Странният рицар на свещената книга

1.

Остават три дни.

Вървях по снежна равнина. Планината бе скрила остриетата на сините си върхове и лежеше по гръб — девствена и бяла — и аз крачех по гладкото обло бедро. Слънцето стоеше над мене, лицето ми гореше, вървях със затворени очи и само от време на време едва-едва вдигах клепачи. И виждах бели блясъци, които ме бяха ослепили и които ме ослепяваха. Не усещах нито нозете си, нито ръцете си. И трябваше да свеждам поглед, за да повярвам че държа рогатината със Свещената книга.

Вървях и вървях. Притъмня. Облаци се носеха над мене, край мене, под мене. После стана тихо. Заваля сняг, който лепнеше по лицето ми. В едната ръка стисках рогатината, с другата дълбаех отвори за очите си, защото лицето ми се превърна в бяла маска. Усетих, че заспивам.

И тогава вихърът ме връхлетя. Задушавах се, сринах се на колене, не знаех къде съм. Пред мене прелетяха сенки. Не бяха птици — бяха диви кози. Запълзях надясно, откъдето вихърът ги довея.

Под надвиснала скала чернееше земя. Намерих козе лезбище. Проснах се по очи и като по чудо усетих топлина върху дланите и гърдите си. Голата скала бе засипана с козя тор, с тъмни топли бурбонки. Те димяха, те още пазеха топлината на живота.

Разгърнах дрехата си и притиснах голите си гърди към козята тор. Топлина, блаженство. Спомних си оня допир на нанизите злато и рубини върху гърдите ми.

Чух думите на Доминиканеца:

— Избрахме те, защото си алчен. Боже Господи, бях се молил да притисна злато до гърдите си — студено злато, което пиеше моята топлина, трябваше да се моля за тези шепи топла пепел, останали от огъня на живо същество. Съдбата бе пръснала рубините пред мене, облени от струя кръв, за да ми каже: „Виж и помни, че не можеш да платиш дори капка кръв с шепи скъпоценни камъни.“

2.

На утринта станах и тръгнах отново.

Видях далеч пред мене — бели на тъмносиньо небе — три човешки сенки. Сториха ми се три ангела. Сърцето ми възликува, исках да викна: „Братя!“, но викът замръзна на устните ми. Монасите бяха намерили път да ме пресрещнат. Огледах се — нямаше ги пропастите, бучащите води, ледниците — да хвърля Свещената книга.

И аз вървях към трите бели ангела. Хора бяха, хвърляха тъмни сенки върху белия сняг. Когато стигнах пред тях, главата ми се замая, паднах на колене. Стоях ослепен, със затворени очи. И чух над главата си — говореше на моя роден език:

— Ти ли носиш Свещената книга?

Само кимнах с глава.

Тогава те тримата коленичиха пред мене. Отворих очи — имаха изсечени мъжествени лица на планинци и светци. Те повдигнаха ръката ми, вкопчена около рогатината, и един след друг целунаха желязото. Стори ми се, че устните им залепват върху вледенената броня на Свещената книга. И един разтвори бялата си дреха, както майка разтваря пазвата си, за да накърми детето си. Върху гърдите му лежеше издут мех от бяла кожа — държеше го на топло, за да не замръзне. Прилепих устни до гърлото на меха и засуках. Пих майчино мляко. Усетих, че сърцето ми, ръцете ми и нозете ми се разтопяват.

Събудих се край огън — както в оная невероятна нощ с Лада край нашия огън. Пак бях облегнат на топла скала, се унасях в полусън. Но сега през огъня ме гледаха три странни мъжествени лица. Единият проговори — не различавах добре чии устни се движат, но това бе глас на старец. Той каза:

— Ние сме от селото на чумавите.

Нищо не усетих, не се изплаших — спях. Старецът каза още:

— Жената, наречена Лада, дойде в нашето прокълнато село и ни каза, че ангел Господен носи Свещената книга на братята богомили през нашите планини. И ни каза, че този ангел целунал устата й, та й предал животворното слово на Йоан, побратима на нашия Спасител. И тя почна да ни говори като жива книга.

Намерих сили да кажа:

— Как разбирахте нейните слова? Старецът говореше:

— При нас живее богомилски учител, дошъл от земите, където се е родила нашата правда. Той каза на жената: „Дъще“, тя му каза: „Татко“. И той се възрадва, че чува името на Бога на родния си език.

Казах:

— Защо не я върнахте? Защо я оставихте при вас, обречените?

Старецът каза:

— Тя ни каза: „Бог чу молитвите ви да дойде словото Му при вас. Аз съм се прежалила. А може словото да прогони чумата.“

Чух, че се смея. Смеех се така, както плачех в нощта с Лада — тежко и несръчно. Старецът говореше:

— Тя свали кърпата от косите си и хората я разнищиха — нишка по нишка — и я завързваха на вратовете и китките си. Майките й даваха децата си да ги докосне. Старците целуваха ръцете й. Тя казваше на децата „Дъще“ й „Сине“, а на старците „Майко и татко…“ И ние усетихме, че Божата благодат слиза над главите ни. И дълго, дълго тя говореше божествените слова…

Старецът млъкна. Заговори друг глас — на силен сдържан мъж. Той каза:

— Служа в манастира на доминиканците, изпратен старейшините. Вечерта дойдох до селото и през потока говорих с учителя. Казах му, че инквизиторът Роберто Българина сбира монаси от околните манастири, които са израсли в планината. Водеше глутница кучета — да преследват човека, който носи Свещената книга.

Попитах с почуда и недоверие:

— Нима можете да влизате и излизате от чумавите села?

Мъжът каза:

— Кой може да опази пътеките в планината? Но старейшините запретиха да се излиза от селата, за да не плъзне морът по цялата планина. Казах още на учителя, че е дошъл легат на папата, един доминиканец. Тогава старейшината ми каза да чакам… И се върна с една забулена жена — тя носеше звънче. Каза й нещо на език, който не разбирам, стори ми се, че я осъжда. Тя нищо не каза и мина през потока. Учителят ми каза: „Това е жената, която е срещнала ангела. Тя се закле, че няма да се докосва до човек. Върви пред нея, но да не я доближаваш…“ Вървях, а звънчето тихо пееше зад мене.

Сега заговори младежки глас, дори глас на момче, но и тримата имаха бради. Долових, че гласовете си приличат, може би бяха дядо, син и внук. Момчето каза:

— Работя с баща си в манастира. Късно през нощта Роберто Българина, Доминиканеца, игуменът на манастира и десетина монаси вечеряха край огнището в малката трапезна зала. И аз бях там — прислужвах. Вратата се отвори и влезе жена цялата в черно, с лице, полускрито от капюшон. Върху гърдите й белееше извезан череп. В ръката си държеше звънче. Игуменът извика: „Чумава!“ И монасите, като скочиха, преобърнаха масата. Жената вървеше към Доминиканеца. Всички го разбрахме. И се заизмъквахме край прекатурената маса. Не бягахме, вървяхме на пръсти, сякаш да не събудим лунатичка. Инквизиторът и игуменът първи побягнаха. Още с майчиното си мляко всмукваме този страх от чумата. Спряхме пред вратата и се обърнахме. Жената бе застанала пред Доминиканеца и го гледаше в очите. И той стоеше бледен и неподвижен. Помислихме, че се е вкаменил от страх. Жената посегна и сложи ръце на раменете му. После се наведе и го целуна по устата. Всички ахнахме от ужас. А той спокойно вдигна ръце и свали дланите на жената от плещите си. И я хвана с една ръка през кръста и я поведе към нас. Разбягахме се вляво и вдясно като пръски кал около хвърлен камък.

Отново заговори бащата.

— Доминиканеца поведе жената по дългия студен ходник. Слизаха надолу, към тъмницата. Ние тръгнахме след него — инквизиторът, игуменът с трима монаси и ние със сина ми. Следвахме ги на няколко крачки. Звънчето отново звънеше. Доминиканецът се обърна и каза: „Не се страхувайте, не съм безумец. Няма чума.“ Мислите ни се объркаха, нищо не разбирахме. Доминиканецът каза: „Роберто, кажи на тази жена моите думи.“ А както се знае, страшният Роберто е българин, разкаял се богомил. И Доминиканеца каза, и Роберто повтори: „В селата на еретиците няма чума. Ние хвърлихме отрова в изворите. Хората са отровени. Ние казахме, че са чумави.“

Мъжът млъкна, заговори момчето:

— После Доминиканеца каза на жената: „Ти ги уби. Заради тебе и прокълнатата Тайна книга отрових хората. Трябваше да те спра, затова извиках призрака на чумата. Ако не беше ти, ако не беше книгата, еретиците щяха да живеят. И нямаше да се досетя за чумата, ако вие не ме белязахте за чумав в замъка на оная безумна баронеса. Помни — ти ги уби! Книгата е убиец, вие сте убийци.“ Жената държеше лицето си в длани. Доминиканеца я поведе по стъпалата надолу, звънчето звънеше.

Казах:

— Тя не е виновна…

Заговори старикът:

— Тя ни спаси. Доминиканеца проговори, за да я нарани — и ние разбрахме, че не сме чумави. Злите чарове се разпръснаха. Селата ликуваха, те благославяха жената, която се наричаше Лада. И ние тръгнахме да те посрещнем — ние, освободени от жената.

Стреснах се, събудих се и разтърсих глава. Разтреперан попитах:

— Къде е Лада?

И тримата мълчаха. Старецът каза:

— Говорят, че Доминиканеца я хвърлил в подземната река, която тече под манастира…

Мъжът каза:

— Говорят, че жената сама се хвърлила в белия порой, който тече край манастира.

Момчето каза:

— Говорят, че я видели да излита като бяла птица над каменните покриви на манастира…

И тъй — Лада си отиде. Книгата лежеше на коленете ми.

3.

В просъница се плъзгах в пропасти и изкачвах ледени водопади, минавах по остъклени греди над ревящи потоци. Някъде ме влачеха, някъде ме носеха. По залез видях селото на еретиците валденси — с хижи, сраснали в скалите като сиви гъби, над които се виеше дим. Пропаднах в последната пропаст — мрака на непробуден сън.

Събудих се, легнал по гръб, олекнал, плувах в топла и бавна река. Отворих очи и видях над мене да изгрява като пълна луна една бяла женска гръд. Червеното зърно грееше като разжарен въглен. Обгърнах зърното на гърдата със сухи устни. То ме опари. Силни женски пръсти легнаха върху гърдата и я притиснаха. В устата ми, в гърдите ми, в душата ми протече топло майчино мляко. Стигна до върховете на пръстите ми. Усетих, че стискам рогатината.

Родих се отново. И отново заспах. После ме събуди рев на буря, лежах в каменна хижа в ъгъла тлееше огнище. По жаравата минаваха сенки, по лицето ме милваше топъл лъх. Разбеснелият се вятър не можеше нищо да стори на хижата, сглобена от гранитни камъни. В краката ми до одъра коленичеше немлада жена. Сега усетих благословения топъл мирис на козя тор. Извърнах лице и видях насреща ми да светят очите на десетки кози. Бяла коза дойде до мене и облиза челото ми.

Пих козе мляко и проговорих.

Разбрах, че селото е откъснато от света за половин година. Никой не можеше да премине през преспите, засипали единствения проход към селото. Тайната книга трябваше да спре и да си отдъхне. Тук нямаше гълъби, които да носят вести, само аз и шепата еретици знаехме къде е книгата.

На седмия ден ме заведоха в пещера — огромна зала сред скалите, вече обгърната от стъклената вълна на ледник. Никога човешка ръка не би могла да построи по-величествен храм — ослепително сияние изпълваше пещерата, светлината струеше от невидими отвори, залети от леда. Далеч в дъното видях ледени саркофази — може би ако отидех до тях, щях да видя лицата на мъртъвците. Редом зееха празни гробове, там щяха да отидат да легнат еретиците, които сега се изправяха пред мене.

Седнах на гола скала и положих на коленете си пергаментните листи на Тайната книга. Мразът на камъка се вдигна по мене и проникна в сърцето ми. Един след друг минаха и докоснаха книгата всички еретици от долината — трима болни ги носеха на ръце, кърмачетата кротуваха на гърдите на майките си. Те бяха две. Коя от двете майки ме накърми? Минаха двайсет жени, които можеха да раждат, десетина мъже, двайсет старици и десетина старци. Децата брояха колкото възрастните.

Мислех си, че един от старците може да е самият свети апостол Йоан. Мислех си, че книгата е дошла, за да може той отново да види писмената, които е начертал. Ако бях апостол Йоан, бих избрал тази долина, в която да дочакам идването на Спасителя.

Дните вървяха, всеки като деня преди него и като деня след него. В зимната долина се живееше като на Луната, ако там има хора — всяко зрънце ръж, всяка съчка дърво, всяка капка мед трябваше да бъдат скътани през месеците, преди планината да заспи. Козите даваха мляко, козина и кожи. Даваха и месо, защото се раждаха равно число мъжки и женски козлета, а един козел стига за много кози. Само неколцина от еретиците ядяха месо. Раждаха се по равно момчета и момичета, но мъжете гинеха в суровата планина, а жените живееха повече години. Хижата, в която ме въведоха, беше вдовишка и жената се качи в моята постеля. Знаеше, че ще си отида с книгата, а ме обичаше всеотдайно. И аз я обичах. Тя имаше състарено лице и младо тяло. Вече не можеше да ражда и не се боеше, че ще увеличи плътта на земята и с това ще укрепи властта на Сатаната над човешкия род.

Валденсите бяха дошли в долината преди четирийсет години. Те бяха заварили шепа патарени от Милано, а по-сетне дошли провансалци, прогонени от Безие. Всички се наричаха бугри, но имаше само трима мъже от българските земи. Миланците се разбираха с провансалците, най-многобройните лионци полека-лека бяха научили всички на някаква странна смесица от романски говор.

Всяко пладне се събирахме на утъпкания площад да посрещнем слънцето. Казвам пладне, а не утрин, защото то веднага след изгрева си отиваше и ние го изпращахме, то само по пладне за броени мигове надничаше над снежните върхове.

Вечер идваха хора, носеха оскъдната си вечеря и лакът дърво за огнището. Носеха и болни, които докосваха листите на Тайната книга. Някои оздравяваха, но с моята непоправимо грешна душа си мислех, че те щяха да оздравеят, ако бяха пипнали мнимата Тайна книга от сандъчето. Мислех си, че изцелението е в самите тях. Но кой знае, може би беше и в книгата.

Нощем ставах и в тъмнината полагах книгата на гърдите си, а дланите върху нея. Чаках да усетя топлина или трепет. Дори да видя светлина. Нищо.

Спомнях си за Ясен, Влад и Лада. Изтръпвах, като виждах, че всеки от тях сам пося семето на своята смърт. Ако Ясен не беше захвърлил златото на барона, щях да заплатя на норманеца. Ако Влад не се бе досетил, че може да се превърне в барон Д’Отарвил, нямаше да остане в замъка. Ако Лада не беше накарала баронесата да обвини Доминиканеца, че е чумав, той нямаше да ни спре с отровените села на еретиците.

Ако, ако, ако… Но мъртви ли бяха моите богомили? Ясен би могъл да изплува до брега и сега да милва струните на нова лютня. Влад може би вече хвърляше зърна на гълъбите върху скалата на слепеца. Лада — тя чакаше да се роди синът ни или дъщеря ни, заченати в оная странна нощ…

Мъртви бяха. Тайната книга живееше, защото изгаряше човешки души. Свещеник плашел грешник, че ще поддържа главните в адския огън. Оня му казал: „Че какво страшно има?“ Свещеникът му казал: „Да, ама ти ще си едно от дърветата в огъня.“

Книгата беше пламък, но някой трябваше да изгори, за да пренесе пламъка.

Не — книгата беше факла, която гореше само ако я размахваш, само когато лети като птица. Кацне ли, попадне ли в мрежата на ловците, нейният пламък едва мъждука. Тогава един след друг тримата богомили раздухаха пламъка със своя последен дъх. Мислех си, че идва моят ред да изгоря.

4.

Досами хижата падаше вледенен допад, цяло чудо ми се виждаше, че водата може да се вледени и да замръзне сред своя полет в извити могъщи струи. Бог бе издялал водопада от лед, както ваятел би изчукал от гранит развяна от вятъра конска опашка. Водата бе спряла, за да мисли.

И аз мислех. Всеки ден седях пред хижата и гледах планината. Не ми омръзваше да я гледам. Уверен бях, че и тя ме гледа. Усещах нечие присъствие, дъха на някого, който не е любопитен, не бърза наникъде, та има време да погледне дори дребния човек, седнал в нозете му.

Хората, които търсели истината, стояли четирийсет дни в пустинята. Аз стоях половин година. Виждал съм пясъчна пустиня — тази, снежната пустиня, беше по-дълбока и по-чиста от пясъка. Какво ли са намирали ония само за четирийсет дни? За шест месеца аз не намерих нишо.

Планината караше погледът да се вдига все по-нагоре и по-нависоко, за да види по-високи и по-далечни върхове — докато стигне небето. Какво ще намериш на небето? Седях до ранната вечер, когато планината започваше да свети. Не можех да повярвам, че е непрозрачна.

Гледах планината и си мислех за Боян от Земен. В затвора на пиратите и в Инквизицията Доминиканеца ме наричаше Анри. В своя замък баронеса Д’Отарвил ме наричаше Анри. Сега всички ми казваха „Бояне“. Не се колебаех вече в думите и постъпките си. Бях станал Боян, този Боян, който сам си бях измислил. Защото — какво знаех за Боян от Земен? Да, може да е бил рицар като мене. Но съдбата му, мислите му, предаността му към учението на богомилите — за това можех да гадая.

В селото намерих Библията, преведена на френски език. Папата запретяваше обикновените миряни да държат Библията на латински в къщите си, а да се превежда на френски беше направо смъртен грях. Четях най-вече псалми. Намерих тези стихове: „Наистина укротих и усвоих душата си като дете, отбито от майчина гръд, така душата ми е при мене като отбито кърмаче… Не се занимавам с работи, твърде високи и непостижими за мече…“

Удивлявах се, че в затвора на пиратите мислех за Боян, който ме бе обсебил, като за свой съперник. Сега отново отгледах брада и тя не ме плашеше и дразнеше като знак за плен и неволя.

Не Анри гледаше планината и размишляваше. Гледаше я самият Боян.

5.

На Бъдни вечер се събрахме в ледената пещера да дочакаме раждането на Спасителя. Нощ беше, гореше бъдникът — огромен дънер, изровен от мъжете изпод снега. Скупчили се бяхме като стадо пред буря, над главите ни в облак се събираше дъхът ни, смразен от ледения мрак. В селото нямаше Съвършени, те ходеха по долната земя да разнасят светлината на учението. Опирах се на рогатината, усетих, че хората се отдръпват от мене, докато ги видях изправени в пръстен наоколо, очите им светеха. Те чакаха носителя на книгата да проговори.

Не можех да им кажа, че ден след ден напусто се взирах в чудноватите писмена на книгата. И не разбирах нищо. Но знаех — дори да разчета писмената, пак нищо няма да разбера. И мислех, че нито един човек, роден от жена, нищо не би разбрал.

Спомних си думите на дедеца. Казах им:

— В земята на българите, където е изворът на учението, дедецът на всички богомили ми каза…

Аз, подлецът, не посмях да им кажа нито „нашето учение“, нито „вашето учение“. Страхувах се. Продължих да говоря и казах:

— Животът на всеки от нас е като поток, в който сме нагазили до кокалчетата, до коленете, до кръста. И гребем от дъното пясъка и тинята и ги пресяваме през ситото на душите си — като хората, които дирят злато. Златните песъчинки, които остават да светят в ситото, те са лъчи от душата на Бога, пръснати в нашите тъмни души. Когато Бог ви повика, вие ще отидете с шепи, пълни със светлина, която сте събрали.

Казах им още:

— Това е човешката участ. Тия, които са тръгнали по пътя на доброто, тях светлината ще вдигне нагоре към небето. Тези, които са тръгнали по левия път и са избрали да събират камъни в душата си, тези камъни ще ги смъкнат в преизподнята… Да възхвалим Този, който ще се роди, защото Бог Го изпрати да ни покаже светлия път…

Това го казах от сърце, в Спасителя вярваха и католици, и богомили. Тъй го казах: „Вие ще отидете, вас светлината ще повдигне…“

Наистина понечих да кажа: „Ние ще отидем, нас ще ни вдигне…“ И не посмях. Не бях един от тях. И млъкнах.

Тогава от мрака дойде глас на стара жена, която каза:

— Защо Бог, който е съвършен и мъдър, е създал този свят пълен със злини и заблуди?

И друг глас, на жена, попита:

— Защо злото е дошло на света?

И трети глас, този път на мъж, каза:

— Защо Бог е трябвало да ни сътвори от светло и тъмно, от добро и от зло? Защо не ни е направил добри?

Мълчах. Но други гласове се обадиха и хората започнаха да спорят в мрака. Не викаха, не говореха един през други, но въпросите бяха много повече от отговорите. Те казваха: „Бог не е създал злото. То е на дявола“, „И добро и злото са в Бога“, „Само Бог е вечен“, „И злото е вечно“.

Стоях в средата на петно полумрак сред океан от мрак. Слушах тревожните питания и воплите на тези изгубени души, усещах безсмислицата и отчаянието на нашето сляпо дирене в този мрак. И не виждах нито брегове, нито небе. Спомних си, че стоим в оня неръкотворен храм, пещерата, обляна от неземно сияние, спомних си оная светлина, родена в кристалните ледове. Това е нашето човешко битие — треперене в кръг полузрак, докато около нас се простират невидими простори, пълни с невидима за нас светлина. Да, наистина тялото беше тъмница на душата. С ужас усетих у себе си копнеж и стремление към към смъртта и признах, че то винаги е живяло у мене.

Дете бях, когато умря малката ми сестричка. Надвесих се над вкамененото й лице, не виждах добре, очите ми бяха пълни със сълзи. Клепките не се бяха склопили докрай и не закриваха изцяло очите й. Под черните мигли белееше ивица светлина. Не беше око, беше бездна, пълна с млечна мъгла. Поисках да се хвърля в нея. Тогава навремето изведнъж усетих, че и аз съм мъртъв. Усетих бездната преди моето раждане и друга бездна след моята смърт. И видях искра в бездната — моето мимолетно човешко съществувание. Сестра ми я нямаше. Мене нямаше да ме има. И дълги-дълги дни и нощи накъдето и да се обърна, наоколо виждах само смърт.

Вярвам в Бога. Всяка сутрин и вечер се моля. И преди сражение се моля, и когато преминавам през река. Вярвам и усещам, че отвъд видимите неща има нещо невидимо и могъщо. Наричам го Бог. Но понякога неочаквано мракът ме обгръща, лъхва ме студът и безкрайността на бездна. Няма да ме има. Нищо няма смисъл. Нищо.

Тия пристъпи на отчаяние ме накараха да презирам живота си, те ме накараха да презирам и живота на другите. Те ме направиха убиец.

И сега сред хора на гласовете, които изричаха в мрака вечните питания на людете, усетих желание да умра, да изчезна. Ако отвъд смъртта нямаше нищо, не е ли все едно кога ще умра? Ако има друг живот, защо да не вляза още сега в него?

Тогава усетих, че стискам с две ръце рогатината. И видях бледа светлина да се нажежава под пръстите ми и те станаха прозрачни. Изтръпнах до костите. Поисках да пусна желязото — и не можах. Пръстите ми се бяха вкочанили и вкопчили в рогатината — и отказваха да ми се подчинят.

За миг само се разбунтувах. За миг останах само Анри, мислех като Анри, спомнях си като Анри. За миг само не мислех за Боян и за Тайната книга и тя ми показа, че аз й принадлежа.

Трябваше да я занеса на албигойците и да се отърва от Боян.