Степени на свобода.

11.

Петрович се вмъкна в коридора и тръгна бавно напред, улавяйки се за металните пръти, които поддържаха тавана. Вместо да тръгне по стръмния нак­лон с лицето напред, Маделин се обърна и клекна, опип­вайки студената влажна скала и калта в търсене на нещо, за което да може да се захване.

Той я изчака на следващото ниво, където тунелът минаваше през дебела тухлена стена.

– От другата страна има праг. Не е висок, но ако не си подготвена за него…

Петрович спусна краката си в дупката и скочи в тъмното. От мястото, където се намираше сега, приклекналата и неуверена Маделин му изглеждаше като обвита в ореол от светлина.

– Какво е това?

– Тайбърнската река.

– Никога не съм чувала за нея.

– Точно това й е хубавото. Никой не може да ме проследи по река, за която никой не си спомня.

Тя погледна с копнеж назад към редицата от мъждиви светлинки, водеща обратно към паркинга.

– Но ти си я открил.

– Защото съм гениален. – Той сви рамене. – Освен това сериозно се поразтърсих. Намиращите се надълбоко тунели на метрото са пълни с вода и се срутват, но това не би трябвало да се отнася до реките. Коритата им се напълват при наводнение и се изпразват, когато то отмине.

Тя подуши въздуха.

– Да не си стъпил в лайно?

– Аз ли? Не. – Петрович премести краката си от двете страни на тънката лента от гладка вода, която течеше по средата на тунела. – Било е и отходен канал, но от близо година почти никой не е използвал канализацията с такава цел. Така че е чисто.

– А ти имаш само един чифт чорапи.

– Пфу. Ще изсъхнат.

Той бръкна в чантата и извади фенерчето, което държеше вътре. Завъртя дръжката му и синкавобелият лъч проряза тъмнината. Върху извития тухлен таван над главите им затанцуваха отражения, а стените заблестяха и засияха. Каналът беше прорязан в пода и бе запълнен изцяло с бавно течащ поток от зеленикава вода.

Маделин се спусна внимателно в канала.

– Хайде, продължавай. Още колко ще вървим?

Тя бавно изпъна гръб и установи, че тук таванът е достатъчно висок, за да върви изправена.

– Още около петстотин метра без никакви изненади. Едно време са знаели как да строят.

– Колко старо е това? Преди да се реша да си рискувам главата.

– Най-новите части са на сто и петдесет-двеста години.

– Най-новите? Страхотно.

– Стига де. – Той удари с юмрук по тухлената стена. – Втората световна война, Новият джихад на машините, крилатите ракети. Нищо не го е разрушило. – Той насочи фенерчето си по течението на реката. – Ще тръгнем нататък. Няма да отнеме много време. Но първо да взема кофите.

Десет големи кофи, очукани и мръсни, бяха подредени на две еднакви купчини покрай стените на тунела. И празни бяха достатъчно тежки; когато се напълнеха, представляваха страховит товар. Дръжките на съдовете във всяка камара бяха свързани с по едно късо дебело въже. Маделин отиде да вдигне и двете купчини, а Петрович бръкна в най-горната кофа от първата и извади оттам една сфера. Натисна някакъв превключвател и кофите се издигнаха с дрънчене в студения влажен въздух.

– Сигурен съм, че споменах за това – каза той и отиде да включи и вторите.

После свърза двете купчини заедно и ги повлече след себе си като неохотно следващи го кучета.

Единственото модерно нещо във викторианската постройка беше тънкият кабел, прикрепен към гледжосания тухлен таван. Той се спускаше от дупката и продължаваше по цялата дължина на тунела покрай подземния поток. Макар да минаваха покрай странични тунели и места, където ръждясали стълби водеха нагоре към невидимата повърхност, кабелът неизменно следваше правата линия.

След това, при един от завоите вдясно на реката, той изчезна в друга тъмна дупка, издълбана близо до горната част на стената.

Петрович отново завъртя дръжката на фенерчето и светлината запулсира в такт с движенията му.

– Трябваше да направя отвора над нивото, до което очаквам да се вдигне водата при валеж. Почти съм го улучил. Миналата есен беше малко пидорас, така че изгубих седмица или две в изгребване на вода.

Маделин се надигна и надникна през отвора.

– Не мога да си те представя тук, долу, с кирка и лопата.

Гласът й отекна в тунела.

– Вече сме в двайсет и първи век. Кирките са излишни.

Той прехвърли чантата си през ръба на дупката, след което бутна там и кофите. Те се понесоха безгрижно, докато не се блъснаха в нещо твърдо, и започнаха да се удрят една в друга, докато накрая не застанаха неподвижно.

Той се опита да се изкатери след тях. Краката му се плъзгаха по стените на тунела, но лявата му ръка наистина се оказа пречка. Петрович се хлъзна леко настрани и вдигна единия си крак, опитвайки се да се закачи за ръба. Но шпагатът не му се удаде и той трябваше да признае поражението си.

– Искаш ли помощ?

– Може, след като така и така си тук.

Тя го хвана през кръста и го повдигна от пода достатъчно високо, за да успее да прехвърли краката си през отвора на дупката и да седне върху тухлената стена. Маделин го изчака да се спусне надолу и с един скок се озова върху стената.

– Какво е това? Всички се смеят на сакатите? – Петрович клекна, за да прикрепи към оставения там акумулатор клемите на следващата електрическа верига. – Защо просто не се обадя в болницата и не им кажа да се приготвят за ампутация?

– Сам…

– Да, добре. Това нещо беше твоя идея, така че не ме юркай. – Той се изправи, притискайки кръста си с ръка. – Неудобно е, тромаво и няма спасение от него. Понякога е полезно, когато се налага да ударя някого наистина силно, но дали ще ми помогне за работата, която трябва да свърша сега? Не мога да кажа, че е нещо невероятно. Всъщност дори вече ми писна от него.

– Виж какво, съжалявам – започна тя, но той я прекъсна.

– Да, да, знам. Хайде, почти стигнахме, а времето лети.

Той хвана чантата си за дръжката и я повлече след себе си надолу по склона към стената, която запушваше тунела.

Бяха оставили реката зад гърба си; шумът на едва влачещата се вода, на капките от тавана, случайните тихи стонове на вятъра, промъкващ се в обширния лабиринт – всичко беше утихнало. Останаха само те двамата и звуците, които издаваха: дишането им, стърженето и скрибуцането на предметите, които носеха, неочакваният остър звук, който издаде велкрото на чантата на Петрович, когато той отново я отвори.

– Планът ми хрумна, докато лежах в болницата и чаках да ми оправят очите. Реших, че трябва да извърша три неща: да измъкна Майкъл, да нанеса неочакван удар на Съвета за сигурност на ООН и същевременно да направя така, че по нищо да не си личи с какво се занимавам. Знам поне десетина начина да постигна едновременно първото и второто. Но и трите? И тук идва ежедневното изкачване на останките на кулата „Ошикора“. Изправям се пред целия свят, напук на двете резолюции на ООН, вземам един камък и го хвърлям. – Той изсумтя. – Те са инсталирали камери на двете съседни сгради, за да ме наблюдават по-добре, за в случай че се самозабравя и докарам камиони и багери, за в случай че реша да действам сериозно. Но изобщо не им е хрумнало да инсталират сеизмометри. Не и докато съм им пред очите.

– Но щом не копаеш? – Маделин опря дланта си в стената на тунела, която представляваше плътна смесица от сивкавожълта кал и пясък. Можеше да остърже повърхностния слой, но трябваше да положи доста усилия. – Не ми казвай, че си използвал експлозиви. Валентина го е направила, нали?

– Не намесвай Тина в това. Тя няма представа с какво се занимавам или къде отивам, просто знае, че ходя някъде и правя нещо. Ако имах нужда от неизчерпаеми количества семтекс, тя сигурно би могла да ми ги уреди, както е сигурно, че ти щеше да я усетиш. – Петрович се облегна на една подпора. – Да си го направя сам? Да, може би. Сварявам си го в казана и оставям огромен кратер на мястото, където се е намирала фабриката ми за бомби. На всичкото отгоре не мога просто да отскоча до магазина и да си напазарувам съответните химикали.

– Тогава как го направи? Как успя да свършиш всичко това съвсем сам?

Той протегна ръката си и в шепата му лежеше малка черна гумена сфера, прорязана от сребристи нишки.

– Антигравитационно устройство?

– Не. – Той претегли сферата в ръка и я поднесе пред очите й, за да може тя да я огледа. – Това е сингуларна бомба. Виж, по-малка е и шарката й е различна – отвът­ре, естествено, също се различава.

Маделин не можа да я разгледа, защото беше отстъпила назад в тунела.

– Остави я на земята, Сам.

– Не се притеснявай. – Той я прехвърли от едната в другата си ръка, забравил за миг, че улавянето й може да се окаже трудно. Лявата му ръка се стрелна напред, съпровождана от жуженето на моторите, и сферата се приземи спокойно в дланта му. – Отлично. Както и да е, сега не е активирана. Абсолютно безопасна е.

Той опря един дебел пирон в стената и го зачука здраво с ръчен чук.

– И с това се занимаваш всяка нощ?

– Да. Вече не се нуждая от толкова много сън като преди. Програмирам се за няколко часа дълбок сън и явно ми стига. В резултат на това според изчисленията ми сега се намирам точно под кулата „Ошикора“. – Той извади намотан кабел от скритите резерви в чантата си и оголи краищата му със зъби. После изплю пластмасовата обвивка. – За това мога да разчитам само на думите на стареца Ошикора, но той каза „под тази сграда“, когато говореше за квантовия компютър, който използваше за „Виртуална Япония“. Кулата е построена през 2020 година и няма никакви официални документи, които да показват наличието на стара сграда под нея. Което означава, че някъде в основите има стая, която е достатъчно голяма да побере компютър, независим енергиен източник и цялото необходимо охлаждане.

Тя се приближи на няколко крачки.

– Може да се наложи да копаеш цяла вечност в опитите си да я откриеш.

– Само че аз не търся стаята. Търся шахтата, която я свързва с кулата. Трябва да е достатъчно широка, за да може по нея да се спуснат техниците и оборудването и да може да се вдигне компютърът, ако възникне някакъв проблем. – Петрович продължаваше да работи, използвайки проводимо лепило, за да закрепи оголените жици към бомбата. – Благодарение на чудото на георадара аз вече знам, че точно тази шахта се намира на метър и половина пред нас. Дори по-малко.

– Наистина ли смяташ, че ще се справиш?

– Да. Кой ще ме спре? – Той подръпна кабела за проба и остана доволен, че издържа. – Освен ако не възнамеряваш да ме издадеш, аз съм почти убеден, че никой няма да разбере, че съм тук.

Двамата стояха един срещу друг под слабата светлина.

– Но какво ще правиш с Майкъл?

Той повдигна вежди и примигна няколко пъти.

– Знаеш ли, за това не съм се замислял още. Скъсвам си задника, за да измъкна тайно приятеля си от бетонната му гробница, спасявам останалите си приятели от опасността да бъдат обявени за военнопрестъпници, като просто не им казвам какво правя, а съм забравил за двете резолюции на Съвета за сигурност, според които той е осъден на незабавна смърт, ако някога успее да избяга. Какъв мудак.

– Сарказмът не ти отива – каза тя, докато се опитваше да потисне усмивката си.

– Напротив, отива ми. Макар непрекъснато да се опитвам да достигна зашеметяващите висини на иронията, неизбежно се оказвам напъхан между сарказма и снизхождението. Няма значение. – Петрович извади една батерия от чантата си и я разклати пред очите й. – Време е да се захванем с малко наука.

– Липсваше ми.

Отговорът му беше готов. Мъдреше се на върха на езика му, почти готов да бъде изречен, когато Петрович осъзна, че правилата на играта са се променили.

– Да, добре. Аз съм все същият тип, който крие ИИ от съпругата си и си мисли, че е постъпил правилно. И докато не изобретя машина на времето, няма как да се върна назад и да променя нещата. Въпреки че има научна школа, която твърди, че ако бъде изобретена машина на времето, нашето минало вече ще се е променило, така че всъщност може би съм ти го казал и се получил такъв пиздец, че се е наложило да създам алтернативна времева линия, в която не съм ти го казал, за да оправя нещата. – Петрович успя да обърка дори самия себе си. – Ако това е най-добрият от всички възможни светове, представям си какви ще са останалите.

Тя протегна ръце и улови неговите.

– Наистина ми липсваше.

Той потрепери.

– Научните обяснения винаги те възбуждат.

Маделин не възрази.

– Всички узнаха за Майкъл преди мен. Това ме разстрои. Почувствах се ужасно, дълбоко наранена от това, че не си ми казал. Колкото повече ме разпитваха хората, толкова по-зле се чувствах. Репортерите ме изнервяха с въпроси всеки път когато правех някакво публично изявление. Бях се ядосала до такава степен, че единственият начин да се справя с това беше…

– Да ме напуснеш. Знам.

– Прецакахме всичко, нали?

– Зависи – отвърна Петрович. – Намираме се на петнайсет метра под една срутена сграда, клечим в тесен тунел, прокопан в нестабилни кватернерни алувиални наноси с помощта на миниатюрни черни дупки, търсим бетонна шахта, която може да е задръстена от нападали отломки и на чието дъно може би се намира един ужасно потрошен компютър, докато горе, на земята, някой иска да вярваме, че притежава ядрено оръжие, готово да разиграе отново нападението над Париж. – Той видя как Маделин клюмна и добави: – Но все пак сме заедно. Къде другаде да бъда?

– В Мартиника?

– Голям вулкан. Предпочитам места тип тропичес­ки рай, които да са тектонично стабилни. И преди да предложиш нещо друго, държа да отбележа, че трябва да са доста над морското равнище. Спомням си един разговор с Майкъл – няколко разговора всъщност, защото той непрекъснато повдигаше този въпрос. Искаше да опознае любовта, да разбере как работи, как изглежда, какво означава. Искаше отговори, а аз не можах да му ги дам. Всъщност нищо ново под слънцето.

Той наведе поглед към ръцете си, покрити от нейните. По неговите имаше драскотини, порязвания, белези от изгаряния; ноктите на Маделин бяха изгризани до месо.

– Онова, което искам да кажа, е, че той не спираше да ме пита защо правя това или онова, защо си рискувам главата, за да те намеря, и ми казваше, че единственото нещо, което има смисъл в цялата работа, е, че те обичам. Аз не се съгласявах. Докато накрая не се оказа, че въпреки всичко той е прав и че трябваше една ёбаная машина да ме накара да осъзная, че това е истината. Не ти го казах, защото след това нещата между нас станаха тъй невъзможни, че не ми се искаше да изиграя тази карта; нямаше да е честно. Ти ми беше толкова ядосана, а аз не бях в позицията да ти казвам, че грешиш.

Петрович вдигна глава и видя, че тя плаче. И той би могъл да го направи; можеше и да се престори, като изцърка малко повече смазка върху повърхността на очите си и с примигване я накара да потече надолу, но това беше евтин номер, който никой от тях не заслужаваше.

Беше я оставил без думи, затова продължи да говори.

– Така че отговорът на твоя въпрос е: да. Прецакахме го. Което не ми пречи да се надявам, че все още можем да избираме пред това, дали да продължим да го прецакваме, или да престанем. Аз съм за преставането, но всъщност изборът е твой. Винаги е бил.

Тук му секна вдъхновението. Маделин стискаше ръцете му толкова силно, че ръбовете на батерията оставяха дълбоки отпечатъци върху тях, а по клемите, които докосваха влажната му кожа, протичаше ток. Изкуственият му среден пръст започна да потрепва.

– Ёбаный стос, жено, кажи нещо.

– Добре – прошепна тя.

– Добре?

– Добре. – След което продължи с по-силен глас: – Ще се опитаме да сложим край на прецакването.

Маделин пусна ръката му и избърса бузите си, подсмърчайки.

Петрович раздвижи пръстите си, като успешно се сдържа да не потрепне. Батерията падна на земята и Маделин я вдигна.

– Напомни ми пак защо сме тук, долу?