Стефани Плъм или Г-ца 10%

6.

Паркингът на кооперацията ми е зад нея. Мястото не е особено живописно — асфалтов правоъгълник, разделен на места за паркиране. Не бяхме толкова изискани, че всеки да си има свое собствено. Тук беше джунгла, където единствените хубави места бяха запазени за инвалидите. До входа на паркинга имаше три огромни контейнера за боклук — два за вторични суровини и един за обикновен боклук. Чудесно за околната среда, но не и за местната гледка. Видът на задния вход бе подобрен от редицата азалии, които се простираха по цялата дължина на паркинга. Изглеждаха великолепни през пролетта, когато бяха покрити с розови цветове, а през зимата, окичени с разноцветни лампички, бяха направо вълшебни. През останалата част от годината бяха все пак по-добри от нищо.

Избрах за джипа добре осветено място в средата на паркинга. Исках да видя Морели веднага щом се появи да си върне имуществото. Да не споменаваме, че това беше едно от малкото свободни места. Повечето от съседите ми бяха възрастни и не обичаха да шофират след стъмване. Към девет часа паркингът вече бе пълен, а телевизорите в апартаментите на старците гърмяха с пълна сила.

Огледах се, за да се уверя, че от Морели няма и следа. После отворих капака и свалих капачката на разпределителната кутия. Това беше една от способностите ми за оцеляване в Ню Джърси. Всеки, който е оставял колата си на паркинга на летището в Нюарк, знае как да свали капачката на разпределителя. Това е единственият начин да си сигурен, че когато се върнеш, колата ти ще е на мястото си.

Прецених, че когато джипът откаже да запали, Морели ще отвори капака, а тогава аз щях да го издебна и да го напръскам със спрея. Забързах към кооперацията и се скрих зад азалиите. Чувствах се адски умна.

Седнах на земята — постлах си вестник, за да не си съсипя полата. Искаше ми се да се преоблека, но се страхувах да не изпусна Морели. Пред азалиите имаше листове талашит, но аз седях върху мърлявата твърда земя. Вероятно щях да се чувствам уютно, ако бях дете, но сега забелязвах неща, които хлапетата обикновено не виждат. Най-вече това, че азалиите не изглеждат толкова добре отзад.

Огромен крайслер влезе в паркинга и от него слезе белокос човек. Познавах го, но не му знаех името. Той тръгна бавно към входа. Не ми се стори уплашен, а и не изкрещя: „Помощ! В храстите се крие една луда.“

Реших, че съм отлично скрита.

Опитах се да видя часовника си в тъмнината. Десет без петнайсет. Чакането не беше в списъка ми с любими дейности за свободното време. Бях гладна, уморена и схваната от неудобното седене. Вероятно някои хора използват чакането, за да подредят мислите си, да съставят списъци с неотложни задачи или да се отдадат на приятни спомени, но за мен това бе истинско мъчение. Черна дупка. Загубено време.

В единадесет все още чаках. Бях схваната съвсем и ужасно ми се ходеше по нужда. Успях някак си да остана на мястото си още час и половина. Премислях възможностите си и изготвях нов план. И тогава заваля. Капките бяха едри и лениви. Падаха бавно върху храстите и се разпльокваха в земята, където седях. Сигурно всички гадни пълзящи твари щяха да изскочат от калта. Притиснах гръб към кооперацията и свих колене към гърдите си. С изключение на някоя заблудена капка от време на време, бях скрита от дъжда.

След няколко минути капките станаха по-дребни, но по-упорити, а вятърът смени посоката си. По мокрия асфалт се образуваха локви, които отразяваха светлините от апартаментите. Дъждът заплющя по-силно върху лъскавата червена боя на черокито.

Идеална нощ да си в леглото с книжка в ръка и да си слушаш нежния ромон на капките по прозореца и пожарната стълба. Но отвратителна нощ, когато ти се налага да седиш свит зад храстите. Поривите на вятъра насочиха дъжда към лицето ми и след нула време бях прогизнала до кости, а косата ми бе залепнала за лицето.

В един треперех и се чувствах адски нещастна, а и ужасно ми се пишкаше. В един и пет реших да зарежа плана си. Дори ако Морели се появеше, в което вече силно се съмнявах, не бях убедена, че съм в достатъчно добра форма да го заловя. А и никак не ми се искаше да ме види с такава коса.

Тъкмо се канех да се прибера, когато някаква кола влезе на паркинга, спря в другия му край и угаси фаровете. От колата слезе мъж и забързано тръгна към черокито. Не беше Джо, а пак Авантата. Подпрях глава на коленете си и затворих очи. Адски наивно от моя страна да се надявам, че Джо ще падне в капана ми. Цялата полиция беше по петите му. Не бе толкова глупав, че да се набута в подобна клопка. Цупих се наум няколко секунди, после се заклех, че следващия път ще проявя повече разум и хитрост. Трябваше да се поставя на мястото на Джо. Бих ли рискувала да дойда да си прибера колата лично? Не. Добре, ето че научих нещо. Правило номер едно: не подценявай врага. Правило номер две: мисли като престъпник.

Авантата отвори вратата на джипа и се плъзна зад волана. Завъртя ключа, но колата не реагира. Той изчака известно време и опита отново, после излезе и погледна под капака. Знаех, че няма да мине много време преди да разбере какво е станало. Не е нужно да си гений, за да забележиш, че капачката на разпределителя я няма. Авантата затръшна капака, срита предната гума и изруга. После затича към колата си и излетя от паркинга.

Измъкнах се от сенките и закуцуках към входа. Полата ми бе залепнала за краката, а обувките ми жвакаха. Нощта бе отвратителна, но можеше да е и по-лоша — Джо например можеше да изпрати майка си да прибере колата.

Фоайето беше празно и изглеждаше още по-мрачно от обикновено. Натиснах бутона за асансьора и зачаках. От носа ми и от подгъва на полата ми се стичаше вода и образуваше малка локвичка върху сивите плочки. Два еднакви асансьора обслужваха сградата. Доколкото знаех, никой досега не бе падал с тях, нито пък бе изхвърчал от покрива, но шансовете да заседнеш между етажите бяха отлични. Обикновено използвах стълбите. Днес обаче реших да доведа мазохистичната си тъпота докрай и да се повозя на асансьора. Вратите се отвориха и влязох. Качих се до втория етаж без проблеми и се затътрих по коридора. Зарових в чантата си за ключа и тъкмо влизах в апартамента си, когато си спомних капачката на разпределителя. Бях я забравила зад азалиите. Зачудих се дали да не сляза да я взема, но бързо пропъдих тази мисъл. В никакъв случай нямаше да сляза пак долу.

Заключих вратата и се съблякох, застанала върху малкото парче линолеум, което ми служеше за антре. Обувките ми бяха съсипани, а заглавията на вчерашните вестници бяха отпечатани върху задника на полата ми. Оставих всичко на мърлява купчина на пода и тръгнах към банята.

Пуснах водата, влязох във ваната, дръпнах завесата и подложих глава под силната струя. Утеших се, че денят не е минал чак толкова зле. Бях заловила един нарушител на закона и вече имах право да се кича с титлата „ловец на хора“. А утре сутринта щях да си прибера парите от Вини. Сапунисах се и се изплакнах. Измих си косата. После стоях дълго под душа с надеждата да облекча напрегнатите си мускули. Джо бе използвал помощта на братовчед си вече два пъти. Вероятно трябваше да започна да следя и Авантата. Проблемът беше, че не можех да съм на няколко места едновременно.

Разсея ме неясна сянка от другата страна на прозрачната завеса. Сянката се раздвижи и сърцето ми спря. В банята ми имаше човек. Застинах неподвижно, всички мисли излетяха от главата ми. После си спомних Рамирес и направо ми призля. Вероятно боксьорът бе уговорил портиера да му даде резервния ключ. Или пък бе влязъл през прозореца. А само Господ знаеше на какво бе способен Рамирес.

Бях взела чантата си в банята, но беше на шкафа, далеч от ръцете ми.

Натрапникът дръпна завесата с такава сила, че пластмасовите халки изпопадаха. Изпищях и го замерих с шампоана, после се свих до стената.

Не беше Рамирес, а Джо Морели. В едната си ръка бе стиснал завесата, а другата бе свита в юмрук. На челото му, там, където го бе фраснал шампоанът, се издуваше цицина. Изглеждаше побеснял и се уплаших, че полът ми няма да му попречи да ми разбие носа. Е, бях готова за битка. За какъв се мислеше този кретен? Най-нагло ми бе изкарал акъла, а после бе съсипал и завесата за душа.

— Какво правиш тук бе? — изкрещях. — Не си ли чувал за звънец? Как влезе?

— Беше оставила прозореца на спалнята си отворен.

— Но мрежата беше спусната.

— Мрежите не вършат работа.

— Ако си съдрал мрежата ми, ще трябва да платиш за поправката й. Ами завесата на душа? Тези завеси да не растат по дърветата.

Говорех по-спокойно, но все пак с една октава по-високо от обикновено. Честно казано, въобще нямах представа какви ги дрънкам. Мислите ми препускаха лудо. Изпитвах ужасна ярост, че Морели е нахлул в дома ми, както и паника от това, че съм гола.

При подходящи обстоятелства не е лошо да си гола — когато взимаш душ, когато се любиш, когато се раждаш. Но да стоиш гола и мокра пред Джо Морели, напълно облечен, си беше направо кошмар.

Завъртях крановете и грабнах една хавлия, но Морели я издърпа от ръката ми и я хвърли на пода зад себе си.

— Дай ми кърпата — наредих му ледено.

— Не и докато не си изясним някои неща.

Като дете, Морели не подлежеше на контрол. Сега стигнах до извода, че като възрастен има малко повече самообладание. Италианският темперамент си личеше ясно в очите му, но ми се стори, че жестокостта в тях е внимателно изчислена. Джо беше издокаран в прогизнала от дъжда черна фланелка и джинси. Когато се завъртя към шкафа, видях пистолета, пъхнат отзад в колана на джинсите му.

Не ми беше трудно да си го представя как убива някого, но определено бях съгласна с Рейнджъра и Еди Газара — не можех да си представя порасналия Морели като глупав и импулсивен.

Той застана с ръце на кръста. Косата му беше мокра и се къдреше по челото и над ушите му. Устните му бяха стиснати.

— Къде е капачката на разпределителя ми?

Най-добрата защита е нападението.

— Ако не напуснеш банята ми веднага, ще пищя.

— Два през нощта е, Стефани. Всичките ти съседи спят дълбоко, оставили слуховите си апаратчета на нощните шкафчета. Пищи колкото си искаш. Никой няма да те чуе.

Реших да отстоявам правата си и му се намръщих. Положих всички усилия да изглеждам строга. Не възнамерявах да му доставя удоволствието да ме види уязвима и засрамена.

— Ще те попитам още веднъж — повтори Морели. — Къде ми е капачката на разпределителя?

— Не знам за какво говориш.

— Слушай, сладурче, ще преровя целия ти апартамент, ако трябва.

— Капачката не е у мен. Не е тук. И не съм ти сладурче.

— Ох, Господи! — изстена Джо. — Какво съм направил, за да заслужа това?

Повдигнах вежди. Морели въздъхна.

— Да — кимна той. — Знам.

Взе чантата ми от шкафа, обърна я и изсипа съдържанието й на пода. Вдигна белезниците, пристъпи напреди каза:

— Дай си ръката.

— Перверзник — изсумтях презрително.

— Иска ти се.

Със светкавично движение Джо закопча едната гривна около дясната ми китка.

Дръпнах си ръката и се опитах да го ритна, но никак не ми беше лесно да маневрирам във ваната. Той избегна ритника ми и заключи другата половина на стоманената гривна за релсата на завесата. Ахнах и застинах. Не можех да повярвам на очите си.

Морели отстъпи и ме огледа внимателно. Цялата.

— Е, ще ми кажеш ли къде е капачката?

Не можех нито да проговоря, нито да закрещя. Усетих как по бузите ми се разлива червенина от срам, а гърлото ми се сви от ярост.

— Страхотно — въздъхна Морели. — Упорито мълчание. Е, що се отнася до мен, можеш да си останеш тук завинаги.

После зарови из чекмеджетата на тоалетката, изпразни кошчето за боклук и вдигна капака на казанчето на клозета. И изфуча от банята, без да ме погледне. Чух как бавно, методично и професионално претърсва апартамента ми. Тракаха прибори за хранене, затръшваха се чекмеджета, отваряха се врати на гардероби. От време на време долавях и сърдито мърморене.

Опитах се да увисна с цялата си тежест на релсата, за да я счупя, но тя беше здрава, очевидно проектирана да издържа промишлени товари.

Най-после Морели се появи отново.

— Е? — извиках рязко. — Сега какво?

Той се облегна лениво на вратата и каза:

— Дойдох да ти хвърля още един поглед. — И се вторачи в гърдите ми и се ухили. — Студено ли ти е?

Заклех се, че когато се освободя, ще го преследвам до края на света. Не ми пукаше дали е невинен, или не. Не ми пукаше и дали ще затрия остатъка от живота си с преследването. Но щях да го пипна.

— Върви по дяволите!

Усмивката му се разшири.

— Имаш късмет, че съм джентълмен. Доста хора биха се възползвали от жена в твоето положение.

— О, я стига!

Той се отдръпна от вратата.

— Е, приятно ми беше да се видим.

— Чакай! Не си тръгваш, нали?

— Налага се.

— Ами аз? Ами белезниците?

Морели се замисли за момент, после влезе в кухнята и се върна с телефона ми в ръка.

— Ще заключа вратата, когато си тръгвам, така че звънни на някой, който има ключ.

— Никой друг няма ключ!

— Сигурен съм, че все ще измислиш нещо — ухили се той. — Обади се в полицията. Или в пожарната. Звънни на шибаната кавалерия, ако искаш.

— Гола съм!

Той се усмихна, намигна ми и излезе.

Чух го как затваря и заключва вратата. Не очаквах отговор, но се почувствах задължена да го извикам. Почаках няколко минути, като сдържах дишането си и се вслушвах в тишината. Морели очевидно си беше тръгнал. Пръстите ми стиснаха телефона. Господ да е на помощ на телефонната компания, ако не бяха изпълнили обещанието си да ме включат. Изкатерих се на ръба на ваната, за да се вдигна по-близо до лявата си ръка, която бе заключена към релсата. Натиснах копчето и притиснах телефона до ухото си. Чух ясен сигнал. Почувствах такова облекчение, че едва не избухнах в сълзи.

Сега се изправих пред нов проблем. На кого да звънна? За полицията и пожарната не можеше да става и дума. Щяха да нахлуят на паркинга с виещи сирени и запалени лампи, а докато стигнеха до вратата на апартамента ми, цял куп старци щяха да стоят в коридора по пижами, за да видят какво е предизвикало цялото това вълнение и да настояват за обяснения.

Познавах достатъчно добре особеностите на старците в кооперацията. Бяха свирепи като тигри, когато ставаше дума за паркиране, и се възбуждаха като вампири, когато се случеше някакво нещастие. Още при първия звук на сирена, който чуеха, всички залепяха нос към прозорците си.

А и никак не ми се искаше ченгетата ме видят гола и закачена за релсата на завесата.

Ако се обадех на майка ми, щеше да ми се наложи да се преместя в друг щат, тъй като никога вече нямаше да ме остави на мира. А и тя щеше да изпрати на помощ баща ми и той щеше да ме види гола. Въобще не можех да си представя как ще реагира бедният човечец, когато ме види гола и окичена с белезници.

Ако звъннех на сестра ми, тя щеше веднага да се обади на мама.

Бях готова да вися тук цял живот и да изгния в банята, но не и да повикам на помощ бившия си съпруг.

А на всичкото отгоре на онзи, който ми се притечеше на помощ, щеше да се наложи или да се покатери по противопожарната стълба, или да разбие вратата на апартамента. Сещах се само за един човек. Затворих очи и изстенах.

— Мамка му!

Трябваше да се обадя на Рейнджъра. Поех си дълбоко дъх и набрах номера му, като отправих безмълвна молитва към Господ да не съм го запомнила погрешно.

Той вдигна след първото иззвъняване.

— Ало?

— Рейнджър?

— Кой се обажда?

— Стефани Плъм. Имам проблем.

Последва кратка пауза. Представих си как Рейнджъра се надига в леглото си и застава нащрек.

— Какъв?

Завъртях отчаяно очи. Направо не можех да повярвам, че трябва да отговоря.

— Закачена съм с белезници за релсата на завесата на душа и ми трябва човек, който да ми ги свали.

Нова пауза. После Рейнджъра затвори. Набрах отново, като натисках бутоните с такава сила, че едва не си счупих пръста.

— Ало! — изрева раздразненият глас на Рейнджъра.

— Не затваряй! Положението е сериозно, дявол да го вземе! Затворена съм в собствената си баня! Входната врата е заключена и никой няма ключ от нея.

— Защо не се обадиш на ченгетата? Те си падат по спасяванията.

— Защото не искам да се обяснявам с тях. А на всичкото отгоре съм гола.

— Ха-ха-ха!

— Не е смешно. Морели нахлу в апартамента ми, докато се къпех, и ме заключи за релсата, това гадно копеле.

— Няма начин да не харесаш този тип — захили се Рейнджъра.

— Ще ми помогнеш ли, или не?

— Къде живееш?

— Кооперацията на ъгъла на „Сейнт Джеймс“ и „Дънуърт“. Апартамент 215. В задната част на кооперацията. Можеш да влезеш през прозореца.

Всъщност не можех да обвиня Морели, задето ме бе закопчал за релсата. Все пак бях откраднала колата му. А и разбирах, че иска да ме държи настрани, докато претърсва апартамента ми. Дори можех евентуално да му простя, че бе съсипал завесата на душа, но пък беше прекалил, когато ме остави да вися тук гола. Ако си мислеше, че това ще ме обезкуражи, много грешеше. Сега вече беше въпрос на чест. Проклета да бях, ако не отговорех на предизвикателството. Щях да пипна Морели или да умра.

Струваше ми се, че стоя във ваната от часове, когато чух как вратата на апартамента ми се отваря и затваря. Водата бе изстинала отдавна и ми беше студено. И бях гладна. И ме болеше глава.

Рейнджъра се показа до вратата на банята. Почувствах такова облекчение, че дори не се засрамих, а казах:

— Благодаря ти, че дойде тук посред нощ.

Той се усмихна.

— Не можех да пропусна възможността да те видя гола и с белезници.

— Ключовете са някъде тук на пода.

Той ги намери, взе телефона от вкочанените ми пръсти и отключи белезниците.

— Да не би двамата с Морели да си падате по извратен секс?

— Спомняш ли си как следобед ми даде ключовете на Морели?

— Да.

— Ами аз взех колата му на заем.

— На заем?

— Всъщност я конфискувах. Нали ние сме законът и така нататък? Ти го каза.

— Да де.

— Та значи конфискувах колата му, а той разбра за това.

Рейнджъра се усмихна и ми подаде кърпа.

— Разбрал е за конфискацията?

— И никак не се зарадва. Аз пък паркирах колата тук и свалих капачката на разпределителя като предпазна мярка.

— Обзалагам се, че това вече го е вбесило.

Излязох от ваната и едва потиснах писъка си, когато видях отражението си в огледалото. Косата ми изглеждаше, сякаш ме бе ударил ток, а после някой бе изпръскал цял спрей с лак върху нея.

— Трябва да инсталирам аларма в колата на Морели, но нямам пари.

Рейнджъра се ухили.

— Аларма? Морели страхотно ще се зарадва.

После намери химикалка на пода и написа някакъв адрес върху парче тоалетна хартия.

— Знам един гараж, където ще ти предложат добра цена.

Минах покрай него, влязох в спалнята и смених кърпата с дълъг халат.

— Чух те да влизаш през вратата.

— Успях да се справя с ключалката. Реших, че не е прилично да будя портиера по това време.

Рейнджъра погледна през прозореца. По стъклата плющеше дъжд, съдраната мрежа бе увиснала над перваза.

— Правя се на Човека-паяк само в хубаво време — добави той.

— Морели ми съсипа мрежата.

— Сигурно е бързал.

— Много умно.

— Ами умен съм си — отвърна Рейнджъра.

Изпратих го до вратата. Мислех си, че и аз искам да съм умна.

Сънят ми беше дълбок и можех да откарам по този начин до ноември, ако не беше упоритото тропане по вратата. Намръщих се и погледнах часовника. Осем и тридесет и пет. Навремето обичах да имам гости. Сега изтръпвах, когато някой почукаше на вратата ми. Първата ми ужасена мисъл бе, че Рамирес се е върнал. Втората бе, че полицаите са дошли да ме приберат за кражба на кола.

Взех спрея със сълзотворен газ от нощното шкафче, навлякох си халата и се завлякох до вратата. Затворих едното си око и надникнах през шпионката. В коридора стоеше Еди Газара. Беше в униформа и държеше два плика с понички. Отворих му и задуших като куче, попаднало на следа.

— Хм — въздъхнах доволно.

— Добро утро и на теб — ухили се Газара, напъха се в тясното антре и тръгна към трапезарията. — Къде са ти мебелите?

— Подновявам обзавеждането.

— Аха.

Седнахме един срещу друг. Зачаках търпеливо, докато Еди извади две огромни пластмасови чаши с кафе от едната торба. Свалихме капачките им, разстлахме салфетки и нападнахме поничките.

Бяхме достатъчно добри приятели, за да не ни се налага да говорим, докато ядем. Първо унищожихме поничките с крем. После се нахвърлихме върху онези със сладко. След две понички Еди все още не бе забелязал косата ми и това ме накара да се запитам как ли изглеждам по принцип. Не ми беше казал нищо и за бъркотията, която Морели бе създал, докато претърсваше апартамента ми, а това пък ме накара да се замисля за домакинските си навици.

Еди изяде третата поничка бавно, като от време на време отпиваше от кафето си.

— Чух, че си заловила един тип вчера — каза той най-после.

Беше му останало само кафе. Той впери поглед в поничката ми, но аз я придърпах към моя край на масата.

— Май не искаш да си я разделим, а? — попита Газара.

— Разбира се, че не искам — отговорих категорично. — Как разбра за геройството ми?

— Клюки из съблекалнята. Напоследък доста се говори за теб. Момчетата се обзалагат кога Морели ще те изчука.

Сърцето ми прескочи и се уплаших, че очите ми ще изхвръкнат. Вторачих се в Газара, като чаках кръвното ми да спадне и си представях как разни капиляри се пръскат из цялото ми тяло.

— А как ще разберат дали съм изчукана? — процедих през зъби. — Може пък вече да ме е чукал. Може би го правим поне два пъти на ден.

— Смятат, че ще се откажеш от случая, след като те изчука. Облогът ще бъде спечелен, когато се откажеш.

— Ти участваш ли в него?

— Не. Морели те изчука още докато бяхме в гимназията. Не мисля, че вторият опит ще ти вземе акъла.

— Откъде знаеш за гимназията?

— Всички знаят.

— Господи!

Лапнах последната хапка от поничката и я прокарах с кафето.

Еди въздъхна — надеждата му да получи част от поничката се изпари.

— Братовчедка ти, кралицата на мрънкането, ме държи на диета — оплака ми се той. — За закуска получавам кафе без кофеин, половин чаша попара с обезмаслено мляко и половин грейпфрут.

— Това май не е храна за ченгета — отбелязах със съчувствие.

— Да предположим, че ме прострелят — рече Еди. — А в стомаха си имам само безкофеиново кафе и половин грейпфрут. Мислиш ли, че ще изкарам до спешното отделение?

— Да, не е като истинското кафе и поничките.

— Точно така, по дяволите!

— Но шкембето, което виси над колана ти, вероятно ще успее да спре куршумите.

Еди допи кафето си и прибра чашата в торбата.

— Нямаше да ми кажеш такова нещо, ако не ми беше ядосана заради тая работа с чукането.

— Да, това беше жестоко — съгласих се.

Газара взе една салфетка и елегантно почисти пудрата захар от тъмносинята си риза. Реших, че това е едно от уменията, придобити в полицейската академия. После се отпусна назад и скръсти ръце пред гърдите си. Беше метър и седемдесет и пет и доста набит. Чертите му бяха славянски. Имаше светлосини очи, бяло руса коса и чип нос. Когато бяхме деца, живееше през две къщи от нас. Родителите му още си живеят там. През целия си живот бе искал да стане ченге. А сега, когато вече носеше униформа, нямаше желание да се издигне нагоре в кариерата. Шофираше патрулната кола с удоволствие и винаги се явяваше пръв на местопрестъплението. Имаше талант да успокоява хората. Всички го харесваха. Е, може би всички без жена му.

— Имам информация за теб — каза Еди. — Снощи се отбих в „Пино“ да пийна една бира и Гъс Дембровски беше там. Гъс е от ЦЧ и работи по случая на Кулеса.

— Какво е ЦЧ?

— Цивилните ченгета.

Направо подскочих.

— Каза ли ти още нещо за Морели?

— Потвърди, че Санчес била информатор. Изпусна се, че Морели имал нейна карта. Информаторите се пазят в тайна. Шефът държи всички карти в заключен шкаф. Но предполагам, че в този случай картата на Санчес е била предадена на следователите като необходима информация.

— Значи работата може да е по-сложна, отколкото изглежда. Вероятно убийството е свързано с нещо, по което Морели е работел.

— Възможно е. Също така е възможно Морели да е имал връзка със Санчес. Чух, че била млада и красива. Типична латиноамериканка.

— И все още от нея няма и следа.

— Да. Хората от отдела издирили роднините й в Стейтън Айланд, но никой от тях не я е виждал.

— Вчера говорих със съседите й. Оказа се, че един от наемателите, който видял свидетеля на Морели, внезапно загинал.

— Как?

— Прегазили го с кола пред кооперацията и изчезнали.

— Може да е било нещастен случай.

— И на мен ми се иска да мисля така.

Еди погледна часовника си и се надигна.

— Трябва да вървя.

— Последен въпрос — спрях го. — Познаваш ли Морели Авантата?

— Виждал съм го.

— Знаеш ли къде живее и с какво се занимава?

— Работи за здравната служба. Нещо като инспектор. Живее някъде в Хамилтън. Кони сигурно има всякакви справочници в офиса. Ако Авантата има телефон, можеш да научиш и адреса му.

— Благодаря. Благодаря ти и за поничките и кафето.

Еди спря в антрето.

— Имаш ли нужда от пари?

Поклатих глава.

— Справям се отлично.

Той ме прегърна, целуна ме по бузата и си тръгна.

Затворих вратата след него и усетих как очите ми се насълзяват. Понякога истинското приятелство ужасно ме трогва. Завлякох се обратно в трапезарията, взех торбите и салфетките и ги занесох до кошчето в кухнята. Това беше първата ми възможност да разгледам апартамента си внимателно. Морели очевидно си бе излял яда върху него и бе създал невъобразима бъркотия. Кухненските шкафове бяха отворени, а съдържанието им беше изсипано на плота и по пода. Книгите бяха извадени от библиотечката, възглавниците от единственото ми кресло бяха свалени, а спалнята бе затрупана с дрехи, извадени от чекмеджетата и гардероба. Оправих кухнята и реших, че останалата част от апартамента може да почака.

Изкъпах се и облякох черни ластични шорти и огромна бежова фланелка. Снаряжението ми на ловец на престъпници все още бе разпръснато по пода в банята. Натъпках го в черната кожена чанта и я метнах през рамо. Проверих дали всички прозорци са заключени. Това май щеше да се превърне в сутрешен и вечерен ритуал. Неприятно ми беше да живея като животно в клетка, но не исках повече неочаквани гости. Заключването на вратата ми се стори повече формалност, отколкото истинско обезопасяване, тъй като Рейнджъра я бе отворил с лекота. Разбира се, не всеки притежаваше уменията на Рейнджъра. Все пак би било разумно да добавя още едно резе към колекцията си от ключалки. Веднага щом имах възможност, щях да поговоря с портиера.

Сбогувах се с Рекс, събрах смелост, надникнах в коридора и се огледах внимателно, за да се уверя, че Рамирес го няма.