Стефани Плъм или Г-ца 10%

11.

Телефонът ми звънна в седем сутринта. Секретарят се включи и познах гласа на Морели.

— Стани и поздрави слънцето, ловецо на престъпници. Ще бъда пред вратата ти след десет минути, за да инсталирам микрофоните. Слагай кафето.

Заредих кафеварката, измих си зъбите и нахлузих шорти и тениска. Морели пристигна пет минути по-рано с кутия с инструменти в ръката. На джоба на ризата му имаше етикет, който съобщаваше на света, че Джо работи за сервиз „Лонг“.

— Какъв е този сервиз? — попитах.

— Какъвто си искаш.

— Аха — кимнах мъдро. — Маскировка.

Той метна тъмните си очила на плота в кухнята и погледна изразително към кафеварката.

— Хората не забелязват работниците. Спомнят си цвета на униформата и нищо повече. Ако действаш разумно, униформата ще те вкара в почти всяка сграда.

Налях кафе и набрах номера на болницата, за да проверя как е Лула. Съобщиха ми, че се била стабилизирала и вече не лежала в реанимацията.

— Трябва да поговориш с нея — посъветва ме Морели. — Накарай я да подаде оплакване. Снощи са прибрали Рамирес и са го разпитвали за сексуално нападение. Но вече е навън. Пуснали го под гаранция.

Морели остави кафето си, отвори кутията с инструменти и извади малка отвертка и две плочки за покриване на контакти.

— Приличат на обикновени контакти — обясни ми той, — но имат вградени подслушвателни устройства. Обичам да ги използвам, защото не трябва да им се сменят батериите. Зареждат се чрез жиците и са много надеждни.

После извади контакта от стената и свърза жиците.

— Имам възможност да слушам и записвам всичко от буса. Ако Рамирес нахлуе тук или се появи до вратата, ще трябва да действаш по инстинкт. Ако смяташ, че можеш да го накараш да говори и да му изтръгнеш малко информация, без да се излагаш на риск, опитай.

Свърши работата си в антрето и влезе в спалнята, където повтори процедурата.

— Трябва да запомниш две неща. Ако пуснеш радиото, не мога да чуя какво става тук. А ако се наложи да се втурна на помощ, най-вероятно ще го направя през прозореца на спалнята ти. Остави завесите спуснати, за да имам някакво прикритие.

— Мислиш ли, че може да се стигне дотам?

— Надявам се, че не. Опитай се да накараш Рамирес да говори по телефона. И не забравяй да го запишеш.

Морели прибра отвертката в кутията и извади руло лепенки и малка пластмасова кутийка с размера на пакетче дъвка.

— Това е миниатюрен предавател, който се закрепва към тялото. В него има две деветволтови литиеви батерии, което му дава петнадесет часа полезно действие. Има си външен микрофон, тежи двеста грама и струва около хиляда и двеста долара. Не го губи и не влизай с него под душа.

— Може би пък Рамирес ще започне да се държи добре сега след обвинението в нападение.

— Не съм сигурен, че Рамирес може да различи добро от лошо.

— Какъв е планът за днес?

— Мислех да те изпратя отново на улица „Старк“. Сега, след като вече целта ти не е да ме подлудяваш, можеш да съсредоточиш усилията си върху влудяването на Рамирес. Подлъжи го да направи поредния си ход.

— Господи, отново „Старк“! Любимата улица. И какво да правя там?

— Обикаляй наоколо със секси вид, задавай вбесяващи въпроси, въобще дразни хората. Всички тези неща ти се удават без проблеми.

— Познаваш ли Джими Алфа?

— Всички познават Джими Алфа.

— Какво мислиш за него?

— Чувствата ми са смесени. Винаги е бил точен с мен. А и мислех, че е страхотен мениджър. Справяше се чудесно с Рамирес. Осигуряваше му добри мачове и отлични треньори — каза Морели и си сипа още кафе. — Хора като Джими Алфа прекарват целия си живот с надеждата да се снабдят с боксьор от калибъра на Рамирес. Но повечето не получават този шанс. Да си мениджър на Рамирес е все едно да държиш печелившия фиш за тотото… дори е по-хубаво, тъй като Рамирес ще продължи да ти изплаща дивидентите. Той е златна мина. За съжаление, Рамирес е и шибан откаченяк, така че Алфа е между чука и наковалнята.

— Да, това съвпада с моето мнение. Но този печеливш фиш може да накара човек да си затвори очите пред някои от личните недостатъци на Рамирес, нали?

— Да, особено сега, когато започнаха да правят големите пари. Алфа издържаше Рамирес в продължение на години, когато той бе още само едно гадно хлапе. А сега Рамирес спечели титлата и подписа договор за мачове, които ще бъдат излъчвани по телевизията. Той буквално ще донесе милиони на Алфа в бъдеще.

— Значи мнението ти за Алфа вече не е толкова добро?

— Мисля, че Алфа е престъпно безотговорен.

Морели погледна часовника си и добави:

— Сутрин Рамирес първо отива да тича, после закусва в ресторанта срещу фитнеса. След закуска тренира и обикновено остава в залата до четири.

— Сериозна тренировка.

— Не се занимава много съвестно. Ако му се наложи да се бие с истински добър боксьор, ще си има сериозни неприятности. Последните му двама съперници бяха нарочно подбрани смотаняци. След три седмици има мач с още един некадърник. А след това ще започне да се готви сериозно за мача с Лайънъл Рийси.

— Знаеш доста неща за бокса.

— Боксът е върховен спорт. Един на един. Първобитна битка. Прилича на секса… кара звяра в теб да се събуди.

Изсумтях презрително.

Джо си взе портокал от купата с плодове на плота и продължи:

— Дразниш се, защото не можеш да си спомниш последния път, когато си видяла звяра.

— Виждам го доста често — възразих.

— Скъпа, въобще не го виждаш. Поразпитах наоколо. Не водиш интимен живот.

Показах му среден пръст.

— Такъв интимен живот за теб.

Морели се ухили.

— Ужасно си сладка, когато се държиш откачено. Ако някога ти се поиска да освободя звяра за теб, просто ми кажи.

Това вече беше прекалено. Щях да го напръскам със спрея. Можеше и да не го предам в полицията, но щях да си доставя удоволствието да го видя как припада и драйфа.

— Трябва да изчезвам — каза Морели. — Един от съседите ти ме видя да влизам. Не искам да съсипвам репутацията ти, като остана тук прекалено дълго. Би трябвало да се появиш на улица „Старк“ около обяд и да се помотаеш там един-два часа. Носи си предавателя. Ще те наблюдавам и ще слушам.

Имах няколко часа за убиване, затова излязох да потичам. Не ми беше по-лесно от миналия път, но поне Еди Газара не се появи, за да ми каже, че приличам на полуразложен труп. Закусих, взех си душ и започнах да планирам как ще похарча парите, получени за залавянето на Морели.

Издокарах се със сандали с каишки, тясна черна минипола и ластично потниче с огромно деколте. Направих си прическа с щедри количества гел и лак и косата ми стана огромна. Очертах очите си с тъмносиньо, сложих няколко килограма спирала на миглите си и си боядисах устата в курвенско червено. После си окачих на ушите най-големите и дръзки обици, които имах. Лакирах си ноктите в тон с червилото и се погледнах в огледалото.

Проклета да съм, ако не изглеждах като страхотна проститутка.

Единадесет. Малко раничко, но исках да приключа с тази задача, за да мога да посетя Лула в болницата. Реших, че след като се видя с нея, ще отида да пострелям, а после ще се прибера у дома и ще чакам телефонът да звънне.

Паркирах на една пресечка от фитнеса и тръгнах по улицата. Чантата ми висеше на рамо, а ръката ми бе стиснала спрея със сълзотворен газ. Бях открила, че предавателят си личи под ластичния потник, затова го бях пъхнала в бикините си. Пукни се от яд, Морели!

Бусът беше паркиран директно срещу фитнеса. Джаки стоеше между мен и буса. Днес изглеждаше още по-мрачна от обикновено.

— Как е Лула? — попитах. — Ходи ли при нея днес?

— Сутрин не разрешават посещения. А и бездруго нямам време да ходя там. Трябва да си печеля хляба.

— От болницата ми казаха, че състоянието й е стабилно.

— Да. Настаниха я в обикновена стая. Ще остане там известно време, тъй като още кърви отвътре, но мисля, че ще се оправи.

— Има ли безопасно място, където да отиде, когато я изпишат от болницата?

— За Лула няма да има безопасно място абсолютно никъде, освен ако бързо не поумнее. Но все пак е решила да каже на ченгетата, че я е накълцал някакъв бял шибаняк.

Погледнах надолу по улицата към буса и усетих телепатично как Морели изсумтява обезнадеждено.

— Някой трябва да спре Рамирес — казах на Джаки.

— Да, но това няма да е Лула — отвърна тя. — А и каква свидетелка може да бъде Лула? Да не мислиш, че хората ще повярват на една курва? Ще кажат, че си е получила заслуженото. Или пък ще решат, че сводникът й я е пребил за назидание. А може и да кажат, че ти самата си проституирала, без да си плащаш, и това е било урок за теб.

— Виждала ли си Рамирес днес? Във фитнеса ли е?

— Не знам. Моите очи не виждат Рамирес. Що се отнася до мен, той е невидим.

Не бях очаквала нещо повече от Джаки. А и вероятно беше права за Лула на свидетелската скамейка. Рамирес щеше да наеме най-добрия адвокат в щата, а той с лекота щеше да дискредитира Лула.

Тръгнах надолу по улицата. Разпитвах дали някой е виждал Кармен Санчес и наистина ли е била с Бенито Рамирес в нощта, когато е бил застрелян Зиги Кулеса.

Никой не я беше виждал. Никой не знаеше нищо за нея и Рамирес.

Обикалях още около час и увенчах усилията си с ново посещение на Джими Алфа. Този път не се втурнах в кабинета му, а търпеливо изчаках секретарката му да му съобщи, че съм дошла.

Алфа не изглеждаше изненадан. Вероятно ме бе наблюдавал през прозореца. Под очите му имаше тъмни кръгове, от онези, които хората получават вследствие на безсънни нощи и нерешими проблеми. Застанах пред бюрото му. Вторачихме се един в друг и не проговорихме поне една минута.

— Знаеш ли за Лула? — попитах накрая.

Алфа кимна.

— Той едва не я уби, Джими. Накълца я, преби я и я завърза за противопожарната ми стълба. После ми се обади да ме пита дали съм получила подаръка му. Каза ми, че мен ме очаквала много по-страшна съдба.

Алфа закима отново, но този път отрицателно.

— Говорих с него — каза той. — Бенито ми призна, че е прекарал известно време с Лула и може да е бил малко груб, но нищо повече. Каза, че сигурно някой я е пипнал след него. Някой, който се опитва да му лепне вината и да го накисне.

— Говорих с него по телефона. Знам какво чух. Имам запис.

— Той се кълне, че не е виновен.

— И ти му вярваш?

— Знам, че понякога откача малко с жените. Обича да се прави на мъжага. Дразни се, че не го уважавали. Но не го виждам как закача някаква нещастна жена на противопожарната стълба. Не го виждам да ти звъни по телефона и да дрънка такива дивотии. Знам, че не е Айнщайн, но не мога да повярвам, че е чак толкова тъп.

— Не е тъп, Джими. Болен е. Рамирес извърши ужасни неща.

Алфа прокара нервно ръка през косата си.

— Не знам. Може и да си права. Слушай, направи ми услуга и стой далеч от улица „Старк“ за известно време. Ченгетата ще разследват случилото се с Лула. Каквото и да открият… аз ще трябва да живея с него. А междувременно трябва да подготвя Бенито за мача.

След три седмици ще се бие с Томи Кларк. Кларк не представлява голяма заплаха, но човек трябва да се отнася сериозно с тези неща. Феновете си купуват билети и заслужават да видят добър мач. Страхувам се, че ако Бенито те види, ще се развълнува прекалено много, нали разбираш? Достатъчно трудно му е да трени…

В кабинета беше около двадесет градуса, но под мишниците на Алфа имаше тъмни петна от пот. Ако бях на негово място, и аз щях да се потя. Виждаше как мечтата му се превръща в кошмар, но нямаше смелост да погледне истината в очите.

Казах му, че трябва да си върша работата и не мога да стоя далеч от „Старк“. Излязох от кабинета му и бързо слязох по стълбите. Седнах на последното стъпало и заговорих на чатала си.

— По дяволите — казах мрачно. — Това беше адски потискащо.

На отсрещната страна на улицата Морели ме слушаше в буса. Не можех дори да си представя какво си мисли.

Морели почука на вратата ми в десет и половина вечерта. Носеше шест бири, огромна пица и малък телевизор. Този път не беше издокаран в униформа, а носеше джинси и синя тениска.

— Още един ден в тоя скапан бус и с радост ще отида в затвора — каза той.

— Пицата от „Пино“ ли е?

— Че има ли друг вид пици?

— Как се снабди с нея?

— Пино доставя и на престъпниците — ухили се Морели и се огледа. — Къде е телевизионният кабел?

— Във всекидневната.

Той включи телевизора, остави пицата и бирата на пода и взе дистанционното.

— Някакви обаждания днес?

— Нищичко.

Морели отвори една бира.

— Е, още е рано. Рамирес върши най-добрата си работа нощем.

— Говорих с Лула. Няма да свидетелства срещу него.

— Страхотна изненада, няма що!

Седнах на пода до кутията с пица.

— Чу ли разговора ми с Джими Алфа?

— Да, чух го. Какъв, по дяволите, беше тоя тоалет, с който се беше издокарала?

— Курвенският ми тоалет. Исках да ускоря нещата.

— Господи, заради теб шофьорите скачаха по бордюра. И къде скри микрофона? Със сигурност не беше под прилепналото потниче. Щях да забележа и бенка под него.

— Пъхнах го в бикините си.

— Мамка му! — изстена Морели. — Ще дам да го позлатят, когато ми го върнеш.

Отворих си бира и си взех парче пица.

— Какво ти е мнението за Алфа? Мислиш ли, че може да бъде принуден да свидетелства срещу Рамирес?

Морели започна да сменя каналите, спря се на баскетболен мач и се загледа за няколко секунди.

— Зависи колко знае. Ако си е заровил главата дълбоко в пясъка, надали разполага със солидни факти. Дорси го посети, след като ти си тръгна, но научи по-малко и от теб.

— Да не си сложил микрофони в офиса на Алфа?

— Не. Но ченгетата си споделят всичко, когато са при Пино.

Остана само едно парче пица и двамата се вторачихме в него.

— Ще ти се залепи направо на задника — каза Морели.

Знаех, че е прав, но го взех.

Изритах Джо от апартамента малко след един и се завлякох в леглото. Спах дълбоко цяла нощ. На сутринта на телефонния ми секретар нямаше никакви съобщения. Канех се да включа кафе машината, когато алармата на джипа запищя. Грабнах си ключовете и изфучах от апартамента, като взимах по три стъпала наведнъж. Когато стигнах до джипа, шофьорската врата беше отворена и алармата продължаваше да вие. Изключих я, настроих я отново, заключих колата и се прибрах вкъщи.

Морели стоеше в кухнята. Веднага забелязах, че кръвното му се е вдигнало заради усилието да запази спокойствие.

— Не исках някой да открадне колата ти — обясних, — затова й инсталирах аларма.

— Не си се тревожила заради някой друг, а заради мен. Инсталирала си шибаната аларма, за да не мога да си взема колата изпод носа ти!

— И това свърши работа, нали? Какво правеше в колата ни?

— Колата не е наша, а моя. Просто ти позволих да я караш временно. Исках да отида и да купя нещо за закуска.

— Защо не отиде с буса?

— Защото исках да покарам собствената си кола. Кълна се, че когато цялата тази бъркотия се оправи, ще се преместя в Аляска. Не ми пука какво ще трябва да пожертвам, но ще замина на хиляди мили от теб, защото ако остана, ще те удуша и тогава ще ме съдят за предумишлено убийство.

— Господи, Морели, говориш като жена, на която й закъснява мензисът. Я се отпусни малко. Говорим за една проста аларма. А и я инсталирах със собствените си пари.

— Да бе, мамка му! Защо ли не оцених жеста?

— Сигурно защото напоследък си подложен на сериозен стрес.

На вратата се почука и двамата подскочихме. Морели ме изпревари до шпионката. После отстъпи няколко крачки назад и ме дръпна.

— Морти Байърс е.

Ново почукване.

— Няма да те дам — успокоих го. — Ти си мой и не възнамерявам да те деля с никого.

Джо се намръщи.

— Добре. Аз ще съм под леглото, ако почувстваш нужда от мен.

Отидох до вратата и надникнах през шпионката. Никога не бях виждала Морти Байърс, но този тип наистина имаше вид на човек, наскоро опериран от апандисит. Беше на около четиридесет години, с доста наднормени килограми и пепеляво лице. Стоеше приведен и се държеше за корема. Пясъчнорусата му коса бе оредяла и пригладена върху плешивото теме.

Отворих вратата.

— Морти Байърс — представи се той и ми протегна ръка. — Вие сигурно сте Стефани Плъм.

— Не трябваше ли да сте в болницата?

— За операцията от апандисит държат в болницата само няколко дни. Върнах се на работа. Казаха ми, че съм добре.

Не ми изглеждаше никак добре. По-скоро имаше вид на човек, нападнат от вампири по стълбите.

— Още ли ви боли коремът?

— Само когато се изправя.

— Е, какво има?

— Вини ми каза, че ви е възложил моите случаи. Реших, че след като вече съм добре…

— Искате си документите?

— Да. Слушай, съжалявам, че не ти се отвори парашутът.

— Не беше съвсем зле. Арестувах двама.

Той кимна.

— Имаше ли някакъв късмет с Морели?

— Никакъв.

— Знам, че звучи странно, но съм готов да се закълна, че видях колата му на паркинга ти.

— Откраднах я. Реших, че така мога да го накарам да излезе от скривалището си.

— Откраднала си я? Мамка му! Това е страхотно.

Морти се облегна на стената и притисна ръка към корема си.

— Искаш ли да поседнеш за минута? Или пък малко вода? — предложих любезно.

— Не, добре съм. Трябва да почвам работа. Просто исках да си прибера снимките и документите.

Изтичах до кухнята, събрах папките и се втурнах обратно към вратата.

— Ето ги.

— Чудесно — усмихна се Морти и пъхна папките под мишница. — Значи възнамеряваш да задържиш колата известно време, а?

— Не съм сигурна.

— Ако забележиш Морели някъде из улиците, ще го пипнеш ли?

— Да.

Той се ухили.

— Ако бях на твое място, щях да постъпя по същия начин. Нямаше да се откажа само защото времето ми е изтекло. Между нас казано, Вини би платил на всеки, който му докара Морели. Е, аз ще тръгвам. Благодаря ти.

— Няма нищо. Грижи се за себе си.

— Да. Ще взема асансьора.

Затворих вратата, пуснах резето и веригата. Когато се обърнах, Морели стоеше до вратата на спалнята.

— Мислиш ли, че Байърс бе наясно с присъствието ти тук? — попитах.

— Ако знаеше, че съм тук, досега щеше да е насочил пистолет към главата ми. Не подценявай Байърс. Не е толкова тъп, колкото изглежда. И не е и наполовина толкова симпатичен, колкото се представя. Беше ченге. Изритаха го от полицията, защото изискваше безплатни услуги от проститутки и от двата пола. Казвахме му Морти Къртицата, защото е готов да си пъхне пишката във всяка дупка, която види.

— Обзалагам се, че двамата с Вини се разбират страхотно.

Отидох до прозореца и погледнах към паркинга. Байърс оглеждаше колата на Морели и надничаше през прозорците. Изпробва дръжката на вратата, после ключалката на багажника. Написа нещо върху една от папките. Поизправи се и огледа паркинга. Вниманието му бе привлечено от буса. Байърс се приближи бавно към него и притисна нос към прозореца в напразен опит да види вътрешността му. После се изкатери с мъка върху предната броня и се опита да види през предното стъкло. Отстъпи назад и впери очи в антените. Застана отзад и записа регистрационния номер. После се обърна и погледна към кооперацията. Отскочих от прозореца.

След пет минути на вратата ми отново се почука.

— Исках да те питам, какъв е онзи бус на паркинга ти — каза Байърс. — Забелязвала ли си го?

— Синия с антените?

— Да. Познаваш ли собственика?

— Не. Но бусът стои тук от доста време.

Затворих и заключих, после загледах Байърс през шпионката. Той остана неподвижно известно време, очевидно потънал в мисли, после почука на вратата на господин Волески. Показа му снимката на Морели и му зададе няколко въпроса. Благодари му, подаде му визитната си картичка и се оттегли.

Върнах се до прозореца, но Байърс не се появи на паркинга.

— Явно обикаля от врата на врата — казах.

Продължихме да наблюдаваме прозореца и най-после Морти закуцука към колата си. Шофираше последен модел тъмносин форд, оборудван с телефон. Байърс излезе от паркинга и зави по „Сейнт Джеймс“.

Морели беше в кухнята, заровил глава в хладилника.

— Байърс ще ни създаде сериозни проблеми — каза той. — Ще провери регистрационния номер на буса и ще събере две и две.

— Как ще ти се отрази това?

— Ще ме принуди да се изнеса от Трентън, докато не си намеря друго возило.

Извади от хладилника кутия портокалов сок и хляб със стафиди.

— Впиши и това в сметката ми. Трябва да изчезвам оттук — каза той и тръгна към вратата. — Страхувам се, че ще останеш сама известно време. Заключи се в апартамента, не пускай никого и няма да имаш проблеми. Алтернативата е да дойдеш с мен, но ако ни хванат заедно, ще те обвинят в съучастничество.

— Ще остана тук. Ще се оправя.

— Обещай ми да не излизаш.

— Обещавам! Обещавам!

Някои обещания се дават, за да бъдат нарушени. Това бе едно от тях. Не възнамерявах да седя кротко у дома и да чакам Рамирес. Исках да науча нещо за него колкото се може по-скоро. Исках цялата тази грозна история да приключи. Исках да го пъхнат зад решетките. Исках си парите от гаранцията на Морели. Исках да си продължа живота.

Погледнах през прозореца, за да се уверя, че Морели си е тръгнал, взех си чантата и заключих вратата на апартамента. Подкарах към улица „Старк“ и паркирах срещу фитнеса. Нямах смелост да се движа спокойно из улицата без присъствието на Морели, който да ме пази отдалеч, затова останах в колата със заключени врати и затворени прозорци. Бях убедена, че Рамирес вече познава джипа.

На всеки половин час пусках климатика, за да понамаля температурата и да наруша монотонното чакане. Няколко пъти погледнах нагоре към офиса на Джими Алфа и видях лице на прозореца. Във фитнеса нямаше толкова оживена дейност.

В дванадесет и половина Алфа пресече улицата и почука на прозореца ми.

Свалих го.

— Съжалявам, че паркирам тук, Джими, но трябва да продължа да издирвам Морели. Сигурна съм, че ме разбираш.

Той смръщи чело.

— Не съм сигурен, че те разбирам. Ако аз търсех Морели, щях да наблюдавам роднините и приятелите му. Каква е тази история с улица „Старк“ и Кармен Санчес?

— Имам си теория за случилото се. Мисля, че Бенито е измъчвал Кармен така, както постъпи с Лула. После се е паникьосал и е изпратил Зиги и някакъв друг тип при Кармен, за да се уверят, че тя няма да вдигне шум. Смятам, че Морели ги е изненадал в този момент и вероятно е застрелял Зиги при самозащита, точно както казва. Кармен, другият тип и оръжието на Зиги някак си са успели да изчезнат. Мисля, че Морели се опитва да ги намери. Следователно улица „Старк“ е логичното място, където да го търся.

— Звучи смахнато. Откъде ти дойде тази налудничава идея?

— От показанията на Морели, когато са го арестували.

Алфа ме погледна отвратено.

— А ти какво очакваш да каже? Да признае, че е застрелял Зиги просто ей така? Бенито е лесна мишена. Има репутация на прекалено агресивен с жените, а Зиги работеше за него, така че Морели просто се е възползвал от това.

— Ами изчезналият свидетел? Той сигурно също е работел за Бенито.

— Не знам нищо за изчезнал свидетел.

— Хората ми казаха, че физиономията му приличала на ударена с тиган. Доста отличителна черта.

Алфа се усмихна.

— Не и в третокласните боксьорски зали. Половината кретени, които работят в тях, имат подобни физиономии — Той си погледна часовника. — Закъснявам за обяд. Изглеждаш доста сгорещена. Искаш ли да ти донеса нещо? Студена сода? Сандвич?

— Добре съм. И аз смятам скоро да си дам почивка. Трябва да намеря тоалетна.

— На втория етаж има. Вземи ключа от Лорна. Кажи й, че аз съм те изпратил.

Помислих си, че е много любезно от страна на Алфа да ми предложи собствената си тоалетна, но не исках да рискувам да бъда нападната от Рамирес, докато седя на клозетната чиния.

Огледах улицата за последен път и потеглих в търсене на заведение за бързо хранене. Половин час по-късно се върнах на същото място. Чувствах се по-добре, но пък двойно по-отегчена. Бях си взела книга, но ми беше трудно да чета и да се потя едновременно, а потенето определено имаше надмощие.

В три часа косата ми бе залепнала за лицето и врата ми и се бе накъдрила ужасно. Ризата ми бе залепнала за гърба, а гърдите ми бяха мокри от пот. Краката ми бяха схванати, а лявото ми око потрепваше нервно.

Все още не бях видяла Рамирес. Пешеходците се криеха в мизерните сенки и бързо изчезваха в задимените, но охладени от климатици барове. Бях единствената глупачка, която седеше в кола. Дори проститутките бяха изчезнали за кратка следобедна почивка.

Стиснах в ръка спрея със сълзотворен газ и излязох от черокито. Изскимтях, когато прешлените ми се разгънаха и се подредиха отново. Протегнах се и потичах малко на място. Заобиколих колата и се наведох, за да докосна пръстите на краката си. Лек ветрец се понесе по улицата и ми донесе блаженство. Не можех да отрека, че въздухът бе смъртоносен, а температурата като в крематориум, но все пак ветрецът се усещаше.

Облегнах се на колата и дръпнах предницата на ризата си по-далеч от потното си тяло.

Джаки излезе от хотел „Гранд“ и се понесе към мен, на път към ъгъла си.

— Приличаш на човек с топлинен удар — каза тя и ми подаде ледена кола.

Отворих я, отпих гигантска глътка и притиснах студената кутия в челото си.

— Благодаря. Това е страхотно.

— Не си мисли, че кльощавият ти бял задник ме е размекнал — отвърна тя. — Просто ме е страх, че ще умреш в тая нажежена кола и ще съсипеш репутацията на улица „Старк“. Хората ще кажат, че става дума за расово убийство и извратените ми бели клиенти ще се откажат от мен.

— Ще се опитам да не умра. Господ няма да позволи да съсипя бизнеса ти с извратеняците.

— Жестоко — ухили се тя. — Белите скапаняци плащат добри пари за огромния ми задник.

— Как е Лула?

Джаки сви рамене.

— Държи се. Благодарна ти е, че й изпрати цветя.

— Днес не е много оживено.

Джаки насочи очи към прозорците на фитнеса и прошепна:

— Да благодарим на Бога за това.

Проследих погледа й към втория етаж.

— По-добре е да не те виждат да говориш с мен.

— Да — съгласи се тя. — Бездруго трябва да се връщам на работа.

Останах така още няколко минути, като се наслаждавах на студената кола и на удоволствието да си прав. Завъртях се да се върна в колата и ахнах при вида на Рамирес — стоеше точно до мен.

— Цял ден те чакам да излезеш от колата — каза той. — Обзалагам се, че си изненадана от това колко тихо се движа. Въобще не ме чу, че се приближавам, нали? И винаги ще бъде така. Няма да ме чуваш, докато не скоча. А тогава ще е прекалено късно.

Поех си дълбоко дъх, за да успокоя лудото биене на сърцето си. Изчаках още една секунда, за да съм сигурна, че ще проговоря със стабилен глас. После го запитах за Кармен.

— Искам да знам всичко за Кармен — казах му. — Тя видя ли те да идваш?

— Ние с Кармен имахме среща. Тя си получи онова, което търсеше.

— Къде е Кармен сега?

Той сви рамене.

— Не знам. Изчезна, след като очистиха Зиги.

— Ами онзи тип, който е бил със Зиги? Кой беше той? Какво стана с него?

— Не знам нищо за него.

— Мислех, че са работили за теб.

— Защо не се качим горе да поговорим за това? Или пък да отидем да се поразходим с кола? Имам порше. Мога да те повозя.

— Не мисля, че ще стане.

— Ето, пак го правиш. Отказваш на Шампиона. Вечно отказваш на Шампиона. А той не харесва това.

— Разкажи ми за Зиги и приятеля му. Онзи със смачкания нос.

— Ще ти е по-интересно да ти разкажа за Шампиона. Как ще те научи да го уважаваш. Как ще те накаже, за да се научиш да не му отказваш.

Той пристъпи по-близо и горещината, която се излъчваше от тялото му, накара въздуха да изглежда едва ли не хладен.

— Мисля, че ще те накарам да прокървиш, преди да те изчукам. Харесва ли ти това? Искаш ли да те понакълцам, кучко?

Това е. Край. Изчезвам оттук.

— Няма да ми направиш абсолютно нищо — отвърнах категорично. — Не ме плашиш и никак не ме възбуждаш.

— Лъжеш.

Той ме хвана за ръката и ме стисна силно. Изпищях.

Сритах го яростно в кокалчето и той ме удари. Въобще не видях светкавичното замахване на ръката му. Ударът изплющя в ушите ми и главата ми се отметна назад. Усетих вкус на кръв и примигнах няколко пъти, за да проясня зрението си. Когато звездите пред очите ми изчезнаха, го напръсках право в лицето със спрея.

Бенито изви от болка и гняв и се запрепъва по улицата, покрил очите си с ръце. Виенето се превърна в давене и хъркане и той се просна на ръце и колене като огромно животно — направо раздразнен бизон.

Джими Алфа се затича към нас през улицата, последван от секретарката си и някакъв мъж, когото не бях виждала.

Мъжът се просна на земята до Рамирес и започна да го успокоява, като му повтаряше да си поеме дълбоко дъх.

Алфа и секретарката му се втурнаха към мен.

— Господи! — изохка Алфа, като пъхна чиста кърпа в ръката ми. — Добре ли си? Не ти е счупил нищо, нали?

Притиснах кърпата към устата си и я задържах там. Прокарах език по зъбите си, за да проверя дали всичките са си на мястото.

— Мисля, че съм добре.

— Наистина съжалявам — каза Джими. — Не знам какво му става и защо се държи така с жените. Извинявам се заради него. Не знам какво да направя.

Не бях в настроение да приема извиненията му.

— Можеш да направиш много неща. Прати го на психиатър. Заключи го. Заведи го при ветеринарен лекар и поръчай да го кастрират.

— Ще ти платя да отидеш на лекар — прекъсна ме Алфа. — Не искаш ли да отидеш на лекар?

— Единственото място, където възнамерявам да отида, е полицията. Ще подам оплакване и не можеш да ме спреш по никакъв начин.

— Помисли си поне един ден — помоли ме Джими. — Изчакай поне да се успокоиш малко. Той не би могъл да се справи с още едно обвинение в нападение.