Странният рицар на свещената книга

1.

Тъй Свещената книга пое своя дълъг път.

Когато започнах да пиша, имах пред себе си цели петнайсет дни. Виждаха ми се век. Сега, като погледна началото, чудя се къде е бил умът ми, та съм разказвал за Бернар дьо Вентадорн. Той ще живее и без моя поменик. А никой няма да разкаже за Ясен, Влад и Лада.

Като запалена факла премина Свещената книга през земите на българи, гърци, сърби, италианци, провансалци. В кръга светлина, хвърлен от факлата, пристъпиха десетки мъже и жени, които историята ще запомни и съхрани, но в тази светлина изгоряха други десетки човешки същества, които няма как да помена, защото нямам време.

Понякога си мисля — нека Бог ми прости, — че книгата не беше пламък на факла, а безпощаден орел, който летеше, защото богомилите го хранеха с живата си плът и неукротимия си дух. Сега този орел ще изяде и мене.

Ръцете на мнозина се протягаха към Тайната книга и всички мислеха, че могат да я хванат, да я пленят, да я унищожат. И не виждахме, че тя ни събира и води — и понякога спира, та се оглежда кой ще й даде душата си, за да я изпие.

След много години отново пренасях свети книги — три жития на трима богомили — на Василий, изгорен на клада в Константинопол от император Алексий Комнин, на Петър Кападокийски, Средечки дедец, и на Мандалей Радоболски — и двамата анатемосани в синодика на цар Борил и сетне изгорени.

Гонеха ме, едва преминах през придошлата Рона. И като проснах на слънце мокрите пергаменти, видях, че водата е стопила писмената. Пергаментите бяха чисти. Тогава помислих, че бих могъл да напиша върху тях житията на Ясен, Влад и Лада. Защо не го направих? Сега, подгонен от неумолимия ход на времето, трябва да събера спомените си и да разкажа за тримата богомили, които умряха за Свещената книга.

2.

Първи беше Ясен.

На другия ден тръгнахме на път, четирима скитници — певци и играчи. Ясен носеше лютнята на Пейре. Лада бе облечена като момче, Влад премяташе четири торби на плещите си — две на гърдите и две на гърба. Аз носех тежката рогатина без острието, само желязна тояга, и кожена торба със сандъчето. Който ни срещнеше, трябваше да си помисли, че Ясен свири и пее, Лада прескача през запалени обръчи, а Влад чупи подкови с голи ръце. Ами аз? Навярно разказвах небивалици. Или плюех огън.

Вървях последен, не гледах много-много спътниците си, не говорех с тях. Не исках да имам спомени. Реших да вървим заедно три дни, за да се отдалечим от богомилското светилище. На третата нощ щях да ги изоставя, но щях да им оставя сандъчето. Трябваха им три дни, за да се върнат. Или те щяха да продължат без мене към земите на албигойците? Като мислят, че пренасят Тайната книга? Можеха ли да го сторят? Кой знае, Бог помага рядко, но помага на простите по душа.

Всяка привечер изпращахме слънцето, обърнали лицата си към залеза. Вървяхме на запад, нощувахме в богомилски села. Посрещаха ни, знаеха за нас, благоговееха, сякаш в селата им влизаха ангели. На третия ден минахме под бяла крепост, кацнала като бледен полумесец на висок хълм. Слънцето слизаше, но вечерта беше още далече. От дясната ни страна пътят тръгна край зида на странноприемница — видях дървения щит с надписа. Стъпих накриво, изохках. Разбира се, на крака ми нищо му нямаше. Трябваше да спрем в странноприемницата.

Дворът беше пълен с коли и волове, огньовете в ковачницата светеха, чаткаха чукове. Помолих да ни пуснат в плевнята — в дъното на двора, далеч от искрите на огнището. Помня я — обширна и светла, тесни полегати ивици слънчеви лъчи я пронизваха, прах димеше в светлината. Подът светеше като златен, посипан с лъскава плява, гъстото сияние на залеза вече червенееше по неодяланите греди, сякаш по тях се стичаше прозрачен мед. Зеленееха купове сено, жълтееха кошове плява. Миришеше на трева и прах.

Седнахме на пода, облегнахме гърбове на кошовете. Влад и Ясен загрижено гледаха уж изкълчения ми крак. Лада бе затворила очи. Тази нощ щях да ги изоставя.

Тогава не гледах спътниците си, а ги виждам ей сега пред себе си, сякаш са изрязани върху очите ми. Не, върху единственото ми око.

Лада — Ева, приличаше на момче, с коса, скрита от кърпа. Не, момиче беше. Не, човешко същество. Казват, че такива са ангелите небесни — без белезите на телесните окови, които носят мъжете и жените. Разбирах болката на ангелите от богомилските легенди, които Сатаната принудил да влязат в мъжко и женско тяло.

Ясен — Адам, също бе ангел, който е избрал тялото на момче. Къде го беше намерил дедецът? Досега си бях представял Адам като як мъж, с мишци на борец. Защо? Той трябва да е бил като Ясен — висок, тънък, гъвкав. Ръката, която е протегнал да поеме ябълката, трябва да е била като Ясеновата ръка — изящна, с дълги пръсти. Лютнята на Пейре лежеше кротко на гърдите му като кърмаче на майчина гръд. Такъв трябва да е бил Адам преди грехопадението.

Влад бе последният човек, който бих си представил, че може да е Сатаната. От него лъхаше смирение като от плахо дете. В него нямаше капчица гордост. Той никога не би престъпил Божия повеля, никога не би чул гласа на изкушението. Винаги съм мислил, че Сатаната е роб на седемте смъртни гряха, а първият грях е гордостта.

Аз вървях след тях — бях ангелът, който ги прогонваше от рая без да са съгрешили. Не носех огнен меч, само желязна рогатина. Рано или късно те щяха да вкусят отгорчивия плод на познанието, че без да искат, са помогнали за гибелта на Свещената книга, че са били измамени и ограбени.

Чух, че в двора влизат конници, чух и гласове, които викаха на френски. Усетих болка в сърцето. Извадих дългия нож, който носех в пазвата си, провесен на ремък и придърпах рогатината по-близо до левия крак. Влад усети тревогата ми и понечи да отвори уста, но го спрях с вдигната ръка.

Дървената врата се отвори и в рамката й застанаха двама души. И двамата носеха маски. Върху металната броня на единия мъж — само пред гърдите — бе изписан гербът му, глава на глиган с бивни, дълги като рога. Мъжът носеше арабски шлем с вдигнато забрало, вратът и ръцете му бяха защитени от плетена ризница. Ботушите за езда стигаха до средата на бедрата. Коремът му се издуваше под кожените гащи — уязвима човешка плът. Носеше на раменете си изцапан светъл плащ с кръст върху лявото рамо. Пак над лявото рамо светеше дръжката на меч, закрепен на гърба.

Най-напред мъжът застана на прага — едър и широкоплещест, черен на ябълковозеленото предвечерно небе. После затвори дъсчената врата зад себе си и в плевнята притъмня. Но полегатите слънчеви лъчи все така разрязваха полумрака и светеха върху бронята. Беше мъжът от пещерата, застанал до Доминиканеца.

Той каза:

— Аз съм барон Д’Отарвил.

Каза го на завален български.

Още преди да чуя името, разбрах кой е. Спомних си герба от Палестина. Мернах барона в Търнов край стадото на робите-еретици, гербът му смътно ми напомняше за някого, когото съм срещал. В пещерата видях само маската му, беше тъмно. Може би щях да си спомня и лицето му — ако можех да го видя.

Барон Д’Отарвил имаше две маски — едната маска се смееше, другата плачеше. Не разбрах защо ги е сменял. Но и двете бяха по-страшни от дяволската маска, която Влад носеше, защото поразително напомняха човешко лице. Направени бяха от бледа кожа — Господи, дали бе възможно това да е кожата на някой клетник? — затова плашеха с приликата си с истински лица. Дори процепите за очите и устните не пречеха на тази ужасна прилика. Сега рицарят се смееше с вдигнати нагоре краища на устните.

Другият мъж също бе рицар, носеше уж страшна маска с облещени очи и зъбеста окървавена уста.

Баронът отново проговори и каза — все на български:

— Аз съм вашият господар.

Ние мълчахме. Не поглеждах към богомилите — гледах барона и спътника му. Баронът посочи Лада, сетне Ясен.

— Пещерата… Аз купих всички — братя. И вас.

И като се обърна към рицаря до себе си, каза му на френски:

— Роже, заведи тримата мъже при другите роби. Ще остана с жената.

Скочих на крака и ударих с разтворена лява длан Роже в лицето. Той стоеше пред греда, която подпираше покрива на плевнята. Тилът му издрънча върху дървото, той се свлече като куп дрипи. Отскочих назад с нож в дясната ръка и вече с рогатината в лявата.

Баронът отстъпи крачка назад и бръкна към лявото си рамо. Измъкна меч — с почуда видях арабска сабя. Мислех си, че при този ръст и тази осанка щях да имам насреща си тежък меч дори за две ръце.

Баронът сведе сабята си и опря острието в пода. Маската му се смееше. Трябваше да го пробода веднага, преди да е разбрал, че насреща си има опитен боец. Но признавам, че исках да го измъча, да усетя смъртния страх, лепкава пот да залее очите му под маската. Уверен бях, че ще го убия, както знаех, че съм Анри дьо Вентадорн. Господи, Анри ли бях?

Баронът нападна със светкавичен удар от горе на долу. Посрещнах го с кръстосани нож и рогатина — ако се беше забавил, щях да изтръгна острието от ръката му. Сабята беше лека, той знаеше, че няма никаква възможност да се опита да ме победи острие срещу острие, ръце срещу ръце, лице срещу лице.

Той отстъпи, маската се смееше. Разкрачи се по-широко — този човек бе свикнал да се бори на разлюлените и мокри дъски на корабна палуба. Притъмня, светлината угасна. Не можех да видя очите му, за да разбера кога мисли да удари. Той нападаше с удари отляво, отдясно, с мушкане, с промяна пътя на острието. Винаги срещаше рогатината.

Навремето, когато започнах да се уча на бой с мечове, побеждавах учителя си. Той с проклятие хвърляше щита си и казваше:

— При първия бой ще те убият. Ти залагаш Живота си, защото знаеш, че ще те пощадя.

Всеки бой е равновесие между нападение и защита. Има поне десет способа да убиеш противника си, ако в един миг мислиш само за нападение. В този миг съдбата ти е в Божиите ръце. Ако не си достатъчно бърз, ако противникът ти е по-бърз — ще умреш. Аз залагах живота си и убивах. Но всъщност едва ли можех да постъпя другояче. В този свят на яки мъже — бикове, по-тежки от мене, по-силни от мене — аз бях леопардът, пантерата. По-бърз и по-дързък.

Скочих напред с тяло, изпънато наравно със земята, ножът — продължение на протегнатата дясна ръка, рогатината в лявата ръка. Когато острието на арабската сабя се вдигнеше, рогатината трябваше да го отклони.

Усетих, че ножът ми прониква в меко тяло, после удря в нещо твърдо като дърво. Дръжката се разтрепери в ръката ми. Острието на сабята тръгна срещу очите ми, рогатината го отклони, но в своя полет сам се натъкнах на желязото. То разряза лявото ми бедро нагоре от коляното, но отскочи, недокоснало кост.

Баронът се срина назад по гръб, дръжката на ножа стърчеше от корема му. Изправих се, топла течност мок-реше лявия ми крак, сякаш се бях изпуснал.

Чак сега погледнах към тримата богомили. Те стояха изправени, бледите им лица светеха в мрака. Седнах и оголих бедрото си. Раната бе дълга и дълбока, от нея бликаше кръв. Разкъсах ризата си и стегнах крака високо в бедрото. Кръвта почна да сълзи. Изправих се — можех да ходя.

Наведох се и смъкнах маската от лицето на барона. На оскъдната светлина на гаснещата вечер видях жестоко лице, разкривено от ярост и смъртна мъка. Гледаше ме. Млад беше. Мъжът можеше и да е барон, но не беше барон Д’Отарвил. Казах:

— Този човек не е барон Д’Отарвил. Видях барона в Йерусалим преди много години. Тогава той беше вече зрял мъж.

Тогава Влад ми каза:

— Щом този човек не е барон Д’Отарвил, той е криел лицето си от всички. Ще рече — и аз мога да стана барон Д’Отарвил.

Измъкнах с напън ножа си от корема — острието бе заседнало в гръбнака — и прерязах гърлото на барона. Още един, който се представяше за това, което не беше. Като мене. След това прекрачих до падналия Роже и с рязко движение пречупих врата му.

Отидох до вратата и погледнах през процеп между разсъхнатите дъски. Дворът утихваше, хлапак разтриваше разседлани коне, прозорците на странноприемницата светеха. До отворената порта стояха двамина мъже, без шлемове, облегнати на оседлани коне. Мнимият Д’Отарвил бе оставил стражи. Те очакваха от плевнята да излезе баронът с пленниците. Казах на Влад: — Събличай мъжа.

Ясен ме гледаше втрещен, като че ли аз бях свалил своя маска и за пръв път той виждаше истинското ми лице. Лада бе покрила очите си с длани, опряла чело на дървения стълб, върху който разбих главата на Роже.

Да, наистина се бих като Анри дьо Вентадорн и сегаповелявах като Анри, но не беше ли Боян от Земен войник като мене, може би дори рицар, и нямаше ли и той да убива заради Тайната книга?

Влад облече дрехите и бронята на барона и сложи маската му, аз се превърнах в Роже и взех неговата маска. Труповете белееха в сумрака. Скрихме ги под купища сено.

Щях да забравя — като събличах барона, от пазвата му падна втора маска — мека и гъвкава, с увиснала тъжна уста. После се изхлузи и тупна на земята кожена торбичка. Вдигнах я — тежеше, както може да тежи само злато. Богат бях, тук тежаха поне двеста, триста златици. Главата ми се замайваше, повдигаше ми се, сякаш бях изпил на гладно сърце пълна купа вино.

Тогава ръката на Ясен измъкна торбичката от шепата ми. С широк размах той метна златото навътре в плевнята. То изчезна дори без да иззвъни, глътнато от мекото сено. Ясен каза:

— Брате Бояне, всяко злато е като змийски зъби.

Бях забравил, че съм Боян от Земен. Но все едно — притъмняваше, можех да търся златото до сутринта. Дали тъмнееше само пред моите очи? Усещах, че ме носи топла река, заспивах.

Излязохме от плевнята, пресякохме двора, струваше ми се, че газя до колене в облаци. Двамата стражи стреснато се стегнаха, когато ни видяха. Нямах време да търся коня на барона. Със знак повелих на мъжете да ме последват. Спрях само след няколко крачки, когато зидът ни скри от двора на странноприемницата. Пътят бе тъмен и пуст, приспивно свиреха щурци. Вгледах се в двете свирепи и алчни лица на главорезите. Избрах кой ще говори. Убих другия само с едно забиване на ножа.

Човекът говореше, като ми губеше времето с молби за пощада.

Никой не беше виждал откритото лице на барон Д’Отарвил — само Роже. Керванът с робите еретици трябваше да стигне в залив недалеч от Солун в деня на лятното слънцестоене — горе-долу след два месеца. Баронът видял Лада в пещерата и оставил стражи по пътищата. Познали ни, проследили ни.

Държах острието на ножа, опряно във врата на войника. Думите му идеха все по-отдалече, оглушавах. Щурците пронизително свиреха. Събрах сили и забих острието. В лицето ми плисна лепкава черна кръв — ослепи ме. Рухнах на колене и заспах.

3.

Събудих се сред светлина — дано така се събудя в рая. Останала ми беше кръв, колкото да виждам светлината. Можех да гледам слънцето, което изгряваше под горната греда на отворена врата. Бях в бедна хижа в богомилско село.

За пръв път срещнах богомилските лечители — наричаха ги „торбеши“, защото мъкнеха торби с билки. Видях и ония планински кристали — дали пък не бяха диаманти? — с които торбешите гледат в човешките очи и виждат — те знаят какво. Зашиха раната ми, пояха ме с отвари. Аз лежах, а богомилите ходеха на пръсти и гледаха сандъчето под одъра ми. Навън бушуваше късна пролет. Цялата врата беше изпълнена с видението на една зелена ливада — само под горната греда синееше два пръста небе. В средата на ливадата се разливаше лилаво езеро — цъфтяха магарешки тръни. Над тях летяха жълти пеперуди и бучаха облаци пчели. Медът светваше на слънцето, преди да го усетя на езика си. Често не разбирах дали съм буден, или сънувам. Учех Ясен да свири на лютнята на Пейре. Учех го на песните на трубадурите. Той пееше, без да разбира смисъла на песните, като птичка Божия. Свирил беше вече — на лютня ли, на арфа ли — и скоро вечер около него и около огъня се събираха селяните богомили. Добре, че не разбираше какво пее.

Лада дълго разговаряше с мене — разпитваше ме за албигойците. Знаех това-онова и смело допълвах спомените си с думи на Абеляр и дори на Авероес. Нека албигойците ми простят моята волност. Тя ми разказваше богомилските легенди за детството Исусово, за видението Исаево, за откровението Варухово, за ходенето на Богородица по мъките.

Обичах да я гледам. Мислех си, че е още дете. За мене няма нищо по-свято от децата. Ако Бог не бе отредил човешките чеда да се раждат слаби и безпомощни, в хората нямаше да е останало нищо добро и нежно. Я си представете, че вашето дете веднага се изправя на крака като конче и хуква по света! Детето не може без нашата обич и нежност. Хората се учат на обич и нежност от децата. Детето ни принуждава да наведем гордите си глави към него като към цвете. С всяко дете се ражда отново и отново надеждата, че то ще израсте по-добро и по-щастливо от нас.

Лада ме караше да си представям какъв щеше да бъде светът, ако по него ходеха хиляди и хиляди Еви като нея — уж светулки, които кротко просветват в мрака, а след миг факли, които пръскат светлина. И могат да запалят и сърца, и цели царства.

Влад я гледаше с нямо обожание. Сега ясно виждах как се е родила дамата на сърцето в песните на трубадурите. Тъй коленичилият богомолец вдига поглед към лика на Светата майка.

Можех само да гадая как тия трима души се отказваха от това, което наричаме радостите на живота. Спомних си с тъга за златото, което Ясен хвърли сред плявата, все някой щеше да го намери. Коя беше тази сила, която караше богомилите да вървят по трънливия път на първите християни към кладата? Мислех си, че всъщност те се отричат от нещо, което не познават, че са се родили бедни и неуки.

Не можех да се откажа от тримата си спътници и да избягам от селото. Съгледвачите на богомилите носеха вестта, че всички пътища са завардени от хората на Борил. Само моите трима спътници можеха да ме заведат до кораба на Д’Отарвил. После техните общини в Конкорецо и Болоня щяха да ни посрещнат в Италия. Във Витербо и в самия Латеран имаше хора с власт, верни на учението. Трябваше да се промъкна скритом до кардинал Уголино ди Сени и да сложа книгата в скута му — иначе някой щеше да отмъкне моето съкровище.

4.

Когато след дълго и бавно пътуване стигнахме Бялото море, скрити на невисок хълм, видяхме морската шир, а край брега — стана на барон Д’Отарвил. Но из стана щъкаха кумани, а край стана лежаха навързани на дълги върволици продадените в Търнов богомили. Над шатра, вдигната на възвишение, трептеше на вятъра знаме с извезано куче и факла в зъбите му. Доминиканеца бе стигнал преди мене. Не допусках да се е забъркал в търговия с роби — дошъл беше заради книгата.

Скритом се отдалечихме от стана на барона. Тръгнах край реката — търсех кораб. Знаех, че в тези тесни устия се спотайват като хищници полупирати, полутърговци, които според случая и според изгодата избират дали да те нападнат, или да те превозят.

Намерих кораб, по-право — корабче. Моряците бяха само петима, ако опреше до бой, не биха се надявали да надделеят. Водачът им — рус нормандец — прие да ни вземе на кораба.

Брегът, българският бряг, полека се отдалечаваше. Корабът, с който отплаваше Свещената книга, а с нея аз, Ясен, Влад и Лада, щеше да излезе от устието на реката и да поеме през открито море. Тримата богомили гледаха брега — те за пръв път се откъсваха от благословената земна твърд.

Аз се облягах на желязната рогатина — на копието, на тоягата — която криеше в сърцето си Свещената книга. Тримата богомили един подир друг или тримата едновременно гледаха сандъчето, в което мислеха, че лежи книгата.

Над главите ни вятърът бучеше в единственото вдигнато платно. Внезапно бученето престана. Обърнах се и видях, че трима моряци свалят платното.

Норманецът стоеше облегнат на дървената ограда на борда. Той бе захапал парче сухо месо и отрязваше от него с нож парче след парче — и всеки път все едно че режеше носа си. Тъй като устата му бе пълна, той посочи с ножа си някъде напред по реката към морето.

Срещу кораба плаваха две лодки, пълни с хора. Далече бяха, но различих расото на Доминиканеца. Казах на норманеца:

— Слушай, в едната лодка плава смъртен враг на барона. Не искам да окървавявам кораба ти. Мини край лодките.

Норманецът отрицателно поклати глава и посочи платното, после лодките. Преброи с пръст хората си — само петима души, — после преброи и нас. Посочи лодките — в тях имаше поне двайсетина въоръжени мъже. Въздъхнах. Корабът не можеше да избяга от лодките. Въоръжената схватка изглеждаше предварително изгубена. Загноилата рана щеше да се пукне може би малко рановато, опасни бяха само богомилите, които можеха да не преглътнат загубата на мнимата Свещена книга. Казах им:

— Не говорете и не правете нищо. Заклевам се, че всичко върви както трябва.

Опряхме гърбове в единствената дървена надстройка на кораба. Така хората на Доминиканеца можеха да застанат само с лице срещу нас. Казах на норманеца:

— Отпрати попа и ще ти платя тройно. Той кимна. Казах му:

— Не размахвай глава, а ми отговори човешки. Той се изплю през борда и каза:

— Дадено.

Доминиканеца се изкачи на палубата по спусната стълба. Бършеше расото си, изглежда, норманецът го бе наплюл. След него се изкачиха десетина кумани с лъкове в ръце. Доминиканеца ми каза:

— Добра среща.

Мълчах. Той добави:

— Човек не бива да бяга от сянката си. Светият отец ми повели да бъда твоя сянка.

Казах му:

— Видях прекалено много роби, готови за продан. Щеше да се намери верига и за мене. А светият отец щеше да спечели пет хиляди дуката.

Той каза:

— Грешиш. Сянката не хапе човека.

После погледна сандъчето, легнало пред краката ми. Гласът му беше нисък и прегракнал. Той говореше с подозрение и все пак със страхопочитание:

— Тя ли е?

Кимнах. Той пристъпи към мене, аз прекрачих сандъчето и застанах на пътя му. Казах му:

— Аз ще я занеса. Със своите ръце.

Той спря и обиколи с поглед тримата ми спътници. Казах му:

— Това е барон Д’Отарвил, срещал си го в Търнов. Дал е обет да мълчи, докато не освободи гроба Господен. Тия двамата са негови слуги.

Доминиканеца се обърна към норманеца. Каза му:

— Аз съм легат на великия папа Инокентий III. В това сандъче има книга, която принадлежи на Светия отец. Дай ми я.

Казах:

— Книгата не е платена.

Доминиканеца протегна към носа на норманеца някакъв пергамент. Оня чак сега извади парчето месо от устата си. Доминиканеца му каза:

— Ето тук пише.

Норманецът равнодушно оглеждаше пергамента.

— Не мога да чета. Доминиканеца му каза:

— Ще внеса кораба ти в черния списък и всяко пристанище ще те прогони. А когато умреш, няма да те погребат на светена земя и трупът ти ще се валя на бунището. Норманецът пак лапна месото и си отряза ново парче. Обърна се към мене — мой ред беше да наддавам. Казах му:

— Плащам тройно.

Доминиканеца каза:

— Мисли за проклятието и за вечната си душа.

И в същото време подлецът едва-едва открехна расото си на гърдите. На ремък висеше надута до пръсване тежка кожена торбичка. Злато.

Норманецът се обърна към мене и кимна. Помислих, че приема моята ставка. Но като вдигнах глава и погледнах нагоре — видях над главите ни, на покрива на пристройката, един брадат босоног моряк. Той плавно метна над нас голяма рибарска мрежа. След миг аз и тримата богомили безпомощно се бъхтахме в мрежата.

Доминиканеца измъкна сандъчето и коленичи пред него. Приведе глава, устните му мърдаха — молеше се. Тримата богомили замряха. Накрая монахът протегна и двете си ръце, та повдигна капака на сандъчето. Знаех какво вижда — свитък с печати. Не вярвах да разчупи печатите. Дори да го стореше, нищо нямаше да разбере от ъгловатите и сложни глаголически писмена. Щяха да открият измамата чак в Рим — а дотогава може би щях да съм стигнал преди него. Доминиканеца дълбоко въздъхна и се изправи със сандъчето в ръце. Даде знак на един от куманите да разреже мрежата. Тримата богомили се изправиха — отчаяни, съкрушени, полуживи. Аз останах седнал. Доминиканеца ми каза:

— Ако искаш — пътувай с мене до Рим. Ако искаш — върви сам със своите спътници.

Казах му:

— Оставам до книгата.

Той безразлично вдигна рамене. Чак сега се изправих и казах на норманеца:

— Ти си позор за моряците.

Той пое торбичката от Доминиканеца и ми каза:

— Трябва да мисля за безсмъртието на душата си.

Богомилите се посъживиха, когато разбраха, че оставаме край книгата. Аз вдигнах от насмолените дъски на палубата желязната рогатина. Тя бе затоплена от слънцето, лежеше в ръката ми като тяло на жилава змия. Не знаех дали змиите се затоплят, когато лежат на слънце.

5.

Върнахме се в стана на барон Д’Отарвил. Разбрах, че куманите и българите са от два различни отряда — едните бяха довели робите богомили, другият беше довел Доминиканеца. Боях се някой да не познае маската на барона, но станът на робите бе далече. Двата отряда не се смесваха — войниците на монаха презираха роботърговците.

От възвишението с шатрата на Доминиканеца се виждаха стотината жалки човешки същества, налягали направо на земята, навързани на върволица, със странни дървени яреми на вратовете, като че ли приготвени за впрягане.

Моите богомили бяха бледи и неспокойни. Те навярно разбраха, че отпреди се познавам с монаха. Но още ми вярваха — що друго можеха да сторят?

Неочаквано Ясен откачи от седлото на куманин мех с вода и тръгна към робите. Куманите понечиха да го спрат, Доминиканеца махна с ръка да го оставят.

Каза:

— Той е певец.

Усещах, че Ясен му се нрави с чистото си лице и сиянието в очите. Казах на Доминиканеца:

— Да освободим тези хора. Той удивено вдигна вежди.

— Те са еретици. Нима би пуснал чумавите от оградено село?

Казах му:

— Светата църква не търгува с хора. Той ми каза:

— Те не са хора. И за тях е платено. Платил е твоят Човек — барон Д’Отарвил. Така беше. Не ми прилягаше да тръгвам против волята на моя спътник — лъжливия барон. Но усетих греховно задоволство, че убих оня.

Доминиканеца ме попита:

— Докосна ли книгата? И ме гледаше изпитателно. Казах му:

— Не.

Той каза:

— Ако я беше докосвал, трябваше да ти наложа епитимия от седем дни хляб и вода.

А сам стискаше сандъчето под мишница. Той каза:

— Трийсет години диря тази книга. Искам да я прочета. Искам да разбера какво семе е посято в нивите на еретиците…

Попитах го:

— Не разбра ли за трийсет години?

Той каза:

— Не. Разбрах, че църквата означава ред, а ересите са безредие. Светът е объркан и проси за ред. Хората молят за ред. Един папа, една църква, един ред.

Осмелих се да му кажа:

— Може би има и друг ред. Той каза:

— Два реда — това е вече безредие. Светът трябва да се превърне в мравуняк — мравки-работници, мравки-войници и една царица, Светата църква.

Боже, и дедецът говореше за мравуняци. Казах на Доминиканеца:

— А еретиците са щурци…

Гледаше ме, сякаш се чудеше дали да приеме лековатия ми присмех, или да замрази усмивката ми.

6.

Ясен пръв видя пиратите. Околните възвишения на стотина крачки от нас изведнъж настръхнаха от блясък на остриета. Отряд от стотина пирати незабелязано бе приближил към стана ни. Дошъл бе купувачът на робите.

Пиратите, които ни заобиколиха, явно бяха мюсюлмани с чалми. Какви бяха по раса и народност, навярно и те вече не знаеха.

По пясъчна дюна се смъкна висок жилест човек, с умно и жестоко лице. На челото му светеше червен скъпоценен камък като трето око. Той отиде и застана пред барон Д’Отарвил — явно се бяха срещали, навярно двамата бяха уговаряли сделката с робите. Пиратът сдържано поздрави барона, после посочи с ръка към нас.

— Кои са тези хора?

Влад — баронът — мълчеше като истукан. Казах му на български:

— Владе, твоят приятел е дошъл да получи обещаните роби.

Пиратът ме разбра и каза:

— Да, днес е третият ден на новата луна.

Чух отново оная странна смесица на говори, които се разменят край голямото Средно море, вътре са слова на гръцки, на испански, на провансалски, на латински, на славянски.

Влад мълчеше. Пиратът усети, че нещо не е наред, и каза, като сложи дясна длан върху дръжката на меча си.

— Кръстоносецо, твоите врагове са и мои врагове.

После протегна лявата си ръка и рязко смъкна кожената маска от лицето на Влад. Пиратът познаваше истинското лице на барона. Мълчаливо дузина пирати вдигнаха лъкове със стрели, насочени към нас. Куманите на Доминиканеца стояха с отпуснати ръце, никому не се умираше.

Не се произнесе ни дума. Но човек с лицето на Влад не можеше да е барон Д’Отарвил. Доминиканеца не гледаше Влад, не гледаше пирата. Гледаше мене. Очите му най-напред се разшириха от ужасно подозрение, после се присвиха от погнуса.

Той произнесе:

— Ти… барон Анри дьо Вентадорн… и богомилите.

И ние се изправихме пред пирата сарацин, може би арабин или кой го знае какъв — но беше с чалма. Всички бяхме със завързани ръце.

Най-напред пиратът се загледа в Лада и като протегна ръка, свали шлема й. Късата й руса коса се разпиля около отслабналото й лице като слънчеви лъчи. Пиратът въздъхна. Усетих болка в сърцето и казах:

— Тази жена е моя робиня.

Пиратът дори не ме погледна, втренчил очи в Лада. Каза ми:

— Тя не е твоя робиня, защото ти самият си роб. А тя струва повече от тебе, макар да си рицар.

После стана, за да отвори устните на Влад — искаше да види зъбите му. Уплаших се, че Влад ще прегризе пръстите му. Забравил бях, че е богомил.

Дойде ред пиратът да застане пред Ясен. А оня държеше в завързаните си ръце лютнята на Пейре. Пиратът попита:

— Ти какъв си?

Неочаквано проговори Доминиканеца:

— Той е богомил.

Напразно се опитах да го излъжа с тези преобличания. Пиратът каза:

— Той е певец. Питам те — в Аллах ли вярваш или в Христа? Ако вярваш в Аллах, ела да седнеш до дясното ми коляно, ако в Христа — ръцете ти ще останат вързани.

Аз казах:

— Той вярва в Христа, но не в този бог, в който вярва монахът.

Пиратът седна и се загледа в нас, пленниците. И рече:

— Хем Христос, хем не е Христос. Главата ми се върти.

Доминиканеца каза:

— Тези хора са еретици.

Пиратът каза:

— Тогава те са бунтовници срещу Бога и трябва да се оковат, не да се вържат. Те са опасни за нас, синовете на Мохамед, колкото и за тебе, слугата на римския папа.

Изтръпнах. Неочаквано пиратът протегна ръка и докосна една от струните на лютнята в ръцете на Ясен. Лютнята тихо пропя. Пиратът рече:

— Изпей ми песен.

Припомних си оня псалм, когато завоевателите поискали от евреите край реките на Вавилон да им изпеят от своите песни. Винаги съм потрепервал от яростната омраза и проклятията в тази страшна песен: „При реките на Вавилон…“ Ясен го разбра, но не отказа, а с поглед посочи вързаните си ръце. Пиратът измъкна меча си и без да става, с върха на острието пресече въжето върху китките на момчето.

И Ясен запя. Господи, той пееше една от песните, на които го бях научил и чиито думи той не разбираше. Пееше, както някои птици умеят да повтарят думите на господарите си.

Тия думи ги бе изрекъл застаряващият Гилем XI и това дете ги повтаряше, а дори не знаеше що е грях.

Сарацинът мълчеше. Сетне каза:

— Тази песен съм я чувал в Персия, в Египет, в Испания. Аллах, това Средно море е като паница със сълзи, от която сърбаме и правоверни, и неверници. Дете, ще оставя ръцете ти свободни, да не се схващат. Всяка вечер ще ми изпяваш една песен.

После каза:

— Закълни се, че няма да бягаш.

Казах на Ясен какво иска от него пиратът. Момчето гледаше сандъчето, в което мислеше, че лежи Свещената книга. И Доминиканеца гледаше сандъчето. Аз гледах своята рогатина, просната до другите оръжия и доспехи, пленени от пиратите.

Ясен каза:

— Няма да бягам.

А с освободените си с клетва ръце той — богомилът, Който правеше път на мравките, сетне уби същия този пират. Заради книгата.