Спирка на хоризонта

Глава пета

На ярката ивица на пистата Монца бе разрешено да се тренира от ранни зори; чу се тътен от състезателни коли. Паркът на италианския крал бе разтърсен от трясъка на експлозиите, като провлачен, замиращ вой в далечината, а после се зареждаше отново като ураган.

— Великолепен концерт! — каза ведро Лиевен на Кай, докато крачеха към боксовете.

Ясният въздух леко потрепваше, трибуните бяха облени от светлината на изгрева. Лиевен посочи:

— Вижте как светлината е спряла там, на дървения правоъгълник, а всичко зад нея е в сянка. Изглежда като скелет на гръден кош. Мразя празните трибуни; направо могат да Ти развалят Настроението — особено с тази излишна и досадна символика. Суеверен ли сте?

— Понякога.

— Тогава днес внимавайте! Правете само най-наложителното.

Холщайн изкара колата от бокса. Изчака насреща им.

— Чудесно е да покараш рано сутрин. Не издържах и направих две обиколки, Мърфи страшно се ядосва, струва ми се, че вече от час е тук.

Кай примижа на слънцето и се радваше, че дойде на тренировката. За него бе необходимост в следващите няколко дни да не прави нищо друго, освен да шофира и да спи. Не искаше да мисли за нищо. Нека проблемите, които висяха във въздуха, да се опитат да се оправят и без него. Това му се случваше често — да забави взимането на решение, без да го е грижа, кое е най-доброто. Една седмица тренировка в Монца му идваше съвсем навреме. За него напрежението беше като сън, на когото човек се доверява безпрекословно и разчита, че като се събуди светът ще е друг. Чудесно е да върши нещо с ръце и очи, за пръв път и то до пълно изтощение.

Ръмженето на моторите бе вълнуваща музика. Те невидимо се движеха по пистата и само понякога свистяха като гранати, малки плоски снаряди от метал, колела и гуми.

— Колко души са се записали досега?

— В нашия клас са дванайсет.

Червен автомобил излетя от завоя и профуча покрай тях. Зад волана под бялата шапка се виждаха две присвити очи и стиснати устни.

— Това не беше ли…? — Кай погледна Холщайн въпросително.

Тай добави с насмешка:

— Мърфи.

Сега Кай усети по-силно живителната свежест на утрото още.

Целта бе ясна и еднозначна — открояваше се на мъглявия фон на бъдещето; не беше нещо фатално — просто една задача — безсмислена, но обсебваща.

Мъжът там в червената кола не го интересуваше като човек, нямаше значение, че доста дръзко бе провокирал яден сблъсък в една объркана ситуация, бъркотия, която той доброволно подхранваше и можеше да му изпрати благодарствено писмо за това; имаше и една съвсем друга причина; която блесна като мълния в мисълта на Кай. Това бе вечно очакваното желание за битка, дори и у префинения интелект, за премерване на силите — този примитивен първичен инстинкт, който често загадъчно изтласква размисъл и интелигентност, отказва се от дух, култура и личност, и удря твърдо и решително с очи и ръце: „Хайде, давай! Но се огледай!“

Онова, което досега бе занимавка, в този миг стана значима реалност. Кай бе готов да приеме битката с Мърфи, бе готов в продължение на седмица да се настрои така, като че ли няма нищо по-важно на земята от това да премине през даден участък; като стигне до целта с няколкостотин метра преди другия.

— Да започваме! — Той облече екипа си. — Огледахте ли автомобила?

— Всичко е наред.

— Добре, ще направя десет обиколки. Щом вдигнете дясната си ръка настрани — ще ускоря, ако я вдигнете високо горе — ще ускорявам още, ако я вдигнете обаче напред — ще отнема от газта.

Колата потегли по десеткилометровата отсечка и се върна. Лиевен вдигна дясната ръка горе; Кай се концентрира върху педала на газта, ускори и влезе в завоя рисковано. След десет обиколки спря. Кръвта бясно биеше във вените му. Бе взел нещата присърце и бе забравил колебанието и безпокойството.

— На старт.

Колата потегли, той задържа на полусъединител, натисна спирачките и спря. Двигателят изръмжа, веднъж, десет пъти, петдесет пъти, докато достигна желаната скорост.

Стана обяд. Достатъчно. Трябваше непременно да хапне. Първият ден обикновено имаше огромен апетит. Да се отдаде на обяда.

Той се изми и с Лиевен и Холщайн се отправи към ресторанта.

— Виждате ли патешкожълта кола, Кай? — Лиевен се оживи. — Между Милано и Ница не пътуват много такива коли.

Мо Филби беше до Мърфи. Тя извика към пристигащите:

— Елате с нас на обяд в Милано.

С чувство на задоволство тя наблюдаваше сдържания и премерен начин, по който Мърфи и Лиевен се поздравиха.

Мърфи бързо се обърна към нея:

— Трябва да ме извините, но искам да остана на пистата.

— Аз също ще карам и следобед — каза Кай.

С невинен поглед Мо Филби попита:

— Сигурно сериозно сте се заели със състезанието?

— Съвсем.

Лиевен се намеси предвидливо, за да смени темата:

— Можем да обядваме и тук. Наистина ще бъде импровизирано, но за сметка на това — практично.

— Добра идея. Имам дори — Филби се усмихна на Кай, — и ананас в колата — за десерт.

Това окончателно развали настроението на Мърфи. Стоеше мрачен, като ноемврийска вечер и изобщо не участваше в разговора. Първоначално грубо отказа ананаса, но като забеляза развеселеното ъгълче на устните на Филби, се опомни и изяде мълчаливо и унило почти целия плод. Малко го разведри вида на Лиевен, който не можеше да си обясни всичко това. Мо Филби добродушно го помоли за цигара.

Мърфи направи грешката да търси причини за кокетниченето на Филби. Донякъде разбираше поведението и, но не дотам, че да разгадае какво точно цели, а може би самата тя не го знаеше.

Можеше да пресече безславно забавните й игрички, ако направеше най-близкото до ума — да и противопостави неангажиращо равнодушие. Вместо това той изпадна в другата крайност — искаше да ускори нещата, да постигне резултат. Това в общи линии е правилна тактика в един несложен, нормален любовен триъгълник, но при декадентски и интелектуално преплетени отношения, беше грешка. Играта със скрити карти не носи точните резултати, а по-скоро е склонна към блъф и самообладание.

Мърфи искаше да спечели състезанието, да триумфира пред Кай. С тази си амбиция, обаче, засега не печелеше Филби, а просто му я предоставяше. Той го усещаше и още по-нетърпеливо очакваше промяната след победата си. Тръгна си по-рано, въпреки че му бе неприятно да остави Кай и Лиевен насаме с Мо Филби.

Скоро отново чуха ръмженето на колата му по пистата. Това бе мигът на Филби. През последните дни не бе поддържала елегантния хъс на общия разговор и се бе ограничила с обичайните вмятания. Почвата бе добре подготвена, но би могло да стане опасно, да се стигне до сблъсък. Тя веднага опита внимателно да посмекчи нещата, защото бе настъпил моментът да се обработят двете страни поотделно. Зае се с тази задача с голямо удоволствие.

Незабелязано подхвана разговор за състезанието, с намерението да подхвърли няколко хвалебствия за Мърфи.

Кай нямаше намерение да се остави да бъде въвлечен в играта и отвърна убедено:

— Уверен съм, че Мърфи ще спечели.

Тя му хвърли бърз поглед и потърси ирония в очите му. Но той не и достави това удоволствие, а изрече няколко технически термина, които преминаха в безсмислено бръщолевене.

Беше й невъзможно да промени нещо. Успокоително и подейства, че Кай и Холщайн се отправиха към пистата. Реши да вечеря с Мърфи.

При нея остана само Лиевен, който за първи път се наслаждаваше на плодовете от тактиката на изчакване. Когато бяха вече сами, имаше няколко причини Мо Филби да стане особено мила, но никоя от тях не бе свързана с него. Той великодушно се отказа от подробен анализ и се радваше на онова, което му се предоставяше. От време на време се заслушваше към пистата, щом шумът на моторите се усилеше, той удобно се облягаше назад и бъбреше забавно и самоуверено, като успокояваше съзнанието си, че конкурентите му тази седмица ще бъдат много ангажирани.

Мо Филби рядко се отбиваше. Не искаше да застрашава развоя на нещата, а когато дойдеше, не се застояваше. Още в следващите дни отношенията между Мърфи и останалите се промениха — Мърфи стана неочаквано учтив и изведнъж се включи в бърборенето.

— Шпионира ни — каза Холщайн. — Няма да научи кой знае какво.

Всеки ден Кай отиваше на пистата. Тук нещата бяха подредени и съвсем прегледни. Само да протегнеш ръка и вече си ги овладял, въпросът беше да се задържат така. Колата, в която вече бръмчеше моторът, трябваше да се обуздае и контролира, за да се извлече най-доброто от него — това бе задачата, твърда и ясна, честна, без шикалкавенето и несигурността на изплъзващите се като риба чувства. Можеше да се вложи амбиция, без да се изпада в заблуда.

Невидимото напрежение с всеки изминал ден все по-осезаемо Надвисваше над пистата. Конкурентите се наблюдаваха и се опитваха всячески да увеличат скоростта си. Срещаха се безпощадни хора с хронометри в джоба и безгрижно крачеха насам-натам.

Кай изчака обедния час на дремливо затишие, за да може да изпробва основно колата на по-дълго разстояние. По това време на пистата не се мяркаше никой, така че успя да се подготви за старта незабелязано.

Лиевен и Холщайн се бяха подредили за генералната репетиция. Кай потегли бавно и внимателно, като се огледа за нежелани зяпачи и после пое с пълна газ.

Той се шмугваше в завоите като в меки възглавници и под колелата десетте километра минаха на един дъх; приближаваше трибуните, Лиевен и глухата писта, гората, отново трибуните — бляскави и бели. Кай отдалеч впери поглед в трибуните; видя нещо — светло петно; по-близо — костюм; фигура, скрита в сянката. Като се доближи достатъчно, махна на Лиевен да засече времето, мина още веднъж с по-бавно темпо, оглеждаше трибуните, за заблуда профуча с пълна газ, върна се няколко пъти по-бавно и при последното минаване покрай трибуните му се стори, че разпозна Мърфи.

Ядосан удари спирачка. Сега Мърфи знаеше на какво е способен автомобилът, ако не бе успял да го заблуди с маневрите си по време на двете заключителни обиколки. Оставаше му само надеждата, че не е успял да хване всичките обиколки. Но тази надежда беше слаба. Кай се спря и извика:

— Някой стои на трибуните. Вероятно е Мърфи.

С няколко скока, като ругаеше, Лиевен донесе бинокъла.

— Къде е?

— Вдясно, точно на ъгъла. Откога ли е там?

Лиевен пребледня от гняв.

— Той е, наистина. Слиза надолу. Ще отида при него и ще го разоблича.

Кай го спря.

— Няма смисъл. Това, което прави, е нечестно, но не е забранено. И другите го правят. Възмущението няма да ни доведе до нищо. Сега имаме само един изход — и ние трябва да установим скоростта му. И ще го направим, дори да се наложи да не помръднем оттук.

Холщайн прошепна:

— Идва към нас.

— Каква лисица е само — усети, че го видяхме.

Лиевен учудено погледна към Кай.

— Наистина идва. Това дързост ли е или смелост?

— Така трябва.

— Ще го…

— Ще се държим непринудено, Лиевен.

— Не мога — каза Холщайн и си тръгна със зачервено лице.

Мърфи се приближаваше без да бърза и направи дружелюбна физиономия.

— Видях ви да карате. Колата тегли отлично.

За миг Кай се поколеба. Може Мърфи да е попаднал съвсем случайно на трибуната. В противен случаи явно го е подценявал. Директното насочване към най-деликатния въпрос беше умно решение, или поне нестандартно.

Той избегна въпроса:

— Още не съм доволен.

— Тогава сте прекалено взискателен. Скоростта ви по мое мнение бе над сто и осемдесет километра в час.

— Де да беше така. — Кай се учуди още повече. Тази настойчивост на Мърфи, поразителната и безсрамна последователност в опитите си да го заблуди, бе просто ненужна, щом държеше резултатите в ръце. Всичко това не можеше да послужи дори за заблуда. Кай добави:

— Още по-добре би било ако се доближим до двеста.

— Тогава състезанието ви е в кърпа вързано — Мърфи се засмя, и се облегна на радиатора.

— Как ви се струва температурата на радиатора? — предизвика го Лиевен.

Мърфи се изопна, очите му трепнаха, погледна Лиевен. Тогава опипа радиатора и отвърна студено:

— Отлично, наистина отлично — и си тръгна.

— Струва ми се, че сгрешихте, Лиевен — замислено каза Кай, когато останаха сами. — Помислихте си, че иска да провери загряването на радиатора. Убеден съм, че беше случайност. Той остана толкова искрено учуден, та смятам, че не е било преднамерено. За малко да минем в областта, където хората се разбират най-добре — с удар между зъбите.

Лиевен повдигна рамене.

— Обиди ли се?

— Много.

— Все ми е тая. Не обичам шпионите. Какво търсеше при нас?

— Неспокоен е.

— Ние също — особено сега.

— Признавам, но той бе принуден да изгуби равновесието си.

— Принуден?! — Лиевен намигна и избухна в смях. — Простено да му е.

— С една уговорка. Искам да ви призная нещо. От днес нататък, освен обективен, имам и субективен интерес към състезанието. Мърфи разбуди самолюбието ми. Ще му излезем със същите оръжия, както и той на нас. Ако успеем, ще станем дори и по-груби. Е. Това не е поведението от изисканите салони, но е по-въздействащо.

През последните дни на брадата на Холщайн покара светъл мъх. От толкова усърдие нямаше време да се обръсне. Дори за миг не се отделяше от пистата. Вече различаваше мотора на Мърфи отдалеч.

Усилията му, обаче, бяха безрезултатни. Каквото и да правеше, не можеше да пипне Мърфи. Американецът си караше като преди, но резултатите му бяха така противоречиви, че нямаха никаква стойност.

Холщайн не успя да засече цяла нормална обиколка. Мърфи знаеше, че го наблюдават и беше много предпазлив. Холщайн се отчая. Лиевен го успокояваше.

— Няма значение, дори и да не спечелим. Тази година основната ни цел е титла от европейското първенство в Сицилия.

Кай бе наел една барака, която подреди като работилница. Там го посети Мо Филби. Тя се изненада от радушния прием. Цветята, които носеше със себе си, Кай пъхна в радиатора на колата със загадъчна усмивка. Погледна творението си критично и подръпна оттук оттам.

— Сигурен талисман.

Мо Филби установи, че има късмет. Отсъствието и бе увеличило напрежението.

— Искам да си почина около час. Ще пиете ли чай с мен?

Кай вече се подготвяше. Тръгнаха. Той отби към пистата.

— Искам да погледна дали Холщайн е тук. Трябва да му поръчам нещо.

Холщайн не бе там, но за сметка на това се появи Мърфи. Кай обърна по посока на Милано. Развесели се, че успя да ядоса Мърфи по толкова примитивен начин; по-грубите оръжия се оказаха и по-добри.

Той прекара чудесен следобед. Успялото злосторничество го направи сърдечен и Мо Филби бе заразена от неговото настроение. Те си бъбреха невинно и се харесваха. На тази основа между тях за пръв път се породи истинско чувство.

Вечерта Кай отново беше в бараката. Махна цветята от колата, но се усети, вдигна ги, постави ги в чаша и им направи нещо като реверанс. Сянката му на стената също се наведе. Развеселен, той се опита да изиграе една сцена на сенките със самия себе си, като на остров Ява.

Накрая все пак взе цветята и ги изхвърли. Повдигна колата с два крика така, че задните колела не докосваха пода, и започна да оглежда подаването на газ от карбуратора. Хрумна му идея, той бързо надраска нещо, изтича до най-близкия телефон и помоли Холщайн да дойде веднага с един монтьор.

За няколко минути и двамата се явиха. Холщайн притеснен отвори с тласък вратата.

— Да не сте се ударили?

— Не, нека опитаме нещо. — Кай обясни неточния си чертеж. — Това е опит горивната смес да се подава много по-бързо и фино разпръсната. Скоро ще го опитаме, за да сме готови за европейското. Но сега искам от вас нещо друго — сигурно сте забелязали, че при максимална скорост колата не е абсолютно стабилна, а се тресе и приплъзва странично.

Холщайн кимна.

— При хлъзгав път — продължи Кай.

— Дали да не дадем пълна газ — сети се Холщайн — Мислил съм за това. Колата трябва да се олекоти отпред; така ще стане по-стабилна. Причината е в спирането на четирите колела. Ще свалим двете предни спирачки. Това ще помогне.

Холщайн придърпа кабелите на подвижната лампа.

— Наистина ще помогне. Хайде да се залавяме, да свалим оста.

Те работеха трескаво. На светлината на крушките моторът блестеше от смазката. Чуваше се звън на ключове, скърцане на болтове; стана нощ.

— Не сте ли гладен, Холщайн?

— Бихме могли да си поръчаме нещо.

Монтьорът се върна с пушена риба, сирене, хляб и вино. Нямаше как, измиха си ръцете; Холщайн седна на масата, Кай се обърна към стената — в едната ръка парче хляб, в другата — сребристи рибки, а на хартията пред тях — остатъкът от вечерята. Те започнаха да се хранят с огромно удоволствие. Отпиваха и големи глътки възбуждащо вино.

Кай чу вятъра около бараката. Между големите тъмни дупки в стената проникваше приглушена светлина, която се отразяваше, ярка и бляскава, върху металните части. За миг го връхлетяха спомени за вечерта с Фруте и младата Барбара между конете, сред мъглявата светлина на конюшнята. Причу му се глас: „Отново ли си тръгвате, Кай?“

Заслуша се, а после се отърси. — Да започваме да сглобяваме.

Работеха тихо. Кай видя, че привършват. Холщайн бе направил сериозна физиономия.

— А вие, Холщайн, защо сте така мълчалив?

Магията изчезна.

— Не знам — засмя се тай. — Изведнъж ме обзе особено чувство.

— Получих графитна смес за маслото, за да се намали триенето на буталото. Ще видим как действа.

Свалиха колата от криковете и запалиха. Прозорците задрънчаха, бараката се за тресе, виното в чашите се разлюля — като окован великан със свистящи колела в тясно помещение.

Когато след няколко минути ръмженето замря, тайнствено се прокрадна тишината. Кай премери температурата на водата и маслото, опипа цилиндрите; отново запалиха двигателя, моторът издуха целия въздух от бараката; най-сетне се успокои и отслабна, и замря виещ и подсвирващ.

В отмиращата песен от далечината се примеси и един друг тон — тих и упорит, продължителен и усилващ се, преминаващ от тъп тътен до ясен звук на орган, изчезваше и се появяваше отново-още по-силен.

Те се заслушаха. С един скок Холщайн се намери до вратата и я отвори рязко. Нощта навън бе необятна, звездна и хладна. Слушаха напрегнато. Холщайн бе сложил ръце на ушите си, бе отворил широко уста, за да чува по-добре. В нощта ехтеше ясният звук от далечината.

Холщайн се обърна.

— Някаква кола тренира на пистата.

— По това време?

Нощта бе осветена от луната. Но как бе стигнала колата до пистата?

Кай изчака. Без съмнение — това беше мотор, работещ на бързи обороти. В главата му се загнезди една мисъл. Холщайн я прочете в очите му, хукна към бараката и донесе хронометри.

Отправиха се към пистата с велосипеди. Колелетата безшумно газеха шосето. Воят стана по-интензивен и силен; звучеше като брехтене на мощен елен. Ловната страст ги обзе.

Оставиха колелата в парка и се насочиха към пистата.

— Ще ми се да знам как е влязъл… — пошушна Кай.

Застанаха зад една ограда и си потърсиха наблюдателница. Тихо се промъкнаха по-нататък, докато съзряха част от пистата.

Тя беше сребристо сива на лунната светлина, като от кадифе. Завоят беше белезникав, засенчен от мрака и губещ се в него. А отзад — небето — неясно, треперещо и разтърсвано от ръмженето, което господстваше осезаемо, лашкано между гората и звездите.

Наближи. Кай вдигна глава, циферблатите на хронометрите проблеснаха под пръстите. Раменете се повдигнаха, клепачите се свиха, свободната ръка се сви в юмрук. Тогава от тъмното изникна нещо още по-тъмно, заплашително приближи, прелетя над ръба на пистата, стрелна се в завоя като нощна птица и изчезна.

— Познахте ли го?

— Мърфи.

— Засякохте ли?

— Да.

— Останете тук и чакайте. Аз ще изтичам до завоя.

— Доста авантюристично — Холщайн се засмя, по лицето му се четеше истинска индианска романтика.

— Даже е неприлично, но създава напрежение. Реванш.

Кай заобиколи, отново чу тътена на пневматиката. Появи се бледата сянка на колата, призрачно се насочи към него, сви в последния миг; нагоре, секвайки дъха, право към небето, бесни колела, излетели, хванати от ръка на магьосник и върнати отново в правата.

Първия път картината порази Кай, втория — наблюдаваше, а третия засече техниката, четвъртия — вече знаеше достатъчно и се върна при Холщайн, който лежеше на земята с хронометър и хартия до себе си, с ръка прикриваше светлината на джобното му фенерче, плътно прилепено до земята, за да може да пише.

Върнаха се в бараката и изчислиха скоростта на Мърфи. Холщайн пребледня.

— Бил е много бърз.

— Разбира се, но като се вземе предвид, че нощем се кара с около десет процента по-бързо, а нашето време е от обяд. Сега ще видим как точно стоят нещата.

— Как така?

— Ще покарам — сега. Ще бъде страхотно. По всичко личи, че пистата е отворена.

Холщайн започна да се смее.

— Чудесна идея, идвам и аз.

Кай го потупа по рамото.

— Понякога се налага да правим неща, които не са особено джентълменски; прекалената честност води до склероза. А това, напротив, вдъхва живот. Рядко съм в такова добро настроение и готов за приключения.

— Може би Мърфи още е там.

— Това само би придало на ситуацията допълнителен чар. Няма за какво да се безпокоиш. Какво ни пука. Искаме да сме лекомислени. Ако го срещнем, още по-добре за него. При всяко едно положение. Отиваме.

Моторът изръмжа и подскочи; с един скок се появи на хоризонта, като опасен вълк, който изгаряше в амок.

Една котка едва успя да се изплъзне изпод гумите. Холщайн я подплаши.

Кай заклати глава.

— Котка и луна — днес вече нищо лошо не може да ни се случи, неуязвими сме.

Стигнаха до пистата. Мърфи вече го нямаше. С млад дух и очи Кай натисна здраво газта в цилиндрите и се смъкна зад волана. Беше отново двайсетгодишен, това преживяване го възбуждаше повече, дори и от жените. Леко осветеният от луната участък остана назад и колата летеше като някое извънземно между облаците.

Усещането беше като на майка, вълнуващо, обвито в тайнство, полусън, полувнушение. Едва като видя жестикулациите на Холщайн, се върна към реалността и започна да кара внимателно. Те пресметнаха скоростта си.

— По-бързи сме.