Степени на свобода.

3.

– Предполагам, че този разговор беше неизбежен, но съм почти сигурен, че когато пътищата ни се разделиха, между нас остана негласната уговорка никога повече да не разговаряме.

Макар Петрович да комуникираше само с глас, не виждаше смисъл да отрича кой е.

– Такива бяха и моите намерения – каза Долтън. – Да забравя Санкт Петербург, да забравя Борис, да забравя теб. Но внезапно преди една година ти се превърна в обществен враг номер едно. Малко е трудно човек да не ти обръща внимание. Тукашният „Уол-Март“ продава твои карикатурни маски за Хелоуин.

– Ами добре. Каквото се случва в Санкт Петербург си остава в Санкт Петербург. – Петрович огледа продължително Долтън, офиса, част от който се виждаше зад гърба му, и гледката през прозореца, която сигурно беше на безумно висока кула от стомана и стъкло. – Като гледам, бързо си се съвзел.

– Как да те наричам?

– Доста хора ми задават този въпрос. Отвръщам им по един и същи начин: Петрович.

– Доктор Петрович?

– Ако изберат да се държат учтиво. Когато се сещах за теб, в мислите ми ти винаги беше Долтън. Наричай ме просто Петрович, и това е. Всъщност като стана дума за това, не би трябвало изобщо да говориш с мен. Аз съм Антихристът, превъплъщение на дявола и главен злодей в хиляди некадърно написани и изпълнени с фактологични грешки разкази. Може да те арестуват за това.

Долтън докосна своята удивително гладка, загоряла от слънцето, овлажнена брадичка. Той се наведе нап­ред и отвори една тънка картонена папка. Първият лист хартия в нея представляваше снимка на мъж, малко по-млад от Петрович, с гъст черен бретон, падащ над лявото му око.

– Знаеш ли кой е това?

Петрович знаеше.

– Това е Анархия. Кандидат-уберхакер. Преди три месеца удари АНС с модифициран троянец, създаде сума ти проблеми, с някои от които още не могат да се оправят. Да, той е няколко крачки пред обичайните скрипт-кидита, но го заловиха.

– Клиент е на фирмата ми. Увери ме, че линията е напълно сигурна.

– Вече няма такива неща като сигурни линии, Долтън. Не и в прекрасния нов свят. Информацията иска да бъде свободна.

– Достатъчно сигурна, в такъв случай. Достатъчно, за да рискувам да ти се обадя.

– И защо ти е притрябвало да го правиш? По всичко личи, че се оправяш много добре без мен. – Докато говореше, Петрович претърсваше обществените и не чак толкова обществени архиви, за да разбере точно колко добре. – Ето: партньор в бизнеса, с равен дял акции, голям ъглов офис, женен, син и дъщеря, трето дете на път – поздравления – къща в Хемптънс. Малко скъпичка, но пък ти си се оженил за пари. Бащата на съпругата ти е твърдолинеен реконструкционист, цял сенатор. Добре си се справил. Твърде добре, за да провалиш всичко само за да ми кажеш едно здрасти.

Долтън като че ли имаше проблеми с дишането.

– Леле. Мари е бременна?

– Вчера е посетила специалист. Предишния ден е купила скришом три различни вида тестове. По всичко личи, че е така. – Петрович се изкашля. – Съжалявам, че ти развалих изненадата.

– Ще се престоря, че не знам. – Долтън беше притис­нал юмрук към гърдите си. – Да не се бъзикаш с мен?

– Не и този път, товарищ. Тя сигурно просто изчаква подходящия момент, за да ти го каже. Сигурен ли си, че не искаш да ми затвориш?

– Вече взех решение. Аз… аз съм страхливец, Петрович. Ти го знаеш най-добре от всички. Бях се скапал абсолютно и сега съм тук само защото ти успя да запазиш самообладание. Всичко, което притежавам сега, го дължа на теб. Искам – с пет години закъснение – да ти се отблагодаря.

– Долтън, аз ти опразних банковите сметки. Взех почти всичко, което имаше навремето. Ограбих те. Да не би да си забравил? Или може би си забравил за всички останали хора, които Борис отвлече и на които не помогнах? А онези, при които нещо се обърка – не платиха откупа или се опитаха да проследят сметката – какво ще кажеш за тях? Онези, които бяха убити. На които той им вдигна ръцете на тила и им строши ларинкса, за да се задушат бавно. Всеки път, когато това се случваше, аз просто обръщах страницата на учебника, който четях, и се радвах, че не съм на тяхно място.

– Петрович, откакто се върнах от Санкт Петербург, аз съм във фаза на пълно отричане. Някои сутрини се събуждам и се чудя дали това изобщо ми се е случило. А после лицето ти се появява във всички новини и аз установявам, че повече не мога да потискам спомените. Но с кого мога да поговоря? Този мъж, това руско хлапе, което ме спаси, е същото, което е обявено за враг на държавата. Може би ако преди година се бях разкрил, сега нещата щяха да са наред. Но не можах, защото бях страхливец, защото и сега съм страхливец.

– Не си страхливец, Долтън. Не си искал да те отвличат. Никоя от жертвите на Борис не го е искала. И аз не бях някой ёбаный ангел, изпратен отгоре, за да ти помогне. Ти ми даде възможността, от която се нуждаех, за да се измъкна – със същата лекота на твое място можеше да е някой друг.

– Ти не разбираш, Петрович…

– Тогава ми го обясни по-добре, човече!

– Опитвам се. В съда съм като някой магьосник със сребърен език. Прокурорите дори се страхуват от мен. От мен? Можеш ли да го повярваш?

– Добре. Имаш чувството, че ми дължиш нещо. Аз не искам нищо от теб. Навремето взех всичко, което ми трябваше. Мога дори да ти го върна, макар че така сигурно ще те вкарам в беля.

– Парите не означават нищо за мен.

– Едно време не мислеше така.

– Ти ме накара да преосмисля приоритетите си. Всичко, което имам сега, води началото си от мига, в който стъпих на американска земя. Семейството ми, кариерата ми. За дванайсетте месеца след завръщането ми спечелих повече пари, отколкото ти ми отне.

– Бяха ми достатъчни. Достатъчни, за да се измъкна, за да се скрия. Бях ако не щастлив, то доволен. И не бях убил никого, за да го постигна. Сделката беше добра, Долтън. И двамата получихме по нещо, което искахме. Беше справедлива. Добре, приемам благодарностите ти, но защо ще повдигаш този въпрос точно сега, освен ако внезапно не си решил да изпълниш предсмъртното си желание? Какво ще кажеш на жена си, когато те попита как е минал денят ти? – Очната ябълка на Петрович потрепна. – Тя не знае нищо за случилото се, нали? Когато каза „с кого мога да поговоря“, имаше предвид, че не си й разказал нищо?

Долтън помръдна рамене, признавайки си.

– Женен съм малко повече от година – каза Петрович – и дори аз знам, че е лошо да премълчаваш разни неща от жена си. – Той се отнесе за миг, потъвайки в собствените си мисли, но бързо се концентрира обратно върху американеца. – Ала това не означава, че следвам собствения си съвет.

– Всеки път, когато се появиш в новините – а това става доста често – тя започва с тирадата от обиди. Че си Хитлер, Сталин, Пол Пот и Мао, събрани в едно. Че ще ни нападнеш в съня ни, защото изроди като теб нямат нужда от сън; че кроиш заговори да ни отнемеш страната, ценностите и децата ни. Тя е умна, любяща и мила. Организира благотворителни сбирки за набиране на средства за добри каузи. Лидер е на групата жени в църквата. Добър и набожен човек е майката на децата ми, Петрович.

– И на трите.

– Точно. И всеки път, когато започне, на мен ми се иска да я разтърся и да не спирам, докато тя не се спре, защото ти си причината аз да се превърна в това, което съм.

Петрович наклони главата си на една страна.

– Можеш просто да спреш да гледаш новините заедно с нея.

– Трябва да й кажа. Трябва да й кажа още тази вечер.

– Както решиш, Долтън. Аз не бих го направил. Бих го заровил толкова дълбоко, че да е нужна цяла геоложка епоха, за да изплува на повърхността. Ти имаш добър живот – не го хвърляй на боклука. Виж какво – онова, в което вярва тя, може да е истина. Аз подмамих Борис да те пусне, но така предадох доверието на човек, който винаги е бил добър с мен. Парите, които той ми даваше, изхранваха мен, майка ми и сестра ми. Позволиха ми да уча. Когато прецаках Борис, аз го нап­равих, чисто и просто, заради пари и досега не съм се осмелил да проверя какво се е случило със семейството ми. Можеш да продължиш да се заблуждаваш относно мотивите ми да те спася, но само аз знам какви мисли ми минаваха през ума в онази нощ.

Долтън се облегна назад и огледа офиса си и всичко, което отразяваше положението и властта му.

– Аз съм адвокат, нали? Занимавам се с корпоративно право. Хората, с които работя, клиенти и партньори, играят твърдо един срещу друг, за да получат и най-малкото предимство. Не дават нищо просто току-така. Вярно, че всички сме братя по Реконструкция: пазим се трезвени и чисти, не ругаем и не наемаме проститутки, усмихваме се един на друг и се ръкуваме сърдечно, разпитваме се за съпругите ни. Може би някои от тях наистина вярват в това. – Той притисна език към бузата си и го завъртя; издутината се виждаше отвън. – Работата е там, че онова, което си причиняват един на друг, е още по-свирепо и брутално точно защото изглеждат като свестни хора, на които може да се разчита – а всъщност всеки един от тези обирджии би ме оставил да изгния в онова мазе в Санкт Петербург.

Петрович се накани да възрази, но не стигна по-далеч от едно сподавено „Аз…“.

– Ти ми взе всичките пари, стотици хиляди долари. Можеше просто да избягаш. Вместо това се върна за мен. Измами Борис и ако той се беше усетил, ако беше заподозрял нещо, щеше да ни убие и двамата, без да му мигне окото. Ти рискува живота си, за да спасиш моя. – Долтън посочи с пръст в камерата. – Знам тайната ти, Петрович. Знам, че си един добър човек и винаги ще си останеш такъв.

– Да, добре. – Петрович издиша облак пара. – Само недей да го разправяш наляво и надясно. Трябва да си пазя репутацията.

– Искам да ти помогна. Искам да направя за теб същото, което ти стори за мен.

– Аз не лежа на мръсен матрак в леденостуденото мазе на моя похитител и не се наливам с евтина водка, за да се стопля.

– Но колежката ти доктор Еканоби е точно в това положение. С изключение на частта с водката.

– Задържахме една от агентките на вашето ЦРУ и се надявах на размяна, но Соня каза, че е била принудена просто да я върне. Не можем да предложим нищо в замяна. – Петрович сви устни. – Никой не е виждал Пиф от десет месеца. Вътрешна сигурност я държи… някъде. Дори аз не мога да открия къде. Всичките ви поверителни документи вече се пишат на ръка, знаеш. Използвате пишещи машини. Пренасяте ги в куфарчета, заредени с експлозив, който да изпепели съдържанието, в случай че попаднат в чужди ръце. Не разполагам с нищо, Долтън. Дори не мога да предположа откъде да започна търсенето.

– Защо не ме оставиш да се оправя с това?

– Щом Нобеловият комитет не можа да я открие, защо си мислиш, че ти ще успееш?

– Защото утре летя за Калифорния с писмено нареждане за хабеас корпус⁴ в джоба си. Ще я представя пред щатския Върховен съд и очаквам от тях да излязат с решение до няколко дни. Където и да се намира тя, който и да я държи, ще трябва да я доведе в съда и да защити действията си пред съдия.

⁴ habeas corpus (лат.) – „да разполагаш с тялото си“. Нареждане затворник да бъде изправен пред съда, за да се установи дали е бил правилно задържан. – Б. пр.

– Далеч съм от мисълта да посочвам недостатъците в плана ти, но ти си пълен мудак! Като оставим нас­трана, че просто ще се изсмеят в лицето ти, когато им представиш малкия си лист хартия, не бих се учудил и ако се проснеш мъртъв на стълбището на Съдебната палата. Ако не бъдеш застрелян там, по-късно някоя наета шайка ще ти пръсне главата от бой.

– Няма да ми се изсмеят, Петрович. Магистратите вземат задълженията си много на сериозно. Те са длъжни да действат. Нямат друг избор. Хабеас корпус се прилага във всички съдилища. Прилага се във всеки клон на правото и в администрацията. Прилага се към всеки, независимо дали е гражданин, или не. Трябва да я доведат пред съдията и да изложат мотивите си – правните си мотиви – защо трябва да продължат да я държат затворена. В това правило няма изключение и повярвай ми, добре съм си написал домашното.

– Тогава защо, чёрт, никой не го е направил досега?

– Защото нямаш приятели тук. Никой няма да се изправи, за да защити теб или нея. Знам, че си се опитал да привлечеш вниманието на някого, но ти се изправяш срещу Реконструкцията. Всички знаем какво ни чака, ако направим погрешна крачка.

– Онова, което не мога да разбера, е ти защо си готов да рискуваш. Долтън, ние сме квит. Сключихме сделка и я изпълнихме, като всеки спечели. Всичко свърши. Нито аз ти дължа нещо, нито ти на мен.

– Прочетох всичко за теб. Знам какво си направил, през какво е трябвало да преминеш, за да го направиш. Знам за Соренсънови и за ЦРУ. Знам за онова… нещо, което наричаш Майкъл, и откъде се е появило. Знам за Дългата нощ. Знам в какво си се превърнал. Познавам те. Ти не ме разбираш, защото не си различен човек. Не знаеш нищо за мен, за хилядите компромиси, които правя всеки час само за да се впиша в този обширен, бездушен монолит, наречен Реконструкцията. Ако ме познаваше, щеше да ме прокълнеш и да ме наречеш страхливец, защото точно като такъв се държах всеки един ден през последните пет години. – Долтън погледна над камерата. На стената зад нея сигурно висеше часовник. – Трябваше да говорим само пет минути, максимум шест. Колкото и да внимавам, пак могат да проследят този разговор.

– Мога да се справя с това – каза Петрович. – Знаеш, че ще те разпънат на кръст. Ще изгубиш всичко. Жена ти ще те напусне и ще ти вземе децата. Баща й ще те съсипе. И с такъв шут ще те изритат от работа, че ще ти излязат свитки от очите.

– Знам.

– И въпреки това смяташ да го направиш?

– Да. Полетът е резервиран. Куфарът ми е готов. Утре потеглям.

– Не знам какво да кажа. Нали аз съм царят на безплодните усилия, а ето ме стъпкан в прахта от някакъв си глупав адвокат янки. Мога само да го повторя още веднъж: Долтън, не го прави.

– Отдавна мина времето, когато можеше да ми казваш какво да правя, Петрович. Едва ли ще се наложи да ти се обаждам отново, за да ти кажа как вървят нещата. Мисля, че ще се чуе.

– Само… когато всичко това свърши и се наложи да си търсиш място, където да се скриеш – аз мога да ти помогна.

– Благодаря. – Разнесе се звън и женски глас обяви, че човекът за следващата уговорена среща чака отвън. – Само още минутка, Адел. – Долтън изключи интеркома. – Не че има някакво значение. Когато научат, всичките ми клиенти ще започнат да ме избягват като чумав.

– По-добре върви.

Петрович примигна. Беше стигнал чак до Лаймхаус. Зад него бучеше камион, пълен с облечени в сини гащеризони никейджин: работна група на Ошикора. Той махна с ръка на шофьора, който бавно спря.

– Довиждане, Петрович.

– Довиждане, Долтън. И успех.

Петрович улови протегнатата ръка на един от работниците и се изкатери в каросерията. Мъжете и жените се сместиха, за да му направят място, и той седна, облегнат на ниския метален парапет.

– Петрович-сан – каза бригадирът, – вие плачете.

Той му предложи пакетче хартиени носни кърпички, в което беше останала само една.

– Заради прахоляка е. И тези ёбаные очи. – Петрович почука с изгризания си нокът по бялото на лявото си око, което издаде характерен звук на кухо. – Случва се винаги когато е студено.