Стефани Плъм или Г-ца 10%

5.

Звъннах на Рейнджъра, тъй като бях прекалено голямо шубе, за да вляза с взлом сама. Когато спрях на паркинга, той вече ме чакаше. Беше облечен в черно. Черна тениска и черен войнишки панталон. Стоеше облегнат на лъскав черен мерцедес, който имаше достатъчно антени, за да стигне до Марс. Паркирах далеч от него, за да не би изгорелите газове от измъчената ми кола да повредят блясъка му.

— Твоя ли е тази кола? — попитах.

Да бе, сякаш някой друг би могъл да притежава подобна кола.

— Животът е снизходителен към мен — отвърна той, плъзна очи по шевито ми и се ухили. — Страхотна украса! Да не си ходила на улица „Старк“?

— Да. И ми откраднаха радиото.

— Ха-ха-ха. Много мило от твоя страна, че си подпомогнала бедните.

— Съгласна съм да ги подпомогна с цялата кола, но никой не я иска.

— Тези типове може да са смахнати, но това не означава, че са тъпи — мъдро отбеляза Рейнджъра и кимна към апартамента на Морели. — Там май няма никого, така че ще трябва да направим обиколката си без екскурзовод.

— Това незаконно ли е?

— Не, по дяволите. Ние сме законът, маце. Ловците на хора могат да правят всичко. Дори не ни трябва заповед за обиск.

Той закопча черен найлонов колан с кобур на кръста си и пъхна вътре деветмилиметровия си Глок. До него закачи белезници, а после облече широкото черно яке, което бе носил, когато се запознахме в кафенето.

— Предполагам, че Морели не си е вкъщи — каза той, — но човек никога не може да е сигурен. Винаги трябва да си подготвен.

Предположих, че и аз би трябвало да взема същите предпазни мерки, но не се виждах със стърчащ от колана пищов. А и бездруго това щеше да е излишен жест от моя страна, тъй като Морели знаеше, че нямам кураж да го застрелям.

Качихме се, Рейджъра почука на вратата и изчака малко. После изкрещя:

— Има ли някого?

Никой не отговори.

— А сега какво? — попитах. — Ще разбиеш вратата ли?

— В никакъв случай. Това са дивотии. Човек може да си счупи крака.

— Значи ще я отключиш с шперц? Или ще я отвориш с кредитна карта?

Рейнджъра поклати глава.

— Гледаш прекалено много телевизия.

Той извади от джоба си ключ и каза:

— Взех го от портиера, докато те чаках.

Апартаментът на Морели се състоеше от всекидневна, трапезария, свързана с кухнята, спалня и баня. Беше сравнително чист и спартански обзаведен. Малка квадратна дъбова маса, четири стола, удобно канапе, масичка за кафе и едно кресло. Във всекидневната имаше скъпа уредба, а в спалнята — малък телевизор.

Претърсихме кухнята, като се надявахме да открием бележник с адреси и телефони. Прегледахме и сметките му, струпани небрежно пред тостера.

Беше лесно да си представиш как Морели се прибира, мята ключовете си на плота в кухнята, събува си обувките и си чете пощата. Заля ме вълна от съжаление, когато осъзнах, че Джо вероятно никога вече няма да има свободата да се наслаждава на всички тези простички ритуали. Беше убил човек и с това бе сложил край и на собствения си живот. Такава ужасна загуба! Как бе могъл да направи такава дивотия? Как се бе замесил в този кошмар? Как въобще подобни неща се случват на хората?

— Няма нищо — каза Рейнджъра, после превъртя касетата в телефонния секретар на Морели.

— „Здрасти, сладурче — изгука женски глас. — Шарлийн се обажда. Звънни ми по-късно.“

— „Джоузеф Антъни Морели, майка ти е. Чуваш ли ме? Ало? Ало?“

Рейнджъра обърна машинката наопаки и преписа охранителния код и този за съобщения.

— Ако разполагаш с тези номера, можеш да получиш достъп до съобщенията му от външен телефон — обясни ми той. — По този начин може и да открием нещо.

Отидохме в спалнята, преровихме чекмеджетата, разгледахме книгите и списанията му и проучихме няколкото снимки на скрина. Бяха семейни снимки — нищо полезно. Никакви снимки на Кармен. Повечето чекмеджета бяха празни. Морели бе взел чорапите и бельото си. Лошо. Щеше да ми е интересно да разгледам бельото му.

Върнахме се в кухнята.

— Това място е чисто — каза Рейнджъра. — Тук няма да намериш нищо полезно. А и се съмнявам, че Морели ще се върне. Струва ми се, че е взел всичко, от което има нужда.

Взе една халка с ключове от кукичката на стената и я сложи в ръката ми.

— Пази ги. Няма смисъл да безпокоиш портиера, ако решиш да влезеш пак.

Заключихме апартамента и върнахме ключа на портиера. Рейнджъра се настани в мерцедеса си, сложи си огледални очила, пусна диск с хеви метъл и излетя от паркинга като Батман.

Въздъхнах примирено и погледнах шевито. По асфалта капеше масло. Две места по-нататък новичкият яркочервен джип чероки на Морели блестеше на силното слънце. Усетих тежестта на ключовете в ръката си. Ключ от апартамента и два от кола. Реших, че няма да ми навреди да погледна по-отблизо, затова отворих вратата на черокито и надникнах вътре. Колата миришеше на ново. По таблото нямаше и прашинка, постелките бяха безукорно чисти, червената тапицерия беше гладка и подканяща. Джипът беше мощен и имаше достатъчно конски сили, за да накара всеки мъж да се гордее с него. Беше оборудван с климатик, полицейско радио, мобилен телефон и полицейски скенер. Великолепна машина. И беше на Морели. Стори ми се несправедливо един нарушител на закона да има такава страхотна кола, а аз да се тормозя със скапаното шеви.

След като вече бях отворила вратата, вероятно трябваше и да запаля двигателя. За колите не е хубаво само да си стоят на паркинга, без никой да ги кара. Всички знаят това. Поех си дълбоко дъх и предпазливо се настаних зад волана. Нагласих седалката и огледалото за обратно виждане. После стиснах волана. Можех да пипна Морели, ако разполагах с такава кола. Бях умна. И упорита. Трябваше ми само кола. Зачудих се дали да не подкарам джипа. Сигурно щеше да му се отрази добре да обиколи квартала. А най-добре щеше да е, ако го покарах няколко дни, за да не вземе случайно да ръждяса на паркинга.

Е, добре, кого се опитвах да заблудя? Обмислях, при това съвсем сериозно, да открадна колата на Морели. Не, не да я открадна. Да я конфискувам. В крайна сметка бях ловец на престъпници и сигурно имах право да конфискувам кола, ако положението станеше напечено. Погледнах шевито. Да, положението вече си беше напечено.

Освен това кражбата на джипа на Морели си имаше и друго предимство. Бях абсолютно сигурна, че това никак няма да му хареса. А ако се ядосаше достатъчно, може би щеше да допусне глупава грешка и да се опита да си върне автомобила.

Завъртях ключа и се опитах да не обръщам внимание на факта, че сърцето ми се кани да изскочи от гърдите. Казах си, че тайната на успеха на добрия агент по залавяне на обвиняеми е да може да се възползва от момента. Ловкост. Приспособяване. Творческо мислене. Разполагах с всички необходими атрибути. Нямаше да ми навреди и малко кураж.

Задишах бавно, за да се успокоя и да не катастрофирам с първата кола, която бях откраднала. В разписанието ми за днес имаше още една задача. Трябваше да посетя бар „Влез“, последното работно място на Кармен. Барът се намираше на улица „Старк“, на две пресечки от фитнеса. Зачудих се дали да не се прибера у дома и да облека нещо по-небрежно, но накрая реших да си остана костюмирана. Независимо как бях облечена, нямаше да мога да се слея с редовните посетители на бара.

Намерих си място за паркиране на половин пресечка от бара. Заключих джипа и изминах краткото разстояние дотам само за да открия, че е затворен. На вратата висеше катинар. Прозорците бяха заковани с летви. Не бе дадено никакво обяснение. Е, не бях чак толкова разочарована. След инцидента във фитнеса, не очаквах с нетърпение да нахлуя в поредната мъжкарска крепост на улица „Старк“. Завлякох се обратно до черокито и подкарах по улицата с надеждата да зърна някъде Морели. След петата обиколка започна да ми писва, а и бензинът намаля, затова се отказах. Отворих жабката и затърсих кредитни карти, но не открих нищо. Мамка му! Нямах бензин. Нито пари. Нито кредитни карти.

Ако исках да продължа издирването на Морели, щяха да ми трябват пари за елементарни разходи. Не можех да съществувам без цент в джоба. Вини беше единственото разрешение на проблемите ми. Щеше да му се наложи да ми даде малко пари в аванс. Спрях на светофара и разучих телефона на Морели. Включих го и номерът му просветна. Колко удобно! Помислих си, че трябва да отида докрай. Защо да се ограничавам с кражбата на джипа? Нищо не ми пречеше да му завиша и сметката за телефона. Звъннах в офиса на Вини и Кони вдигна.

— Вини там ли е? — попитах.

— Да — отговори тя. — Ще е тук цял следобед.

— Ще дойда след десетина минути. Трябва да поговоря с него.

— Хвана ли Морели?

— Не. Но конфискувах колата му.

Затворих и завих по „Съдърд“, като се опитвах да реша какъв аванс мога да измъкна от Вини. Имах нужда от пари за около две седмици, а ако исках да използвам джипа, за да заловя Морели, трябваше да инвестирам и в аларма. Не можех да наблюдавам колата по двадесет и четири часа в денонощието, а не исках Морели да се промъкне в нея докато спя, пишкам или съм на пазар.

Все още обмислях подходящата цифра, когато телефонът звънна. Стреснах се толкова, че едва не се качих на тротоара. Ама че странно усещане. Все едно те хващат да подслушваш чужд разговор или пък си седиш в клозета и внезапно стените падат. Изпитах лудешко желание да отбия от пътя и да побягна с писъци от колата.

Предпазливо вдигнах телефона до ухото си.

— Ало?

Последва кратка пауза, после женски глас каза:

— Искам да говоря с Джоузеф Морели.

Божичко! Беше мама Морели. Е, сега вече го закъсах.

— Джо не е тук в момента.

— А вие коя сте?

— Приятелка на Джо. Дава ми да карам колата му от време на време.

— Долна лъжа — каза мама Морели. — Знам с кого говоря. Със Стефани Плъм. Познавам гласа ти. Какво правиш в колата на моя Джо?

Никой не може да се държи толкова враждебно като мама Морели. Ако на телефона бе някоя обикновена майка, вероятно щях да се опитам да обясня всичко и да се извиня, но госпожа Морели ме плашеше ужасно.

— Какво? — извиках. — Не ви чувам. Какво? Какво?

И изключих телефона.

— Страхотно — промърморих под нос. — Много умно. И адски професионално. Невероятно бърза реакция.

Паркирах на „Хамилтън“ и отидох пеша до офиса на Вини. Подготвях се за сблъсъка и се опитвах да се окопитя. Влетях през вратата, махнах на Кони и тръгнах към кабинета на Вини. Вратата беше отворена. Вини седеше зад бюрото си, наведен над фиш от конните състезания.

— Здрасти — поздравих бодро. — Как е?

— Ох, мамка му! — изхленчи Вини. — Сега пък какво?

Ето това харесвам у роднините. Толкова сме близки, мили и любезни един с друг.

— Искам аванс — обясних делово. — Имам разноски, свързани с работата.

— Аванс? Шегуваш ли се?

— Изобщо не се шегувам. Ще получа десет бона, когато ти доведа Морели. А сега искам две хиляди аванс.

— Да бе! Когато адът замръзне. И не мисли, че пак ще успееш с изнудването. Само една дума на жена ми и аз съм мъртъв. А един труп определено няма да ти осигури работа, умнице.

В това имаше логика.

— Добре де, шантажът не върши работа. Ами алчността? Дай ми два бона сега и накрая няма да си взема пълните десет процента.

— Ами ако не хванеш Морели? Мислила ли си за това?

Всъщност мислех за това всяка минута.

— Ще го хвана.

— Съжалявам, но не споделям оптимизма ти. И не забравяй, че се съгласих с идиотското ти предложение само за една седмица. Остават ти четири дни. Ако не доведеш Морели до понеделник, ще възложа случая на друг.

Кони влезе в кабинета и попита:

— Какъв е проблемът? На Стефани й трябват пари, нали? Защо не й възложиш Кларънс Сампсън?

— Кой е Кларънс Сампсън? — попитах.

— Пияница. Обикновено е тих и кротък, но от време на време върши по някоя дивотия.

— Например?

— Шофира пиян като мотика. В този случай имал нещастието да размаже полицейска кола.

— Блъснал е патрулка?

— Не съвсем — отвърна Кони. — Опитвал се да я кара. Но влязъл в един магазин за алкохол на улица „Стейт“.

— Имаш ли снимка на този тип?

— Имам папка, дебела поне пет сантиметра, в която са събрани сума ти негови снимки от последните двайсетина години. Плащали сме му гаранцията толкова пъти, че вече знам наизуст номера на социалната му осигуровка.

Последвах Кони до бюрото й и зачаках търпеливо, докато тя ровеше из купчината папки.

— Повечето от агентите ни работят по няколко случая едновременно — обясни ми Кони. — Така е по-бързо и ефективно.

Подаде ми няколко папки и продължи:

— Това са случаите на Морти Байърс. Той ще е в болница още доста време, така че можеш да си опиташ късмета с тях. Някои са по-лесни. Запомни имената и адресите и ги свържи със снимките. Човек не знае кога ще му излезе късметът. Миналата седмица Анди Забоцки стоял на опашка за пържено пиле и познал един беглец — бил точно пред него. Търговец на дрога. Щяхме да загубим трийсет бона, ако Анди не го беше пипнал.

— Не знаех, че плащате гаранциите и на търговци на дрога — изсумтях недоволно. — Винаги съм смятала, че се занимавате само с дребни престъпници.

— Търговците на дрога не създават проблеми — обясни Кони. — Не обичат да напускат района си. Имат си клиенти. Правят добри пари. Дори да изчезнат, в повечето случаи се връщат.

Пъхнах папките под мишница и обещах да направя копия и да върна оригиналите. Историята с пърженото пиле ми се стори доста обещаваща. Щом Анди Забоцки беше заловил престъпник в ресторант за бързо хранене, представете си моите възможности. Ядях такава скапана храна почти всеки ден. Дори я харесвах. Може би тази работа с ловенето на хора щеше да се получи. А след като придобиех финансова независимост, можех да се издържам като арестувам хора като Сампсън и само от време на време залавям по някого в заведенията за бързо хранене.

Изскочих на улицата. Жегата почти ме събори. Денят се бе превърнал от горещ в нажежен. Въздухът беше тежък и задушен, небето трептеше от маранята. Слънцето изгаряше кожата безмилостно. Погледнах нагоре, като заслоних очи. Очаквах да зърна озоновата дупка, ококорена над мен като око на циклоп, засипваща ме с радиоактивни лъчи или Бог знае какво. Знаех, че дупката би трябвало да е някъде над Антарктида, но ми се струваше съвсем логично, че в някой хубав ден ще се появи и над Джърси. Нашият щат произвежда формалдехид и събира боклука на Ню Йорк. Помислих си, че като нищо можем да се сдобием и с озоновата дупка.

Отключих джипа и седнах зад волана. Парите от залавянето на Сампсън нямаше да ми стигнат за почивка в Барбадос, но поне в хладилника ми щеше да има още нещо, освен мухъла. А най-важното бе, че щях да получа шанс да се справя с един престъпник. Когато Рейнджъра ме заведе в полицията, за да ми извади разрешително за оръжие, той ми обясни и процедурите по залавяне, на престъпници — но пък нищо не може да се сравни с личния опит.

Включих телефона и набрах номера на Кларънс Сампсън. Никой не вдигна. В папката нямаше вписан негов служебен телефон. В полицейския протокол бе отбелязан адресът му: улица „Лайминг“ 5077. Не познавах улицата, затова разгънах картата и открих, че Сампсън живее на две пресечки от „Старк“. Закачих снимката му на таблото на джипа и на всеки няколко секунди се вглеждах в лицата на мъжете по улицата.

Кони ми бе предложила да посетя баровете в долната част на „Старк“. В списъка ми с любими забавления прекарването в „Рейнбоу“ на ъгъла на „Старк“ и „Лайминг“ се намираше малко след отрязването на палците ми с тъп нож. Реших, че ще е полезно, пък и не толкова опасно, да си седя заключена в джипа и да наблюдавам улицата. Ако Кларънс Сампсън беше в някой от баровете, рано или късно щеше да му се наложи да излезе.

Направих няколко обиколки, докато си намеря подходящо място на ъгъла на „Лайминг“ и „Старк“. Пред мен се разкриваше идеална гледка към „Старк“, а освен това виждах половин пресечка надолу по „Лайминг“. Благодарение на костюма, бялата ми кожа и яркочервената кола, доста се набивах в очи, но не чак толкова, колкото ако бях влязла в „Рейнбоу“. Открехнах леко прозорците и се отпуснах назад да се настаня удобно.

Едно хлапе с лакирана прическа и седем стотака в златни вериги около врата спря и се вторачи в мен. Двамата му приятели стояха наблизо.

— Здрасти, маце — ухили ми се хлапето. — Какво правиш тук?

— Чакам един човек — отговорих.

— Така ли? Готино маце като теб не трябва да чака никого.

Единият му приятел пристъпи напред, замърка сладострастно и започна да върти език към мен. Когато видя, че е привлякъл вниманието ми, облиза прозореца.

Зарових в чантата си и извадих пистолета и сълзотворния газ. Оставих ги на таблото. След това разни хора спираха и се втренчваха в мен, но не ми досаждаха.

В пет часа вече умирах от скука, а полата ми бе кошмарно измачкана. Чаках Кларънс Сампсън, но мислех за Джоузеф Морели. Той също бе някъде наблизо. Усещах го в свития си стомах. Нещо като електрически заряд с нисък волтаж пробождаше гръбнака ми. Представих си как провеждам ареста. В най-лесния сценарий Джо въобще не ме виждаше, а аз се приближавах зад гърба му и го пръсвах с нервно паралитичния газ. И след като вече лежеше безпомощен на земята, триумфално му закопчавах белезниците.

Към шест бях направила въображаемия арест четиридесет и два пъти и бях леко замаяна. В шест и половина настроението ми сериозно започна да спада, а левият ми крак изтръпна. Протегнах се колкото се може по-добре и опитах да се успокоя с изометрия. Броях минаващите коли, повтарях си националния химн и бавно четях съставките на дъвката, която бях намерила на дъното на чантата си. В седем звъннах на информация, за да се уверя, че часовникът на Морели не изостава.

Тъкмо се ядосвах, че полът и цветът ми не ми позволяват да действам ефективно в повече от половината квартали на Трентън, когато някакъв тип, който отговаряше на описанието на Сампсън, излезе от „Рейнбоу“. Погледнах снимката на таблото, после пак мъжа. Бях деветдесет процента сигурна, че е Сампсън. Едро, отпуснато тяло, скверна малка главичка, тъмна коса и брада, бяла кожа. Приличаше на Блуто от филмчетата за Попай. Нямаше начин да не е Сампсън. Все пак колко брадати бели мъже живееха в този квартал?

Пъхнах револвера и спрея в чантата и подкарах джипа. Обиколих по две пресечки, за да се озова между Сампсън и дома му. Паркирах и изскочих от колата. Група тийнейджъри си говореха на ъгъла, а две малки момиченца играеха с куклите си на стъпалата на мизерна къща. На отсрещната страна на улицата бе изнесено канапе с липсващи възглавници. Версията на улица „Лайминг“ на люлка на терасата. Двама старци седяха на канапето, безмълвно вторачени в нищото.

Сампсън бавно се влачеше по улицата. Очевидно бе в приповдигнато от алкохола настроение. Усмивката му беше заразителна. Ухилих му се дружелюбно.

— Кларънс Сампсън?

— Да — отвърна той. — Какво искаш?

Говореше завалено. И миришеше на застояло, сякаш дрехите му бяха стояли със седмици в панера за пране.

Протегнах ръка.

— Аз съм Стефани Плъм. Представлявам компанията, която е платила гаранцията ви. Пропуснали сте явяването си в съда и бихме искали да ви насрочат нова дата.

За момент той ме погледна объркано, после мозъкът му бавно преработи информацията и той отново се усмихна.

— Май наистина съм забравил.

Да, Сампсън определено не беше от хората, които би трябвало да се тревожат, че ще получат инфаркт поради постоянния стрес. Вероятно някой ден щеше да си умре от мързел.

Отвърнах на усмивката му жизнерадостно.

— Няма проблеми. Непрестанно се случва. Аз съм с кола… — Махнах към черокито. — Ако нямате нищо против, ще ви закарам до участъка, за да се погрижим за документацията.

Той отмести очи от мен към къщата си.

— Ами… не знам…

Хванах го под ръка и го побутнах напред. Лек приятелски жест, с който овчарят насочва най-тъпото си животно към стадото.

— Няма да отнеме много време — успокоих го.

Да, само около три седмици.

Излъчвах дружелюбие и чар, дори притиснах гърди към ръката му, за да му дам допълнителен стимул. Отворих му вратата на джипа и казах:

— Заповядайте.

Той се закова до вратата.

— Значи трябва само да ми определят нова дата, нали?

— Да. Точно така.

А после трябваше да кисне в килията, докато стане време за новото му явяване в съда. Но не го съжалявах. Можеше да убие някого, щом караше в пияно състояние.

Прилъгах го вътре и му закопчах предпазния колан. Изтичах до вратата си и скочих в колата. Подкарах бързо, уплашена, че тъпакът всеки момент може да се усети, че съм агент по залавяне на обвиняеми. Не можех да си представя какво щеше да стане, когато стигнехме до участъка, но си казах, че ще му мисля, като му дойде времето. А ако започнеше да буйства, винаги можех да го напръскам с нервно паралитичния газ… може би.

Страховете ми се оказаха напразни. Не бях изминала и километър, когато очите му се замъглиха и той заспа, облегнат на вратата като гигантски червей. Отправих бърза молитва към Господ да не му позволява да се напикае в колата или да направи някоя друга гадост, както често се случва с пияните.

След няколко пресечки спрях пред червен светофар и го погледнах. Все още спеше. Дотук добре.

Вехт светлосин бус от другата страна на кръстовището привлече вниманието ми. Три антени. Сториха ми се твърде много за такава стара бракма. Намръщих се към шофьора, като се опитвах да различа чертите му зад затъмненото стъкло. Полази ме ледена тръпка. Светна зелено и колите се раздвижиха. Бусът мина покрай мен и сърцето ми подскочи, когато видях зад волана Джо Морели — гледаше ме изненадано. Първото ми желание бе да се смаля и да стана невидима. Теоретично би трябвало да съм доволна, че все пак осъществих някакъв контакт, но в действителност бях ужасно объркана. Бях страхотна, когато си представях как арестувам Морели. Но не изпитвах същата увереност в момента. Зад мен изскърцаха спирачки и в огледалото за обратно виждане забелязах как бусът скача на бордюра, за да направи обратен завой.

Бях очаквала, че Джо ще се втурне след мен. Но не бях очаквала да го направи толкова бързо. Вратите на джипа бяха заключени, но за всеки случай натиснах бутона отново. Спреят лежеше в скута ми. Полицейският участък беше на около километър. Зачудих се дали да не изритам Кларънс и да не се заема с Морели. Все пак той беше главната ми цел.

Обмислих набързо всички възможности, но нито една от тях не ми се стори задоволителна. Не ми се искаше Морели да се втурне към мен, докато се боря с Кларънс. А и нямах желание да просна Морели насред улицата. Не и в този квартал. Не можех да предвидя резултата.

Морели се намираше на пет коли разстояние от мен, когато спрях на поредния светофар. Видях как вратата на буса се отваря, как Джо скача от него и хуква към мен. Стиснах спрея и се помолих да светне зелено. Морели почти бе стигнал до мен, когато най-после потеглих и той бе принуден да се върне в буса.

Милият Кларънс още спеше. Главата му бе клюмнала, а от устата му капеше слюнка. Завих наляво по „Клинтън“ и телефонът звънна.

Обаждаше се Морели. Не беше особено щастлив.

— Какво правиш ма? — изкрещя той.

— Водя господин Сампсън в полицейския участък — отговорих спокойно. — Нямам нищо против да ни последваш. Много ще ме улесниш.

Нагъл отговор, като се има предвид, че умирах от шубе.

— Караш моята кола! — изрева Джо.

— Да. Конфискувах я.

— Какво?!

Изключих телефона преди разговорът да премине в смъртни заплахи. Бусът изчезна от погледа ми малко преди да стигна до участъка. Продължих заедно с пияния престъпник, който спеше като накърмено бебе.

Полицейският участък на Трентън е подслонен в триетажна тухлена постройка, демонстрираща практичността на общинската архитектура. Ченгетата, които очевидно се намираха на дъното на хранителната верига, не разполагаха с много удобства. На всичкото отгоре участъкът бе заобиколен от гетото, така че ако някога там избухнеше сериозен бунт, полицаите със сигурност щяха да бъдат унищожени.

Празният парцел до участъка, ограден с телена мрежа, осигуряваше паркинг за полицейските коли и бусове, служителите и пострадалите граждани, които търсят помощ от полицията.

Мизерни тесни къщи и малки магазинчета, типични за този район, гледаха към предния вход на участъка — Морски ресторант „Джъмбо“, „Шапкарски магазин «Лидия»“, ъглова бакалия с реклами на евтина кола, магазин за мебели втора употреба, пред който бяха подредени прашни перални, и църква „Вечен подслон“.

Спрях на паркинга, включих телефона, набрах номера на дежурния и помолих да ми помогнат за предаването на заловения. Инструктираха ме да отида до задната врата, където щеше да ме чака униформен полицай. Потеглих натам и паркирах колкото се може по-близо до вратата. Не видях никаква униформа, затова отново звъннах на дежурния. Посъветваха ме да се успокоя и да изчакам. Лесно им беше — знаеха какво правят.

След няколко минути излезе Карл Констанца Смахнатия. Навремето двамата бяхме получили заедно първото причастие.

Той се вторачи в мен изненадано.

— Стефани Плъм?

— Здрасти, Карл.

Широка усмивка озари лицето му.

— Казаха ми, че ме чакала някаква досадница.

— Сигурно става дума за мен.

— Коя е тази Спяща красавица?

— Нарушител на гаранцията си.

Карл погледна Сампсън.

— Мъртъв ли е?

— Мисля, че не.

— Вони на мърша.

Съгласих се.

— Да, можете да го поизмиете с маркуча.

Разтърсих Кларънс и изкрещях в ухото му:

— Хайде, събуди се.

Той се задави със собствените си лиги и отвори очи.

— Къде съм?

— Пред полицейския участък — отговорих. — Слизаме.

Той се вторачи в мен тъпо и продължи да седи неподвижно като торба с цимент.

— Направи нещо — помолих Констанца. — Изкарай го оттук.

Констанца хвана Кларънс за ръцете, а аз запънах крак в огромния му задник. Започнахме да бутаме и да дърпаме и сантиметър по сантиметър изкарахме грозното вонящо туловище на Сампсън на улицата.

— Точно затова станах ченге — ухили се Констанца. — Не можах да устоя на блясъка на тази професия.

Вкарахме Кларънс в участъка, закопчахме го за дървената пейка и го предадохме на дежурния. Изтичах навън и преместих черокито на паркинга, където вечно подозрителните ченгета нямаше да го помислят за крадена кола.

Когато се върнах, на Кларънс вече му бяха взели колана, връзките на обувките и личните вещи. Изглеждаше жалък и окаян. Беше първият ми успех в залавянето на престъпници и бях очаквала да съм доволна, но сега ми се видя трудно да се радвам на нечие нещастие.

Взех си разписката за предаването на обвиняемия, прекарах няколко минути в спомени с Карл Констанца и тръгнах към паркинга. Бях се надявала да си тръгна преди да се мръкне, но нощта се бе спуснала рано. Небето беше покрито с облаци. Не се виждаха звезди, нито луна. Движението из улиците бе намаляло. Казах си, че това ще ме улесни да видя дали някой ме следи, но не си повярвах. Не бях сигурна, че ще успея да забележа Морели.

Бусът не се виждаше никъде, но това не означаваше нищо. Морели вече можеше да кара друга кола. Отправих се към „Нотингам“, като не изпусках от очи огледалото за обратно виждане. Не се съмнявах, че Джо е някъде из улиците, но поне бе така любезен да не ми позволи да го видя. А това означаваше, че ме приема на сериозно поне малко. Жизнерадостна мисъл, която ме накара да започна да изготвям нов план. Съвсем прост. Прибирам се у дома, паркирам черокито отпред, чакам в храстите със спрея в ръка и зашеметявам Морели, когато се опита да си прибере колата.