Снежния човек

Двайсета глава

В седем сутринта Хари отключи и влезе в килия 23 в ареста. Бекер, седнал облечен върху нара, го погледна безизразно. Хари постави стола, взет от стаята на охраната, в средата на килията с площ пет квадратни метра — толкова отпускаха на временно задържаните в Главното управление арестанти. Хари възседна стола наобратно и поднесе на Бекер поомачканата кутия цигари „Кемъл“.

— Тук не е ли забранено да се пуши? — попита Бекер.

— Забранено е, но ако бях на ваше място и ме грозеше опасност от доживотна присъда, щях да рискувам.

Бекер го изгледа недоверчиво.

— Вземете си, де — подкани го Хари. — Какво по-подходящо място за нарушаване на забраната за тютюнопушене от затворническа килия?

Професорът се усмихна, макар и криво, и си взе цигара.

— При така създалите се обстоятелства Юнас е добре — уведоми го Хари и извади запалка. — Помолих семейство Бендиксен да го вземат за няколко дни и те се съгласиха. Имах малко разправии с Агенцията за закрила на детето, но в крайна сметка ги убедих, че за Юнас е по-добре да отседне при познати. Още не сме разгласили пред медиите ареста ви.

— Защо? — попита Бекер и внимателно всмукна от цигарата над запалката.

— Ще стигна и дотам. Вероятно и сам се досещате, че ако откажете да ни сътрудничите, няма как да скрием новината.

— Аха, вие сте доброто ченге. А онзи, който ме разпитва вчера, е лошото, така ли?

— Точно така, Бекер. Аз съм доброто ченге и искам да ви задам няколко въпроса извън протокола, така да се каже. Казаното от вас не може и няма да бъде използвано в съда. Съгласен?

Бекер само сви рамене.

— Еспен Лепсвик — той ви разпитва вчера — смята, че лъжете — Хари издуха синкав цигарен дим към датчика на противопожарната аларма.

— За какво?

— Твърдите, че само сте разговаряли с Камила Лосиус и сте си тръгнали.

— Точно това направих. В какво ме подозира този Лепсвик?

— Казал ви е снощи. В отвличането и убийството на Камила Лосиус и в укриването на тялото ѝ.

— Това е истинско безумие! — избухна Бекер. — Само исках да я питам нещо, не съм я докосвал!

— Защо тогава отказвате да ни разкажете за какво сте говорили с нея?

— Защото е много лично.

— Признавате, че сте позвънили на Идар Ветлесен в деня на смъртта му, но доколкото разбирам, смятате да запазите в тайна и разговора си с него, така ли?

Бекер се огледа, сякаш търсеше пепелник.

— Вижте, старши инспекторе, не съм извършил нищо нередно. Просто не исках да отговарям на никакви въпроси в отсъствието на адвоката ми. Той има възможност да дойде чак днес след обяд.

— Снощи ви предложихме адвокат, готов да се отзове веднага.

— Искам истински защитник, а не някакъв си… общински служител. Не е ли крайно време да ми обясните какво ни кара да мислите, че съм наранил съпругата на Лосиус?

Формулировката или по-точно начинът, по който Бекер „титулува“ изчезналата, изуми Хари: съпругата на Лосиус.

— Щом е в неизвестност, значи трябва да арестувате Ерик Лосиус — продължи Бекер, — Нали уж в повечето случаи виновникът е именно съпругът?

— Да, така си е, но той има алиби. По времето, когато Камила е изчезнала, е бил на работа. Задържахме ви, защото подозираме, че именно вие сте Снежния човек.

Долната челюст на Бекер увисна и той премига няколко пъти като предната вечер в дома си. Хари посочи цигарата, която димеше между пръстите му:

— Пушете я, защото иначе ще задействаме алармата.

— Снежния човек? — възкликна Бекер. — Нали беше Ветлесен?

— Не е той. Знаем го със сигурност.

Бекер отново премига и избухна в сух, горчив, хрипкав смях.

— Значи затова не сте пропели пред журналистите. Не искате да разберат, че сте сгафили сериозно. Докато не се разчуло, бързате да намерите истинския виновник. Или поне някой потенциален.

— Правилно — кимна Хари и дръпна от цигарата си. — В момента вие се вписвате доста добре в образа на Снежния човек.

— В момента? Нали уж ролята ви изисква да ме убедите, че сте сигурен във вината ми и за мен най-добре е веднага да си призная.

— Но аз изобщо не съм убеден във вината ви.

— Това да не е поредният полицейски трик? — смигна му Бекер.

— Интуиция — вдигна рамене Хари. — Искам да ми докажете невинността си. От краткия разпит досега съдя, че ревниво пазите тайните си.

— Нямах какво да крия. По-точно, нямам какво да крия. Просто не разбирам защо съм длъжен да ви посвещавам в личния си живот. Не съм извършил нищо нередно.

— Чуйте ме внимателно, Бекер. Според мен нито сте Снежния човек, нито сте убили Камила Лосиус. Правите впечатление на разумен мъж и, вярвам, осъзнавате, че да споделите с мен подробности от личния си живот далеч не е толкова страшно, колкото утрешните вестници да спрягат името на професор Филип Бекер като най-жестокия сериен убиец в историята на Норвегия. Дори да излезете вън от подозрение и след два дни да ви пуснат на свобода, клеймото, лепнато от вестникарските заглавия, ще опетни името ви завинаги. Вашето и на сина ви.

Хари забеляза как адамовата ябълка на Бекер подскочи под небръснатата кожа на врата му. Мозъкът му видимо работеше и той явно бе стигнал до единствения логичен извод. Професорът подхвана с измъчен глас:

— Бирте, съпругата ми, е била развратница.

Преди да чуе края на изречението, Хари си мислеше, че дрезгавината в гласа на Бекер се дължи на цигарата. Затова откровението на професора го свари неподготвен.

— Нима? — попита Хари, като се помъчи да не му проличи колко е изненадан.

Бекер остави цигарата върху пода, наведе се напред и извади черен бележник от задния си джоб.

— Намерих го в деня след изчезването ѝ. Беше го оставила в чекмеджето на бюрото си, без дори да си направи труда да го скрие. Съдържанието ми се стори на пръв поглед безобидно: бележки за подсещане и телефонни номера. После обаче ми хрумна да проверя номерата в „Справки“. Оказа се, че не съществуват. Използвала ги е като шифри. Боя се, че жена ми никак не я биваше в загадките. Успях да ги разбия за по-малко от ден.

Ерик Лосиус беше собственик и управител на „Разчисти и премести“ — фирма за хамалски услуги, наложила се в сферата на този иначе не особено доходоносен бранш с помощта на конкурентоспособни цени, напорист маркетинг, евтина чуждестранна работна ръка и договори, в които фигурираше изискването клиентът да плати за услугата в брой, преди микробусите да потеглят с товара. Ерик никога не бе губил пари от клиент. Причината за успехите му се криеше в изписаната с едва забележими букви клауза: „Рекламации и оплаквания за повредени или откраднати вещи се приемат в рамките на два дни след пренасянето“. На практика деветдесет процента от сравнително многобройните жалби пристигаха твърде късно и фирмата се възползваше от правото си да ги отхвърли. Колкото до останалите десет процента, Ерик Лосиус бе ненадминат в находчивостта, с която се измъкваше безнаказано от всяка жалба и умееше да протака съдебните дела до безкрай. Дори клиенти със счупени пиана и изчезнали плазмени телевизори не издържаха и се отказваха да търсят правата си.

Ерик Лосиус навлезе в бранша още съвсем млад. Започна работа при предишния собственик на „Разчисти и премести“. Уреди го баща му. С шефа на хамалската фирма бяха приятели.

— Хлапето е твърде буйно, за да ходи на училище, и твърде умно, за да стане обикновен измамник — каза баща му на собственика. — Ще го вземеш ли при теб?

Като служител на процент Ерик бързо се наложи благодарение на вродения си чар, ефективност и бруталност. Бе наследил кафявите очи на майка си и гъстата къдрава коса на баща си. Атлетичното му телосложение допринасяше за решението на клиентките да зарежат плановете си да търсят оферти от други хамалски фирми и веднага да подпишат договор с „Разчисти и премести“. Ерик го биваше с цифрите и в изграждането на печеливша стратегия, когато, макар и рядко, във фирмата постъпваха запитвания колко ще струва пренасяне на голям товар. Той правеше отстъпка от цената и повишаваше обезщетението на клиента в случай на нанесена щета или загуба. След пет години фирмата натрупа солидна печалба, а Ерик стана дясната ръка на собственика в ръководенето на бизнеса. По време на сравнително лесна операция по пренасянето на маса в новия кабинет на Ерик преди Коледа обаче собственикът на фирмата получи инфаркт и почина на място. През следващите дни Ерик се зае да утешава вдовицата му — а това беше един от безспорните му таланти — и само седмица след погребението двамата се споразумяха тя да му прехвърли за символична сума „тази съвсем малка фирма в неособено доходоносен бранш, където рисковете са много, а възможностите — малко“, както изрично подчерта той. Увери я най-тържествено, че за него най-важното е да продължи делото на мъжа ѝ. Докато говореше така, в кафявите му очи проблесна сълза. Вдовицата сложи треперещата си длан върху ръката му и го помоли лично да я държи в течение. Ето така Ерик Лосиус се превърна в собственик на „Разчисти и премести“. Първата му работа беше да изхвърли в коша всички жалби за повредени или изчезнали предмети, да пренапише договорите и да разпрати писма до всички семейства в богатите западни квартали на Осло, чиито обитатели се местят най-често и следят най-зорко да не ги излъжат за цената.

Едва навършил трийсет години, Ерик Лосиус имаше достатъчно пари да си позволи две беемвета, вила на север от Кан и къща с площ петстотин квадратни метра в квартал „Твайта“, където жилищните блокове — в един от които беше родният му дом — не скриваха слънцето. Накратко, Ерик Лосиус имаше достатъчно пари да се ожени за жена като Камила Санден.

Камила произхождаше от разорено богаташко семейство, занимавало се с търговия на конфекция. Преди да се запознае с нея, изисканите среди в западните квартали на Осло бяха толкова чужди на израсналия в работническо семейство Ерик, колкото в момента бутилките френско вино, наредени на еднометрова височина в мазето му в „Твайта“. Когато обаче влезе в голямата къща на семейство Санден и огледа покъщнината, подготвена за пренасяне, Ерик намери там онова, с което още не бе успял да се сдобие: класа, стил, аристократизъм и непринудена надменност, подчертавана допълнително от изискани маниери и усмивки. Дъщерята Камила беше истинско въплъщение на всичко това. Седнала на балкона, тя гледаше фиорда през чифт големи слънчеви очила. Дори да бяха купени от близката бензиностанция — защото нищо не говореше за противното, — младата жена им придаваше изискаността на „Гучи“, „Долче & Габана“ и както там се казваха другите тузарски марки.

Сега вече Ерик знаеше как се казват.

С изключение на няколкото картини на семейство Санден, които щяха да пуснат за продан, фирмата на Ерик пренесе покъщнината в по-малка къща в по-неугледен квартал, без да получи жалба за единственото нещо, което отмъкна от багажа: дъщеря им. Дори когато Ерик отведе Камила пред олтара на църквата в „Твайта“ и я изведе оттам като своя съпруга под безизразните погледи на околните блокове, родителите ѝ не показаха по никакъв начин, че не одобряват избора на дъщеря си вероятно защото виждаха как добре се допълват Ерик и Камила: на него му липсваше стил, а на нея — пари.

Ерик обгрижваше съпругата си като принцеса и това ѝ харесваше. Купуваше ѝ каквото ѝ се прииска, не я притесняваше в спалнята и очакваше от нея единствено да прави добро впечатление, когато ходят на ресторант или канят на вечеря така наречените си приятелски семейства — тоест неговите приятели от детинство. Понякога Камила се питаше дали той наистина я обича и с времето у нея се пробуди дълбока привързаност към целеустремения, работлив мъж от източните квартали.

От своя страна, Ерик беше повече от доволен. Още в началото му стана ясно, че Камила не е особено страстна натура. Впрочем, това нейно качество я издигаше в очите му над нивото на жените, с които беше свикнал да има интимни отношения. Ерик задоволяваше физическите си потребности благодарение на фирмената политика за близък контакт с клиентите. Опитът го бе научил, че новото начало в живота, ознаменувано с преместване в нов дом, настройва хората на сантиментална вълна и ги подтиква да проявяват повече авантюризъм. Така или иначе, той оправяше неангажирани, разведени, обвързани и омъжени жени върху маси, върху стълбищни площадки, върху увити в найлон матраци, върху измити подове между облепени с тиксо кашони и голи стени, където всеки звук отекваше отчетливо, докато се чудеше какъв подарък да купи на Камила. Гениалното в случая беше, че самото естество на работата му изключваше вероятността да срещне отново някоя от клиентките си: повечето се местеха в други градове. Повечето, но не всички.

Бирте Улсен — смугла, очарователна, с тяло на модел от „Пентхаус“ — беше по-млада от него, а звънливият ѝ глас ѝ придаваше съвсем младежки вид. Когато се запозна с нея, тя беше бременна във втория месец и се обърна към фирмата му, за да пренесат покъщнината ѝ от „Твайта“ в новия ѝ дом в „Хоф“, където Бирте щеше да живее с бащата на детето — някакъв тип от западните квартали. Промяната в нейния живот му напомняше за собственото му социално израстване, затова Ерик възприе Бирте като жена, с която може да се идентифицира. А след като я облада на един от столовете в изпразнената всекидневна, той осъзна и друго: не би се лишил от секса с нея.

И така, Ерик Лосиус срещна душевния си близнак. Да, той мислеше за нея в мъжки род, защото Бирте изобщо не се преструваше, че иска нещо различно от самия него, а именно да се чука до припадък. Получаваше им се. Поне веднъж в месеца и винаги с риск да ги заварят, си уговаряха срещи в празни апартаменти, чиито собственици бяха наели фирмата на Ерик. Действаха бързо и ефективно, като си създадоха ритуали, които никога не разнообразяваха. И все пак Ерик очакваше тези срещи с искреното, неподправено нетърпение на дете преди Коледа. Съзнанието, че всичко ще протече постарому и очакванията му ще се оправдаят, само разпалваше още повече вълнението му. Двамата с Бирте водеха двойствен живот в паралелни реалности, но това не пречеше нито на нея, нито на него. За десет години те прекъснаха за малко редовните си срещи само заради раждането — за щастие с Цезарово течение, — заради няколко ваканции и сравнително безобидна венерическа болест, причината за която той нито можеше, нито искаше да открие. А сега, седнал върху кашон в полупразен апартамент в „Туршхов“, висок, късоподстриган полицай с режещ глас питаше Ерик Лосиус дали познава Бирте Бекер.

Ерик преглътна.

Полицаят се представи като Хари Хуле, старши инспектор от Отдела за борба с насилието, но приличаше повече на хамалин от фирмата на Ерик, отколкото на старши-нещо си. След като подаде сигнал за Камила, Ерик поддържаше връзка единствено с полицаите от Отдела за издирване на изчезнали лица. Когато Хуле му показа служебната си карта, той веднага си помисли, че полицаят идва с новини за Камила. А понеже дойде, без да предупреди по телефона, явно новините не бяха добри. Затова Ерик накара носачите да ги оставят сами, покани старши инспектора да седне, извади цигара и се опита да се настрои за най-лошото.

— Е? — настоя да получи отговор Хуле.

— Бирте Бекер? — повтори Ерик Лосиус, като се мъчеше да запали цигарата си и да мисли бързо. И двете начинания пропаднаха. Започна да се паникьосва.

— Трябва ви време да се съвземете, разбирам — кимна старши инспекторът и си извади цигара. — Не бързайте.

Ерик гледаше как полицаят запали цигарата си и се сепна, когато онзи протегна ръка със запалката към него.

— Благодаря — смънка той и дръпна толкова силно от цигарата, че никотинът изпука.

Димът изпълни дробовете му, никотинът плъзна по вените му и облекчи напрежението. Ерик знаеше, че рано или късно това ще се случи: полицаите ще разберат за връзката му с Бирте и ще искат да го разпитат. Преди Камила да изчезне, мислеше само как да скрие връзката си от нея. После обаче нещата се промениха. А в момента изведнъж му просветна, че разследващите съзират връзка между похищенията над двете жени.

— Съпругът на Бирте Филип Бекер намерил бележник, където тя записвала телефонни номера, дати и кратки данни с помощта на съвсем елементарен код. След като го разгадал, той ме осведоми за съдържанието, доказващо, че Бирте е поддържала връзки с други мъже.

— Мъже? — изплъзна се неволно от устата на Ерик.

— Е, за ваше успокоение вашето име се среща най-често в бележките ѝ. Виждали сте се на различни места, ако съм разбрал правилно?

Ерик не отговори. Имаше чувството, че се вози в лодка, а от хоризонта се задава гигантска вълна.

— Бекер е научил адреса ви, взел е пистолета-играчка на сина си — удивително правдоподобна имитация на „Глок 21“ — и е дошъл пред дома ви. По думите му искал да види страха и очите ви, когато ви заяви намерението си да разкаже всичко на полицията. Промъкнал се заедно с колата на съпругата ви и впоследствие разбрал, че вътре е само тя.

— И… и…

— Да, разказал ѝ е за връзката ви с Бирте.

Ерик стана от кашона и се приближи до прозореца. От апартамента се откриваше изглед към парка в „Туршхов“. Осло се къпеше в бледо предобедно слънце. Ерик не харесваше апартаменти, обърнати към стари жилищни сгради, защото местоположението предвещаваше стълби. Колкото по-хубава гледка, толкова повече стълби и толкова по-скъпи и тежки предмети в жилището. А това означаваше по-високи обезщетения, по-чести контузии и намален състав на носачите. И все пак рискът да поддържаш ниски цени, за да привличаш най-платежоспособните клиенти в бранша, си струваше. С времето всеки поет риск даваше резултат. Ерик дръпна от цигарата. Полицаят направи няколко крачки по паркета. Ерик изобщо не се заблуждаваше: при този старши инспектор триковете му да протака безкрай нямаше да минат. Нямаше как да изхвърли тази жалба в коша. Бирте Улсен, понастоящем Бекер, щеше да се превърне в първия клиент, от когото Ерик претърпява загуба.

— Призна, че с Бирте Бекер били любовници от десет години — разказа Хари. — Преспал с нея още на първата им среща. Тогава Бирте била бременна от мъжа си.

— Не се казва „бременна от мъжа си“, а „бременна с момиченце или момченце“ — поправи го Ракел и натисна възглавницата, за да го вижда по-добре.

— Мм — Хари се надигна на лакът, протегна се над нея и взе кутията с цигари от нощното шкафче. — Важи в осем от десет случая.

— Какво?

— По радиото чух, че между петнайсет и двайсет процента от всички деца в Скандинавия са отгледани от баща, който не съвпада с биологичния им създател, без нито те, нито той да знае това.

Хари извади цигара и я вдигна срещу следобедната светлина, която се процеждаше през щорите.

— Ще си я поделим ли?

Ракел кимна мълчаливо. Тя не пушеше, но докато с Хари бяха заедно, имаха навик да изпушват заедно една цигара след секс. Първия път, когато го помоли да си дръпне от цигарата му, Ракел обясни, че го прави, за да изпита същото като него, да усети как никотинът отравя кръвта ѝ и едновременно я отпуска, да му стане още по-близка. Тогава Хари се сети за наркоманките, с които се бе сблъсквал в работата си — бяха започнали да се боцкат по същата идиотска причина — и отказа да ѝ даде от цигарата си. Ала Ракел успя да го убеди и пушенето се превърна в техен ритуал. След като се бяха любили бавно и продължително, понякога цигарата сякаш удължаваше удоволствието от любовния акт. Друг път я възприемаха като лула на мира след кавга.

— Но Лосиус има алиби за цялата вечер, през която Бирте изчезна — продължи Хари. — Бил на мъжко парти в „Твайта“. Купонът започнал в шест и продължил до зори. Десетима свидетели са готови да потвърдят, че Ерик не е мърдал оттам. Повечето от тях са пълни боклуци, разбира се, но показанията са си показания.

— Защо се налага да криете, че не сте заловили Снежния човек?

— Докато не знае какво сме открили, ще се скрие и няма да извършва повече убийства. Освен това, ако продължава да си мисли, че разследването е приключило, няма да е нащрек. А през това време ние спокойно и методично ще се приближаваме към него…

— Ирония ли долавям?

— Сигурно — Хари ѝ подаде цигарата.

— Значи, не вярваш много-много на тази стратегия?

— Според мен шефовете ни имат немалко причини да крият обрата в разследването. Нали началникът на криминалната полиция и Хаген се биха в гърдите на пресконференцията, че сме разобличили Снежния човек…

— И все пак Главното управление ми липсва понякога — въздъхна Ракел.

— Мм.

— Някога изневерявал ли си, Хари? — попита Ракел, докато оглеждаше цигарата.

— Дефинирай „изневерявал“.

— Правил ли си секс с друга жена, докато си бил обвързан?

— Да.

— Докато бяхме заедно?

— Знаеш, че няма как да съм сигурен.

— Добре, изневерявал ли си ми в трезво състояние?

— Не, никога.

— А какво мислиш за постъпката ми в момента?

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Не се шегувам, Хари.

— Знам. Просто нямам желание да отговарям.

— Тогава няма да ти дам повече от цигарата.

— Добре. Ще ти кажа какво мисля: желаеш мен, но разумът ти диктува да искаш него.

Думите му увиснаха над тях, сякаш се запечатаха в тъмнината на спалнята.

— Колко… просто си устроен! — възкликна тя, подаде му цигарата и скръсти ръце.

— Не е ли по-добре да не говорим за това? — попита Хари.

— Но аз трябва да говоря за това! Не разбираш ли? Иначе ще полудея. Боже мой, съвсем съм си изгубила ума, идвам тук…

Тя се зави до брадичката. Хари се сгуши в нея. Още преди да я докосне, тя затвори очи, отпусна глава и дъхът от полуотворените ѝ устни се ускори. „Как успява? — запита се Хари. — Да премине за секунди от срам към възбуда? Как може да е толкова… просто устроена?“

— Ракел — подхвана той, — според теб възможно ли е гузната съвест да разпалва страстите ни?

Тя отвори очи и се вторачи в тавана разочарована, защото не получи очакваната ласка. После премига няколко пъти.

— Има нещо вярно — съгласи се. — Но не съвсем. Не и този път.

— Този път ли?

— Да.

— Веднъж те попитах дали… и ти ми каза…

— Излъгах те. Изневерявала съм.

— Мм.

Полежаха мълчаливо, заслушани в далечния шум от автомобили по „Пилестреде“. Ракел дойде при Хари веднага след работа. Познавайки ежедневието ѝ, той си даваше сметка, че наближава време да я изпраща.

— Знаеш ли кое най-много мразя у теб? — Тя подръпна ухото му. — Толкова си горд и честолюбив, че дори не ме попита дали съм ти изневерявала, докато сме били заедно.

Хари пое угарката от цигарата. Ракел стана от леглото. Той наблюдаваше грациозните движения на голото ѝ тяло.

— Защо ми е да знам?

— По същата причина, поради която мъжът на Бирте е искал да разбере дали и с кого му е изневерявала жена му. За да разобличи лъжата. Да узнае истината.

— Нима мислиш, че истината е в състояние да притъпи нещастието на Филип Бекер?

Ракел облече черния пуловер от ангорска вълна, който прилепваше меко към нежната ѝ кожа. Хари я ревнуваше най-много от този пуловер.

— Знаеш ли, господин Хуле, за човек, чиято професия се състои в разкриването на неприятната истина, ми се струва, че обичаш лъжите.

— Добре — Хари смачка угарката в пепелника. — Да чуем.

— Случи се в Москва, докато бях заедно с Фьодор. В посолството назначиха норвежец и заедно ни изпратиха на подготвителен курс. Влюбихме се силно един в друг.

— И?

— Той също беше обвързан. Тъкмо когато се канехме да приключим връзките си — аз с Фьодор, а той с приятелката си, — тя го изпревари с новината, че е бременна. А понеже аз, общо взето, си избирам свестни гаджета… — Ракел нацупи горната си устна, докато си обуваше ботушите, — бях се влюбила в мъж, който не бяга от отговорност. Той се върна в Осло и повече не го видях. А ние с Фьодор се оженихме.

— И ти забременя?

— Да. — Тя закопча палтото си и го погледна. — Понякога си мисля, че бременността ми помогна да превъзмогна нещастието си. Олег е резултат не от любов, а от любовна мъка. Ти как смяташ?

— Знам само, че резултатът е прекрасен.

Усмихна му се признателно, наведе се и го целуна по челото.

— Никога повече няма да се видим, Хуле.

— Няма, разбира се — кимна той.

Не стана да я изпрати. Продължи да се взира в голата стена, докато чу как тежката порта навън хлопна глухо зад Ракел. После отиде в кухнята, пусна чешмата и си взе чиста чаша от долапа. Докато чакаше водата да се изстуди, погледът му се плъзна към календара със снимката на Олег и Ракел, облечена в небесносиня рокля, а после към пода. Върху линолеума личаха две мокри следи от ботуши. Сигурно от Ракел.

Хари си облече якето, обу си кубинките, взе служебния си револвер „Смит & Уесън“, оставен върху гардероба, и го мушна в джоба си.

Още усещаше в тялото си блажената нега и приятното опиянение от любовните ласки. Стигна до портата, но преди да я отвори, някакво щракване го накара да се обърне и да се загледа в задния двор, където се спускаше по-гъст мрак, отколкото на улицата. Щеше да си продължи пътя, ако не бе забелязал следите. Същите като върху линолеума. Пое към задния двор. Жълтата светлина от прозорците над него се отразяваше в остатъците от сняг, които слънцето не бе успяло да разтопи. До стълбите към мазетата се издигаше накривена на една страна фигура с наклонена глава, очи от камъчета и широка, гротескна усмивка. Беззвучният смях на снежния човек сякаш отекваше между стените. После премина в истеричен кикот, който всъщност идваше от гърлото на Хари. Той грабна лопатата, опряна до стълбището, и замахна, обзет от неконтролируема ярост. Острият метален ръб на лопатата се заби под най-горната топка, Хари откъсна главата на снежния човек и я запрати към близката стена. При следващия удар разцепи торса му на две, а при третия разруши остатъка и снегът се пръсна върху черния асфалт в средата на дворното пространство. Задъхан от усилието и гнева, Хари се изправи, но чу ново щракване зад гърба си. Като звука от вдигането на ударник на револвер. Обърна се отривисто, пусна лопатата и извади оръжието си.

Застанали неподвижно до дъсчената ограда под старата бреза, Мухаммад и Салма се взираха в съседа си с разширени от страх очи. Децата държаха по един клон, явно за да направят ръце на снежния човек. Салма, изгубила ума и дума от ужас, счупи клона на две, без да се усети.

— Снеж… снежният ни човек — заекна Мухаммад.

Хари прибра револвера в джоба на якето си и затвори очи. Докато проклинаше наум несъобразителността си и се мъчеше да преглътне, инструктира мозъка си да отпусне захвата около дръжката на револвера. После отвори очи. Салма беше разстроена до сълзи.

— Извинявайте, деца — прошепна той. — Ще ви помогна да си направите нов.

— Искам вкъщи — проплака момиченцето.

Мухаммад хвана сестра си за ръка и я поведе към сградата. Описа дъга около Хари, за да не го приближават.

Хари усещаше още допира до дръжката на оръжието. Щракането… Мислеше си, че е дошло от вдигането на ударник, но грешеше. При тази операция звук не се чува. Ударникът щраква само когато се спуска. Тоест човек чува звук само когато стрелецът се отказва да натисне спусъка и реши да пощади мишената. Хари отново извади служебния си пистолет. Насочи го към земята и натисна леко спусъка. Ударникът върху задната част на барабана не помръдна. Увеличи натиска върху спусъка. Нищо. Едва когато дръпна спусъка по-сериозно и очакваше оръжието да изстреля куршум всеки момент, ударникът започна да се вдига. Хари отпусна натиска. Ударникът отново се смъкна и се чу щракване на метал: точно такъв звук го бе стреснал. Даде си сметка, че който дръпва силно спусъка и повдига така ударника, има намерение да стреля.

Хари вдигна очи към тъмните прозорци на апартамента си на третия етаж и изведнъж го порази мисълта, че не знае какво става вътре, докато е на работа.

Седнал в кабинета си, Ерик Лосиус бездействаше и гледаше през прозореца. Колко малко е знаел за похожденията на Бирте! Новината, че е спала и с други мъже, му се струваше по-ужасна от мисълта за безследното ѝ изчезване и страха да не е мъртва. Ако се наложеше да изгуби Камила, Ерик предпочиташе тя да умре от ръката на убиец, отколкото да му я отмъкне друг мъж. Непрекъснато мислеше колко много всъщност е обичал жена си. И продължаваше да я обича. Обади се на родителите ѝ, но и те нямаха представа къде е дъщеря им. Вероятно бе отседнала при някоя от многобройните си богати приятелки от западните квартали. Ерик познаваше тези жени само по имена.

Наблюдаваше как следобедният мрак се спуска бавно над долината Грурюд, разстила се и размива фигурите. Приключи с работата в офиса, но още не му се прибираше в прекалено голямата и пуста къща. В шкафа зад него имаше бутилки отбран алкохол, „свити“ от разни барчета при пренасянето. Нямаше обаче вода, за да разреди силното питие. Наля си джин в чашата за кафе и едва отпи, когато телефонът пред него звънна. На екрана се изписа кодът на Франция. Номерът не фигурираше в списъка с жалбите, затова вдигна спокойно.

Позна я по дишането, преди да е отронила дума.

— Камила, обявих те за изчезнала.

— Нима?

Гласът ѝ звучеше, все едно дреме в шезлонг, отегчена е и само се преструва на заинтересована. Някога, на балкона в „Блуменхолм“, Ерик се бе влюбил точно в тази нейна хладна учтивост.

— Аз… — подхвана той, но млъкна, защото нямаше представа какво да ѝ каже.

— Реших да ти се обадя, преди адвокатът ни да се свърже с теб.

— Адвокатът ни?

— Адвокатът на семейството ми — поясни Камила. — За твое съжаление той е един от най-добрите в бракоразводните дела. По отношение на вещите и парите ще пледира за делба наполовина. Ще предявим претенции за къщата и ще я получим. Дори не крия намеренията си да я продам.

„Защо ли не се учудвам“, помисли си той.

— Прибирам се след пет дни. Очаквам дотогава да си се изнесъл.

— Доста кратък срок ми даваш.

— Ще се справиш. Чувала съм, че „Разчисти и премести“ са най-бързата и евтина фирма в бранша.

Последните думи изрече с презрение, което го накара да се почувства пълно нищожество. След разговора със старши инспектор Хуле му идеше да се свие и смали като дреха, изпрана на прекалено висока температура. Ерик стана твърде малък за Камила. Неизползваем. Уверен, че в момента я обича повече от всичко, той беше сигурен и в друго: беше я изгубил завинаги. Никога нямаше да се сдобрят. След като тя затвори, Ерик си представи как тя присвива очи срещу залеза на френската ривиера зад чифт очила, купени за двайсет евро, които нейното лице превръща в „Гучи“, „Долче & Габана“ или… Беше забравил как се казват другите марки.

Хари се качи с колата на възвишението „Холменколен“. Остави я на големия, почти празен паркинг до спортното съоръжение и се покатери до шанцата. Застанал до трамплина, където имаше и неколцина туристи, той се загледа над празните трибуни от двете страни на рампата за отскок, в езерото в ниското, което източваха зимно време, и в града. Погледът отвисоко осигурява по-добра видимост. Не разполагаше с конкретни следи. Снежния човек се намираше толкова близо, щяха да го пипнат, стига само да протегнат ръка, но изведнъж им се бе изплъзнал като ловък опитен боксьор. Старши инспекторът се чувстваше стар, натежал, тромав. Един от туристите го огледа. Револверът в десния му джоб накланяше връхната му дреха на една страна. Къде, по дяволите, крие труповете? Рано или късно дори заровени тела излизат наяве. Да не би да ги залива с киселина?

Хари усещаше първите признаци на обезсърчение. Проклятие! По време на курса във ФБР им разказаха за убийства, чийто извършител полицията залавя чак след десет години, а ключът към разнищването на случая най-често се явява дребна, наглед маловажна, случайно открита подробност. Но истината беше, че успехът на разследващите обикновено се дължи на неуморната им работа: ако след петнайсетте рунда противникът им още се държи на крака, те искат преиграване на мача.

Следобедният мрак вече пълзеше по склоновете. Пуснаха външното осветление.

Трябва да започнат от светлото: банално, но важно правило в полицейската работа. Използвай следите като отправна точка. В конкретния случай това означаваше да провери най-малко вероятния заподозрян и да осъществи най-лошата и безумна идея, хрумвала му някога.

Хари въздъхна, извади мобилния си телефон и прегледа списъка с приети повиквания. Не бяха много и бързо намери номера, с който бе провел съвсем кратък разговор в хотел „Леон“. Набра го.

Сътрудничката на Бусе Уда Паулсен вдигна веднага с жизнерадостния развълнуван глас на човек, възприемащ всяко обаждане като нещо ново и интересно. Този път не остана разочарована.

Двайсет и първа глава

Стаята, където всички треперят. Вероятно затова някои я наричаха „чакалнята“, все едно са на зъболекар. Или „преддверието“, сякаш тежката врата, разделяща малкия кът с два дивана и Студио 1, представляваше вход към нещо важно и дори свещено. На таблото с подробната схема на сградите и стаите на държавния телевизионен канал в квартал „Мариенлюст“ помещението фигурираше под скучноватото име „Приемна към Студио 1“. И въпреки това Уда Паулсен я смяташе за най-вълнуващата стая.

Четирима от шестимата гости на предстоящото издание на „Шоуто на Бусе“ вече бяха пристигнали. Както обикновено, първи идваха по-малко известните участници в предаването, които щяха да прекарат най-кратко в студиото. Разположили се на двата дивана, гримирани, със зачервени от притеснение бузи, гостите разговаряха, отпиваха от чаши с чай или вино и погледите им непрекъснато шареха неспокойно към монитора, за да следят какво става в студиото отвъд разделящата ги стена. Там се бяха настанили зрителите, а режисьорът ги инструктираше кога да ръкопляскат, кога да се смеят и да надават одобрителни възгласи. На екрана се виждаха и столовете, предназначени за водещия и за гостите му. Все още празни, те очакваха да ги заемат хора, готови да забавляват публиката. Уда обожаваше тези наситени с напрежение последни минути преди началото на директното предаване. Всеки петък в продължение на четирийсет минути „Шоуто на Бусе“ се превръщаше в центъра на света, доколкото това беше възможно толкова на север. Предаването следяха между двайсет и двайсет и пет процента от населението на страната: безумно висок телевизионен рейтинг за токшоу. Работещите в екипа на „Шоуто на Бусе“ не просто присъстваха на мястото на събитието — те бяха събитието. Този своеобразен магнит на зрителски интерес на Северния полюс привличаше всички и всичко. А понеже вниманието опива като наркотик и от Северния полюс има само една посока — на юг, тоест надолу — сътрудниците на предаването не искаха за нищо на света да се разделят с работата си. Уда не беше назначена на щат и затова се налагаше да бачка здраво, за да удържи мястото си и през следващия сезон. Когато вчера получи обаждането точно преди началото на съвещанието на редакционния екип, тя се зарадва и за предаването, и за собствения си имидж. Самият Бусе Еген ѝ се усмихна и я похвали за сензационното ѝ откритие.

Тази вечер в предаването щяха да говорят за игрите на възрастните — типична Бусевска тема. Сериозна, но не прекалено. Тема, по която всеки от гостите може да вземе отношение. В групата на експертите присъстваше психоложка, написала дисертация по въпроса, но основен гост в предаването щеше да бъде Арве Стьоп по повод двайсет и пет годишнината от създаването на списание „Либерал“. Докато Уда го подготвяше за участието му в апартамента му, той не показа раздразнение от имиджа, който се опитваха да му създадат: на плейбой, на падащ си по игри мъж. Само се засмя на сравнението със застаряващия Хю Хефнър, какъвто го виждаме по кориците на списанията: по халат, с лула в ръка, сякаш във вилата му се вихри безкрайно ергенско парти. Уда усещаше изучаващия любопитен поглед на Стьоп. Попита го дали не иска да има деца, наследници на империята.

— А ти имаш ли деца? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава и за нейна изненада той сякаш изведнъж изгуби интерес и към нея, и към разговора. Затова Уда побърза да приключи с обичайните обяснения кога да се яви в студиото, колко време да предвиди за грима, да не идва в карирани дрехи и да не се смущава от влизането и излизането на останалите гости.

В момента Арве Стьоп излезе от гримьорната и се появи в приемната на Студио 1. Сините му очи блестяха, а прошарената му гъста коса, макар и подстригана съвсем наскоро, беше достатъчно дълга, та връхчетата да стърчат леко бунтарски. Издокарал се бе в семпъл сив костюм, от онези, дето от пръв поглед личи, че струват цяло състояние. Без да се бави, протегна ръка към психоложката, седнала на дивана пред купичка с фъстъци и чаша червено вино.

— Не знаех, че психоложките може да са толкова красиви — поласка я той. — Зрителите надали ще успеят да възприемат думите ви, докато ви поглъщат с очи.

Уда забеляза как жената се поколеба, но все пак се усмихна широко. Макар да разбра, че комплиментът на Стьоп е по-скоро шега, блясъкът в очите на психоложката показваше колко ѝ допадна. Бусе Еген влетя в стаята като хала.

— Здравейте! Благодаря на всички ви, че се отзовахте на поканата ми!

Започна да се ръкува с гостите отляво-надясно, като ги гледаше в очите и изказваше радостта си от присъствието им. Подканяше ги да прекъсват останалите с коментари и въпроси, за да се получи по-оживен разговор в студиото.

Губе, продуцентът, даде знак на Стьоп и Бусе да влязат в малката съседна стая, за да обсъдят основното интервю и началото на предаването. Уда си погледна часовника. До ефирното време оставаха осем минути и половина. Вече започваше да се притеснява. Дори обмисляше да се обади на рецепцията, за да провери дали е дошъл истинският гост-фурор на предаването. Вдигна глава и го видя, застанал пред нея заедно с един от помощниците. Усети как сърцето ѝ подскочи. Той не беше красавец. По-скоро изглеждаше грозноват, но тя не се срамуваше да признае, че изпитва влечение към него. Обясняваше си привличането с популярността на госта — в момента всички телевизии в Скандинавия мечтаеха да го привлекат в предаванията си, защото той бе заловил Снежния човек и сложил край на най-сериозното криминално разследване в историята на Норвегия.

— Предупредих ви, че ще закъснея — напомни Хари Хуле, преди Уда да отрони и дума.

Тя вдиша миризмата на дъха му. По време на предишното си участие в шоуто той беше видимо пийнал и ядоса целия норвежки народ. Е, добре де, не целия, а между двайсет и двайсет и пет процента от него.

— Няма проблем. Важното е, че вече сте тук — изчурулика тя. — Ще влезете малко след началото на предаването и после ще останете в студиото, макар останалите гости да се сменят.

— Добре.

— Заведете го в гримьорната — обърна се към помощника Уда. — Нека Гюри се заеме с него.

Гюри не само действаше бързо, а знаеше и как с няколко обикновени и не чак толкова обикновени трика да придаде на изморено лице вид, приемлив за телевизионния екран. Поведе Хари към гримьорната. Уда си отдъхна. Боже, колко обичаше тези последни, изпълнени с трепетно очакване минути, когато всичко изглежда хаотично, но после си идва на мястото.

Бусе и Стьоп се върнаха от страничната стая. Уда изрече само с устни „пу-пу“ за късмет. От студиото се разнесоха аплодисментите на зрителите. Вратата зад Бусе се затвори. На монитора Уда видя как той заема мястото си на водещ. Режисьорът вече отброява наобратно секундите. Заставката ознаменува началото…

Уда усещаше, че нещо ще се обърка. Програмата вървеше към своя край, като всичко мина гладко. Арве Стьоп се представи блестящо, а Бусе се чувстваше превъзходно в компанията му. Собственикът на „Либерал“ обясни в ефир, че го възприемат като елитарист, защото той наистина е такъв.

— Ще остана в историята само ако сгафя сериозно. Колективната памет се впечатлява не от успехите, а от зрелищните провали. Макар Роалд Амундсен да е спечелил надпреварата кой първи ще стигне до Южния полюс, светът извън границите на Норвегия помни Робърт Скот. Емблематичните победи на Наполеон не се споменават толкова често, колкото разгромът на армията му при Ватерло. Националната гордост на Сърбия се гради върху битката при Косово поле през 1398-а година, макар че тогава сърбите търпят поражение. Да вземем и Исус! Символът на победата над смъртта би следвало да бъде човек, излязъл от гроба, с вдигнати във въздуха ръце. Обаче християнската традиция винаги е отдавала преимущество на зрелищната загуба. Исус виси на кръста, отмалял и отчаян, защото нас, хората, ни трогва именно историята за поражението.

— Мислил ли си да се превърнеш в съвременен Исус?

— Не — отвърна Стьоп и наведе глава, докато публиката се заливаше от смях. — Не притежавам нужната смелост. Стремя се само към мимолетна слава.

По време на предаването Стьоп обузда прословутата си арогантност и показа друга своя страна — чаровна, смирена, непозната на зрителската аудитория. Бусе го попита дали дългогодишният му живот като ерген не е пробудил желание за сериозна връзка. Стьоп не отрече, че има нужда от постоянна партньорка.

— Просто още не съм я срещнал.

„Очаква го градушка от любовни писма с предложения за женитба“, помисли си Уда. Публиката аплодира продължително госта. После Бусе, с присъщия си приповдигнат стил, представи „вълка-единак на полицията в Осло, който неотстъпно преследва плячката си — старши инспектор Хари Хуле“ и Уда сякаш долови признаци на изненада у Стьоп.

Водещият, явно доволен от въодушевлението, с което зрителите в студиото посрещнаха въпроса за интимна приятелка, се опита да продължи темата, като попита Хари, ерген като Стьоп, дали има желание да се обвърже с жена. Хари поклати глава със суховата усмивка. Бусе обаче нямаше намерение да се отказва толкова лесно, затова полюбопитства:

— Да не би да има кандидатка за сърцето ти, но просто още да не е дошъл моментът?

— Не, няма — отсече Хари.

Такъв тип лаконични отговори обикновено само подклаждаха желанието на водещия да притисне събеседника си, но този път Бусе не искаше да протака повече поднасянето на „десерта“: Снежния човек. Затова помоли госта си да разкаже за случая, развълнувал хората в цяла Норвегия; за първия истински сериен убиец в страната. Хари кимна и започна да говори. Обобщи събитията с няколко кратки, недодялани изречения, като непрекъснато шаваше върху стола, сякаш нямаше достатъчно място за голямото му тяло.

— През последните години зачестиха случаите на изчезнали жени. Забелязахме известни прилики между тях: до една са живеели на семейни начала или са били омъжени, имали са деца. Не са намерени трупове.

Бусе го слушаше със сериозно изражение — ясен знак, че се намират извън зоната на забавленията.

— Тази година при подобни обстоятелства от дома си в квартал „Хоф“ в Осло изчезна Бирте Бекер. Непосредствено след това Силвия Утершен от село Сулихьогда беше намерена убита в покрайнините на столицата. Това е първият случай на намерен труп. Или поне части от него.

— Да, всъщност намерихте главата, нали? — вмъкна Бусе.

С тази реплика удари десетката, защото хем информира непосветените, хем поднесе кървави подробности на посветените. Уда се побъркваше от кеф, докато гледаше колко професионално води предаването Бусе.

— После намерихме трупа на изчезнал полицай в околностите на Берген — продължи невъзмутимо Хари. — Бил е в неизвестност от дванайсет години.

— Железния Рафто — отгатна Бусе.

— Герт Рафто — поправи го Хари. — А преди броени дни открихме трупа на Идар Ветлесен на Бюгдьой. Засега други тела няма.

— Кое според теб беше най-големият кошмар в това разследване?

Уда долови нетърпението в гласа на Бусе. Водещият явно започваше да се изнервя или защото Хари не се хвана на въдицата с главата, или защото не представи убийствата достатъчно вълнуващо.

— Че са изминали толкова много години, преди да се усетим за връзката между случаите на изчезнали жени.

Поредният скучен отговор. Режисьорът направи знак на Бусе да мисли как да премине към следващата тема. Водещият долепи върховете на пръстите на двете си ръце.

— Значи сега случаят е приключен и ти си звезда, Хари. Как се чувстваш? Получаваш ли писма от почитатели?

Обезоръжаващата момчешка усмивка: излязоха от сериозната зона. Старши инспекторът кимна и навлажни устни, сякаш формулировката на отговора беше изключително важна:

— През есента получих такова писмо. Стьоп може да ти разкаже повече.

Камерата даде учудения Стьоп в едър план. Две дълги секунди мълчание. Уда прехапа долната си устна. Какво искаше да каже Хари? Бусе се намеси да изясни недоразумението:

— Така е, Стьоп получава много писма от фенове. И най-вече от екзалтирани фенки. А ти, Хуле? Имаш ли писма от фенки? Полицаите вероятно привличат свой контингент от почитателки?

Зрителите се засмяха малко несигурно.

Хари Хуле поклати глава.

— Хайде, де, признай си — настоя Бусе. — Не може в полицията да не постъпват жени. Какво правиш, когато някоя колежка те помоли да ѝ изясниш допълнително как се обискира престъпник?

Публиката в студиото избухна в смях. От сърце. Бусе се усмихна доволно. Ала Хари Хуле изобщо не сметна шегата за забавна. Изглеждаше притеснен и непрекъснато гледаше към изхода. В миг на паника Уда се изплаши, че старши инспекторът ще стане и ще си тръгне. Но той се обърна към Стьоп:

— А ти как ще постъпиш, ако след твоя лекция в Тронхайм при теб дойде жена и ти направи предложение за секс, но има само една гърда? Ще я поканиш ли в хотелската си стая?

Зрителите млъкнаха. Дори Бусе остана потресен. Само Арве Стьоп явно намираше въпроса за забавен.

— Не, няма да я поканя. Не защото ми пречи, че има само една гърда, а защото леглата в хотелските стаи в Тронхайм са много тесни.

Зрителите посрещнаха шегата със смях, но само защото тя сложи край на неловкото мълчание. Водещият представи психоложката.

Заговориха за игрите на възрастните и Уда забеляза, че Бусе избягва да се обръща с въпроси към Хари Хуле. Явно смяташе полицая за прекалено неадекватен. Затова Арве Стьоп, който определено знаеше как да се държи пред камера, получи възможността да участва още по-активно в разговора.

— По какви игри си падаш, Стьоп? — поинтересува се Бусе с невинно изражение, подчертаващо допълнително палавия подтекст на въпроса.

Уда ликуваше: хрумването беше нейно. Преди Стьоп да отговори, Хари Хуле се наведе към него и го попита високо и ясно:

— Правиш ли снежни човеци?

Уда усети, че нещо не е наред. Подканващият гневен глас на Хуле, агресивният език на тялото му; повдигнатата изненадано вежда на Стьоп, изопнатото му лице. Бусе не се намеси. Уда се чудеше какво става. Изминаха четири секунди — цяла вечност на телевизионния екран. После разбра, че Бусе си знае работата. Макар да смяташе за своя отговорност да поддържа тона на разбирателството в студиото, водещият си даваше сметка, че най-важната му задача е да забавлява зрителите. А какво по-забавно от хора, които се гневят, изгубват контрол, избухват в сълзи, изпускат си нервите или по друг начин разголват чувствата си пред многобройната аудитория в студиото и пред малкия екран? Затова Бусе пусна юздите и погледна въпросително Стьоп.

— Правя снежни човеци, разбира се — отвърна той. — Предимно до басейна ми — върху терасата на покрива. Правя ги по подобие на членовете от кралското семейство. Така, когато дойде пролет, нещата, които не подхождат на годишното време, се разтапят пред очите ми.

За първи път тази вечер Стьоп не пожъна нито аплодисменти, нито оживени възгласи. Би трябвало да знае, че коментари с антимонархическа насоченост по принцип не се ползват с общественото одобрение.

Бусе сложи край на мълчанието, като представи поп звезда, дошла в студиото, за да говори за скорошния си нервен срив на сцената. В края на предаването тя щеше да изпее най-новата си песен. От понеделник сингълът тръгваше по радиата.

— Какво беше това, по дяволите? — попита продуцентът Губе, застанал зад Уда.

— Сигурно не е съвсем трезвен — предположи тя.

— За бога, той е полицай!

В същия миг Уда се сети, че присъствието на Хари Хуле всъщност е неин успех.

— Обаче, признай, страшно добър е! — отбеляза тя.

Продуцентът не реагира.

Поп звездата разказваше за наследствения характер на психичните си проблеми. Уда си погледна часовника. Четирийсет секунди. Темата бе станала прекалено сериозна за петък вечер. Четирийсет и три. Бусе прекъсна звездата след четирийсет и шест:

— А ти, Арве? — Водещият имаше навика в края на предаването да се обръща към основния си гост на малко име. — Имаш ли опит с психични проблеми или други наследствени болести?

— Не, Бусе, нямам — отговори с усмивка Стьоп. — Освен ако пристрастеността към свободата не се смята за болест. Обременен съм генетично със стремеж към независимост.

Дойде моментът Бусе да се обърне към гостите за кратко обобщение, а после да представи сингъла. Психоложката каза няколко думи за финал по темата за игрите на възрастните. Бусе погледна Хари:

— След като Снежния човек вече не е сред нас, вероятно и ти ще имаш възможност да се отдадеш на малко забавления, Хари?

— Не — отвърна полицаят, отпуснал се върху стола и изпънал дългите си крака чак до поп звездата. — Още не сме заловили Снежния човек.

Бусе повдигна едната си вежда с усмивка. Очакваше продължението — завършека на остроумната шега. Уда се молеше той да е по-сполучлив от началото.

— Не съм казвал, че Идар Ветлесен е Снежния човек — уточни Хари Хуле. — Всъщност наличните улики сочат точно обратното и имаме всички основания да подозираме, че Снежния човек е на свобода.

Бусе се засмя. Обикновено така се опитваше да заглади неуспешните опити на гостите си да проявят чувство за хумор.

— Шегуваш се, нали? Надявам се да е така заради спокойния сън на жена ми.

— Не се шегувам. Ни най-малко.

Уда погледна часовника и прокара ръка през гърлото си, за да покаже на Бусе, че са пресрочили ефирното време. И без да се обръща, Уда знаеше: в момента режисьорът подскача зад нея и също прави знаци. Ако Бусе искаше зрителите да чуят поне първия припев от сингъла преди финалните надписи, се налагаше незабавно да приключи с приказките. Водещият обаче беше ненадминат. Интуицията му подсказваше колко по-важно е да изслуша Хари Хуле. Никакви радио сингли не биха могли да се мерят с новина за Снежния човек. Затова Бусе игнорира напълно сигналите на екипа си, наведе се напред, за да покаже недвусмислено на аудиторията: ето това е гвоздеят на вечерта. Тук, по време на моето предаване полицията направи сензационно признание. Треперенето на гласа му звучеше почти неподправено:

— Нима твърдиш, че полицията ни е излъгала, Хуле? И Снежния човек се разхожда на свобода, и продължава да убива?

— Не сме лъгали. Просто в разследването се появиха нови обстоятелства.

Бусе се завъртя на стола си и Уда сякаш чу как операторът вика „Камера 1“. Ала лицето на Бусе отново се появи в кадър и се вторачи право в обектива:

— За новите обстоятелства в случая ще разберем повече във вечерната емисия новини. Гледайте ни и следващия петък. Благодаря ви, че бяхте с нас. Довиждане.

Уда затвори очи. Радио сингълът започна.

— Мили боже — прошепна продуцентът, останал без дъх. И повтори: — Мили боже!

На Уда ѝ идеше да крещи от въодушевление. „Тук — мислеше си тя, — тук, на Северния полюс, ние не просто присъстваме в центъра на събитието. Ние сме самото събитие.“

Двайсет и втора глава

Гюнар Хаген влезе в ресторант „Скрьодер“ и се огледа. Излезе от къщи точно трийсет и две минути след като проведе три разговора по телефона по време на финалните надписи на „Шоуто на Бусе“. Не откри Хари нито в апартамента му, нито в Творческия дом, нито в кабинета му. Бьорн Холм посъветва Хаген да провери във „втория дом“ на Хари: „Скрьодер“. Стъписа го контрастът между младата, красива и с добри изгледи за слава клиентела на Творческия дом и впиянчения контингент в така наречения ресторант. В дъното на заведението до прозореца седеше Хари. Компания му правеше само поставената пред него халба. Хаген тръгна към масата му.

— Търсих те по мобилния. Да не си го изключил? — попита началникът.

— Да — кимна малко вяло старши инспекторът. — Журналистите започнаха да досаждат.

— От „Ен Ар Ко“ ми казаха, че редакционният екип на Бусе и гостите обикновено ходят в Творческия дом след края на предаването.

— Да, но навън вече дебнеха журналисти и аз се измъкнах. За какво ме търсите, шефе?

Хаген седна на съседния стол. Хари надигна халбата и златистата течност потече в устата му.

— Говорих с началника на криминалната полиция. Положението е много сериозно, Хари. Издавайки, че Снежния човек е на свобода, нарушаваш задължението си да пазиш в тайна вътрешна информация.

— Така е — Хари отпи отново от халбата.

— Само това ли ще кажеш? За бога, Хари! Защо го направи?

— Хората имат право да знаят. Демокрацията ни се основава на прозрачност, шефе.

Хаген удари с юмрук по масата. Клиентите наоколо посрещнаха реакцията му с окуражителни жестове, но сервитьорката, понесла половин дузина халби, го стрелна с предупредителен поглед.

— Не си играй с мен, Хари — процеди Хаген. — Обявихме официално, че случаят е приключен. С изявленията си по телевизията сериозно уронваш престижа на службата. Даваш ли си сметка?

— Работата ми е да залавям бандити, а не да се представям в добра светлина.

— Тези две неща са неразривно свързани, Хари! Условията, в които работим, зависят от имиджа на полицията. Пресата е важна!

— Журналистите нито помагат, нито възпрепятстват разследването. Винаги е било така. Само отделни хора от полицията, обсебени от идеята за външен блясък, каквито например са вашите началници, държат заглавията в пресата да дават положителни отзиви за работата на полицията. Аз пък искам да хвана Снежния човек. И толкова.

— Хари, с изказванията си застрашаваш колегите си, осъзнаваш ли го?

Старши инспекторът явно осмисли твърдението, кимна, пресуши халбата и даде знак на сервитьорката да му донесе още една.

— Тази вечер разговарях с началниците на криминалната полиция и на Главното управление — осведоми го Хаген и челюстите му се стегнаха. — Наредиха ми незабавно да те намеря и да ти забраня да даваш изявления пред журналисти. Считано от този момент. Ясно?

— Напълно, шефе.

Хаген премига изненадано, но изражението на Хари не издаваше нищо.

— Отсега нататък искам да бъда в течение на всичко, което се случва — продължи главният полицейски инспектор. — Да ми се докладва непрекъснато. Но понеже се съмнявам доколко ще го изпълниш, натоварих Катрине Брат. Някакви възражения?

— Никакви, шефе.

„Сигурно е пиян“, помисли си Хаген.

— Разбрах от Брат, че си я накарал да прегледа медицинския картон на Арве Стьоп в клиниката на Идар Ветлесен, без да имаме прокурорска заповед. Какви ги вършиш? Знаеш ли какво би могло да ни се случи, ако Стьоп се беше усетил?

Клюмналата глава на Хари се вдигна рязко като на бдително животно.

— Ако се беше усетил ли казахте, шефе?

— За наш късмет Стьоп няма картон в клиниката. Според секретарката на Ветлесен никога не е имал.

— И защо?

— Откъде да знам, Хари. Но слава богу, иначе щяхме да си навлечем големи проблеми. Това е Арве Стьоп, не кой да е! И така, отсега нататък Брат ще следи всяка твоя стъпка и ще ми докладва.

— Мм. — Хари кимна на сервитьорката, която му донесе новата халба. — Тя знае ли?

— В смисъл?

— Когато започнахме работа по случая, ѝ казахте, че аз ще бъда неин…

Изведнъж Хари млъкна.

— Неин…? — въпросително го изгледа Хаген.

Хари само поклати глава.

— Какво има? Всичко наред ли е?

— Нищо, нищо.

Хари преполови течността в халбата на един дъх и остави стотачка върху масата.

— Приятна вечер, шефе.

Хаген го изпрати с поглед. Чак след като Хари излезе от заведението, главният полицейски инспектор забеляза, че от чашата не излизат мехурчета с въглероден диоксид. Хаген се огледа предпазливо — никой не го наблюдаваше — и отпи от халбата. Кисел вкус. Ябълков сок.

Хари вървеше по тихите улици. Прозорците на старите ниски жилищни сгради светеха в мрака като котешки очи. Прииска му се да звънне на Сабото и да разбере резултата, но реши все пак да не го безпокои тази нощ — нали така се бяха разбрали. Сви зад ъгъла и пое по „Софие“. Не се мяркаше жива душа. Изведнъж нещо проблесна в тъмното. Светлина, отразена в чифт очила? До отсрещния тротоар стоеше мъж. Явно отключваше колата си. Хари познаваше автомобилите на съседите. Това волво обаче не беше от тях. В мрака не виждаше лицето на мъжа, но не му убегна, че онзи държи главата си обърната настрани, за да го наблюдава. Журналист? Мина покрай волвото. В страничното огледало на една от паркираните коли забеляза как сянката на мъжа се шмугна след него. Без да бърза, Хари бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Стъпките на мъжа се приближаваха. Усети силен прилив на гняв, преброи до три и се обърна. Мъжът зад него застана като закован.

— Мен ли търсиш? — процеди дрезгаво старши инспекторът, направи крачка напред с вдигнат револвер, сграбчи мъжа за яката, дръпна го рязко и го събори върху капака на близката кола.

После натисна гръкляна му с ръка и опря дулото на оръжието о стъклото на очилата му.

— Мен ли преследваш? — просъска отново Хари.

Отговорът на мъжа се удави във воя на автомобилната аларма. Звукът изпълни цялата улица. Мъжът се помъчи да се освободи от хватката, но като видя, че няма шанс да надвие полицая, се отказа. Главата му се удари в капака. Светлината от уличната лампа падна върху лицето му. Хари го пусна. Мъжът се хвана за гърлото и започна да кашля.

— Елате — Хари се опита да надвика упорития вой на алармата, хвана го под мишница и го завлече към сградата, където живееше. Отключи портата и го бутна да влезе. — Какво, по дяволите, правите тук? И откъде сте научили адреса ми?

— Цяла вечер звъня на номера, изписан върху визитката ви. Накрая се свързах с „Телефонни услуги“ и оттам ми дадоха адреса ви.

Хари огледа фигурата или по-точно бледата сянка на Филип Бекер. Дори в ареста професорът изглеждаше по-добре.

— Наложи се да си изключа телефона — обясни Хари.

Тръгна по стълбите пред Бекер, отключи апартамента си, изхлузи си ботушите, без да се навежда, влезе в кухнята и пусна термоканата.

— Гледах ви в „Шоуто на Бусе“ — осведоми го Бекер.

Той също влезе в кухнята, но без да се събува. Лицето му беше бледо като на смъртник.

— Проявихте мъжество. Затова реших и аз да постъпя като мъж. Дължа ви го.

— В смисъл?

— Повярвахте ми, когато всички ме подозираха. Спасихте ме от публично унижение.

— Мм.

Хари посочи стол на професора, но Бекер поклати отрицателно глава.

— Ще си тръгвам. Искам само да ви споделя нещо много лично. Дори не знам дали има връзка със случая. Става дума за Юнас.

— Слушам ви.

— Вечерта, когато посетих Лосиус, взех кръвна проба от сина ми.

Хари си спомни лепенката върху ръката на детето.

— И натривка от устната кухина. Занесох ги в Съдебномедицинския институт и поисках тест за бащинство.

— За целта не трябва ли намесата на адвокат?

— Преди — да. Сега обаче всяко частно лице може да плати, за да му направят такъв тест. Две хиляди и осемстотин крони на човек. Ако поръчката е експресна, се доплаща. Избрах втория вариант. Резултатите пристигнаха днес. Юнас… — Бекер си пое дъх — … не е мой син.

Хари кимна.

Бекер се олюля на пети, сякаш се засилваше за скок.

— Помолих лаборантите да сравнят генетичния материал от Юнас с останалите проби в базата данни. Откриха проба, припокриваща се с неговата на сто процента.

— Тоест… в лабораторията са разполагали с ДНК-проба на Юнас още преди да им занесете взетата от вас?

— Да.

Хари се замисли. В главата му започна да се оформя хипотеза.

— С други думи, още някой е носил генетичен материал от Юнас за проверка — продължи Бекер. — От института ме информираха, че предишната проба е изследвана преди седем години.

— И е регистрирана на името на Юнас?

— Не, анонимна е. Разполагаха обаче с името на поръчителя.

— А той е…?

— Медицинско заведение, преустановило практиката си. — Още преди Бекер да го изрече, Хари се досети за отговора: — Клиника „Мариенлюст“.

— Идар Ветлесен — кимна Хари и наклони глава, както правят хората, когато се опитват да установят дали снимката, закачена на стената, виси накриво.

— Да — Бекер плесна с ръце и се усмихна тъжно. — Това е всичко. Исках да ви кажа само, че… нямам син.

— Съжалявам.

— Подозирах отдавна.

— Мм. Тогава защо дойдохте при мен?

— Нямам представа.

Хари мълчеше, за да му даде възможност да продължи.

— Просто… трябваше да го споделя с някого. Иначе кой знае какво щях да направя. Сега… — професорът направи пауза, преди да продължи: — сега съм сам. Не виждам никакъв смисъл в живота си. Ако онзи пистолет беше истински…

— Не си го и помисляйте — спря го Хари. — Колкото по-грижливо отглеждате тази мисъл, толкова по-изкусителна ще ви се струва. Освен това забравяте, че животът ви е важен за Юнас.

— За Юнас? — изсумтя Бекер и се засмя горчиво. — Странното хлапе, което дори не е мое? В академията ли ви научиха на това за грижливо отглежданата мисъл?

— Не.

Двамата се спогледаха.

— Е, вече знаете — въздъхна Бекер.

— Благодаря ви.

Професорът си тръгна. Хари продължаваше да се пита дали снимката виси накриво. Потънал в размисли, той изобщо не забеляза, че водата завря, каната се изключи и червената светлинка под копчето изгасна.

Двайсет и трета глава

В седем сутринта облаците скриваха плахата дневна светлина. Хари се качи на седмия етаж в жилищна сграда в квартал „Фрогнер“. Сабото беше оставил вратата към апартамента си открехната и Хари влезе. Завари стария си приятел седнал на дивана, опънал крака върху зелената масичка, с дистанционното в лявата ръка. Записът на екрана вървеше отзад-напред и кадрите приличаха на дигитална мозайка.

— Няма ли да пийнеш една бира? — попита Сабото за втори път и вдигна бутилката си. — Събота е.

Хари имаше чувството, че вижда как из въздуха се носят стотици бактерии. И двата пепелника преливаха от угарки.

— Не, благодаря — отвърна Хари и седна. — Е?

— Имах само една нощ на разположение — оправда се Сабото и спря DVD-плейъра. — А работата отнема обикновено няколко дни.

— Този човек не е професионален комарджия — напомни Хари.

— Грешиш — възрази Сабото и отпи от бутилката. — Блъфира по-успешно от мнозина картоиграчи. Тук му задаваш въпроса, на който очакваш да те излъже, нали?

Сабото пусна записа. На екрана Хари се видя в телевизионното студио, облечен в тесничко сако на тънки райета — шведска марка, черна тениска — подарък от Ракел, дънки „Дизел“ и кубинки. Позата, която бе заел, изглеждаше доста неудобна. Сякаш по облегалката на стола имаше пирони и той не смееше да се отпусне назад. Въпросът му прозвуча глухо по тонколоните:

— Ще я поканиш ли в хотелската си стая?

И отговорът:

— Не, няма да я поканя.

В този миг Сабото стопира кадъра.

— Знаеш ли със сигурност, че тук те е излъгал? — попита той.

— Да. Изчукал е една приятелка на Ракел. Жените нямат навика да се хвалят с измислени сексуални подвизи. Какво е твоето впечатление?

— Ако разполагах с време да го прехвърля на компютъра, щях да уголемя очите му, но би било излишно. И така виждам как се разширяват зениците му. — Сабото посочи екрана с изгризания си нокът. — Класически симптом на притеснение. Погледни как се разширяват и ноздрите му, макар и съвсем леко. Хората реагират така, когато са подложени на стрес и мозъкът се нуждае от повече кислород. Това обаче не означава непременно, че Стьоп лъже. Мнозина се чувстват притеснени дори докато казват истината. Други пък изричат напълно невъзмутимо лъжа след лъжа. Виж колко спокойно е отпуснал ръцете си.

Хари забеляза, че гласът на Сабото се промени. Стана по-мек, почти приятен. Хари се загледа в екрана. Ръцете на Стьоп наистина лежаха отпуснати една върху друга в скута му.

— За съжаление не съществуват универсални признаци за лъжа — продължи Сабото. — Всички комарджии са различни. Затова трябва да открием кое се променя у конкретния човек, когато лъже и когато казва истината. Представи си, че имаме задачата да начертаем триъгълник. Нужни са ни две отправни точки, нали?

— Едно лъжливо и едно истинно твърдение. Звучи елементарно.

— Правилно се изрази „звучи“ елементарно, но не е. Ако предположим, че Стьоп е искрен, когато говори за създаването на списанието си и за причините да презира политиците, имаме и втората точка. — Сабото превъртя малко по-напред и пусна записа. — Гледай.

Хари го послуша, но не забеляза нищо. Поклати неразбиращо глава.

— Ръцете — насочи го Сабото. — Наблюдавай ръцете му.

Хари насочи поглед към кафявите пръсти на Стьоп, отпуснати върху ръкохватките.

— Продължават да излъчват спокойствие — отбеляза Хари.

— Да, но той не ги крие. Когато им се паднат слаби карти, неопитните картоиграчи обикновено ги закриват особено грижливо с ръка. А ако решат да блъфират, слагат длан пред устата си, за да не се вижда изражението им. Наричаме ги потайници. Други пък правят точно обратното: подчертават блъфа, като се изправят гордо на стола, изтеглят назад рамене и си придават по-внушителен вид. Тях ги наричаме блъфьори. Стьоп е от потайниците.

— Да не би…? — наведе се напред Хари.

— Да, точно така. Разгадах го. Когато лъже, сваля лявата си ръка от ръкохватката и закрива с нея дясната. Явно е десняк.

— А как реагира, когато го питам дали прави снежни човеци?

Хари изобщо не се опитваше да скрие нетърпението си.

— Лъже — отвърна Сабото.

— Но коя част от изказването му е лъжа? Че прави снежни човеци, или че ги прави на терасата си?

Сабото изсумтя — вероятно нещо като смях.

— Това не е точна наука — натърти той. — Както вече ти казах, Стьоп не е слаб картоиграч. През първите няколко секунди, след като му задаваш въпроса, той не отмества ръце от ръкохватките, сякаш възнамерява да отговори искрено. Същевременно забелязваме как ноздрите му се разширяват леко: вероятно под влияние на стреса. Накрая той все пак решава да те излъже и закрива дясната си ръка.

— Да. Значи крие нещо, нали?

Сабото присви устни, за да покаже, че е много трудно да отговори категорично на този въпрос.

— Възможно е и да лъже умишлено, за да бъде разобличен. С цел да те заблуди, че има причини да крие истината.

— Не те разбирам.

— Понякога професионалистите в покера, макар да са получили хубави карти, плащат, без да покачват залога, а според езика на тялото им все едно блъфират. Тези фалшиви сигнали често се оказват достатъчни, за да заблудят по-неопитните играчи: мислят си, че са разкрили блъфа, и се включват в играта. Общо взето, поведението на Стьоп излъчва точно такова послание. Прилича на изигран блъф.

— Значи според теб Стьоп иска да си мисля, че той крие нещо?

Сабото огледа празната бутилка в ръката си, после и хладилника. След ленив опит да надигне едрото си тяло от дивана се отказа и въздъхна.

— Казах ти: това не е точна наука. Ще ми донесеш ли…?

Хари стана и се приближи до хладилника. Наум се проклинаше. Когато се обади на Уда от екипа на Бусе, знаеше, че на драго сърце ще го поканят в студиото и ще му се отвори възможността да задава директни въпроси на Стьоп, а самият формат на предаването изисква камерата неизменно да следи човека, отговарящ на въпросите, в близък или в средноблизък план, тоест от кръста нагоре. А тези факти създаваха идеална предпоставка за задълбочен анализ на Сабото. И въпреки всичко претърпяха неуспех. Този разговор беше последната спасителна сламка, последното осветено място. Останалото тънеше в мрак. Вероятно предстояха десет години, през които полицията ще търси на сляпо с надеждата все пак да извади късмет и убиецът да сбърка някъде.

Хари се взираше в старателно подредените бутилки бира в хладилника. Безупречният им „строй“ контрастираше ярко на фона на безпорядъка в апартамента. Хари се поколеба. Взе две бутилки. Пръстите го заболяха от допира със студеното стъкло. Пусна вратата на хладилника.

— Мога да изоблича Стьоп в безспорна лъжа в един-единствен момент — обади се Сабото от дивана: — когато твърди, че в рода му няма случаи на психически отклонения и наследствени заболявания.

Хари успя да подложи крак и да спре вратата на хладилника. Светлинката от процепа се отрази в голия тъмен прозорец.

— Повтори — помоли той.

Сабото повтори.

След двайсет и пет секунди Хари вече бе преполовил стълбите към входа, а Сабото — бутилката с бира, която Хари му хвърли.

— И още нещо, Хари — промърмори Сабото под носа си, макар приятелят му да не можеше да го чуе. — Когато Бусе те попита дали в живота ти има специална жена, ти отрече. — Сабото се оригна. — По-добре не се захващай с покер.

Докато шофираше, Хари се обади по телефона. Още преди да се е представил, гласът в слушалката го поздрави:

— Здравей, Хари.

Старши инспекторът изтръпна при мисълта, че Матиас Люн-Хелгесен или е запомнил номера му, или го е запаметил в указателя на телефона си. Зад Матиас се чуваха гласовете на Ракел и Олег. Почивен ден. Семеен уют.

— Искам да те питам нещо за клиниката „Мариенлюст“. Картоните на пациентите пазят ли се някъде?

— Съмнявам се — отвърна Матиас. — Май имаше някаква наредба, според която всички данни за пациентите следва да се унищожат, ако никой не поднови дейността на болничното заведение. Ако е важно, ще проверя.

— Ще ти бъда благодарен.

Хари мина покрай метростанция „Виндерен“. Връхлетяха го призраците на далечен спомен за гонка, катастрофа, починал колега, слухове, че Хари е карал колата и е трябвало да изследват кръвта му за наличие на алкохол. Оттогава мина доста време. Изтече много вода. Белезите по кожата се заличиха, но онези в душата останаха.

Матиас му звънна след четвърт час.

— Говорих с Грегершен — беше началник на клиниката „Мариенлюст“. Всички данни са унищожени. Спомням си обаче, че неколцина колеги, сред които и Идар, отнесоха картоните на своите пациенти.

— А ти?

— Понеже нямах намерение да отварям частна практика, оставих всички картони в клиниката.

— Спомняш ли си имената на някои от Идаровите пациенти?

— Едва ли. Оттогава мина много време, Хари.

— Знам. Благодаря ти.

Хари затвори и зави в посоката, указана от табела с надпис „Държавна болница“. Комплексът заемаше целия хълм пред него.

Герда Нелвик, блага жена в средата на четирийсетте с пищен бюст, беше единствената дежурна в Отдела, провеждащ тестове за бащинство в Съдебномедицинския институт на Държавната болница. Тя посрещна Хари и го въведе в сградата. Вътре нищо не подсказваше, че в помещенията се извършват лабораторни анализи с цел разобличаването на закоравели престъпници. Светлите, уютни зали с украси по стените издаваха единствено преобладаващо женския състав на колектива.

Хари не идваше тук за първи път и познаваше добре процедурите при ДНК-тестове. Ако беше дошъл в делничен ден, зад прозорците на лабораториите щеше да види как жени в бели манти, шапки и ръкавици за еднократна употреба, наведени над разтвори и апарати, съсредоточено извършват тайнствени процеси, наречени изследвания на косми, кръвни проби и амплификация. В крайна сметка всички тези процеси се превръщаха в кратък доклад със заключение под формата на стойности по петнайсет различни показателя.

Минаха покрай стая с етажерки, където държаха кафяви пликове с адресите на полицейски участъци из цялата страна. Хари знаеше, че вътре има дрехи, косми, калъфи на мебели, кръв и други органични проби, изпратени за анализ. Специалистите от Съдебномедицинския институт имаха задачата да снемат от материала числения код, представляващ определени участъци от мистериозната гирлянда, наречена ДНК, и така да идентифицират притежателя на генетичния материал с деветдесет и девет цяло и девет процента сигурност.

Кабинетът на Герда Нелвик побираше само няколко етажерки с класьори и бюро с настолен компютър, върху което бяха натрупани високи купчини документи. На голяма снимка, сместена между книжата, се усмихваха две момчета със сноуборд в ръка.

— Синовете ви? — попита Хари и седна.

— Така казват — усмихна се тя.

— Моля?

— С колегите обичаме да се шегуваме на тази тема. По телефона споменахте, че идвате във връзка с ДНК-анализ, извършен в нашата лаборатория.

— Да. Искам да разбера какви поръчки са пристигали от конкретно място през последните дванайсет години и кой по-конкретно е изпращал пробите.

— За какво място става дума?

— Клиниката „Мариенлюст“.

— Сигурен ли сте?

— Защо?

Тя сви рамене.

— По принцип тестовете за бащинство се поръчват от съдилища или адвокати. Понякога и от частни лица, но рядко от болнични заведения.

— В случая не се касае за проверка на бащинство, а за установяване на роднинска връзка заради опасност от наследствено заболяване.

— Аха — кимна Герда. — Значи фигурират в базата данни.

— Можете ли да проверите още сега?

— Ако разполагате с… — Герда погледна часовника — … трийсет секунди, да.

Хари кимна.

Тя въведе името на клиниката, като си диктуваше на глас:

— М-а-р-и-е-н-л-ю-с-т.

Облегна се на стола и изчака компютърът да приключи търсенето.

— Лошото време действа потискащо, нали? — обърна се тя към Хари.

— Да — кимна разсеяно той, докато слушаше тракането на харддиска, сякаш за да разбере дали отговорът на машината ще оправдае очакванията му.

— Тъмнината убива настроението — продължи Герда. — Дано скоро завали сняг. Ще стане малко по-светло.

— Мм.

Тракането спря.

— Да видим — промърмори Герда и се вторачи в екрана.

Хари си пое дълбоко дъх.

— Клиниката „Мариенлюст“ действително е била наш клиент. Но не и през последните седем години.

Хари напрегна мозъка си. По кое време Идар Ветлесен е преустановил практиката си там?

Герда смръщи вежди.

— Преди това обаче виждам доста поръчки.

Тя се поколеба. Хари искаше да го чуе от нейните уста. Не му се наложи да чака дълго:

— Струват ми се твърде много за медицински център.

Хари усещаше, че е на прав път, който ще го изведе от лабиринта. По-точно ще го вкара в лабиринта, в самата сърцевина на мрака.

— Разполагате ли с имената и личните данни на изследваните лица?

— Обикновено да, но в този случай клиниката явно е пожелала да останат анонимни — поклати глава Герда.

Проклятие! Хари затвори очи и се замисли.

— Но все още разполагате с резултатите от тях, нали? Имам предвид, знаете дали въпросното лице е баща на детето, или не.

— Да — потвърди тя.

— И какви са те?

— Не мога да ви отговоря веднага. За тази цел трябва да вляза в профила на отделните проби и ще отнеме повече време.

— Добре. Но в базата данни все още съхранявате ДНК-профилите, които са постъпвали за анализ в института, нали?

— Да.

— И анализът е подробен, какъвто се прави при полицейско разследване?

— Дори по-обстоен. За да се установи дали предполагаемият баща е биологичният родител на детето, се налага да изследваме повече участъци от структурата на ДНК-молекулата, защото половината от генетичния материал е на майката.

— Значи, ако ви донеса биологичен материал от определен човек, можете да проверите дали ДНК-профилът му съвпада с друг профил, който фигурира в базата данни заради поръчката от клиника „Мариенлюст“?

— Да — отвърна Герда.

По интонацията ѝ личеше, че очаква някакво обяснение.

— Чудесно. Колегите ми ще ви изпратят генетичен материал от няколко лица, които са съпрузи и деца на изчезнали през последните години жени. Проверете дали данните от тях вече съществуват в системата ви. Ще се погрижа за официална заповед.

Очите на Герда проблеснаха.

— Сетих се къде съм ви виждала! В „Шоуто на Бусе“. Да не би да идвате във връзка с…

Макар в стаята да бяха само двамата, тя прошепна прозвището на чудовищния убиец, сякаш беше цинизъм, ругатня или заклинание, което не бива да се изрича на глас.

Хари се обади на Катрине и я помоли да се срещнат в кафене „Джава“ на възвишението Санкт Ханс. Паркира пред стара жилищна сграда. През портата не би могла да мине и градинска косачка, ала отпред гордо се мъдреше табела „Гараж. Не паркирай!“, заплашваща нарушителите с принудително отстраняване. По тротоара крачеха забързани минувачи, тръгнали на пазар. Леденостуден северняк от възвишението духна черните шапки на прегърбените участници в погребално шествие, поело към гробището „Нашия спасител“.

Хари купи от кафенето двойно еспресо и кортадо — и двете в картонени чашки — и седна на стол на тротоара. В езерото в парка от отсрещната страна на улицата самотен белоснежен лебед се носеше по водата с шия, извита под формата на въпросителен знак. Хари се сети как наричаха капаните за лисици — лебедови шии. Вятърът нагърчваше водната повърхност и тя приличаше на настръхнала от студа.

— Кортадото топло ли е? — попита Катрине и протегна ръка.

Хари ѝ подаде чашата и двамата тръгнаха към паркираната кола.

— Добре че имаш възможност да работиш в събота — отбеляза той.

— Исках да кажа същото и за теб.

— Аз нямам семейство. За такива като мен почивните дни са лишени от стойност. Ти обаче си омъжена и имаш личен живот.

До колата ги чакаше злобно навъсен старец.

— Обадих се за „паяк“ — осведоми ги той.

— Напоследък станаха много модерни — отбеляза подигравателно Хари и отключи вратата. — Само дето трудно си намират място за паркиране.

Качиха се в автомобила. Старецът почука с кокалестия си пръст по прозореца. Хари го свали.

— Паякът ще дойде всеки момент. Длъжни сте да го изчакате на мястото на нарушението.

— Нима? — Хари му показа служебната си карта.

Мъжът я подмина с пренебрежителна физиономия и си погледна ядосано часовника.

— Портата е твърде тясна, за да имате претенции за гараж — обърна му внимание Хари. — Ще изпратя служител от „Паркинги и гаражи“ да свали незаконната табела пред портата. Очаквайте и солена глоба.

— Какво?

— От полицията сме.

Старецът дръпна хищно служебната карта на Хари, огледа го мнително, после огледа и картата, и пак Хари.

— Този път ще ви се размине — недоволно промърмори възрастният човек и му върна картата. — Тръгвайте.

— Но не и на вас. Веднага ще се свържа с колегите.

Старецът го изгледа разгневен.

Хари запали колата и остави двигателя да поработи, преди да потегли. Обърна се към стареца:

— Правилникът ви задължава да не мърдате оттук, докато дойдат.

Колата тръгна и двамата с Катрине видяха смаяното изражение на стареца в огледалото.

— Колко си отмъстителен! — разсмя се гръмко Катрине. — Та това беше само един безобиден дядка.

Хари я стрелна с поглед. Беше направила странна физиономия, все едно смехът ѝ причинява болка. Макар опитът ѝ да го вкара в леглото си да завърши с неуспех, тя не се смущаваше от компанията му. Напротив: започна да се държи по-свободно. Явно отказвайки на красива жена, мъжът печели нейното уважение и доверие.

Хари се усмихна. Какво ли би си помислила Катрине, ако знаеше, че сутринта се бе събудил с ерекция и ясни спомени за сън, в който я обладава върху мивката в тоалетната на бар „Фенрис“? Чукаха се бясно: тръбите започнаха да пращят, водата в кабинките — да клокочи, а луминесцентните лампи — да премигат и да бръмчат. При всеки тласък усещаше хладния фаянс до топките си. Огледалото зад нея вибрираше и отражението му се разми, докато двамата удряха яростно бедра и гърбове в чешми, сешоари за ръце и дозатори за течен сапун. Едва когато спря, Хари забеляза, че в огледалото вижда чуждо лице.

— За какво мислиш? — попита Катрине.

— За размножаване.

— Охо?

Хари ѝ подаде кутия. Катрине я отвори. Най-отгоре имаше лист с инструкции как се взема натривка от устна кухина за ДНК-тест.

— Става дума за бащинство — обясни Хари. — Но засега не знам подробности.

— И къде отиваме? — Катрине вдигна въпросително пликче с клечки за уши.

— В Сулихьогда, за да вземем проби от близнаците.

По полята около имението снегът вече сдаваше фронта. Изглеждаше сив и мокър върху територията, която продължаваше да владее. Ролф Утершен ги посрещна на стълбището и ги покани вътре да пийнат по чаша кафе. Докато събличаха връхните си дрехи, Хари му съобщи с каква цел са дошли. Ролф Утершен не прояви интерес за какво им е биологичен материал от дъщерите му, само кимна в знак на съгласие.

Близначките плетяха във всекидневната.

— Какво майсторите? — поинтересува се Катрине.

— Шал — отговориха те в хор, — леля ни помага.

Ане Педершен, седнала в люлеещия се стол, също плетеше. Кимна усмихнато на Катрине.

— Трябва ми малко слюнка от устата ви — обяви засмяно полицайката и размаха клечка за уши. — Кажете „ааа“!

Момиченцата избухнаха в смях и веднага оставиха плетките.

Хари последва Ролф Утершен в кухнята. Там миришеше на току-що сварено кафе.

— Значи сте сгрешили и онзи лекар не е Снежния човек? — попита Ролф.

— Възможно е, но не е изключено Ветлесен да е бил свързан със случая по някакъв начин. Имате ли нещо против да надникна в плевнята?

Ролф Утершен го подкани с жест да направи каквото е нужно.

— Ане почисти пода — уточни той. — И едва ли са останали следи.

И наистина — вътре всичко беше подредено и измито. Хари си спомняше колко дебел слой кръв бе засъхнал върху пода, когато Холм взе проби оттам. Сега дъските бяха излъскани. За кръвта подсказваше единствено розовото им оцветяване. Той застана до дръвника и погледна вратата. Опита се да си представи как Силвия коли кокошки, когато Снежния човек се появява на вратата. Дали я е изненадал? Беше обезглавила две кокошки. Не, не две, а три. Две плюс една. Защо плюс една? Хари затвори очи. Двете кокошки намериха до дръвника. Кръвта им бе текла в следите, останали от ударите с брадвата. Обикновено така се колят кокошки. Третата обаче се намираше по-далеч върху пода и бе изпоцапала дъските с кръв. Сякаш я бе заколил аматьор. Кръвта по шията ѝ се бе съсирила. Точно като кръвта по шията на Силвия. Хари си спомни какво обяснение предложи Бьорн Холм. Мисълта, появила се изневиделица в главата му, изобщо не беше нова. Беше се спотайвала до останалите полуобмислени, полусдъвкани, полуреални предположения. Сега обаче придоби завършен вид: третата кокошка беше убита като Силвия Утершен, с клуп с нажежаема жичка.

Хари приклекна да огледа по-внимателно дъските, обагрени в розово.

Ако наистина Снежния човек е обезглавил третата кокошка, защо е използвал такъв клуп, а не брадва? Много просто: защото брадвата е изчезнала в тъмната гора. Следователно е заклал кокошката след убийството на Силвия Утершен. Изминал е целия път обратно до къщата, за да го направи. С каква цел? Вуду ритуал? Внезапна прищявка? Глупости, този тип убийци са като машини и винаги се придържат към предначертан план, не нарушават схемата си на действие.

Трябва да е имал основателна причина.

Каква?

— Каква е причината да го правим? — чу гласа на Катрине.

Хари изобщо не я бе чул да влиза. Стоеше до вратата на плевнята и единствената крушка в помещението осветяваше ясно лицето ѝ. Тя му показа две пликчета с клечки за уши и протегна ръка да му ги подаде. От гледката го побиха тръпки. Подсети го за случката в дома на Бекер. Но забеляза и друго, някаква прилика.

— Нали ти казах — промърмори Хари и отново се върна към огледа на розовите следи. — Струва ми се, че надушвам роднинска връзка. Някой се опитва да я потули.

— Кой? — попита тя и тръгна към него. Токчетата на високите ѝ ботуши затракаха върху дъските на пода. — Кого си набелязал?

Приклекна до него. Сгряващата миризма на мъжкия ѝ парфюм бързо се разнесе из студения въздух и нахлу в ноздрите му.

— Нямам представа.

— Значи това не е пореден етап от методична полицейска работа, а просто твое хрумване. Имаш теория — установи тя и прокара десния си показалец по дървените стърготини.

— Не е само теория — отсече Хари след кратко колебание.

— Слушам те.

— Арве Стьоп.

— Да?

— Той твърди, че при Идар Ветлесен лекувал травма от тенис. Според Боргхил обаче Ветлесен не му е направил картон. Питам се каква ли е причината.

— Вероятно Стьоп си е направил и пластична операция — вдигна рамене Катрине. — Може да се е страхувал документацията да не попадне в чужди ръце.

— Всички пациенти на Ветлесен са се опасявали от огласяване на корекциите по външния им вид. Ако Идар Ветлесен се беше съобразявал с желанието им за пълна дискретност, нямаше изобщо да има картотека. Според мен Стьоп е искал да потули нещо друго, много по-скандално.

— Например?

— В „Шоуто на Бусе“ Стьоп излъга, че в рода му няма наследствени заболявания или случаи на психични разстройства.

— Значи има?

— В името на теорията ми нека предположим, че има.

— В името на теорията, която още не може да се нарече такава?

Хари кимна.

— Идар Ветлесен трябва да е бил таен експерт по синдрома на Фар, щом дори секретарката му Боргхил не знае. Как тогава Силвия Утершен и Бирте Бекер са го открили?

— Как според теб?

— Нека приемем, че Ветлесен е бил специалист не по генетично предавани болести, а по способността да пази тайна. Самият той определи дискретността като основна и ключова част от бизнеса си. Затова към Ветлесен за помощ се обръща негов приятел с вече поставена от по-сериозен специалист диагноза синдром на Фар, защото и най-добрият лекар не може да се конкурира с него в умението да пази тайните на пациентите си. Болният от синдрома на Фар държи никой да не узнава за здравословния му проблем и плаща допълнително, за да си осигури мълчанието на лекаря. Въпросният пациент може да си го позволи.

— Арве Стьоп?

— Да.

— Но щом е ходил в друга клиника, значи рискът болестта му да се разчуе така или иначе съществува.

— Това не е основното му притеснение. Стьоп се бои повече пресата да не надуши, че той води потомството си на изследвания, за да провери дали са наследили болестта. А понеже децата му са незаконни и официално той няма наследници, се налага изследванията да се направят при пълна тайна. Всъщност тези деца растат с други бащи, които ги припознават като свои биологични синове и дъщери. Например Филип Бекер не е подозирал, че не той е бащата на Юнас. Същото важи и за…

Хари кимна красноречиво към къщата.

— Ролф Утершен? — прошепна изумена Катрине. — Близначките не са ли негови? Нима… — тя вдигна пликчетата, — … нима това е генетичен материал от Арве Стьоп?

— Възможно е.

— Изчезналите жени… другите деца…

— Ако ДНК-тестът покаже, че Стьоп е баща на Юнас и на близначките, в понеделник ще вземем проби от децата на всички изчезнали жени.

— Значи… Арве Стьоп е изчукал половин Норвегия? Забременял е десетки жени и след като са родили децата, е започнал да ги избива?

Хари вдигна рамене.

— И защо?

— Ако се окажа прав, Стьоп е психопат и можем само да предполагаме каква е причината за действията му. Впрочем, често зад лудостта се крие съвсем ясна логика. Гледала ли си научнопопулярни предавания за тюлени?

Тя поклати отрицателно глава.

— Говорим за изключително хладнокръвен и рационално мислещ тюлен-баща, който убива. След като женската роди тюленчето и то преживее успешно критичния за оцеляването му период, бащата се опитва да убие майката, защото знае, че тя не се съвкупява два пъти с един и същи самец. Иска да ѝ попречи да роди още тюлени и така да предпази поколението си от конкуренти.

Катрине имаше доста недоумяващ вид.

— Пълна лудост. Само дето се чудя кое е по-откачено: да разсъждаваш като тюлен или да допуснеш, че някой разсъждава като тюлен — отбеляза тя.

— Както вече казах… — Хари се изправи и коленете му изпукаха, — това е само теория.

— Лъжеш — тя го погледна в очите. — Вече си сигурен, че Арве Стьоп е бащата.

Хари се усмихна малко криво.

— Същата откачалка си като мен — заключи тя.

— Да тръгваме — подкани я той. — Лаборантите в Съдебномедицинския институт чакат клечките за уши с пробите.

— В събота? — Катрине заличи рисунката си върху стърготините и се изправи на свой ред. — Нямат ли личен живот?

След като занесоха пробите и Герда им обеща да им съобщи резултата още същата вечер или най-късно утре сутринта, Хари закара Катрине на улица „Сайлдюк“.

— У вас пак не свети — установи той. — Сама ли си?

— Готина мацка като мен? Как ли пък не! — усмихна се тя и посегна към дръжката на вратата. — Никога не оставам без компания.

— Мм. Защо настоя да запазя в тайна идването ти в Берген пред тамошните ти колеги?

— Моля?

— Щяха да се зарадват, когато научат, че разследваш убийства в столицата.

— Бергенчани не величаят Осло като столица — сви рамене тя и слезе от колата. — Лека нощ.

— Лека.

Хари пое към улица „Санер“.

Забеляза как Катрине сякаш се вцепени, когато ѝ зададе въпроса. И все пак не беше много сигурен. Кое ли е сигурно в тези времена? Например пукот, приличен на щракване на ударника на револвер, се оказва шум от клон, счупен от изплашено до смърт дете. Хари вече нямаше как да се преструва, че не се е досетил. Онази вечер, когато Катрине насочи служебното си оръжие към гърба на Филип Бекер и Хари застана на пътя на огневата линия, се чу звук като от пречупен клон. Смазаното щракване от падането на ударник. Щом е паднал, значи преди това е бил вдигнат, съобрази впоследствие Хари. Значи Катрине бе дръпнала спусъка почти до края и ако Хари не бе застанал пред нея, куршумът е щял да прониже Бекер. Катрине е имала намерение да го убие. Не, Хари не можеше да се преструва повече. Светлината, паднала върху лицето ѝ на вратата на плевнята, му помогна да я познае. Затова ѝ каза: „Надушвам роднинска връзка.“

Главен полицейски инспектор Кнют Мюлер-Нилсен обожаваше Джули Кристи. Толкова беше луд по нея, че досега не бе намерил смелост да признае увлечението си на жена си. От друга страна, подозираше съпругата си в платонична изневяра с Омар Шариф, затова не се чувстваше гузен, докато седи до половинката си и поглъща с очи невероятната Джули Кристи. Ала щастието му се помрачаваше, защото в момента неговата любима прегръщаше страстно гореспоменатия Омар на екрана. Телефонът звънна и Мюлер-Нилсен вдигна слушалката, а жена му натисна копчето за пауза. Красивият, но непоносим кадър от филма „Доктор Живаго“ замръзна на екрана.

— Добър вечер, Хуле — поздрави на свой ред Мюлер-Нилсен, след като старши инспекторът се представи. — При вас сигурно сега е лудница.

— Имате ли минутка? — попита дрезгавият, но учтив глас.

Мюлер-Нилсен погледна алените, потреперващи устни и замъглените очи на Джули.

— Ще ви отделя нужното време, Хуле.

— Когато говорихме в кабинета ви в Берген, ми показахте снимка на Герт Рафто. Още тогава ми се стори някак познат.

— И?

— Споменахте ми и нещо за дъщеря му: справяла се добре с живота. „От нея излезе човек“ — така се изразихте и кимнахте, все едно това ми е известно.

— Ама от нея действително излезе свестен човек, нали?

— Зависи от гледната точка.

Двайсет и четвърта глава

Под полилеите на зала „Соня Хение“ в хотел „Радисън“ цареше радостно вълнение. Арве Стьоп посрещаше гостите на вратата. Челюстите му се бяха схванали от усмивки, а травмата на лакътя му започна да се обажда вследствие ръкостискането с всеки влязъл. Млада жена от фирмата-организатор на събитието се доближи до него и съобщи с усмивка, че всички гости са заели местата си. Черният ѝ семпъл костюм и слушалките с почти невидим микрофон ѝ придаваха вид на агент в „Мисията невъзможна“.

— Да влизаме — подкани го тя и оправи папийонката му с приятелски нежен жест.

На ръката ѝ забеляза брачна халка. Бедрата ѝ се поклащаха съблазнително, докато вървеше пред него към залата. Дали между тези бедра се бе появило дете? Черният панталон прилепваше плътно към стегнатото ѝ дупе и Арве Стьоп си представи същото това дупе, само че без панталони, в апартамента си на пристана Акер Брюге. Жената обаче му се струваше доста делова. Щеше да си създаде излишни главоболия, докато я вкара в леглото. Тя го погледна в голямото огледало до вратата. Арве Стьоп разбра, че го е разобличила, и се усмихна широко, съжалително. Тя се засмя, а по бузите ѝ плъзна лека, неособено делова руменина. Мисията невъзможна? Тъкмо напротив. Само че не тази вечер.

Осмината гости на масата му се изправиха да го приветстват. Дамата, която бе поканил да го съпровожда на събитието, беше заместник-главният редактор на „Либерал“: скучен, но разумен избор. Беше омъжена, с деца и имаше състареното лице на жена, прекарваща всеки ден между дванайсет и четиринайсет часа на работното си място. Горките ѝ деца! И горко на Арве Стьоп, ако някой ден заместник-главният редактор се усети, че животът не се изчерпва с „Либерал“. Сътрапезниците му вдигнаха тост в негова чест. Стьоп обгърна залата с поглед. Под полилеите блестяха пайети, бижута и засмени очи. И рокли: без презрамки, без рамене, без гърбове, без срам.

От тонколоните гръмна „И тъй рече Заратустра“. На срещата с фирмата организатор Стьоп отбеляза, че Щраусовата симфонична поема не му се струва оригинално начало на празненството, защото звучи твърде помпозно и му напомня за създаването на човечеството. „Точно това е целта ни“, отвърнаха организаторите.

На сцената, обвита в дим и светлина, излезе известен телевизионен водещ. Беше им поискал шестцифрена сума за хонорар.

— Уважаеми дами и господа! — извика той в голям безжичен микрофон.

Стьоп веднага го асоциира с еректирал член.

— Добре дошли на събитието, което ще се превърне в една от най-незабравимите вечери в живота ви! — Устните на водещия почти докосваха черната глава на фалосовидния микрофон.

Арве Стьоп вече очакваше с нетърпение края на празненството.

Хари се взираше в етажерката със снимките на починалите си колеги. Напрягаше се, но мислите му се щураха безразборно и отказваха да се подредят в цялостна картина. През цялото време го преследваше усещането, че някой му диша във врата и предугажда всяка негова стъпка, но точно това обяснение не му бе хрумвало. Невероятно по своята простота и същевременно немислимо по сложността си.

Кнют Мюлер-Нилсен му разказа, че смятали Катрине за един от най-обещаващите им кадри в разследването на убийства; изгряващата звезда на Берген. Не създавала никакви проблеми с изключение на една приумица, която я подтикнала да се премести в Отдела за борба с порока. Свидетел по отдавна прекратено разследване поради липса на улики се обадил в полицията и се оплакал, че Катрине Брат непрекъснато го тормози с нови и нови въпроси по случая. Отказвала да го остави на мира, макар свидетелят да бил казал на полицията всичко, което знаел. И така станало ясно, че Катрине продължава да работи по приключения случай без знанието на началниците си. Правела го само през свободното си време и по принцип не би представлявало сериозен проблем, но управлението в Берген категорично ѝ било забранило да се занимава именно с този случай. Катрине Брат посочила няколко пропуска в следователската работа, ала никой не пожелал да я изслуша. Разочарована, тя подала молба за преместване в друг отдел.

— Случаят се бе превърнал в идея-фикс за нея — уточни Мюлер-Нилсен в края на разговора. — Ако не ме лъже паметта, по това време мъжът ѝ я напусна.

Хари стана, излезе в коридора и се приближи до вратата на Катрине. В съответствие с инструкциите кабинетът ѝ беше заключен. Хари продължи нататък по коридора и влезе в стаята с копирните машини. На най-долния рафт до листовете за принтера имаше гилотина за хартия — тежка желязна плоскост с монтиран нож. Доколкото си спомняше, отдавна никой не бе използвал огромната машина. Хари я отнесе на ръце до кабинета на Катрине.

Вдигна я високо над главата си и се прицели в дръжката. Запрати я с всичка сила. Гилотината се заби в бравата, а касата хлътна в рамката. Тя изпука.

Хари успя да отстъпи навреме, за да спаси краката си от гилотината, която се приземи с глуха въздишка. Разхвърчаха се стърготини. Той ритна вратата и тя се отвори. Взе гилотината и влезе в кабинета на Катрине.

Помещението изглеждаше не по-различно от времето, когато работеше тук с Як Халвуршен: спретнато, без украшения, снимки или други лични вещи. Бюрото ѝ се заключваше с обикновен централен механизъм. След два удара с гилотината най-горното чекмедже и ключалката бяха счупени. Хари започна да рови в купчината папки, перфоратори и други канцеларски материали. Намери нож в калъф. Извади го. Острието му беше набраздено. Едва ли го използваше за инструмент в гората, например. Хари прокара острието по листовете под ножа и той потъна дълбоко и плавно в хартиената маса. В долното чекмедже намери две запечатани кутии с патрони за служебния ѝ револвер. Единствените лични вещи бяха два пръстена, единият от които инкрустиран с камъни, блестящи на светлината от настолната лампа. Хари го бе виждал някъде. Затвори очи и се опита да си спомни къде. Голям пръстен в различни цветове. Натруфен. Лас Вегас. Катрине не би сложила такова бижу на ръката си. Изведнъж му просветна. Сърцето му биеше тежко, но равномерно. Беше виждал пръстена в спалнята на Бекер.

В зала „Соня Хение“ вечерята приключи и сервитьорите отнесоха чиниите и приборите. Облегнат на стената в дъното на помещението, Арве Стьоп гледаше как гостите, скупчили се пред сцената, не откъсваха очи от бандата. Музиката звучеше внушително. Скъпо. Грандомански. Арве Стьоп не се отърва от съмненията си, но организаторите на събитието успяха все пак да го убедят, че с всяка инвестиция в доброто настроение на служителите си подсигурява тяхната лоялност, гордост и въодушевление от работното им място. „Плащайки за група с международно признание, акцентирате върху успеха на списанието ви и популяризирате престижа на марката «Либерал» сред рекламодателите“, уверяваха го те.

Вокалистът притисна слушалката до ухото си, домогвайки се до най-високия тон в международния си хит от осемдесетте.

— Мортен Харкет пее страхотно дори когато изфалшивява — отбеляза глас до Стьоп.

Обърна се. Веднага разбра, че е виждал тази жена, защото Арве Стьоп не забравяше красавиците. Само имената им, къде и кога са се запознавали. Беше елегантна, облечена в семпла черна рокля с цепка. Напомни му на някого. На Бирте. Бирте имаше подобна рокля.

— Това е направо скандално — каза той.

— Тонът е много висок и е трудно да го вземеш — защити тя вокалиста, без да поглежда Арве Стьоп.

— Скандално е, че не си спомням как се казваш. Срещали сме се и преди.

— Не сме се срещали — възрази тя. — Ти ме беше зяпнал.

Тя отметна черната коса от лицето си. Имаше класическа, изчистена хубост. Като Кейт Мос. Бирте приличаше по-скоро на Памела Андерсън.

— Можеш ли да ме обвиниш? — усмихна се той и усети как се събужда, как кръвта плъзва по вените му и отнася изпитото шампанско до онези части от мозъка му, които го правеха сънлив и ефирен.

— Как ти е името?

— Катрине Брат.

— Сега си спомних. Ти не си ли от рекламодателите ни, Катрине? Или беше банкерка? Не? Наемодателка? Фотограф на свободна практика?

С усмивка на уста Катрине клатеше отрицателно глава след всяко негово предположение.

— Вмъквам се неканена на разни партита — обясни тя. — Една от журналистките в списанието ти ми е приятелка. Каза ми кой ще свири на събитието. Достатъчно било да си облека рокля и да се появя. Имаш ли желание да ме изхвърлиш?

Тя поднесе чашата с шампанско към устните си — малко тънки за вкуса на Стьоп. Падаше си по по-сочни, но и нейните изглеждаха примамливо червени и влажни. Тя продължаваше да гледа групата и той плъзна поглед по профила ѝ. Не само по профила на лицето. Огледа елегантната извивка на гърба ѝ, безупречния овал на гърдите ѝ, който не се дължеше на силикон, а вероятно на качествен сутиен. Дали е кърмила бебе?

— Обмислям го — отвърна той. — Можеш ли да ме разубедиш?

— Със заплаха. Как ти звучи?

— Става.

— Отвън цяла шайка папараци дебне звездите на вечерта да излязат и да издадат някоя пикантерия. Ами ако им разкажа за теб и моята приятелка от „Либерал“? Намекнал си ѝ, че няма да направи кариера в списанието, след като те е отрязала.

Арве Стьоп се разсмя с цяло гърло. Гостите вече им хвърляха любопитни погледи. Наведе се към Катрине и усети мириса на парфюм, подобен на неговия.

— Първо, изобщо не се притеснявам от евентуални последствия за доброто ми име. Публикациите на колегите ми от клюкарските издания изобщо не ме интересуват. Второ, твоята приятелка не става за журналист и, трето, излъгала те е. Оправих я цели три пъти. Ако искаш, разкажи за това на папараците. Омъжена ли си?

— Да — отвърна непознатата, обърна се към сцената и отпусна тежестта върху другия си крак.

В цепката на роклята ѝ се показа ластикът на жартиер. Устата му пресъхна и той отпи от шампанското. Жените пред сцената се клатеха наляво-надясно, захласнати по групата. Арве Стьоп вдиша през носа. Из въздуха се носеше миризмата на разгонени самки.

— Имаш ли деца, Катрине?

— Искаш ли да имам?

— Да.

— Защо?

— Защото жените, дали живот, са разбрали какво означава да се оставиш на природните закони и раждането ги е направило по-зрели от останалите жени. И мъже.

— Глупости.

— Напротив. Майките вече не търсят потенциален баща, а искат да се забавляват.

— Добре — засмя се тя. — Тогава имам деца. На какво ти се играе?

— Ау — Стьоп си погледна часовника. — Не си губиш времето.

— На какво ти се играе?

— На всичко.

— Чудесно.

Певецът затвори очи, хвана микрофона с две ръце и изпя кресчендото на парчето.

— Тук ми стана скучно. Ще се прибирам.

Стьоп остави празната си чаша върху подноса на минаващ покрай него сервитьор.

— Живея на Акер Брюге. В същия вход, където се намира редакцията на „Либерал“, на последния етаж. Най-горният звънец.

— Знам къде е — усмихна се хитро тя. — Колко преднина ти трябва?

— Дай ми двайсетина минути. И ми обещай да не говориш с никого, преди да си тръгнеш оттук. Дори с приятелката си. Уговорихме ли се, Катрине Брат?

Арве Стьоп се надяваше да не е сбъркал името ѝ.

— Повярвай ми, искам не по-малко от теб това да си остане само между нас — отвърна тя и в погледа ѝ припламна ярка светлина като зарево от горски пожар на хоризонта. Катрине вдигна чашата си. — Впрочем, изчукал си я не три, а четири пъти.

Стьоп я погледна за последно и тръгна към изхода. Остави зад гърба си треперливия фалцет на вокалиста.

Трясък на врата. По улица „Сайлдюк“ отекнаха веселите викове на четирима младежи, които явно се прибираха от нощен купон. Подминаха колата, паркирана до тротоара, без да обърнат внимание на шофьора вътре. Завиха зад ъгъла и улицата отново утихна. Хари се наведе към предното стъкло и погледна към прозорците на Катрине Брат.

Можеше да се обади на Хаген, да бие тревога, да вземе със себе си Скаре и патрул. Но Хари искаше да се увери, че не греши. Иначе го очакваха сериозни последствия, както впрочем и Катрине. Слезе от колата и позвъни на звънеца без име на третия етаж. Почака. Опита още веднъж. После се върна до колата, извади щанга тип „кози крак“ от багажника и позвъни на първия етаж. Обади се сънлив мъжки глас. Зад него бръмчеше телевизор. След петнайсет секунди мъжът слезе да му отвори. Хари се легитимира.

— Не съм чул да има скандал в сградата — изненада се мъжът. — Кой повика полиция?

— Идвам по своя инициатива — обясни Хари. — Благодаря ви за съдействието.

И на вратата ѝ нямаше табела. Хари почука, долепи ухо до студеното дърво и се ослуша. После заби върха на щангата между вратата и рамката точно над бравата. Тъй като навремето общината бе построила жилищните сгради в квартал „Грюнерльока“ за работниците във фабриките по поречието на река Акершелва и съответно не беше вложила скъпи материали, опитът на Хари да разбие вратата — втори в рамките на по-малко от час — се увенча с успех.

Пристъпи в тъмния коридор и спря за няколко секунди. Ослуша се и чак тогава включи осветлението. Пред него имаше поставка за обувки с шест чифта. Нито един от тях не изглеждаше достатъчно голям, за да е мъжки. Вдигна чифт ботуши, които бе виждал на краката на Катрине. Подметките още бяха мокри.

Влезе във всекидневната. Запали джобното си фенерче. Ако случайно тя се прибере, докато той тършува из дома ѝ, поне да не го види от улицата.

Лъчът от фенерчето се плъзна върху пода, изработен от полирани борови дъски с големи фуги между тях, върху бял диван, ниски етажерки с книги и усилвател от ексклузивната марка „Лин“. До стената се намираше ниша с тясно, застлано легло и кухненски кът с готварска печка и хладилник. Жилището изглеждаше чисто и подредено, обзаведено малко спартански. Точно като дома на Хари. Фенерчето освети лице, втренчило очи в неканения гост. После още едно. Черни дървени маски, оцветени с бои.

Хари си погледна часовника. Единайсет. Продължи да оглежда, като местеше фенерчето. Над единствената маса в стаята бяха закачени изрезки от вестници. Покриваха стената от пода до тавана. Хари се приближи. Разгледа заглавията, а сърцето му се разтуптя като гайгеров брояч.

Всички статии бяха свързани с убийства.

Не с едно или две, а с десет-дванайсет. Хартията на някои изрезки беше пожълтяла, защото случаите бяха стари. Въпреки изминалото време обаче се бяха запечатали в паметта на Хари. Помнеше всички тези случаи, защото едно нещо ги свързваше неразривно: разследването оглавяваше не кой да е, а той.

Върху масата, до настолния компютър и принтера, се намираше купчина папки. Полицейски доклади. Разгърна една от папките. Съдържанието не касаеше негов случай, а убийството на Лайла Осен на Юлрикен. В друга папка се натъкна на безследното изчезване на Они Хетлан във Фелсиден. Хари прегледа и трета: информация за обвиненията в упражняване на полицейско насилие срещу Герт Рафто. Разлисти и следващата. Вътре намери същата снимка на Рафто, която му показа Мюлер-Нилсен в кабинета си. Сега приликата му се струваше очевидна.

Най-горният лист в купчината до принтера представляваше рисунка. Бърза, любителска скица с молив. Мотивът обаче личеше ясно: фигура на снежен човек с издължено, сякаш стичащо се лице от топящ се сняг, мъртвешки очи от въглени и дълъг тънък морков за нос, сочещ надолу. Хари прелисти купчината. Откри още рисунки, до една на снежни човеци. Повечето само лица. „Маски — помисли си той, — мъртвешки маски.“ Едно от лицата имаше птича човка, малки човешки ръце от двете страни и къси птичи крачета. Върху друго пък бе нарисувана зурла на прасе и цилиндър.

Хари се зае да претърсва единия край на стаята, като си повтаряше наум съвета, който бе дал и на Катрине на остров Финьой: освободи ума си от очаквания и гледай, без да търсиш нещо определено. Прерови всички чекмеджета, шкафове, разбута кухненски принадлежности, почистващи препарати, дрехи, екзотични шампоани и чуждестранни кремове в банята, където тежкият мирис на парфюма ѝ се бе просмукал във въздуха. Подът под душа беше мокър, а в мивката имаше памучна клечка, изцапана с туш за мигли. Излезе от банята. Нямаше представа какво иска да намери, но му се струваше, че не е тук. Изправи се и се огледа наоколо.

Грешеше.

Тук беше. Просто още не го бе открил.

Извади книгите от лавиците, отвори тоалетното казанче, провери дали подът и стените имат отпорени дъски, обърна матрака на леглото. Не остана какво повече да претърсва. Провери навсякъде. Безрезултатно.

Основното правило на обиска гласи: липсващото е също толкова важно, колкото и наличното. Хари се сети какво не бе открил в жилището на Катрине. Погледна си часовника. И се зае да замаскира следите си.

Чак когато подреди рисунките в купчина върху масата, му хрумна да провери принтера. Дръпна чекмеджето с листовете. Най-горният беше пожълтял и по-дебел от обикновена хартия за разпечатване. Хари го взе. Миришеше особено, все едно бе напръскан с подправка или обгорен. Вдигна листа срещу настолната лампа. Търсеше водния знак. И го откри: в долния десен ъгъл, между фините фибри на хартията, които ясно личаха на светлината от крушката. Изведнъж вените на врата му се издуха, кръвта запрепуска, сякаш на мозъка не му достигаше кислород.

Той включи компютъра. Пак си погледна часовника. Машината се забави цяла вечност, докато зареди операционната система и програмите. Хари веднага избра функция „търсене“. На екрана се появи весело анимационно куче, заподскача и започна да лае беззвучно, опитвайки се да съкрати времето на чакащия пред компютъра. Хари се взираше нетърпеливо в сменящите се надписи на екрана, докато компютърът търсеше из различните папки и файлове. Вдясно броят на намерените резултати все още беше нула. Хари провери дали е написал правилно думата в полето за търсене. „Тувумба“. Затвори очи. Машината бръмчеше приглушено като доволно мъркаща котка. Спря. Хари отвори очи. „Търсената дума — открита в 1 документ“. Той премести маркера на мишката върху посочения файл. Появи се жълт правоъгълник с информация за датата на последното форматиране: 9 септември. Кликна два пъти върху документа. Пръстът му потрепери леко. Белият фон на краткия текст проблесна в мрачната стая. У Хари не остана капка съмнение. Съдържанието беше същото като в писмото от Снежния човек.

Двайсет и пета глава

Арве Стьоп лежеше в легло с рамка, изработена по поръчка във фабрика „Мисуку“ в Осака, и кожена тапицерия, ушита в индийския град Ченай, защото законите на щата Тамил Надус забраняват директен износ на толкова скъпа кожа. Доставиха му леглото чак половин година след поръчката, но чакането си струваше. Прилягаше безупречно към тялото му като гъвкава гейша, подпираше го, където е нужно, и му позволяваше да го регулира в най-различни нива и посоки.

Вторачил се в тавана, Арве Стьоп наблюдаваше как бавно се върти вентилаторът от тиково дърво. В момента тя пътуваше с асансьора. По домофона ѝ бе обяснил, че я чака направо в спалнята и е оставил вратата на апартамента отворена. Копринените боксерки разхлаждаха приятно нагорещената му от алкохола кожа. От малките, компактни тонколони на уредбата, марка „Боуз“, пръснати из целия апартамент, се носеше чилаут музиката на „Кафе Дел Мар“. Арве Стьоп вече чуваше тракането на токчетата ѝ по паркета във всекидневната. Бавни, но сигурни крачки. Звукът беше достатъчен да го възбуди. Само ако знаеше тази мацка какво я чака…

Ръката му се плъзна под леглото, пръстите напипаха каквото търсят.

Тя се появи на вратата. Лунната светлина огря силуета ѝ. Погледна го с леко подигравателната си усмивка, разкопча колана на дългото си черно кожено палто и го остави да се свлече на земята. Той притаи дъх, но тя още не бе съблякла роклята. Приближи се до леглото и му подаде нещо гумено. Животинска маска в светлорозово.

— Сложи си я — заповяда тя с делови тон.

— Я виж ти. Маска на прасе.

— Прави каквото ти казвам.

Пак познатия странен пламък в погледа ѝ.

— Mais oui, madame.

Арве Стьоп си сложи маската. Тя покри цялото му лице. Миришеше на гумени ръкавици за еднократна употреба. Едва виждаше жената през тесните процепи за очи.

— А аз искам от теб да… — подхвана той и веднага си даде сметка колко притеснен звучи гласът му.

Не успя да продължи, защото усети пареща болка над лявото ухо.

— Не говори! — извика тя.

Постепенно осъзна, че го е ударила. Макар да знаеше, че не бива да ѝ се противопоставя, за да не развали играта, той просто не издържаше повече под влажната гумена, розова маска със свински уши и зурла. Следващият удар се заби в стомаха му с шокираща сила. Арве Стьоп се преви надве, изохка и падна по гръб върху леглото. Даде си сметка, че е престанал да диша, едва когато пред очите му се разстла пълна тъмнина. Отчаяно се помъчи да си поеме въздух под прилепналата маска. Усети как жената стегна в хватката си китките зад гърба му. Мозъкът му най-сетне получи достатъчно кислород. Заедно с него се появиха болката и гневът. Какво си въобразява тази проклета кучка! Дръпна се рязко от ръцете ѝ и понечи да я хване, но китките му бяха закопчани с белезници на гърба. Перверзна курва!

Тя се приближи до него и прошепна:

— Виждаш ли какво е това?

Понеже маската се бе свлякла над очите му, Арве Стьоп не виждаше нищо.

— Няма нужда — отвърна той. — И по миризмата усещам, че в стаята има разгонена кучка.

Тя го удари над слепоочието и за миг той престана да чува. Все едно околните звуци бяха запис на диск, който прескача и после пак тръгва. Когато се опомни, Стьоп усети нещо топло да се стича по бузата му.

— С какво ме удряш, по дяволите? — извика той. — Разкървави ме, откачалка такава!

— С това.

Арве Стьоп усети нещо твърдо до носа и устата си.

— Помириши — подкани го тя. — Не е ли приятно? Стомана и оръжейно масло. „Смит & Уесън“. Има уникален аромат, нали? Изчакай да помиришеш барута. Ще ти хареса още повече. Ако изобщо успееш да усетиш миризмата му, де.

„Явно обича бруталните игрички“, опитваше се да се успокои Арве Стьоп. Но и в гласа ѝ, и в цялата ситуация нещо поставяше случващото се в нова, по-различна светлина. И за първи път от много време насам — толкова много, че се върна чак в детските си години, защото бе забравил чувството — Арве Стьоп изпита страх.

— Наистина ли не искаш да го запалим? — попита Бьорн Холм и се загърна в коженото си яке. — Когато този модел волво излезе на пазара, стана известен именно с качественото си парно.

Хари поклати глава и си погледна часовника. Един и половина. Повече от час дебнеха пред апартамента на Катрине в колата на Холм. По улиците, потънали в сиво-синкав мрак, не се виждаше жива душа.

— В началото волвото ми е било бяло, цвят номер 42 — бъбреше Бьорн Холм. — Но предишният собственик го пребоядисал в черно. В момента смятат този модел за ветеран и така нататък. Обаче плащам само 365 крони годишен данък. Това прави по една крона на ден…

Бьорн Холм млъкна, защото забеляза предупредителния поглед на Хари. После наду Дейвид Ролингс и Джилиън Уелч — единствената съвременна музика, която можеше да понася. Беше я записал на касета не само за да си я пуска на допълнително монтирания касетофон в колата, а и защото споделяше възгледите на малцината верни почитатели на касетите, които твърдяха, че аудиодисковете никога няма да възпроизведат качествения звук на магнетофонната лента.

Бьорн Холм си даваше сметка колко досаден става с бъбренето си, когато е нервен. Хари го извика, без да му обясни почти нищо, и Бьорн се чувстваше притеснен от тази неизвестност. Според старши инспектора било по-добре Бьорн изобщо да не знае подробности. И понеже беше хрисим, уравновесен и интелигентен по природа, Бьорн реши да не си навлича неприятности, като задава излишни въпроси. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че ситуацията му харесва. Погледна си часовника.

— Сигурно е забила някое гадже — предположи той.

— Какво те кара да мислиш така? — сепна се Хари.

— Ами нали каза, че мъжът ѝ я бил напуснал? Съвременните свободни жени действат като свободните мъже.

— А именно?

— Придържат се към модела на четирите стъпки: излез, огледай стадото, набележи си най-беззащитната плячка и атакувай.

— Мм. И ти ли действаш така?

— Само до третата стъпка — отвърна Бьорн Холм и огледа прическата си в огледалото. — Този град е пълен с предизвикателни, но фригидни жени.

Преди да излезе, Бьорн Холм дълго се чуди дали да не си сложи гел на косата, но му се стори твърде радикално. От друга страна обаче, може би идеята не беше чак толкова лоша. Като ще е гарга, рошава да е.

— Мамка му — извика Хари. — Мамка му, мамка му!

— Какво?

— Вода под душа, мирис на парфюм, следи от туш за мигли. Прав си, Холм.

Старши инспекторът извади телефона си и набра трескаво някакъв номер. Отговориха му веднага.

— Герда Нелвик? Обажда се Хари Хуле. Как вървят изследванията? Добре. Какво показват междинните резултати?

Бьорн Холм гледаше въпросително Хари. Той само промърмори „мм“ и изрази съгласие с едно лаконично „да“.

— Благодаря ви. Само да ви попитам дали някой мой колега се е обаждал преди мен за резултатите. Какво? Ясно. Да, свържете се с мен, когато приключите.

И затвори.

— Вече може да запалиш колата — обърна се той към Холм.

— Какво става?

— Отиваме в хотел „Радисън“. Катрине Брат ни е изпреварила: обадила се е в Съдебномедицинския институт и е поискала информация за тестовете за бащинство.

— Не е ли много рано за резултати? — Бьорн Холм настъпи газта и зави надясно към площад „Скоус“.

— С първия тест установяват дали мъжът е биологичен баща на детето със сигурност до деветдесет и пет процента. После продължават изследванията с цел да потвърдят припокриването на генетичния материал до деветдесет и девет процента и деветдесет и девет стотни.

— И?

— Според междинните резултати Арве Стьоп е баща на близначките Утершен и на Юнас Бекер.

— О, по дяволите.

— Подозирам, че Катрине наистина следва четиристепенния ти модел за събота вечер. Плячката ѝ се казва Арве Стьоп.

Докато старият подменен двигател бръмчеше по тихите улици в квартал „Грюнерльока“, Хари се обади в оперативната дежурна централа и помоли за подкрепление. Подминаха пункта за неотложна медицинска помощ на „Стургата“. Парното отопление оправдаваше името си: бълваше мощна гореща струя въздух срещу двамата мъже.

Удин Накен, журналист във „Ве Ге“, зъзнеше на тротоара пред хотел „Радисън“ и проклинаше най-общо света и хората, а по-конкретно — работата си. Доколкото можеше да прецени, празненството на „Либерал“ вървеше към своя край, защото последните гости напускаха залата. По принцип именно те се оказват най-интересни и „цъфват“ по вестникарските заглавия. Приключването на редакционния брой обаче наближаваше. Още пет минути и Удин трябваше да измине няколкостотинте метра до офиса на улица „Акер“, да седне пред компютъра и… да напише на редактора, че вече е голям човек и няма никакво желание да кисне като тийнейджър пред прозореца, където се вихри купонът, с нос, долепен до стъклото, и с надеждата някой да излезе и да му разкаже кой с кого е танцувал, кой кого е черпил с питие и кой с кого се е натискал. С две думи, щеше да му изпрати молба за напускане.

По време на празненството до журналистите стигнаха някакви слухове — прекалено фантастични, за да са лъжливи, — но не беше редно да ги публикуват. Всичко си има граници. Пресата също се подчинява на неписани правила. Или поне журналистите от поколението на Удин. За останалите професионалният морал бе изгубил стойността си.

Той се огледа. На студа зъзнеха само неколцина негови колеги и фотографи — явно бяха най-издръжливите или пък имаха по-дълъг срок за предаването на материалите за утрешния брой на „техните“ издания. До тротоара рязко сви забързано волво „Амазон“, шофьорът удари спирачки и отвътре изскочи мъж. Удин Накен го позна веднага. Даде знак на фотографа да го последва и двамата хукнаха след полицая.

— Хари Хуле — изпуфтя задъхан Накен. — Какво търси тук полицията?

Старши инспекторът се обърна. Очите му бяха кървясали.

— Отиваме на купона, Накен. Къде се забавляват празнуващите?

— В зала „Соня Хение“ на втория етаж. За твое съжаление купонът свърши.

— Мм. Да си мяркал Арве Стьоп?

— Тръгна си. Може ли да попитам защо го търсиш?

— Не. Сам ли си тръгна?

— На пръв поглед — да.

Старши инспекторът прикова очи в журналиста.

— В смисъл?

Удин Накен наклони глава. Нямаше представа какво става, но вече не се съмняваше, че има нещо.

— Плъзнаха слухове, че на партито се заговорил с някакво секси парче. Яко разгонена. Това за жалост няма как да го включа в репортажа за събитието.

— И? — избоботи полицаят.

— Жена, отговаряща на описанието, напусна хотела двайсет минути след Стьоп. Качи се в такси.

Хуле хукна обратно към колата. Удин обаче не възнамеряваше да го изпусне така лесно.

— Не тръгна ли след нея, Накен?

Журналистът веднага долови сарказма, но подобни язвителни забележки вече изобщо не го трогваха. Минало им беше времето.

— Не е известна, Хуле. За нас не е новина, когато медийна звезда чука простосмъртна. Освен ако тя не се разприказва. А тази изчезна.

— Как изглеждаше?

— Слаба, смугла. Хубава.

— Облекло?

— Дълго, черно кожено палто.

— Благодаря ти.

Хуле се качи във волвото.

— Ей! — извика Накен. — А аз какво ще получа в замяна?

— Спокоен сън — отвърна старши инспекторът. — Заради мисълта, че си допринесъл за сигурността на гражданите в Осло.

Удин Накен изпрати колата с мрачно изражение. Таратайката, облепена с ленти, се изгуби с дрезгав подигравателен смях. Време беше да се махне оттук. Да напише молбата за напускане. Да заживее като зрял човек.

— Крайният срок наближава — напомни фотографът. — Хайде, да приключваме с тъпия материал.

Удин Накен въздъхна примирено.

Арве Стьоп, напълно ослепял зад тъмната маска, се питаше какво ли предстои. Тя го завлече в банята с белезниците, притисна дулото на предполагаемия револвер към ребрата му и го принуди да седне във ваната. После изчезна. Къде ли отиде? Той притаи дъх. Освен ударите на сърцето си чу пращене на електрически уред. Вероятно някоя от луминесцентните лампи в банята сдава багажа? Кръвта, потекла от раната на слепоочието му, стигна до устата му и той усети металния сладникав вкус с върха на езика си.

— Къде беше през нощта, когато Бирте Бекер изчезна от дома си?

Гласът ѝ идваше откъм душа.

— Тук, в апартамента — отвърна Стьоп, като се опитваше да се сети къде всъщност я бе виждал.

Тя му каза, че е полицайка. Ами да: в залата по кърлинг.

— Сам?

— Да.

— А в нощта на убийството на Силвия Утершен?

— Пак тук.

— И цяла вечер не си говорил с никого?

— Да.

— Значи нямаш алиби?

— Нали ти казах, стоях си вкъщи.

— Чудесно.

„Чудесно? — смая се Арве Стьоп. — Нямам алиби! Кое му е чудесното?“ Какво иска тя от него? Да изтръгне самопризнание насила? И защо това електрическо бръмчене се приближава към него?

— Лягай — заповяда тя.

Той се подчини. Кожата на гърба и бедрата му настръхна при допира с леденостудения емайл на ваната. Дъхът му се бе кондензирал върху задната част на маската и тя лепнеше от влагата. Това допълнително затрудняваше дишането му. Гласът ѝ отново зашепна, този път съвсем близо до ухото му:

— Как искаш да умреш?

Да умре? Тази жена се е побъркала! Пълна откачалка. Или не? На ум Стьоп си повтаряше колко важно е да не изпада в паника — та тя само се опитва да го сплаши. Дали зад всичко това не стои Хари Хуле? Ами ако е подценил впиянчения полицай? Цялото му тяло трепереше неудържимо и часовникът му марка „Таг Хойер“ се удряше ритмично в стената на ваната, сякаш организмът му бе осъзнал онова, което мозъкът още отказваше да възприеме. Стьоп отърка глава о дъното на ваната, за да повдигне маската и процепите да попаднат над очите му. Грозеше го смърт. Затова го бе накарал да легне във ваната; за да заличи всякакви следи от кръв. Глупости! Ти си Арве Стьоп, а тя е от полицията. Не знаят нищо.

— Добре тогава, щом не отговаряш — заключи тя. — Вдигни глава.

Ще свали маската. Най-после! Вирна брадичка и усети как ръцете ѝ докосват първо челото, после тила му. После нещо тънко пристегна врата му. Какво, по дяволите…? Примка!

— Недей… — изхриптя той, но примката спря притока на въздух към трахеята.

Белезниците издрънчаха в дъното на ваната.

— Всичките си ги убил — процеди тя и стегна още по-силно. — Ти си Снежния човек, Арве Стьоп.

Ето. Тя го изрече на глас. До мозъка му не стигаше достатъчно кръв и му се зави свят, но намери сили да поклати енергично глава.

— Напротив, точно ти си — настоя тя.

Стьоп имаше чувството, че ще му отскубне главата.

— Току-що те провъзгласих за Снежния човек.

Тъмнината настъпваше неумолимо. Той вдигна крака си и пак го отпусна, а петата му се удари безсилно и глухо във ваната.

— Усещаш ли как ушите ти шумят, Стьоп? Мозъкът просто не получава достатъчно кислород. Приятно, а? Бившият ми съпруг обожаваше да лъска, докато го душа.

Той се помъчи да извика, да събере нищожните остатъци от въздух в дробовете си и да го изкара под желязната хватка на примката, ала се оказа невъзможно. Господи, тази жена явно не иска признание. Стьоп вече чуваше шум в ушите си като бълбукането на шампанско. Нима задушаването настъпва толкова лесно? Не, не може да е истина!

— Ще те провеся във всекидневната — прошепна тя до ухото му и го потупа приятелски по главата. — С лице към фиорда, за да се наслаждаваш на гледката.

После Стьоп чу леко писукане. По филмите апаратите за отчитане на сърдечна дейност известяват с такъв звук колабирането на пациента, а правата линия на монитора показва, че сърцето му е спряло.

Двайсет и шеста глава

Хари натисна звънеца на Арве Стьоп за втори път. Ловец, излязъл посред нощ, се прибираше без плячка по моста над канала. Огледа черното волво — единствения автомобил насред площада на Акер Брюге.

— Едва ли ще ни отвори, ако при него има жена — отбеляза Бьорн Холм и огледа триметровата порта.

Хари позвъни и на останалите звънци в сградата.

— Там не живеят хора. Вътре има само офиси — осведоми го Холм. — Стьоп живее сам на последния етаж, така съм чел.

Хари се огледа.

— Недей — спря го Холм, все едно и без думи отгатна намеренията на Хари. — Не можем да отворим портата с лост. А и стъклото е армирано и следователно — силно устойчиво на механични повреди. Трябва да изчакаме портиерът да…

Хари тръгна обратно към колата. Този път Холм не съумя да предвиди с предишната бързина какво крои старши инспекторът. Едва когато Хари се качи на предната седалка, Бьорн се сети, че ключовете са още в стартера, и извика:

— Недей, Хари! Недей, чуваш ли!

Ревът на двигателя погълна останалата част от думите му. Гумите първо избуксуваха върху хлъзгавите, мокри плочи, но после колата потегли. Бьорн Холм препречи пътя на Хари и размаха енергично ръце, ала видя решителния пламък в очите на старши инспектора и побърза да се отдръпне. Бронята на волвото се удари в портата. Стъклото се пръсна на бели кристалчета. Само след миг те се посипаха по земята. Преди Бьорн да е успял да установи размера на щетите върху колата си, Хари слезе от волвото и се втурна през портата — вече без стъкло. Бьорн го последва, ругаейки под нос. Хари довлече две кашпи с палми с височината на човешки бой до асансьора и го извика. Изчака алуминиевите врати да се разтворят и избута саксиите между тях. После посочи бяла врата със светеща в зелено табела „изход“:

— Ако ти тръгнеш по аварийното стълбище, а аз — по главното, няма откъде да се измъкне. Ще се срещнем на седмия етаж, Холм.

Още преди да е стигнал до третия, Бьорн стана вир-вода. Нито тялото, нито мозъкът му бяха подготвени за такова натоварване. За бога, той е криминален експерт, а не полицай! Обичаше да пресъздава драматичните моменти, а не да ги създава.

Спря за миг и се ослуша. Чу само заглъхващото ехо от собствените си стъпки и запъхтяното си дишане. Какво да прави, ако се сблъска с някого по стълбите? Хари му бе поръчал да си вземе револвера, но това означава ли да го използва при необходимост? Бьорн се хвана за парапета и отново се завтече нагоре. Как би постъпил на негово място Ханк Уилямс? Би забил глава в поредното питие. А Сид Вишъс11? Би показал среден пръст и офейкал. Ами Елвис? Елвис. Елвис Пресли. Кураж! Бьорн Холм извади револвера си.

Стълбите свършиха. В дъното на коридора завари Хари, облегнат на стената до кафява врата. В едната си ръка държеше револвер, а с показалеца на другата направи знак на Бьорн да мълчи. После посочи вратата — беше открехната.

Холм се приближи предпазливо.

— Ще проверим жилището стая по стая — обясни шепнешком Хари. — Ти — стаите отляво, аз — онези отдясно. С едно и също темпо, гръб в гръб. Не забравяй да дишаш.

— Почакай! — спря го Бьорн. — Ами ако Катрине е вътре?

Хари го погледна въпросително.

— Така, де… — продължи смутено Бьорн, опитвайки се да разбере какво точно е искал да каже. — В най-лошия случай ще застрелям… колега.

— В най-лошия случай ще загинеш от куршум на колега — поправи го Хари. — Ясно?

Младият криминален експерт от Скрая кимна и си обеща, ако всичко приключи благополучно, да пробва как ще му стои гел.

Хари бутна безшумно вратата с крак и влезе. Веднага усети силно въздушно течение. Насочи се към първата врата вдясно в дъното на коридора. Хвана дръжката с лявата си ръка и насочи напред револвера. Отвори рязко вратата и влезе: работен кабинет. Вътре нямаше никого. Над бюрото висеше голяма карта на Норвегия със забити карфици.

Хари излезе в коридора, където го чакаше Холм. Старши инспекторът му даде знак да не сваля оръжието.

Кухня, библиотека, тренировъчна зала, трапезария, зимна градина, гостна. Нито следа от човешко присъствие.

Хари усети как температурата спада. Когато стигнаха до всекидневната, разбра причината. Плъзгащата се врата към терасата на покрива и към басейна зееше широко отворена, а белите пердета се вееха неспокойно. С красноречив жест Хари нареди на Холм да провери вратата отдясно, а самият той застана пред другата. Пое си дълбоко дъх и се сви, за да намали размерите на мишената, която представляваше за противника си. Отвори.

В тъмнината зърна очертанията на легло, бели чаршафи и нещо, наподобяващо човешко тяло. С лявата си ръка затърси опипом ключа за осветлението по стената.

— Хари! — извика Холм. — Насам, Хари!

Гласът на криминалния експерт звучеше разтревожен, но Хари не му обърна внимание и се съсредоточи върху тъмнината пред себе си. Пръстите му намериха реостата и след като го завъртя, светодиодните крушки окъпаха спалнята в светлина. Нямаше никого. Хари отвори шкафовете. Искаше да ги провери, преди да излезе. В коридора Холм стоеше с револвер, насочен към вътрешността на банята. Хари се приближи до него.

— Не мърда. Мъртъв е — прошепна Холм.

— Тогава защо извика?

Хари отиде до ваната, наведе се над голия мъж и свали маската от лицето му. По врата му се виждаше червена следа. В бледото, подпухнало лице със силно изпъкнали изпод клепачите очни ябълки Хари едва позна Арве Стьоп.

— Ще повикам групата — каза Холм.

— Почакай.

Хари долепи длан до устата на Стьоп. После го разтърси.

— Какво правиш, Хари?

Старши инспекторът разтърси тялото още по-силно.

Бьорн сложи ръка върху рамото на колегата си.

— Хари, не виждаш ли, че…

Холм отскочи изплашено назад, защото ненадейно клепачите на Стьоп се повдигнаха. „Мъртвецът“ си пое въздух дълбоко, мъчително и хрипкаво като гмуркач без акваланг, изплувал на повърхността.

— Къде е тя? — попита го веднага Хари.

Стьоп отметна глава и прикова в старши инспектора разширените си, потъмнели от шока зеници.

— Къде е? — повтори Хари.

Стьоп гледаше като замаян. От отворената му уста се изтръгнаха само няколко хрипа.

— Чакай тук, Холм.

Бьорн кимна.

Хари излезе от банята и се отправи към терасата в жилището на Стьоп. Застана на ръба. Двайсет и пет метра под краката му се виждаха отблясъци от водата в канала. Лунната светлина му позволи да се ориентира в мрака: ето я скулптурата на жената, ходеща на кокили, ето го пустия мост… А малко по-нататък… По водата се носеше нещо лъскаво и обло като корем на умряла риба. Черно кожено палто. Катрине бе скочила от седмия етаж.

Хари направи крачка напред и се озова между две празни саксии. Връхлетя го спомен от детството: Йойстайн пада от наклонена скала в езерото Хаукшерн. Хари и Сабото го довличат до брега. После Йойстайн лежи в болнично легло, а яката около врата му прилича на строително скеле. От този инцидент Хари си извади важна поука: от височини се скача, не се пада, задължително с долепени до тялото ръце, за да не си счупиш ключицата. Трябва да събереш смелост, да вземеш решение, преди да погледнеш в бездната, и да скочиш, преди страхът да те е надвил. Затова той хвърли якето си върху пода на терасата, скочи във въздуха и чу познатото бучене в ушите си. Черната вода се приближаваше към него със страшна бързина. Черна като асфалт.

Хари събра пети и в следващия миг сякаш някой изсмука въздуха от тялото му, а мощна ръка дръпна дрехите му. Всички звуци изчезнаха. Усети прилив на парализиращ студ. Зарита с крака и изплува. Огледа се и загреба с ръце към палтото. Ледената вода започна да вкочанява стъпалата му. Той си даваше сметка, че само след няколко минути тялото му ще престане да функционира заради критично ниската температура. Ако ларинксът на Катрине пък функционира правилно, вероятно е блокирал нахлуването на вода в организма ѝ, а бързото изстудяване би могло да се окаже спасително, защото прекратява временно метаболизма, привежда клетките и органите в анабиоза и помага на жизнените функции да се справят с минимално количество кислород.

Хари си проправяше път към коженото палто в тежката вода. Стигна до целта си и сграбчи…

Неволно си помисли, че демоните са я изяли и са оставили само връхната ѝ дреха.

Изруга и се огледа наоколо. После вдигна очи към терасата, плъзна поглед към стряхата, към водосточните тръби, към скосените покриви на сградата. Отчая се при вида на толкова много сгради, тераси, аварийни стълбища и изходи в лабиринта от фасади на Акер Брюге. Вече не усещаше краката си от прасците надолу. Не можеше дори да се каже, че Катрине се бе опитала да го преметне: той сам се върза на най-евтиния трик. В прилив на обезсърчение Хари дори претегли възможността да се отпусне и да потъне във водата. Смъртта от удавяне не причинява болка.

В четири часа сутринта на леглото пред Хари седеше Арве Стьоп с тракащи зъби, загърнат в халат. Приятният загар бе изсмукан от лицето му. Собственикът на „Либерал“ приличаше на съсухрен старец. Зениците му поне се бяха възстановили до нормалните си размери. След като се върна от водната си разходка, Хари се пъхна под горещия душ. Холм му даде пуловера си, а Стьоп — анцуг от гардероба си. От всекидневната се чуваше как Бьорн Холм ръководи по телефона акцията по залавянето на Катрине Брат. Хари му поръча да се свърже с оперативната дежурна част, за да разпространят описание на външния ѝ вид; с полицията на летище „Гардермуен“, в случай че Брат се опита да се измъкне с някой от ранните полети, и с отряда за бързо реагиране „Делта“, които да щурмуват жилището ѝ. Хари знаеше отсега, че последното начинание е напълно излишно и няма да открият Брат в дома ѝ.

— Значи, според вас действията на Катрине Брат са били продиктувани не от склонност към сексуални закачки, а от желанието да ви убие? — попита старши инспекторът.

— А вие друго обяснение ли имате? — отвърна Стьоп с тракащи зъби. — За бога, тя се опита да ме удуши!

— Мм. И ви е попитала дали имате алиби за часовете на убийствата?

— Да! Колко пъти да ви го повторя! — простена Стьоп.

— Значи, тя ви мисли за Снежния човек?

— Един господ знае какво мисли! Тя е пълна откачалка.

— Може. Но това не означава, че говори само измислици.

— Какво намеквате?

Стьоп си погледна часовника. Хари знаеше, че адвокат Крун ще се появи всеки момент и ще му забрани да говори с клиента му. Затова реши да действа, без да се бави:

— Вие сте биологичният баща на Юнас Бекер и на близнаците Утершен.

Стьоп вдигна рязко глава. Хари усети, че трябва да настъпи още по-сериозно:

— Единствен Идар Ветлесен е знаел за това. Вие, а не друг, сте го изпратили в Швейцария и сте платили кратката му специализация по синдрома на Фар, нали? Самият вие страдате от това заболяване, защото сте го наследили от родителите си.

По разширените зеници на Арве Стьоп Хари разбра, че е уцелил десетката.

— Ветлесен сигурно ви е казал, че го разпитваме, и вие сте се изплашили да не пропее. Или той е започнал да ви изнудва с пари.

Редакторът се взираше в Хари като попарен. Поклати глава.

— Така или иначе, Стьоп, явно сте се страхували ужасно истината за тези деца да не излезе наяве, защото това би съсипало кариерата и името ви. За да го предотвратите, сте очистили единствените, които биха могли да ви разобличат: майките на децата и Идар Ветлесен. Не е ли така?

— Аз… — погледът на Стьоп сновеше тревожно из стаята.

— Да?

— Нямам какво повече да ви кажа. — Стьоп се наведе напред и зарови глава в дланите си. — Говорете с Крун.

— Добре.

Времето летеше. Адвокатът щеше да се появи всеки момент. Хари реши да изиграе последния си силен коз:

— Ще им го кажа.

Стьоп седеше неподвижно. Надигна глава:

— На кого?

— На журналистите, как на кого? — небрежно отвърна Хари. — Със сигурност ще ни подложат на безжалостен разпит. Нали такива новини наричате сензации?

В погледа на Стьоп се появи знак, че е разбрал.

— Какви? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

— Известен мъж от столичния елит примамва млада жена в дома си, но впоследствие се оказва нейна жертва.

Хари огледа платното на стената зад Стьоп. Изобразената фигура приличаше на гола жена, която върви по въже.

— Успява да го убеди да си сложи маска на прасе, уж за да си поиграят. После обаче полицията намира мъжа гол и разплакан във ваната.

— Не можете да го направите! — избухна Стьоп. — Подобен… подобен компромат е в разрез с професионалния ви дълг да пазите в тайна информация, придобита по служебен път.

— Разпространението на информация за случилото се може да е в разрез с вашия имидж, Стьоп, но изобщо не нарушава служебните ми права. Всъщност точно обратното.

— Обратното? — почти извика редакторът.

Зъбите му престанаха да тракат, а цветът по бузите му се възвърна.

Хари се изкашля:

— Моят единствен капитал и предпоставка за успеха на работата ми е високият ми професионален морал.

Хари изчака Стьоп да съобрази, че това са негови думи, и продължи:

— Аз съм пазител на реда и закона и професионалният ми морал ме задължава да информирам обществото за всичко, освен ако информацията не опорочава разследването. А в случая информацията за вас, публикувана в медиите, не пречи по никакъв начин на разследването.

— Не можете да го направите.

— Не само мога, а и ще го направя.

— Това… това ще ме съсипе.

— Както „Либерал“ съсипва по една обществена личност на първата си страница всяка седмица ли?

Стьоп направи опит да каже нещо, но само отвори и затвори уста като риба.

— Но дори и хората с висок професионален морал са склонни да правят компромиси — обнадежди го Хари.

Стьоп го изгледа продължително.

— Надявам се, разбирате — Хари навлажни устни и премлясна, за да възпроизведе точно думите на събеседника си, — в качеството си на полицай съм длъжен да се възползвам от създалата се ситуация.

Стьоп кимна.

— Да започнем с Бирте Бекер. Как се запознахте с нея?

— Предлагам да прекратите разпита — чу се глас.

Двамата мъже се обърнаха. На вратата стоеше Юхан Крун — избръснат, с чиста риза, сякаш току-що излязъл изпод душа.

— Добре — сви рамене Хари. — Холм!

Луничавото лице на Бьорн се появи на вратата зад Крун.

— Обади се на Удин Накен от „Ве Ге“.

После Хари се обърна към Стьоп:

— Нещо против да ви върна дрехата по-късно днес?

— Почакайте.

Арве Стьоп разтърка с ръце челото си, за да активизира кръвообращението си.

— Юхан — подхвана най-сетне той, — свободен си. Ще се справя сам.

— Арве, не смятам, че…

— Прибирай се и се наспи, Юхан. Ще се чуем по-късно.

— Като твой адвокат съм длъжен…

— Като мой адвокат си длъжен да мълчиш и да се омиташ, щом те моля, Юхан. Ясно?

Юхан Крун вирна брадичка и събра остатъците от накърненото си професионално достойнство, но по лицето на Стьоп прецени, че е по-добре да се откаже. Кимна, обърна се и напусна апартамента.

— Докъде бяхме стигнали? — попита редакторът.

— До началото — напомни Хари.

Двайсет и седма глава

За пръв път Арве Стьоп видя Бирте Бекер през един студен зимен ден в Осло по време на лекция, организирана в Централната аудитория. Там се проведе мотивационен семинар, където фирмите изпращат изтощените си служители за така наречената „енергийна инжекция“, тоест да слушат лекции, които да ги мотивират да бачкат още по-здраво. Опитът на Арве Стьоп показваше, че повечето лектори на такива семинари са бизнесмени, пожънали някакъв успех с неособено оригинална идея, спортисти, спечелили златни медали в световно първенство по слабо популярна дисциплина, или алпинисти, превърнали изкачването на планини и описанието как са го направили в своя прехрана. Всички те бяха постигнали успехи благодарение на силната си воля и висок морал — или поне така твърдяха. Бяха мотивирани. И организаторите очакваха тази нагласа да подейства заразително и на участниците в семинара. Арве Стьоп беше последният лектор в програмата. Обикновено се съгласяваше да говори само при това условие. Изнасяйки заключителната лекция в семинара, пред него се откриваше възможност да заклейми останалите лектори като алчни нарцисисти, да ги разпредели в трите гореспоменати категории и да се причисли към първата: хора, успели благодарение на бизнес идея, лишена от оригиналност.

И така, на семинара в Централната аудитория Арве остана верен на себе си и заяви, че парите, изразходвани за организирането на този мотивационен семинар, са отишли на вятъра, а повечето хора в залата никога няма да стигнат далеч, защото, за разлика от лекторите на подиума, имат късмета да не изпитват болезнено натрапчива потребност от признание. Арве, разбира се, не се разграничи напълно от групата на лекторите и дори обясни причината за неутолимия си стремеж към изява: баща му не му обръщал никакво внимание и се наложило от малък да търси любов и възхищение другаде. Затова щял да стане актьор или музикант, ако имал художествен талант.

Както обикновено, отначало публиката зяпна от почуда, но към средата на лекцията всички избухнаха в смях. Стьоп спечели благоразположението им. А той знаеше, че постепенно това благоразположение ще премине във възхищение. Блестеше от подиума със сиянието на постиженията си. Независимо какво говореше, Арве Стьоп се славеше с многото си професионални успехи, а никой не е в състояние да опровергае успеха, дори своя собствен. Стьоп посочи късмета като главен виновник за израстването си, постара се да омаловажи таланта си и подчерта, че ширещата се некадърност и ленивост в норвежкия икономически живот способства за успеха на хора с посредствени качества.

Накрая всички станаха на крака и го аплодираха бурно.

Той се усмихна и погледна настойчиво смуглата красавица на първия ред. Съвсем скоро щеше да узнае името ѝ: Бирте. Забеляза я още щом влезе в залата. Стьоп си даваше ясна сметка, че комбинацията от слаби бедра и големи гърди често се дължи на силиконови импланти, но не беше противник на изкуственото разкрасяване на женското тяло. Лак за нокти, силикон. Каква е разликата?

Докато го аплодираха, той слезе от сцената и започна да стиска ръцете на зрителите от първия ред. Постъпката му беше направо идиотска и подхождаше единствено на американския президент, но Арве Стьоп не даваше пет пари. Никак, ама никак не му пукаше какво ще си помислят хората: доставяше му удоволствие да разбунва духовете с поведението си. Спря пред красавицата. Тя го гледаше с пламнали от въодушевление бузи. Той ѝ протегна ръка, а тя направи реверанс като пред кралска особа. Докато се здрависваше с нея, пъхна в дланта ѝ визитката си, чиито ръбове се бяха забили в ръката му. Жената огледа пръстите му за венчална халка.

Пръстенът беше матов, а ръката — слаба и бледа. Въпреки това тя стисна десницата му с изненадваща сила.

— Силвия Утершен — представи се тя с глуповата усмивка. — Голяма ваша почитателка. Исках просто да изразя възхищението си.

Така в един топъл летен ден в Осло се запозна със Силвия Утершен в магазина „С дъх на Африка“. На външен вид Силвия не се отличаваше с нищо. Беше обаче омъжена.

Арве Стьоп вдигна очи към африканските маски и зададе въпрос на продавачката, за да сложи край на неловката ситуация. Всъщност той не намираше нищо смущаващо, но жената — Марита? Марите? — до него изтръпна, когато Силвия Утершен му протегна ръка. Арве Стьоп дойде в този магазин именно по настояване на Марите. Искала да му покаже декоративни възглавнички със зеброва шарка. Марите — не беше ли Марита? — заяви, че непременно трябва да се сдобие с тях, защото подхождали на леглото, от което двамата бяха станали преди малко. По чаршафите бяха останали дълги руси косми и Стьоп нямаше търпение да ги махне.

— Възглавничките със зеброва шарка свършиха — обясни Силвия Утершен. — Какво ще кажете за тези?

Тя се приближи до прозореца и слънцето освети гърба и дупето ѝ. „Никак не е зле“, помисли си Стьоп. Но светлокестенявата ѝ коса му се стори оредяла и без блясък.

— Какво представляват? — поинтересува се жената, чието малко име започваше с М.

— Имитация на кожа от гну.

— Имитация ли? — изсумтя презрително М. и преметна лъскавата си руса грива през рамо. — Предпочитаме да изчакаме, докато заредите със зебра.

— И зебровата шарка е имитация, не е естествена кожа — осведоми я Силвия със снизходителната търпелива усмивка на майка, която обяснява на децата си, че Луната не е направена от сирене.

— Няма значение — отвърна М., присви начервените си устни в кисела усмивка и хвана Арве под ръка. — Благодаря за съдействието.

На него поначало никак не му се понрави идеята двамата с М. да се появят заедно на обществено място, а свойският ѝ жест вече му се стори прекален. Тя вероятно забеляза раздразнението му, защото навън веднага го пусна. Арве си погледна часовника.

— Ау, закъснявам за съвещание.

— Няма ли да обядваме заедно? — попита леко изненадано М., за да прикрие, че се чувства пренебрегната.

— Може да ти звънна по-късно.

Тя му звънна само трийсет минути след като той слезе от сцената на Централната аудитория. Таксито, в което се возеше Арве Стьоп, пълзеше след снегорин, който трупаше мръсен сняг до бордюра.

— На семинара седях точно пред вас — представи се тя. — Искам само да ви благодаря за прекрасната лекция.

— Дано не съм ви зяпал прекалено открито — надвика победоносно той стърженето на желязното гребло по асфалта.

Тя се засмя тихо.

— Някакви планове за вечерта? — попита той.

— Да… — отвърна тя. — Но подлежат на промяна…

Приятен глас. Омайващи думи.

През останалата част от деня той непрекъснато мислеше за нея. Представяше си как я чука върху скрина в преддверието, докато тя удря тила си в картината на Герхард Рихтер, купена от Берлин. Най-хубавата част е очакването.

Тя позвъни на домофона в осем. Той веднага застана до вратата. Чу ехото от механичното задвижване на асансьора като звук от зареждане на оръжие. Бученето се усили — кабината наближаваше последния етаж. Кръвта започна да пулсира в члена му.

Тя се появи. Сякаш някой му удари плесница.

— Коя си ти? — попита той.

— Стине — отвърна жената и по усмихнатото ѝ месесто лице се разля видимо смущение. — Обадих ти се…

Арве я измери от глава до пети. За миг се поколеба дали да не се възползва от удалата му се възможност, защото понякога неугледното и непривлекателното го възбуждаха. Но усети как ерекцията му спада и се отказа.

— Извинявай, не успях да ти звънна. Току-що ме повикаха на съвещание.

— Какво съвещание? — попита тя, без да прикрива колко пренебрегната се чувства.

— Спешно. Може по-късно да ти се обадя.

Затвори вратата и чу как тя се качи в асансьора. Арве Стьоп избухна в смях. Смя се, докато си даде сметка, че вероятно никога повече няма да види смуглата хубавица от първия ред.

Видя я след час. През тези шейсет минути успя да обядва сам в „Бар и ресторант“, да си купи костюм от „Камикадзе“ — впрочем той си тръгна от магазина, облечен в него — и да мине два пъти покрай „С дъх на Африка“, където намери спасение от прежурящото слънце. На третия път влезе в магазина.

— Бързо се върнахте — усмихна се Силвия Утершен.

Намери я точно както преди час — сама в прохладното, тъмно помещение.

— Възглавничките ми харесаха — обясни той.

— Хубави са, наистина — кимна тя и погали с длан имитацията на кожа от гну.

— Какво друго можете да ми покажете? — попита предизвикателно той.

Тя сложи ръка на кръста си. Наклони леко глава встрани. „Знае какво искам — помисли си Арве Стьоп. — Надушва миризмата.“

— Зависи какво точно искате да видите — отвърна тя.

Гласът му неволно потрепери, когато изрече:

— Искам да видя какво има под полата ти.

Изчука я в стаичката за персонала, а тя дори не си направи труда да заключи вратата на магазина.

Арве Стьоп свърши почти веднага. Понякога неугледното и непривлекателното го възбуждаха адски много.

— Във вторник и сряда мъжът ми продава в магазина — обясни му тя, преди да го изпрати. — Какво ще кажеш за четвъртък?

— Може — отвърна той и забеляза, че върху скъпия му костюм е останало леке.

Снежинките се лутаха панически из въздуха между офис сградите на Акер Брюге, когато Бирте се обади. Каза, че се свързва с него, защото ѝ е дал визитката си.

Понякога Арве Стьоп се питаше защо непрекъснато иска да усеща прилив на адреналин, да сваля жени и да спи с тях. Та нали сексуалният акт се свеждаше само до ритуално отдаване под напора на настойчивото му ухажване? Нима не бе натрупал достатъчно любовни завоевания? Вероятно изпитваше страх от остаряването и вкарвайки члена си в тези млади жени, се надяваше да открадне малко от тяхната младост. Защо бързаше толкова, защо поддържаше това трескаво темпо? Сигурно защото си даваше сметка, че не след дълго болестта ще го превърне в развалина. Арве Стьоп не само не знаеше истинския отговор на всичките си въпроси, но и не искаше да го научава.

Същата вечер Бирте стенеше с плътния си глас, докато удряше главата си в картината на Герхард Рихтер, купена в Берлин.

Арве Стьоп изхвърли инфектираната си сперма точно когато звънчето над вратата извести влизането на посетител в „С дъх на Африка“. Опита се да се отдръпне, но Силвия Утершен се ухили и стисна още по-здраво бедрата му. Стьоп се отскубна и си вдигна панталона. Силвия се изхлузи от тезгяха, поприглади лятната си пола и отиде да види какво ще иска клиентът. Арве Стьоп побърза да се приближи към рафтовете с дребни сувенири. Застана с гръб и си вдигна ципа. Чу как влезлият започна да се извинява, задето закъснял, но нямало къде да паркира. Силвия остро му напомни, че лятната ваканция е приключила.

— Закъснявам за срещата със сестра ми. Ти ще поемеш клиента — заяви тя.

Арве Стьоп чу мъжки глас точно зад гърба си:

— С какво мога да ви помогна?

Обърна се и видя слаб като скелет мъж с неестествено големи очи зад чифт очила с кръгли рамки и с дълъг врат като на щъркел. Мъжът беше облечен във фланелена риза.

Арве надникна над рамото му и видя как Силвия излиза през вратата. Подгъвът на полата ѝ се повдигна. По голата ѝ задколянна ямка се стичаше струйка. „Силвия е очаквала това плашило — явно неин съпруг — да се появи всеки момент и нарочно не е заключила вратата — съобрази Арве. — Искала е мъжът ѝ да ни види.“

— Благодаря, няма нужда. Разбрах каквото ме интересуваше — отвърна Арве Стьоп и си тръгна.

Понякога редакторът на „Либерал“ се опитваше да си представи как би реагирал, ако някоя от любовниците му забременее. Чудеше се дали би настоял за аборт, или би искал детето да се роди. Така или иначе, едно беше сигурно: Арве щеше да наложи решението си, защото никога не би позволил друг да се разпорежда с живота му.

С Бирте Бекер не използваха предпазни средства, защото тя му обясни, че страда от безплодие. След три месеца или шест сексуални акта обаче тя се появи на поредната им среща, сияеща от щастие, и му съобщи, че явно все пак може да зачене. Арве Стьоп веднага прецени колко минимална е вероятността да склони Бирте към аборт. Изпадна в паника и настоя да го махнат.

— Познавам отлични специалисти — увери я той. — Ще те изпратя в Швейцария. Никой няма да разбере.

— Това е моят шанс да стана майка, Арве. Според гинеколога ми е истинско чудо, че съм забременяла, и едва ли ще се повтори.

— В такъв случай не желая повече да виждам нито теб, нито бъдещото ти дете. Ясно ли е?

— То ще има нужда от баща, Арве. От дом.

— Не очаквай да ти ги осигуря. Носител съм на ужасна наследствена болест, разбираш ли?

Бирте Бекер не се заблуждаваше: Арве Стьоп нямаше да ѝ помогне да отгледа детето. И понеже бе израснала с баща пияница и майка неврастеничка, от малка беше свикна да се справя сама. Бързо намери на детето си баща и дом.

Филип Бекер остана смаян, когато красавицата, която дълго и упорито ухажваше, изведнъж отстъпи пред настойчивите му молби. И понеже никак не му се вярваше и тя да се е влюбила в него, зрънцето на съмнението бе посято. Само седмица след първата им любовна нощ тя му съобщи, че е бременна. Зрънцето на съмнението вече се бе загнездило в дълбините на душата му.

Когато Бирте се обади на Арве Стьоп и му поднесе новината за раждането на сина му, който му бил одрал кожата, редакторът остана безмълвно втренчен в нищото. После я помоли за снимка. Тя му я изпрати по пощата. Две седмици по-късно се уговориха да доведе малкия в едно кафене. И Бирте наистина се появи. Дундуркаше Юнас, а на ръката ѝ блестеше венчална халка. Арве поглеждаше крадешком към нейната маса, докато, седнал другаде, се преструваше, че чете вестник.

През нощта след срещата не го хвана сън. Мяташе се неспокойно в леглото и мислеше за болестта си.

Трябваше да се направят нужните изследвания, но при лекар, който ще си държи езика зад зъбите. И така, най-подходящият кандидат за дискретната задача му се стори слабохарактерният блюдолизец, набеден за хирург: Идар Ветлесен. Заедно играеха кърлинг.

Отиде при него в клиниката „Мариенлюст“. Предложи му да замине на негови разноски за Швейцария. Там всяка година се събираха най-видните специалисти по синдрома на Фар, за да изнасят лекции и накрая да оповестят поредните отчайващи резултати от изследванията си. Глупакът веднага се съгласи.

Първите медицински тестове на Юнас не отчетоха нищо смущаващо, но Стьоп настоя момчето да минава на контролен преглед всяка година, макар Идар Ветлесен да обясни неколкократно, че първите симптоми на болестта обикновено се появяват чак в зряла възраст. Самият Арве Стьоп нямаше никакви оплаквания до четирийсетата си година.

Две години след като видя как спермата му се стича по задколянната ямка на Силвия Утершен, докато тя напускаше магазина си и живота на Арве Стьоп — повече нито той ѝ се обади, нито тя го потърси, — Силвия се свърза с него. Арве опита да се измъкне с обичайното си оправдание — отивал на спешно съвещание, — но тя обеща да бъде съвсем кратка. В рамките на четири изречения успя да му съобщи, че цялата сперма не е изтекла, защото е родила близнаци. Мъжът ѝ ги смятал за свои. В момента им трябвал щедър инвеститор за „С дъх на Африка“.

— Нима не налях достатъчно в магазина? — пошегува се Арве Стьоп, който имаше навика да реагира на лошите новини с духовити реплики.

— Мога да спечеля парите и по друг начин: като отида в редакцията на „Вижте и чуйте“. Те обожават истории за обикновени жени, чиито деца са от известни бащи.

— Не умееш да блъфираш. Ако го направиш, рискуваш да провалиш брака си.

— Нещата се промениха. Ще напусна Ролф, ако намеря достатъчно пари, за да откупя неговия дял от магазина. Проблемът на „С дъх на Африка“ се крие преди всичко в местоположението. За да разкрия сензационната си тайна пред „Вижте и чуйте“, ще ги накарам да поместят и снимка на магазина, за да му направят реклама. Знаеш ли колко души четат това списание?

И още как. Всеки седми норвежец в зряла възраст. По принцип той нямаше нищо против от време на време да попада в скандалните рубрики на жълтите издания, но мисълта, че ще лъсне на кориците им като нечестивец, възползвал се от звездния си статус, за да съблазни невинна омъжена жена, а после избягал като последния страхливец, никак не му се нравеше. Това би унищожило досегашния му имидж на принципен и безстрашен мъж, а статиите в „Либерал“, критикуващи безскрупулността на определени обществени фигури, щяха да бъдат изтълкувани в светлината на възмутително лицемерие. А Силвия Утершен дори не беше красива. Арве Стьоп бе загазил здравата.

— За каква сума говорим? — попита той.

След като се споразумяха, Стьоп се обади на Идар Ветлесен в клиника „Мариенлюст“ да му съобщи, че броят на пациентите му се увеличава с още двама. Разбраха се да повторят процедурата като при Юнас: първо да вземат проби от близначките и да ги изпратят в Съдебномедицинския институт, за да установят дали Арве наистина е техен баща, а после да изследват децата за симптоми на коварната болест.

След като приключи разговора с лекаря, Арве Стьоп се облегна назад във високото кожено кресло. Съзерцаваше как слънцето огрява върховете на дърветата на полуостров Бюгдьой и на остров Снарьоя, и знаеше, че трябва да се чувства потиснат, а всъщност усещаше въодушевление, граничещо с щастие.

Когато Идар Ветлесен му се обади да му съобщи, че обезглавената жена в Сулихьогда е Силвия Утершен, Арве Стьоп се сети първо за щастието, което бе изпитал някога след новината за новородените му две деца.

— Първо изчезва майката на Юнас Бекер — подхвана Ветлесен, — после намират майката на близначките убита. И без да съм рекордьор в изчисленията на вероятностите, си давам сметка, че трябва да отидем в полицията, Арве. Те вече издирват всички, свързани с двата случая.

През последните години Ветлесен се занимаваше с пластична хирургия, но — или може би точно затова — в очите на Арве Стьоп продължаваше да изглежда пълен глупак.

— Няма да ходим в полицията — отсече Арве.

— Нима? Кажи ми поне една основателна причина да не го направим.

— Добре. Колко?

— Боже мой, Арве, не се обаждам, за да те изнудвам. Просто не…

— Колко?

— Престани. Можеш ли да представиш алиби, или не?

— Не, но ще ти отправя парично предложение. Само кажи колко нули и ще се погрижа.

— Арве, ако нямаш какво да криеш…

— Имам какво да крия, разбира се, идиот такъв! Да не мислиш, че искам да ме заклеймят като развратник, заподозрян в убийство? Трябва да се срещнем и да поговорим.

— И срещнахте ли се? — попита Хари Хуле.

Арве Стьоп поклати отрицателно глава. През прозореца на спалнята се виждаше розовината на настъпващия ден, но фиордът все още тънеше в мрак.

— Не успяхме. Той почина.

— Защо не ми казахте всичко това при първото ми посещение?

— Не е ли ясно? Не знам нищо от значение за разследването. Защо ми е да се забърквам? Не забравяйте, че съм длъжен да пазя основния си ресурс — собствената си репутация. Този ресурс всъщност е единственият капитал на „Либерал“.

— Ако не ме лъже паметта, единственият ви капитал уж беше професионалният ви морал?

— Морал. Ресурс. Каква е разликата? — сви недоволно рамене Стьоп.

— Значи ако нещо прилича на морал, то е морал?

Стьоп прикова в Хари разсеяния си поглед.

— „Либерал“ продава точно това. Ако хората имат чувството, че получават истината, те са доволни.

— Мм — кимна Хари и си погледна часовника. — Според вас аз доволен ли съм?

Арве Стьоп не отговори.

Двайсет и осма глава

Бьорн Холм откара Хари до Главното полицейско управление. Преди да напуснат жилището на Стьоп, старши инспекторът отново облече мокрите си дрехи и при всяко негово движение тапицерията на седалката издаваше звук.

— „Делта“ щурмували апартамента ѝ преди двайсет минути — осведоми го Бьорн. — Нямало никого. Оставили трима пазачи.

— Няма да се появи там.

В кабинета си на шестия етаж Хари си облече полицейската униформа, която от погребението на Халвуршен стоеше непобутната върху закачалката. Огледа се в прозореца. Сакото изглеждаше прекалено голямо за слабата му фигура.

Гюнар Хаген получи обаждане рано сутринта и веднага дойде в кабинета си. Седнал на бюрото, изслуша краткия доклад на Хари. Чутото му се стори толкова смайващо, че измачканата униформа на старши инспектора не успя да го ядоса.

— Снежния човек е Катрине Брат — повтори Хаген, сякаш изричайки го на глас, фактът ставаше по-правдоподобен.

Хари кимна.

— Вярваш ли на Стьоп?

— Да — отвърна Хари.

— Има ли кой да потвърди версията му?

— Всички са мъртви: Бирте Бекер, Силвия Утершен, Идар Ветлесен. Спокойно може и той да е Снежния човек. Точно това се е опитала да разбере Катрине Брат.

— Катрине? Но нали току-що каза, че тя е Снежния човек? Защо ѝ е да…

— Искала е да провери доколко Арве Стьоп е подходящ кандидат за ролята на серийния убиец, за да го натопи за убийствата. След като Стьоп ѝ казал, че няма алиби за часовете на убийствата, тя отвърнала „чудесно“ и го обявила за Снежния човек. После започнала да го души. Чула обаче трясъка от удара на колата в портата, досетила се кой идва и офейкала. Явно е възнамерявала да инсценира самоубийството му, а ние да го намерим мъртъв и да се успокоим, защото сме открили виновника. Както инсценира самоубийството на Идар Ветлесен. А по време на ареста се опита да застреля Филип Бекер.

— Какво? Нима…

— Насочи револвера към него. Ударникът бе вдигнат. Чух как се спусна, когато застанах между нея и Бекер.

Гюнар Хаген затвори очи и започна да масажира слепоочията с върховете на пръстите си.

— Разбирам. Но засега всичко това са само предположения, Хари.

— Да не забравяме писмото.

— Какво писмо?

— От Снежния човек. Открих текста в компютъра ѝ. Документът е създаден много преди да оглася какво пише в писмото. Освен това хартията в принтера ѝ съвпада с особения вид хартия на писмото.

— Боже мой! — Хаген отпусна лакти върху бюрото и скри лице в дланите си. — Ние избрахме тази жена за наш служител! Знаеш ли какво означава това, Хари?

— Нечуван скандал. Понижено обществено доверие в полицията. Уволнения на ниво началник.

Хаген разтвори пръсти и надникна иззад тях:

— Благодаря ти за точното обобщение.

— Няма нищо — кимна Хуле.

— Ще се срещна с началника на криминалната полиция и с шефа на Главното управление. Докато вземем решение, искам двамата с Бьорн Холм да пазите всичко в пълна тайна. Има ли опасност Арве Стьоп да се разприказва?

— Съмнявам се, шефе — усмихна се криво Хари. — Той претърпя сериозна загуба.

— Какво е изгубил?

— Професионалния си морал.

В десет часа Хари гледаше през прозореца на кабинета си как в притихналата съботна утрин бледата, колеблива дневна светлина се разстила бавно върху покривите на сградите в квартал „Грьонлан“. От изчезването на Катрине Брат бяха изминали повече от шест часа. Досега издирването не бе дало резултат. Не беше изключено тя все още да се намира в Осло, разбира се, но ако бе подготвила план за бягство, може и вече да бе стигнала далеч. Хари изобщо не се съмняваше, че Катрине е обмислила предварително маршрута, по който ще се измъкне. Сигурен беше и в още нещо: тя е Снежния човек. Първо, съществуваха неопровержими доказателства: писмото, опитите за убийство. И, второ, Хари най-сетне намери обяснение за параноята, за усещането, че някой го дебне от упор и се е вмъкнал в живота му като троянски кон. Изрезките от вестници и докладите, намерени в дома ѝ, доказваха колко добре се е постарала да го опознае, за да предвиди всеки негов ход и да го превърне в част от играта си. Катрине се бе вмъкнала в кръвообращението му като вирус. Нахлула бе в главата му с хитростта на шпионин.

Някой влезе в кабинета му. Хари не се обърна да види кой е.

— Проследихме телефона ѝ — информира го Скаре. — Тръгнала е към Швеция.

— Ами?

— От централата на „Теленур“ твърдят, че сигналът от телефона ѝ се движел на юг. Съдейки по местоположението и скоростта, Брат се е качила на влака за Копенхаген, който тръгва от Централата гара в Осло в шест и пет. Говорих с колегите от Хелсингборг. Трябва им заповед за арест. Влакът пристига там след половин час. Какво ще правим?

Хари кимна, сякаш в потвърждение по-скоро на собствените си мисли. Покрай прозореца прелетя чайка с вкочанени криле и неочаквано се стрелна към дърветата в парка. Сигурно бе видяла нещо. Или просто си беше променила решението. Както правят хората. От Централната гара в Осло в шест часа сутринта.

— Хари? Ако не вземем мерки, тя ще…

— Помоли Хаген да говори с шведите — Хари се обърна и грабна якето си от закачалката.

Втурна се по коридора с големи решителни крачки. Скаре го проследи с недоумяващ поглед.

Шел Атле Урьо, който работеше в оръжейния склад на полицията, огледа късо подстригания старши инспектор и повтори:

— CS? Сълзотворен газ?

— Две кутии. И една пачка боеприпаси за револвера.

Накуцвайки, Урьо се запъти към склада. Хуле беше пълна откачалка — всички го знаеха, — но чак сълзотворен газ? Ако друг от полицаите бе поискал същото, Урьо щеше да си помисли, че организират ергенско парти и искат да се позабавляват. Но доколкото беше чувал, Хуле нямаше приятели, поне не сред колегите от гилдията.

Старши инспекторът се изкашля, когато Урьо се върна с боеприпасите:

— Катрине Брат от Отдела за борба с насилието вземала ли е оръжие оттук?

— Полицайката от Берген? Само което ѝ се полага по закон.

— А какво гласи законът?

— Всеки полицейски служител, напуснал дадено полицейско управление, е длъжен да предаде всички оръжия и неизползвани боеприпаси, преди да си тръгне оттам, и има право на нов револвер и две пачки с патрони в управлението, където започне работа.

— Значи не разполага с оръжие, по-тежко от револвер?

Урьо поклати отрицателно глава, изненадан от въпросите на старши инспектора.

— Благодаря — кимна Хуле.

Прибра в черен сак пачките с патрони и цилиндричните зелени кутии с лютивия газ, създаден през 1928-а от Корсън и Стаутън.

Урьо накара Хуле да се подпише на декларацията, че е взел оръжейни боеприпаси, и промърмори „спокойна неделя“.

С черния сак до крака си Хари седеше в чакалнята на болница „Юлевол“. Вътре се разнасяше миризма на алкохол, на стари хора и бавна смърт. Пациентката срещу него се взираше в лицето му, сякаш се мъчеше да открие стар познат, завинаги изчезнал любим или скъп син.

Хари въздъхна, погледна си часовника и си представи как е протекла акцията във влака за Хелсингборг. Машинистът получава нареждане от началника на гарата да спре един километър преди гарата. Въоръжени полицаи чакат с кучета от двете страни на коловоза. Влакът спира, те се втурват вътре и започват да претърсват вагони, купета, тоалетни. Пътниците се ужасяват при вида на оръжията, защото такива акции са необичайни за спокойните скандинавски държави. Полицаите подканват жените да им покажат документ за самоличност и те ровят трескаво из чантите си с разтреперани ръце. Полицаите действат припряно, но и с надежда. Нетърпението им преминава в скептицизъм, раздразнение и накрая в разочарование, защото не откриват каквото търсят. Накрая, ако извадят късмет и проявяват достатъчно упоритост, намират източника на сигналите, уловени от наземните станции на мобилния оператор — телефона на Катрине — в кошчето за смет в тоалетната. Из вагона отекват ругатните им.

Пред Хари се появи усмихнато лице:

— Вече можете да влезете при него.

Хари последва тракащото сабо и широкия ханш с енергично поклащащи се бедра в бял панталон. Тя бутна вратата пред него:

— Не стойте дълго. Той се нуждае от почивка.

Столе Ауне лежеше в стая с единично легло. Кръглото му, иначе червендалесто лице изглеждаше болезнено изпито и толкова бледо, че се сливаше с калъфката на възглавницата. По челото му бяха полепнали тънки кичури коса. Ако погледът му не бе запазил някогашната будна проницателност, Хари би си помислил, че вижда не Столе Ауне — психолог към Отдела за борба с насилието и личен терапевт на Хари, — а неговия труп.

— Боже мой, Хари! — възкликна Ауне. — Заприличал си на скелет. Да не си болен?

Хари не успя да сдържи усмивката си. Ауне се поизправи в леглото с болезнена гримаса.

— Извинявай, че не дойдох да те видя по-рано — Хари премести единия стол до леглото. — Просто болниците… не ми… и аз не знам.

— Напомнят ти за майка ти. Не се притеснявай, разбираемо е.

Хари кимна и заби поглед в дланите си.

— Добре ли се отнасят с теб?

— Такъв въпрос се задава на затворник, не на пациент в болница, Хари.

Старши инспекторът кимна отново.

Столе Ауне въздъхна.

— Хари, познавам те. Не си дошъл само да ме видиш. Знам колко държиш на мен, но по-добре изплюй камъчето.

— Не е спешно. Предупредиха ме, че не си във форма.

— Формата е нещо много относително. А и в момента съм в сравнително задоволителна форма. Трябваше да ме видиш вчера. Или, по-скоро, по-добре да не ме беше видял вчера.

Хари се усмихна, все още приковал очи в дланите си.

— За Снежния човек ли става дума? — поинтересува се Ауне.

Хари кимна.

— Най-сетне! Тук умирам от скука. Разказвай.

Хари си пое дъх и обясни накратко развитието на случая. Спести излишните отегчителни подробности, но не и съществените детайли. Ауне го прекъсна само два-три пъти със съвсем лаконични въпроси. Слушаше разказа на Хари със съсредоточено изражение, почти в захлас. След като Хари приключи, болният мъж сякаш се бе по-съживил. Бузите му си възвърнаха цвета. Вече седеше изправен в леглото.

— Интересно. Като знаеш кой е виновникът, защо ме търсиш за съвет?

— Тази жена е луда, нали?

— Престъпници от такъв вид са луди без изключение. Но не непременно в юридическия смисъл на думата.

— И все пак не разбирам няколко неща в поведението ѝ.

— Аз лично разбирам едва малка част от поведението на пациентите си. Явно ти си по-кадърен психолог от мен.

— Излиза, че Катрине Брат е убила двете жени от Берген и Герт Рафто само на деветнайсет години. Как тогава е преминала успешно психологическите тестове преди приема в Полицейската академия? Как е работила толкова години, без никой да забележи лудостта ѝ?

— Добър въпрос. Може да е коктейл.

— Коктейл ли?

— Човек, чиято психоза е смесица от различни ментални болести. Страда от шизофрения и чува гласове, но притежава достатъчно устойчивост да прикрива заболяването си от околните. Към шизофренията прибавяме и ананкастно личностно разстройство, гарнирано с щипка параноидност, и се получава изопачено възприемане на действителността и неспособност да се преценява конкретната ситуация и кое действие би било адекватно. Околните възприемат поведението ѝ като дистанцираност. Жестокостта и гневът, за които говорят описаните от теб убийства, показват и симптоми на гранично личностно разстройство, като същевременно обаче болният умее да контролира яростта си.

— Мм. Тоест не можеш да прецениш от какво точно страда тя?

Ауне се разсмя. Смехът му премина в кашлица.

— Съжалявам, Хари — изхриптя той. — Повечето хора с психични заболявания не се поддават на точна характеристика. Ние, психолозите, сме си създали няколко клетки, но болните не искат да влизат в тях. Държат се като неблагодарни, безсрамни магарета на лед. Отказват да се вместят в категориите ни въпреки многобройните изследвания, които сме им посветили!

— Има и още нещо. Когато намерихме трупа на Рафто, тя показа явни признаци на шок. Не се преструваше. Насочих фенер в лицето ѝ, а зениците ѝ бяха разширени и черни.

— Виж ти! Колко интересно! — Ауне се оживи и се надигна още малко. — Защо си насочил фенер в лицето ѝ? Да не си я подозирал още тогава?

Хари не отговори.

— Може и да си прав. Не е изключено да е изтласкала спомена за убийствата дълбоко в подсъзнанието си. Нали каза, че допринесла много за разследването и не го саботирала. Вероятно е подозирала самата себе си и е искала да откриете извършителя не по-малко от всички останали. Какво ти говори понятието сомнамбулизъм или ходене насън?

— Знам, че има хора, които се разхождат, говорят, ядат, обличат се и дори излизат и шофират насън.

— Точно така. Диригентът Хари Розентал дирижирал и уточнявал партиите на инструментите в цели симфонии по време на сън. Историята познава поне пет случая на убийци, оправдани в съда, защото заседателите преценяват, че извършителят на престъплението страда от парасомния, тоест от сънно разстройство. Преди няколко години, спомням си, прочетох за следния случай: мъж от Канада станал, качил се в колата си, изминал десет мили, паркирал, слязъл, убил тъща си, с която иначе се разбирал прекрасно, едва не удушил тъста си, върнал се с колата у дома си и пак си легнал. Съдът го обяви за невинен.

— И според теб Катрине може да е извършила убийствата насън? Защото страда от парасомния?

— Дали това е диагноза, още се спори. Представи си обаче човек, който от време на време изпада в съноподобно състояние и после не помни какво е направил. Случилото се остава в съзнанието му под формата на неясен, фрагментарен спомен като след сън.

— Мм.

— Може в хода на разследването тази Катрине Брат да е започнала да си припомня какво е извършила.

— И е разбрала, че за да се измъкне, ѝ трябва изкупителна жертва.

— Възможно е. — Столе Ауне сгърчи лице в гримаса. — В наши дни почти всичко, свързано с човешката психика, е възможно. Но за жалост няма видими белези, по които да преценим от каква болест точно страда конкретният пациент. Съдим единствено по симптомите.

— Като при плесенните гъби.

— Моля?

— Какво е в състояние да причини толкова тежка психоза като нейната?

— Всичко! — въздъхна Ауне. — Нищо! Генетична предразположеност, семейна среда.

— Алкохолизиран, склонен към насилие баща?

— Да! С него имаш деветдесет процента от причините. Прибави майка с психично заболяване плюс няколко травматични преживявания през детските години и ето ти достатъчно предпоставки.

— Според теб възможно ли е дъщерята да посегне на баща си, след като израсне и стане физически по-силна от него?

— Разбира се. Спомням си за един случай… — Столе Ауне млъкна и прикова поглед в Хари. После се наведе напред и прошепна с пламъче в очите: — Да не би да ми казваш, че…?

Хари Хуле огледа ноктите на ръцете си.

— В Берген ми показаха снимка на Герт Рафто. Стори ми се познат. Едва наскоро разбрах защо. Заради семейна прилика. Преди да се омъжи, Катрине Брат е била Катрине Рафто. Герт Рафто е неин баща.

Докато пътуваше към влака за летището, Хари получи обаждане от Скаре. Предположенията на Хари се припокриваха с действителния изход от акцията, само дето полицаите открили телефона ѝ не в тоалетната, а върху поставката за багаж в едно от купетата.

Осемдесет минути по-късно Хари летеше, обвит в сива мъгла. Командирът на полета съобщи за ниски облаци и дъжд в Берген. „Нулева видимост — съобрази Хари. — Летецът се ориентира само с помощта на апаратура.“

Вратата на къщата се отвори секунди след като Томас Хеле, полицай от Отдела за издирване на изчезнали лица, натисна звънеца над табелката с надпис „Андреас, Ели и Трюгве Квале“.

— Слава богу, че дойдохте толкова бързо.

Мъжът на вратата надникна зад рамото на Хеле.

— Къде са другите?

— Няма други, сам съм. Някаква следа от съпругата ви?

Мъжът — явно Андреас Квале, позвънил в дирекция „Защита на населението“ — изгледа полицая като попарен:

— Нали вече казах: изчезнала е.

— Знаем, но обикновено се връщат.

— Кои?

— Може ли да вляза, господин Квале? — въздъхна Хеле. — Дъждът направо…

— О, извинете ме! Влезте, влезте.

Андреас Квале, на видима възраст около петдесет години, отстъпи встрани. Томас Хеле прекрачи прага и мерна в полумрака тъмнокос младеж.

Полицаят реши да разпита съпруга на изчезналата на крак, в коридора. Беше неделя, персоналът не достигаше и нямаше кой да обслужва телефонната линия, защото дежурните колеги издирваха Катрине Брат — една от тях. Всичко се пазеше в строга тайна, но бяха плъзнали упорити слухове, че била замесена в убийствата на Снежния човек.

— Кога отсъствието на съпругата ви започна да предизвиква безпокойство? — попита Хеле, извади бележник и химикалка и се приготви да записва.

— Днес с Трюгве се върнахме от Нурмарка, където два дни прекарахме на палатка. Не си бяхме взели телефоните, само по една въдица за риболов. Ели я нямаше вкъщи, не беше оставила бележка, а вратата намерихме отключена, както съобщих и по телефона. Съпругата ми е много предпазлива жена и винаги заключва вратата, дори докато си е вкъщи. Не е взела нито връхна дреха, нито обувки. Явно е излязла по пантофи. В това време…

— Обадихте ли се на всички ваши познати? На съседите?

— Разбира се. Не се е свързала с никого.

Томас Хеле си водеше записки. У него вече се прокрадваше съмнение. Показанията му звучаха познато: изчезнала омъжена жена с дете.

— Казвате, че съпругата ви е предпазлива — внимателно подхвана той. — На кого според вас би отворила? Кого би пуснала в дома ви?

Синът и бащата се спогледаха.

— Малцина — категорично заяви Андреас Квале. — Трябва да е бил познат.

— Или някой, когото не е възприемала като заплаха — предположи Хеле. — Дете, жена?

Мъжът кимна.

— Или човек, представил задоволително обяснение за необходимостта да влезе в дома ви. Например служител от електроразпределително дружество, който иска да отчете изразходената енергия.

— Възможно е…

— Напоследък да сте забелязали нещо необичайно около къщата?

— Необичайно? Какво имате предвид?

Хеле прехапа долната си устна и се престраши:

— Нещо като… снежен човек?

Андреас Квале погледна сина си, а той поклати енергично глава, изплашен до смърт.

— За да изключим тази вероятност — обясни Хеле.

Синът прошепна нещо.

— Моля? — не разбра полицаят.

— Казва, че навън вече няма сняг — поясни бащата.

— Така е — кимна Хеле и прибра бележника в джоба на якето си. — Ще изпратим описание на жена ви до всички действащи патрули. Ако до довечера не се появи, ще включим още полицаи в издирването. При деветдесет и девет процента от случаите изчезналите се прибират или се обаждат в рамките на няколко часа. Ще ви оставя визитката си…

Хеле усети ръката на Андреас Квале над лакътя си.

— Трябва да ви покажа нещо, господин полицай.

Томас Хеле кимна. Квале го поведе към мазето. Отвори врата към помещение, където миришеше на сапун и на изпрани дрехи. В ъгъла стоеше старинна гладачна преса и стар модел пералня „Електролукс“. Каменният под образуваше вдлъбнатина за оттичане на водата. Беше мокър, сякаш някой току-що го е измил със зеления маркуч, оставен до стената. Вниманието на Томас Хеле обаче прикова не подът, а роклята, закачена с две щипки на въжето за простиране. По-точно онова, което бе останало от нея. Платът под гърдите беше отрязан. По опърления ръб чернееха обгорени памучни нишки.

Двайсет и девета глава

Дъждът се лееше над Берген, потънал в синкав следобеден сумрак. Старши инспекторът пристигна с такси пред офиса на фирмата за отдаване на лодки под наем. Поръчаната от Хари стара финландска моторна яхта го чакаше в подножието на моста над фиорда Пудефиурен.

— Отивам да ловя риба — обясни Хари, като посочи подробната морска карта. — Някакви рифове и скали, за които трябва да знам?

— До Финьой? — удиви се служителят. — Ще ви дам въдица с риболовни тежести и блесна, но там няма много риба.

— Ще видим. Как да запаля това чудо?

Докато минаваше покрай Нурнесе, Хари мярна тотемния стълб между голите дървета в парка, потънал в сумрак. Водата изглеждаше спокойна под дъжда, който шибаше повърхността ѝ с острите си капки, та чак се образуваше пяна. Хари бутна лоста в предно положение и увеличи скоростта. Яхтата се понесе стремително напред и той залитна.

Четвърт час по-късно дръпна лоста и се приближи към един пристан извън полезрението на човек, евентуално криещ се във вилата на Герт Рафто. Завърза яхтата, извади въдицата и се ослуша. Хари не си падаше по риболова. Блесната беше тежка и кукичката стигна дъното. Хари я издърпа, обвита цялата във водорасли. Откачи кукичката и я почисти. После се опита пак да метне блесната във водата, но макарата засече, блесната увисна на двайсетина сантиметра под върха на въдицата и той не успя нито да я пусне, нито да я прибере. Погледна си часовника. Ако ревът на двигателя бе събудил бдителността на някой жител, вече трябваше да се е успокоил. Налагаше се да действа, преди да се смрачи съвсем. Остави въдицата на седалката, разкопча сака, извади револвера и пачката с патрони и ги сложи в барабана. Пъхна цилиндричните кутии със сълзотворен газ в джобовете си. Слезе на сушата.

За пет минути се изкачи до най-високото място на пустия остров и се спусна към зазимените вили от другата страна. Къщичката на Рафто изглеждаше недостъпна и притъмняла. Хари се скри зад една близка скала, откъдето се виждаха всички врати и прозорци на вилата. Дъждовните капки отдавна бяха проникнали през раменете на зеленото му камуфлажно яке и вече го бяха намокрили. Той извади едната кутия с газ и свали предпазителя. След пет секунди пружината щеше да хвръкне, а газът — да се разпръсне из въздуха. Хари се втурна към вилата с изпъната напред ръка и запрати цилиндричната кутия към прозореца. Стъклото се строши с леко звънтене. Той се притаи зад скалата и вдигна револвера. Освен трополенето на дъждовните капки се чуваше и съскането на сълзотворния газ в къщата. Отвътре прозорците се оцветиха в сиво.

Ако Катрине се намираше във вилата, не би могла да издържи повече от няколко секунди.

Хари зае стрелкова позиция и зачака.

Изминаха две минути. Нищо.

Изчака още две.

После приготви втората цилиндрична кутия, приближи се до вратата с вдигнато оръжие и натисна дръжката. Беше заключена, но паянтова. Хари се отмести на четири стъпки и се засили.

Вратата се откърти от пантите и той падна на дясното си рамо в опушената стая. Газът веднага атакува очите му. Мъчейки се да не диша, се приближи до капака към мазето, отвори го, извади предпазителя на втората кутия с газ и я пусна вътре. После се втурна навън. Коленичи до една локва и си потопи лицето в нея с отворени очи. Одраска си носа в камъчетата на дъното ѝ. Два пъти повтори своеобразното гмуркане на плитко. Смъденето в носа и по небцето продължаваше да го мъчи, но поне си възвърна нормалното зрение. Отново насочи револвера към вилата.

— Излизай! Излизай, проклета кучко!

Никой не се появи.

След петнайсет минути газът се разсея и от дупката в прозореца престана да излиза дим. Хари се приближи до вилата и влезе. Задави се. Искаше да огледа за последно, за да е сигурен. Пустош, обвита в мъгла. Летене на сляпо.

Мамка му, мамка му!

Върна се на яхтата. Мракът се бе сгъстил. Щеше да има проблеми с видимостта. Отвърза лодката, качи се и завъртя ключа на стартера. През главата му мина мисълта, че от половин денонощие не е спал, от сутринта не е слагал залък в устата си, мокър е до кости и отгоре на всичко пътуването му до Берген се бе оказало пълен провал. Ако двигателят откажеше да запали при втория опит, Хари реши да го направи на решето с шест трийсет и осем милиметрови оловни парчета и да преплува до града. Моторът обаче изрева. „Жалко“, помисли си Хари. Понечи да бутне лоста напред, но я видя.

Стоеше точно пред него, на стълбите към долната част на палубата, небрежно облегната на парапета. Върху черната рокля бе облякла сив пуловер.

— Горе ръцете — каза тя.

Командата прозвуча по детски, почти на шега, но насоченият срещу Хари револвер показваше недвусмислено сериозността на намеренията ѝ. А последвалото обещание отстрани всякакво съмнение:

— В противен случай ще стрелям в корема ти, Хари. Така ще улуча и нервите на гърба ти и ще те парализирам. После ще изпратя още един куршум в главата ти. Но, както казах, ще започна с корема…

Дулото на револвера се спусна по-ниско.

Хари пусна лоста и вдигна ръце над главата си.

— Отстъпи назад, ако обичаш.

Тя се качи по стълбите. Едва сега Хари видя очите ѝ. Отново забеляза блясъка, който се бе появил при ареста на Бекер и в бар „Фенрис“. Този път обаче от потрепващите ѝ ириси хвърчаха искри. Хари заотстъпва назад, докато кракът му опря о седалката в дъното на лодката.

— Седни — нареди тя и изгаси двигателя.

Хари се отпусна върху въдицата. Водата, събрала се върху пластмасовата седалка, проникна през плата на панталона му.

— Как ме откри? — попита тя.

Хари сви рамене.

— Казвай — Катрине вдигна пистолета. — Задоволи любопитството ми, Хари.

Той се помъчи да отгатне намеренията ѝ по бледото, измъчено лице. Но се намираше на непозната територия, защото жената пред него не беше онази Катрине Брат, която познаваше. Или си мислеше, че познава.

— Всички бегълци следват определен модел — отвърна той. — Имат си начин на игра.

— И какъв е моят?

— Симулираш, че тръгваш в една посока, а хукваш в обратната.

— Ами?

Хари усещаше тежестта на револвера в десния джоб на якето си. Поизправи се на седалката, отмести въдицата и отпусна уж небрежно дясната си ръка до бедрото:

— Пишеш писмо от името на Снежния човек, изпращаш ми го и след няколко седмици идваш да работиш в Главното управление. Бързаш да ми съобщиш, че Хаген е наредил да ти бъда ментор, а той никога не е казвал подобно нещо.

— Дотук всичко е вярно. Какво друго?

— Хвърляш палтото си във водата пред апартамента на Стьоп и бягаш в обратната посока, тоест по покрива. И съгласно този модел, както го разбрах аз, щом оставяш телефона си във влак, пътуващ на изток, значи бягаш на запад.

— Браво. И как бягам?

— Не със самолет, разбира се. Знаеш, че „Гардермуен“ се намира под непрекъснато видеонаблюдение. Подхвърлила си телефона във влака на Централната гара в Осло известно време преди потеглянето му, после си отишла на автогарата и си се качила на сутрешен автобус за западните градове. Разделила си пътуването на етапи. Сменила си няколко автобуса.

— Да: с „Тимеекспресен“ до Нотуден, после с „Бергенбюсен“ до Вос да си купя дрехи. Оттам с автобус до Ютре Арна. Там слязох и смених превозното средство до Берген. Платих на един рибар от крайбрежната улица да ме метне до Финьой. Добре се справи с предположенията, Хари.

— Не ми коства много усилия. Двамата с теб си приличаме.

— Щом си толкова сигурен, защо дойде сам? — наклони глава Катрине.

— Не съм дошъл сам. Мюлер-Нилсен и хората му ще пристигнат всеки момент.

Тя се разсмя. Хари доближи ръката си до джоба.

— Съгласна съм. Двамата с теб си приличаме, Хари. Ти обаче не умееш да лъжеш.

Хари преглътна с мъка. Ръката му се бе вкочанила. Не знаеше дали пръстите му ще успеят да действат с нужната бързина.

— Е, на теб ти е много по-лесно и да лъжеш, и да убиваш.

— Ами? В момента имам чувството, че по-скоро ти искаш да ми видиш сметката. Виждам как ръката ти се промъква към джоба на якето. Стани и го съблечи. Бавно. Сега го хвърли насам.

Хари изруга наум. Якето се приземи върху палубата пред Катрине. Без да изпуска Хари от очи, тя го вдигна и го метна зад борда.

— И без това беше крайно време да си купиш ново — отбеляза тя.

— Мм. Някое, чийто десен да подхожда на моркова, който ще забиеш в муцуната ми ли?

Катрине премига два пъти. В погледа ѝ се появи недоумение.

— Чуй ме. Дойдох, за да ти помогна. Имаш сериозен здравословен проблем, Катрине. Болестта те е подтикнала да ги избиеш.

Тя започна да клати отрицателно глава. Посочи към сушата.

— От два часа кисна в този хангар и те чакам, Хари. Знаех, че ще дойдеш. Проучих те из основи. Търсиш ли нещо, винаги го намираш. Точно затова се спрях на теб.

— Какво?

— Избрах те да намериш Снежния човек вместо мен. И ти изпратих писмото.

— Защо не си се заела сама с тази задача? Какъв смисъл има да се местиш в Осло?

— Опитах се, Хари — увери го тя. — Години наред се мъчих да го хвана. Знаех, че няма да се справя сама. Изборът ми съвсем закономерно падна върху теб. Единствен ти си залавял сериен убиец. Нуждаех се от Хари Хуле. — Тя се усмихна печално. — Последен въпрос. Как се сети, че те преметнах?

Хари се питаше какво ли го чака. Куршум в челото? Примка с нажежаема жичка? Разходка с лодка и после удавяне? Преглъщаше с усилие. В такава ситуация би следвало да изпадне в ужас, който да парализира способността му да разсъждава трезво; да падне по очи върху палубата и да я моли да пощади живота му. Защо не го прави? Не от гордост: тя отдавна бе претръпнала. Малко ли пъти я бе преглъщал с уиски, за да я избълва обратно само след часове? Вероятно мозъкът му подсказваше, че молбите не само няма да спасят, а дори ще съкратят живота му. Или умората, тежаща във всяка клетка от тялото му, го бе надвила и той искаше само всичко да приключи възможно по-скоро.

— От доста време подозирах, че всичко това е започнало отдавна — каза Хари. Вече не усещаше студа. — Било е старателно планирано. Престъпникът се бе вмъкнал в живота ми като троянски кон. Броят на кандидатите, отговарящи на това описание, не е голям, Катрине. А когато видях изрезките от вестници в апартамента ти, у мен не остана никакво съмнение, че си била ти.

Хари забеляза объркването ѝ. В подредените му мисли, в логичната му хипотеза неочаквано се загнезди съмнение. Дали наистина всичко му беше докрай ясно? Или съмнението съществуваше още отпреди? Слабият ръмеж се превърна в порой и дъждовните капки забарабаниха яростно по палубата. Хари видя как устните на Катрине се разтвориха, а пръстът ѝ се уви около спусъка. Той стисна въдицата, докато се взираше в дулото на револвера. Нима всичко ще свърши така? В лодка до обезлюден остров, без свидетели, без следи? Пред очите му изплува образът на Олег. Сам-самичък.

Хари метна въдицата напред, към Катрине. Последна, отчаяна контраатака, жалък опит да си възвърне позициите в играта, да отвлече вниманието на съдбата. Мекият връх на въдицата улучи бузата ѝ, но тя едва ли го усети. Лекото бръсване нито я нарани, нито наруши равновесието ѝ. Когато по-късно се връщаше мислено към този епизод, Хари не си спомняше дали случилото се е било плод на старателно планиране, полуобмислено хрумване, или чист късмет. Така или иначе, кордата на въдицата литна стремглаво, омота се около главата на Катрине и блесната се удари в предните ѝ зъби. Хари дръпна рязко пръта. Върхът на кукичката изпълни предназначението си да се впива в месо, в случая — в десния ъгъл на Катринините устни. Хари дръпна още по-силно и главата на Катрине се завъртя надясно. Той имаше чувството, че ще я отскубне. Тялото последва завъртането на главата с известно закъснение и се просна пред Хари.

Той скочи от седалката и затисна с колене раменете ѝ, за да не ѝ позволи да мръдне. Изтръгна револвера от обезсилената ѝ ръка и насочи дулото към облещеното ѝ око. Оръжието сякаш олекна в ръката му. Желязото опираше о меката ѝ очна ябълка. Тя не мигна. Гледаше го с широка усмивка. Десният ъгъл на устните ѝ беше разкъсан, а дъждът напразно се мъчеше да отмие струящата от раната кръв.

Трийсета глава

Кнют Мюлер-Нилсен дойде лично на пристана под моста в Пудефиурен да посрещне Хари, който пристигна от Финьой с яхтата. Мюлер-Нилсен се качи на борда заедно с двама полицаи и психиатърка. Влязоха в каютата, където Катрине Брат лежеше завързана с белезници за леглото. Биха ѝ инжекция с антипсихотично успокоително и я пренесоха в полицейската кола.

Мюлер-Нилсен благодари на Хари за дискретността, с която бе извършил ареста.

— Предлагам засега да го запазим в тайна — Хари погледна към капещото небе. — Началниците ми от Осло ще искат те да преценят кога да разгласим случая.

— Да, разбира се — кимна Мюлер-Нилсен.

— Шещи Рьодсмуен — обади се глас зад гърба им. — Психиатър.

Лекарката — около четирийсетгодишна, с бухнала руса коса и широко, яркочервено шушляково яке — държеше цигарата си напълно невъзмутимо, сякаш не забелязваше сипещите се дъждовни капки.

— Трудно ли я усмирихте? — попита тя.

— Не — Хари усещаше как револверът на Катрине убива на кръста му. — Предаде се без съпротива.

— Какво каза?

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Нито дума. Вашата диагноза?

— Най-вероятно психоза — отвърна Рьодсмуен без колебание. — Това обаче не означава, че непременно е душевноболна. Просто съзнанието ѝ търси начин да се справи с непосилно за психиката ѝ преживяване. На същия принцип човек губи съзнание, когато изпитва непоносима болка. Предполагам, че дълго време е била подложена на екстремна стресова ситуация, така ли е?

Хари кимна.

— Ще проговори ли?

— Да — отвърна Шещи Рьодсмуен и огледа недоволно загасващата цигара. — Но не мога да кажа кога. В момента има нужда от почивка.

— Почивка ли? — изсумтя Мюлер-Нилсен. — Та тя е сериен убиец!

— А аз съм психиатър.

Рьодсмуен пусна цигарата на земята и тръгна към малка червена хонда, която изглеждаше прашна въпреки опитите на дъжда да я измие.

— Какво ще правиш, Хари? — попита Мюлер-Нилсен.

— Ще се прибера с последния полет.

— Стига глупости. Приличаш на мъртвец. Полицейското ни управление има договор с хотел „Рика“. Ще те закараме дотам и ще ти изпратим сухи дрехи. Ще хапнеш в ресторанта им.

Хари се регистрира в хотела и влезе в тясната си единична стая. Застана пред огледалото в банята и се сети за думите на Мюлер-Нилсен: „Приличаш на мъртвец.“ Всъщност му се бе разминала на косъм да се превърне в мъртвец. Или пък не?

Взе си душ, слезе да хапне в безлюдния ресторант и се върна в стаята си. Опита се да поспи, но не успя. Пусна телевизора. По всички канали даваха глупости. Само „Ен Ар Ко 2“ излъчваше интересен филм — „Мементо“. Хари го беше гледал. Действието се представя от гледната точка на мъж, изгубил краткосрочната си памет вследствие на тежка мозъчна травма. Главният герой записва на снимка кой е виновникът за убийството на жена, на което е станал свидетел, защото знае, че после ще го забрави. Остава обаче въпросът дали може да вярва на написаното, или не.

Хари отметна нервно завивката. Минибарът под телевизора не беше заключен.

Защо не се бе прибрал с последния полет!

Стана от леглото. Телефонът звънна. Хари бръкна в джоба на мокрия панталон, прострян върху стол до камината. Обаждаше се Ракел. Попита го къде е и поиска да поговорят, но не в апартамента му, а на обществено място.

Хари се отпусна върху леглото със затворени очи.

— За да ми кажеш, че повече няма да се виждаме ли? — предположи той.

— За да ти кажа, че повече няма да се виждаме — повтори Ракел. — Не издържам.

— Кажи ми го сега, по телефона.

— Не. По телефона не е достатъчно мъчително.

Хари простена. Ракел имаше право.

Разбраха се да се срещнат в единайсет на следващия ден в музея „Фрам“ на полуостров Бюгдьой — туристическа атракция, където щяха да се смесят с немци и японци. Ракел се поинтересува каква работа има Хари в Берген. Той ѝ разказа за ареста и я помоли да си мълчи, докато прочете официални изявления на полицията във вестниците.

Пожелаха си лека нощ и затвориха. Хари се взираше в минибара, докато „Мементо“ продължаваше ретроспективната си игра. Едва бе оцелял след опит да го убият, любовта на живота му не искаше да го вижда повече, а той беше приключил най-тежкото разследване в кариерата си. Или пък не? Хари не обясни на Мюлер-Нилсен защо е предпочел да издири Брат на своя глава, без подкрепление. Вече знаеше отговора. Глождеше го онова съмнение и надеждата, че нещата стоят другояче. Тя трябваше да изтлее, да угасне завинаги. За бога, имаше три основателни причини и глутница жадни кучета в стомаха, които лаеха като полудели. Всичко го тласкаше към минибара. Тогава какво в крайна сметка го спираше да отвори проклетата вратичка? Хари стана, отиде в банята, пусна чешмата и пи, докато струята пръскаше лицето му. После се изправи и се погледна в огледалото. Мъртвец. Защо мъртвецът не иска да пие? Хари избълва отговора на глас срещу собственото си лице:

— Защото няма да е достатъчно мъчително.

Гюнар Хаген се чувстваше изморен. Съсипан от умора. Огледа се. Наближаваше полунощ, а той се намираше в помещение на последен етаж в една от централните сгради на Осло. Всичко наоколо беше издържано в лъскаво кафяво: подът, таванът със светодиодни крушки, стените с портрети на бивши шефове в клуба-собственик на помещението, махагоновата маса с площ десет квадратни метра и кожените подложки за писане, поставени пред всеки от дванайсетимата мъже в залата. Преди час началникът на криминалната полиция му се бе обадил и го беше повикал на съвещание на този адрес. Хаген познаваше неколцина от присъстващите лично, а други — от снимки във вестниците. Повечето обаче виждаше за първи път. Началникът на криминалната полиция обясни на събралите се какъв е поводът за срещата:

— Снежния човек е полицайка, дошла при нас от Берген и възползвала се от служебното си положение в Отдела за борба с насилието. Успешно е манипулирала колегите си, за да не я заподозрат. В момента е заловена и се налага да уведомим обществеността за скандалните разкрития.

След като приключи краткото си изложение, тишината в залата се сгъсти като дима от пурата в единия край на масата. Пушеше я белокос мъж, облегнат назад във висок стол. Върху лицето му падаше сянка. Той само въздъхна леко. Гюнар Хаген забеляза, че всички, вметнали нещо по случая, търсеха одобрението на този мъж.

— Много лошо, Турлайф — отбеляза той с изненадващо тънък, почти женствен глас. — Направо фатално. Подкопава се доверието в системата. А понеже разговаряме на високо ниво… — всички притаиха дъх, докато белокосият мъж дръпна от пурата си, — ще се наложи да хвърчат глави. Въпросът е чии.

Началникът на Главното управление се изкашля:

— Някакви предложения?

— Още не — отвърна белокосият. — Но очаквам двамата с Турлайф да споделите вашите.

Началникът на Главното управление и шефът на криминалната полиция се спогледаха. Последният взе думата:

— Смятаме, че при назначаването на Катрине Брат, както и впоследствие, са допуснати конкретни служебни грешки. Причината за неуспеха на полицията не са пропуски в системата, а човешки пропуски. Затова проблемът не се крие в началството. Предлагаме да разграничим отговорността и вината. Ръководството на полицията поема отговорността и е готово да понесе негативите и…

— Предлагам да пропуснем общите приказки — прекъсна го белокосият. — Коя е изкупителната ви жертва!?

Началникът на криминалната полиция подръпна нервно яката на ризата си. Гюнар Хаген забеляза притеснението му.

— Старши инспектор Хари Хуле — отсече началникът.

Настъпи тишина, докато белокосият си запали пурата. Запалката щракна няколко пъти. После от сянката се чу премлясване и се разнесе дим.

— Идеята ви си я бива — отбеляза тънкият глас. — Ако бяхте назовали име на друг старши инспектор, щях да ви посъветвам да се прицелите по-нависоко в йерархията за по-тлъсто жертвено агне. Сигурно щях да те подканя да обмислиш собствената си кандидатура, Турлайф. Но Хуле е известна личност, нали гостува в телевизионно токшоу. Популярна фигура с репутация на добър детектив. Според мен ще свърши работа. Въпросът е как ще накарате Хуле да сътрудничи?

— Оставете това на нас — отвърна началникът на криминалната полиция. — Нали, Гюнар?

Хаген преглътна с мъка. Точно в този момент се замисли за съпругата си. Тя бе пожертвала много, за да му осигури идеални условия за кариера. Когато се ожениха, прекрати следването си заради него. Съгласяваше се да живеят там, където го изпращаха служебните му задължения във въоръжените сили, а по-късно и в полицията. Жената на Хаген не му отстъпваше по интелект, а в някои сфери дори го превъзхождаше. Той се обръщаше към нея по служебни и морални въпроси. И тя винаги му даваше най-разумния съвет. Въпреки това Хаген не успя да изгради мечтаната бляскава кариера. Но напоследък нещата в работата му се подобриха. Имаше сериозни изгледи настоящият му пост да се окаже трамплин към високите етажи. Трябваше само да внимава да не стъпи накриво. Съвсем елементарно изискване.

— Гюнар? — настоя за отговор началникът на криминалната полиция.

Хаген се чувстваше толкова изморен. Съсипан от умора. „Това е за теб, скъпа — помисли си той. — Ти би постъпила така на мое място.“

Трийсет и първа глава

Хари и Ракел стояха в предната част на кораба „Фрам“ в едноименния музей и наблюдаваха как група японски туристи снимат въжетата и мачтите, а подминават с усмивка разказа на екскурзовода за несполучливия опит на Фритьоф Нансен да покори с този обикновен плавателен съд Северния полюс през 1893, но през 1911 — пак с кораба „Фрам“ — Роалд Амундсен победил Робърт Скот в надпреварата и пръв стъпил на Южния.

— Забравих си часовника на нощното ти шкафче — каза Ракел.

— Знам го аз този трик — усмихна се Хари. — Забравила си го, за да имаш повод да се върнеш.

Тя сложи длан върху ръката му на перилата и поклати глава.

— Матиас ми го подари за рождения ден.

„А аз забравих рождения ти ден“, помисли си Хари.

— Утре ще излизаме и ще ме пита защо не го нося. Знаеш, че никак не ме бива в лъжите. Ще можеш ли да…

— Ще се отбия у вас преди четири.

— Благодаря ти. Тогава ще съм на работа. Пусни го в къщичката за птици до вратата, където…

Нямаше нужда от повече обяснения. Преди Ракел винаги оставяше там ключа за входната врата, когато Хари се прибираше късно.

Той удари с длан по перилата:

— Според Арве Стьоп грешката на Роалд Амундсен е победата му. Най-интересните истории разказвали за провалили се хора.

Ракел мълчеше.

— Все пак е някаква утеха — заключи Хари. — Ще тръгваме ли?

Навън се сипеше сняг.

— Значи в момента има временно затишие. До следващия път?

Хари я погледна, за да се увери, че тя говори за Снежния човек, а не за срещите им.

— Не знаем къде са скрити труповете — изсумтя той. — Сутринта отидох да я видя в килията ѝ, преди да потегля за летището. Не обели дума. Само се взираше във въздуха, сякаш изобщо не ме вижда.

— Предупреди ли някого, че отиваш сам в Берген? — неочаквано попита тя.

Хари поклати глава.

— Защо?

— Не бях сигурен в подозренията си. При евентуална грешка щях да се прибера в Осло, без колегите да узнаят за провала ми.

— Имал си други съображения — възрази тя.

Хари я погледна крадешком. Ракел изглеждаше още по-нещастна от него.

— Честно казано, сам не знам защо тръгнах сам — призна Хари. — Вероятно съм се надявал все пак да не е тя.

— Защото с нея си приличате? Защото се поставяш на нейно място?

Хари не си спомняше да е споделял с Ракел, че с Катрине Брат имат сходни характери.

— Да беше я видяла колко самотна и изплашена изглеждаше. — Хари усети как снежинките пърхат в очите му. — Все едно се е изгубила в тъмното.

Мамка му, мамка му! Премига, за да прогони сълзите, но усети как заседналата в гърлото му тежка буца напира да излезе. И неговите нерви ли не издържаха? Изтръпна, когато усети топлата длан на Ракел до тила си.

— Не си като нея, Хари. Много по-различен си.

— Ами? — усмихна се и отмести ръката ѝ.

— Ти не отнемаш живота на невинни хора, Хари.

Отклони поканата ѝ да го закара и предпочете да се качи на автобуса. Докато се взираше през прозореца в снежните парцали и във фиорда, Хари си мислеше как Ракел успя в последния момент да вмъкне думата „невинни“.

Хари се канеше да си отключи портата на улица „Софие“, но се сети, че нескафето вкъщи бе свършило, и се отби в магазинчето на Ниази.

— Какво правиш тук по това време? — изненада се Али и посегна да вземе парите от тезгяха.

— Имах няколко дни отпуск заради извънредно положен труд — обясни Хари.

— Какво време, а? По новините съобщиха, че до утре ще натрупа половинметров сняг.

Хари повъртя буркана с кафето малко смутено.

— Преди няколко дни изплаших Селма и Мухаммад в задния двор.

— И аз така чух.

— Искам да ти се извиня. Напоследък съм малко напрегнат, това е всичко.

— Няма нищо. Притесних се, че пак си започнал да пиеш.

Хари поклати глава и се усмихна леко. Открай време ценеше откровеността на пакистанеца.

— Добре — Али отброи рестото и му го подаде. — Как върви ремонтът?

— Ремонт ли? — Хари взе парите. — За гъбаря ли питаш?

— Какъв гъбар?

— Един тип, дето проверява мазето за плесен. Как се казваше… Стурман или нещо подобно.

— Плесенни гъби в мазето? — ужаси се Али.

— Не си ли чул? — озадачи се на свой ред Хари. — Нали си председател на жилищната управа. Мислех, че е говорил първо с теб.

— Не — поклати глава Али. — Може да се е свързал с Бьорн.

— Кой е Бьорн?

— Бьорн Асбьорнсен живее на първия етаж от тринайсет години — Али погледна укорително Хари. — От толкова години е и заместник-председател на жилищната управа.

— Аха, Бьорн значи — кимна Хари, като си придаде съсредоточен вид.

— Ще проверя за какво точно става дума — обеща Али.

Хари се качи в апартамента си. Събу си ботушите и влезе направо в спалнята. В хотелската стая в Берген не успя да мигне. Когато се събуди, устата му беше пресъхнала и го болеше стомахът. Стана и отиде да си налее вода. В коридора се вцепени.

Чак сега забеляза, че стените отново са цели и по местата си.

Обиколи стаите една по една. Работата беше изпълнена с почти магическо съвършенство. Би се заклел, че нищо в апартамента му не е било събаряно. Не се виждаше нито една дупка от стар гвоздей. Нито една лайстна не стоеше накриво. Хари докосна с ръка стената на всекидневната, за да се увери, че не халюцинира. Върху масичката пред стола с подлакътници лежеше жълт лист с красиво написана на ръка бележка.

Хари се отпусна в стола с подлакътници и огледа гладките стени. Едва в кухнята установи, че чудото все пак не е безупречно. Календарът с Ракел и Олег бе изчезнал. Небесносинята рокля. Изруга високо и започна да търси трескаво в контейнерите за смет. Провери дори в контейнера в задния двор. После осъзна, че заедно с гъбите са си отишли и дванайсетте най-щастливи месеца в живота му.

Психиатър Шещи Рьодсмуен знаеше, че ѝ предстои доста необичаен работен ден. Не само заради изненадващата поява на слънцето на небосклона. В момента лъчите му влизаха през прозорците, а Шещи Рьодсмуен вървеше забързано по коридора в психиатричното отделение на болница „Хаукелан“ в Санвикен. Отделението бе сменило толкова много имена, че повечето бергенчани нямаха представа кое е официалното в момента: болница „Санвикен“. Закритото отделение обаче продължаваше да се нарича закрито, явно докато някой обърнеше внимание колко неправилно и унизително звучи.

Шещи изпитваше смесени чувства на притеснение и вълнение преди предстоящата среща с пациентката, държана при невиждани мерки за сигурност в отделението. Заедно с Еспен Лепсвик от КРИПОС и Кнют Мюлер-Нилсен от полицейското управление в Берген обсъдиха предварително хуманните граници и подхода по време на беседата. Тъй като задържаната се намираше в психотично състояние, психиатърката заяви, че не е редно да я подлагат на полицейски разпит. Шещи Рьодсмуен се съгласи да разговаря с нея, но само с цел да подобри състоянието ѝ и без да я притиска. По отношение на лекарската тайна Шещи Рьодсмуен трябваше да прецени сама доколко информацията, получена по време на беседата, би била важна за полицейските органи, и дали е наложително да я споделя с тях. Но при всички случаи думите на пациентката нямаше да се използват в съда заради тежкото ѝ психическо състояние. Накратко, от юридическа и етична гледна точка психиатър и полиция се движеха върху минно поле и всяка погрешна стъпка би предизвикала катастрофални последици, защото правосъдната система и медиите щяха да разнищят методите им.

Пред бялата врата на стаята за разговори стояха санитар и униформен полицай. Шещи показа служебната си карта, закачена за бялата ѝ престилка, и полицаят ѝ отключи. Бяха се разбрали санитарят да наблюдава случващото се в стаята и ако задържаната започне да буйства, да бие тревога.

Шещи Рьодсмуен седна на стола и огледа пациентката: слаба, с разчорлена коса, паднала върху челото ѝ, черни шевове в единия ъгъл на устата и широко отворени очи, които се взираха с неописуем ужас в нещо, видимо само за нея. Човек трудно би допуснал, че тази жена представлява опасност. Изглеждаше напълно немощна и отпусната. Да я духнеш, ще падне. В нея не се забелязваше и следа от хладнокръвната убийца, отнела живота на толкова хора. Шещи Рьодсмуен обаче не за първи път се сблъскваше с подобен случай.

— Добър ден — поздрави тя. — Казвам се Шещи.

Никакъв отговор.

— Какъв според теб е твоят проблем? — попита психиатърката.

Въпросът фигурираше в наръчника за разговори с пациенти, страдащи от психоза. Разновидност на същия въпрос гласеше: „С какво според теб мога да ти помогна?“.

Пациентката продължаваше да мълчи.

— Тук няма от какво да се страхуваш. Никой няма да те нарани. Аз не искам да ти навредя. В пълна безопасност си.

Ясното послание, парафразирано по няколко начина, обикновено успокояваше болния, защото всяка психоза на първо място означава безграничен страх. Шещи Рьодсмуен се чувстваше като стюардеса, която демонстрира на пътниците всички мерки за безопасност преди излитане. С обиграни движения и заучени реплики. Дори когато самолетът прелита над пустинни местности без капка вода, екипажът на борда обяснява как се използва спасителна жилетка. Целта е към пасажерите да се отправи нужното им успокоително послание: дори да се страхувате, бъдете сигурни, че вашата безопасност е наш приоритет.

Дойде време да провери доколко пациентката се ориентира в реалността.

— Знаеш ли кой ден е днес?

Мълчание.

— Погледни часовника на стената. Ще ми кажеш ли колко е часът?

В отговор Катрине Брат я погледна втренчено като подгонено животно.

Шещи Рьодсмуен чакаше търпеливо. Секундарната стрелка на часовника се местеше с отсечени, почти маршови движения.

Положението изглеждаше безнадеждно.

— Ще тръгвам — обяви Шещи и стана. — Ще дойдат да те отведат. Няма от какво да се страхуваш.

И пое към вратата.

— Трябва да говоря с Хари — обади се неочаквано пациентката с плътен, почти мъжки глас.

Шещи се обърна:

— Кой е Хари?

— Хари Хуле. Спешно е.

Шещи се опита да установи зрителен контакт, но жената продължаваше да се взира във въображаемия си свят.

— Катрине, трябва да ми обясниш кой е Хари Хуле.

— Старши инспектор от Отдела за борба с насилието в Осло. Ако се налага да се обръщаш към мен по име, те моля да използваш фамилията ми, Шещи.

— Брат?

— Рафто.

— Добре. Ако обаче откажеш да споделиш с мен за какво искаш да говориш с Хари Хуле, няма как да му предам…

— Нищо не разбираш. Всички ще умрат.

Шещи отново седна на стола.

— Разбирам. Защо смяташ, че ще умрат, Катрине?

Най-сетне пациентката я погледна в очите. Онова, което Шещи Рьодсмуен видя в ирисите ѝ, неволно я подсети за червените карти в играта „Монополи“ във вилата ѝ: „Вашите къщи и хотели горят.“

— Нищо не разбирате — повтори ниският глас. — Не бях аз.

В два часа Хари спря на пътя под дървената къща на Ракел в „Холменколен“. Снегът бе спрял. „Няма смисъл да оставям издайнически следи от автомобилни гуми“, помисли си той и предпочете да не се качва с колата до двора. Снегът хрущеше тихичко и протяжно под подметките на ботушите му, а ослепителната дневна светлина блестеше в прозорците, тъмни като стъкла на слънчеви очила. Хари се качи по стълбите до входната врата, отвори къщичката за птици, пусна вътре часовника на Ракел и я затвори. Обърна се да си тръгне, но вратата зад гърба му се отвори.

— Хари!

Едва не се задави. Насили се да се усмихне. Пред него стоеше гол мъж с кърпа, увита около кръста му.

— Матиас — измънка Хари, докато се взираше смутено в горната част на тялото му. — Изплаши ме. Не си ли на работа по това време?

— Извинявай — засмя се Матиас и побърза да скръсти ръце върху гърдите си. — Снощи останах до късно и днес ми се полага почивен ден. Тъкмо се канех да се пъхна под душа, но чух шум до вратата и помислих, че Олег не може да влезе. Ключът му малко заяжда.

„Явно Олег е взел моя ключ — съобрази Хари, — а Матиас е взел ключа на Олег. Женска работа.“

— Мога ли да ти помогна, Хари?

Хари забеляза, че Матиас бе скръстил ръце неестествено високо, сякаш се опитваше да прикрие гърдите си.

— Не, не — отвърна Хари. — Просто минавах наблизо и реших да се отбия да оставя нещо на Олег.

— Защо не позвъни на вратата?

— Разбрах, че още не се е прибрал.

— Ами? По какво разбра?

Хари кимна на Матиас, сякаш за да потвърди, че въпросът му е напълно логичен. Върху откритото дружелюбно лице на Матиас нямаше и следа от мнителност, само желание да си изясни необясним за него факт.

— По снега — отвърна Хари.

— По снега ли?

— Да. Преди два часа спря да вали, а на стълбите няма следи от стъпки.

— Майко мила! — възкликна въодушевено Матиас. — Ето на това му викам аз приложение на дедукцията в ежедневието. Личи си, че си детектив, Хари.

Хари се засмя малко пресилено. Скръстените ръце на Матиас се смъкнаха малко по-надолу и Хари разбра за каква физическа особеност му бе споменала Ракел. Там, където очакваше да види зърната на гърдите, кожата беше гладка и лишена от релеф.

— Наследствено е — обясни Матиас, явно проследил погледа на Хари. — И баща ми нямаше зърна. Странно е, но не е опасно. Пък и за какво са ни те на нас, мъжете?

— Прав си, за какво са ни наистина? — отвърна Хари и усети как ушите му пламват.

— Да предам ли на Олег онова, което си му донесъл?

Хари отмести неволно поглед към къщичката за птици.

— Не, ще го оставим за друг път — отклони предложението той и направи физиономия, надявайки се отказът му да прозвучи съвсем небрежно. — Отивай да се къпеш.

— Добре.

— Чао.

С качването в колата Хари удари яростно с юмрук по волана и изруга цветисто. Държа се като дванайсетгодишен пубер, хванат в крачка. Излъга Матиас най-нагло в лицето. Постъпи в стила на пълен мерзавец.

Форсира двигателя и отпусна рязко съединителя, за да си го изкара на колата. Нямаше сили да си припомня неловката ситуация. Трябваше да се разсее, но мислите се щураха като бесни из главата му и заплитаха най-невероятните асоциативни мрежи, докато караше към центъра. Червените плоски петна вместо зърна на гърдите, които приличат на кървави следи върху гола кожа, го подсетиха за следи от кръв по необработено дърво. В ушите на Хари прокънтяха думите на гъбаря: „Другият вариант беше да боядисам цялата стена в червено.“

Гъбарят се беше порязал. Хари примижа с очи и си представи раната. Трябва да е била дълбока и да е изтекла много кръв, за да останат само две възможности: или да обърне дъската, или… да боядиса цялата стена в червено.

Хари удари спирачки. Чу клаксон. Погледна в огледалото. Задаваше се тойота. Плъзна се върху снега, после гумите се стабилизираха и колата задмина Хари.

Ритна вратата, скочи навън и установи, че се намира до стадион „Гресбанен“. Пое си дълбоко въздух и разтроши мисловния си строеж на парчета, за да провери дали ще е в състояние пак да го сглоби. И наистина — успя да го подреди бързо и без да се налага да нагажда насила парчетата. Просто залепнаха едно за друго от само себе си. Пулсът му се ускори. Ако теорията действително издържаше проверката, всичко се обръщаше наопаки. И още веднъж потвърждаваше предположението на Хари, че Снежния човек е планирал как да си осигури вътрешен достъп. Влязъл е право от улицата и се е настанил удобно. Труповете… Това би обяснило какво прави с телата. Разтреперан, Хари си запали цигара и се опита да направи възстановка на внезапното си хрумване, възникнало при спомена за опърленото кокошо перо.

Хари не вярваше във вдъхновението, в прозренията свише или в телепатията. Осланяваше се обаче на късмета. Наричаше късмет не ориста за сполука в живота, а успеха, който възнаграждава системните усилия и съпровожда онези, изплели с цената на неуморен труд толкова гъста мрежа, че рано или късно обстоятелствата заработват в тяхна полза. Но в този случай бе проработил именно обикновеният му човешки късмет. Ако, разбира се, не грешеше. Хари погледна надолу и не без изненада установи, че е нагазил в сняг. Върна се в колата, извади мобилния си телефон и набра номера на Бьорн Холм.

— Кажи, Хари? — отговори сънлив и почти неузнаваем носов глас.

— Да не си махмурлия? — недоверчиво попита старши инспекторът.

— Де да бях — подсмръкна Холм. — Настинал съм. Треперя като лист под две одеяла. Боли ме цялото…

— Слушай сега — прекъсна го Хари. — Помниш ли, че те помолих да измериш температурата на кокошките, за да разберем колко време е изминало от момента, когато Силвия Утершен се е намирала в плевнята?

— Да?

— Едната кокошка се оказа по-топла от останалите две, нали?

— Точно така — отвърна носово Бьорн Холм. — Скаре дори предположи, че имала треска. На теория е напълно възможно.

— Според мен тялото ѝ е било с по-висока температура, защото е била заколена след убийството на Силвия. Тоест един час по-късно.

— И кой я е заколил?

— Снежния човек.

Хари чу в слушалката как Бьорн се изсекна шумно и продължително. После отговори:

— Значи според теб той е взел брадвата на Силвия, върнал се е и…

— Не, брадвата е останала в гората. Ако по време на огледа знаех, че съществуват примки с нажежаема жичка, щях да се сетя още тогава.

— Какво ти направи впечатление?

— Едно от отскубнатите пера беше опърлено. Най-вероятно Снежния човек е използвал именно примка.

— Аха. Но защо, за бога, е заколил тази кокошка?

— За да боядиса цялата стена в червено.

— А?

— Имам идея.

— Мамка му — промърмори Бьорн Холм. — Обзалагам се, че заради тази твоя идея ще трябва да стана от леглото.

— Май да…

Снегът явно само бе спрял, за да си поеме дъх, защото се завърна с пълна сила. В три часа над Осло и околността се сипеха дебели, мъхести снежни парцали. Асфалтът на Е 16 се покри със сива глазура.

Хари и Холм стигнаха до най-високата точка от пътя, селцето Сулихьогда, свиха встрани и навлязоха в гората.

След пет минути стигнаха до къщата на Ролф Утершен. Той ги чакаше отпред. Зад него, във всекидневната, Хари видя Ане Педершен, седнала на дивана.

— Искаме само да хвърлим един поглед на пода в плевнята — обясни Хари.

Ролф Утершен избута очилата си по-нагоре на носа.

Бьорн Холм избухна в хрипкава кашлица.

— Заповядайте — покани ги домакинът.

Холм и Хари тръгнаха към плевнята. Старши инспекторът усещаше, че слабичкият мъж продължава да стои на вратата и да ги наблюдава оттам.

В плевнята дръвникът си беше на същото място, но от кокошки нямаше и следа: нито живи, нито мъртви. До стената беше подпряна лопата с остра плоскост, подходяща за копаене на яма, а не за риене на сняг. Хари се приближи до дъската с инструментите. Очертанията на свалената брадва напомняха тебеширена ивица, обозначаваща къде вероятно се е намирал липсващ на местопрестъплението труп.

— Според мен Снежния човек се е върнал тук, заколил е третата кокошка и е напръскал пода с кръв. Не е можел да обърне дъските. Затова е трябвало да ги боядиса в червено.

— Каза ми го и в колата, но все още не схващам абсолютно нищо.

— Ако ти се налага да прикриеш червени петна, имаш две възможности. Снежния човек най-вероятно се е опитал да замаскира следа.

— Каква следа?

— От нещо червено, което не може да се отстрани, защото прониква дълбоко в необработеното дърво.

— Кръв? Опитал се е да прикрие кръв с още кръв? Това ли имаш предвид?

Хари взе метлата и измете стърготините около дръвника. Приклекна и усети отново револвера на Катрине под колана си. Огледа пода, който все още имаше розов отблясък.

— Носиш ли снимките, които направи при първоначалния оглед? — попита Хари. — Провери къде имаше най-много кръв; горе-долу тук.

Холм извади снимките от чантата си.

— Знаем, че кръвта върху дъските е кокоша. Представи си обаче, че първата кръв, попаднала върху тях, се е просмукала дълбоко в дървото и не се е смесила с новата, кокошата кръв, която Снежния човек е излял върху пода след известно време. Интересува ме дали можеш да вземеш проби от кръвта, проникнала първа в дървото?

— И какво очакваш да ти отговоря? — премига изумен Бьорн Холм.

— Приемам единствено „да“.

Холм започна отново да кашля. Хари почука на вратата на къщата. Ролф Утершен излезе.

— Колегата ми ще остане, защото има още работа — обясни старши инспекторът. — Може ли от време на време да влиза, за да се постопли?

— Разбира се — малко неохотно се съгласи Утершен. — Какво се опитвате да изровите?

— Тъкмо се канех да ви питам същото. По лопатата имаше следи от пръст.

— А, това ли. Забивах колове за ограда.

Хари огледа заснеженото поле, простиращо се към гъстата тъмна гора. Защо му е тази ограда на Утершен? Какво иска да загради? На Хари не му убегна страхът в очите на домакина.

Старши инспекторът посочи всекидневната:

— Имате гости…

Мобилният му телефон звънна и той не успя да довърши въпроса си.

— Намерихме още един — съобщи Скаре.

Хари се вторачи в гората. Едрите снежни парцали се топяха върху бузите и челото му.

— Още един…? — попита тихо той, макар гласът на Скаре да му бе подсказал достатъчно.

— Още един снежен човек.

Доктор Шещи Рьодсмуен стигна тъкмо навреме, преди главен полицейски инспектор Кнют Мюлер-Нилсен и Еспен Лепсвик от КРИПОС да излязат от кабинета.

— Катрине Брат проговори — съобщи тя. — Съветвам ви да ме придружите до болницата и да я изслушате.

Трийсет и втора глава

Скаре газеше пред Хари по заснежената пътека между дърветата. Рано спускащият се следобеден мрак напомняше за наближаващата зима. Над двамата мъже блестеше телевизионната кула, а под тях — Осло. Хари пристигна направо от Сулихьогда и остави колата на големия безлюден паркинг, където всяка пролет абитуриентите от града се събират като стадо лемури, за да изпълнят задължителните за вида си ритуали на прага към зрелостта: танци, алкохол, флирт и секс. Като абитуриент Хари празнува само с Брус Спрингстийн и „Денят на независимостта“: качи се на стар немски бункер в квартал „Нурщран“ и наду огромния си касетофон.

— Открил го човек, който се разхождал из околността — обясни Скаре.

— И решил да съобщи в полицията за снежен човек в гората?

— Бил с кучето си и то… ами… ще видиш сам.

Излязоха на поляна. Срещу тях се зададе млад мъж:

— Томас Хеле от Отдела за издирване на изчезнали лица — представи се той. — Радваме се, че дойдохте, Хуле.

Хари огледа изненадано младия полицай, но се увери, че Хеле не се прави на любезен.

Екипът, пристигнал за оглед, се бе събрал на възвишението пред тях. Скаре се наведе, за да мине под полицейската лента, а Хари я прескочи. Пътека маркираше къде да стъпват, за да не унищожат веществените доказателства, останали все още непокътнати. Полицаите веднага се отдръпнаха да направят място на новодошлите. Сякаш бяха чакали с нетърпение да им покажат местопрестъплението и да видят реакцията им.

— Мамка му — изруга Скаре и отстъпи крачка назад.

Хари усети как главата му изстива, защото кръвта се отдръпва от мозъка му и оставя след себе си безчувствена мъртвешка празнота.

Шокиращи бяха не детайлите — на пръв поглед голата жена не бе обезобразена като труповете на Силвия Утершен и Герт Рафто, — а старанието, последователността и хладният разум, които прозираха в безупречно замислената и осъществена аранжировка.

Трупът се намираше върху две големи снежни топки, поставени до близкото дърво като снежен човек в начален стадий. Тялото на жертвата едва се крепеше, подпряно на дървото, но ако залитнеше, примка от стоманена тел, увита около горния дебел клон, щеше да го прихване и да предотврати падането му. Всъщност телта образуваше кръг около шията на трупа, но беше огъната така, че да не докосва нито раменете, нито врата. Приличаше на метнато ласо, замръзнало във въздуха в момента, когато ловецът е бил на път да го омотае около плячката. Ръцете на жената бяха завързани на гърба ѝ. Затворените очи и уста придаваха на лицето ѝ спокойно изражение, все едно спи.

На пръв поглед всеки би се заблудил, че убиецът се е постарал сцената с трупа да бъде естетически издържана. При по-внимателно вглеждане обаче се забелязваха тънки ивици от засъхнала почерняла кръв под едва видими шевове: единият минаваше през корема точно под гърдите, а другият обрамчваше шията. „Безупречно изпълнение — помисли си Хари. — Нито една дупка от стар гвоздей, нито една накриво поставена лайстна.“

— Изглежда като онези произведения на абстрактното изкуство — отбеляза Скаре. — Как им викаха?

— Инсталации — обади се глас зад тях.

Хари огледа сцената с наклонена глава. Колегата му имаше право. И все пак нещо в изпълнението опровергаваше първоначалното впечатление за съвършена хирургична процедура.

— Нарязал я е на парчета — установи той с глас на човек, стиснат здраво за гърлото. — После я е зашил.

— Той? — изненада се Скаре.

— Вероятно за да пренесе по-лесно тялото — обади се Хеле. — Досещам се коя е убитата. Вчера съпругът ѝ подаде сигнал за изчезването ѝ. Ще пристигне всеки момент.

— И кое те навежда на мисълта, че става въпрос за същата жена?

— Мъжът ѝ намерил рокля със следи от обгаряне в мазето. — Хеле посочи трупа. — На местата, където са направени шевовете по тялото.

Хари се мъчеше да диша равномерно и спокойно. Откри кое придава несъвършен вид на картината: недовършеният снежен човек, набързо направените възли и небрежно огънатите ъгли на телта. Всичко изглеждаше още сурово, недоизпипано, само нахвърляно. Като скица, като упражнение. Своеобразен ескиз, който набелязва композицията на бъдещото произведение. Защо е завързал ръцете ѝ на гърба? Най-вероятно вече е била мъртва, когато го е направил. И това ли представляваше щрих от скицата?

Хари се изкашля:

— Защо не сте ми съобщили за изчезването на тази жена?

— Докладвах на прекия си началник, а той — на началника на криминалната полиция — оправда се Хеле. — Наредиха ни да не разпространяваме информацията. Предположих, че е свързано с… — той хвърли бърз поглед към оперативната група — … с издирваното за убийствата лице.

— Катрине Брат? — попита Скаре.

— Ще се престоря, че не съм чул това име — обади се глас зад гърба им.

Обърнаха се. Началникът на криминалната полиция стоеше разкрачен в снега с ръце в джобовете на шлифера. Студените му сини очи пронизаха трупа.

— Прилича на творба от Есенната изложба на съвременното норвежко изкуство.

Двамата млади полицаи останаха смаяни от думите на началника. Той обаче се обърна невъзмутимо към Хари:

— Може ли да поговорим, старши инспекторе?

Отдалечиха се към полицейските ленти.

— Намираме се в много критично положение — обясни началникът. Стоеше с лице към Хари, но погледът му блуждаеше над светлия килим под краката им. — Проведохме заседание. Затова се налага да поговорим на четири очи.

— Какво заседание?

— Няма значение, Хуле. Важното е, че взехме решение.

— Така ли?

Докато гледаше как началникът пристъпва от крак на крак в снега, Хари се питаше дали да му напомни, че така унищожава следи на местопрестъпление.

— Мислех да го обсъдим довечера, в по-спокойна обстановка. Но понеже открихме още един труп, няма за кога да отлагаме. Журналистите ще се доберат до информацията само след няколко часа. Разполагаме с далеч по-кратко време да обявим кой е Снежния човек и да обясним как Катрине Брат е успяла да влезе в системата на полицията и да действа, без да я заподозрем. Ръководството ще поеме отговорността, разбира се. Нали затова се нарича ръководство.

— За какво по-конкретно става дума, шефе?

— За общественото доверие в полицията. Рибата се вмирисва от главата, Хари. Колкото по-нависоко започва разложението, толкова повече мръсотия се стича по цялата служба. На по-нископоставените служители е позволено да допускат грешки, но ако гражданите се усъмнят, че ръководството на полицията не притежава професионална компетентност и не упражнява контрол върху кадрите си, сме загубени. Надявам се, разбираш колко сериозно е положението.

— Чака ме работа, шефе.

Погледът на началника прекрати разходката си из града и се спря върху старши инспектора.

— Знаеш ли какво означава камикадзе, Хари?

— Японец с промит мозък, който забива самолета си в американски самолетоносач.

— И аз си мислех така, но Гюнар Хаген ми разказа, че американските разузнавачи са изтълкували погрешно думата. Японците наричат „Камикадзе“ тайфуна, който спасил армията им в битка срещу монголците през тринайсети век. В превод думата означава „божествен вятър“. Поетично, нали?

Хари не отговори.

— В момента и на нас ни е нужен такъв вятър.

Хари кимна. Вече разбра.

— Искате някой да поеме вината за назначението на Катрине Брат и за закъснялото ѝ разобличаване, така ли? И върху него да се излее цялата помия?

— Да молиш някого да се пожертва, е много неприятно усещане. Особено когато неговата жертва ти помага да отървеш собствената си кожа. В такива случаи човек трябва да вземе предвид, че репутацията на полицията е по-важна от съдбата на отделния индивид. — Началникът отново плъзна поглед над града. — Мравунякът, Хари. Винаги става дума за мравуняка. Непосилният труд, лоялността, лишенията, които на моменти ни изглеждат безсмислени — всичко това си струва само и единственото в името на колектива.

Хари прокара ръка по лицето си. Предателство. Коварно нападение в гръб. Малодушие. Помъчи се да преглътне гнева си. Да убеди сам себе си, че началникът има право. Налагаше се някой ниско в йерархията да се пожертва и да поеме вината. Така му се падаше. Отдавна трябваше да схване играта на Катрине Брат.

Хари поизправи рамене. Почувства дори облекчение. Отдавна подозираше, че ще свърши така. Дори бе успял да го приеме. Ще последва съдбата на колегите си от Обществото на мъртвите полицаи: те напуснаха службата без фанфари и без почести, спечелили само собственото си уважение и уважението на малцината посветени в делата им. Мравунякът.

— Разбирам — кимна Хари. — Ще го направя. Само ще трябва да ме инструктирате какво да съдържа изявлението ми. И все пак намирам за по-добре да отложим пресконференцията с няколко часа, докато получим повече информация.

— Не разбираш, Хари — поклати глава началникът.

— Появиха се нови обстоятелства в случая.

— Не ти ще отнесеш ритника.

— Ще проверим… — Хари млъкна. — Какво казахте, шефе?

— Първоначално спрягахме твоето име, но Гюнар Хаген не се съгласи и реши той да поеме вината. В момента подготвя оставката си. Исках само да ти го съобщя преди пресконференцията.

— Хаген ли?

— Добър войник — началникът потупа Хари по рамото. — Ще тръгвам. Пресконференцията започва в осем в Голямата зала.

Докато гледаше отдалечаващия се гръб на началника, Хари усети как мобилният му телефон вибрира в джоба. Извади го и погледна екрана, преди да се обади.

— Love me tender12 — възкликна Бьорн Холм. — Намирам се в Съдебномедицинския институт.

— Какво откри?

— В дървото е проникнала човешка кръв. Според лаборантката обаче мнозина надценяват годността на кръвта за изследване на ДНК и тя се съмнява дали клетъчният материал ще стигне за цял профил. Обаче установи кръвната група. Познай.

Бьорн Холм направи пауза, но явно му стана ясно, че Хари няма намерение да играе на „Стани богат“, и продължи:

— Кръвта е от изключително рядка кръвна група — към нея спадат само двама от всеки сто души — и ще стесни до минимум кръга на заподозрените. В архива на института фигурират едва сто двайсет и трима носители. Ако Катрине Брат се окаже с такава кръвна група, ще разполагаме със сигурна улика, че именно тя се е порязала в плевнята на Утершен.

— Обадй се в оперативната дежурна централа. Разполагат със списък на кръвните групи на всички служители в Главното управление.

— Така ли? Веднага ще проверя.

— Само не се разочаровай, когато разбереш, че Катрине не е Б отрицателна.

Бьорн Холм онемя от удивление.

— Откъде, дявол да го вземе, знаеш за коя кръвна група говорех? — дойде неизбежният въпрос.

— За колко време ще стигнеш до Катедрата по анатомия?

Минаваше шест и повечето служители от болница „Санвикен“ с нормирано работно време отдавна се бяха разотишли по домовете си. В кабинета на Шещи Рьодсмуен обаче продължаваше да свети. Психиатърката се увери, че Кнют Мюлер-Нилсен и Еспен Лепсвик са готови да си водят записки, погледна в бележника си и подхвана:

— Катрине Рафто твърди, че е обичала баща си повече от всичко. Докато тя е още дете, снимката му лъсва във вестниците заради обвинения в полицейско насилие. Катрине преживява злонамерените слухове много тежко. Изпитва страх и се чувства объркана. В училище децата ѝ се подиграват. Не след дълго родителите ѝ се развеждат. Когато Катрине е на деветнайсет, баща ѝ изчезва безследно, непосредствено след убийствата на две жени в Берген. Поради липса на улики разследването е преустановено, но и обикновените граждани, и полицаите се убедени, че Герт Рафто е отнел живота на двете жени, а после и своя, защото е знаел, че няма да му се размине. Тогава Катрине решава да постъпи на работа в полицията, да разбере кой се крие зад тези убийства и да изчисти името на баща си.

Шещи Рьодсмуен вдигна очи. Двамата мъже не записваха, само я гледаха.

— И така, Катрине кандидатства в Полицейската академия — продължи Рьодсмуен. — Завършва и я назначават в Отдела за борба с насилието в Берген. Веднага се заема със случая на баща си. Работи по него в свободното си време, но началниците разбират и ѝ забраняват. Затова Катрине се премества в Отдела за борба с порока. Така ли е?

— Абсолютно — потвърди Мюлер-Нилсен.

— Не ѝ позволяват да припари до документите по случая „Рафто“, затова тя започва да проучва подобни престъпления. Внимателното преглеждане на сигналите, постъпили в полицията от територията на цялата страна, довеждат Катрине до заключението, че след мистериозното изчезване на баща ѝ се появяват още случаи на жени, потънали в неизвестност при сходни обстоятелства като Они Хетлан и Герт Рафто. — Шещи Рьодсмуен прелисти страницата: — За да продължи работата по тези случаи, Катрине знае, че ѝ е необходима помощ. В Берген никой не би се съгласил да ѝ съдейства. Затова решава да привлече за каузата детектив със сериозен опит, но без да разкрива, че зад всичко това стои именно дъщерята на Рафто.

Еспен Лепсвик от КРИПОС поклати глава.

— След старателно проучване на полицейските кадри изборът ѝ пада върху старши инспектор Хари Хуле от Осло — продължи Шещи. — Пише му писмо и се подписва с мистериозния псевдоним Снежния човек, за да събуди любопитството му и защото в повечето свидетелски показания, свързани с изчезналите жени, се споменава за снежен човек. В записките на баща си за местопрестъплението на Юлрикен също открива тази особеност. Когато Отделът за борба с насилието обявява вакантно място с явно предпочитание към жени, Катрине подава документи и я викат на интервю. По нейните думи получила работата, преди да седне.

Рьодсмуен вдигна поглед, но понеже двамата мъже мълчаха, продължи:

— Още от първия си работен ден в Осло Катрине прави всичко възможно да се „прикачи“ към Хари Хуле и да се включи в текущото разследване. Тя е подготвена с информация и за Хуле, и за случаите, тъй че умело го насочва към Берген и към изчезването на Герт Рафто. С помощта на Хуле намира баща си във фризер на остров Финьой.

Шещи свали очилата си.

— И без да е психолог, човек се досеща какъв нервен срив и шок може да предизвика подобно преживяваше, още повече че Катрине на три пъти е убедена, че са заловили престъпника, но все остава излъгана. Първо Идар Ветлесен, после… — присви очи, за да прочете името — … Филип Бекер и накрая Арве Стьоп. Неуспехът утежнява стреса. Катрине прави опит да изтръгне самопризнание от Стьоп, но разбира, че и той не е Снежния човек. Бяга от апартамента му, защото не иска да я заловят, преди да е приключила мисията си, тоест да разобличи виновника. През това време — твърдя го съвсем отговорно — се намира под влиянието на силна психоза. Връща се на остров Финьой, където очаква скорошното посещение на Хуле. И той наистина отива там. Тя го обезоръжава, за да го накара да я изслуша и да му даде наставления как да продължи разследването.

— Обезоръжава? — удиви се Мюлер-Нилсен. — Хуле докладва, че не е оказала съпротива.

— Раната на устата ѝ е в резултат от неочакваната атака на Хари.

— Можем ли да вярваме на човек, страдащ от психоза? — попита Лепсвик.

— Катрине се възстанови от шока — категорично заяви Рьодсмуен. — Ще я задържим за наблюдение още няколко дни, но после ще я изпишем и ще се наложи вие да я поемете. Ако продължавате да я смятате за заподозряна, разбира се.

Последното изречение увисна във въздуха и Еспен Лепсвик се наведе напред:

— Да разбирам ли, че според вас Катрине Брат казва истината?

— Квалификацията ми не предполага да давам заключения от такъв характер — отвърна Рьодсмуен и затвори бележника си.

— Не ви питам в качеството ви на специалист.

— Следвайте интуицията си, старши инспекторе.

Бьорн Холм измина бързо краткото разстояние от Съдебномедицинския институт до Катедрата по анатомия. Изчака Хари в гаража. До Холм стоеше препараторът с обиците, който при последното посещение на старши инспектора мина покрай него, бутайки количка с труп.

— Люн-Хелгесен го няма днес — съобщи Холм.

— Нищо. Вие ще ни разведете — обърна се Хари към препаратора.

— Не ми е разрешено да… — подхвана мъжът в зелено облекло, но Хари го прекъсна:

— Как се казвате?

— Кай Рубьоле.

— Слушайте сега, Рубьоле — Хари му показа служебната си карта. — Аз ви разрешавам.

Мъжът сви рамене, отключи и ги пусна вътре.

— Късметлии сте, че изобщо ме заварвате тук. По принцип след пет няма никого.

— Не оставате ли често след работно време? — изненада се Хари.

— Не. Не и в мазето с труповете. Предпочитаме дневната светлина. — Усмихна се, но не изглеждаше особено развеселен от шегата си. — Какво искате да ви покажа?

— Най-новите трупове.

Препараторът ги преведе през две врати и се озоваха в помещение, облицовано с плочки. От двете страни бяха разположени по четири дълбоки корита, разделени от тясна пътека. Коритата бяха затворени с метални капаци.

— Намират се под капаците — обясни Рубьоле. — По четири във всяко корито. Съдовете са пълни със специален алкохолен разтвор.

— Значи трийсет и две тела — пресметна Хари. — Това ли е всичко?

— Имаме около четирийсет трупа. Тези са най-новите. Обикновено престояват тук около година, преди да започнем да ги използваме.

— Как ги транспортират?

— Някои с катафалка, други с наши автомобили.

— И ги приемате в гаража?

— Да.

— Какво става после?

— Как какво? Балсамираме ги: пробиваме дупка в горната част на бедрото и инжектираме специален разтвор. Така не се разлагат. После им слагаме по една метална табелка с номера от документите.

— Какви документи?

— Които пристигат заедно с тялото. Пазят се в картотека. Завързваме една табелка за пръст на крака, втора за пръст на ръката и трета за ухото. Стараем се да слагаме идентификационен номер и на частите на трупа, които отрязваме, та тялото да се кремира в цялостния си вид, когато му дойде времето.

— Редовно ли проверявате дали номерата на труповете отговарят на документацията?

— Да проверяваме? — Препараторът се почеса по главата. — Само когато изпращаме някъде труп. Понеже в Осло има най-много желаещи да дадат телата си за медицински проучвания след смъртта си, нашият институт осигурява материал за аутопсии на университетите в Тромсьо, Тронхайм и Берген.

— Значи е възможно в коритата да има и трупове, чието място не е тук?

— О, не, какво говорите. Всички тела са на хора, подписали декларация, че искат да дарят тленните си останки на института за научни цели.

— Точно това ме учудва — Хари приклекна до коритата.

— Кое?

— Ще ви задам съвсем хипотетичен въпрос, Рубьоле. Искам да помислите внимателно, преди да ми отговорите. Става ли?

Препараторът кимна. Хари стана и внушителният му ръст се извиси над Рубьоле.

— Възможно ли е човек, който има достъп до тези помещения, да пренася тук трупове вечерно време през гаража, да им слага метални табелки с фиктивни номера и да ги пуска в коритата, без да се притеснява, че някой ще разбере за това?

Кай Рубьоле се поколеба. Почеса се по главата. Подръпна обиците на ухото си. Хари отпусна тежестта на тялото си върху другия си крак. Холм наблюдаваше сценката със зяпнала уста.

— Не виждам какво би му попречило.

— Моля?

Рубьоле поклати глава и се засмя, за да тушира думите си:

— Напълно възможно е.

— В такъв случай искам да видя труповете.

— Сега?

Рубьоле вдигна очи към високия полицай.

— Ще започнем с лявото корито в дъното.

— Трябва да се обадя на човека със съответните правомощия.

— Ако искате да забавите разследване на убийство, давайте.

— Убийство?

— Чували ли сте за Снежния човек?

Рубьоле премига, обърна се, приближи се до веригите, висящи от ходовото колело на тавана, дръпна ги и ги закачи за металния капак на коритото. Взе дистанционното управление и натисна копчето. Колелото започна да бръмчи, а веригите — да се навиват около него. Капакът бавно се вдигна. Хари и Холм следяха процедурата, без да свалят очи от коритото. За долната част на капака бяха прикрепени две хоризонтални плоскости, разположени една под друга. През средата на всяка от тях минаваше вертикален разделител. От двете страни на всяка плоча се намираше по един гол бял труп. Телата приличаха на бледи кукли, а впечатлението се подсилваше допълнително от черните дупки с правоъгълна форма върху бедрата им. Когато труповете се издигнаха на достатъчна височина, препараторът спря колелото. В настъпилата тишина отекваха само сподавените въздишки на капки алкохолен разтвор по белите плочки в помещението.

— Е? — обърна се към полицаите Рубьоле.

— Следващите — нареди Хари.

Препараторът повтори процедурата. От следващото корито се издигнаха нови четири трупа.

Хари отново поклати отрицателно глава.

Когато обаче се появи третият мъртвешки квартет, Хари потрепери. Кай Рубьоле изтълкува реакцията му като ужас от вида на телата и се усмихна с неприкрито задоволство.

— Какво е това? — попита Хари и посочи обезглавената жена.

— Най-вероятно някой университет ни я е върнал. Нашите обикновено са цели.

Хари се наведе и докосна тялото. Беше студено и неестествено твърдо заради балсамиращото вещество. Прокара пръст по гладката, бледа кожа, където беше направен разрезът.

— Започваме със скалпел и довършваме с фин трион — обясни препараторът.

— Мм — Хари се наведе напред, хвана по-отдалечената ръка на жената и я дръпна рязко.

Горната част от тялото се извъртя настрани.

— Какво правите? — извика Рубьоле.

— Виждаш ли нещо на гърба ѝ? — Хари се обърна към Холм, застанал от другата страна на тялото.

— Да, татуировка. Прилича на знаме.

— Чие?

— Нямам представа. Зелено, жълто и червено. В средата има пентаграма.

— Етиопското — заключи Хари и пусна ръката, а трупът отново зае предишната си поза. — Тази жена не е дала съгласието си тялото ѝ да се използва за медицински проучвания. Някой просто го е донесъл. Това е Силвия Утершен.

Кай Рубьоле започна да мига, все едно се надяваше всичко да отмине, ако продължава да мига със същото упорство.

Хари сложи ръка върху рамото му:

— Свържете се с човек, който има достъп до документацията за труповете, и прегледайте всички. Трябва да тръгваме.

— Какво става? — попита Холм. — Честно да ти призная, изгубих нишката.

— Забрави всичките си предположения по случая и помисли.

— Добре, но ще ми кажеш ли какво става всъщност?

— На въпроса ти има два отговора: хванахме Снежния човек.

— А вторият?

— Нямам представа.