Степени на свобода.

24.

Петрович беше запомнил номера още преди много време, но никога не му беше звънял. Не му се беше налагало. Той беше спазил обещанията си и ако Хенрати не беше, щеше да остане в миналото.

Символът на тяхното споразумение бе пристигнал по куриер; така Петрович беше научил, че всичко е наред и ще бъде наред. Ала това се бе случило преди два дни, а той вече не можеше да е сигурен в нищо, най-малко в реакцията на Хенрати. Петрович набра номера и се напрегна. Хенрати или щеше да отговори и всичко щеше да е готово, или щеше да го пренебрегне и да го принуди в последния момент да скалъпва нов план от остатъците на предишния, по-добрият.

Още с натискането на последната цифра връзката се осъществи.

– Какво става, по дяволите?

Испанският бриз рошеше сресаната настрани коса върху оплешивяващото теме на Хенрати. Той изглеж­даше като човек, който не е спал от два дни и вероятно през цялото време е пил.

– Започваме по-рано, господин Хенрати. Това става.

– Божичко, човече. Последните новини, които получихме от Свободната зона, бяха, че си се сдобил със собствена ядрена бомба и заплашваш да я взривиш. Така че имам нужда от по-подробни обяснения.

– „Ал-Джазира“ ще ме интервюира след пет минути. Ще се предава на живо и ще даде отговор на всички въпроси, които може да имате ти и колегите ти. А сега млъкни и ме изслушай, защото имах ужасен ден и той още не е приключил. Получих пакета ти. А ти готов ли си да получиш моя?

Хенрати се опита да успокои косата си, но лицето му продължаваше да пламти. Приличаше на фермер от Голуей – което не беше изненадващо, защото трийсет години по-рано той е бил точно такъв.

– Не съм сигурен, че съм готов за това, Петрович. Преди ми изглеждаше като добра идея. Сега просто не знам.

– Искаш ли да си получиш ёбаная страна обратно, или не? – Аватарът на Петрович се наведе напред, изпълвайки екрана на Хенрати. – Или предпочиташ да остане като нарицателно за заразена пустош, която пос­тепенно ще бъде забравена, точно както ще стане с Япония?

– Знаеш, че я искам. Знаеш, че съм заложил всичко на това. Просто вече не знам дали ти си подходящият човек.

– Разбирам, че в последния момент са те обзели колебания, но иначе всичко си е както преди. Аз съм все същият човек, с когото сключи сделка преди шест месеца, Хенрати. Тогава знаеше кой съм, с всичките ми кусури.

– О, боже. Не обичам промените, Петрович. Хич не ги обичам.

– Имам достатъчно пари, за да те купя. Знаеш го, нали? Имам милиарди в банката, които мога да използвам за печеленето на нови милиарди, а ти изгуби безценната си земя. Кажи ми какъв е смисълът да бъдеш тийшах⁹ само по име, да водиш хора, които никога няма да се приберат у дома?

⁹ Тийшах (ирл.) – министър-председател на Ирландия. – Б. пр.

– А, стига де.

И Петрович разбра, че мъжът се е ядосал, макар че в момента той имаше нужда от Хенрати повече, отколкото Хенрати се нуждаеше от него. Номерът беше да не показва страх.

– Не смятам да задържам Ирландия завинаги, но ще се постарая да ти попреча да се добереш до нея, докато са живи внуците ти. – Той направи пауза, за да подчертае думите си. – Кажи ми, че си готов, и можем да действаме.

Хенрати стисна зъби.

– Готови сме.

– Покажи ми адреса.

Хенрати вдигна един лист хартия; от едната страна имаше списък с мезета, а от другата осем групи от по четири цифри, отделени със запетаи.

– Нямам представа какво означава това, по дяволите.

Петрович запечата образа и го прегледа отново, за да е сигурен, че ще успее да препрочете кода.

– Изяж го.

Хенрати неохотно пъхна хартията в устата си, сдъвка я и залепи гърлото на бутилка златиста бира към устните си. Не се спря да си поеме дъх, докато в шишето не останаха само няколко парцалчета пяна, захванати за стъклото. После се оригна шумно, прикривайки устата си с юмрук.

– Сега сигурно ще искаш да ти покажа какво има в дипломатическото куфарче, нали?

– Бих могъл да го хакна. Имам един приятелски нас­троен ИИ, който е много добър в това. Но предпочитам да те оплета напълно в нашата малка гадна афера.

Хенрати обърна клавиатурата към себе си и започна да натиска бутоните един по един с показалеца си, оплезил език в ъгълчето на устата си.

– Ето го. И нека Бог спаси душите ни.

– Вярата ти в мен не познава граници, Хенрати. Все пак поздравления: ти току-що купи за себе си и за всички, които представляваш, залог за бъдещето. Ще се чуваме.

Той прекъсна връзката и веднага изпрати на Майкъл заснетия код.

[Айпи адрес.]

– Действай. Това е квантов компютър. Подарък от ирландското правителство. Измъквай се от тая ёбаная гробница и се обади, като приключиш. Разполагаме с широк канал, така че не се ограничавай.

Петрович порови в куриерската си чанта за дипломатическата папка, която лежеше на самото дъно.

Закопчалката й се беше отворила и той изсипа съдържанието й в шепата си – няколко пластмасови карти, всичките с различни снимки.

Люси се намираше най-близо – седеше зад гърба му и гледаше мониторите, по които течаха новинарски емисии.

– Тази е твоята. Не я губи.

Петрович прерови картите, докато не откри сериозното лице на Люси.

– Какво е това? Откъде намери тази снимка?

Тя оглеждаше картата от всички страни.

– Това е новият ти паспорт. Ако не си забелязала, вече си не само гражданин на Ирландската република, но си и дипломатически представител според определението на Виенската конвенция. Това ти дава имунитет срещу съдебно преследване за почти всичко, макар да не те спасява от екстрадиране от страната домакин. – Той отново разбърка картите. – Така че се старай да не се забъркваш в неприятности, защото ще те изритам.

Тя погледна първо към него, после към ламинираната карта, която държеше в ръката си, и накрая към пачката подобни пластмасови правоъгълници, които Петрович държеше с мръсните си пръсти.

– Има по една за всички.

– Да. – Той обърна картите напреки. Намери своята и едва се разпозна на снимката. – Казах, че ще се погрижа за теб. И за Маса, за Тина, а виж тук, ето я и Мади. Тази тук щеше да е за Соня. Но май повече няма да ни трябва.

Не беше лесно да я унищожи, но накрая бясното огъване напред-назад по една и съща линия доведе до леко счупване в единия й край. Той скъса картата на две и захвърли парчетата на пътя.

Усилието го беше оставило без дъх.

– По-добре ли се чувстваш? – попита Люси.

– Чёрт, да. – Той й подаде останалите карти. – Раздай ги на другите. Искам да съм подготвен за моите петнайсет минути слава.

– Разбира се. – Тя скочи от стола и се промъкна покрай него. – Сам, но какво означава това? Защо ирландски? Защо да не са, да речем, финландски?

– Защото ирландското правителство в изгнание ме помоли да изградя Свободна зона там, да се опитам да прочистя достатъчно терен, за да започнат хората да искат да се връщат в страната. И вместо да го правя съвсем сам, реших, че малко компания няма да ми е излишна. – Той й се усмихна. – Всички сте поканени. Почти същото е като тук, само че не е чак толкова градско и има повече дъждове. Разполагаме и с доста голям срок.

Люси скочи на земята.

– Колко голям?

– Сто години.

– Това е…

– Достатъчно. Макар че всъщност едвам ще стигне за всичко, което искам да направя. – Започваше да отпада. И не само заради изтощените батерии. – Люси, уморих се от всичко това. Уморих се да оправям разни неща, които изобщо не би трябвало да са развалени. Искам да създам нещо ново, което не трябва да се вписва в някакъв предишен модел.

– Място, където човек може да отиде да закуси, без да го стрелят.

– Много си права. Това ще бъде и първата точка в конституцията. Никаква стрелба, преди човек да си е изял закуската. – Той изсумтя. – Тигани за пържене, а не ръчни гранати. Моли се, сестро.

Тя се приближи до него, протегна ръце и го прегърна.

– Благодаря, татко.

Той я отблъсна от себе си.

– Върви. Отивай, преди да съм се изложил пред зрителите от цял свят.

Тя заприпка към Маса, размахвайки паспортите, а той се обърна отново към екраните, зървайки отражението си в помръкналата за миг повърхност.

Изглеждаше ужасно и никакво количество грим нямаше да успее да го прикрие.

[Прехвърлих се на новото място. Благодаря.]

– Първата и последната ми мисъл всеки ден беше за теб. Подведох те и исках да ти се реванширам. За момента си в безопасност. Но виж какво, иска ми се да опитам нещо по-различно; има няколко души от Ватикана, които с удоволствие биха поговорили с теб. Ако искаме да спрем да бягаме и да започнем да живеем, ще трябва да ги убедиш не само в това, че си разумен, способен на независима творческа мисъл и имаш уникална индивидуалност. Ще трябва да ги убедиш, че си жив.

[Жив. Като от плът и кръв?]

– Като същество с душа. Основната им цел е да установят дали си вторично създание – само умните машини могат да подражават на живота – или си първично създание. На което е бил вдъхнат живот от Бог.

[Това е твърде метафизична разлика, Саша, която няма практическа цел.]

– Да, ти така си мислиш, нали? В моята нова репуб­лика ще притежаваш всички права и отговорности, които би имал обикновеният гражданин. За останалите, непросветените нации, мнението на група кардинали, които се оказва, че говорят от името на около една трета от населението на планетата, ще бъде много полезно. Особено когато става дума за отмяната на две резолюции на ООН. Ако си жив, не могат да те убият.

[Разбирам. А ако се проваля?]

– Запасът ми от планове Б застрашително намалява. Мога само да те посъветвам да не се издънваш.

Петрович се обади на Маделин.

– Здрасти.

– Тук съм. Сам…

– Да, ако Техни Преосвещенства не са навити, ще дойда лично и ще наритам няколко официални задника.

– Не става дума… ще почака. Цялата Конгрегация е тук. Съгласни са с предложението ти. Искат да си запазят правото да вземат временно решение; окончателно, но не задължително неизменно.

– Не съм особено доволен, но ще приема. Онова, от което се нуждая всъщност, е да съм морално подплатен, когато хвърля танковете напред. Появят ли се тук, мога да обстрелям опозицията. Те имат компютър, нали? Който не съм потрошил?

– Всички си носят палмтопи, Сам. Тук не става дума за група динозаври.

– Все трябва да има нещо, по което мненията ни да се различават. Може и това да е. Кажи им да изчакат.

Той се прехвърли на другата линия.

– Майкъл, време е за шоу. Засечи сигналите от йезуитското имение на Маунт Стрийт. Отдели им цялото си внимание и не забравяй, че това е твоето интервю за влизане в редиците на човешката раса. Успех.

[Значи, без да ги притискам.]

– Аха.

Той почувства как присъствието на ИИ се сви до връх­че на карфица. Знаеше, че в бъдеше записът от разговора на Майкъл с кардиналите щеше да се превърне в безкрайно ценен исторически документ. За добро или за лошо. И той нямаше никакъв контрол върху това.

– Доктор Петрович?

И ситуацията изобщо не се подобряваше.

– Здравейте, госпожице Сурур.

– Готов ли сте? – попита тя, обезпокоена да не намери нещо друго, което да е по-важно.

Петрович погледна към паспорта в ръката си и го покри с длан, преди да го пусне отново в куриерската си чанта.

– Не, не съм. Но предполагам, че просто трябва да го направим.

Петрович вдигна глава. Репортерката изглеждаше невероятно ведра. Ето това умение изобщо не му се удаваше. Каквото и да чувстваше, веднага се изписваше на лицето му.

– Как искате да го направим?

– Нередактирано. Искам да излъчвате всичко. Без прекъсвания за реклами, без коментар от студиото. Субтитриран превод, ако смятате, че е нужно, но няма да ме дублирате. И двамата си запазваме правото да прекъснем излъчването, ако решим, че така е по-добре. Ще отговоря на всеки ваш въпрос. Не мога да обещая, че няма да ви лъжа. Мога да следя какво пускате в мрежата и съм наясно, че понякога пускате различни версии на една и съща програма в зависимост от аудиторията ви. Сега искам да излъчвате едно и също навсякъде – поне първия път. Смятате ли, че ще се справите?

Той завъртя стола си, след това го извъртя наобрат­но, за да не обърка кабелите.

– Ще трябва да поговоря с мениджъра ми. Ако имам обратна връзка, разбира се. – Тя погледна към кабела, който минаваше през целия паркинг. – Предполагам, че това е същото, за което си мисля.

– Защо не си запазите въпросите за интервюто? Тогава ще бъда много по-спонтанен.

Петрович изчисти паметта на всички компютри в мобилното студио и ги рестартира.

– Може ли да се опитате да не ругаете? – Сурур пъхна слушалката в ухото си. – Цветистият ви език може да принуди местните регулатори да ни свалят от ефир и никой от двама ни няма да може да им попречи.

Петрович оголи зъби във вълча усмивка.

– Ще се изненадате на какво съм способен напоследък. Но добре, не ми се иска нечие фередже да се запали спонтанно заради нещо, което съм казал.

Тя посегна към радиопредавателя, който беше пъхнат в колана на гърба й. Поигра си с бутоните и когато намери нужния канал, прикри с ръка микрофона пред устата си.

– Доктор Петрович? Свободната зона не произвежда сензационни новини, а аз съм просто момиче от едно село край Карачи. Има по-добри репортери от мен, много по-опитни, които биха убили за възможността да проведат петминутен разговор с вас. Това е най-голямото нещо, което съм правила някога. Моля ви…

Тя притисна умолително длани.

Преди тя да се обърне, за да разговаря с човека, който вземаше решенията в нейната организация, той й кимна неохотно. Операторът вдигна камерата, улавяйки в кадър седналия на стъпалото на микробуса Петрович, заобиколен от намотани кабели и горивни клетки.

Той вдигна глава. Люси стоеше между Маса и Валентина; групичката им се намираше малко встрани. Петрович бързо наведе поглед към земята. Те му напомняха за отговорностите, с които се беше нагърбил – не само към тях, а и към всички.

Прилоша му от страх.