Спирка на хоризонта

Глава трета

Мо Филби се налагаше по толкова естествен начин, че човек се съгласяваше с нея, дори и когато не му се искаше; все пак бе по-приятно, отколкото кръстосването на шпаги, особено ако можеше да го избегне. Тя бе запозната с много от тънкостите на флирта и не признаваше нищо друго, освен окончателната победа; останалото беше игра.

У Лиевен откри тактиката на сондиращото изчакване; той бе така ангажиран, че загуби интерес към нея. Кай от своя страна противопостави на опитите й едно учтиво незачитане, и тъй като не срещна съпротива, изобщо не можеше да разбере успяла ли е, или не.

Прекалено дълго бе живяла в Америка, за да оцени истинския изискан флирт, тя обичаше битката и в нея бе виртуозна, но тайнството на молитвата и невероятното въздействие на ухажването — това не бе нейната стихия.

Не разбираше защо Кай не реагира, а приемаше поведението му за пасивна съпротива. Въпреки че не успя да си изясни какво цели, тя притежаваше вече някакъв европейски опит, за да прецени възможностите си, и все пак той бе прекалено недостатъчен, за да не обърка флирта — това чисто европейско изкуство — типично по американски не си даде сметка, че това е най-шармантният, грациозен и малко меланхоличен вариант на бърборенето, а го приемаше за спорт, при който всичко естествено завършва с хепи-енд.

Разбраха се на другата сутрин да отидат заедно на тенис. Мо Филби прие възторжено тази идея: тенис при изгрев слънце. Доставиха й удоволствието да бъдат точни.

В този ранен час красивата местност бе обвита във виолетовия ореол на зората. Още неразбудени, момчетата, които гонеха топките, стояха по ъглите; тъмни джуджета в сивата сянка, вкаменени и омагьосани фигури от все още непрогледен кладенец, в който шумолеше прибоят. После дойде и повеят на изгрева, за който Мо Филби всяка сутрин намираше подходящо сравнение. Тя изпадаше във възторг, който, освен всичко друго, и много й отиваше.

Ветрецът започваше да духа по едно и също време. Идваше незнайно откъде, от сивотата, която започваше бавно да се движи, нежно като крила на чайка. Първо се усещаше като хлад по челото, после се усилваше и се превръщаше във вятър. Оловното море незабелязано се преобразяваше в огромно всеобхватно безпокойство. Небето в безкрая започваше да се оцветява.

Мо Филби погледна с набръчкано чело натам:

— Две неща са ми особено трудни в живота и изпълнението им стана за мен въпрос на чест — да следя движението на малката стрелка на часовника и да дочакам изгрева на безоблачното небе. До момента не съм успяла да направя нито едно от двете, защото никога не устоявам да се взирам достатъчно дълго. Това е пропуск във възпитанието ми. В объркан век живеем, Мърфи.

Сиянието стана още по-бляскаво. В един миг слънцето изгря, огнено и ярко. Морето потрепери — Мо Филби явно го бе забелязала на втората сутрин — промени цвета си, стана брокатено, пясъкът на игрището се превърна в злато, хотелът придоби цвят на наведено фламинго. Тези сравнения Мо Филби измисли още при първия си бек-хенд.

Отново нейна идея бе да закусят на открито. В малката зала на клуба докоснаха с ръце бистрата струя на фонтана; навън бяха подредили няколко маси и столове с тръбни конструкции; последваха платата и каничките.

Мо Филби бе много загрижена всеки да получи онова, което си бе поръчал. Тя самата си избра препечена филия с масло и сирене. Лиевен получи голям резен диня, която подправи с пипер и горчица — била страхотна; Мърфи си поръча само кафе, а Кай твърдеше, че ранната цигара има особения привлекателен вкус на орехови и бадемови ядки.

Мо Филби поясни, че от пушек не можело да се живее, едно от най-положителните и качества бе, че по време на ядене говореше само най-банални, общи приказки. Кай също поръча нещо по-съдържателно. Избра ананас.

Прислугата на хотела се засуети около тях; двама държаха ананаса, трети дойде с пресичка за плодове и чаши; оберкелнерът завърши обреда и сервира на Кай с почтителна физиономия лед и сламка.

Всяка сутрин това свещенодействие му доставяше радост.

Най-сетне оставиха ракетите и си тръгнаха обратно, вече пристигаха първите гости, без да се броят самите те, естествено; Мо Филби сметна за подтискащо да се срещнат още сега; след два часа, според нея, било най-подходящото време.

По време на разходката в единайсет часа отново се засякоха и тя отново отправи обичайните си презрителни забележки; това придаваше на разходките интимно язвително очарование. В опитите си правдиво да обрисува физиономиите на някои англичани; Лиевен се отличаваше с почти пророческите си описания и сравнения.

Мо Филби обичаше да спрат някъде на път, да си вземат питие във високи чаши, да си побърборят; умееше да накладе огъня в този уютен час, да го раздуха, да постави и фитили и да го разпалва — с дума или с поглед.

Докато седяха под огромен чадър за слънце, тя с удоволствие разказваше как катастрофиралата кола пристигнала от сервиза.

Бе преценила правилно. Мърфи заподозря Лиевен и Кай. Сметна, че те са карали непредпазливо; във всеки случаи би трябвало да предотвратят сблъсъка с автомобил, шофиран от дама. Затова той оживено разпитваше за причините за катастрофата.

Очакваното ехо не се появи. Напротив, Мо Филби се оживи и разказа за своята несръчност; тя дори преувеличаваше, за да подчертае самообладанието на Лиевен.

Така се стигна до многообещаващо начало — Мърфи вече се ядосваше; не каза нищо, а само кимна, обобщавайки лекомислено, че всичко, което му били разказали, било естествено и се учело още на шофьорските курсове. За да подсили въздействието, той допълни едно многозначително „да, да“, и с чувство на превъзходство заля леда в чашата си с абсент.

Възцари се ведро мълчание. Лиевен не искаше да противоречи, тъй като всичко било ясно; избра обратната тактика. Обясни небрежно, че госпожица Филби е много любезна, но тя била направила необходимото, като стиснала силно волана — защото, ако нещата били така, както ги били описали току-, що, не би останало нищо друго освен, меко казано, ламарини.

Бавно запали цигара. В моменти като този подобно занимание носи особено обаяние и умиротворява. Мърфи отказа цигара. Той се обърна към Мо Филби:

— Модерно е да се купуват малки килимчета от Генуа. Видях там красиви исфахани. Не бихте ли искали и вие да отидете до там?

Филби се притесни, че може би разговорът ще бъде изместен встрани. Тя побърза да отговори, че ще отиде веднага, след като поправят колата. Щяла да ходи не само в Генуа, а и в Милано, за да гледа ралито за купата.

Ситуацията ставаше все по-интересна. Мо Филби бе убедена, че направи достатъчно. Беше доволна, като чу Мърфи да си поръчва с приглушен глас още един абсент, и като видя как Лиевен пали цигара. За съжаление, всички останаха дипломатично резервирани. Тя реши да разпали разговора още малко, като попита Лиевен дали ралито е важно.

— Не особено. Това е средно по значение състезание — отвърна той, като се опита внимателно да избяга от директния отговор.

Мърфи погледна през чашата с питие.

— И все пак си струва да се спечели.

— Естествено — лаконично отвърна Лиевен. Мърфи премина в атака.

— Ще стартирате ли?

— Още не сме обявили участие — предаде се Лиевен.

— Значи участието ви зависи от това дали ръката на вашия пилот ще се е възстановила дотогава?

— Познахте — отвърна Лиевен язвително.

— Контузията ми изглежда сериозна — настоя Мърфи.

— Така е.

— Жалко, значи няма да можем да стартираме заедно.

— Ами, защо не! Може би, все пак.

Лиевен бе ядосан на американеца и се зарадва, че може да продължи играта.

Мо Филби слушаше внимателно. Усмихната, като че ли предварително ги молеше да я извинят за наивната забележка, тя запита Кай:

— Няма ли отново да замените контузения пилот?

Мърфи хвърли бърз поглед към Кай, изведнъж промени поведението си и се оживи:

— Извинете, но не знаех, дори не си бях и помислял. Иначе щях да прекъсна разговора. — Той го погледна учтиво и коварно. — Ние сме в определен смисъл конкуренти.

Въпреки опитите си, не успя да го предразположи да му даде задоволителен отговор. Предусещаше у Кай по-голяма опасност, отколкото от Холщайн, и искаше своевременно да се ориентира какво би могъл да очаква.

Лиевен бе успял да спечели искреното му отрицание, а Кай разчиташе да остане неутрален.

Беше му много неприятно, че Мо Филби се колебаеше и кокетничеше. Той прие запознанството на пистата, защото разчиташе, че ще чуе нещо, което да му помогне да оцени конкурента; но подобно развитие на нещата не бе предвидил. По един особено неприятен начин Мо Филби застана между тях, а точно тя трябваше да играе най-незначителната роля.

Като че ли й беше приятно. Забавляваше се с Лиевен и с подигравателен тон водеше с него разговор за спортинг-клуба и новоприетите в него членове.

В автомобилното шествие на асфалта Кай забеляза да спира лимузина. От нея слезе една дама.

Позна партньорката си от играта първата вечер. Беше сама и бавно вървеше по улицата. Движението на главата, положението на раменете й му навяваха спомена и за друга картина: разговора с Фиола по време на танца на терасата в казиното. Стори му се, че това е същата жена.

Поздрави я и след няколко крачки тя изчезна в тълпата пешеходци. Кай погледна Мо Филби; изведнъж тя му хареса. Той извика Фруте и я погали поврата. Чу се музика. Беше спокоен; вече бе взел решение. Музиката на оркестъра звучеше като конфети и захаросани бонбони. Тенекиени неравномерни звуци сред противопоставящи се синкопи, които се преследваха, и после, изтощени, се връщаха към основната тема.

Нещо ставаше с тромпета; при високите тонове пърхаше, но щом звукът станеше по-дълбок и солиден, простенваше и само рядко успяваше да изкара верния тон. Най-сетне и тромпетистът — дебел червенобузест мъж — го забеляза. Той поклати глава, почукна и прослуша тръбата като доктор, дори надникна вътре, прокара пръсти върху клапите, поклати главата си по-силно, после и тромпета и най-сетне се отказа отчаян.

Постави инструмента в скута си, зачете нещо в нотната си тетрадка малко по-надолу. Изпуснал мелодията, той съвсем не знаеше какво да прави.

Доста време почукваше с крак в такт с музиката, но скоро престана; остана да си седи там с по детски безпомощна усмивка на лицето, бездеен и объркан, докато другите свиреха; силният, добре угоен мъж, чието чудно конструирано сърце и фино изваян, сложен мозък не можаха да победят един запушен тромпет.

Това се прие като велика загадка на безпощадната природа.

Когато се разделяха, Кай попита спокойно Мо Филби:

— Искате ли да се поразходите днес следобед с мен? Ще ми се да отида отвъд границата, имам да уреждам нещо. Ще бъде много мило от ваша страна да ме придружите.

Тя бе изненадана; не намери никаква връзка с предишния разговор и се съгласи веднага:

— По кое време?

— Ако не възразявате, ще ви взема в пет.

— Добре.

Тя помоли Мърфи да обядва с нея.

— Мърфи се превръща в трагичен персонаж — каза Лиевен, след като продължиха.

— В момента изглежда по-скоро смешен. — Кай си подсвирна.

— Но ще стане трагичен. За сега ръмжи и на двама ни; не знае кого да нападне. Познати са ми подобни ситуации — обикновено се хвърля към неподходящия.

— А вие да не би да знаете, кой е неподходящ?

Лиевен се замисли и отговори след миг:

— Естествено вие!

Кай се засмя. Понякога начинът ви на мислене е като у древните римляни.

— И двамата сме неподходящи.

— Не ви разбирам.

— Изобщо не мисля, че си правите илюзии. Знаете ли, че всичко това е без значение?

— В началото винаги изглежда така — каза Лиевен с чувство на превъзходство.

— Ще видите. Можем да се обзаложим. Филби е абсолютно равнодушна.

— Към нас засега, да. Но към Мърфи?

— Скъпи Лиевен, единственият шанс на тип като Мърфи е да разсее скуката, но веднага го зарязват, щом се появи нещо, което си струва. Тъй като всичко, което си струва, е преходно, има изгледи след това да го приютят отново. Затова той ще надживее другите. Най-голямата заблуда е да се вярва, че ценностите са дълготрайни. Това е опиум на апостолите на прогреса за масите, които иначе се настройват революционно или меланхолично. Ценното винаги е мимолетно, а посредственото остава. Затова Мърфи е подходящ за съпруг. Собствеността обаче винаги е свързана с ядове, особено ако е обещана на някого и после скрита.

— Съдите доста зряло!

— Нямам намерение да съдя, а да се намеся.

Лиевен млъкна учудено. Кай продължи натъртено: — И то още днес следобед. Реших, че ми се иска да поостана тук. Няма нищо общо с тази работа, но все пак оставам. Понякога е достатъчен само един повод от съвсем друг характер, за да се задвижат нещата. През следващите дни ще издиря Фиола. Искам да го питам нещо.

Лиевен не разбра добре смисъла на това подмятане и не искаше да слуша повече; само реши да допълни доказания си метод на изчакването с изключителна бдителност.

Кай намери Мо Филби, чакаща във фоайето на хотела. Потеглиха веднага.

Вечерта бе приятна, в часа преди да падне здрачът Ривиерата нямаше равна на себе си. В кристалното ухание необятността се разстилаше над морето, което блещукаше виненочервено на хоризонта. Заливите не бяха вече ярко осветени, а разграничени и разслоени от сенки. Растителността падаше от висините към улицата, оградена дискретно от стените на дворовете, като че искаше да зарови всичко под зелените си алчни цветове. Рибарски лодки с кафяви и тютюневи платна се рееха в открито море. Понякога от тях екваше вик, ясен и пронизителен, като крясък на чайка, стигнал до небето и сякаш отразен идваше от въздуха.

— Следобедът е като портокал — каза Мо Филби. — Човек се двоуми дали да му се порадва, като го съзерцава, или да го обели и захапе.

Кай не очакваше това картинно сравнение. Сега бе настроен на тема автомобили, които се изстрелваха от завоите със своите високоговорители, като острови на дръзновението. Все пак той уважи поетичното настроение, настанило се на мястото до шофьора. Отговорът му бе в синхрон, но прозвуча безучастно:

— И двете — с което вярваше че е дал повод за размисъл и поне до границата ще го оставят на мира. Той с неудоволствие свързваше шофирането на автомобила с безличен разговор.

Следващият въпрос на Филби бе значително по-практичен.

— Накъде сме се запътили?

Той си придаде тайнствен вид:

— След час сме там.

Колата продължи да бръмчи; един мост и няколко руини, после отново шосето, столетници и палми, между тях — къщи. Момичета пееха по улиците, цели семейства се бяха събрали на приказка пред отворените врати. Зад техните жестове, златисто и охра хвърляха тъмни сенки над входовете.

— Не искате ли да ми кажете, къде отиваме? — попита няколко пъти Мо Филби.

— Близо сме. — Кай отби към входа на хотел Роял. Поръча на портиера да предаде на доктор Пеш визитната му картичка и остана да го чака долу.

Пеш пристигна заедно с пиколото. Кай ги запозна и каза:

— Разделихме се преди няколко дни, без да довършим разговора си.

Пеш кимна утвърдително:

— Казах, че ще ви очаквам.

Кай се обърна към Мо Филби.

— Доктор Пеш е конструкторът на автомобила, който управлявах в Монца.

Тя разбра и стана особено чаровна.

Кай попита:

— Кой до момента се е записал за купата на Милано?

Пеш изброи няколко имена.

— Значи ще е добро рали. Вие самият записахте ли се?

— Не, ще стартираме само с една кола. Ако пожелаете да карате, ще се запишем.

Пеш се стори на Кай дори симпатичен с ината си. Мъжът нямаше никакви гаранции за него, не го познаваше, само знаеше от Лиевен, че и преди е участвал в ралита, просто се осланяше на приумицата си и се придържаше последователно към нея; това е образът на успеха — защото не самата приумица, а последователността е решаваща…

Мо Филби се наведе към Пеш.

— И кой, според вас, е фаворитът сред записалите се?

Пеш се замисли:

— Мисля, че Мърфи.

Тя засия пред Кай, който се забавляваше от нейното поведение; от сигурното пристанище на отдавна взетото решение, целеустремеността й му хареса още повече. За да не и разваля настроението, той придаде на гласа си тържественост и обяви на Пеш:

— Дойдох да ви кажа, че ще участвам. След седмица започвам тренировките.

На връщане Филби беше мълчалива. Вече се наслаждаваше на бъдещето, на мига, в който ще каже новината на Мърфи. Но животът имаше много по-съдържателни моменти.