Спирка на хоризонта

Глава четвърта

Фиола разбърка сребърния шейкър.

— За да приготвя този коктейл, ми бяха необходими три седмици. Последните три дни го държах затворен с лед, за да поеме филтрирания сок от портокали, и сега вече е готов. Остава да добавя само щипка кафе и няколко капки янгостура. — Взе чаша, намаза ръбовете с разполовен лимон и ги потопи в пудра захар, която кристализира веднага. После пусна шепа лед, разбърка още веднъж шейкъра и разсипа сместа по чашите. — Без сламка, но ако искате, с малко лимон. — Той подаде на Кай лимоновите резени.

Пречупена светлина плуваше в стаята и правеше декора копринен. Шезлонг, допрян до прозореца, на ниски табуретки — куп вестници.

— Отдавна не сте идвали тук — каза Фиола. — От първата вечер не съм играл повече.

— Преди няколко дни се вдига голям шум; онзи с костенурката реши, че са го измамили. Протестираше така разгорещено, че амулетът му падна на земята; изглеждаше гротескно — костенурката бавно и тържествено пъплеше напред, докато той жестикулираше с всичките си крайници. Вече липсват добрите маниери!

Кай погледна през прозореца; две моторници като играчки тъкмо напускаха правоъгълното пристанище на Монако. Искаше да разпита Фиола за непознатата им партньорка и се чудеше как да започне. Странна плахост го възпираше да попита направо за нея; изпадна в размисъл, който се задълбочаваше все повече. Фиола прекъсна размишленията му.

— Мислите ви са далеч оттук.

Кай се стресна изненадан. В желанието да прецизира въпроса. Бе се върнал в миналото. Там имаше пулсираща светлина, онова бляскаво светло сиво, зад което си представи далечни неща, помисли си за младата Барбара, за момента, в който бе застанала до него, облегната на бокса, на фона на конски хълбоци и тъмнина, на лицето й израз на първото познание. Картината бе много ясна и сега като че я виждаше отново, като светлина през прозореца, столовете и вестниците, точно срещу него; противно на волята му картината се разми, готова да се върне отново.

— Приготвили сте странен коктейл — замислено каза той. — Тъкмо се чудех не е ли прекалено да изживееш живота си без цел. Може би е по-разумно да свиеш платната, да поставиш граници и да се установиш. Нали това се очаква от човек от определена възраст нататък? Дори ми се струва, че е природен закон.

— Безспорно. Но това не вярвам да важи за всеки. — Тичаш след нещо и се оставяш да бъдеш хвърлян като топка от един водовъртеж в друг, обладан само от неповторимото си „аз“. Понякога ми се струва, че съм на кръстопът — от едната страна е съществуването ми досега, чиято основна цел е духовното самосъзнание, пропито от скептицизъм; а от другата — един живот — стабилен и разумен, добре окопан и закотвен, обвързан със знания и воля.

Фиола стана.

— Странно, имам чувството, че искате да се жените?

Кай замълча и след малко промълви:

— Явно и това се включва в идеята. — Той поклати глава. — А всъщност исках да поговорим за нещо съвсем друго.

— Днес е приемът на принцеса Парма — каза Фиола и продължи: — Съвсем подходящо за вашето настроение. Ще отидем заедно. Всъщност, имайте предвид, че хората, които са в открито море, хвалят пристанището, но вие не бихте издържали, ако наистина искат да ви приковат в пристанище.

Принцеса Парма бе стара, трудно се придвижваше и винаги се явяваше с бастун. Къщата и бе голяма и не много подредена. Няколко от стаите бяха задръстени с ценни сбирки, но тя никога не влизаше в тях.

Кай и Фиола бяха поканени от нея на бал с маски. Същата вечер клубът бе празен. Портиерите криеха прозявките си в златните си ръкави, а крупиетата самотно царстваха върху масите си — сковани и отегчени, като китайски божества. Само на една маса играеха външни посетители, останалите бяха пусти. Всички се стараеха да са точни за вечерите на принцеса Парма.

Кай започна да се готви доста отрано. Обичаше да полегне след ваната между дебелите гънки на хавлията си за баня — тези часове на опънати крайници, на полуразмисъл, на леките Цигари с тютюн Вирджиния, поставени на един шезлонг; на фотьойла до прозореца, между вестници и книги, от които са прочетени само по четири страници, сред дребни удоволствия и пилене на ноктите.

След това бавно започна да се облича, поспря за малко. Като стигна до вратовръзката, изведнъж му хрумна нещо. Застана учуден, загледан в собствената си недоверчива усмивка на измитото си лице в огледалото, изненадан, че човек може дотолкова да забрави себе си. Върза й възела, после свали мрежичката от главата си. В този момент прозвуча клаксонът на Фиола.

Необичайно е да пътуваш със закрита кола, след като си свикнал на кабриолет. Още по-странно е да не седиш на волана. Малък чудноват остров — купе, преминаващо с тихо ръмжене покрай градини и черници. Омагьосани кафяви колони, прогнил, разкъсан от времето флаг с почти изтрит герб, полюшвани корони на дърветата сред тъмнината, алеи, които носят в себе си небето, озарени от изгрева на фантастиката — автомобили, факли, светлини, вълни от златиста, червена и ярка светлина, маси, костюми, коприна.

Принцеса Парма прие гостите си в малка отдалечена стая. Нямаше нужда да я поздравяват — който искаше, можеше да си остане непознат до момента на свалянето на маските.

Повечето помещения в къщата бяха подготвени за празника. Но някои останаха неосветени.

— Това са японските стаи — каза Фиола. — Те винаги са резервирани.

Когато Кай и Фиола пристигнаха, принцесата вече бе изтощена.

— От цял час съм принудена да слушам все едно и също по коридорите, това уморява. Елате с мен, искам да си почина малко.

Тя се облегна на ръката на Фиола и поведе двамата към японските стаи. Те бяха просторни, стените — чисти, непрекъсвани от картини. Няколко дюшека, поставени един върху друг, няколко възглавници. Ухание на мимози във въздуха.

Прозорецът бе с широки и високи крила, стигащи почти до пода; зад тях като картина от цветен филм — блестящата украса на бала, от тъмнината на парка изплуваха ред фойерверки, издигнаха се нагоре, после паднаха и минаха покрай тях. Тихо, далечни и великолепни, като звезди, грейваха Над хълмовете, ставаха огромни, завладяващи и после падаха, хилядократно разпадащи се в синьо и сребристо. Помежду тях нощта се раздвижваше от светещи колони, пръски и въртележки от огън.

— Като деца често седяхме тук. Вечер, когато у дома се събираше обществото, в нашите тъмни стаи — отдавна ни бяха заточили по леглата — Ние опирахме лица в стъклото, притеснени да не би да ни открият, но тръпнещи в очакване на фойерверките в градината и забравяхме да дишаме пред този романтичен свят. По-късно Ни обясниха, че в основата си това било магнезиев прах. Тогава избягах и намразих учителите си, не исках да знам как се създава северното сияние на тези мигове. Е, вече съм с бели коси и ходя с бастун, разказвам това така сантиментално. Но човек излиза от тези рамки, защото за един стилосъобразен живот не е достатъчна голата амбиция. Все още обичам фойерверките и все още ги усещам най-силно тук, скрита зад тъмния прозорец. Ето, идва и втори фойерверк, по-дълъг, будещ размисли.

Звездите отново останаха сами в арката на прозореца. Приглушен женски смях проехтя покрай тях, пред стъклото минаха лица и изчезнаха в парка. Лампиони като големи пеперуди се спуснаха с леко блещукане в тъмнината.

Принцеса Парма стана и каза учтиво:

— Не е добре да се стои дълго тук. Човек започва да философства, а философстването, примесено с толкова много чувства, не е за предпочитане. Да вървим.

Група маскирани хукна по стълбите и коридора, слуги Ди разпределяха по стаите, като ги канеха с табли, върху тях бяха подредени разхладителни напитки. На терасата бяха разположени плоски кристални бюфети, подобно на огромни маси от лед. В средата клокочеше фонтан с оцветена вода, издаваща свежо ухание. Блестящи гърла на бутилки се подаваха от пълни с лед улеи.

— Елате с мен в павилиона — каза Фиола. — Там се танцува като в парижки бар.

Зад дърветата отново се разпръснаха зелени ракети. Той ги проследи с поглед и продължи:

— Сега тя е отново в японската стая, единствената, останала неосветена; стои и притиска лице до стъклото, както го е правила като дете, и усеща подтисканото чувство на онзи безпаметен миг, когато гробницата на сърцето остава празна и тежестта изчезва. Това е нейният звезден миг и понякога ми се струва, че за това подготвя тези тържества. Така човек се връща назад.

— Може би е само склонност към романтичното, което е вече позабравено по тези места — предположи Кай.

— Не, тази склонност съществува и Никога не е била забравена. Тя има зад себе си дълъг житейски опит. Тук са мъжете, които е обичала. И още нещо — тук тя намира и мъжете, които е забравила. Защото тя бе така жизнена, че щом видеше нещо ново, вече забравяше отминалото. Не съм срещал жена с по-малко предразсъдъци. Заговаряше хората, които й харесват, без изобщо да бъде погрешно разбрана; толкова непоклатима бе репутацията й. Мъжът, за който се омъжи на шейсет години, благодарение на нея стана министър, въпреки че беше невероятен наивник. Тя изживя славно живота си, с много спирки; има високопоставени мъже, които няма да я забравят никога. А сега си стои до тъмния прозорец — върнала се е в младостта си, по-човешка и добродушна, и все пак младост.

— Стигнахме отново до темата на разговора ни в клуба. През последната седмица често мисля за това и усещам, като че навлизам в криза.

— Щом като толкова ви занимава тази мисъл, трудно ще можем да се разберем. Бих искал да опитам по обиколен път; прекалено сме начетени, за да злоупотребяваме; такива хора като нас не стават за градинари.

— И към едното, и към другото се привиква.

— Градинарството, да, то дори изисква навици; но другото, напротив, е отричане на навика. Харесва ти темпото, то е всичко. Нали не споделяте убежденията на теоретика за изкуството да живееш: любовта към темпото на всяка цена да се свързва с повърхностност.

Кай направи жест на отрицание.

— И аз не мога да го приема — продължи Фиола, затова и не изпадам в криза като вас. Не съзирам противопоставянето, което е в основата й, живеем така затворено, като мъж, който е влюбен само в една жена, горкичката, и за него целият свят се превръща в суетня. Затова сме приспособили и тренирали органите си да издържат на преживяванията; тези филтри със сигурност не допускат нищо от това, което създава егоцентризма. Единствената разлика е в темпото. Другите са бавни, мудни и постигат много малко, а ние сме бързи, жизнени и постигаме повече. Обичаме многото, както онези си обичат малкото, и при нас, и при тях това е въпрос на необходимост. Разликата е само в степента, а не в същността; защо да скромничим, щом като така не се стига по-далеч? Нима искате да изпаднете под влиянието на масите?

Кай се подвоуми:

— Не мога да се реша, понякога изникват спомени, с които не знам какво да направя. И въпреки това не ми се ще да ги отпратя. Вече съм достатъчно дълго тук, за да се отегча от уморителната картина и шаблонната й красота. Защо не си тръгвам? Не смея, имам усещането, че ще пропусна нещо. Но не знам какво.

Както си беше прав, Фиола извика:

— Ужасно е да се разгадае вашият случай. Зад това неминуемо стои жена. Що за абсурдна идея!

Кай също се засмя и отвърна:

— Няма никаква жена, или поне в смисъла, който подозирате. Най-вярното доказателство за това е, че точно исках да ви попитам за една съвършено непозната за мен жена.

— А може би това доказва точно обратното!?

Кай взе един нарцис и онемя. Фиола съвсем не беше сбъркал. Неясното чувство, което го тревожеше, бе свързано с малката Барбара. Тя беше някак на заден план и все пак присъстваше. Съвсем отчетливо се налагаше непреодолимото — Барбара никога не биваше да се превръща в епизод. Ако взетото решение натежи в нейна полза, то ще е трайно, независимо от последиците. Барбара — това означаваше живот — тих и неповторим. Странно, колко убедително звучеше това.

— Разговорът ни е много открит — Фиола хвана Кай под ръка.

— И безизходен — въздъхна отчаян Кай.

— Японската стая е виновна. Едно е успокояващо — който често мечтае да се установи някъде, никога не го постига. Онзи, който по природа е улегнал, се стреми към приключения.

Между дъбовете пред тях се намираше павилионът. Беше изграден специално за танци. Вместо под имаше дебела стъклена плоча. Под нея минаваха жици и омекотените светлини от прожектори, преливащи едни в други, без резки преходи. Друго осветление нямаше. Лицата не се виждаха, защото светлината не достигаше до тях; само от време навреме се мярваха една къдрица, чело или ухо.

Осветени бяха само краката, като че водеха свой собствен живот сред илюминациите, глезени и колена танцуваха ритмично в такта на музиката. Коприни на Пиеро, леко подскачащи под каскада от помпони, облени във водопад от светлина — и дълги тесни бедра, като светли ивици нагоре към ханша, обвит в тясна бляскава материя.

Кай не остана дълго. Точно сега не издържаше повече еротичната акробатика и неистово й се противопостави, особено когато към нея се прибави и музиката.

Излезе сам навън, намери път през листата и тръгна да се разхожда. От едно място можеше да се види терасата. Той остана в мрака, с маска в ръка, освободен от напрежението и спокоен. От страничната пътека се чуха стъпки, тихи стъпки, на бавно приближаваща жена. Много неясно видя наближаващия силует. При преминаването си покрай него, тя го докосна и се стресна от неочакваната поява на човек така близо до нея. Кай се извини. Бил избягал от павилиона и потърсил миг спокойствие.

— Мислех си, че ще ме отминете, без да ме забележите и реших, че е по-просто да си остана неподвижен — той изчака за миг. — Оттук се открива много тайнствен изглед към бюфета.

— Но и много платоничен. Мислите ли, че такова излъчване е типично за бюфети?

— Да, ако не си гладен. А иначе човек винаги може да си промени мнението.

— Доста практично, но не е за всеки.

Кай се засмя.

— Осъзнавате ли за какви незначителни неща си говорим. Да имаш становище за всяка дреболия създава напрежение, а освен това би било и досадно. По-добре е човек да има запас от нестандартни мнения, от които при нужда да извади онова, което му трябва. Това са един вид дребни монети за незначителни случаи.

— А за по-важното трябва да се извадят неопровержими аргументи.

Кай стана внимателен. Разбираше, че се готви парад, лашкащ се между шегата и играта, който можеше да стане безпощаден, ако се започне, и ако някой се опита да го спре. Не беше обичайно да те отпратят така невъзмутимо, но би било погрешно да си разкриеш душата и да се мъчиш да блеснеш с дълбокомислие. Много по-занимателни бяха умело подбраните баналности.

Той пусна маската да се клати около китката му и леко подметна:

— Думи, думи, говори се това и онова. Важното е какво му се иска на човек в момента. Защо са ни дрехи? Ние не сме герои. Това е типично женска черта, да обича дрехите. За жалост точно този манталитет преобладава в света. Дори и адвокатите понякога искат да са рицари на сърцето. Ужасна амбиция.

— Но ако я няма и нея, какво би останало?

Кай реши да опита почвата и подметна внимателно:

— Защо да я няма? Достатъчно е само да се ограничи. Импулсите да се приемат естествено, а не като закони. Животът не е толкова безметежен. Трябва да сме му благодарни за конфликтите; а конфликтите около жената са най-удобните, най-честите и най-първичните. Може ли да не се отчете, че това са само вариации?

— Няма ли да е непоносимо, ако думите станат прекалено много? Как тогава бихме разграничили вкуса от безвкусицата?

— И двете са непоносими, но все пак не е чак толкова досадно.

— За сметка на това е уморително.

— По-краткотрайно.

— По-снобско.

Те се спогледаха и ги обзе една и съща мисъл. Кай я изрече:

— Вечерта не е съвсем подходяща да се задълбочаваме в подобни разговори. Поувлякохме се в словесната игра и се намираме съвсем не на място в този храсталак. Да отидем до павилиона отсреща. Да се върнем при останалите, за да можем поне формално да поставим точка.

Те се върнаха по зашумената пътека обратно и започнаха лек разговор, който стана забавен, защото срещу себе си Кай усети човек, който сигурно и с разбиране поема намеците и им отвръща така, че не се налагаха пояснения. Изгради се взаимно доверие по един необясним начин, по-силно, отколкото при дълго познанство, което издаваше магическо, приятно настроение, без страх, че може да се разруши.

Изразите бяха изящни, понякога се разминаваха, а понякога се следваха, често търсеха обиколни пътища и се покриваха единствено с ритъма на настроението.

Пред тях се появи павилиона. Плуваше в приглушена музика, като че идваше от потънал град. Облак от арпегии, зад колибри и пицикато, и мелодия на цигулка.

— Искате ли да танцуваме?

— Не сега, предпочитам да погледаме.

Те се облегнаха на входа. Фиола се появи от мрака на двойките и се запъти към тях.

— Каква сдържаност — да стоите така без да се включите!

— Да се включим!?

Фиола посочи към Кай:

— Днес използвате сократски методи. Смилете се! Какво ще кажете да донеса нещо за пиене?

Той се върна с бутилки и сладкиши, извади няколко ниски столчета, подреди ги и напълни чашите. Тогава се обърна към Кай:

— Преди празници и събирания човек би трябвало да прочете нещо от Уайлд. Това би го предпазило от излишни реакции.

Непознатата остави чашката си:

— Човек потръпва от мисълта колко мъдрост отива на вятъра. Постоянно слушам максими за изкуството да се живее. Явно е доста крехко и безпомощно, след като му трябват толкова много съвети да се утвърди.

Фиола въздъхна:

— Почти познахте. Но всъщност нещата стоят по-зле — то изобщо не съществува. То е само средство. Високомерна банка, от която весело се теглят пари. Единствено така може да се издържи непрестанното обсъждане.

Той се сбогува. Веднага след това оркестърът спря изведнъж. Изненадан от паузата, Кай каза нещо, което всъщност искаше да премълчи.

— Имам усещането, че ви познавам.

Тя направи небрежен жест.

Той допълни:

— Не, не го приемайте като въпрос. Просто ми хрумна, и аз не знам как.

Тя стана.

— Напълно е възможно. Толкова често хората се срещат на плажа. Не мога да ви се сърдя за това.

Той се засмя и тръгна с нея. Не можеше да се реши да се разделят. Те се запътиха към къщата, прекосиха залата. В съседното помещение имаше маси, на които се залагаше.

Един слаб, доста млад Пиеро вдигна глава от играта, стана и се насочи към нея.

— А, ето ви и вас. Бях започнал да се притеснявам.

— Сам виждате, че не е било нужно. — Тя не спря дори за миг, мина покрай него като покрай картина, но онова, което завладя Кай бе, че не го правеше грубо, а напротив — сърдечно, но непреклонно. Интересно му бе да срещне подобно необикновено самоуверено превъзходство, граничещо с добродушие.

— Искате ли да играете?

— Да, само за малко.

Те си потърсиха място и седнаха. Кай стоеше зад нейния стол. В него нахлу споменът от първата му вечер в Монте Карло. Засмя се — сляп ли е бил?! Жената пред него бе същата, която тогава му бе подала тайно жетона.

Тя потърси съвета му в една комбинация. Той се наведе и разпредели жетоните й. Така поиграха малко, после прекратиха играта и напуснаха залата.

— Приятно е да се поразходи човек.

Бяха отново до лехата с нарциси. В едно езерце плуваха лодки с лампиони. Над евкалиптовите дървета грееше луната.

— Една от дребните хитринки е, че външните неща облекчават повече в тежки душевни състояния, отколкото разбирането и утехата. Отчайваща ситуация. Човек се обгражда с онова, което обича, и всичко става по-просто, или напротив — не се затваря, а тръгва, вдишвайки бавно, върви и вижда как пред него се стопяват предразсъдъците му.

Жената не отговори и Кай замълча, върнаха се на терасата. Тук го спря с ръка, той остана и изчака, докато тя изчезна. Не се бе случило нищо, което би могло да го възбуди — среща, няколко разменени слова, разговори за времето, и въпреки това усети промяната, всъщност малка, но също така естествена и безпрекословна като тази жена. Той потърси определение за това, но то бе прекалено дребно, за да бъде обхванато. Не можа да открие нищо, освен описанието: едно приятно чувство, което сякаш имаше нещо общо с Матиас Клаудиус.

Нещата не останаха дълго така, превърнаха се в желания. Кай обиколи къщата. Жената вече я нямаше. Втълпяваше си, че не я търси, но щеше да му бъде приятно, ако я съзре. За сметка на това се сблъска с Пиеро, който го изгледа от масата с продължителен презрителен поглед. Неохотно седна на същата рулетка и започна да залага.

Когато отново усети погледа на другия отстрани, осъзна, че оня е побеснял и го остави да потъне до горното копче на копринената си риза. Пиеро стисна нервно зъби, но издържа. Кай загуби интерес към играта и потърси Фиола.

Срещна го в беседката. След няколко бегли реплики го попита за името на непознатата.

Фиола се сепна:

— Наистина ли не знаете?

— Не.

— Значи ви завиждам за това интермецо.

Кай повдигна глава:

— Защо?

— Това е най-трудната, капризна и невярна жена през този сезон.

Кай седеше в очакване.

Фиола се засмя:

— Лилиан Дънкърк. Тя е влюбена в граф Курбисон.