цялото съдържание в стомаха на Хари плисна върху пода. Той прикова поглед в кашестата локва и му се прииска да се разсмее гръмогласно, защото му се струваше, че не само кашата, а и стопеният сняг върху пода е дошъл от стомаха му. Вдигна дясната си ръка и огледа окървавената рана, останала след като примката отряза средния му пръст от основата. В момента той плуваше във водата.

— Олег… — простена Ракел.

Хари взе един пластир и го залепи върху раната, като се постара да я стегне. Така превърза и десния си показалец, който бе прерязан до костта, но все още се държеше.

После се приближи до леглото, избута полицаите, зави Ракел с одеяло и седна до нея. Тя го гледаше с разширени и потъмнели от шок очи. По шията ѝ се стичаше кръв от местата, където жицата все пак бе успяла да лизне кожата ѝ. Хари протегна към Ракел здравата си ръка.

— Олег — повтори тя и стисна дланта му.

— Добре е — успокои я Хари и отвърна на ръкостискането. — Изпратих го при съседите. Всичко свърши.

Очите ѝ напразно се опитваха да фокусират лицето му.

— Обещаваш ли? — прошепна безсилно тя.

— Да.

— Слава богу.

Тя изхлипа, закри лице с шепи и се разрида.

Хари огледа ранената си ръка. Или пластирите бяха спрели кръвотечението, или просто в тялото му не бе останала кръв.

— Къде е Матиас? — попита тихо той.

Тя вдигна глава и се втренчи в него.

— Нали ми обеща…

— Къде отиде той, Ракел?

— Не знам.

— Нищо ли не каза?

— Не си тръгвай, Хари — отново стисна ръката му. — Нека някой друг да…

— Какво ти каза?

Тя потръпна и той си даде сметка, че явно е повишил глас.

— Мисията му била изпълнена и искал да тегли чертата на всичко — отвърна Ракел, а от тъмните ѝ очи отново рукнаха сълзи. — А краят щял да бъде възхвала на живота.

— Възхвала на живота? Точно така ли се изрази?

Тя кимна. Хари освободи ръката си, стана и се приближи до прозореца. Погледна навън. Вече не валеше сняг. Очите му се спряха върху осветения монумент, който се виждаше от почти всички части на Осло: ски трамплина. Приличаше на бяла запетая върху тъмното възвишение. Или на точка.

Хари се върна до леглото, наведе се и целуна Ракел по челото.

— Къде отиваш? — прошепна тя.

— На лекар — усмихна се той и за доказателство вдигна окървавената си ръка.

Излезе от стаята. Едва не се препъна по стълбите. Дори студеният бял мрак навън не успя да облекчи гаденето и световъртежа.

Застанал до ландроувъра, Хаген разговаряше по телефона. Затвори, когато Хари помоли да го закарат и се качи отзад. „Ракел благодари на Бог — сети се той. — Нима можеше да знае, че не Бог я спаси, а Хари — купувачът, който вдигна мизата, за да спечели наддаването? Изплащането на вноските вече започна.“

— Към центъра ли? — попита шофьорът.

Хари поклати глава и посочи възвишението. Показалецът му изглеждаше самотен между палеца и безименния пръст.

Трийсет и шеста глава

За три минути стигнаха до трамплина. Минаха през тунела и спряха на терасовидната площадка до сувенирните магазинчета. Шанцата приличаше на разлят, замръзнал бял водопад, който на стотици метри под трибуните образува равнина.

— Откъде знаеш, че е тук? — попита Хаген.

— Каза ми го в прав текст. Докато стояхме на ледена пързалка, ми призна, че в деня, когато приключи делото на живота си и се разболее от неизлечима болест, ще скочи от трамплина. Като възхвала на живота.

Хари посочи осветената рампа за отскок, издигаща се върху черното небе.

— Знаел е, че ще запомня думите му.

— Откачалка — прошепна Гюнар Хаген и се вторачи към тъмната стъклена кабина, разположена на върха на трамплина.

— Може ли да взема твоя комплект белезници? — обърна се към шофьора Хари.

— За какво ти е още един? — Хаген посочи дясната китка на старши инспектора.

Около нея бе закопчана едната гривна, а другата висеше свободна.

— Искам да имам два — отвърна Хари и пое другия комплект от шофьора. — Ще ми помогнете ли, шефе? Не ми достигат няколко пръста…

Хаген поклати глава, но закопча втория комплект белезници около лявата му китка.

— Никак не ми се иска да те пускам сам, Хари. Притеснявам се.

— Горе няма място за повече от двама души. Ще си поговоря с него, а си имам и помощник — Хари показа револвера на Катрине.

— Точно той ме притеснява.

Старши инспектор Хуле стрелна началника си с поглед, отвори вратата на колата със здравата си лява ръка и слезе. Другият полицай го придружи до Музея на ските, откъдето се минаваше, за да се стигне до трамплина. Носеха щанга тип „кози крак“, за да счупят стъклото на вратата. Когато обаче приближиха и осветиха мястото с фенер, върху пода към гишето за билети пробляснаха парчета стъкло. От вътрешността на музея се разнасяше глух вой на аларма.

— Добре. Вече знаем, че нашият човек е пристигнал — заключи Хари и опипа револвера, затъкнат на кръста му. — Нека двама полицаи от патрулката зад нас да застанат на задния изход.

Хари взе фенера, влезе в тъмното помещение и профуча покрай снимките и плакатите на знаменити норвежки скиори, обявени за герои, норвежки знамена, норвежка вакса за ски, норвежки крале и принцеси, снабдени с текстове, които, казано накратко, възхваляваха каква уникална нация са норвежците. Преходът накара Хари да си припомни защо изпитва непоносимост към този музей.

Асансьорът се намираше в дъното. Тясна кабина без прозорец. Хари огледа вратата. Обля го студена пот. До асансьора имаше желязно стълбище.

На деветия етаж съжали, че тръгна пеш. Световъртежът и гаденето се усилиха. Повърна. Звукът от стъпките му отекваше по цялото стълбище, а белезниците дрънчаха по парапета. Противно на очакванията организмът му не започна да синтезира повече адреналин, за да приведе тялото му в бойна готовност. Вероятно бе прекалено изтощен, обезсилен. Или просто искаше всичко да свърши. Сделката бе приключила. Краят вече беше известен.

Хари продължаваше да изкачва стълбите, като изобщо не се стараеше да бъде тих. Знаеше, че другият отдавна го е чул.

Стълбите го изведоха право в тъмната стъклена кабина на върха на трамплина. Изгаси фенера. Лъхна го студен въздух. Навън вече не валеше сняг. В помещението с размери четири на четири метра падаше бледа лунна светлина. Стоманен парапет опасваше остъклената кабина. Сигурно туристите стискат конвулсивно преградата, докато се любуват и едновременно изтръпват пред гледката над Осло и околностите, представяйки си как се чувстват скиорите, преди да се спуснат по шанцата, или какво е усещането да паднеш от трамплина, да полетиш право надолу и да се размажеш в някое дърво.

Хари стъпи върху последното стъпало и се обърна към силуета, който изпъкваше пред светлия килим на града. Прекрачила парапета, човешката фигура седеше върху корниза на голям отворен прозорец. Оттам именно влизаше студеният въздух.

— Красота, нали?

Гласът на Матиас зададе въпроса някак безгрижно, почти бодро.

— Ако говориш за гледката, съм съгласен.

— Не говоря за гледката, Хари.

Единият крак на Матиас се люлееше над бездната. Хари остана до стълбите.

— Кой я уби — ти или снежният човек, Хари?

— Ти как мислиш?

— Сигурно си бил ти. Умен мъж си. Разчитах на теб. Ужасно, нали? Когато си отнел живота на най-любимото си същество, няма как да съзреш красотата.

— На теб май усещането не ти е твърде познато — Хари пристъпи крачка напред.

— Грешиш — отвърна Матиас, облегна се на перваза и се разсмя. — Обичах първата си жертва повече от всичко.

— Тогава защо я уби?

Хари отмести дясната ръка зад гърба си, за да хване револвера, и усети пронизваща болка.

— Защото майка ми беше лъжкиня и развратница.

Хари бързо извади оръжието и се прицели в Матиас:

— Слез оттам веднага. С вдигнати ръце.

Матиас го изгледа с любопитство.

— Знаеш ли, че съществува близо двайсет процента вероятност и твоята майка да е мърсувала и ти да си копеле? Как ти се струва?

— Чу ме какво казах, Матиас.

— Нека те улесня, Хари. Първо, няма да се подчиня. Второ, посочи в доклада си, че не си виждал ръцете ми и не си можел да рискуваш. Стреляй, Хари.

— Слизай оттам.

— Олег е копеле, Хари. А Ракел беше курва. Трябва да ми благодариш, задето ти позволих да я убиеш.

Хари прехвърли револвера в лявата си ръка. Свободните гривни на двата чифта белезници се удариха.

— Помисли добре, Хари. Ако ме арестуваш, ще ме обявяват за невменяем, няколко години ще ме лекуват в психиатрично отделение и после ще ме изпишат. Хайде, стреляй.

— Ти искаш да умреш — Хари се приближи. — Защото така или иначе склеродермията ще те убие.

Матиас удари с длан по перваза на прозореца.

— Браво на теб, Хари. Проверил си онова, което ти споменах за антителата в кръвта ми.

— Попитах Идар. После прочетох какво представлява склеродермията. Всяка друга смърт е за предпочитане пред ужасния край, който това заболяване предвещава. Затова и ти избираш да увенчаеш делото на живота си със зрелищна кончина.

— Презрение ли долавям, Хари? Нищо, един ден ще разбереш.

— Какво ще разбера?

— Двамата с теб работим в името на една и съща кауза: борба с болестите. Но язвите, които се мъчим да излекуваме, не могат да бъдат изкоренени. Всички победи на бойното поле са само временни. Нашата житейска мисия се крие в самата борба. Моята приключва дотук. Не искаш ли да ме застреляш, Хари?

Погледите им се срещнаха. Хари хвана револвера за цевта и го подаде на Матиас.

— Направи го сам, проклетнико.

Матиас повдигна вежда, подвоуми се, изпълнен с подозрения. Те обаче отстъпиха пред широка усмивка.

— Както искаш.

Матиас протегна ръка над парапета и пое оръжието. Погали боядисаната в черно стомана.

— Допусна огромна грешка, скъпи приятелю — каза той и насочи оръжието към Хари. — От теб ще стане чудесна точка. Ти ще бъдеш гаранцията, че делото ми няма да потъне в забрава.

Докато се взираше в черното дуло, Хари видя как ударникът надига малката си противна глава. Сякаш всичко тръгна на забавен каданс и помещението започва да се върти. Матиас се прицели. Хари — също. Полицаят замахна с дясната си ръка. Свободната гривна на белезниците полетя във въздуха с леко свистене точно в мига, когато Матиас натисна спусъка. Сухото щракване на оръжието бе последвано от мекото плясване на металната гривна върху китката му.

— Ракел е жива — съобщи Хари. — Планът ти пропадна, изрод такъв.

Хари видя как очите на Матиас се разшириха. После се присвиха. Той огледа револвера, който не произведе изстрел, и насочи поглед към белезниците, приковали го към Хари.

— Из… извадил си патроните от барабана — заекна Матиас.

— Не аз — поклати глава Хари. — Катрине Брат никога не е зареждала оръжието си.

Матиас вдигна очи към Хари и се отпусна назад:

— Тогава идваш с мен!

И скочи от прозореца.

Повлечен от него, Хари изгуби равновесие. Колкото и да се мъчеше да се задържи, Матиас се оказа твърде тежък, а Хари бе заприличал на стопил се великан с източена плът и кръв. Полицаят изрева, докато усещаше как пропастта го засмуква над предпазния парапет. С последни сили преметна лявата си ръка назад, а пред очите му се изпречи спомен за мръсно общежитие в Кабрини Грийн в Чикаго; за крак на стол, за чифт белезници… Хари чу щракването на метал в метал. После полетя през нощната тъма. Сделката приключи.

Гюнар Хаген се взираше в трамплина, но снежинките му пречеха да вижда.

— Хари! — повтори той по уоки-токито. — Там ли си?

В отговор чу само шумолене.

На откритото място до трамплина пристигнаха четири полицейски автомобила. Преди няколко секунди бяха чули крясъка от шанцата; настъпи суматоха и паника.

— Паднаха — отбеляза полицаят до него. — Сигурен съм. Двама души полетяха от стъклената кабина.

Гюнар Хаген отпусна отчаяно глава. Кой знае откъде и защо, но за миг му хрумна, че в подобен завършек има някаква, макар и абсурдна логика, един вид космическо равновесие.

Глупости. Що за врели-некипели!

Хаген не виждаше полицейските коли във виелицата, ала чуваше жаловития вой на сирените. Сякаш към трамплина приближаваха оплаквачки. Знаеше, че този вой веднага ще привлече лешоядите: хищни ловци на медийни сензации, любопитни съседи, кръвожадни шефове. Щяха да заприиждат, за да заграбят тлъсто парче от трупа, да задоволят свирепия си глад за блага хапка. Двете блюда от тазвечершното меню — противният снежен човек и противният полицай — щяха да им се усладят. Не, в това няма логика, нито космическо равновесие, само лакомия и стремеж тя да бъде задоволена. Уоки-токито на Хаген изпука.

— Няма ги! Край.

— Трябва да са там — извика Хаген. — Огледахте ли покривите на сградите? Край.

Докато чакаше, Хаген се питаше с какво ще се оправдае пред началниците си на въпроса защо е пуснал Хари сам. Как да им обясни, че макар да стои по-високо в йерархията от Хари, не му е шеф и никога не е бил? В това също имаше логика. Всъщност на Хаген му беше все тая дали началството ще разбере доводите му, или не.

— Какво става? — попита току-що пристигналият Магнюс Скаре.

— Хари падна от трамплина — отвърна Хаген. — В момента търсят тялото.

— Тялото? На Хари? Да бе!

— Моля?

Хаген се обърна и изгледа по-внимателно Скаре, който се взираше към високото.

— Мислех, че вече сте опознали добре Хари Хуле, шефе.

Хаген завидя на младия полицай за крепкия му оптимизъм.

Уоки-токито изпращя.

— Няма тела!

Скаре погледна началника и сви рамене, сякаш искаше да заяви самодоволно „Нали ви казах?“.

— Ей, ти! — извика Хаген на шофьора на ландроувъра и посочи прожектора на покрива. — Освети стъклената кабина! И ми намери бинокъл!

Само след секунди светъл лъч разпори нощната тъмнина.

— Виждате ли нещо? — попита Скаре.

— Сняг — Хаген се взираше през бинокъла. — Освети по-нагоре! Спри! Чакай… господи!

— Какво?

— Не може да е истина.

В същия миг снежната виелица се отдръпна като сценична завеса. Сред полицаите се разнесоха удивени възгласи. Двете фигури, олюляващи се във въздуха, приличаха на онези закопчани една за друга играчки, които шофьорите слагат на предното стъкло. Долната бе вдигнала десница някак победоносно, а горната приличаше на мъченик, чиито ръцете са опънати в противоположни посоки. И двете тела висяха безжизнени. Главите клюмаха, крайниците изглеждаха напълно отпуснати.

През бинокъла Хаген забеляза, че лявата ръка на Хари е закачена с белезници за парапета около стъклената кабина.

— Направо не е истина! — повтори той потресен.

Случайността определи първият човек, когото Хари видя, след като дойде на себе си, да е младият полицай Томас Хеле от Отдела за издирване на изчезнали лица. Четирима колеги на старши инспектора издърпаха него и Матиас Люн-Хелгесен в кабината. През следващите години Хеле щеше често да разказва за необикновената реакция на прословутия старши инспектор:

— Попита ме с обезумял поглед дали Люн-Хелгесен е жив! Сякаш се страхуваше, че ако онзи умре, ще се случи най-непоправимото нещастие. „Жив е — отвърнах аз. — В момента го носят към линейката.“ Хуле изкрещя веднага да му вземем връзките на обувките и колана, за да не се самоубие. Каква нечувана проява на хуманизъм към мъж, който току-що се е опитал да види сметката на бившата ти!

Трийсет и седма глава

На Юнас му се стори, че металните тръбички на вятърния чан се разлюляха, но пак се унесе в сън. Отвори очи чак когато чу сподавени стенания в стаята си. Вътре имаше човек. Баща му плачеше тихо, приседнал на ръба на леглото.

Юнас се надигна. Сложи ръка върху рамото му, което се тресеше от глухите ридания. Странно. За първи път забелязваше колко тесни и слаби рамене има баща му.

— На… намерили са я — изхлипа той. — Мама е…

— Знам — кимна Юнас. — Сънувах го.

Баща му го изгледа изненадано. Процеждащата се между завесите лунна светлина позволи на Юнас да види сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Останахме само двамата, тате.

Баща му отвори уста. Направи няколко опита да каже нещо, но не успя. Протегна ръце към момчето и го притегли към себе си. Стисна го в прегръдките си. Юнас отпусна глава на гърдите му. Горещите сълзи закапаха върху темето на малкия.

— Толкова те обичам, Юнас — прошепна задавено бащата. — Ти си най-скъпото, което имам. Моето момче. Чуваш ли? Ти си моето момче. И винаги ще бъдеш. Ще се справим, нали?

— Разбира се, тате — прошепна в отговор Юнас. — Ще се справим. Заедно.

Трийсет и осма глава

Дойде декември. Полята пред болницата се простираха голи и кафяви под стоманеносивото небе. По шосето се чуваше хрущене от зимни гуми по сухия асфалт. Пешеходците сновяха със забързани крачки по моста с вдигнати яки на палтата и дистанцирани лица. В болницата обаче хората усещаха как предстоящият празник ги сближава. Върху масата в общото помещение самотна свещ ознаменуваше началото на подготовката за Рождество Христово.

Хари спря на вратата. Столе Ауне, седнал в леглото, явно току-що беше пуснал в действие чувството си за хумор, защото Беате Льон, началник на Отдела за експертно-криминална дейност, се заливаше от смях. В скута си държеше бебе с червени бузки. То погледна Хари с кръглите си очи и отвори уста.

— Приятелю! — възкликна Столе, щом видя старши инспектора.

Хари влезе, наведе се да прегърне Беате и подаде ръка на психолога.

— Изглеждаш много по-добре от миналия път — отбеляза Хари.

— Обещават да ме изпишат за Коледа — Ауне обърна ръката на Хари, за да я огледа. — Ама че страшна лапа! Как се случи?

Хари му позволи да види всички поражения.

— Не успяха да спасят средния пръст, защото беше отрязан. Зашиха сухожилията към безименния. Нервните окончания растат с по милиметър всеки месец и се опитват да се съединят. Според лекарите обаче има голяма вероятност остатъкът от пръста да остане парализиран.

— Висока цена си платил.

— Ами! Нищо работа.

Ауне кимна.

— Кога ще огласят подробности по случая? — поинтересува се Беате, докато слагаше бебето в количката.

— Не се знае — отвърна Хари.

Движенията на младата майка изглеждаха много вещи и уверени.

— Защитата в съда ще се опита да го изкара душевноболен — намеси се Ауне, който все още предпочиташе да използва този израз. Струваше му се най-всеобхватен, дори поетичен. — За да се провалят, трябва да намерят по-некадърен психолог и от мен.

— Е, така или иначе ще получи доживотна — отбеляза Беате, наклони глава и приглади одеялото на бебето.

— Жалко, че доживотна присъда не означава затвор до края на живота му14 — изръмжа Ауне и протегна ръка към чашата с вода върху нощното шкафче. — С напредването на възрастта все повече се убеждавам, че злото си е зло, със или без наличие на психична болест. Всички ние сме повече или по-малко предразположени към извършване на престъпления, но генетичната ни натовареност не може да оправдае вината ни. За бога, кой не страда от личностно разстройство? Нали именно действията ни определят степента на заболяването ни. Говорят за равноправие в съда, но това са празни приказки, при условие че ние, хората, не сме еднакви. По време на голямата епидемия от чума изхвърляли през борда моряците, които кашлят, защото справедливостта е нож с тъпо острие и като философия, и като съдник. Можем да говорим единствено за болести с благоприятна и с неблагоприятна прогноза, скъпи приятели.

— В случая присъдата наистина ще бъде доживотна — Хари погледна превързаната рана, където някога беше средният му пръст.

— Нима?

— Болест с неблагоприятна прогноза.

В стаята настъпи тишина.

— Казах ли ви, че ми предложиха да ми направят протеза на пръста? — попита Хари и размаха дясната си ръка. — Но на мен и така ми харесва. Четири пръста. Приличам на герой от комикс.

— Какво направи с отрязания пръст?

— Опитах се да го пробутам като дарение на Катедрата по анатомия, но не пожелаха да го вземат. Затова реших да го изтърбуша и да го държа върху бюрото ми, както Хаген държи кутрето на онзи японски пълководец. Вдигнат среден пръст би бил идеален поздрав за добре дошли в кабинета на Хуле.

Ауне и Беате се разсмяха.

— Как са Олег и Ракел? — попита Беате.

— Много добре. Не се дават лесно.

— А Катрине Брат?

— Възстановява се. Миналата седмица ходих да я видя. През февруари се връща на работа в Отдела за борба с порока в Берген.

— Сериозно? Нали стана ясно, че едва не застреляла няколко души?

— Сгрешихме. В револвера ѝ е нямало патрони. Затова се е осмелявала да натисне спусъка почти до края и ударникът се е вдигал. Трябваше да се сетя по-рано.

— И как?

— Когато напускаш полицейско управление и отиваш да работиш в друг град, пак в полицията, си длъжен да предадеш служебното си оръжие. На ново място ти дават револвер и две пачки с патрони. В чекмеджето на бюрото ѝ намерих две неразпечатани пачки.

Настъпи кратко мълчание.

— Радвам се, че вече е здрава — отбеляза Беате и погали бебето по косата.

— Да — разсеяно кимна Хари и си припомни как мина срещата му с Катрине.

Наистина изглеждаше по-добре. Живееше при майка си в Берген. Когато той пристигна, тя тъкмо излизаше от банята след дълъг сутрешен крос. Майка ѝ поднесе чай, а Катрине, все още с мокра коса и зачервени бузи, му разказа как разследването на баща ѝ се превърнало в идея-фикс за нея. Помоли Хари за прошка, задето го въвлякла в случая. В погледа ѝ обаче не се четеше и капка съжаление.

— Според психиатъра ми реагирам малко по-бурно от повечето хора — засмя се тя и сви рамене. — Но вече го преодолях. Тази мания ме преследва от детските ми години. Сега обаче името му най-сетне е чисто и мога да продължа напред.

— С разчистване на бумащина в Отдела за борба с порока?

— Все отнякъде трябва да се почне. Щом дори висши държавници се осмеляват да се завърнат в политиката, защо да не опитам и аз?

Погледът ѝ се плъзна през прозореца, над фиорда, към Финьой. Хари си тръгна със съзнанието, че получените рани никога не заздравяват.

Погледна ръката си. Ауне се бе оказал прав: ако всяко бебе е съвършеното чудо, значи животът представлява безкраен процес на деградация.

На вратата се изкашля медицинска сестра:

— Време е за инжекции, Ауне.

— О, пощадете ме поне веднъж, сестро.

— Тук пощада няма.

— Сестро, я ми кажете — въздъхна Ауне, — кое е по-лошо: да отнемеш живота на човек, който иска да живее, или да отнемеш смъртта на човек, който иска да умре?

Беате, сестрата и Столе се разсмяха и не забелязаха как Хари потръпна.

Той мина по стръмните склонове към езерото Согн. Там нямаше много хора, само обичайните посетители: туристи, тръгнали на неделен поход около езерото.

Ракел го чакаше на бариерата.

Прегърнаха се и тръгнаха мълчаливо. Въздухът беше мразовит, а слънцето грееше вяло от бледосиньото небе. Под подметките им хрущяха сухи листа.

— Напоследък ходя насън — призна Хари.

— Ами?

— Да. Подозирам, че го правя от известно време.

— Не е лесно непрекъснато да живееш в реалността — кимна Ракел.

— Не, не — поклати глава Хари. — Ходя насън в буквалния смисъл на думата. Нощем снова из апартамента. Кой знае какви ги върша.

— И как разбра?

— През нощта, след като ме изписаха от болницата, се събудих в кухнята, където имаше мокри следи. Установих, че съм чисто гол, обут в гумените ми ботуши. Държах чук в ръка.

Ракел се усмихна и сведе поглед. Ускори крачка, за да не изостава.

— След като забременях с Олег, и аз ходех насън известно време.

— Според Ауне в зряла възраст сомнамбулизмът е симптом на повишен стрес.

Спряха се до водата. Над сивата повърхност прелетяха двойка лебеди.

— Още когато разбрах, че съм бременна, знаех кой е бащата на Олег. Но неговата приятелка беше забременяла преди мен.

Хари вдиша дълбоко студения въздух. Той прободе дробовете му. Имаше вкус на зима. Затвори очи и се обърна срещу слънцето.

— След като разбрах, че той вече е взел решение и се е върнал в Осло, имах две възможности: да осигуря на детето ми баща в Москва, който ще го обича и ще го гледа като свое — поне докато си мисли, че то наистина е негово — или да го отгледам без баща. Второто ми се струваше абсурдно. Знаеш какво е мнението ми за лъжците. Ако преди това някой ми бе казал, че аз — точно аз — ще изградя живота си върху лъжа, щях да се закълна в обратното. На младини човек възприема живота много лековато, защото не знае колко трудни избори му предстоят. Ако мислех само за себе си, щях да взема решение много по-лесно. Но бях длъжна да се съобразя и с други хора. От една страна, щях да разбия сърцето на Фьодор и да обидя семейството му, а, от друга, да съсипя връзката на другия. Мислех и за Олег. Да, преди всичко се боях за неговото бъдеще.

— Разбирам те.

— Не. Едва ли разбираш защо ти признавам това чак сега. Нямах причина да премълчавам истината пред теб. Сигурно мислиш, че съм искала да се представя в по-добра светлина.

— Не — поклати глава Хари. — Не мисля така.

Тя наклони глава към рамото му.

— Дали е вярно онова, което се говори за лебедите? — попита тя. — Че са верни един на друг, докато смъртта ги раздели?

— Според мен просто спазват обещанията си — отвърна Хари.

— И какви обещания дават лебедите?

— Никакви, предполагам.

— Значи говориш не за тях, а за себе си? Повече те харесвах, когато нарушаваше дадените обещания.

— Искаш ли пак да ти обещая нещо?

Тя поклати глава.

Тръгнаха и тя мушна ръка в неговата.

— Иска ми се да можеше да започнем отначало — въздъхна тя. — Сякаш нищо не се е случило.

— Знам.

— Но знаеш също, че няма да се получи.

Макар Ракел да се опита думите ѝ да прозвучат като твърдение, Хари долови скритата леко въпросителна нотка.

— Мисля да попътувам — каза той.

— Нима? Къде?

— Не знам. Не ме търси. Особено в Северна Африка.

— Северна Африка?

— Реплика на Марти Фелдман от един филм. Иска да избяга, но и да остане.

— Разбирам.

Над тях мина сянка и продължи по сиво-жълтата, обезцветена почва в гората. Двамата вдигнаха очи. Един от лебедите бе отлетял.

— И какво става във филма? — поинтересува се Ракел. — Намериха ли се?

— Да, разбира се.

— Кога ще се върнеш?

— Никога. Никога няма да се върна.

В студеното мазе на сграда в квартал „Тьойен“ двама угрижени представители на жилищната управа гледаха мъж в защѝтен гащеризон и с необичайно дебели стъкла на очилата. Докато говореше, от устата му излизаше пара, подобна на вар:

— Точно това е характерната особеност на плесенните гъби. Човек много рядко съзира признаци за присъствието им.

Той направи пауза и притисна средния си пръст до кичура коса, падащ върху челото му.

— Но те се спотайват в жилището му.