Стефани Плъм или Г-ца 10%

10.

Прибрах се у дома към девет и тъй като нямах какво да правя, реших да си почистя апартамента. На телефонния секретар нямаше съобщения, нито пък подозрителни пакети на прага ми. Почистих клетката на Рекс, минах мокета с прахосмукачката, изтърках банята и излъсках малкото мебели, които ми бяха останали. Проверих за последен път дали всичко е заключено, взех си душ и си легнах.

Събудих се в седем в превъзходно настроение. Бях спала като пън. На телефонния секретар все още нямаше съобщения. Птичките пееха, слънцето грееше, а аз можех да видя отражението си в идеално лъснатия тостер. Нахлузих шорти и фланелка и заредих кафеварката. Дръпнах завесите във всекидневната и ахнах от великолепието на деня. Небето беше яркосиньо, въздухът — все още свеж от дъжда. Изпитах непреодолимо желание да запея нещо от „Звука на музиката“ и извих: „Хълмовете са ожиииивеееели от, звука на мууууууузикааааааа“. После обаче млъкнах, защото не знаех останалите думи.

Върнах се с валсова стъпка в спалнята и енергично дръпнах завесите. Застинах при вида на Лула, вързана за противопожарната стълба. Висеше там като парцалена кукла. Ръцете й бяха извити под неестествен ъгъл, главата й — отпусната на гърдите. Беше гола и омазана с кръв. По косата и краката й имаше големи съсиреци. Зад нея бе сложен чаршаф, така че никой да не може да я види от паркинга.

Изкрещях и започнах да се мъча с ключалката. Сърцето ми биеше с такава сила, че зрението ми се замъгли. Най-после отворих прозореца и едва не паднах върху противопожарната стълба. Протегнах ръце към Лула и задърпах безуспешно въжетата.

Тя не помръдна и не издаде звук, а аз бях прекалено зашеметена, за да разбера дали диша.

— Ще се оправиш — извиках силно.

Гласът ми прозвуча ужасно дрезгаво. Гърлото ми бе свито от ужас, а дробовете ми горяха.

— Ще повикам помощ — добавих и захлипах. — Дано си жива! Господи, Лула, не умирай!

Хвърлих се към стаята, за да повикам линейка, но си закачих крака на перваза и се стоварих на пода. Не усетих никаква болка, само паника, докато пълзях към телефона. Не можех да си спомня номера на „Бърза помощ“. Мозъкът ми бе блокирал от истерията и ме бе оставил да се справя сама с объркването и ужаса, които придружават внезапните и неочаквани трагедии.

Натиснах „0“ и съобщих на телефонистката, че Лула е наранена и се намира на противопожарната ми стълба. Припомних си вида на Джаки Кенеди, която пълзеше по седалката, за да спаси мъртвия си съпруг, и избухнах в сълзи. Плачех за Лула и Джаки, за себе си, за всички жертви на насилие.

Зарових из чекмеджето с прибори — търсех големия нож за хляб. Най-после го намерих на сушилника. Нямах представа откога Лула виси на стълбата, но не можех да понеса мисълта да я оставя там и секунда повече.

Затичах се с ножа в ръка и прерязах въжетата. Лула се срути в ръцете ми. Беше почти два пъти по-едра от мен, но някак си успях да прехвърля отпуснатото й окървавено тяло през прозореца. Инстинктите ми ме караха да я скрия и да я защитя. Стефани Плъм, майката котка. Чух вой на сирени в далечината. След секунди ченгетата вече чукаха по вратата на апартамента ми. Не помня как им отворих, но очевидно съм го направила. Един униформен полицай ме отведе в кухнята и ме настани на стол. Последва го един от санитарите.

— Какво е станало? — попита ме ченгето.

— Намерих я на противопожарната стълба — отговорих с разтреперан глас. — Дръпнах завесите и я видях увиснала там.

Зъбите ми тракаха, сърцето ми все още препускаше лудо. Поех си дълбоко дъх.

— Беше завързана, за да не падне. Прерязах въжетата и я вкарах през прозореца.

Чух как санитарите вкарват носилката в спалнята. Дръпнаха леглото ми настрани, за да направят място. Страхувах се да попитам дали Лула е жива. Поех си още въздух и стиснах ръце в скута си. Кокалчетата ми побеляха, а ноктите ми се впиха в дланите.

— Лула тук ли живее? — поиска да узнае ченгето.

— Не. Аз живея тук. Не знам къде живее Лула. Дори не знам фамилното й име.

Телефонът звънна и аз автоматично протегнах ръка към него.

Зловещ глас зашепна в ухото ми.

— Получи ли подаръка ми, Стефани?

Стори ми се, че земята внезапно спря да се върти. За миг се почувствах замаяна, после неочаквано се фокусирах. Натиснах копчето за запис и увеличих звука, за да могат всички да чуят разговора.

— За какъв подарък говориш? — попитах невинно.

— Знаеш за какъв. Видях, че я намери. Видях как я завлече през прозореца. Наблюдавам те. Можех да дойда и да те хвана снощи, докато спеше, но исках да видиш Лула. Исках да разбереш какво мога да направя на една жена, за да знаеш какво да очакваш. Настоявам да си помислиш за това, кучко. Представи си как ще те боли и как ще ми се молиш.

— Обичаш ли да нараняваш жените? — запитах спокойно, тъй като усетих как самоконтролът ми се завръща.

— Понякога жените трябва да бъдат наранявани. Реших да се възползвам от случая.

— Ами Кармен Санчес? И нея ли нарани?

— Не толкова хубаво, колкото ще нараня теб. Планирал съм за теб по-специални неща.

— Няма по-подходящ момент за това от настоящия — изтърсих и внезапно осъзнах, че говоря сериозно.

В изявлението ми нямаше пресилен кураж. Просто бях обзета от ледена, главозамайваща ярост.

— Сега ченгетата са при теб, кучко. Няма да дойда, когато са там. Ще те пипна, когато си сама и не ме очакваш. Ще се уверя, че можем да прекараме дълго време заедно.

Връзката прекъсна.

— Боже Господи! — ахна униформеният. — Този е съвсем луд.

— Знаете ли кой е?

— Страх ме е да отгатна.

Извадих касетата от телефонния секретар и написах името си и датата на етикета. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да разчета собствения си почерк.

Във всекидневната изпращя радиостанция. Чух мърморене от спалнята. Гласовете вече не звучаха толкова нервно, а и действията на хората на закона бяха станали по-делови. Огледах се и осъзнах, че съм покрита с кръвта на Лула, която бе омазала тениската и шортите ми и се съсирваше по ръцете и босите ми крака. По телефона имаше петна от кръв, както и по пода и плота в кухнята.

Ченгето и санитарят се спогледаха.

— Струва ми се, че трябва да отмиете кръвта — посъветва ме санитарят. — Защо веднага не влезете под душа?

Погледнах Лула. Приготвяха се да я изнесат. Беше сложена на носилката и покрита с чаршаф и одеяло. В ръката й бе включена система.

— Как е? — попитах.

Едно от ченгетата бутна носилката напред и каза само:

— Жива.

Когато излязох от банята, санитарите бяха изчезнали. В апартамента ми бяха останали само две ченгета. Онова, с което бях говорила в кухнята, сега се съвещаваше с ченгето във всекидневната. Облякох се бързо и оставих косата ми да си изсъхне от само себе си. Нямах търпение да дам показания и да приключа с това. Исках да отида в болницата и да проверя как е Лула.

Ченгето се казваше Дорси. Бях го виждала и преди. Вероятно в пицарията на Пино. Среден на ръст, около четиридесетте. Беше по риза с къси ръкави. Забелязах, че е прибрал касетата от телефонния секретар в джоба й. Улика номер едно. Разказах му за инцидента във фитнеса, като пропуснах да спомена името на Морели. Дорси очевидно си помисли, че не познавам спасителя си. Ако полицаите искаха да вярват, че Морели е напуснал града, не възнамерявах да ги просветявам. Все още се надявах да го пипна и да си прибера мангизите.

Дорси си водеше подробни бележки и от време на време поглеждаше с разбиране униформения полицай. Не изглеждаше изненадан. Вероятно, когато си ченге от дълго време, нищо вече не може да те изненада.

След като си тръгнаха, изключих кафе машината, затворих и заключих прозореца на спалнята, грабнах си чантата и се подготвих за онова, което ме очакваше в коридора. Щеше да ми се наложи да мина покрай госпожа Орбах, господин Гросман, госпожа Файнсмит, господин Волески и Бог знае колко още хора. Всички щяха да искат да научат подробностите, а аз не възнамерявах да ги споделям с тях.

Наведох глава, извиних се и забързах към стълбите, защото знаех, че старците не могат да ме настигнат. Излетях от кооперацията и се затичах към черокито.

Отпраших по „Сейнт Джеймс“ и минах напряко през „Олдън“ към „Старк“. Щеше да ми е по-лесно да отида направо в болница „Сейнт Франсис“, но исках да взема и Джаки. Подкарах по „Старк“ и подминах фитнеса, без да го погледна. Що се отнасяше до мен, Рамирес беше свършен. Ако отново успееше да се измъкне от лапите на закона, щях лично да го пипна. Щях да му отрежа пишката с ръждясал нож, ако се наложеше.

Джаки тъкмо излизаше от бара на ъгъла — вероятно бе закусвала. Спрях рязко, увиснах през прозореца и й изкрещях:

— Влизай в колата!

— Какво става?

— Лула е в болницата. Рамирес се е позабавлявал с нея.

— О, Господи! — изскимтя Джаки. — Бях адски уплашена. Знаех си, че е станало нещо. Много ли е лошо?

— Честно казано, не знам. Намерих я преди малко на противопожарната ми стълба. Рамирес я беше завързал там, за да ми направи подарък. Беше в безсъзнание.

— Бях там, когато Рамирес дойде за нея. Тя не искаше да отиде, но никой не отказва на Бенито Рамирес. Старецът й щеше да я размаже от бой.

— Да бе. Е, бездруго е размазана от бой.

Намерих място за паркиране на „Хамилтън“, сравнително близо до входа на болницата. Включих алармата и двете с Джаки изприпкахме по стълбите. Тя беше поне сто килограма, но дори не се бе задъхала, когато минахме през стъклените врати. Предполагам, че ежедневното енергично чукане те поддържа във форма.

— Преди малко линейката е докарала една жена, казва се Лула — казах на чиновничката.

Тя ме погледна, после насочи очи към Джаки. Днес Джаки бе издокарана в отровно зелени шорти, от които се подаваше половината й задник, гумени сандали в същия цвят и ярко розов потник.

— Роднина ли сте й? — попита я чиновничката.

— Лула няма семейство тук.

— Някой трябва да попълни документите.

— Ами аз мога да го направя — кимна Джаки.

След като приключихме с формулярите, ни казаха да седнем и да чакаме. Подчинихме се безмълвно и запрелиствахме оръфаните списания разсеяно, като се опитвахме да не обръщаме внимание на поредните трагедии, които минаваха по коридора. След половин час попитах какво става с Лула и ми отговориха, че в момента й правят рентгенови снимки. Поинтересувах се колко време ще отнеме това, но чиновничката не знаеше. Каза ми, че сигурно щели да се позабавят, но после докторът щял да дойде да поговори с нас. Докладвах новините на Джаки.

— Хм — изсумтя тя нервно. — Дано да не ни забравят.

Изпитвах кофеинов глад, затова оставих Джаки да чака и тръгнах да търся кафенето. Казаха ми да следвам линиите по пода и те наистина ме отведоха до храната. Натоварих голяма кутия със сладкиши и две големи кафета, после добавих и два портокала, в случай че двете с Джаки изпитаме желание да закусим здравословно. Това не ми се стори твърде вероятно, но реших, че е нещо като да носиш чисти бикини винаги, тъй като не искаш да се изложиш, ако стане катастрофа и те закарат в болница. Никога не е лошо човек да е подготвен за всичко.

След около час се видяхме с лекаря.

Той ме погледна, после впери очи в Джаки. Тя си оправи потника и придърпа шортите си, но жестът бе абсолютно безполезен.

— Роднина ли сте й? — попита лекарят Джаки.

— В известен смисъл да — отговори тя. — Какви са новините?

— Прогнозата е обнадеждаваща. Тя е загубила много кръв, а и има травма на главата, както и няколко рани, които трябваше да зашием. Откарахме я в операционната. Вероятно ще отнеме доста време преди да й дадат стая. Ако искате, отидете да се поразходите и се върнете след един-два часа.

— Никъде няма да ходя — твърдо каза Джаки.

Двата часа изминаха бавно, без да научим нещо повече. Ометохме всички сладкиши и накрая бяхме принудени да изядем портокалите.

— Това не ми харесва — промърмори Джаки. — Не обичам да бъда затворена в разни институции. Тези места вонят на консервиран зелен фасул.

— Много време ли си прекарвала по институциите?

— Достатъчно.

Джаки очевидно нямаше желание да ми обяснява подробно, а и аз бездруго не исках да знам. Размърдах се нервно на стола, огледах се и забелязах Дорси, който говореше с администраторката. Той кимаше енергично, очевидно доволен от отговорите й. Жената ни посочи и Дорси се понесе към нас.

— Как е Лула? — попита ни той. — Има ли някакви новини?

— В операционната е.

Той се настани до мен.

— Още не сме открили Рамирес. Имаш ли представа къде може да е? Каза ли ти нещо интересно, преди да натиснеш копчето за запис?

— Каза, че видял как вкарвам Лула през прозореца на спалнята. А и знаеше, че полицията е в апартамента ми. Сигурно е бил някъде наблизо.

— Вероятно е звънял от телефона в колата си.

Съгласих се.

— Ето визитната ми картичка — каза Дорси и написа някакъв номер на гърба й. — Това е домашният ми телефон. Ако видиш Рамирес или ти звънне пак, веднага се свържи с мен.

— Доста ще му е трудно да се покрие — отбелязах. — Той е местна знаменитост. Лесен е за разпознаване.

Дорси прибра химикалката във вътрешния джоб на сакото си. Забелязах кобура на кръста му.

— В този град има доста хора, които ще направят всичко възможно да скрият и предпазят Бенито Рамирес. И преди сме си имали същите проблеми с него.

— Да, но никога не сте имали запис с признанията и заплахите му.

— Вярно е. Този запис може и да ни помогне.

— Няма да стане нищо различно — презрително изсумтя Джаки, когато Дорси си тръгна. — Рамирес прави каквото си иска. А никой не се интересува от това, че е пребил някаква смотана курва.

— Ние се интересуваме — възразих. — Можем да го спрем. Трябва да накараме Лула да свидетелства срещу него.

— Да бе — усмихна се Джаки криво. — И как ще стане това?

Стана три, преди да ни позволят да видим Лула. Тя все още бе в безсъзнание в реанимацията. Ограничиха посещението ни до десет минути на човек. Стиснах ръката на Лула и й обещах, че всичко ще е наред. Когато времето ми изтече, казах на Джаки, че имам важна среща, на която трябва да отида. Тя реши да остане в болницата, докато Лула отвори очи.

Стигнах до оръжейния магазин на Съни половин час преди Газара. Платих си таксата, купих си кутия патрони и отидох на стрелбището. Залових се със сериозна тренировка. Представих си Рамирес на мястото на мишената. Прицелих се в сърцето, топките и носа му.

Газара се появи в четири и половина. Сложи нова кутия патрони на рафта ми и зае будката до мен. След като приключих и с двете кутии, вече се чувствах спокойно и удобно с револвер в ръка. Заредих пет патрона и прибрах оръжието в чантата си. Потупах Еди по рамото и му показах, че съм готова.

Той прибра глока си в кобура и ме последва навън. Заговорихме чак когато стигнахме до паркинга.

— Чух обаждането ти — каза ми той. — Съжалявам, че не можах да дойда при теб. Имах друга задача. Видях Дорси в участъка. Каза ми, че си добре. Включила си телефонния секретар на запис, когато си чула гласа на Рамирес.

— Трябваше да ме видиш пет минути преди това. Не можех да си спомня 911.

— Предполагам, че не си обмисляла възможността да си вземеш ваканция?

— Минавала ми е през ума.

— Оръжието ти в чантата ли е?

— Не, по дяволите. Нали това е нарушение на закона?

Газара въздъхна.

— Просто внимавай някой да не го види. И ми се обади, ако нещо те уплаши. Добре дошла си да поживееш при нас с Шърли. Можеш да останеш у нас колкото искаш.

— Благодаря ти.

— Проверих регистрационния номер, който ми даде. Принадлежи на превозно средство, което е било прибрано в полицията заради неправилно паркиране. Собственикът му не го е потърсил.

— Видях Морели да шофира същото това превозно средство.

— Вероятно го е взел на заем.

И двамата се усмихнахме при мисълта, че Морели кара кола, открадната от паркинга на полицията.

— А Кармен Санчес? Тя има ли кола?

Газара извади лист от джоба си.

— Ето модела и регистрационния номер. Колата й не е била прибрана в полицията — каза Еди, после добави: — Искаш ли да те изпратя до вас? Да се уверя, че апартаментът ти е безопасен?

— Няма нужда. Поне половината от обитателите на блока вероятно все още висят в коридора.

Най-много ме плашеше мисълта, че ще видя петната от кръв. Щеше да ми се наложи да си вляза в апартамента и да се изправя срещу последиците от творческата дейност на Рамирес. Кръвта на Лула щеше да е все още по телефона, стените, плота в кухнята и пода. А ако видът на тази кръв предизвикаше у мен нов истеричен пристъп, исках да се справя с него сама, без да съм изложена на чужди погледи.

Паркирах зад кооперацията и се мушнах вътре незабелязано. Реших, че съм уцелила най-подходящия момент. Коридорите бяха празни. Всички вечеряха. Държах спрея в едната си ръка, а револверът ми бе в колана на джинсите. Завъртях ключа в ключалката и стомахът ми се сви. Заповядах си да се стегна. Трябваше да вляза, да проверя дали под леглото не се е скрил някой изнасилвач, да нахлузя гумени ръкавици и да почистя бъркотията.

Пристъпих колебливо напред и осъзнах, че в апартамента ми има човек. Някой готвеше в кухнята. Чуваха се уютни звуци от тракане на тенджери и течаща вода. Долових и цвъртенето на масло в тиган.

— Хей — извиках, стиснала здраво револвера, но едва чух гласа си, заглушен от силното биене на сърцето ми. — Кой е там?

Морели излезе от кухнята.

— Аз. Прибери оръжието. Трябва да поговорим.

— Господи! Ужасно си нагъл! Някога да си помислял, че мога да те застрелям?

— Не. Не ми е минавало през ума.

— Упражнявах се съвестно и станах добър стрелец.

Той мина покрай мен, затвори и заключи вратата.

— Да, обзалагам се, че се справяш страхотно със стрелбата по хартиените фигури.

— Какво правиш в апартамента ми?

— Готвя вечеря — спокойно отговори той и се върна в кухнята. — Чух, че си имала доста тежък ден.

Мислите ми запрепускаха лудо. Дни наред се тормозех и се чудех как да открия Морели, а сега той стоеше в апартамента ми и дори ми бе обърнал гръб. Можех спокойно да го прострелям в задника.

— Не искаш да простреляш невъоръжен човек, нали? — каза той, сякаш прочел мислите ми. — В Ню Джърси не гледат с добро око на такива неща. Послушай ме — знам какво говори.

Добре де, нямаше да го прострелям. Но можех да го напръскам със спрея. Нервните му окончания дори нямаше да разберат какво е станало.

Морели изсипа ситно нарязани гъби в тигана и продължи да готви. Към носа ми се понесоха райски ухания. Той разбъркваше зелени и червени чушки, лук и гъби, а инстинктите ми на убиец се изпаряваха пропорционално на количеството слюнка, което се събираше в устата ми.

Осъзнах, че си търся оправдание да не използвам спрея. Казах си, че първо трябва да изслушам Морели, но грозната истина бе, че мотивите ми не бяха толкова почтени. Бях гладна и потисната, а и много по-уплашена от Рамирес, отколкото от Джо Морели. Всъщност по някакъв странен начин се чувствах спокойна и в безопасност с Морели в апартамента си.

Реших, че ще действам бавно, стъпка по стъпка. Първо щях да вечерям, а после да напръскам Морели за десерт.

Той се завъртя и ме погледна.

— Искаш ли да поговорим за случилото се?

— Рамирес едва не уби Лула и я остави на площадката на противопожарната стълба.

— Рамирес е като гъба, която се храни с ужаса на хората. Виждала ли си го някога на ринга? Феновете му го обичат, защото стига докрай, освен ако реферът не прекрати боя. Играе си със съперника си. Обича вида на кръв. Обича да наказва. А през цялото време, докато наказва жертвата си, й говори с нежен глас и й обяснява колко страшно ще стане. Обяснява, че ще спре само когато започнат да го молят за милост. По същия начин се отнася и с жените. Обича да ги гледа как се гърчат от болка и страх. Обича да оставя следи.

Метнах чантата си на плота.

— Знам. Страхотно си пада по мъченията и молбите за милост. Всъщност може да се каже, че е напълно откачен на тази тема.

Морели изключи котлона.

— Опитвам се да те изплаша, но май не се справям много добре.

— Страхувах се цял ден и вече не ми остана страх. Ще мисля за това утре.

Огледах се и осъзнах, че някой е почистил кръвта.

— Ти ли изчисти кухнята? — попитах Морели.

— Кухнята и спалнята. Но мокетът ти трябва да бъде почистен от професионалисти.

— Благодаря. Никак не ми се искаше отново да видя кръв.

— Много лошо ли беше?

— Да. Лицето на Лула е почти неузнаваемо… цялата беше в кръв…

Гласът ми затрепери. Млъкнах и забих очи в пода.

— Мамка му!

— В хладилника има вино. Защо не оставиш револвера и не сипеш две чаши?

— Защо си толкова мил с мен?

— Имам нужда от теб.

— Олеле майчице!

— Не по този начин.

— Не мислех „по този начин“. Само казах „олеле, майчице“. Какво готвиш?

— Пържоли. Сложих ги във фурната, когато те видях на паркинга.

Той наля виното, подаде ми чаша и отбеляза:

— Доста спартански живееш.

— Загубих си работата и не можах да си намеря друга. Продадох си мебелите, за да успея да си платя сметките.

— Тогава ли реши да работиш за Вини?

— Нямах голям избор.

— Значи ме преследваш заради парите? Нищо лично.

— В началото не беше лично.

Морели се движеше из кухнята ми, сякаш бе живял тук цял живот. Постави чинии на плота, извади купа със салата от хладилника. Всичко това трябваше да ми се стори арогантно и нагло, но всъщност бе твърде приятно.

Той метна по една голяма пържола във всяка чиния, покри ги с чушки и лук и добави печени картофи, увити във фолио. Извади сос за салатата, сметана, сос за пържолите, изключи фурната и избърса ръце в кърпата.

— Защо вече да е лично?

— Защото ме окова с белезници за релсата в банята. А после ме принуди да ровя из контейнер за боклук, за да си намеря ключовете от колата. Всеки път, когато се видим, правиш всичко възможно, за да ме унижиш.

— Ключовете не бяха твои, а мои — възрази Морели, като отпи от виното и прикова очи в моите. — Ти открадна колата ми.

— Имах план.

— Възнамеряваше да ме пипнеш, когато дойда да си я прибера?

— Нещо такова.

Той занесе чинията си до масата.

— Чух, че в търговския комплекс „Мейси“ имало свободни места за гримьорки.

— Същият си като майка ми.

Морели се ухили и се зае с пържолата си.

Денят беше изтощителен и виното и хубавата храна ме накараха да омекна. Вечеряхме на масата, седнали един срещу друг, погълнати от вкусното ядене като стара семейна двойка. Опразних си чинията и се отпуснах назад.

— Е, какво искаш от мен?

— Сътрудничество. А в замяна на това ще се погрижа да си прибереш парите от залавянето ми.

— Добре. Прикова вниманието ми.

— Кармен Санчес беше информатор. Една вечер си седях у дома и гледах телевизия. Тя ми звънна и ме помоли за помощ. Каза, че била изнасилена и пребита. Нуждаела се от пари и от безопасно място, където да се нанесе. Обеща да ми се отплати с изключително ценна информация. Когато стигнах до апартамента й, Зиги Кулеса отвори вратата, но Кармен не се виждаше никъде. Някакъв друг тип, известен повече като изчезналия свидетел, излезе от спалнята, позна ме Бог знае откъде и се паникьоса. „Този тип е ченге — изкрещя той на Зиги. — Не мога да повярвам, че си отворил вратата на шибано ченге.“ После Зиги насочи пищов към мен. Отвърнах на огъня и го прострелях почти от упор. А след миг лежах по гръб, вторачен в тавана. Вторият тип беше изчезнал, Кармен също, както и пистолетът на Зиги.

— Как е могъл да те пропусне от толкова малко разстояние? А ако те е пропуснал, къде е отишъл куршумът?

— Единственото обяснение, което ми идва наум, е, че пистолетът му е засякъл.

— И сега искаш да намериш Кармен, за да може тя да потвърди историята ти.

— Не мисля, че Кармен вече би могла да потвърди нечия история. Предполагам, че е била пребита от Рамирес, а Зиги и другарчето му са били изпратени да довършат работата. Зиги вършеше всичката мръсна работа на Рамирес. Когато си непрестанно из улиците като мен, чуваш доста неща. Рамирес обича да измъчва жени. Знае се, че някои жени, видени за последен път в неговата компания, са изчезнали безследно. Мисля, че той се увлича прекалено много и ги убива, или пък ги наранява толкова лошо, че трябва да изпрати някой да довърши работата и да потули нещата. И тогава тялото изчезва. Няма труп — няма престъпление. Мисля, че Кармен е била мъртва в спалнята, когато пристигнах там. И точно затова Зиги откачи и се паникьоса.

— Там има само една врата — казах. — И никой не я е видял да излиза… жива или мъртва.

— В спалнята има прозорец, който гледа към задната уличка.

— Мислиш, че Кармен е била изхвърлена през прозореца?

Морели занесе чинията си в кухнята и зареди кафеварката.

— Търся човека, който ме позна. Зиги изпусна оръжието, когато падна на пода. Видях как пистолетът се плъзва настрани. Когато ме удариха отзад, партньорът на Зиги сигурно е взел пищова, влязъл е бързо в спалнята, изхвърлил е Кармен през прозореца и я е последвал.

— Ходих там. Доста високо е, ако не си мъртъв.

Морели сви рамене.

— Може би е успял да се промъкне през тълпата, която се беше струпала върху Зиги и мен. А после се е измъкнал през задната врата, прибрал е трупа на Кармен и е изчезнал.

— Искам да чуя нещо повече за прибирането на моите десет бона — прекъснах го.

— Ако ми помогнеш да докажа, че съм застрелял Кулеса при самозащита, ще ти позволя да ме арестуваш.

— Нямам търпение да разбера как точно ще ти помогна.

— Единствената връзка с изчезналия свидетел е Рамирес. Наблюдавах го доста време, но нищо не се получи. За съжаление, движенията ми са доста ограничени. Напоследък прекарвам повече време в криене, отколкото в търсене. Страхувам се, че времето и идеите ми се поизчерпаха. А ти си единствената, която никога няма да бъде заподозряна, че ми помага.

— Защо пък да ти помагам? Защо просто да не се възползвам от възможността да те предам?

— Защото съм невинен.

— Това си е твой проблем, а не мой.

Отговорът беше доста категоричен, но не отговаряше съвсем на истината. Всъщност започвах да омеквам по отношение на Морели.

— Добре тогава, позволи ми да увелича залога. Докато ми помагаш да открия изчезналия свидетел, аз ще те пазя от Рамирес.

Едва не отвърнах, че не се нуждая от пазене, но щеше да прозвучи абсурдно. Имах нужда от колкото се може повече пазене.

— Какво ще стане, когато Дорси прибере Рамирес и аз вече не се нуждая от закрилата ти?

— Рамирес ще излезе веднага под гаранция и ще бъде поне два пъти по-страшен. Той има доста влиятелни приятели.

— А как ще ме защитиш?

— Ще пазя прекрасното ти тяло, сладурче.

— Няма да спиш в апартамента ми.

— Ще спя в буса. А утре ще сложа навсякъде микрофони.

— Ами тази вечер?

— Ти ще си решиш — отвърна Джо. — Вероятно няма да има проблеми. Предполагам, че Рамирес иска да си поиграе с теб известно време. За него това е като боксов мач. Ще иска да изкара и десетте рунда.

Съгласих се. Рамирес можеше да нахлуе през прозореца на спалнята ми по всяко време, когато си поиска, но бе избрал да изчака.

— Дори и да искам да ти помогна, нямам представа как — казах. — Не виждам какво повече от теб бих могла да направя. Този свидетел може вече да е в Аржентина.

— Не е в Аржентина, а някъде навън из улиците и убива хора. Убива всеки, който го е видял на местопрестъплението. Вече уби двама души от кооперацията на Кармен, а третият му опит се провали. Аз също съм в списъка му, но не може да ме пипне, докато се крия. А пък ако се появя на обществено място, за да го подмамя, ченгетата ще ме заловят.

Нещо проблесна в главата ми.

— Значи искаш да ме използваш като стръв? Ще ме размахаш пред Рамирес с надеждата да измъкна някаква информация от него, докато ми обяснява методите си за мъчения. Господи, Морели, знам, че си ми ядосан, задето те прегазих с буика, но не мислиш ли, че желанието ти за отмъщение отива прекалено надалеч?

— Не става дума за отмъщение. Истината е… че те харесвам. — Той се усмихна съблазнително. — Ако обстоятелствата бяха други, вероятно щях да се опитам да поправя някои грешки от миналото.

— О, Боже!

— Смятам, че когато всичко това приключи, ще трябва да направим нещо, за да излекуваме цинизма, който си придобила.

— Караш ме да рискувам живота си, за да спася задника ти.

— Животът ти бездруго вече е изложен на риск. Преследва те огромен зловещ тип, който изнасилва и измъчва жени. Ако намерим моя свидетел, можем да го свържем с Рамирес и вероятно да ги пъхнем в затвора до края на скапания им живот.

Имаше логика.

— Ще сложа микрофони в антрето и спалнята ти — продължи Морели. — Така ще мога да чувам всичко от апартамента ти. С изключение на банята, разбира се. Ако затвориш вратата на банята, вероятно няма да мога да чуя абсолютно нищо. А когато излизаш навън, ще скрием микрофон под ризата ти и аз ще те следвам от разстояние.

Поех си дълбоко дъх.

— И ще ми помогнеш да си прибера десетте бона, когато намерим изчезналия свидетел?

— Абсолютно.

— Каза ми, че Кармен била информатор. С какъв вид информация те снабдяваше?

— Продаваше всичко, до което можеше да се добере. Най-вече имената на дребни търговци на дрога и членове на банди. Но не знам какво възнамеряваше да ми каже последния път, когато ми се обади.

— Членове на банди?

— Ямайските гангстери. Най-добре организираната им банда е „Страйкър“. Седалището им е във Филаделфия, но участват във всяка сделка с дрога в Трентън. В сравнение със „Страйкър“ мафията е сбирщина мухльовци. Онези типове доставят стоката по-бързо, отколкото успяват да я продадат, а не можем да разберем как точно се осъществяват доставките. Това лято имаше дванадесет смъртни случая от свръхдози хероин. Стоката е толкова много, че търговците не си правят труда да я разреждат според обичайния стандарт.

— Мислиш ли, че Кармен е разполагала с някаква информация за „Страйкър“?

Морели ме загледа замислено.

— Не — отговори най-после той. — Мисля, че е искала да ми каже нещо за Рамирес. Вероятно е дочула нещо, докато е била с него.