Странният рицар на свещената книга

1.

Срещнах Пейре дьо Моасак в една кръчма. Навярно е имало врява, дим и мирис на печено месо, а от огромното огнище е лъхал топъл дъх. Не, нямало е огнище. Откак Боян от Земен скочи в жарта, стоя далеч от всяко огнище. Не помня дали лицето на Пейре беше осветено от факла, или слънцето е надничало през тесен прозорец.

Помня само една белозъба усмивка. Винаги когато видя човек да се усмихва като Пейре — с устни, разтворени не за смях, а за поздрав към хората и към светлината, — тогава някаква бяла светкавица пронизва сърцето ми.

Хората на папата донесоха на Доминиканеца, че трубадурът Пейре тръгва към Търнов — да вземе свещената книга на богомилите. С него вървяха още трима души — жонгльор, гълтач на огън и коняр. И тримата не знаеха нищо за книгата. Пътуваха с каруца. Най-напред мислех да ги следвам, което не беше трудно, после реших, че по-просто е да стана спътник на Пейре. Аз бях Анри дьо Вентадорн, отивах до Константинопол. Лесно щях да накарам Пейре сам да ме покани да отида с него до Търнов. Кой можеше да разтвори ризницата ми и да стигне до пергамента, залепнал до гърдите ми — посланието на Инокентий III до цар Борил?

И тъй — отидох при Пейре. Не мога да се отърва от спомена за усмивката му. Чудех се какъв еретик е този млад засмян русокос мъж, който се радваше като дете, че е жив и може да подари на хората своите песни. Той хем стоеше пред мен, напращял от здраве и хубост, и забиваше белите си зъби в жилав бут на глиган, хем в същото време витаеше из някакъв друг свят — с прекрасни дами, които нямаха нощни гърнета под ложето си, в градини, в които цъфтяха нетленни цветя и се лееха неземни песни. Трябва да призная, че веднъж сънувах света на Пейре. Как се оправяше трубадурът в нашия кален свят, където вместо прекрасната дама го гледаше Божията майка? Как Бог намираше място в сърцето му, заето от любов към жените? Нали за него, еретика, нашият земен свят бе създаден от Сатаната? Полека-лека разбрах, че любовта на Пейре презира студената пресметливост и жестокостта на хората, че тя прелита над оградите на замъци, че тя те пита дали си човек, а не дали си благородник. Пейре ме гледаше с разширени от възхита очи не защото бях от петото поколение владелци на замъка Вентадорн, а защото носех същото име като Бернар дьо Вентадорн. То се знае, той веднага ми протегна лютнята си — на нея можеше да се дрънчи като на китара и да се стърже с лък като на виола, — та той ми подаде лютнята си, за да му попея. Като че ли всички от рода Вентадорн трябваше да са трубадури. Върнах му я с кисела усмивка.

През нощта не спах. Когато приех заръката на папата, мислех, че съм избран и защото съм убивал и съм готов да убивам. Такъв бях — войник и убиец. Мислех си, че навярно трябва да убия хората, които носят или пазят Свещената книга. Бях готов на убийство. Сега, когато видях засмения рус великан с лютнята… Хубаво казваха закоравелите главорези, че ако искаш да убиваш някого, най-добре е дори да не го заговаряш, а мълчаливо да удряш. После, като познаваш човека, ръката ти трудно се вдига.

На утринта тръгнахме заедно. Изостанах и се върнах встрани от пътя, по който дойдохме. Разбира се ни следяха — трима нехранимайковци с ризници под закопчаните плащове. Можех да ги убия и тримата, но вдигнах рамене и препуснах след Пейре. Какъв бях, та Доминиканеца да ми вярва?

2.

В колата Пейре возеше три клетки с гълъби.

В дните на това пътуване мразех гълъбите. Когато ме затвориха в кулата на Търновската крепост, по каменния ръб на прозореца кацаха гълъби. Битката при Адрианопол беше през април, през май ме затвориха в кулата — мене и седмина пленени рицари. Гълъбите гукаха тъй сладостно и тъжно, толкова нежно милваха с човки крилата на гълъбиците, че никой от тези закоравели мъже не смееше да гъкне, да не подплаши птиците. После взехме да отделяме шепи трохи от оскъдните си залъци и да храним гълъбите. Тогава видяхме, че са алчни и жестоки птици — почти като хората. Някакви техни графове и барони пъдеха клетите парии с такава злоба, че трохите се разхвърчаваха и самите насилници оставаха гладни. На всичкото отгоре стражите се развикваха, че сипем трохи върху шлемовете им. Любовта ми към гукането и гълъбите съвсем изчезна, когато пред очите ми един гарван изнасили гълъбица. Тя му се предаде, клекна и разтвори крилата си, та ги опря в камъка. А той, черният дявол, стръвно я кълвеше по шията.

Гълъбите на Пейре неусетно взеха да се борят да върнат любовта ми. Разбира се, веднага се досетих, че това са гълъби-вестители. Те носеха пергаменти в торбички на шиите или като пръстени на крачетата. Пейре, без да се крие от мене, пускаше гълъби, сетне от някакво село вземаше нови клетки с гълъби.

Небето от Черното и Бялото чак до Северните морета бе оплетено от невидимата мрежа на пътищата, прелетени от гълъбите на еретиците. Спомних си, че при обсадата на някакъв замък рицарите събираха ловни соколи и ги пускаха срещу гълъбите от крепостта.

Когато гълъб оцвъка проснатото ви пране, когато окълве хляба, оставен на трапезата, когато ви събуди в ранни зори с гукането си — не го кълнете и не го прогонвайте. Вдигнете глава към небето, където е нашият небесен отец, и вижте волния полет на неговите птици. Кой знае, може някоя от тях да носи блага вест.

3.

Качихме се на кораб в Марсилия и стигнахме Константинопол. Нашите кръстоносци с помощта на венецианците го бяха огризали и опоскали, но не можаха да отнесат стените като на замъци от приказките и величавите сгради, и мраморните паметници. Константинопол си оставаше Константинопол.

Тръгнахме с Пейре към Търнов. И на граничния окоп срещнах Меркит.

Нямаше как да сбъркам — той беше застанал на хълма встрани от пътя, сраснал се с коня си, дошъл като видение от много, много далечни степи. И като се приближи, виждаше се, че лицето му не беше като нашите лица — кървавочерно лице с одрана кожа, за да не расте брадата му, та да се заплита в забралото на шлема; очи — цепки, които като че ли бяха сплеснали жълтите му зеници, очи на тигър. Помислих си, че когато ме пусна, не се уговорихме дали мога да се върна. Все пак не бях платил откуп.

Меркит идеше като приятел. Същата могъща ръка, която бе изпратила мене, изпращаше и него. Еретиците имаха гълъби, но папските хора може би имаха ястреби? Меркит знаеше за какво идвам. И той решил, че най-просто е да ме срещне като стар познат от годините на моя плен.

Но усетих, че Пейре стана предпазлив. И нито веднъж не запя пред Меркит.

4.

Изведнъж колелото на съдбата взе да се върти като полудяло — тъй текла бавно и кротко река се втурва през бързеи, пени се из теснини, хвърля се във водопади.

Отседнахме в голямо село пред проходите през Хемус — ние с Меркит в странноприемница, Пейре в някаква къща в края на селото. Видях, че в дъното на двора, зад пчелина, шумеше гълъбарник. Пчелите се виеха над кошерите, гълъбите — над гълъбарника.

Станах в ранно утро, преди изгрева на слънцето. Росата още не светеше, а тежеше по листата и тревите като капки разтопено олово. Излязох и тръгнах през поляните. Ботушите ми бързо потъмняха, намокрени от росата.

Отидох до оня гълъбарник откъм гората. Гълъбитетъкмо се разбуждаха, пчелите още спяха.

Отнякъде, откъм сивото небе, долетя уморен гълъб — едва размахваше крилете си и кацна на дървената решетка пред клетките. Почна да гука упоено и радостно. Отидох и като протегнах ръка, поех го от решетката. Той се сгуши до гърдите ми, усещах как бие сърцето му. На крачето му имаше превързан грижливо сгънат пергамент.

Помилвах гълъба и той клъвна палеца ми. Гладен беше.

Прочетох пергамента. Пишеше на провансалски. Пейре трябваше след седмица, на залез в неделя, да застане там, където пада сянката на Бодуеновата кула. Да държи в ръка своята лютня. При него ще дойде човек, който носи медна купа, наметната с кърпа с извезани гълъби. Ако е облачно и няма слънце, човекът с купата и кърпата ще го чака пред къщата на госпожа Кераца, която продава любов. Над вратата на къщата имало каменна плоча с издълбаното име на продажната жена.

Стоях с гълъба в ръка, а той все кълвеше палеца ми. Чудех се дали да върна отново пергамента за крака на гълъба. После, като затърсих тънката струна от котешко чревце, видях, че е паднала и се е скрила в мократа трева. Пуснах гълъба и прибрах пергамента в пояса си.

Когато малкият ни керван пое към планината, препуснах с Пейре напред, докато останалите конници се загубиха зад поредния завой. Казах му:

— Пейре, аз не съм човекът, за когото ти разказах. Той опъна юздите на коня си и обърна към мен лице. Казах му:

— Меркит не бива да забележи, че говорим нещо важно.

И добавих:

— Да, аз съм Анри дьо Вентадорн. Изпратен съм от Папата да пленя вашата Свещена богомилска книга.

Пейре пребледня и се прегърби, като че ли му прилоша. Едва издума:

— Ти знаеш за книгата… Казах му:

— Знам всичко.

Извадих от пазвата си свитъка с папския печат. Извадих и сгънатия пергамент.

— Това е послание на папа Инокентий III до цар Борил. А това е пергаментът, който донесе ваш гълъб. Играта е загубена, Пейре.

Той дълго мълча, като дишаше бавно и дълбоко — мъчеше се да дойде на себе си. Беше певец, но имаше сърце на воин. Накрая изрече:

— Игра… Не е игра.

И пак дишаше дълбоко и мълчеше. Мълчах и аз. Той пръв проговори:

— Знаеш ли какво означава за нас Свещената книга? Отвърнах му:

— Зная. Папата ми дава за нея пет хиляди златни венициански дуката.

Той намери сили да се изсмее, но все едно че плачеше.

— Пет хиляди дуката… За словото на апостол Йоан… Ала щом Спасителят бе продаден за трийсет сребърника…

Казах му:

— Пейре, ти си умен човек. Изучавал си гръцките мислители. Чел си арабски ръкописи. Вашето Пето евангелие е написано от един поп, наречен Богомил — или вие сетне сте го нарекли мил на Бога. Преди две и половина столетия, по времето на българския цар Петър, син Симеонов.

Той ми каза:

— А ти не си чел Четвъртото Евангелие. Там, накрая, нашият Спасител казва на апостол Петър, когато оня го пита за съдбата на апостол Йоан. „Господи, а с тоя какво ще стане?“ Нашият Спасител му казва: „Ако искам той да остане, докато дойда, тебе що ти е?“ Още тогава се е разнесла между братята тази дума, че този ученик няма да умре, докато Исус се върне. Анри — за пръв път в разговора ни той ме нарече по име — Анри, Исус още не се е върнал. И апостол Йоан е още жив.

Какво можех да му кажа? На човек, който вярваше, че апостол Йоан е живял хиляда и двеста години? Вярата затова е вяра, защото не се подчинява на разума. Най-сетне Пейре отново проговори. Каза ми:

— Отвращаваш ме.

Може би го каза ей така, без да мисли за последствията, като дете, каквото всъщност си оставаше. А може би искаше да ме обиди, да ме нарани, дори да ме накара да се сбием. Той, трубадурът с лютнята, срещу мене — боеца, чийто меч бе пронизал поне десет сърца. Мълчах. Той каза:

— Отвращаваш ме. Ти и всички римски лъжехристияни.

Казах му:

— За Рим лъжехристияни сте вие, еретиците. Той ми каза:

— Анри, Анри. Ти сляп ли си? Христос е проповядвал бедност, папистите тънат в злато. Христос е казал да прощаваме, да не убиваме, а римската църква преследва, изтезава, убива в името на Христа.

Казах му:

— И аз мисля като тебе.

Той извърна към мене бледото си лице. Остарял беше, устните му се бяха стопили, очите — угаснали. Гледаше ме с недоверие — а като че ли и с надежда.

Повторих:

— Да, и аз мисля като тебе. Той попита:

— Тогава… защо служиш на папата?

Отвърнах с глас съвсем нехаен, но усещах горчилката в него:

— Ти го каза — папистите тънат в злато. Папата плаща добре.

Пейре изрече с презрение: — Ти си наемник…

Въздъхнах дълбоко. Тези приказки не ме забавляваха, а на всичко отгоре бяха губене на време. Казах му:

— Аз пък се отвращавам от тази нелепа увереност на фанатиците, че те винаги са прави.

Пейре ми каза:

— Тридесет хиляди избити в Безие. Двайсет хиляди в Земен. Хиляди клади в Прованс, Ил дьо Франс, Германия, Ломбардия, България. Изтезавани, изгаряни, заравяни живи. Ние ли сме фанатиците? И ти си на другата страна…

Казах му:

— Не съм на ничия страна.

Той ми каза с глухия глас на болник и с мъдростта на старец:

— Това е невъзможно. Ти не искаш да избираш, но другите са те избрали. Винаги, винаги — всеки е от едната или другата страна. А тези, които се заблуждават, че са по средата — те най-много ме отвращават.

Заболя ме. Но бях далеч — оттук до звездите — да измъкна меча си и да хлопна този хлапак по главата с плоското на острието. Казах му:

— Пейре, ако човешкият род се беше променил ей толкова — колкото един палец — от деня, в който Спасителят умря на кръста… Ето, ей толкова да беше станал по-добър. Ако… ако… Винаги — едната страна, другата страна. Но чия страна? И от двете страни има добри и лоши. И добрите са малко. Много малко. В какво да имам вяра?

Пейре веднага ми отвърна, сякаш вече бе чувал тези думи:

— Да имаш вяра означава да избираш. Да бъдеш свободен. А ти си роб на страстите си. Човек, който се продава, такъв може да бъде само от едната страна — откъм продажниците.

Препуснах напред. После обърнах коня си и се върнах. Пейре спря коня си и ме чакаше бледен и решителен. Казах му:

— Дай ми лютнята си.

Мислех, че не може да стане по-бледен. Но той побеля. Устните и очите му побеляха. Казах му:

— Трябва да отида на срещата с твоята лютня.

Той откъсна лютнята от гърдите си, както майката откъсва от себе си кърмаче, за да го поемат палачите. Разбрах, че се предава.

Стояхме един срещу друг, коленете ни се допираха. Някъде далеч иззад завой се показа Меркит. Обърнах своя кон, хванах поводите на коня на Пейре и сега яздехме стреме до стреме. Аз казах:

— Пейре, ти знаеш, че трябва да те убия. Той мълчеше. Казах му:

— Готов съм да ти повярвам, ако можеш да ме накараш да ти повярвам. Закълни се в най-святото за тебе, че няма да предупредиш богомилите с твоите гълъби. И довечера, когато спрем да нощуваме, ще възседнеш коня си и ще се върнеш в Константинопол.

Той мълчеше. Казах:

— Закълни се, че ако ме предадеш, десницата ти ще изсъхне и никога няма да докоснеш струни, че езикът ти ще залепне на небцето и ще онемееш.

Той каза — с непоносима болка и с отчаяна молба в гласа:

— Моля те — не богохулствай.

Мразех се. Защо се мъчех с мрачен присмех да намеря някаква прилика между пленените евреи на брега на реките на Вавилон и певеца Пейре? И те са били певци. Знаех, че въпреки всичките си клетви те накрая бяха пропели. Погледнах към Пейре. Съжалих го, съжалих себе си. Казах му:

— Пейре, борбата на албигойците е загубена. Повярвай ми. Вие можете да се борите с папата, но френският крал ще ви победи. Той иска Прованс и ще го има. Да, ако занесеш книгата, ти ще дадеш надежда на обречените. И заради книгата и заради тебе ще измрат още десетки хиляди храбри мъже. Пейре изрече с наведена глава:

— Защо да живеят като предатели… Казах му:

— Те не са предатели. И ти не си предател. Да отстъпиш пред жестоката правда не е предателство, а мъдрост.

Той все мълчеше. Дали не събираше сили да умре? Мислех, че съм го пречупил. Зъбите ме заболяха от стискане — и аз събирах сили. Пейре глухо изрече:

— Кълна се в пепелта на баща си, която се смеси с пепелта на дякона Жерар де ла Мот и с пепелта на още петнадесет албигойци в кладата под стените на Лавор. Няма да те предам на богомилите. Искам да живея.

Чух тропот от копита — като че ли почна да бие тревожно сърце. Меркит ни застигаше.

6.

Вечерта стигнахме село с крепост край него. Приеха ни в крепостта. Легнах си в някаква килия, смазан от умора и от теснотията на каменните стени. Посред нощ се вдигна врява, задрънчаха оръжия, тясното прозорче се освети от сиянието на факли. Излязох пред вратата — тя гледаше направо към вътрешен двор.

Меркит ми каза:

— Пейре е избягал. На утринта ще пратя хора подире му.

Легнах си отново. В най-черните мигове преди зазоряване изведнъж отворих очи. В килията беше тъмно. Усетих, че до мен притаено диша човек. Напипах дръжката на меча си, пъхнат под козинявата възглавница. Из мрака дойде тихият глас на Пейре:

— Анри, аз съм.

Той беше коленичил до ложето ми. Седнах и стъпалата ми замръзнаха върху каменните плочи на пода. Той прошепна:

— Върнах се…

Като че ли не разбрах, че се е върнал. Той каза:

— Трябваше да ти говоря. Казах му:

— Меркит е разбрал, че си избягал. Той попита:

— Колко дуката ти дава папата за Свещената книга? Отвърнах му:

— Пет хиляди.

Защо не му казах: „Ти знаеш.“ Още не бях се разбудил.

Той каза:

— Ние ще ти дадем петнайсет хиляди. Въздъхнах дълбоко. Той може би помисли, че се съмнявам. Рече ми:

— Преди да тръгна, епископ Бертран д’Ан Марти ми каза, че ако книгата падне в ръцете на папистите, мога да заплатя за нея петнайсет хиляди дуката. Чуй ме — можех да ти кажа петдесет хиляди, сто хиляди. Но петнайсет е цената, която можем да платим.

Отново въздъхнах:

— Пейре, Пейре. Петнайсет хиляди дуката… Ти сам каза — някога дали трийсет сребърника за самия Христос. Времената се менят, мени се и цената.

Той настойчиво говореше:

— Повярвай ми, имаме парите. Казах му:

— Този, който прекалено вярва, има малко разум. Или съвсем го няма. Фанатикът не е разумен.

Той помълча, сетне ми каза:

— Не те разбирам. Що искаш? Казах му:

— Не си разбрал. Аз не се продавам. Моята работа струва пет хиляди дуката. Не аз.

Той мълчеше. Стори ми се, че почвам да различавам в мрака някаква сянка. Той все така коленичеше пред мене като блудния син, който чака бащината благословия. Изрече тихо, но настойчиво, почти тържествено:

— Книгата трябва да се занесе в укрепения замък Бранкел… Ако замъкът е паднал, книгата да се занесе предразрушената черква на името на свети Назарий в Безие. Всяка неделя там ще чака сляп просяк с малко дете. Ще е наметнат с окъсан плащ на кръстоносец. Кръстът ще е разпран и закърпен с черен конец.

После Пейре тихо открехна вратата на килията. И се стопи в мрака.

7.

Отново съм заспал, все едно че не бях се събуждал. Може и да съм сънувал, че Пейре е идвал при мене. Дори не го видях, чувах само гласа му. Но не било съдено да си отспя. Когато на сутринта отворих очи, над мене се беше надвесил Меркит и ми подаваше пергамент. Каза ми:

— Това са признанията на трубадура Пейре. Станах, отидох до ъгъла на килията, където светеше на утринното слънце сребърна вода в дървено ведро. До ведрото бе изправена, опряна на стената, лютнята на Пейре. Изсипах вода върху главата си. Меркит ми каза:

— Пейре се върна. Хванахме го. Ето какво ми каза.

Поех пергамента. Седнах на ложето и видях, че дръжката на меча ми се подава изпод възглавницата. Казах на Меркит:

— Изтезавал си го. Той поклати глава.

— Не. Казах му как ще го изтезавам. За певците злото, което си въобразят, е по-страшно от истинското зло. Той проговори.

Погледнах пергамента. Там беше написано това, което вече знаех от посланието на гълъба. Попитах Меркит:

— Къде е Пейре? Той каза:

— Мъртъв е.

И видя нещо по моето лице, което го накара да заговори, сякаш молеше прошка:

— Той искаше да умре. Дадох му възможност да избяга. Той се остави да го убият. Мълчах. Меркит каза:

— Анри, той ми беше благодарен…

Измъкнах меча и го сложих на коленете си. Острието изсъска, когато се измъкваше от ножницата — тя остана затисната от възглавницата. С лявата ръка извадих от пояса си оня, другия пергамент, донесен от гълъба. Казах на Меркит:

— Ето тук е написано всичко, което ти е казал Пейре. Знаех го. Той не е предател.

Меркит повтори:

— Той искаше да умре.

Казах му:

— Меркит, ти говориш като Господ.

Той мълчеше. Казах му:

— Когато хвърляхме заровете, от едната страна беше моята смърт, от другата — моята свобода. Ти нищо не губеше. Ти искаш да си Бог. Ти си дал възможност на Пейре да избяга или да умре. Не си му дал възможност да се бори с тебе.

Той мълчеше. Казах му:

— Ако не беше последният от племето на Меркитите, щях да те убия.

Той проговори и каза:

— Имам деветима синове от три жени. Сега племето на Меркитите има десет мъже — деветимата мои синове и аз — десетият.

Искаше да се бием. Искаше да предизвика съдбата, да види нейното решение — дали трябва да остане жив той, когото някога тя бе избрала да живее измежду десетки хиляди Меркити. Или щях да живея аз, който сто пъти бях хвърлял щастливия жребий.

Бихме се. И аз го убих.

8.

Бавно огледах бедното наследство, което ми остави Пейре. Мършавата торба с оскъдно облекло реших да оставя в ръцете на първия просяк, коготосрещна. Лютнята ми трябваше. Лист пергамент с надраскани върху него стихове пъхнах под ризницата си до посланието на папата и съдбоносното писмо на гълъба.

Да, гълъбите… Разбира се, Пейре мъкнеше със себе си клетка с три гълъба. Клекнах пред тях и те възбудено взеха да препъхват човките си през преплетената върбова решетка. Гладни бяха. Стори ми се, че познах гълъба, който донесе писмото за срещата в сянката на кулата. Целият беше сив, с черен гердан около шията. Кълвеше палеца ми, но нежно и ласкаво като в оная тъй близка и тъй далечна утрин. Наистина можеше да бъде и същият гълъб — ако го пуснех, щеше да се върне в оня гълъбарник до пчелина. Не знаех къде бяха гнездата на другите два гълъба. Днес, сега бих могъл да разпозная и да нарека по име двайсет гълъба — дълги години дружах с гълъби.

Извадих отчупена пита хляб, която трябваше да изяде клетият Пейре. Сърцевината на хляба беше мека. Замислено търкалях залъци и правех малки хлебни топчета. Издигах длан пред гълъбите и те кълвяха топчетата. Сетне трогателно вдигаха глави към небето и протягаха шии, за да преглътнат. Не можех да ги пусна, щяха да се върнат без писма и веднага щяха да предизвикат тревога. Можех, разбира се, да откъсна главите им. Можех дори да ги опека за вечеря. Но — казвах си аз — гълъбите, както лютнята, принадлежат на Пейре. За другите еретици те бяха опознавателни знаци.

Реших да взема гълъбите със себе си. Дали ако знаех какво ще се случи, бих ги взел със себе си?