Снежния човек

Десета глава

Хари се прибра в три и половина през нощта, капнал от умора. Съблече се и веднага се пъхна под душа. Мъчеше се да не мисли за нищо, докато горещата струя тече по безчувствената му кожа, масажира вцепенените мускули и размразява вкочаненото му тяло. С Ролф Утершен проведоха кратък разговор, но решиха да отложат разпита за утре. Колегите му отдавна приключиха с разпитите на малцината съседи в Сулихьогда. Криминолозите и кучетата обаче продължаваха да работят. Налагаше се да действат бързо, преди снегът или случайни минувачи да заличат следите. Хари спря душа. Въздухът в банята посивя от пара. Избърса огледалото, но то веднага се покри с нов слой влага. Тя деформираше отражението на лицето му и придаваше размити контури на голото му тяло.

Докато си миеше зъбите, звънна телефонът.

— Да, моля.

— Обажда се Стурман. Гъбарят.

— Доста късно ми звъните — отбеляза изненадано Хари.

— Предположих, че досега сте били на работа.

— Нима?

— По вечерните новини излъчиха репортаж за жената в Сулихьогда. Мярнах ви зад репортера. Вече имам резултати от изследването.

— И?

— Имате плесенни гъби. И то доста свирепи. Versicolor.

— И това ще рече?

— Могат да приемат всевъзможни цветове. Ако и когато станат видими. Налага се да изкъртя още от стените ви.

— Мм.

Съзнанието на Хари му даваше смътни сигнали, че е редно да се поинтересува по-подробно какво означава това, да прояви повече загриженост или поне да поразпита Стурман. Ала просто нямаше сили. Не и тази нощ.

— Правете каквото трябва.

Хари затвори и телефона, и очите си в очакване на призраците, които нямаше как да избегне, освен ако не посегнеше към единственото лекарство срещу тях. Тази нощ вероятно го очакваше ново познанство. Хари чакаше от гората да изплува образът ѝ, издигащ се върху високо бяло тяло без крака — уродлива топка за боулинг с глава, черни очни кухини и оголени зъби, след като лисицата е изяла устните. Нямаше как да знае какво ще се появи под затворените му клепачи. Подсъзнанието е непредвидимо. След като заспа, Хари сънува, че лежи с глава под водата във вана и чува гърления звук от бълбукане на мехурчета и женски смях. По емайла на ваната растат водорасли и протягат зелените си пръсти да го докоснат.

Сутрешното слънце хвърляше светли четириъгълници върху вестниците на бюрото. Гюнар Хаген гледаше как Силвия Утершен се усмихва от първата страница. „Убита и обезглавена“, гласеше едно от водещите заглавия. Имаше и други варианти: „Обезглавена в гората“; „Обезглавена“ — вероятно най-краткото и най-сполучливото.

Хари се събуди с главоболие. В момента притискаше глава между дланите си и си мислеше, че болката в слепоочията му е още по-силна, отколкото при махмурлук. Искаше му се да затвори очи, но Хаген го гледаше. Хари забелязваше, разбира се, как устата на шефа му първо се отваря, размърдва се и пак се затваря — тоест Хаген изговаряше думи — но Хари, неспособен да се настрои на правилната честота, не приемаше съответно ясно сигнала.

— Изводът… — чу Хари и положи усилия да наостри уши — … е, че от днес нататък случаят се превръща в топприоритет на полицията. А това следователно означава увеличаване на разследващия екип, който ръководиш ти, и…

— Не съм съгласен — възрази Хари. При произнасянето на трите думи черепът му щеше да се пръсне. — Дори в хода на разследването да се наложи да включим още специалисти, засега не искам повече хора на оперативките освен нас четиримата.

Гюнар Хаген се изненада не на шега. Обичайната практика изискваше при престъпление разследващата група да включва поне дванайсетина души.

— Подходът да се мисли нестандартно функционира по-успешно в по-малки екипи — аргументира се Хари.

— Да се мисли? — възкликна Хаген. — Не е ли по-добре да се работи по случая? Например да се изземват и анализират веществени доказателства, да се провеждат разпити, да се проверяват сигнали на очевидци? А какво ще кажеш за ефективния обмен на информацията? Единните групи…

Хари вдигна ръка, за да спре словесния му поток.

— Точно затова не искам да сме много. Не желая да се удавя.

— Да се удавиш? — Хаген се втренчи смаян в старши инспектора. — Тогава ще възложа случая на по-умел плувец от теб.

Хари разтърка леко слепоочията си. Не се съмняваше, че Хаген си дава сметка за наличния състав на Отдела: началникът не разполагаше с по-опитен и способен кадър от Хари Хуле. Освен това наскоро встъпилият в длъжност главен полицейски инспектор не би понесъл удар по гордостта си, каквото представляваше евентуалното прехвърляне на случая към КРИПОС. По-скоро би пожертвал дясната си космата ръка.

Хари въздъхна:

— Стандартните разследващи екипи с по петнайсетина души непрекъснато се борят, за да държат в течение всички участници в информационния поток. Освен това такива екипи работят по обикновени случаи. А обезглавена жертва на първите страници на вестниците… — Хари поклати глава. — Хората ще полудеят. Вчера непосредствено след репортажа по вечерните новини получихме повече от сто сигнала на откритата гореща линия. Сещате се от кого: от фъфлещи пияници, както и от обичайния ни контингент откачалки плюс няколко нови. Някои дори се мъчеха да ни убедят, че убийството било описано в „Откровението на Йоан“. Днес до момента имаме двеста сигнала. Само си представете какво ни чака, когато оповестим, че има и още трупове. Ще се наложи да сложим на линията поне двайсетина души да приемат сигнали от граждани, да ги проверяват и да съставят доклади. В такъв случай ръководителят на разследващия екип ще се нуждае ежедневно от два часа, за да изчита постъпилите сведения, още два часа — за да ги съпостави с наличните данни, още два — за да събере целия екип, да осведоми всички за развитието, да отговори на въпросите им и половин час — да отсее коя част от информацията да се оповести на пресконференцията. Тя пък отнема около четирийсет и пет минути. Още по-лошото е… — Хари притисна показалците си до челюстите, а лицето му се сгърчи от болка, — … че при разследването на убийство си струва полицията да вложи толкова ресурси, защото все някой е видял или чул нещо важно. Събирайки сигнали от очевидци, ние успяваме да ги подредим, а често дори най-странни показания дават ключа към разкриването на престъплението.

— Именно — кимна Хаген. — Затова…

— В случая обаче — продължи невъзмутимо Хари — се сблъскваме с по-различен тип убийство. Извършителят не е излял душата си пред приятел, нито пък е допуснал да бъде видян близо до местопрестъплението. Повярвайте ми, шефе, никой от обаждащите се не знае нищо за този човек. Сигналите няма да ни помогнат, само ще ни забавят. А веществените следи, намерени и иззети от местопрестъплението, са там с цел да ги намерим и да ни заблудят. Накратко, този път играта се подчинява на други правила.

Хаген се облегна на стола, долепи върховете на пръстите на двете си ръце и загледа замислено Хари. Премига като задрямал на слънце гущер и попита:

— Ти като игра ли го възприемаш?

Хари се питаше накъде бие Хаген, но кимна.

— Каква игра? Шах?

— Да го наречем шах на сляпо.

— Значи си представяш извършителя като класически сериен убиец, хладнокръвен, с висок интелект и нюх към игрите и предизвикателствата?

Хари вече се досещаше какво ще каже шефът му.

— Като един от онези, чиито профили изготвяхте на прословутия курс във ФБР? Като серийния убиец в Австралия? Човекът, когото търсим в момента, представлява… — началникът премлясна, сякаш за да усети вкуса на всяка дума — … достоен противник за полицай с твоя професионален опит.

— Подобно нещо не ми е минало и през ум, шефе — въздъхна Хари.

— Ами? Нали не си забравил, че съм преподавал в Армейската офицерска школа? За какво според теб си мислят потомците на генерали, докато им разказвам за пълководци, които с личния си принос са променили хода на световната история? Едва ли за спокоен живот с надеждата да няма войни, да разказват на внуците си, че просто са съществували на тази земя, без светът да е разбрал колко добри воини са щели да бъдат? Може на думи да говорят едно, но дълбоко в себе си те мечтаят за възможност да проявят дарбите си, Хари, дори да е една-единствена през целия им живот. У всеки човек е заложен стремеж към социално признание; необходимост да се чувстваш потребен, Хари. Затова генералите в Пентагона бързат да обявят тревога, когато някъде по света гръмне най-обикновена пиратка. Струва ми се, че ти се иска този случай да се окаже особен, Хари. Заслепен от желанието си да преследваш сериен убиец, навсякъде виждаш доказателства в подкрепа на страховитата си версия.

— А снежният човек, шефе? Сещате ли се за писмото, дето ви го показах?

— Да, Хари, беше ти го изпратил някакъв луд.

Хари знаеше, че е време да отстъпи. Да изложи компромисното предложение, което предварително си бе намислил. Да позволи на Хаген да се порадва на малката си победа.

Вместо това обаче сви рамене.

— Държа екипът ми да не се променя, шефе.

Лицето на Хаген доби строго, непроницаемо изражение.

— Не мога да ти позволя да запазиш стария състав, Хари.

— Не можете?

Двамата мъже приковаха поглед един в друг, но се случи нещо. Хаген отмести очи, изплъзна се. Само за миг, ала и това беше достатъчно.

— Налага се да се съобразявам не само с теб — обясни Хаген.

Хари се помъчи да запази невинното си изражение, докато завърта ножа в раната на шефа си:

— С кого да се съобразявате?

Хаген заби поглед в ръцете си.

— Ти как мислиш? С началници, журналисти, политици. След три месеца още ще преследваме убиеца и кой ще отговаря на въпроси за приоритетите на Отдела? Кой ще трябва да обяснява, че случаят е възложен само на четирима души, защото малките групи са по-подходящи за… — Хаген изплю думите като развалени скариди: — … изказване на необременени мисли и игра на шах? Кажи ми, Хари, замислял ли си се за този сценарий?

— Не — отвърна старши инспекторът и скръсти ръце на гърдите си. — Мисля как да пипнем този негодник, а не какво ще обясняваме, ако не успеем.

Хари си даваше сметка колко плоско прозвуча последното му изречение, но думите все пак постигнаха целта си. Хаген премига два пъти. Понечи да отговори и отвори уста, но после пак я затвори. Изведнъж Хари се засрами от поведението си. Защо непрекъснато предизвикваше подобни детински съревнования с началниците си? Заради удоволствието да постави някого — без значение кого — на място? Според Ракел Хари тайно си мечтаел да има още един среден пръст, който да размахва непрекъснато.

— Еспен Лепсвик от КРИПОС е отличен ръководител на мащабни разследвания — продължи Хари. — Мога да поговоря с него и да го помоля да състави екип, който да ми докладва. Групите ни ще работят паралелно и независимо една от друга. Как ви звучи, шефе?

Нямаше нужда дори да чака отговор. Вече забеляза признателността в погледа на Хаген. И този път спечели глупавото си състезание. Върна се в кабинета си и веднага звънна на Бьорн Холм:

— Хаген ми даде съгласието си. Ще стане, както ти казах. Оперативка при мен след половин час. Ще уведомиш ли Скаре и Брат?

Затвори. Замисли си за формулировката на Хаген: генералите от Пентагона жадуват за война. Издърпа чекмеджето на бюрото си с надеждата вътре да е останало някое обезболяващо.

— С изключение на стъпките не намерихме други следи от похитителя на предполагаемото местопрестъпление — обобщи Магнюс Скаре. — Направо необяснимо е как така липсват и следи от трупа. Все пак е обезглавил жената. А няма нито капка кръв. Нищо. Дори кучетата не реагираха! Истинска загадка.

— Убил я е и е отсякъл главата ѝ в потока — предположи Катрине. — Следите от стъпките ѝ изчезват във водата, нали? Бягала е в потока, за да не оставя следи, но въпреки това той я е хванал.

— Какво оръжие е използвал? — попита Хари.

— Брадва или трион, какво друго?

— А от какво са следите от изгаряне по шията?

Катрине и Скаре се спогледаха, после вдигнаха рамене.

— Добре, Холм ще провери. После?

— После вероятно я е пренесъл до пътя, без да излиза от водата. — Скаре беше спал само два часа и си бе облякъл пуловера наобратно, но всички си мълчаха. — Казвам „вероятно“, защото отново липсват следи. Трябваше да открием все нещо: кръв по някое дърво, кожа по някой клон или парче от дреха. Следите му се появяват на мястото, където потокът слиза под пътя. До стъпките му има дълбока следа в снега. Сигурно от тялото. Един Господ знае защото кучетата не маркираха територията. Дори проклетият трупотърсач! Истинска…

— … загадка — довърши Хари и потърка брадичка. — Не ви ли се струва ужасно неудобно да ѝ отреже главата в съвсем тесен поток? Та там няма място дори да събереш лактите си. Защо го е направил във водата, а не на брега?

— Много просто — отвърна Скаре. — Водата отнася следите.

— Това обяснение не е достатъчно убедително — възрази Хари. — Щом е оставил главата, значи не се притеснява, че ще намерим следи от убитата. Но как е пренесъл тялото до пътя, без да остави…

— С така наречената бодибег! — сети се Катрине. — Тъкмо се чудех как е успял да мъкне трупа толкова време. В Ирак използваха бодибег — специални сакове с презрамки, които се носят на гръб.

— Мм — кимна Хари. — Това би обяснило поведението на кучето.

— И факта, че я е оставил върху земята — додаде Катрине.

— Какво? — изненада се Скаре.

— В снега има следа от нещо голямо, като човешко тяло. Оставил е раницата с трупа и е отишъл да докара колата си, вероятно паркирана близо до дома на Утершен. Всичко това отнема около половин час, нали?

— Горе-долу толкова — промърмори Скаре.

— Тези раници са черни. Ако през това време някой е минал оттам, може да е взел чантата с тялото за чувал със смет.

— Никой не е минал оттам — кисело възрази Скаре и потисна прозявката си. — Разпитахме всички в околността.

— А какво мислите за показанията на Ролф Утершен, че е бил в магазина между пет и седем? — поинтересува се Хари.

— Алибито му издиша, ако не го потвърди клиент.

— Времето, докато близначките са били на урок по цигулка, е достатъчно да се върне вкъщи и да убие жена си — вметна Катрине.

— Не ми прилича на убиец — възрази Скаре, облегна се на стола и кимна, за да потвърди умозаключението си.

На Хари му се прииска да напомни на колегите си колко грешки допускат полицаите в субективните си преценки кой прилича на убиец и кой — не, но се въздържа, защото предпочиташе в началния етап на разследването хората от екипа му да разсъждават на глас, без да си налагат цензура. Опитът показваше, че най-свежите идеи се раждат от хаотични размисли, недообмислени догадки и от откровено погрешни заключения.

Вратата се отвори.

— Привет! — изчурулика Бьорн Холм. — Ужасно съжалявам за закъснението, но надуших оръжието на убийството.

Съблече си палтото и го метна върху закачалката в кабинета на Хари. Тя се наклони заплашително. Под връхната си дреха Холм носеше риза с жълта бродерия и надпис на гърба, който прокламираше, че Ханк Уилямс3 — въпреки смъртния акт от зимата на 1953 — все още е жив. Бьорн Холм седна на единствения свободен стол. Всички приковаха поглед в него.

— Какво има? — усмихна се той. Хари вече предчувстваше продължението: любимата шега на Холм. Не се наложи да чака дълго: — Да не би някой да е умрял?

— Оръжието на убийството — напомни старши инспекторът. — Слушаме те.

Холм се усмихна още по-широко и потри ръце.

— Попитах патоложката откъде са дошли следите от изгаряне по шията на Силвия Утершен. Тя нямаше никаква представа. Каза само, че при ампутация обгаряли така кръвоносните съдове, преди да отрежат костта с трион. И на мен ми хрумна нещо. Все пак съм израснал в селско имение…

Бьорн Холм се наведе напред с блеснали очи. „Прилича на баща, който се кани да разопакова електрическо влакче, купено за новородения му син“, помисли си Хари.

— Присъствал съм на случаи, когато по време на раждане зародишът умира в корема на кравата и тя не може да го роди, защото е прекалено голям. Ако пък отгоре на всичко е разположен не както трябва, няма как да го извадиш без риск да умориш кравата. Затова викахме ветеринаря и той пристигаше с трион…

Лицето на Скаре се сгърчи в болезнена гримаса.

— Всъщност инструментът представлява възтънко гъвкаво острие, което лекарят пъха в утробата на кравата и прихваща с него трупа на телето като в примка. После започва да върти дръжката и да го мести наляво-надясно, докато надупчи трупа.

Холм показа с ръце какво има предвид.

— След като го разреже на две, изважда частите една по една и проблемът е решен. В повечето случаи. Понякога обаче, докато лекарят се опитва да разреже телето, острието пробива и органите на майката и тя умира от кръвоизлив. Преди няколко години френски фермери изобретиха доста по-практичен инструмент: клуп с нажежаема жичка. Състои се от най-обикновена пластмасова дръжка, а за двата ѝ края е закачена съвсем тънка и страшно здрава метална нишка — образува се примка. Тази примка се слага около онова, което искаш да разрежеш. После натискаш копчето и жичката започва да се нагрява. За петнайсет секунди металната нишка се нажежава до бяло. Натискаш друго копче, примката се стяга и разрязва трупа. Понеже не движиш клупа наляво-надясно, вероятността да нараниш майката е много по-малка. Ако пък случайно засегнеш неин орган, има две предимства…

— Ти какво? Рекламираш ни инструмента ли, или ни обясняваш как се използва? — пошегува се Скаре и потърси с поглед Хари за одобрение.

— Поради високата температура металът е напълно стерилен — продължи Холм. — Не пренася бактерии или отровена кръв от трупа. Освен това нагорещената нишка обгаря стените на кръвоносните съдове и спира кървенето.

— Добре, Холм — кимна Хари. — Сигурен ли си, че убиецът е използвал точно такова оръжие?

— Не. Ако можех да се сдобия с инструмента, щях да разбера, но разговарях с мой познат ветеринар и той ме осведоми, че норвежкото Министерство на земеделието не е одобрило използването на такива горелки.

Холм погледна Хари с дълбоко и искрено съжаление.

— Дори да не я е убил по този начин, поне обяснява как е отрязал главата ѝ в потока. Какво ще кажете, колеги?

— Тези французи — обади се Катрине Брат. — Първо измислиха гилотината, а сега и това.

Скаре нацупи устни и поклати глава.

— Звучи ми прекалено необичайно. Откъде се е сдобил с този инструмент, щом употребата му е забранена?

— Ще започнем оттам. Ще проучиш ли въпроса, Скаре?

— Нали току-що казах, че не вярвам на тази теория.

— Не се изразих правилно: проучи веднага въпроса, Скаре. Нещо друго? Холм?

— Не. На местопрестъпленията въпреки очакванията няма нито капка кръв. Всъщност кръв намерихме само в плевника, но тя е от закланите кокошки. Като заговорихме за кокошки, по температурата на телата и температурата в помещението съдя, че са заклани някъде около шест и половина. Малко се колебая, защото едната кокошка беше малко по-топла от останалите две.

— Може да е имала треска — разсмя се Скаре.

— А снежният човек? — попита Хари.

— Върху купчина снежни кристали, които си променят формата на всеки час, няма как да останат отпечатъци. Но се надявах да открия поне следи от кожата на ръцете на убиеца, понеже снежните кристали са остри, или евентуално власинки от ръкавиците му. Но останах разочарован: следи няма.

— Използвал е гумени ръкавици — предположи Катрине.

— Не разполагаме почти с нищо — обобщи Холм.

— Е, имаме глава. Проверихте ли зъбите ѝ…

Холм прекъсна Хари и довърши редовната тирада на старши инспектора с укоризнено изражение:

— „… за евентуални предмети, които е захапала? А косата ѝ? По врата ѝ има ли следи от пръсти? Понякога криминолозите сте малко разсеяни.“

Хари кимна, за да се извини, че го е подценил, и си погледна часовника:

— Може да си убеден в невинността на Ролф Утершен, Скаре, но ще се наложи да го разпиташ къде се е намирал и какво е правил по времето, когато Бирте Бекер е изчезнала. Аз ще си поговоря с Филип Бекер. Катрине, твоята задача е да търсиш прилики между отделните случаи на изчезнали жени.

— Добре.

— Провери всичко: час на смъртта, фаза на Луната, какво са давали тогава по телевизията, какъв цвят е косата на жертвите, вземали ли са една и съща книга от библиотеката, в какви семинари са участвали, какъв е сборът от цифрите на телефонните им номера. Трябва да разберем на какъв принцип ги подбира.

— Чакайте малко — обади се Скаре. — Нима вече сме сигурни, че между отделните случаи има връзка? Не е ли по-добре да сме отворени и към други възможности?

— Отваряй се, колкото искаш — отвърна Хари, стана и бръкна в джоба си за ключовете на колата. — Важното е да изпълняваш каквото ти нареди шефът ти. Последният да изгаси осветлението.

Докато чакаше асансьора, Хари чу стъпки зад гърба си.

— Сутринта си поговорих с една от близначките на Утершен в междучасието.

— Нима? — Хари се обърна към Катрине Брат.

— Попитах момичето какво са правили онзи ден.

— Онзи ден?

— Тогава изчезна Бирте Бекер.

— Ясно.

— Двете деца цял ден били в града с майка си. Малката си спомня, защото след прегледа при лекаря Силвия ги завела в музея „Кон-Тики“. После близначките останали да спят при леля си, а майка им — при приятелка. По същото време баща им си бил вкъщи да наглежда стопанството. Сам.

Катрине застана съвсем близо до Хари и той усети аромата на парфюма ѝ. Досега не бе срещал жена, която да ползва толкова силен, тръпчив и лишен от сладост парфюм.

— Мм. С коя от близначките говори?

Катрине Брат го гледаше право в очите през цялото време.

— Нямам представа. Има ли значение?

Лек звън предупреди Хари, че асансьорът е пристигнал.

Юнас рисуваше снежен човек. Искаше да го направи усмихнат, весел, готов да запее, но не се получаваше. От големия бял лист снежният човек се взираше безизразно в създателя си. Около Юнас цареше тишина. В аудиторията се чуваше само как тебеширът в ръката на баща му дращи по дъската, докато химикалките на студентите шумолят по листовете. Юнас не обичаше да пише с химикалка, защото не можеше да изтрие или да промени написаното и то си оставаше завинаги такова. Днес се събуди с мисълта, че мама се е върнала и всичко си е постарому. Втурна се право към спалнята. Но там завари баща си. Тъкмо се приготвяше за работа. Накара Юнас да се облече, защото щеше го придружи до университета. Химикалки.

Подът на голямата стая беше наклонен и баща му се намираше най-долу. Приличаше на театрална зала. Баща му мълчеше. Дори когато влязоха с Юнас, не обели дума да поздрави студентите. Само им кимна, посочи на Юнас къде да седне и веднага започна да пише по дъската. Студентите явно бяха свикнали, защото на секундата се заеха да преписват в тетрадките си. Дъската се изпълни с числа, малки букви и причудливи завъртулки. Юнас не знаеше какво означават. Веднъж татко му обясни, че в работата си използва език, наречен физика, за да се изразява. Юнас го попита дали на този език могат да се разказват приказки, а баща му се разсмя. „Не — отвърна той тогава, — физиката обяснява само истински явления, на нейния език няма как да се съчиняват измислици, колкото и да се опитваш.“ Някои от завъртулките на дъската изглеждаха много забавни и красиви. Върху рамената на баща му се сипеше тебеширен прах и образуваше фин белоснежен слой. Юнас гледаше гърба на баща си. Опита се да го нарисува, но и този снежен човек не се получи. Внезапно в залата настъпи пълна тишина. Всички химикалки престанаха да шумолят, защото тебеширът спря. Намираше се толкова нависоко, че баща му стоеше с изпъната ръка, за да го стигне. Юнас имаше чувството, че тебеширът е заседнал в дъската и баща му виси от нея, както Уили Койота увисва от клона в планината и под краката му зее огромна бездна. Раменете на баща му се разтресоха. „Сигурно се мъчи да отскубне тебешира и пак да пише“, помисли си Юнас. Из залата се разнесе лек шум, все едно всички си отвориха устата в един и същи миг и си поеха въздух. Най-сетне баща му успя да дръпне тебешира, тръгна към изхода и излезе. „За да донесе нов тебешир“, предположи Юнас. Студентите наоколо започнаха да говорят полугласно. Успя да чуе две думи: „съпруга“ и „изчезнала“. Юнас се вторачи в почти изписаната дъска. Баща му явно се бе опитал да напише, че мама е мъртва, но тебеширът бе настоял да се придържат към истината и се бе забил в дъската. Юнас изтри снежния човек с гумичка. Студентите започнаха да си прибират нещата. Чу се хлопване на банки. Започнаха да излизат един по един.

Над несполучливия снежен човек на Юнас се спусна сянка. Той вдигна глава и видя високия полицай със страшното лице и милите очи.

— Ела с мен да намерим баща ти — усмихна се полицаят.

Хари почука внимателно на кабинета с табелка „Професор Филип Бекер“.

Не получи отговор и отвори вратата.

Мъжът зад бюрото вдигна глава от ръцете си:

— Не съм казвал „влез“…

Млъкна, когато позна Хари, и отмести поглед към момчето.

— Юнас! — възкликна Филип Бекер със смесица от смущение и желание да го смъмри. Очите му бяха зачервени. — Нали ти казах да не мърдаш от аудиторията?

— Аз го доведох — поясни Хари.

— И защо? — Бекер погледна часовника си и стана.

— Студентите се разотидоха.

— Така ли? — Бекер отново се отпусна върху стола. — Аз… исках само да направим кратка почивка.

— Присъствах на лекцията.

— Какво? И защо…

— На всички ни се случва да имаме нужда от почивка. Може ли да поговорим?

— Не искам да го пращам на училище — поясни Бекер, след като изпрати Юнас в кафенето и му поръча да чака там. — Ще го разпитват, ще правят догадки… Не желая да преживява всичко това. Сигурно ме разбирате.

— Ами какво да ви кажа… — Хари извади кутия цигари, погледна въпросително Бекер и я прибра, след като професорът поклати отрицателно глава. — По-лесно ми е да разбера тази ваша постъпка, отколкото написаното върху дъската.

— Нарича се квантова физика.

— Звучи зловещо.

— Светът на атомите е зловещ.

— В смисъл?

— Те опровергават основни физични закони, например аксиомата „едно нещо не може да се намира на две места едновременно“. Веднъж Нилс Бор казал, че ако квантовата физика не те изплаши, значи не си я разбрал.

— А вие я разбирате?

— Не, за Бога, тя представлява пълен хаос. Но лично аз предпочитам нейния безпорядък пред другия.

— Другия?

— Съвременните хора се превърнаха в слуги и секретарки на децата си — въздъхна Бекер. — Бирте също не прави изключение. Програмата на Юнас включва толкова много рождени дни на приятели, извънкласни занимания и футболни тренировки, че направо ще се побъркам. Вчера получих обаждане от лекарски кабинет в Бюгдьой, защото Юнас не се бил явил на уговорения преглед. Следобед трябва да го водя на футболна тренировка, но нямам представа къде, а децата от неговото поколение не са чували, че в града можеш да се придвижваш и с автобус…

— От какво е болен Юнас? — Хари извади бележника си. Никога не пишеше в него по време на разпит, но от опит знаеше, че бележникът опреснява спомените и подобрява концентрацията на събеседниците му.

— От нищо. Бирте сигурно е искала да го заведе на профилактичен преглед — махна пренебрежително Бекер. — Вашето посещение, предполагам, е по съвсем друг повод.

— Да — потвърди Хари. — Искам да знам къде бяхте вчера следобед и снощи.

— Какво?

— Обичайна процедура, Бекер.

— Това да не би да е свързано с… с… — погледът му се плъзна въпросително към „Дагбладе“, захвърлен върху купчина листове.

— Не знаем със сигурност. Просто отговорете на въпроса, ако обичате.

— Вие полудяхте ли?

Хари си погледна безмълвно часовника.

— Добре, де — простена Бекер. — Нямам причина да саботирам разследването. Снощи бях тук, в кабинета си, и работих върху статия за вълновите процеси. Надявам се скоро да я публикуват.

— Някой колега може ли да потвърди думите ви?

— Незначителният принос на норвежките научни изследвания в световен мащаб се дължи на безграничната самонадеяност на нашенските учени. Надминава я единствено техният мързел. Както винаги, освен мен в университета нямаше жива душа.

— А Юнас?

— Той си направил вечеря и гледал телевизия, докато се прибера.

— А вие кога се прибрахте?

— В девет и нещо.

— Мм — Хари се престори, че отбелязва часа. — Прегледахте ли вещите на съпругата си?

— Да.

— Нещо интересно?

— Не.

Филип Бекер поглади с пръсти ъглите на устата си и поклати глава. Хари го гледаше настойчиво, за да го принуди да каже още нещо, но Бекер се затвори в черупката си.

— Благодаря ви за съдействието — Хари прибра бележника в джоба на якето си и стана. — Ще предам на Юнас да дойде при вас.

— Предупредете го да изчака още малко, ако обичате.

Хари намери Юнас в кафенето. Малкият рисуваше, изплезил езиче. Хари застана тихо до момчето и погледна листа: видя само два кръга, очертани с малко треперлива линия.

— Снежен човек?

— Да — Юнас вдигна глава. — Как разбра?

— Защо мама те е водила на лекар?

— Не знам.

Малкият нарисува още един кръг — главата на снежния човек.

— Как се казваше лекарят?

— Не знам.

— Къде се намира кабинетът му?

— Мама ме предупреди да не казвам на никого, даже на татко.

Юнас се наведе над листа и нарисува коса върху главата на снежния човек. Дълга коса.

— Аз работя в полицията, Юнас. Опитвам се да намеря майка ти.

Моливът в ръката на момчето започна да дращи енергично по листа и косата на снежния човек потъмня.

— Не мога да ти обясня къде е кабинетът.

— Сещаш ли се какво видя наблизо?

— Кравите на краля.

— Кравите на краля ли?

Юнас кимна.

— А зад прозореца седеше жена. Казва се Боргхил. Почерпи ме със захарно петле, защото ми взе кръв със спринцовка.

— Да не би да рисуваш конкретен човек? — попита Хари.

— Не.

Юнас очерта внимателно веждите.

Застанал до прозореца, Филип Бекер гледаше как Хари Хуле пресича паркинга. Потупа с длан малкия черен дневник. Питаше се дали старши инспекторът му повярва, когато го излъга, че не го е забелязал в аудиторията. Или че не е намерил нищо интересно сред вещите на Бирте. Черният дневник лежеше в нощното ѝ шкафче. Дори не си бе направила труда да го скрие. А написаното вътре…

Едва не се разсмя. Плиткоумната му съпруга си въобразяваше, че може да го измами.

Единайсета глава

Хари подаде глава в кабинета на Катрине Брат. Тя се бе навела напред към монитора.

— Откри ли нещо общо между изчезналите жени?

— Нищо особено. Всичките имат сини очи. С това обаче физическите прилики се изчерпват. По отношение на семейния им живот изчезналите са жени с мъж и деца.

— Имам идея откъде да започнем. Бирте Бекер е завела сина си Юнас на лекар близо до „кравите на краля“, както малкият се изрази. Сигурно става въпрос за едновремешното кралско имение на полуостров Бюгдьой. Ти ми спомена, че близначките на Утершен ходили в музея „Кон-Тики“ след медицински преглед. И той се намира на Бюгдьой. Филип Бекер не знае къде жена му е записала час при лекар, но може Ролф Утершен да е по-осведомен.

— Ще се свържа с него.

— После ела при мен.

В кабинета си Хари извади белезниците, закопча едната гривна за китката си и удари другата в крака на масата, докато прослушваше съобщението от Ракел на телефонния си секретар. Тя го осведомяваше, че Олег ще доведе свой приятел на ледената пързалка. Ракел, впрочем, спокойно би могла да си спести уточнението, защото приятелят на Олег по никакъв начин не променяше уговорката. Обаждането на Ракел представляваше замаскиран начин да му напомни, че е обещал да заведе Олег на кънки. Досега не му се бе случвало да забрави уговорка с малкия, но кратките съобщения на Ракел, които някои биха възприели като проява на недоверие, не го дразнеха. Нещо повече: радваха го. Защото показваха каква майка е Ракел. И защото тя винаги се стараеше да му напомни за уговорката възможно най-деликатно, за да не го обиди.

Катрине влезе, без да почука.

— Извратено — изкоментира тя, когато видя белезниците на Хари. — Но ми харесва.

— Закопчаване на престъпник за ръката на полицай — усмихна се Хари. — Научих тази дивотия в САЩ.

— Трябва да изпробваш новите белезници на „Хайътс“. Не се налага да съобразяваш дали удряш отдясно, или отляво: уцелиш ли китката, гривната веднага щраква около нея. Започни да се упражняваш с два комплекта белезници, по един около всяка китка. Така имаш двоен шанс за успех.

— Мм — Хари откопча ръката си. — Какво ново откри?

— Ролф Утершен не знае нищо за никакъв медицински преглед на Бюгдьой. Семейният им лекар приема в община Берюм. Имаме два варианта: да поразпитам близначките дали помнят лекаря или направо да позвъним в медицинските кабинети на Бюгдьой и да проверим. Те са само четири. Ето, виж.

Катрине остави жълта бележка върху бюрото му.

— Лекарите нямат право да съобщават имената на пациентите си — отбеляза Хари.

— Тогава ще се отбия в училището на близначките след края на часовете.

— Чакай малко.

Хари вдигна слушалката и набра първия кабинет.

— Да, моля — промърмори носов глас.

— Боргхил там ли е? — попита Хари.

— Тук няма Боргхил.

Хари позвъни на втория номер от списъка. Включи се телефонен секретар, отново с носов глас, и съобщи, че секретарката приема обаждания само два часа на ден.

Чак на четвъртия опит надеждите на Хари се завърнаха. Жената изчурулика весело в слушалката:

— Да, аз съм Боргхил.

— Здравейте. Обажда се старши инспектор Хари Хуле от полицията в Осло.

— Дата на раждане?

— През пролетта, но не се обаждам за преглед, а във връзка с разследване на убийство. Вероятно сте прочели информация в днешния вестник. Силвия Утершен отбивала ли се е в кабинета миналата седмица?

Мълчание.

— Само секунда — каза накрая тя.

Хари чу как тя стана. След малко се върна.

— Съжалявам, господин Хуле. Нямам право да давам информация кой е наш пациент и кой — не. Вероятно сте наясно със Закона за професионалната тайна, щом работите в полицията.

— Да. Ако не греша обаче, Силвия не е ваша пациентка, само дъщерите ѝ.

— Няма значение. Ако отговоря на въпроса ви, ще разкрия кой се лекува при нас.

— Нека ви напомня, че става дума за убийство.

— Ще ви предоставим исканите данни само ако имате съдебна заповед. Стараем се да бъдем по-дискретни по отношение на пациентите ни от повечето здравни заведения, защото естеството на работата ни го изисква.

— Естеството на работата ви?

— Профилът на клиниката.

— А именно?

— Пластична хирургия. Разгледайте сайта ни. Хирклиник точка но.

— Няма нужда, разбрах достатъчно.

— Както прецените.

Боргхил затвори.

— Е? — попита Катрине.

— Юнас и близначките се ходили при един и същи лекар — Хари се облегна на стола. — Разследването набира скорост.

Хари усети прилива на адреналин, тревожното нетърпение, което винаги го обземаше, когато надуши звяра. А след първоначалния ентусиазъм идваше ред на Пълното вманиачаване. То представляваше едновременно влюбване и дрога, слепота и прозрение, смисъл и лудост. Колегите му споделяха, че усещат тръпка, но при Хари чувството беше много по-всепоглъщащо. Не бе споделял с никого за Вманиачаването. Не се опитваше да го анализира. Не смееше. Задоволяваше се с разбирането, че то му помага, вдъхва му сили да си върши работата, както горивото задвижва двигателя. Повече не искаше и да знае. Наистина.

— Какво ще правим сега? — попита Катрине.

Хари отвори очи и скочи от стола.

— Отиваме на пазар.

Магазинът „Полъх от Африка“ се намираше в непосредствена близост до най-оживената търговска улица в квартал „Маюрстюа“ — „Бугста“ — но съществуването му си оставаше извън вниманието на повечето хора, защото бе сбутан в една пресечка. При влизането на Хари и Катрине звънчето над вратата оповести появата им. В полумрака — осветлението беше повече от оскъдно — Хари забеляза грубо изтъкани килими в ярки цветове, широки одежди, големи възглавници със западноафрикански шарки, малки масички, които сякаш изобщо не бяха обработвани, след като дървото е било отсечено от тропическата гора, високи, тънки дървени фигури на масаи и на най-известните животински представители на саваната. Подредбата на магазина явно беше обмислена и осъществена с много старание; по стоките не се виждаха етикети с цените, цветовете си подхождаха, а предметите бяха съчетани по двойки като в ковчега на Ной. Накратко, магазинът приличаше повече на галерия с поовехтяла експозиция. Впечатлението се подсили и от почти неестествената тишина, след като вратата се хлопна зад гърба на влезлите и звънчето замлъкна.

— Ехо? — извика глас от дъното на помещението.

Хари тръгна по посока на звука. В мрака зад внушителна дървена фигура на жираф, осветена от самотна светлинка от тавана, Хари забеляза жена, качила се върху стол. Канеше се да закачи черна ухилена маска на стената.

— За какво става дума? — попита тя, без да се обръща.

По тона ѝ личеше, че е свикнала хората да влизат в магазина не само да купуват африкански стоки.

— Идваме от полицията.

— А, да.

Жената се обърна, светлината падна върху лицето ѝ и сърцето на Хари спря. Отстъпи инстинктивно назад. Пред него стоеше Силвия Утершен.

— Добре ли сте? — попита тя и на челото ѝ се появи бръчка.

— Коя… сте вие?

— Ане Педершен.

Жената веднага се досети защо Хари я гледа като попарен.

— Със Силвия сме близначки.

Хари се задави.

— Това е старши инспектор Хуле — представи го Катрине. — Аз съм полицай Брат. Надявахме се да намерим Ролф тук.

— Отиде в погребалната агенция.

Настъпи неловко мълчание, защото и тримата знаеха какво си мислят останалите двама: как се погребва глава без тяло?

— И вие сте дошли да го заместите? — помогна ѝ Катрине Брат.

— Да — по лицето на Ане Педершен пробяга лека усмивка.

Тя слезе внимателно от стола с дървената маска в ръка.

— Празнична или маска за контактуване с духове? — поинтересува се Катрине.

— Празнична — отвърна Ане Педершен. — От племето хуту. От източната част на Конго.

— Кога ще се върне Ролф? — попита Хари и си погледна часовника.

— Не знам.

— Някаква идея?

— Както вече казах, нямам…

— Тази маска наистина е много красива — възкликна Катрине. — Лично сте я купили от Конго, нали?

— Как разбрахте? — удиви се Ане.

— Държите я, като внимавате да не закриете очите или устата. Така показвате уважението си към духовете.

— Интересувате се от маски, така ли?

— Малко — кимна Катрине. После посочи черна маска с малки ръце и крака. Лицето беше наполовина човешко, наполовина животинско: — Това да не е маска „кпели“?

— Да, от Кот д’Ивоар. От племето сенуфо.

— Съдийска маска? — Катрине поглади с ръка втвърдените животински косми, които висяха от кокосовата черупка върху маската.

— Доста неща знаете — усмихна се Ане.

— Какво представлява съдийската маска? — попита Хари.

— Името ѝ подсказва — отвърна сестрата на Силвия Утершен. — В Африка тези маски не са просто символи. Човекът, който надене съдийската маска, автоматично получава цялата изпълнителна и правораздавателна власт. Никой не би посмял да подложи на съмнение авторитета на носещия маската. Тя сама по себе си му дава огромни правомощия.

— До вратата забелязах две мъртвешки маски. Великолепни са — възхитено отбеляза Катрине.

— Има и други освен тях — усмихна се Ане. — Тези са от Лесото.

— Може ли да ги разгледам?

— Разбира се. Почакайте.

Тя се изгуби. Хари погледна колежката си.

— Сметнах, че не е лоша идея да си поговорим с нея — оправда се тя, макар Хари да не бе казал нищо. — Кой знае, не е изключено да разбулим някоя семейна тайна.

— Ясно. Но ще продължиш сама.

— Спешна работа ли имаш?

— Ще бъда в кабинета си. Ако Ролф Утершен се появи, непременно го накарай да подпише декларацията, с която освобождава лекаря от професионалната му тайна.

На излизане Хари още веднъж огледа кожените набръчкани човешки лица с отворени за вик уста. „Сигурно са изработени по реален модел“, помисли си.

Ели Квале буташе пазарската количка между рафтовете в магазина от верига „ИКА“ до стадион „Юлевол“. Цените наистина бяха малко по-високи отколкото в кварталната бакалия, но пък магазинът предлагаше голямо разнообразие от стоки. А и тя не идваше да пазарува тук всеки ден, а само когато искаше да приготви нещо специално. Довечера големият ѝ син Трюгве се прибираше от САЩ. Третокурсник в Монтана, тази есен нямаше изпити и реши да учи вкъщи до януари. С баща му се разбраха той да го посрещне на летището. Андреас щеше да потегли за „Гардермуен“ след края на работното си време в църквата. Ели знаеше, че още преди да се приберат вкъщи, Трюгве и Андреас ще започнат да бъбрят за риболов с мухи и кану-каяк.

Наведе се над хладилната витрина. Зад гърба ѝ мина сянка и я лъхна ледена вълна. И без да се обръща, беше сигурна: същата сянка се бе шмугнала край нея, докато заключваше колата на паркинга и докато избираше зеленчуци. Това не означаваше нищо, разбира се. Просто спомените за някогашния ужас отново я връхлетяха. Ели се бе примирила, че страхът няма да изчезне, макар оттогава да бяха изминали повече от петнайсет години. На касите се нареди на най-дългата опашка: от опит знаеше, че там касиерките обслужват най-бързо. Или поне така си бе втълпила. Според Андреас това изобщо не отговаряло на истината. Зад нея застана човек. „Не само аз греша“, помисли си Ели. Не се обърна, но отново усети хлад по гърба си. Явно човекът си бе купил замразени продукти.

Не издържа и се обърна. Зад нея вече не стоеше никой. Погледът ѝ понечи да огледа хората в другите опашки. „Недей — спря се тя наум. — Не започвай пак.“

Плати и излезе навън. С усилие на волята тръгна бавно към колата, без да се оглежда, отключи, подреди продуктите в багажника, качи се и запали. Тойотата пое по дългите баири към тристайното жилище в квартал „Нурберг“. Ели се стараеше да не мисли за друго, освен за Трюгве и за вечерята, която ѝ предстои да приготви.

Докато говореше по телефона с Еспен Лепсвик, Хари оглеждаше снимките на покойните си колеги, подпрени на стената. Лепсвик беше събрал екипа си и сега искаше от Хари достъп до всички важни сведения по случая.

— Началникът на базата данни ще ти даде парола — обясни Хари. — С нея ще влезеш в папка „Снежния човек“ в общото информационно поле на Отдела.

— Снежния човек?

— Все някак трябва да го наричаме.

— Добре. Благодаря, Хуле. Колко често искаш да ти изпращам доклади?

— Само когато излезе нещо важно. Слушай, Лепсвик…

— Да?

— Гледай с твоите хора само да обикаляте около лехата.

— И какво точно включва лехата?

— Мисълта ми е да се съсредоточите върху сигнали, свидетели и криминално проявени, чиито досиета ги правят потенциални серийни убийци. Това е най-трудоемката част от разследването.

Хари знаеше какво си мисли в момента следователят от КРИПОС: и най-шибаната.

Лепсвик се изкашля.

— Значи сме единодушни, че между отделните случаи на изчезнали жени има връзка?

— Няма нужда да сме единодушни. Следвай интуицията си.

— Добре.

Хари затвори и погледна монитора пред себе си. Влезе в сайта на хирургическа клиника. Там лъснаха снимки на красиви жени и мъже с външност на фотомодели. По лицата и телата им имаше пунктирани линии — знаци къде евентуално и при желание от тяхна страна хирургът би отстранил леки несъвършенства в почти безупречния им външен вид. В сайта бе поместена и снимка на доктор Идар Ветлесен. Човек спокойно би могъл да го сбърка с някой фотомодел.

Под снимката му следваше списък с дипломите му и участията в семинари. Хари не се остави дългите думи на френски и английски да го заблудят: всичките тези тапии се вадят за два месеца, независимо че после докторът се окичва с нови титли пред името си. Провери Идар Ветлесен в „Гугъл“. От информацията разбра, че докато е работел в клиника „Мариенлюст“, Ветлесен е участвал в състезание по кърлинг. До името му видя и името на негов колега. „Хората са прави, когато казват, че Норвегия е малка — помисли си Хари. — Все ще се натъкнеш на познат на твой познат.“

Катрине Брат влезе и с дълбока въздишка се отпусна върху стола пред Хари. Кръстоса крак върху крак.

— Според теб вярно ли е, че привлекателните хора се интересуват от красотата повече, отколкото неугледните? — попита Хари. — Вероятно това е причината именно хората с приятна външност да се подлагат на процедури за разкрасяване.

— Нямам представа — отвърна Катрине. — Но в думите ти има известна логика. Хората с висок коефициент на интелигентност са обсебени от идеята да измерват умствения си потенциал и затова са създали собствена организация, нали? Всеки се съсредоточава върху онова, което има. Обзалагам се, например, че ти се гордееш с полицейския си нюх.

— Да не говориш за генетично заложеното умение да ловя плъхове? Вродената способност да пращам зад решетките душевноболни, алкохолици, хора с нисък интелект и висок ръст?

— Значи, възприемаш работата ни само като лов на плъхове?

— Да. Точно затова се радваме, когато се появи подобен случай като този. Така се сдобиваме с възможност да отстреляме нещо едро: лъв, слон, динозавър.

Катрине не се засмя. Само кимна сериозно.

— Какво ти разказа близначката на Силвия?

— Замалко да станем приятелки — въздъхна Катрине и преплете пръсти над коляното си, обуто във фин чорап.

— Да чуем.

— Ами… — подхвана тя. Хари с изненада чу собственото си „ами“ в устата ѝ. — И Силвия, и Ролф били убедени, че късметлията във връзката им е той. Хората около тях обаче споделяли противоположното мнение. След като завършил Техническия университет в Берген, Ролф се преместил в Осло и започнал работа в компания „Квернер“. Силвия, от своя страна, всеки ден се събуждала с нова идея какво смята да прави. Постоянно се записвала на различни курсове и не се задържала на работно място повече от половин година. Сестра ѝ я описа като опърничава, заядлива и разглезена, ревностна социалистка, привърженичка на идейни кръгове, които прокламират изличаването на Аз-а. Малобройните ѝ приятелки я манипулирали без изключение, а гаджетата ѝ не издържали дълго особения ѝ характер. Според Ане причината Ролф да се влюби толкова силно в сестра ѝ се крие в тяхната противоположност. Ролф, израснал в семейство, което вярва в невидимата благотворна ръка на капитализма и в сполуката на средната класа, вървял по стъпките на баща си и станал инженер като него. Силвия пък смятала, че ние, хората от западната цивилизация, сме се превърнали в подкупни материалисти и сме забравили за изконната си същност и за извора на истинското щастие. Според нея прероденият Месия бил някакъв етиопски крал.

— Хайле Селасие — уточни Хари. — Религиозното течение растафари.

— Колко си информиран!

— От песните на Боб Марли. Това вероятно обяснява защо Силвия е харесвала Африка.

— Вероятно да.

Катрине смени позата: кръстоса левия крак върху десния. Хари се постара да гледа другаде.

— Така или иначе, Ролф и Силвия си взели едногодишен отпуск, за да опознаят Западна Африка. Пътуването се оказало ползотворно и за двамата. Ролф прегърнал каузата на бедните африканци в борбата им за оцеляване, а Силвия си татуирала голямо етиопско знаме на гърба и стигнала до извода, че всички хора си приличат, независимо дали живеят в Европа, или в Африка. Щом се прибрали в Норвегия, отворили магазина. Ролф — защото искал да помогне на африканците, а Силвия — защото комбинацията от евтин внос и държавни субсидии ѝ се струвала доста примамлива. Горе-долу по същото време митничарите на летище „Фурнебю“ я хванали да пренася от Лагос раница, пълна с марихуана.

— Я виж ти.

— Осъдили са я условно, защото на изслушването успяла да убеди съдията, че не знаела какво има в сака: нигерийско семейство я помолило да го занесе на техен близък, който живеел в Норвегия.

— Мм. Друго?

— Ане харесва зет си, защото Ролф е внимателен, грижлив и обича всеотдайно децата си. Той изобщо не забелязвал недостатъците на Силвия. Два пъти тя се влюбвала в други мъже и напускала Ролф и дъщерите си. След като любовниците я зарязвали, отново се връщала при мъжа си, а той я приемал на драго сърце.

— Според теб каква е причината Силвия всеки път да се връща при него?

Катрине Брат се усмихна леко тъжно, взря се във въздуха и погали с ръка ръба на ризата си:

— Обичайната. Жените не могат да напуснат завинаги мъж, с когото са правили страхотен секс. Дори да се опитат да се разделят с него, отново се връщат. Доста просто сме устроени, а?

— А мъжете, които са я изоставяли завинаги?

— Мъжете са по-различни. С времето някои започват да се страхуват от провал.

Хари я погледна. Реши да сложи край на темата.

— Видя ли се с Ролф Утершен?

— Да, дойде десет минути, след като ти си тръгна. Изглеждаше малко по-добре от последната ни среща. Отрече да е чувал за преглед в хирургическата клиника на Бюгдьой. Подписа декларацията, че освобождава лекаря от задължението да не нарушава професионалната си тайна.

Катрине остави сгънат лист върху бюрото му.

По ниските трибуни на стадион „Вале Ховин“ вееше леденостуден вятър. Седнал, Хари гледаше как кънкьорите се пързалят. През последната година Олег бе подобрил значително техниката си и вече се движеше с по-голяма лекота и ефективност. Всеки път когато приятелят му увеличеше скоростта и се канеше да го задмине, Олег приклякваше, започваше да се оттласква от леда с повече сила и спокойно се плъзваше напред. Хари се обади на Еспен Лепсвик — нали се бяха разбрали да се държат взаимно в течение. Лепсвик му съобщи, че получили информация за тъмен седан, забелязан да се движи към къщата на семейство Бекер вечерта, когато Бирте изчезнала. Очевидците не го видели да се връща оттам.

— Тъмен седан — повтори Хари с тракащи от студ зъби. — Забелязан същата вечер.

— Знам, не е нищо особено — въздъхна Лепсвик.

Хари приключи разговора и прибра телефона в джоба си. В същия миг някаква сянка закри светлината от прожектора отсреща.

— Извинявай за закъснението.

Хари вдигна очи към жизнерадостно усмихнатото лице на Матиас Люн-Хелгесен. Избраникът на Ракел седна до него:

— Обичаш ли зимните спортове, Хари?

Погледът на Матиас направо проникна във вътрешността на събеседника му, а по лицето на лекаря неизменно стоеше заинтересовано изражение, независимо дали говореше, или слушаше.

— Не особено. От време на време карам кънки. А ти?

Матиас поклати отрицателно глава.

— Но съм решил, когато един ден приключа житейската си мисия и съм толкова болен, че не ми се живее, да се кача с асансьора ей там — и той посочи с палец зад рамото си.

И без да се обръща, Хари знаеше, че Матиас говори за ски-трамплина „Холменколен“ — най-голямата туристическа атракция в Осло и най-коварното място за спускане. Шанцата се виждаше от целия град.

— После ще скоча. Без ски.

— Колко драматично — отбеляза Хари.

— Четирийсет метра свободно падане — усмихна се Матиас. — Трае само няколко секунди.

— Надявам се събитието да не се състои в близко бъдеще.

— Не се знае, с такива нива на анти-Scl-70-антитела в кръвта — засмя се горчиво Матиас.

— Анти-Scl-70-антитела?

— Антителата не са непременно нещо лошо, но не е зле да ги зачиташ, защото за появата им определено има причина.

— Мм. Винаги съм смятал, че за лекарите самоубийството е скверна мисъл.

— Медицинските работници знаят по-добре от всички какво ги очаква, когато се разболеят. Ще се опра на Зенон Стоика. Според него самоубийството представлява достойно за уважение действие, когато болестта направи смъртта по-привлекателна от живота. На деветдесет и осем години Зенон си навехнал големия пръст на крака. Не успял да понесе дискомфорта и се обесил.

— Тогава защо не се обесиш, вместо да се изкачваш до върха на трамплина?

— Смъртта трябва да бъде възхвала на живота. Освен това ще ти призная, че ме ласкае мисълта за популярността, която ще си спечеля с тази постъпка. Изследователската ми дейност за жалост не привлича особено много внимание. — Свистенето изпод остриетата на кънките накълца на парчета веселия смях на Матиас. — Впрочем, съжалявам, задето купих на Олег нови състезателни кънки. После разбрах от Ракел, че ти си възнамерявал да му подариш кънки за рождения му ден.

— Не се притеснявай.

— Той би предпочел да ги получи от теб.

Хари мълчеше.

— Завиждам ти, Хари. Седиш си тук, четеш вестник, говориш по телефона, но на Олег му е достатъчно, че се намираш тук. А аз викам, махам, давам съвети, въобще следвам всички напътствия от наръчниците за добри, грижовни родители, и какво постигам? Олег започва да се дразни. Знаеш ли, той си остри кънките всеки ден, защото ти си правел така. Настоява да ги държи на стълбите, защото веднъж си му казал, че стоманата на кънките се съхранява най-добре на студено. Наскоро се наложи Ракел да му забрани да оставя кънките навън. Ти си моделът му за поведение, Хари.

Хари усети как при тази мисъл го полазват тръпки.

Ала някъде дълбоко в себе си — май не много дълбоко — откровението на Матиас го зарадва. Хари се почувства като ревнив досадник, който се старае да осуети всички опити на Матиас да спечели обичта на Олег.

Матиас подръпна едно копче на палтото си.

— Удивително е как в днешно време, когато разводите са нещо обичайно, децата въпреки всичко не позволяват на новите партньори на родителите си да заменят истинските им баща и майка.

— Истинският баща на Олег живее в Русия — напомни Хари.

— Биологичният — да — усмихна се криво Матиас. — Но не и истинският.

Олег мина покрай тях и им махна. Матиас също вдигна ръка за поздрав.

— Работил си с някой си Идар Ветлесен — отбеляза неочаквано Хари.

— Да — изненада се Матиас. — В клиниката „Мариенлюст“. Да не би да познаваш Идар?

— Не, проверих го в „Гугъл“. Появи се стар сайт със списък на назначените лекари в клиниката. Там прочетох и твоето име.

— Оттогава минаха доста години, но с Идар прекарахме незабравими дни в „Мариенлюст“. Собственикът на клиниката я отвори, защото по онова време всички си въобразяваха, че в частните здравни заведения ще завалят пари. Когато се увери в противното, я затвори.

— Фалит?

— „Преустановяване на дейността“, както се изразиха тогава. Да не си пациент на Идар?

— Не, името му ми попадна във връзка със случай, който разследвам. Как би го описал?

— Идар Ветлесен ли? — разсмя се Матиас. — Много мога да ти говоря за него. Бяхме състуденти и дълго време се движехме в една компания.

— Това значи ли, че вече не сте толкова близки?

Матиас вдигна рамене.

— С Идар сме доста различни. Повечето студенти по медицина от обкръжението ни гледаха на лекарската професия като на… призвание. Но не и Идар. Когато го попитаха защо е избрал да учи за лекар, той без заобикалки отговаряше: защото това е най-престижната професия. Откровеността му беше достойна за възхищение.

— Идар Ветлесен е бил обсебен от идеята да бъде уважаван член на обществото, така ли?

— Привличаше го и високото заплащане, разбира се. Никой не се изненада, когато Идар реши да практикува пластична хирургия и впоследствие си направи собствена клиника за подбрана клиентела: богаташи и знаменитости. Мисълта да живее като тях и да се движи в техните кръгове винаги го е блазнела. Проблемът на Идар е, че той прекалява в усилията си да се домогне до тях. Представям си как богатите пациенти му се усмихват лицемерно, но зад гърба му го наричат превзет досадник.

— Би ли го причислил към хората, които са склонни да отидат далеч в името на целите си?

Матиас се замисли.

— Идар винаги се е стремил към слава. Не му липсва хъс и желание за работа, но така и не успя да постигне професионален успех. При последния ни разговор ми звучеше разочарован, да не кажа потиснат.

— Кое според теб би го направило известен? Вероятно нещо извън медицината?

— Не съм се замислял. Сигурно. Идар не е роден да бъде лекар.

— В смисъл?

— Той боготвори успелите и презира слабите и болните. Не е единственият лекар с такава нагласа, но е сред малцината, които си позволяват да я афишират — разсмя се Матиас. — Останалите в студентската ни компания започнахме следването като шумни идеалисти и впоследствие се превърнахме в специалисти, интересуващи се как да се издигнат до главен лекар, как да изплатят новия си гараж и с колко да повишат тарифата си за извънредно работно време. Идар не измени на идеалите си просто защото никога не е имал такива.

Идар Ветлесен се разсмя гръмко.

— Матиас наистина ли ви каза така? Че не съм изменил на идеалите си?

Ветлесен имаше красиво, почти женствено лице с подозрително тънки вежди, които пораждаха съмнение за козметична намеса с пинсета, и прекалено равни и ослепително бели зъби, за да повярва човек, че не са керамика. Кожата му изглеждаше мека, без грапавини и образувания, а косата — гъста, с хубави къдрици. Накратко, Идар Ветлесен младееше видимо за трийсет и шестте си години.

— Нямам представа какво имаше предвид с тези думи — излъга Хари.

Седяха в две меки кресла в библиотеката в дома на лекаря: една от белите, стари, достопочтени къщи на Бюгдьой. Там израснал — така обясни той на Хари, докато го превеждаше през големи тъмни помещения. В библиотеката се виждаха заглавия от норвежките писатели Микел Фьонхюс и Шел Аукруст. Не му убегна и присъствието на романа „Доверено лице“ от Айнар Герхардсен. Общодостъпна литература и биографии на известни политици. Цял рафт заемаха произведения с пожълтели корици от поредицата „Избрани творби“, която Хари следеше навремето. Тя престана да излиза след 1970-а.

— Подозирам какво е намеквал Матиас — хълцаше от смях Идар.

Хари, от своя страна, се досещаше защо Люн-Хелгесен бе споменал, че двамата с Ветлесен много се забавлявали в клиниката „Мариенлюст“: явно се бяха състезавали кой ще се смее по-дълго.

— Голям светец излезе този дявол Матиас! Не, не светец, по-скоро голям късметлия! Впрочем, и двете определения му подхождат еднакво добре! — Смехът на Идар Ветлесен отекваше в помещението. — Колкото и да се правят на атеисти, моите мекушави колеги-лекари представляват чиста проба морални натегачи, които трупат добри дела, защото дълбоко в себе си се боят да не горят един ден в ада.

— А вие не се ли страхувате от подобен сценарий? — попита Хари.

Идар повдигна едната си грижливо оформена вежда и огледа полицая с интерес. Ветлесен беше обут в чифт меки, светлосини домашни пантофи с развързани връзки и облечен в дънки и бяла спортна блуза с бродиран играч на поло. Хари не се сети на коя фирма е емблемата, но подсъзнателно я свързваше със скучни хора.

— Израснал съм в пресметливо, прагматично семейство, старши инспекторе. Баща ми беше таксиметров шофьор. Вярваме в онова, което виждаме.

— Доста хубава къща за таксиметров шофьор.

— Беше шеф на фирмата. Имаше лиценз за три таксита. Но тук, на Бюгдьой, такива хора като баща ми са осъдени завинаги да си останат слуги, плебеи.

Докато го слушаше, Хари се опитваше да разбере дали лекарят взема амфетамини или други хапчета. Ветлесен, облегнат в креслото, сякаш прекалено много се стараеше да изглежда спокоен. Приличаше на човек, който иска да прикрие нервност или възбуда. Хари остана с това впечатление още когато му се обади по телефона и помоли да се срещнат. Ветлесен веднага го покани у дома си, все едно са първи приятели.

— Вашите планове за бъдещето обаче не са включвали таксиметрови услуги — опипа почвата Хари. — Предпочели сте да… разкрасявате хората?

Ветлесен се усмихна.

— Да кажем, че предлагам услугите си на панаира на суетата. Или че коригирам външния вид на хората, за да облекча душевното им страдание. Вие изберете как ще наречем професията ми. На мен ми е абсолютно все едно — Ветлесен се разсмя, все едно очакваше думите му да шокират Хари. Полицаят обаче не реагира и лекарят продължи със сериозен вид: — Възприемам се като скулптор. Нямам призвание. Обичам да променям външността, да оформям лицата на хората. Това занимание винаги ми е харесвало. Умея го и ми плащат. Нищо повече.

— Мм.

— Обаче и аз си имам принципи. Един от тях е спазването на професионалната тайна.

Хари мълчеше.

— Разговарях с Боргхил. Знам какво искате, старши инспекторе. Разбирам, работите по много сериозен случай, но лекарският дълг ми забранява да ви помогна.

— Вече не.

Хари извади сгънат лист от вътрешния си джоб и го сложи върху масата помежду им.

— Бащата на близначките подписа тази декларация, с която потвърждава, че ви освобождава от задължението да пазите здравословното им състояние в тайна.

— Не е достатъчно — поклати глава Идар.

— Как така? — изненада се Хари.

— Без да издавам кой е идвал при мен, ще ви кажа най-общо: родител, довел детето си на лекар, има право, ако желае, да се възползва от правото си да задължи лекаря да не предоставя поверителна информация за състоянието на детето дори на другия родител.

— Защо Силвия Утершен би искала да скрие от съпруга си медицински преглед на двете им дъщери?

— Дискретността ни може да ви се стори необоснована, но вероятно забравяте, че сред клиентите ни има публични личности, които биха станали обект на одумки и сплетни. Отидете в Творческия дом някоя петък вечер и се огледайте. Не подозирате колко много от присъстващите там са пребивавали в клиниката ми за коригиране на външния си вид. Тези хора умират само при мисълта интервенциите да излязат наяве. Репутацията на клиниката ни зависи от нашата дискретност. Разчуе ли се, че сме си позволили да огласяваме информация за наши пациенти, последиците за бизнеса ни ще бъдат катастрофални. Сигурно разбирате колко важно за нас е да се придържаме към принципите си.

— Разследвам убийството на две жени — напомни Хари. — И разполагам с едно-единствено съвпадение: и двете са посещавали клиниката ви.

— Не желая и нямам право да потвърждавам или да отричам. Но да предположим чисто хипотетично, че е така. — Ветлесен разпери въпросително пръсти: — И какво от това? Норвегия е страна с малобройно население, съответно и лекарите не сме много. Тук вероятността да засечеш познат е много голяма. Фактът, че две жени случайно са ходили в една и съща клиника, не е никак изненадващ. Съществува същата вероятност двете да се засекат в трамвая, да речем. На вас случвало ли ви се е да срещнете приятел в градския транспорт?

Хари не се сещаше за подобен случай. Вероятно защото не се возеше често в градския транспорт.

— Пропътувах цялото това разстояние, за да ми кажете, че няма да ми дадете никаква информация — отбеляза той.

— Съжалявам. Поканих ви тук, защото иначе трябваше да дойда в Главното управление. Там журналистите дебнат денонощно кой влиза и кой излиза. Не, благодаря. Знам ги аз тези хиени…

— Мога да издействам съдебна заповед, която да отмени задължението ви да пазите професионална тайна.

— Направете го, моля. Тогава името на клиниката няма да пострада. Без съдебна заповед обаче… — той дръпна въображаем цип пред устата си.

Хари се размърда в креслото. Идар определено беше наясно с процедурите. За да убедят съда в необходимостта лекар да наруши професионалната си тайна, полицаите трябва да представят конкретни доказателства, че информацията на лекаря е от значение за разследването. А с какво разполагаше Хари? Със среща в трамвая, както се бе изразил Ветлесен. Хари усети силен порив да изгълта едно питие или да вдигне тежка щанга. Пое си дъх:

— Длъжен съм да ви попитам къде бяхте вечерта на трети и пети ноември.

— Очаквах този въпрос — усмихна се Ветлесен. — Затова поразмислих. Бях тук с… е, ето я и нея.

В стаята влезе възрастна жена с посивяла коса, която се спускаше като завеса около главата ѝ. Лицето ѝ бе застинало в мъченическо изражение. Тя погледна сина си и гой веднага скочи да поеме от ръцете ѝ сребърния поднос, където две чаши с кафе дрънчаха застрашително.

— Благодаря, майко.

— Завържи си връзките — подкани го тя и се обърна към Хари. — Кога възнамеряваше да ме осведомиш кой е дошъл в дома ми, Идар?

— Това е старши инспектор Хуле, майко. Тъкмо ме питаше къде съм бил снощи и вечерта преди три дни.

Хари стана и подаде ръка на старицата.

— Да, да, спомням си — кимна тя, погледна Хари някак примирено и му протегна костеливата си десница, осеяна със старчески петна. — Вие участвахте в онази програма по телевизията, дето я води твоят приятел, с когото играете кърлинг. Снощи пак я гледахме. Не ми хареса изказването му за кралското семейство. Как му беше името…

— Арве Стьоп — въздъхна Идар.

Старицата се наведе към Хари.

— Знаете ли какво каза този Стьоп? Трябвало да се отървем от цялата кралска фамилия. Представяте ли си? Ужас! Какво щеше да стане с нас, ако нямахме крал по време на войната?

— Същото — отвърна Идар. — Много рядко държавният глава има решаваща роля за изхода на военни действия. Според Арве Стьоп широката обществена подкрепа на монархията е категорично доказателство, че повечето хора вярват в тролове и самодиви.

— Не е ли възмутително?

— Да, майко — усмихна се Идар, сложи ръка върху рамото ѝ и сякаш неволно погледът му падна върху часовника „Брайтлинг“ — твърде голям за слабата му китка. — Леле! Трябва да излизам, Хуле. Ще се наложи да побързаме с кафето.

Хари поклати глава и се усмихна на госпожа Ветлесен.

— Кафето сигурно е много вкусно, но ще го опитам следващия път.

Тя въздъхна тежко, промърмори нещо под нос, взе подноса и се насочи бавно към вратата.

В коридора Хари попита лекаря:

— Защо „късметлия“?

— Моля?

— Какво имахте предвид, когато казахте, че Матиас е късметлия?

— А, това ли. Ами уреди се с красавица. Матиас никога не е имал успех с жените, но явно новата му приятелка не е случвала на мъже и е предпочела мекотело като него. Нека това си остане между нас. Или, впрочем, какво толкова. Кажете му го.

— Знаете ли какво е анти-Scl-70?

— Антитяло в кръвта. Вероятен симптом на склеродермия. Да не би да познавате човек с такова заболяване?

— Дори нямам представа какво е склеродермия.

Макар да си даваше сметка, че е по-добре да приключи темата, Хари не се стърпя:

— Матиас ли ви каза, че приятелката му имала горчив опит с предишните си връзки?

— Само ми го намекна. Свети Матиас никога не говори лошо за хората. В неговите очи те винаги могат да се поправят.

Идар Ветлесен се разсмя гръмко за пореден път.

Хари му благодари за съдействието, обу си кубинките и излезе на стълбите пред къщата. Обърна се за последно и в пролуката между затварящата се врата и рамката видя как Идар се бе навел да си завърже връзките на пантофите.

От колата се обади на Скаре и му поръча да разпечата снимката на Ветлесен от уебсайта на клиниката и да я даде на колегите от Наркоотдела, за да разпитат информаторите дали този мъж не си е купувал амфетамини.

— На улицата? — изненада се Скаре. — Лекарите нямат ли дрога в кабинетите си?

— Имат, но контролът е много строг и биха предпочели да си купят от някой дилър на улица „Шипер“.

След това Хари звънна на Катрине.

— Засега нищо — осведоми го тя. — Ще се прибирам. А ти?

— И аз. — Хари се поколеба. — Според теб ще успеем ли да издействаме съдебна заповед за освобождаване на Ветлесен от отговорност за опазване на професионална тайна?

— Само с наличната ни информация? Е, ако си облека минижуп и намеря съдия в подходяща възраст, ще стане, но, честно казано, те съветвам засега да забравиш за този вариант.

— Съгласен съм.

Хари пое към квартал „Бишлет“. Мислеше за разбитите стени на апартамента си. Погледна си часовника и тръгна към Главното управление.

В два през нощта събуди Катрине Брат по телефона.

— Какво има? — попита тя.

— В кабинета съм. Разгледах материалите ти. Нали каза, че всички изчезнали жени имат мъж и деца. Според мен трябва да дълбаем именно там.

— Защо?

— Нямам представа. Исках просто да го кажа на глас, за да преценя дали звучи идиотски.

— И? Как ти прозвуча?

— Идиотски. Лека нощ.

Ели Квале лежеше с широко отворени очи. До нея Андреас дишаше дълбоко и спокойно. Процеждащият се между завесите лунен лъч падаше върху разпятието на стената, което бе купила по време на сватбеното им пътешествие до Рим. Какво я събуди? Дали Трюгве? Вероятно не е могъл да заспи. Вечерта мина точно според очакванията ѝ. Пламъците на стеариновите свещи блестяха във веселите лица на мъжа ѝ и сина ѝ, докато тримата не можеха да се наприказват. Трюгве не млъкна. Докато го слушаше да разказва за Монтана, за следването си и за приятелите си, Ели застина в нямо възхищение от този младеж, вече мъж, който навлиза в живота с възможността да стане, какъвто пожелае. Майката се радваше най-много именно защото Трюгве можеше да избира. Свободно и открито. Не като нея. Тя бе принудена да взема решения тайно и да ги крие.

Ели чуваше как къщата пука, как стените разговарят. Но с познатия шум се смесваше и друг, чужд. Външен.

Стана от леглото, приближи се до прозореца и повдигна завесата. Клоните на ябълковите дръвчета изглеждаха удебелени заради полепналия сняг. Лунната светлина се отразяваше в тънкия бял слой върху земята. Всичко в градината се виждаше ясно. Погледът ѝ се плъзна от портата към гаража, без сама да знае какво търси. Изведнъж спря. Дъхът ѝ секна от уплаха и ужас. „Не започвай пак — каза си тя. — Сигурно е бил Трюгве. Изморен е от дългия полет, не е успял да заспи и е излязъл малко навън.“ Следите тръгваха от портата и стигаха до мястото под прозореца, където стоеше в момента. Приличаха на пунктирана линия. Многоточие, бележещо лирическа пауза преди самите букви.

Следите не се връщаха обратно.

Дванайсета глава

— Наш информатор от Наркоотдела разпозна Ветлесен от снимката — докладва Скаре. — Виждал го е няколко пъти на кръстовището между улица „Шипер“ и „Толбю“.

— И какво има на това кръстовище? — поинтересува се Гюнар Хаген.

Началникът настоя да присъства на първата седмична оперативка в кабинета на Хари.

Скаре погледна Хаген колебливо, все едно се чудеше дали шефът се шегува.

— Пласьори, проститутки, клиенти — поясни Скаре за всеки случай. — Там е новото им свърталище, след като ги изгонихме от „Плата“.

— Само там ли се навъртат? — Хаген се почеса по брадичката. — А на мен ми казаха, че имат доста нови райони.

— Кръстовището е основното им свърталище — отвърна Скаре. — Иначе се подвизават близо до Борсата, до Норвежката банка, около музея за съвременно изкуство „Астрюп Фърнли“, Старата ложа и кафенето на Градската мисия… — Скаре млъкна, защото забеляза и чу шумната прозявка на Хари.

— Извинявай — съвсем невинно се усмихна старши инспекторът. — Изтощителен уикенд. Продължавай.

— Информаторът не си спомня да е виждал Ветлесен да купува дрога. По-скоро лекарят се навъртал около „Леон“.

Катрине Брат влезе в кабинета. Косата ѝ беше разчорлена, очите — подпухнали, кожата — бледа, но тя изчурулика весело „добро утро“ и се огледа къде да седне. Бьорн Холм веднага скочи да ѝ отстъпи мястото си и излезе да донесе още един стол.

— „Леон“ на „Шипер“? Там продават ли наркотици? — полюбопитства Хаген.

— Не е изключено, но хотелът е по-скоро „масажно студио“, тоест свърталище на чернокожи проститутки.

— Не бих го нарекла така — възрази Катрине Брат, застанала с гръб към колегите си, докато окачваше палтото си. — В момента главно виетнамците в града стопанисват масажни студиа. Избират слабо населени и тихи квартали в периферните части на Осло. В студиата работят предимно азиатки. Виетнамците не се опитват да вземат хляба на проститутките в африканските бордеи.

— Спомням си, че пред хотела висеше плакат с надпис „нощувка за четиристотин крони“ — намеси се Хари.

— Точно така. Предлагат малки стаи, които на хартия се отдават под наем за едно денонощие, но реално гостите се задържат едва няколко часа. Необложени доходи: на клиентите не би им хрумнало да искат фактура. Чернокожи жени. Чернокож сутеньор. Но собственикът, който всъщност печели най-много, е бял.

— Виж ти колко добре си осведомена — засмя се Скаре. — Изненадвам се, че служителка от Отдела за борба с порока в Берген знае толкова много за столичните бордеи.

— Навсякъде положението е почти еднакво. Ако си открил грешка в думите ми, нека се обзаложим.

— Собственикът е пакистанец. Залагам двеста кинта.

— Дадено.

— И така — Хари плесна с ръце. — Какво правим още тук?

Съдържателят на хотел „Леон“ Бьоре Хансен, роден в Сульор, имаше кожа с цвета на кишата, която така наречените гости внасяха в хотела и оставяха по износения паркет пред гише с надпис „РЕЦЕЦПИЯ“. Понеже нито клиентите, нито собственикът на хотела се вълнуваха от правопис, табелата си стоеше в този вид вече четири години, тоест откакто Бьоре се бе сдобил с нея. Преди това той продаваше библии, пътувайки надлъж и нашир из Швеция, като междувременно се опитваше да пробутва бракувани порнофилми в граничните райони. Сдоби се с акцент — нещо средно между естраден музикант и проповедник. На границата между Норвегия и Швеция се запозна с Наташа — руска танцьорка на еротични танци. Едва успя да я измъкне от мениджърите ѝ — нейни сънародници. В момента Наташа живееше при Бьоре в Осло под ново име. Той купи хотела от трима сърби, които по ред причини не можели да останат повече в страната, и продължи да развива същата дейност. Не виждаше защо да променя концепцията: стаи срещу заплащане за няколко часа. Парите постъпваха в брой, а гостите не бяха никак претенциозни по отношение на стандарта и чистотата. Бизнесът вървеше добре. Бьорн нямаше интерес да преустановява дейността си. Затова двамата души пред него никак, ама никак не му се понравиха. Най-много го притесниха служебните им карти. Високият полицай с коса на иглички сложи снимка върху плота.

— Да сте виждали този мъж?

Бьоре Хансен поклати глава. Изпита леко облекчение, задето не търсят него.

— Сигурен ли сте? — Полицаят се облакъти върху плота и се наведе напред.

Бьоре погледна снимката още веднъж. „Трябваше да видя какво пише на служебните им карти — помисли си той. — Този тип прилича повече на наркоман, отколкото на полицай. И жената зад него няма вид на полицайка. Наистина, гледа като нагла уличница, но пък е облечена елегантно. Ако си намери сутеньор, който не я ограбва, ще изкарва пет пъти повече пари“ — съобрази Бьоре.

— Знаем, че тук идват проститутки — каза полицаят.

— Хотелът ми е законен. Имам лиценз и цялата документация е изрядна. Искате ли да ви я покажа? — Бьоре посочи към малкия офис зад рецепцията.

Полицаят поклати глава.

— Давате стаи срещу заплащане на проститутки и на клиентите им. Това е незаконно.

— Вижте… — Бьорн едва преглътна, защото разговорът пое в опасна посока, — не се интересувам с какво се занимават гостите на хотела ми, стига да си оправят сметките с мен.

— Аз обаче се интересувам. Разгледайте внимателно снимката.

Бьоре се подчини. Явно беше правена преди няколко години, защото мъжът изглеждаше съвсем млад и безгрижен, без следа от сегашното униние.

— Доскоро проституцията в Норвегия не беше забранена — отрони предпазливо Бьоре Хансен.

— Така е — кимна полицайката. — Но стопанисването на бордей е престъпление.

Бьоре Хансен вложи нечовешки усилия в опита да си придаде възмутен вид.

— Както вероятно сте запознат, задължението на полицията е редовно да проверява дали хотелите спазват всички изисквания за безопасност на гостите. Например, има ли условия за бърза евакуация при пожар — отбеляза полицаят.

— Важно е и дали пазите регистрационните формуляри на гостите от чужбина — допълни полицайката.

— Дали разполагате с факс, за да отговаряте веднага на постъпили запитвания от полицията относно ваши гости.

— Дали подавате навреме и точно попълнени данъчни декларации.

Бяха на крачка от пробив. Полицаят нанесе решителния удар:

— Може да изпратим колегите ни от Икономическа полиция да проверят дали данните в счетоводните ви книги отговарят на броя посетители, засечени да влизат в хотела от наши информатори.

Бьоре Хансен усети, че му прилошава. Наташа. Жилищният кредит. Само при мисълта отново да обикаля в студените вечери от врата на врата с библии под мишница го полазиха тръпки.

— Но може и да не го направим — продължи полицаят. — Зависи какви приоритети си поставим. Все пак полицията разполага с ограничени ресурси и ние решаваме къде да ги използваме, нали, Брат?

Полицайката кимна.

— Два пъти седмично наема стая — пропука се Бьоре Хансен. — Винаги една и съща. Прекарва там цяла вечер.

— Защо цяла вечер?

— Идват доста хора.

— Бели или черни? — попита полицайката.

— Колко?

— Не знам. Различно. Осем, дванайсет.

— Едновременно? — изплъзна се от устата ѝ.

— Не, влизат по двойки.

— Мили боже — отрони полицаят. — Под какво име се регистрира в хотела?

— Не си спомням.

— А ще можете ли да го намерите в книгата с имената на гостите? Или в счетоводната документация?

Бьоре Хансен усети как ризата под сакото залепва върху потния му гръб.

— Наричат го доктор Уайт4. Жените, които идват при него, имам предвид.

— Доктор?

— Откъде да знам какъв е. Носи… — Бьоре Хансен се поколеба. Не му се искаше да издава повече от необходимото, но, от друга страна, клиентът така или иначе беше изгубен, защо да не покаже на полицията желание за сътрудничество? — Носи голяма чанта, каквито имат лекарите. И винаги иска… допълнително кърпи.

— Ау — възкликна полицайката. — Намирисва ми на извращения. Да сте забелязвали следи от кръв, докато почиствате стаята?

Бьоре мълчеше.

— Ако изобщо я почиствате — уточни полицайката. — Е?

Бьоре въздъхна.

— Не много, не повече от…

— От обикновеното? — саркастично допълни полицайката.

— Не вярвам да им посяга — побърза да ги увери Бьоре Хансен и веднага съжали.

— На какво основание твърдите това? — прогърмя гласът на полицая.

— Ако ги бие, защо ще идват пак? — сви рамене съдържателят.

— Само жени ли го посещават в тази стая?

Бьоре кимна. Но полицаят явно забеляза нещо: нервно потръпване на мускулите на врата му, леко свиване на зачервените склери на очите му.

— Мъже? — попита той.

Бьоре поклати глава.

— Момчета? — Полицайката явно също надуши, че са на прав път.

Бьоре Хансен поклати глава за втори път, но мозъкът му, принуден да избира между две възможности, се забави малко.

— Деца? — полицаят наведе глава като разярен бик, готов за нападение. — Идвали ли са деца?

— Не! — извика Бьоре. Потта рукна по цялото му тяло. — Никога не бих позволил подобно нещо! Случи се само два пъти… не им позволих да влязат. Изхвърлих ги на улицата.

— От африкански произход?

— Да.

— Момчета?

— И момичета.

— Сами ли идваха? — поинтересува се Катрине.

— Не, с жени. Явно майките им. Но, както казах, не ги пуснах при доктора.

— Твърдите, че той идва два пъти седмично в хотела. По едно и също време ли?

— В понеделник и четвъртък. Остава от осем до единайсет. Никога не закъснява.

— Значи да го очакваме и довечера? — полицаят погледна колежката си. — Благодарим ви за съдействието, Хансен.

Бьоре издиша и усети силна болка в прасците: през цялото време бе стоял на пръсти.

— Моля, моля — усмихна се той.

Полицаите тръгнаха към вратата. Бьоре си даваше сметка, че е за предпочитане да си трае, но ако не получеше потвърждение, нямаше да мигне през нощта.

— Значи… имаме уговорка, нали? — попита плахо той.

— Каква уговорка? — обърна се полицаят с въпросително вдигната вежда.

— За… проверките — заекна Бьоре.

Полицаят потърка брадичката си.

— Да не би да криете нещо?

Бьоре премига стреснат. После чу собствения си висок нервен смях:

— Не, не, разбира се! Ха-ха! Тук всичко е в безупречен ред.

— Чудесно. Значи няма от какво да се притеснявате, когато дойде проверка. Впрочем, този тип дейност не се намира в моя ресор.

Полицаите излязоха. Бьоре отвори уста и понечи да възрази, да каже нещо. Само дето не знаеше какво.

Телефонът посрещна завърналия се в кабинета си Хари с настойчив звън.

Обади се Ракел. Искала да му върне дивиди, което преди време взела от него.

— „Закони на привличането“? — изненадан повтори Хари. — В теб ли е останал?

— Нали беше в списъка ти с най-недооценените филми на всички времена.

— Да, но ти не си падаш по такива филми.

— Не е вярно.

— „Звездни рейнджъри“ не ти хареса.

— Защото беше глупав филм за мачовци.

— Напротив. Филмът е сатира.

— И какво изобличава?

— Фашизмът, вкоренен в американското общество. Братята Харди срещу хитлеристката младеж.

— О, моля те, Хари. Във филма се разказва за битка срещу гигантски извънземни буболечки.

— Метафора на страха от чуждо нашествие.

— Но онази криминална драма от седемдесетте ми хареса. За подслушването…

— „Разговорът“ — напомни Хари. — Най-великият шедьовър на Копола.

— За него съм напълно съгласна, че не е оценен по достойнство.

— Напротив — въздъхна Хари. — Удостоен е с „Оскар“ за най-добър филм. Просто е забравен.

— Довечера ще излизам на вечеря с приятелки. Ще се отбия да ти върна филма, преди да се прибера. Нали не си лягаш преди дванайсет?

— Обикновено не. Защо не минеш покрай мен преди вечерята?

— Ще ме затрудниш, но и така става.

Макар отговорът ѝ да дойде бързо, на Хари не му убегна лекото колебание.

— Както решиш. И без това не мога да спя. Плесенните гъби в жилището ми пречат да дишам.

— Знаеш ли, ще пусна дивидито в пощенската ти кутия. Така няма да се налага да ме чакаш. Става ли?

— Да.

Двамата затвориха. Хари забеляза лекото потреперване на ръката си. Сигурно заради никотинов глад. Тръгна към асансьора. Катрине се показа на вратата на кабинета си, все едно го бе познала по стъпките.

— Говорих с Еспен Лепсвик. Ще ни даде един от хората си за довечера.

— Чудесно.

— Добри новини ли си получил?

— Моля?

— Усмихваш се.

— Ами? Просто се радвам.

— За какво?

— Че ми предстои да изпуша една цигара — той се потупа по джоба.

Седнала до кухненската маса пред чаша чай, Ели Квале се взираше в градината и слушаше успокоителния шум на миялната. Черният телефон стоеше върху кухненския плот. Преди малко звънна и тя дълго стиска слушалката в ръка, докато я стопли. Явно обаче някой бе сгрешил номера. Трюгве похвали рибения огретен. „Любимото ми ядене, мамо“. Така казваше за всяко ястие, което му приготвяше. Беше добро момче. Навън покафенялата трева се бе отпуснала безжизнена върху земята. Снегът беше покрил снощните следи. Кой знае, вероятно всичко е било само сън?

Ели разлистваше разсеяно някакво списание. Беше си взела няколко дни отпуск, за да обърне повече внимание на Трюгве. Надяваше се двамата да си поговорят на спокойствие. В момента обаче синът ѝ и мъжът ѝ бяха увлечени в мъжките си разговори, а тя стоеше сама в кухнята. Ели не се сърдеше. Двамата имаха повече общи теми. Приличаха си много. Самата тя предпочиташе представата за откровен разговор, отколкото осъществяването му. Защото винаги се стигаше до високата непробиваема стена.

На драго сърце се съгласи да нарекат детето на бащата на Андреас. „Нека поне името да е от неговия род, помисли си тя тогава.“ Малко преди да роди Трюгве едва се сдържа да не разкаже всичко: за пустия паркинг, за тъмнината, за черните следи в снега; за ножа, опрян о шията ѝ, за дъха на невидимия мъж. Докато се прибираше, усещаше как спермата му се стича в бикините ѝ. Молеше се да изтече всичката, да не остане нито капка. Уви, молбите ѝ не бяха чути. По-късно Ели неведнъж си задаваше въпроса какъв ли би бил животът ѝ, ако Андреас не беше свещеник и не смяташе аборта за престъпление и ако самата тя бе проявила повече смелост. Ако не бе родила Трюгве. После, след появата му на бял свят, вече бе изградила здрава стена от премълчани тайни.

Сходството в характерите на баща и син се оказа благословия в проклятието. В душата на майката дори замъждука крехкото пламъче на надеждата и тя отиде в клиника, където никой не я познаваше, и даде два косъма от главите им. Беше чела, че това е достатъчно, за да се извлече структурата на ДНК — своеобразен генетичен отпечатък. Служителите от клиниката изпратиха космите в Съдебномедицинския институт на Държавната болница, където специалисти вече прилагаха новата технология при тестове за бащинство. Два месеца по-късно ѝ съобщиха резултата. Паркингът, черните следи, учестеният дъх, болката. Всичко това не е било само сън, разбра тя.

Ели отново погледна крадешком към телефона. Някой е сгрешил номера, разбира се. Затова чу шумно дишане. Просто човекът от другата страна на линията е очаквал да се обади друг глас и в смущението си не е знаел какво да каже. Случва се.

Хари излезе в коридора и вдигна слушалката на домофона.

— Ало? — той се мъчеше да надвика стереоуредбата в хола. Слушаше група „Франц Фердинанд“. Понеже не получи друг отговор, освен шума от кола по улица „Софие“, извика по-силно: — Ало?

— Здрасти! Ракел съм. Да не те събуждам?

По гласа ѝ разбра, че е пила. Не много, но достатъчно, за да се развесели: гласът ѝ се бе вдигнал с половин тон, а гърленият ѝ приятен смях звънтеше във всяка дума.

— Не — отвърна той. — Добре ли прекара вечерта?

— Чудесно.

— Още е единайсет.

— Момичетата искаха да се приберат по-рано. Утре са на работа.

— Мм.

Пред очите на Хари изплува закачливият ѝ поглед, блесналите от алкохола очи.

— Филмът е в мен. Ако искаш да го пусна в пощенската ти кутия, отключи ми да вляза във входа.

— Да, разбира се.

Той посегна към копчето. Изчака. Разполагаха с две секунди да се откажат. Хари обичаше да има възможност за отстъпление. Знаеше отлично, че не иска това да се случи. Не би могъл да предвиди последствията, а и не желаеше да страда за пореден път. Тогава защо сърцето му блъскаше в гърдите със силата на две, а пръстът му още не бе натиснал копчето? Какво още чакаше, за да я изхвърли от дома и от главата си? Най-сетне върхът на показалеца му докосна твърдата пластмаса.

— Май е по-добре да се кача да ти го дам — обади се Ракел.

Още преди да чуе гласа си, Хари знаеше, че ще прозвучи неестествено:

— Няма нужда. Пусни го в кутията. Онази без надпис. Лека нощ.

— Лека.

Хари натисна копчето. Върна се в хола, наду „Франц Фердинанд“ и се помъчи да прогони от главата си всички мисли, да забрави за идиотското си оживление, да слуша единствено звука от разцепващите китари. Гневен, остър, недотам качествено изсвирен. По шотландски. В нажежената последователност от акорди обаче се прокрадна и друг звук.

Хари намали уредбата и се ослуша. Точно преди отново да завърти копчето, чу шум като от шкурка по дърво. Явно обувки по пода на стълбището. Излезе в коридора и зърна фигура зад матовото стъкло. Отвори.

— Позвъних ти пак на домофона, но не ме чу — оправда се виновно Ракел.

— Нима?

— Не успях да пъхна дивидито в отвора на пощенската кутия — тя размаха опаковката.

Той се канеше да отговори, искаше да каже нещо, но преди да се усети, протегна ръка, придърпа я към себе си, притисна я в обятията си и чу как тя изхлипа в прегръдката му. После устните ѝ се разтвориха и жадният ѝ розов език се устреми към неговия. Изобщо, думите в случая бяха напълно излишни…

Сгуши се нежно в обятията му.

— Боже мой — прошепна.

Хари я целуна по челото. Потта по телата им представляваше фин слой, който едновременно ги разделя и слепя.

Всичко мина, както очакваше. Правиха любов като първия път, само че без някогашната нервност, недодялано суетене, неизказани въпроси, и като последния, но с разликата, че сега Ракел не плака. Катрине се оказа права: дори да се разделиш с човек, с когото правиш страхотен секс, рано или късно пак ще се върнеш при него. Хари, разбира се, си даваше сметка кое друго бе подтикнало Ракел към среднощното посещение в дома му: преди да премине в нов етап от живота си, тя имаше нужда да се върне в миналото си, да се сбогува с голямата любов на живота си — както някога двамата наричаха онова помежду им. Дали Ракел не се впускаше в сериозна връзка с човек, към когото изпитва по-слаба любов? Вероятно да, но поне новият ѝ любим беше по-поносим.

Докато галеше корема му, Ракел мъркаше като котка. Хари обаче усети леко напрежение в тялото ѝ. Имаше две възможности: да я затрудни или да я улесни. Избра второто:

— Гузна съвест? — попита той.

Тя потръпна.

— Не ми се говори за това.

На него — също. Хари искаше само да лежи тихо до нея, да слуша дишането ѝ и да усеща ръката ѝ върху корема си, но същевременно си даваше сметка, че онова, което трябва да направи Ракел, не търпи отлагане.

— Той те чака.

— Не. Заедно с препаратора ще приготвят труп за утрешните лекции. Предупредила съм го да не идва при мен, след като се е докосвал до мъртъвци. Тази нощ ще спи в жилището си.

— Ами аз? — усмихна се Хари в мрака, защото от думите на Ракел пролича, че е планирала посещението си. — Откъде знаеш, че днес не съм пипал трупове?

— Пипал ли си?

— Не — Хари се сети, че в чекмеджето на нощното си шкафче държи кутия цигари. — Още няма труп.

Умълчаха се. Ръката ѝ започна да прави по-големи кръгове върху корема му.

— Непрекъснато ме преследва усещането, че някой ме наблюдава — внезапно сподели той.

— Как така?

— Не мога да го обясня. Просто се чувствам като част от нечий пъклен план. Разбираш ли?

— Не. — Тя се сгуши още по-близо до него.

— Става дума за случая, по който работя. Сякаш извършителят е решил да въвлече и мен в…

— Шшт — прошепна тя и го захапа за ухото. — Ти винаги си въвлечен в случаите, Хари. Това е най-големият ти проблем. Просто се отпусни.

Обгърна с длан мекия му член и продължи да му шепне. Хари затвори очи. Усети, че отново получава ерекция.

В три през нощта Ракел се надигна от леглото. Хари наблюдаваше силуета ѝ на светлината от уличните лампи, която проникваше през прозореца. По елегантния ѝ гръб се открояваше тъмната линия на гръбнака. Хари се сети, че Катрине му бе споменала интересна подробност за Силвия Утершен: имала татуировка с етиопското знаме на гърба си. „Трябва непременно да впиша тази информация в документацията за издирването ѝ“, помисли си той. Ракел беше съвършено права: Хари не спираше да разсъждава върху наличните улики по случаите и винаги се чувстваше лично ангажиран с тях.

Изпрати я до вратата. Тя го целуна бързо по устните и изчезна по стълбите. Нямаше нужда от приказки. Тъкмо преди да затвори, Хари забеляза следи от мокри ботуши точно пред прага на апартамента си. Идваха от тъмното стълбище. Сигурно бяха останали от Ракел, нали се бе качила преди няколко часа. Хари отново се сети за женската на тюлена: не се чифтосва повече от веднъж с един и същи самец, защото не е изгодно от биологична гледна точка. „Тези тюлени явно са умни животни“, заключи той.

Тринайсета глава

В девет и половина слънцето огря самотен автомобил върху естакадата над булеварда в квартал „Шолюст“. Автомобилът пое към провинциално идиличния полуостров Бюгдьой, намиращ се на пет минути с кола от площада пред Кметството в Осло. Над „Бюгдьой“ се бе спуснала тишина, не се движеха превозни средства, по поляните на кралското имение нямаше следа нито от крави, нито от коне, а по тесните тротоари, през лятото гъмжащи от желаещи да отскочат до плажа, в момента не се виждаше жива душа.

Седнал зад волана, Хари пое по завоите в неравния терен.

— Сняг — обади се Катрине.

— Сняг?

— Направих каквото ме посъветва. Заех се да проуча само случаите на омъжени жени с деца. Първо проверих на коя дата близките им подават сигнал за изчезването им: през ноември и декември. По отношение на местожителството им открих, че повечето са от Осло, но има и от други райони. Сетих се за писмото, което си получил. Нали там анонимният подател те уведомява, че Снежния човек ще се появи с първия сняг. Тази година първият сняг в Осло падна в деня, когато бяхме на оглед в квартал „Хоф“.

— И?

— Помолих служители от Метеорологичния институт да проверят в архива си какво е било времето през дните, когато са регистрирани случаи на изчезнали жени. Знаеш ли какво излезе?

И още как. Хари не просто знаеше. Отдавна трябваше да се досети.

— Първият сняг — отрони той. — Отвлича ги в деня на първия сняг.

— Именно.

Хари удари с юмрук по волана.

— Проклятие! Имахме го в прав текст. За колко жени говорим?

— Единайсет. По една всяка година.

— Тази година обаче са две. Нарушил е схемата.

— През 1992-ра първият за годината сняг в Берген е опетнен с двойно убийство. Според мен трябва да започнем оттам.

— Защо?

— Едната жертва е била омъжена, с дете. Другата е приятелката ѝ. Двата трупа са намерени, изготвени са доклади. Освен това има и заподозрян, но е изчезнал в деня на убийството и повече нищо не се знае за него.

— Кой?

— Полицай, Герт Рафто.

— А, да, онзи прословут случай — Хари хвърли бърз поглед към колежката си. — Той ли отмъкваше разни скъпоценности от ръцете на трупове?

— Поне така говорят злите езици. Свидетели са видели как Рафто влиза в апартамента на едната от жертвите, Они Хетлан, няколко часа преди да я намерят убита. Непосредствено след това полицаят изчезва безследно.

Хари се взираше в пътното платно, в грапавата, сякаш оребрена, кора на дърветата от двете страни на Хюк Авеню. Булевардът се спускаше към морето и музеите, издигнати да увековечат онова, което норвежците смятат за най-големите подвизи на нацията: експедиция със сал през Тихия океан и неуспешен опит за покоряване на Северния полюс.

— Да не би да подозираш, че Герт Рафто не е изчезнал, а се появява всяка година с падането на първия сняг?

— Според мен си струва да поразнищим случая — сви рамене Катрине.

— Мм. Ще помолим Берген за помощ.

— На твое място не бих го направила — отсече тя.

— Нима? И защо?

— Аферата „Рафто“ все още е много чувствителна тема за полицейската дирекция в Берген. Тогава са вложили всичките си ресурси да потулят случая, а не да разберат истината. Умирали са от страх при мисълта на какво ще се натъкнат. А след като Рафто е изчезнал от само себе си… — тя изписа красноречив хикс с пръст, за да онагледи какво се е случило с разследването.

— Ясно. Какво предлагаш?

— Двамата с теб да се поразходим до Берген и да се поразровим на своя глава. Все пак открихме връзка между случая „Рафто“ и убийството в Осло.

Хари спря пред четириетажна тухлена сграда близо до брега, заобиколена от мост. Изгаси двигателя, но не помръдна от седалката. Погледът му се плъзна над залива Фрогнер и се устреми към пристанищния кей Филипста.

— Откъде ти хрумна да свържеш Рафто със Силвия Утершен и Бирте Бекер? — попита той. — Поставих ти задачата да провериш само случаите на изчезнали, не на убити жени през последните две-три, а не петнайсет години.

Погледна въпросително Катрине. Тя дори не мигна.

— Случаят „Рафто“ беше придобил голяма популярност сред полицаите в Берген. Най-много коментари предизвикваше една снимка.

— Каква снимка?

— От местопрестъплението на Юлрикен. Показваха я на всички новобранци в полицейската дирекция като своеобразно бойно кръщение. Повечето младоци прежълтяваха веднага и ужасени от детайлите на преден план, изобщо не обръщаха внимание какво се вижда отзад. А вероятно изобщо не бяха стъпвали на Юлрикен и не познаваха района. Така или иначе, на снимката се вижда нещо като буца в далечината. Ако се увеличи, веднага придобива по-ясни очертания.

— И какво е?

— Снежен човек.

Хари кимна.

— Като стана дума за снимки, трябва да ти дам това — Катрине извади от чантата си плик формат А-4 и го хвърли върху коленете му.

Клиниката се намираше на третия етаж. За обзавеждането на чакалнята бяха похарчени хиляди: италианско канапе с кресла, масичка с височината на ферари, стъклени скулптури от Нико Видерберг и принт от оригинална картина на Рой Лихтенщайн, представляваща изображение на димящ пистолет.

Вместо традиционната регистратура, преградена със стъклена стена, асистентката на лекаря седеше в средата на чакалнята зад красиво старинно бюро. Над синия делови костюм бе наметнала бяла престилка. Посрещна ги с усмивка, която не слезе от лицето ѝ дори след като Хари се представи и ѝ обясни по каква работа са дошли.

— Вие трябва да сте Боргхил — предположи той.

— Ще ви помоля да изчакате — тя посочи канапето с обиграната елегантност на стюардеса, която показва къде са аварийните изходи.

После им предложи кафе, чай и вода, но Хари отказа.

Хари видя, че списанията са нови, и разлисти „Либерал“. В уводната статия Арве Стьоп твърдеше, че готовността на политиците да участват в развлекателни програми, „да разголват същността си“ и да се правят на клоуни може да се смята за окончателната победа на демокрацията: хората на трона, политикът — в ролята на придворен шут.

Вратата на лекарския кабинет се отвори, оттам излезе жена, мина с бързи стъпки покрай Боргхил, промърмори „довиждане“ и изчезна, без да вдига поглед от пода.

Катрине обаче я позна:

— Тази не е ли водещата на новините по „ТВ2“?

Боргхил ги покани да влязат при доктор Ветлесен, отвори вратата и я задържа. Кабинетът на лекаря беше с площ на директорски офис и гледаше към фиорда. На по-късата стена над бюрото висяха дипломите му в рамки.

— Само секунда — каза Ветлесен и продължи да пише по клавиатурата, без да отлепя очи от монитора.

Спря да огледа написаното, натисна последно още един клавиш с тържествуващо изражение, завъртя се на стола с лице към дошлите и си свали очилата.

— Фейслифтинг, Хуле? Удължаване на пенис? Липосукция?

— Не, благодаря. Това е полицай Брат. За втори път ви молим да ни съдействате с информация за Утершен и Бекер.

Идар Ветлесен въздъхна и започна да чисти стъклата на очилата си с носна кърпичка.

— Как по-ясно да се изразя, че да ме разберете, Хуле? Дори хора като мен, които искрено и горещо желаят да съдействат на полицията и не страдат от излишни скрупули, имат неприкосновени принципи.

Вдигна показалец.

— През цялата ми лекарска практика не ми се е случвало… — показалецът започна да отмерва ритъма на речта му: — … да нарушавам професионалния си дълг да пазя в тайна информацията за пациентите си. Нямам никакво намерение да си уронвам престижа.

Последва продължително мълчание. Ветлесен ги погледна, явно доволен от постигнатия ефект.

Хари се изкашля:

— Ще ви дадем възможност да проявите горещото си желание да сътрудничите на полицията, Ветлесен. В момента проверяваме сигнал за детска проституция в така наречения хотел „Леон“. Снощи двама от колегите ни заснеха кой влиза и излиза оттам.

Хари отвори големия плик, който Катрине му даде в колата, наведе се напред и нареди снимките пред лекаря.

— Това сте вие, нали?

Ветлесен сякаш започна да се задушава. Очите му изпъкнаха, а жилите на врата му се изопнаха.

— Аз… — заекна той, — … аз… не съм извършил никакво престъпление.

— Не, разбира се — съгласи се Хари. — Ще ви повикаме в качеството ви на свидетел, за да ни разкажете какво става вътре. Отдавна не е тайна, че в „Леон“ се подвизават проститутки, но досега информаторите ни не са засичали деца. За ваше сведение всеки, възползвал се от детска проституция, извършва престъпление. Исках само да ви информирам за случая, преди да излезе по вестниците.

Ветлесен прикова поглед в снимката. Разтърка лице.

— Впрочем, видяхме от кабинета ви да излиза водещата на новините по „ТВ2“. Как ѝ беше името?

Ветлесен продължаваше да мълчи. За секунди лицето му посърна и видимо се състари.

— Обадете ни се, ако се сетите за „вратичка“ в закона за професионалната тайна.

Хари и Катрине тръгнаха към вратата, но Ветлесен побърза да ги спре.

— Утершен и Бекер доведоха децата за изследвания — призна той. — Нищо повече.

— Какви изследвания?

— За едно заболяване.

— Какво?

— Има ли значение?

— Ами добре тогава — Хари обърна гръб и тръгна. — Ще дойдете в полицията на разпит. Какво толкова?

— Почакайте!

Хари се обърна. Ветлесен, подпрял се на лакти, криеше лицето си с длани.

— Изследвахме ги за болестта на Фар.

— За какво?

— Болестта на Фар е рядко наследствено заболяване. Симптомите напомнят Алцхаймер. Болестта се характеризира с влошаване на паметта и умствените способности, както и скованост на движенията. Повечето пациенти, предразположени към болестта, забелязват първите симптоми след трийсетата си годишнина, но заболяването може да възникне и в детска възраст.

— Мм. Бирте и Силвия знаеха ли, че децата им страдат от този синдром?

— Подозираха за заболяването. Затова дойдоха при мен. Болестта на Фар се диагностицира трудно. И Бирте Бекер, и Силвия Утершен бяха ходили при други лекари, но прегледите не установили нищо. И двете жени споделиха, че въвели в „Гугъл“ симптомите на децата си. Резултатите от търсенето били главно статии с описание на болестта на Фар.

— И защо са се свързали с вас? Вие сте пластичен хирург.

— По случайност съм и специалист по синдрома на Фар.

— Как така по случайност?

— В Норвегия работят само около осемнайсет хиляди лекари. Знаете ли какъв е броят на всички открити болести? — Ветлесен кимна към дипломите на стената. — Преди време ходих на медицински семинар в Швейцария. Основно разисквахме нервната система, но програмата включваше и болестта на Фар. Познанията, които придобих по време на семинара, макар и повърхностни, се оказаха достатъчни да работя като специалист по синдрома в Норвегия.

— Какво друго можете да ни разкажете за Бирте Бекер и Силвия Утершен?

— Ами какво — Ветлесен сви рамене. — Веднъж годишно водеха децата си на преглед. Последния път направихме необходимите изследвания. Не установих обостряне на симптомите. С други подробности от живота им не съм запознат. Или по-скоро… от смъртта им.

— Вярваш ли му? — попита Хари, докато минаваха покрай пустите поляни.

— Не съвсем — отвърна Катрине.

— И на мен не ми вдъхва доверие — съгласи се той. — Предлагам да се съсредоточим върху доктора и да отложим за известно време пътуването до Берген.

— Не.

— Защо?

— Между случаите има връзка, знам го.

— Обясни ми.

— Колебая се как да се изразя. Може да ти прозвучи налудничаво, но ми се струва, че Рафто и Ветлесен се познават. Вероятно Рафто е успял да се покрие толкова години именно с помощта на доктора.

— И как именно?

— Много просто: направил си е маска за цял живот. С пластична операция.

— В клиниката на Ветлесен?

— Това би обяснило съвпадението, че две от жертвите са водили децата си при един и същи лекар. Ами ако Рафто е набелязал Бирте и Силвия точно в клиниката?

— Прибързваш с изводите — отбеляза Хари.

— Защо?

— Разследването на серийно престъпление прилича на подредба на пъзел. В началото събираш подобни парченца, въртиш ги и изчакваш търпеливо да разбереш къде ще паснат. В момента се мъчиш да ги натъкмиш насила.

— Исках да го изрека на глас, за да преценя дали звучи идиотски.

— Е, можеш да бъдеш сигурна.

— Това не е пътят към Управлението — изненада се тя.

Хари долови леко потреперване в гласа ѝ и ѝ хвърли бърз поглед. Изражението ѝ не издаваше нищо.

— Искам да сверя някои от показанията на Ветлесен с помощта на мой познат — обясни Хари. — Той го познава.

В бяла престилка и с обикновени жълти домакински ръкавици, Матиас посрещна Хари и Катрине в гаража на кафявата сграда, известна като Преклинично крило на болница „Гауста“.

Матиас им позволи да паркират на неговото запазено място.

— Предпочитам да се придвижвам с велосипед — обясни той.

Отвори близката врата с магнитна карта. От гаража се озоваха направо в подземния коридор на Катедрата по анатомия.

— Този проход е много удобен при пренасянето на трупове. Бих ви поканил да изпием по чаша кафе, но днес програмата ми е натоварена. Тъкмо изпратих група студенти и чакам следващата.

— Извини ни, че те притесняваме. Днес сигурно си капнал.

Матиас го изгледа въпросително.

— С Ракел се чухме по телефона и тя ми каза, че снощи се наложило да работиш до късно — добави Хари и изруга наум с надеждата все пак да запази невинното си изражение.

— Аха — кимна Матиас. — Днес тя си взе почивен ден, защото вчера била на бар с нейни приятелки. Преди малко ѝ звъннах и вместо да спи, започнала да чисти къщата. Жени. Какво да ги правиш?

Хари се усмихна пресилено и се замисли дали има отговор на този въпрос.

Покрай тях мина санитар в зелени дрехи. Буташе метално легло към гаража.

— Нова пратка за университета в Тромсьо? — поинтересува се Матиас.

— Сбогувай се с Шелдсен — усмихна се санитарят.

На едното му ухо висеше цял наниз от малки халки. Приличаха на гривните около шиите на масайките, но с тази разлика, че обеците на санитаря придаваха на лицето му неприятно асиметричен вид.

— Шелдсен? — възкликна Матиас. — Нима?

— Тринайсет години служба. Дойде ред на Тромсьо да го кълцат.

Матиас повдигна одеялото. Хари зърна лицето на трупа. Черепът опъваше кожата и изглаждаше бръчките по бялото като гипсова маска старческо лице, чийто пол не можеше да се определи. Хари знаеше, че причината се крие в така нареченото балсамиране на трупа. Патолозите инжектират във вените смес от формалин, глицерол и алкохол, за да предотвратят вътрешното разлагане. На ухото му имаше кръгла метална табелка с гравирано трицифрено число. Матиас изпрати с поглед препаратора, който продължи да бута количката с Шелдсен към гаража. После лекарят изведнъж сякаш излезе от съноподобното си състояние.

— Извинете ме. Просто Шелдсен отдавна е при нас. Беше професор в Катедрата по анатомия по времето, когато залите още се намираха в центъра. Великолепен специалист. С изключително ясно очертани мускули. Ще ни липсва.

— Няма да ти отнемем много време. Моля те накратко да ни споделиш личните си впечатления от отношението на Идар към пациентките му. И към децата им.

Матиас вдигна глава и погледна изненадано Хари, после Катрине и отново Хари.

— Да не ме питаш за онова, което си мисля?

Хари кимна.

Матиас ги въведе в помещение с осем метални банки и дъска в единия край. Всяка банка бе снабдена с лампа и умивалник, а до тях бе поставен бял, продълговат предмет, увит в бяла кърпа. Съдейки по формата и големината, Хари заключи, че предметът на днешната лекция по анатомия се намира между тазовата кост и стъпалото. Усещаше се слаб мирис на хлорна вода — доста по-дискретен от острата миризма в дисекционната зала на Съдебномедицинския институт. Матиас седна на един стол. Хари се настани върху ръба на катедрата, а Катрине отиде да разгледа три мозъка, които — бяха или не — изглеждаха като истински.

Матиас мисли дълго, преди да отговори:

— Нито съм забелязал признаци, нито съм чувал слухове за интимни връзки между Идар и негови пациенти.

Матиас наблегна на „пациенти“. Именно това подтикна Хари да зададе следващия си въпрос:

— А какво знаеш за връзките на Идар с хора, които не се лекуват в клиниката му?

— Не сме достатъчно близки, за да се произнасям за интимния му живот. Предпочитам да не коментирам — усмихна се колебливо Матиас. — Надявам се, че ще ме разбереш.

— Да, не се притеснявай. Сетих се да те питам още нещо. Какво ти говори синдромът на Фар?

— Ужасна болест. Разполагам с доста повърхностни познания по темата. За жалост родители с това заболяване почти винаги го предават на децата си.

— Кого би препоръчал като специалист по тази болест?

— В момента не ми хрумва никой — отвърна Матиас.

— Благодарим ти за помощта — Хари се почеса по брадичката.

— За нищо. Ако те интересува по-подробна информация за синдрома на Фар, обади ми се довечера. Имам медицинска литература по въпроса.

Хари стана. Приближи се до Катрине. Вдигнала капака на голям метален съд, тя оглеждаше съдържанието му. Хари надникна над рамото ѝ. По езика му пробягаха тръпки. Целият му организъм реагира бурно, но не заради телесните части, потопени в бистра течност — те приличаха на асортимент в месарски магазин, — а заради миризмата на четирийсетпроцентов алкохолен разтвор.

— В началото се занимаваме с цели трупове — обясни Матиас. — После ги разчленяваме, защото изучаваме по-малки части от човешкото тяло.

Хари погледна Катрине. По лицето ѝ не се забелязваше нито погнуса, нито страх. Изглеждаше напълно невъзмутима. Вратата зад гърба им се отвори. В залата влязоха студенти, започнаха да си обличат сини престилки и да слагат бели латексови ръкавици.

Матиас изпрати посетителите си до гаража. На сбогуване хвана ръката на Хари и го спря.

— Колебая се дали да ти споделя нещо.

— Давай — окуражи го Хари. „Досетил се е какво се е случило между мен и Ракел.“

— Изправен съм пред морална дилема. Става дума за Идар.

— Ами? — За своя изненада Хари изпита разочарование, а не облекчение.

— Вероятно не означава нищо, но не аз съм човекът, който ще прецени дали е важно, или не. Понеже разследвате изключително жестоко убийство, колегиалната солидарност трябва да остане на заден план. И така: миналата година — тогава още работех в пункта за неотложна болнична помощ — аз и мой колега, който също познава Идар, се отбихме в Пощенското кафене да закусим след нощно дежурство. Понеже отварят преди осем и сервират бира, всяка сутрин там има ранобудни пилета с пресъхнали гърла и разни други клетници.

— Знам мястото — вметна Хари.

— За наша изненада онзи път се натъкнахме на Идар. До него седеше изпоцапано дрипаво момче и ядеше супа. Когато ни забеляза, Идар веднага скочи и измърмори някакво оправдание. Постарах се да забравя случката. По-точно си мислех, че съм я забравил. Но ти спомена за… и си спомних какво ми мина през ума тогава. Вероятно и сам се сещаш.

— Да — кимна Хари и понеже по лицето на Матиас се изписа виновно изражение, побърза да добави: — Постъпваш правилно.

— Благодаря — Матиас се опита да се усмихне. — Но въпреки това се чувствам като Юда.

Хари се помъчи да измисли адекватен отговор, но не му хрумна нищо. Затова подаде ръка и промърмори „благодарим ти за помощта“. Потръпна, когато стисна хладната ръкавица върху десницата на Матиас.

Юда. Целувката на Юда. Докато с Катрине пътуваха по улица „Шлемдал“, Хари си мислеше за ненаситния език на Ракел в устата си, за леките ѝ въздишки, за оглушителните ѝ стенания, за болката, докато хълбоците му се удряха в нейните, за разочарования ѝ вик, когато Хари внезапно спря, за да удължи акта: все пак разполагаха с малко време. Ракел бе дошла при него, за да прогони демоните, да освободи тялото си и да се прибере у дома си с пречистена душа. А после да измие цялата си къща. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Набери клиниката — обърна се той към Катрине.

Сръчните ѝ пръсти веднага се справиха и тя му подаде телефона.

Боргхил вдигна със заучения учтив поздрав.

— Обажда се Хари Хуле. Къде да потърся помощ за болестта на Фар?

— Зависи… — колебливо отвърна Боргхил.

— От какво?

— От оплакванията на господин Фар.

— Така е. Идар Ветлесен там ли е?

— Не, тръгна си.

— Защо толкова рано?

— Ще играе кърлинг с приятели. Обадете се в понеделник.

Звучеше изнервена. Явно нямаше търпение да се отдаде на почивка след натоварената работна седмица.

— В клуба на Бюгдьой ли?

— Не, в частния. Намира се под Гимле.

— Благодаря ви. Приятен уикенд.

Хари върна телефона на Катрине.

— Ще го закопчаем — отсече той.

— Кого?

— Специалистът по синдрома на Фар. Секретарката му нито е чувала за такава болест, нито знае, че той лекува пациенти с подобни оплаквания.

Помолиха неколцина минувачи да ги упътят и стигнаха до Вила гранде — величествена постройка, по време на Втората световна война собственост на норвежец, чиято слава бе надхвърлила границите на родината му: националния предател Квислинг5.

В подножието на склона от южната страна на Вила гранде се намираше издължена дървена къща, която приличаше на изоставена казарма. Още с влизането в коридора Хари и Катрине усетиха леден полъх. Приближиха се към игралната зала и температурата падна с още няколко градуса.

На ледената писта играеха четирима мъже. Виковете им кънтяха между дървените стени. Никой не забеляза Хари и Катрине. Мъжете бяха обсебени от движението на гладко полиран двайсеткилограмов гранитен камък за кърлинг, произведен от скалите на шотландския остров Ейлса Крейг. Камъкът спря до защитните три камъка близо до двата концентрични кръга в другия край на игрището. Играчите се пързаляха по пистата, балансирайки върху един крак, докато се оттласкваха с другия, обсъждаха положението, подпираха се на метличките си и заемаха позиции за нов камък.

— Спорт за сноби — процеди тихо Катрине. — Погледни ги само!

Хари не отговори. Обичаше да гледа кърлинг. Намираше нещо успокоително, почти медитативно в бавното движение на камъка в среда, привидно оказваща нулево съпротивление; гледката му напомняше за космическите кораби в „Одисеята“ на Кубрик, само че вместо музикалния съпровод на Йохан Щраус се чуваше тихото трополене на гранита и трескавото стържене на метличките.

Играчите на пистата най-сетне забелязаха посетителите. В лицето на двама от тях Хари позна журналисти от водещи медии. Единият беше Арве Стьоп. Идар Ветлесен се спусна към полицаите по леда.

— Ще поиграем ли, Хуле? — извика той още преди да ги е доближил, сякаш се обърна към приятелите си, а не към Хари, и придружи въпроса си с весел смях.

Мускулите на долната му челюст обаче се стегнаха видимо и издадоха професионалния му лекарски манталитет. Ветлесен спря пред полицаите. От устата му излизаше бяла пара.

— Играта свърши — отсече Хари.

— Не мисля така — усмихна се Идар.

Хари вече усещаше как студът прониква през подметките на ботушите и плъзва по прасците му.

— Ще ви помоля да ни придружите до Главното управление. Още сега.

— Защо? — Усмивката на Ветлесен мигом се изпари.

— Защото ни наговорихте куп лъжи. Например, че сте специалист по болестта на Фар.

— И кой твърди противното? — Идар погледна боязливо играчите, за да се увери, че са достатъчно далеч, за да чуят разговора му с Хуле.

— Секретарката ви. Дори не е чувала за този синдром.

— Вижте… — подхвана Идар, а в гласа му пропълзя отчаяние, — не можете да ме отведете просто така. Не и тук, пред…

— Клиентите ви? — предположи Хари и погледна над рамото му.

Арве Стьоп чистеше леда под един камък и хвърляше погледи към Катрине.

— Нямам представа какво искате да постигнете — продължи Идар. — Готов съм да ви съдействам с информация, но не и ако съзнателно целите да ме унижите и да уроните престижа ми. Това са най-близките ми приятели.

— Хайде, Ветлесен, продължаваме — извика плътен баритон: Арве Стьоп.

Докато наблюдаваше обезсърчения хирург, Хари се питаше какво ли влага той в израза „най-близките ми приятели“. „Ако има дори минимален шанс Ветлесен да пропее, си струва да уважим желанието му и да не го арестуваме публично“, помисли си старши инспекторът.

— Добре — склони Хари. — Ще си тръгнем. След един час ви чакам в Управлението. Ако се забавите, ще дойдем да ви наденем белезниците със сирени и фанфари. Знаете каква добра акустика има на полуостров Бюгдьой, нали?

Ветлесен кимна. Замалко да се разсмее по навик.

Олег затръшна вратата след себе си, събу си ботушите и се втурна по стълбите към втория етаж. Из цялата къща се разнасяше свеж мирис на лимон. Влетя в стаята си, а изплашеният от мощната въздушна струя вятърен чан издрънча силно. Момчето си събу дънките и си обу анцуг. Излезе от стаята си и тъкмо понечи да вземе стълбите на два скока, когато чу как майка му го извика по име от спалнята.

Влезе при нея. Завари я на колене върху пода. Изпод леглото се подаваше само дръжката на метла.

— Нали чисти през уикенда?

— Да, но остана още работа — отвърна тя, стана и избърса потното си чело. — Къде отиваш?

— На стадион „Гресбанен“. Ще караме кънки с Карщен. Чака ме на улицата. Ще се прибера за вечеря.

Олег се плъзна по чорапи върху паркета, като се стараеше да задържи центъра на тежестта ниско — така го бе научил Ерик В., един от кънкьорите-ветерани на „Вале Ховин“.

— Не бързай толкова, младежо — спря го майка му. — По отношение на кънките…

Олег замръзна. „О, не — ужаси се той. — Видяла е, че съм ги оставил навън.“

Ракел застана под рамката на вратата и го погледна с леко наклонена глава.

— Написа ли си домашните?

— Те не са трудни — отвърна небрежно Олег и се усмихна. — Ще ги напиша след вечеря.

Забеляза колебанието на майка си и побърза да добави:

— Много си хубава в тази рокля, мамо.

Ракел плъзна поглед по старата си небесносиня рокля на бели цветчета. Опита се да бъде строга, но в ъгълчетата на устните ѝ заигра усмивка.

— По-полека, Олег. Звучиш като баща си.

— Нима? Доколкото знам, той не говори норвежки.

Момчето не вложи нищо специално в невинния си коментар, но лицето на майка му изведнъж се изопна, а по тялото ѝ премина ток.

Олег подскачаше нетърпеливо от крак на крак:

— Може ли вече да тръгвам?

— „Може да си тръгвате“? — Възмутеният глас на Катрине Брат отекна гръмко между стените на тренировъчната зала в мазето на Главното управление. — Това ли наистина каза на Идар Ветлесен?

Хари се вторачи в лицето ѝ, наведено над лежанката. Абажурът на тавана обграждаше главата ѝ със светъл ореол. Хари дишаше тежко заради щангата върху гърдите си. Тъкмо бе повдигнал деветдесет и пет килограмовата тежест от статива, когато Катрине влетя в залата с гръм и трясък и опропасти опита му.

— Нямах избор — изпъшка той и отмести щангата малко по-нагоре, за да я подпре на гръдната си кост. — Дойде с адвоката си. Юхан Крун.

— Е, и?

— Още с влизането Крун ни обвини в използването на недопустими методи при опит да притиснем клиента му до стената. „Купуването и продаването на секс в Норвегия не е незаконно“, отсече той. Накрая заплаши вестниците да гръмнат със заглавия как норвежката полиция изнудва уважаван лекар да наруши отговорността си да пази в тайна информацията за пациентите си.

— За бога, Хари! — извика Катрине с разтреперан от ярост глас. — Разследваме убийство, дявол да го вземе!

Хари за първи път я виждаше да губи контрол.

— Виж — подхвана той с мек, спокоен глас, — за момента не разполагаме с доказателства, че убийството на Силвия Утершен и отвличането на Бирте Бекер са свързани пряко с болестта на децата им. Крун го знае. Нямам правно основание да задържа клиента му.

— Ами тогава продължавай да… лежиш тук и да бездействаш!

Хари вече усещаше силна болка в гръдната кост. Катрине всъщност имаше право.

Тя закри лицето си с длани.

— Аз… съжалявам. Просто исках… Днес беше тежък ден.

— Добре — простена Хари. — Катрине, помогни ми с тази щанга… вече направо…

— Сетих се! — възкликна тя и откри лицето си. — Ще започнем от другаде! От Берген!

— Не — изпъшка Хари с последния въздух в дробовете си. — Берген изобщо не влиза в плановете ми. Моля те…

Погледна я. Тъмните ѝ очи плувнаха в сълзи.

— Оправяй се сам — прошепна тя.

После се усмихна. Промяната в нея настъпи толкова неочаквано: човекът, наведен над Хари, сякаш се преобрази за миг. В погледа ѝ се появи странен блясък и тя изрече с напълно спокоен глас:

— Или пукни.

С изумление чу как стъпките ѝ заглъхнаха в далечината, а скелетът му изпука. Пред очите му затанцуваха червени точици. Хари изруга, стисна щангата и се опита да я отмести с рев. Желязото не помръдна.

Думите на Катрине бяха на път да се сбъднат: той можеше и да умре. Въпрос на избор. Смешно, но истина.

Натисна щангата с тяло и я катурна настрани. После чу как дисковете се откъснаха и се стовариха върху пода с оглушителен трясък, а лостът падна от другата страна. Надигна се. Дисковете се търкаляха по пода без цел и посока.

Взе си душ, преоблече се и се качи на шестия етаж. Отпусна се върху стола в кабинета си и усети познатата сладка болка — предвестник на мускулна треска. Прослуша съобщението на телефонния си секретар: Бьорн Холм го молеше да се обади „възможно най-скоро“.

Холм вдигна. Зад него се чуваше сърцераздирателно хлипане под съпровода на педал-стийл китара.

— Какво става при теб? — попита Хари.

— Дуайт Йоъкъм — обясни Холм и намали музиката. — Много секси дявол, а?

— Имах предвид: какво става по отношение на работата.

— Получих резултатите от експертизата на писмото от Снежния човек.

— И?

— Разпечатката не е нищо особено. Направена е от стандартен лазерен принтер.

Хари чакаше продължението. Усети, че Холм е намерил нещо интересно.

— Хартията обаче се оказа специална. Никой от колегите в лабораторията не се е натъквал на такъв вид. Затова ни отне известно време, докато я проучим. Изработена е от митсумата — японско лико, наподобяващо папирус. Разпознава се по специфичната миризма. От кората се прави хартия на ръка. Точно този вид, който ни попадна, се среща изключително рядко. Нарича се „Коно“.

— „Коно“?

— За да се сдобиеш с него, трябва да отидеш в магазин за писалки с цена десет хиляди крони, където продават специално мастило и бележници с кожена подвързия. Сещаш се…

— Всъщност не.

— И аз не съм стъпвал на такива места — призна Холм. — По наша информация обаче в Осло има само един магазин, където продават хартия за писма „Коно“: „Ворше“ на улица „Гамле Драменсвайен“. Говорих с продавача. Рядко се случвало някой да купи такава хартия и вече не поръчвали. По думите му в днешно време хората били престанали да ценят качествените неща.

— Да разбирам ли, че…?

— Да, не си спомня кога за последно е продал на клиент лист „Коно“.

— Мм. Само там ли предлагат „Коно“?

— Да. И в Берген имало магазин, но преди няколко години се отказали от този асортимент.

Холм чакаше отговора — или по-скоро въпроса — на Хари, докато Дуайт Йоъкъм оплакваше тихо любимата на сърцето си. В слушалката не се чу глас.

— Хари?

— Тук съм. Мисля.

— Браво на теб!

Чувството за хумор на Холм беше способно да развесели Хари за цял ден. Но не и този път. Старши инспекторът се изкашля:

— Струва ми се адски странно да изпратиш такъв лист на детектив от отдел „Убийства“, освен ако не искаш да те намери. Дори да не гледаш всички кримки по телевизията, пак ще се сетиш, че криминолозите ще изследват хартията.

— Може би изобщо не е предполагал върху какъв лист пише. Или не го е купил лично.

— Не е изключено да си прав, но нещо ми подсказва, че Снежния човек не би направил такава грешка.

— Както виждаш…

— Според мен това изобщо не е грешка.

— Да не би да намекваш…

— Направил го е нарочно, за да изследваме хартията.

— С каква цел?

— Най-често срещаната. Нарцистичният сериен убиец режисира постановка, в която играе главната роля на несломимия всемогъщ победител.

— И кого побеждава?

— С риск самият аз да прозвуча като нарцистичен тип: мен. — Хари за първи път го изрече на глас.

— Теб? И защо?

— Нямам представа. Вероятно защото е разбрал, че съм единственият норвежки полицай, заловил сериен убиец, и това го кара да гледа на мен като на предизвикателство. Писмото ме наведе на тази мисъл, защото се споменава Тувумба. Объркан съм, Холм. Как се казва магазинът в Берген?

— Флеск!

Името беше произнесено с интонация и патос, характерни за бергенския изговор: с кратко „л“, дълго „е“ с повишаване на тона в средата и приглушено „с“. Мъжът, който произнесе толкова забавно фамилното си име — Петер Флеск — говореше задъхано, гръмко и любезно по телефона. Веднага сподели с Хари, че продава всякакви антикварни стоки, стига да не са големи, като набляга главно на лули, запалки, химикалки, кожени папки и писалищни принадлежности. В магазина му имало и нови, и употребявани стоки. Разчитал предимно на редовни клиенти на неговата възраст. На въпроса на Хари дали продава хартия „Коно“ Флеск отговори със съжаление в гласа, че вече не зарежда такива листове. Отдавна нямал в наличност.

— Вероятно ще ви затрудня, но тъй като познавате добре клиентите си, не мога да не ви попитам дали си спомняте кои от тях са купували от вас лист „Коно“ — поинтересува се Хари.

— Да, въртят ми се разни имена в главата: Мьолер, Шикюсен… Не разполагам със списък, но жена ми има уникална памет.

— Бихте ли ми изпратили по имейл списък с имената, приблизителната възраст и адреса на тези клиенти?

— Нямаме имейл — премлясна Флеск. — И скоро няма да имаме. По-добре ми дайте факс.

Хари му продиктува номера на Главното управление. После му хрумна нещо. Поколеба се, но прецени, че идеите не се появяват без причина.

— Случайно преди години да сте имали клиент на име Герт Рафто?

— Железния Рафто? — разсмя се Петер Флеск.

— Чували ли сте за него?

— Че как иначе? Знае го целият град. Не е купувал нищо от мен.

Преди Бярне Мьолер винаги съветваше Хари да елиминира всичко невъзможно, за да изолира единственото възможно. Точно по тази причина разследващият не бива да се отчайва, когато зачерква поредната версия. Напротив, трябва да се радва. Освен това Хари просто реши да провери случайно хрумнала му идея.

— Е, благодаря ви. Приятен ден.

— Той не е купувал нищо от мен, но аз съм купувал от него.

— Ами?

— Да. Носеше ми разни дреболии: сребърни запалки, позлатени химикали, всичко втора ръка. Купувал съм такива предмети от него, но преди да разбера откъде ги е вземал…

— И откъде ги е вземал?

— Не знаете ли? Крадял ги от местопрестъпленията, където го викали за оглед.

— А той купувал ли е нещо от вас?

— Не, на Рафто не му трябваха артикули от нашия магазин.

— А листове?

— Секунда да попитам жената.

Чу се как Флеск закри мембраната на слушалката с ръка. Въпреки това Хари чу викове, после разговор с по-нисък глас. Флеск отмести дланта си и обяви тържествено с бергенския си изговор:

— Според нея сме дали на Рафто последните листове от серията „Коно“ срещу счупена сребърна холандска поставка за химикалки. Нали ви казах, има уникална памет.

Хари затвори. Берген отново го зовеше.

В девет часа вечерта на втория етаж в сградата на столичната улица „Брюнсалеен“ 6 още светеше. Отвън шест-етажната сграда приличаше на съвсем обикновен бизнес комплекс с модерна фасада от червени тухли и сива стомана. Вътре това впечатление се затвърждаваше, защото по-голямата част от четиристотинте служители работеха като инженери, специалисти по компютърна поддръжка, социолози, лаборанти, фотографи и така нататък. Всъщност обаче в сградата се помещаваше Националната служба за борба с организираната престъпност, по-известна сред широката общественост като Криминалната полицейска централа или просто КРИПОС.

В девет вечерта Еспен Лепсвик разпусна хората от екипа си след оперативка за хода на разследването. В голата стая със силно осветление остана само един човек.

— Слаб напредък — отбеляза Хари Хуле.

— Да си го кажем направо: нулев напредък — Еспен Лепсвик масажираше клепачите си с пръсти. — Хайде да изпием по бира и да ми разкажеш вие какво успяхте да изровите.

Докато Еспен Лепсвик караше към центъра, Хари го осведоми докъде е стигнал с екипа си. Двамата седнаха в дъното на ресторант „Юстисен“ — непретенциозно заведение, чиято клиентела се състоеше от жадни за бира студенти и още по-жадни адвокати и политици.

— Смятам вместо Скаре да взема Катрине Брат в Берген — съобщи Хари и отпи от бутилката с газирана вода. — Преди да дойда при теб, изчетох препоръките ѝ. Няма много опит, но е работила по две убийства в Берген, чието разследване впоследствие пое ти.

— Брат, да. Спомням си — Еспен Лепсвик се ухили и вдигна показалец, за да поръча още една бира на бармана.

— Доволен ли остана от работата ѝ?

— Да, и то много. Брат е адски… способна. — Лепсвик смигна на Хари. Мътният му поглед ясно показваше, че е изморен и вече е сръбнал повечко. — Ако не бях женен, а тя — омъжена, непременно щях да се пробвам.

Лепсвик пресуши третата си халба.

— Питах те дали е благонадеждна — поясни Хари.

— И какво те кара да мислиш, че не е?

— В нея има нещо… не знам как да го определя. Струва ми се непредсказуема.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Еспен Лепсвик, докато погледът му се мъчеше да фокусира Хари. — Биографията ѝ е чиста. Но — между нас казано — чух момчетата да разправят разни работи за нея и мъжа ѝ.

Макар изражението на Хари да не го предразполагаше към продължение, Лепсвик не спря дотук:

— Абе… сещаш се… латекс и кожа. Садо-мазо. Ходели в такива клубове. Падали си по перверзии.

— Това не ме интересува.

— Нито пък мен! — побърза да го увери Лепсвик и размаха отбранително ръце. — Слухове, нищо повече. Обаче, да ти кажа честно… — Лепсвик избухна в заразителен смях, наведе се напред и Хари усети дъх на алкохол, — … нямам нищо против да ми надене нашийник.

Хари си даде сметка, че нещо в погледа му накара Лепсвик да съжали за откровението си и веднага да се облегне на стола си.

— Професионалистка — продължи с по-делови тон Лепсвик. — Интелигентна, съсредоточена и отдадена на професията. Навремето настояваше прекалено много да ѝ помогна при няколко вече затворени случая. Но не бих я нарекъл неуравновесена. Тъкмо напротив. Наистина, по характер е затворена и особена, но повечето колеги са такива. Дори смятам, че от вас двамата би излязъл страхотен тандем.

Хари се усмихна на саркастичната забележка и стана:

— Благодаря за информацията, Лепсвик.

— А ти какво ще ми издадеш в замяна? Да не би да си я…?

— Един съвет от мен — Хари хвърли стотачка върху масата. — Не се прибирай с колата. Повикай си такси.

Четиринайсета глава

Точно в 08.26 самолетът от Осло, полет DY604 се приземи върху мокрия асфалт на летище „Флеслан“ в Берген. Кацането не беше много меко и Хари се събуди.

— Добре ли поспа? — попита Катрине.

Той кимна, разтърка очи и се вторачи през люка в мъгливото дъждовно утро.

— Бълнуваше насън — усмихна се тя.

— Мм.

Не изпитваше желание да я разпитва какво точно е говорил. Върна се към сънищата си. Не бяха свързани с Ракел. Наскоро не беше я сънувал. Прогони мисълта за нея. Присъни му се Бярне Мьолер — неговият началник и духовен наставник, който бе изчезнал в планините около Берген и след две седмици намериха трупа му в езерото Ревюршерне. Мьолер бе решил да се самоубие, защото — точно като Зенон с изкълчения пръст на крака — животът му се струваше непоносим. Дали и Герт Рафто бе стигнал до това заключение? Или все още беше жив и на свобода?

— Свързах се с бившата съпруга на Рафто — съобщи Катрине, докато пресичаха залата за пристигащи. — И тя, и дъщеря ѝ отказват да разговарят с полицията и да се връщат към твърде болезнени за тях спомени. Всъщност няма нужда да ги разпитваме, защото докладите по случая са повече от изчерпателни.

Пред терминала си хванаха такси.

— Сигурно се радваш да се прибереш у дома? — попита Хари високо, за да надвика трополенето на дъждовните капки по стъклата и ритмичното свистене на чистачките.

— Винаги съм мразела дъжда — сви рамене равнодушно Катрине. — Ненавиждам и приказките на бергенчани, че тук не валяло толкова, колкото разправяли норвежците от източната част на страната.

Пресякоха площад „Данмарк“. Хари устреми поглед към висините на побелелия Юлрикен. Въжената железница работеше. Таксито пое по мрежата от пресичащи се пътни артерии до езерото Стуре Люнгегоршван и изведнъж се озоваха в центъра. Внезапната поява на архитектурните красоти винаги изненадваше приятно туристите, отегчени от невзрачния път от летището. Решиха да отседнат в хотел „Радисън“ до пристанището. Хари попита Катрине защо не остане при родителите си, но тя отвърна, че не си струва да ги притеснява само за една вечер. Понеже знаела колко усилия ще вложат в подготовка, предпочела да не им съобщава за идването си.

Дадоха им магнитни карти за стаите и двамата се качиха в асансьора. Пътуваха мълчаливо. Катрине се усмихна, сякаш неловката тишина в асансьора сама по себе си беше забавна. Хари заби поглед в пода, надявайки се тялото му да не изпраща лъжливи сигнали. Или не съвсем лъжливи.

Най-сетне вратите на асансьора се разтвориха и Катрине излезе първа с поклащащи се бедра.

— След пет минути на рецепцията — поръча Хари.

Шест минути по-късно двамата вече седяха в лобито на хотела.

— Каква е програмата? — попита Хари.

Катрине се наведе напред в мекото кресло и разлисти бележника си с кожена подвързия. Беше се преоблякла в елегантен сив костюм, напълно в стила на гостите в хотела, предимно бизнесмени.

— Ти ще се срещнеш с Кнют Мюлер-Нилсен, началник на Отдела за борба с насилието в районното управление.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не. Ако се появя, ще си загубя целия ден в приказки с колегите. Впрочем, предпочитам изобщо да не споменаваш, че съм в Берген, защото ще ми се разсърдят, задето не съм отишла да ги видя. Докато ти разговаряш с Мюлер-Нилсен, аз ще посетя последния свидетел, видял Рафто жив.

— Къде?

— До „Верфте“. Свидетелят го видял да паркира колата си и да влиза в парка „Нурнес“. Така и не се появил да си вземе колата. Претърсили района, но напразно.

— Какво ще правим после?

Хари прокара ръка по бузата си. „Трябваше да се избръсна, преди да тръгна“, помисли си.

— Ще прегледаш докладите с полицаите, които са работили по случая „Рафто“ и още не са се пенсионирали. Ще се опиташ да погледнеш фактите от друг ъгъл, по нов начин.

— Не — възрази Хари.

Катрине вдигна очи от книжата.

— Тогава полицаите са съставили заключение в докладите си. Сега само ще търсят факти в потвърждение на изводите си — обясни несъгласието си Хари. — Предпочитам да се запозная на спокойствие с докладите им в Осло, а не тук. Ще посветя престоя си в Берген на личността на Герт Рафто. Къде мога да разгледам негови вещи?

— Семейството му дарило всичко на Армията на спасението. Явно не е притежавал много. Мебели, малко дрехи.

— Къде е живял последно?

— След развода се преместил в апартамент в квартал „Санвикен“. Отдавна е продаден.

— Мм. Семейството запазило ли е евентуално стара къща на родителите му или някоя вила?

Катрине се позамисли.

— В докладите се споменава за лятна къщичка на остров Финьой. Била преотстъпена на Рафто, докато работел в полицията. Според устава я унаследяват съпругата и децата му. Вътре може и да открием нещо. Ще се обадя на жена му.

— Нали уж отказвала да говори с полицаи.

Катрине му намигна хитро.

На рецепцията дадоха на Хари чадър, който обаче не издържа поривите на вятъра и още преди да стигне до Фискеторге — Рибарския площад — заприлича на ступан прилеп. Приведен надве, Хари пробяга оставащото разстояние до входа на районното управление в Берген.

Докато чакаше главен полицейски инспектор Кнют Мюлер-Нилсен, Катрине му се обади да му съобщи, че семейството на Рафто още разполага с вилата на остров Финьой:

— След случилото се жена му отказва да стъпи там. Дъщеря му — също, по думите на майката.

— Отиваме да огледаме къщата — отсече Хари. — До един на обяд ще съм приключил.

— Добре, ще намеря лодка. Ще те чакам до ресторант „Сакариасбрюген“.

Кнют Мюлер-Нилсен — весел мечок с усмихнати очи и сключени на тила ръце с големината на тенис ракети — изглеждаше барикадиран зад високите купчини книжа върху бюрото му.

— Рафто, да — промърмори той, след като обясни на Хари, че ширещите се в Източна Норвегия слухове за непрекъснатите обилни валежи в Берген са, разбира се, силно преувеличени.

— Май се забелязва тенденция полицаите в района ви да изчезват — подметна Хари, докато разглеждаше снимка на Герт Рафто от докладите по случая.

— Нима? — Мюлер-Нилсен погледна въпросително Хари, който все пак си бе намерил незатрупан с листове стол в единия ъгъл на кабинета.

— Бярне Мьолер — напомни той.

— А, да, разбира се — кимна Мюлер-Нилсен, но несигурният му тон го издаде.

— Мьолер изчезна във Фльойен.

— Сетих се! — Мюлер-Нилсен се плесна по челото. — Истинска трагедия. Колегата беше при нас за кратко и не успях да… Според водещата версия е изгубил пътя, нали?

— Да — Хари погледна през прозореца, докато мислеше за Бярне Мьолер, извървял пътя от идеализъм към корупция; за добрите му намерения; за пагубните му грешки. Така или иначе никой нямаше да научи за тях. — Какво можете да ми разкажете за Рафто?

„Моят духовен двойник“, мина му през ума, след като изслуша описанието на Мюлер-Нилсен: нездраво отношение към алкохола, тежък характер, вълк-единак, непредсказуем, със съмнителен морал и сериозно опетнена биография.

— Рафто обаче притежаваше отлични аналитични и интуитивни умения — отбеляза Мюлер-Нилсен. — И силна воля. Сякаш го амбицираше… не знам как точно да го нарека. За мен Рафто беше човек с крайни възгледи. Всъщност случилото се говори само по себе си.

— А какво точно се случи? — попита Хари и мярна пепелник сред купчините книжа.

— Рафто беше агресивен тип. Знаем, че е бил в апартамента на Они Хетлан непосредствено преди смъртта ѝ. Тя вероятно е разполагала със сведения за убиеца на Лайла Осен. След посещението при нея Рафто изчезва. Не е изключено да се е удавил. Навремето не видяхме основателна причина да започнем мащабно разследване.

— А възможно ли е да е избягал в чужбина?

Мюлер-Нилсен поклати глава с усмивка:

— Защо смятате така? Да кажем, че в този конкретен случай разполагахме със сериозно предимство: познавахме отлично заподозрения. На теория би могъл да напусне тайно Берген, но Рафто просто не беше такъв тип.

— И през всичките тези години никой от роднините и приятелите му не е получавал нищо от него?

Мюлер-Нилсен кимна.

— Родителите му починаха, а приятели Рафто почти нямаше. С бившата си съпруга се намираше в доста обтегнати отношения и дори да е жив, не би ѝ се обадил.

— А дъщеря му?

— Двамата се разбираха чудесно. Хубаво, умно момиче. С оглед на условията, в които израсна, от нея излезе човек.

Хари забеляза, че Мюлер-Нилсен говори за дъщерята на Рафто в изявително, а не в преизказно наклонение. В малките районни дирекции полицаите винаги се изразяват така, защото от тях се очаква да знаят почти всичко за всички.

— Рафто е имал вила на Финьой, нали?

— Да. Може да е потърсил убежище там, да е поразмислил над постъпката си и после да е… — Мюлер-Нилсен „разряза“ гръкляна си с пръст, за да демонстрира нагледно какво е направил Рафто. — Претърсихме вилата и острова с кучета. Организирахме и акция по издирването му във водата. Нищо.

— Искам да огледам района.

— Няма смисъл. Съседната вила е моя и на семейството ми. Къщата на Железния Рафто прилича на съборетина. Чудя се защо жена му още не я е продала, щом кракът ѝ не е стъпвал там толкова години. — Мюлер-Нилсен си погледна часовника. — Време е да отивам на съвещание, но един от главните инспектори, които участваха в събитията, ще прегледа докладите с вас.

— Няма нужда — отклони предложението Хари и погледна снимката в ръката си.

Изведнъж лицето му се стори познато, все едно току-що го бе видял. Преоблечен до неузнаваемост мъж? Минувач по улицата? Някой, изпълняващ съвсем тривиална роля, и затова още по-незабележим, например служител от „Паркинги и гаражи“, който обикаля из квартала му, или продавач във веригата с монопол върху продажбата на спиртни напитки „Винмонополе“? Хари не успя да се сети на кого му прилича Рафто.

— Значи не Герт, така ли?

— Моля?

— Нарекохте го Железния Рафто, а не Герт.

Мюлер-Нилсен погледна колебливо Хари. Опита се да се засмее, но не успя и само се усмихна накриво.

— Не, никога не би ни хрумнало да го наричаме с малкото му име.

— Благодаря ви за помощта.

Хари се сбогува, излезе от кабинета и пое по коридора. Мюлер-Нилсен се показа на вратата и го извика. Думите му прокънтяха:

— Според мен и на Рафто нямаше да му хареса.

Навън Хари се спря и огледа минувачите, които вървяха приведени срещу силния вятър и дъжда. Параноята продължаваше да го измъчва. Натрапваше се усещането, че нещо или някой дебне от упор всяко негово действие и му диша във врата. Стига Хари да погледне обстановката с необременен поглед, под друга светлина, и веднага би го видял.

Катрине го взе от пристана, както се бяха разбрали.

— Един приятел ми го даде за малко — обясни тя и подкара 7-метровия катер.

Минаха покрай полуостров Нурнес. Някакъв звук накара Хари да се обърне. Забеляза тотемен стълб. Дървените лица крещяха дрезгаво срещу него със зинали уста. Лъхна го хлад.

— Това са тюлените от Аквариума — поясни Катрине.

Хари се загърна в палтото си.

На малкия остров Финьой — късче суша, брулено от постоянни дъждове — не вирееха други растения освен пирен. Имаше обаче пристан, където Катрине ловко завърза катера. Комплексът обхващаше шейсет вили с големината на кукленски къщи, които напомняха на Хари миньорските жилища в южноафриканския град Совето.

Катрине поведе Хари по черна пътека между вилите и сви пред една от тях. Къщата се отличаваше от останалите с олющената си мазилка. Единият прозорец беше счупен. Тя се повдигна на пръсти, хвана плафониерата над вратата и я отви. Отвътре изпаднаха мъртви буболечки и ключ. Катрине го улови във въздуха.

— Бившата на Рафто ме хареса — обясни тя и мушна ключа в бравата.

Вътре миришеше на мухъл и на влажно дърво. Хари чу щракване в полумрака и помещението се окъпа в светлина.

— Значи жена му има ток, въпреки че не използва вилата — отбеляза той.

— Не го плаща тя — Катрине се огледа. — Полицията поема консумативите.

Вилата с площ двайсет и пет квадратни метра се състоеше от всекидневна, комбинирана с кухня, и спалня. Върху кухненския плот и масата за хранене се търкаляха празни бутилки. Нямаше картини на стените, нито украса на первазите, нито книги по лавиците.

— Има и мазе — Катрине посочи капак върху пода. — Това е по твоята част. Какво ще правим?

— Ще търсим.

— Какво?

— Не мисли за това.

— Защо?

— Защото ако си поставиш конкретна цел, вероятността да пропуснеш нещо важно се увеличава. Спри да мислиш. Когато го видиш, ще разбереш какво търсиш.

— Добре — съгласи се тя.

— Ти се заеми с двете стаи — заръча Хари, приближи се до капака и дръпна желязната халка.

Пред него се откри тясна дървена стълба към тъмно подземие.

Хари се молеше Катрине да не е забелязала колебанието му.

Докато слизаше, погълнат от влажния мрак с мирис на пръст и прогнили греди, по лицето му се полепиха изсъхнали, мъртви паяжини. Долу напипа ключ за осветление и го натисна. Нищо. Единствената светлина в тъмното идваше от червеното око в горната част на фризер, опрян до по-късата стена. Хари включи джобното си фенерче. Лъчът се плъзна по врата към килер.

При отварянето ѝ пантите изскърцаха: дърводелско ателие с инструменти. „За човек с амбицията да прави нещо смислено — прецени Хари, — не само да залавя убийци.“ Ако съдеше по вида на инструментите обаче — чисто нови, почти неизползвани, — Рафто вероятно бе стигнал до извода, че е по-полезен не като дърводелец, а като чистач на обществото. Някакъв звук стресна Хари и той мигом се обърна. Оказа се фризерът. Термостатът бе задействал вентилатора. Хари се приближи до втория килер в мазето. Върху предметите вътре бе метнато платнище. Хари го свали. Лъхна го мирис на влага и мухъл. Лъчът на фенерчето освети изгнил чадър за слънце, пластмасова маса, наредени едно върху друго пластмасови чекмеджета, избелели пластмасови столове и комплект за крокет. С това се изчерпваха предметите в мазето. Хари се заслуша как Катрине обикаля стаите горе и бутна вратата на килера. Не успя да я затвори, защото едно от пластмасовите чекмеджета му попречи: беше се катурнало настрани, когато Хари отметна платнището. Понечи да го ритне, но забеляза надпис с удебелени букви от външната му страна: „Електролукс“. Хари веднага се приближи до бръмчащия фризер. Дръпна дръжката на вратата, но без успех. Забеляза катинара под дръжката. Взе щанга тип „кози крак“ от дърводелското ателие и се върна при фризера. Катрине тъкмо слизаше по стълбите.

— Горе не намерих нищо — обясни тя. — Предлагам да си тръгваме. Какво правиш?

— Нарушавам законовите разпоредби за обиск — отвърна Хари, запъна единия край на козия крак над катинара и натисна с тялото си другия край. Нищо.

Опита още веднъж, като подпря крак на стълбите.

— Дяволите да…

Вратата на фризера се отвори със сух пукот. Хари залитна. Чу как фенерчето издрънча върху каменния под. Лъхна го студ сякаш от дихание на ледник. Започна да търси опипом фенерчето и изведнъж зад гърба му се разнесе страшен гърлен, хъхрещ писък, от който косите да ти настръхнат. После премина в хлипане, прилично на истеричен смях. Катрине млъкна за няколко секунди, докато си поеме дъх, и отново нададе същия нескончаем писък — нещо като методичните ритуални викове на раждаща жена. Хари обаче бе видял причината за реакцията ѝ. Катрине крещеше, защото лампичката във фризера, която още работеше след цели дванайсет години, се включи при отварянето на вратата и освети притиснато между стените на фризера тяло. Бели ледени кристали покриваха трупа като хищни паразитни гъби, които бавно го прояждат и унищожават. Сгърченото в неестествена поза тяло наистина представляваше зловеща гледка, но съдържанието в стомаха на Хари се преобърна по друга причина. След като разби вратата, трупът, явно дотогава опрян на нея, се катурна напред, челото му се удари в ръба ѝ, по пода се посипаха снежни кристали и откриха лицето му. Пред двамата полицаи лъсна ухиленото лице на Герт Рафто. Усмихваше се не устата му, зашита на зигзаг с груб конопен конец. Широката усмивка, стигаща чак до ушите му, бе нарисувана с низ от черни гвоздеи, забити в плътта му. Ала най-потресаващо изглеждаше носът. Хари преглътна с мъка жлъчката в устата си. Явно убиецът първо бе отстранил костта и хрущяла. Студът бе изсмукал оранжевия цвят на моркова. Снежен човек като по учебник.