Страст и омраза

6

Ник отвори вратата с ритник, опря длан в гърба на Еме и я бутна вътре. Тя влетя в стаята, удари се в бюрото, олюля се, но успя да запази равновесие. Сълзи избликнаха в очите й, но тя заглуши вика от болка, затрептял на устните й, нежелаейки да се покаже като страхливка в очите на Ник Дръмънд. Обърна се и го погледна.

— Проклет янки такъв! Развържи ме!

Той стисна устни, но не каза нищо, обърна я грубо и сряза въжетата, стягащи китките й. Тя съзря в очите му гнева от нейното предателство и яростно обвинение. След като освободи ръцете й, той се обърна и гневно се насочи към вратата.

— Ник… капитан Дръмънд… почакай!

Той спря, потискайки импулса да се обърне и да я погледне.

— Не ми се разговаря.

От тона на гласа му можеше да се съди, че е на ръба на самообладанието си.

— Какво ще стане с мене?

— Ще решават висшестоящите.

— А Бранд? С него какво ще стане? Господи, аз…

— Предлагам да поспите, госпожо Тревър. Точно сега не мога да мисля за нищо друго освен за факта, че прибягна до секса, за да ме манипулираш. Чия беше идеята да спиш с мене?

Думите му я удариха като камъни. Не изчака отговора й, обърна се към вратата, извади ключа и го сложи отвън. Затвори безшумно зад себе си. Смелостта на Еме рухна, когато чу превъртането на ключа в ключалката.

Втурна се към вратата.

— Ник, моля те, не можеш да ме държиш далече от сина ми. Само него имам.

Ник се облегна на вратата, като отчаяно се мъчеше да заглуши в себе си виковете и молбите на Еме. Когато те преминаха в сърцераздирателно хлипане, той сложи ключа в джоба си и се отдалечи. Почувства се стар и уморен. Уморен от войната, от касапницата, отвратен от измамите и предателствата. Искаше да заспи и да се събуди освежен и чист, отърсил се от целия ужас на войната.

Но изобщо не можа да заспи.

Струваше му се, че още чува хлипането на Еме. Искаше да отиде при нея, да я прегърне, да й каже, че всичко ще бъде наред, да й обещае, че няма да допусне някой да направи нещо лошо на нея или на детето й.

Но не можеше.

Всъщност можеше ли?

Унесе се едва призори и се събуди малко по-късно, усещайки, че някой го наблюдава. Моментално изтръгнал се от съня, посегна под възглавницата за пистолета. Пое си дъх на пресекулки, когато видя Бранд, застанал до леглото му. Лешниковите очи на момчето бяха огромни и объркани. На Ник му се стори, че детето се опитва да се бори с напиращите сълзи и не успява. Надигна се на лакът и протегна ръка, за да го привлече към себе си. Но то не му позволи.

— Мама не може да излезе от стаята си.

Ник изруга под нос, прикачвайки към името на Еме всички обидни епитети, за които можа да се сети. Защо беше накарала детето си да изпитва такива тревоги?

— Знам, синко.

— Някой заключил ли я е, сър? Не мога да намеря ключа.

Ник затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Аз заключих майка ти в стаята й, Бранд. Налагаше се.

— Защо? Нещо лошо ли е направила?

— Да, много лошо.

— Ще я накажете ли?

Ник се изчерви.

— Заслужава да бъде наказана — изрече той, не желаейки излишно да плаши момчето.

— Чух я да плаче. Мисля, че иска да излезе.

— Не е възможно. Вече не мога да й вярвам. Знам, че не разбираш, Бранд, и за нищо на света не бих искал да те нараня, но някои неща не могат да бъдат пренебрегнати.

Долната устна на момчето трепна и Ник изруга, привлече го към себе си и го прегърна плътно. Но Бранд изправи рамене и се отдръпна.

— Искам да видя мама.

Ник въздъхна. Как да раздели майката и сина? Еме можеше да е шпионка и курва, можеше да бъде груба и безразсъдна, но не можеше да я обвини, че не обича сина си. Инстинктът му подсказваше, че тя е истинска ревностна южнячка, която в момент на слабост беше допуснала любовникът й да я принуди да шпионира.

— Добре, Бранд, ще видя какво мога да направя. Може би ще уредя да виждаш майка си всеки ден в определено време.

Това беше най-малкото, което можеше да стори за едно момче без баща, застрашено да изгуби и любимата си майка.

Сълзите на Еме отстъпиха пред безсилен гняв, когато на следващата сутрин откри, че вратата й още е заключена и Бранд не може да влезе. Какво можеше да направи едно малко момче? Наруга Ник с всякакви обидни епитети, който й дойдоха на ум, искаше й се, ако може, да го прати направо в ада. Хвърли се към прозореца, надявайки се да го види и да го повика да я отключи. Но това, което видя, предизвика тръпки на ужас в стройното й тяло. Гарсън Пиндър, с ръце, вързани на гърба, отиваше под стража към една от пристройките. Ник влезе там след няколко минути с мрачно и решително изражение. Тя предпочете да не мисли какво предстои да се разиграе там.

Точно тогава вратата на стаята се отвори и Бранд влетя в прегръдките й. Сержант Джоунс, побелял войник, влезе след него с поднос със закуската на Еме.

— Капитанът каза, че момчето може да идва да ви вижда — изрече Джоунс, свеждайки клепачи, за да не я погледне в очите.

Никога не би заподозрял, че може да е шпионка — такава красива, приятна женичка. Но капитанът я беше хванал на местопрестъплението.

— Благодаря — каза Еме с тихо достойнство. — Колко може да остане?

— Един час, освен това ще може да идва и преди лягане. Донесох ви закуската.

И той остави подноса на нощната масичка.

— Къде е Савана? Може ли и тя да идва заедно с мене?

— Съжалявам — измърмори Джоунс и побърза да излезе. Не можеше да понесе съкрушения поглед на Еме. — Капитанът реши, че е по-добре двете да не се срещате, ако разбирате какво искам да кажа.

— Прекрасно ви разбирам — произнесе Еме със стегнато гърло.

Самообладанието й започваше да се пропуква и сега искаше само да остане насаме с Бранд през определеното й време.

— Капитан Дръмънд каза, че си се държала лошо, мамо — каза Бранд, прегръщайки силно Еме. — Защо си се държала така? Не искам да стоиш заключена в стаята.

— Не съм се държала лошо, Бранд — опита се да му обясни Еме. — Направих нещо, което не се хареса на капитан Дръмънд, и за наказание съм заключена в стаята. Можеш да идваш да ме виждаш два пъти на ден.

— Вече не го харесвам — направи обидена физиономия Бранд. — Мислех, че той ни харесва.

Еме не намери какво да му отговори. Какво да каже на едно петгодишно дете, за да обясни жестоката обърканост на една война? Вместо това тя го прегърна силно, давайки му успокоението, от което се нуждаеше. Но Бранд не се успокояваше толкова лесно.

— Ще помоля капитан Дръмънд да те пусне.

— Страхувам се, че няма да стане, скъпи. Той не е такъв човек, че да остави чувствата да надделеят над дълга.

— Предполагам, че всичко ще бъде наред, щом мога да те виждам два пъти на ден — отстъпи Бранд.

Еме преглътна сълзите си. Нямаше представа с колко време разполага, преди Ник да я изпрати в затвор някъде на север. Но дотогава възнамеряваше да се възползва докрай от всеки миг, прекаран с Бранд. Ако наистина бъде отделена от сина си, имаше алтернатива, която евентуално би предпазила детето да не страда в нейно отсъствие. Винаги можеше да каже на Ник, че той е баща на сина й. Но щеше да запази това в тайна до последния възможен момент.

Ник се върна от разпита на Гарсън Пиндър в извънредно лошо настроение. Заловеният не беше съобщил нищо съществено, а когато стана дума за връзката му с Еме Тревър, само се беше усмихнал многозначително, когато го запитаха дали двамата с нея са любовници. Може би разузнаването щеше да успее да развърже езика на този шпионин, помисли той, докато бавно вървеше към къщата. Реши веднага да прати Пиндър в щаба, където имаха средствата и времето, необходими, за да бъде пречупен. Във всеки случай, плененият шпионин щеше да прекара остатъка от войната зад решетките.

Тези размисли го отведоха към Еме и към съдбата, която я очакваше, ако бъдеше изпратена на север в някой затвор. Потръпна от ужас, когато си спомни посещението в един от тези затвори, където държаха шпионки. Такава крехка и чувствителна жена като Еме нямаше да оцелее в отвратителните условия, каквито имаше в повечето подобни затвори. И каквато беше красавица, със сигурност щеше да бъде изнасилена от пазачите, за които шпионките бяха законна плячка. Тази страшна мисъл го доведе до внезапно решение. Даде знак на лейтенант Дил, че иска да говори с него насаме. Дил веднага го последва в малкия му кабинет.

— Искате да говорите с мене, сър?

Ник кимна мрачно.

— Приготви арестанта за откарване в щаба. Ще замина утре рано сутринта с шест души. Искам да останеш във „Високите дъбове“ и да се погрижиш другата арестантка да стои под ключ.

Дил се учуди.

— Няма ли да отведете госпожа Тревър в щаба заедно с онзи шпионин?

— Аз… не, тя ще остане във „Високите дъбове“ под наблюдение.

— Мислите ли, че е разумно, капитане? Какво ще кажат в щаба за това, че задържате затворничката?

— Влизал ли си някога в затвор, лейтенанте? Според тебе колко време ще издържи жена като госпожа Тревър в такива отвратителни условия? Няма да е много, обзалагам се. Сигурен съм, че това е първата й простъпка и съм твърдо убеден, че не бива да я изпращам в затвор. Сигурен съм, че сега тя няма да представлява опасност за Съюза, след като съучастникът й е заловен. Защо да я отделяме от сина й в този етап от войната? Югът ще падне всеки момент. Може да съм негодник, но не съм чудовище. Не, лейтенанте, ако имам думата по този въпрос, Еме Тревър ще остане под домашен арест, под моя юрисдикция, докато не дойде време да ме преместят другаде. Дотогава командването ще е забравило за нея.

Дил не оспори решението на Ник, но се запита какви ли са мотивите му. Знаеше, че Ник изпитва силни чувства към Еме, но предположи, че тези чувства са умрели от естествена смърт, когато тя беше уличена в шпионаж. Заподозря, че има намесена и някаква степен на интимност, което би обяснило наранената гордост на Ник, но нямаше никакви доказателства.

— Надявам се, че знаете какво вършите — забеляза Дил, преди да остави Ник потънал в размисъл. — Съзнавате, че щабът може да се възпротиви на молбата ви. Там никак не обичат шпионите.

И след като каза каквото имаше да казва, той излезе тихо.

Ник се пребори някак с остатъка от деня, погълнат от мисли за Еме. Как пламенно беше реагирала на докосването му, колко се беше оживила в прегръдките му, колко лесно го беше замаяла… с каква готовност го беше използвала и го беше излъгала. Тя не го искаше. Всичко, което искаше, беше секретната информация, която щабът му беше изпратил. Заболя го, когато осъзна колко далече беше готова да стигне заради тези съобщения.

Вечерята мина в мрачно настроение. Укорителните погледи на Савана бяха достатъчни, за да превърнат храната в устата на Ник в безвкусна помия. Бранд мълчеше демонстративно. Заключена в стаята си, Еме вечеряше съвсем сама. Това беше прекалено. Той скочи, събаряйки стола си в бързината, и излезе като вихрушка от трапезарията.

Еме се взираше в храната, неспособна да преглътне и една хапка. Искаше да разбере какво е решил да прави Ник с нея. Трябваше да научи след колко време щяха да я отделят от сина й. Искаше да се срещне с Ник, но беше твърде горда, за да помоли за това. Тогава чу уверените му стъпки по стъпалата и се напрегна. Щеше ли да спре пред вратата й и да й каже каква съдба я очаква, или щеше да отмине? Заслуша се внимателно, когато стъпките му се забавиха, наближавайки вратата й. Затаи дъх, после го изпусна, когато той продължи нататък. Не знаеше дали да се успокои или да се разтревожи. Тогава дъхът й спря, когато го чу да спира и да се връща. Ключът изскърца в ключалката и вратата се отвори. Ник застана на прага с мрачно и решително изражение, обтегнати рамене, едър, мощен, заплашителен. И толкова красив, че й взе дъха. Тя премига, когато той затръшна вратата зад себе си.

— Надявам се усамотението ти да е било продуктивно. Имаше достатъчно време да помислиш над престъплението си.

— Мисля за наказанието. — Лицето й доби предпазлив израз. — Да не би да си дошъл да ми кажеш, че трябва да ме пратиш в затвора?

— Не съм решил още — изрече навъсено Ник. Изглежда, че тя ни най-малко не се разкайваше. И защо ли? Беше истинска защитничка на Юга.

— Защо дойде?

— Проклет да съм, ако знам.

— Какво си направил на Гар?

— Нищо, което да не си е заслужил. Твоят любовник е шпионин, с него ще постъпят както се полага.

— И мене ли ще ме измъчваш?

Ник почервеня, вбесен, че Еме го мисли способен да направи такова нещо с нея.

— Може би, ако това очакваш.

— Винаги очаквам най-лошото от тебе.

Ник я изгледа накриво.

— Цял ден ми беше необходим, за да се успокоя, та да мога да говоря с тебе, без да ти извия хубавото тънко вратле. Със сигурност знаеш как да унищожиш егото на някой мъж, госпожо Тревър. Сигурно си натрупала доста опит в съблазняването, защото бих се заклел, че между нас имаше нещо изключително.

Еме сведе очи. О, да, Ник Дръмънд, помисли тя. Наистина между нас имаше нещо изключително. Ти взе душата ми, а аз на драго сърце, в екстаз ти я предадох. И изрече с глас, в който се процеждаше неловкост:

— Много си въобразяваш, капитане. Направих само това, което беше необходимо, и не съжалявам. И бих го направила отново, ако с това ще помогна на Конфедерацията.

— Жал ми е за тебе, Еме Тревър — каза Ник, — но наистина най-много ми е жал за Бранд. Трябваше да помислиш за него, преди да шпионираш за Конфедерацията, която всеки момент ще падне.

— Проклет да си, Ник Дръмънд, безсърдечен янки такъв!

Разяждана от гняв и отчаяние, тя се хвърли към него, захлипа и го заудря в гърдите с малките си юмручета, проклинайки деня, когато той се беше появил във „Високите дъбове“, проклинайки деня на първата им среща от преди пет години. Въпреки повика на здравия разум ръцете на Ник се сключиха около нея и той я прегърна здраво, докато тя продължаваше да излива гнева и огорчението си. За един кратък миг му се прииска да повдигне брадичката й, да завладее устните и, да почувства как страстта й се разгаря, докато той овладява тялото й по най-първичния начин. Но в следващия миг си спомни как го беше излъгала, как го беше използвала, как го беше предала. Отблъсна я, борейки се с жаждата, която се разгаряше в него.

Еме ахна смутено, когато Ник я откъсна от себе си и излезе от стаята със сърдити крачки. Дори не беше осъзнала, че е била притисната към него в почти трескаво отчаяние, търсейки утеха там, където не можеше да я намери. За един блажен момент се беше почувствала толкова сигурна в ръцете му, че й се дощя никога да не го пусне. Успокояващата топлина на огромното му тяло я накара да забрави, че Ник Дръмънд беше мъжът, виновен за най-лошите неща в живота й. Мъжът, когото се беше заклела да мрази.

На следващата сутрин Еме видя през прозореца как качват Гарсън Пиндър в един фургон и го отвеждат от „Високите дъбове“. Охраняваха го Ник и малка група конници. Предположи, че го изпращат в затвора, и се запита защо я оставят тук. Знаеше, че не е заради това, че Ник изпитва някакво съчувствие към нея, защото в доста внушителното тяло на Ник Дръмънд нямаше и една капчица съчувствие. И тъй като още я държаха под ключ, заподозря, че той няма намерение да я освободи. Но какво точно смята да прави с нея?

Отсъствието на Ник трая цяла седмица. Лейтенант Дил остана да командва в негово отсъствие във „Високите дъбове“ и заповедите му относно нея почти не се различаваха от тези на капитана. Носеха й ядене три пъти на ден. Бранд я посещаваше сутрин и вечер, не я малтретираха по никакъв начин. Дори й позволяваха да се къпе в голямата медна вана, когато пожелае. Обикновено сержант Джоунс докарваше ваната и я пълнеше с гореща вода. Когато поискваше да види Савана, молбата й биваше отклонявана. Но Савана беше изобретателна жена и Еме се молеше тя да намери начин да заобиколи заповедите.

Ник пристигна в щаба със своя затворник и веднага го предаде на разузнаването. После докладва на своя началник генерал Брукс. Брукс се облегна назад на стола си, докато Ник разказваше при какви обстоятелства е бил задържан Гарсън Пиндър.

— Добра работа, капитане — каза той. — Дълго време търсим този човек. Казвате, че имало замесена жена? Къде е тя?

— Да, сър — отвърна Ник и усети как напрежението в него нараства. Ами ако Брукс отхвърли молбата му? — Тя е под домашен арест във „Високите дъбове“.

Рошавите вежди на Брукс скочиха нагоре.

— Защо не сте я докарали тук, за да я разпитаме заедно с Пиндър?

— Не мисля, че това ще послужи за нещо — обясни Ник. — Госпожа Тревър е вдовица, има малък син. Убеден съм, че това е първото й провинение, и лично ще гарантирам за нея, ако позволите да остане под мой надзор до края на войната. Аз… познавам госпожа Тревър отпреди войната, полковник, и мисля, че затворът е твърде сурово наказание за нея.

Брукс го изгледа строго.

— Казвате, че сте я познавали преди войната? Тук не гледаме с добро око на сприятеляването с врага, капитан Дръмънд. Интимна ли е връзката ви с тази жена?

— Надявам се, няма да настоявате да ви отговоря на този въпрос, полковник. Достатъчно е да кажа, че моята връзка с госпожа Тревър, независимо дали е интимна или не, не се отразява по никакъв начин на дълга ми. Не бих препоръчал която и да било жена да бъде пратена в затвор при подобни обстоятелства. Не вярвам, че тя е опасна за Съюза. Нейният лю… Гарсън Пиндър я е принудил да шпионира и аз лично гарантирам, че тя няма да получи втори път такава възможност. Тревожа се за малкия й син. Момчето е само на четири години и е загубило баща си в началото на войната.

— Хммм — замисли се Брукс, барабанейки с пръсти по бюрото. — Доста красноречиво пледирате в защита на тази жена. Но сте прав за затвора, ужасно място за жени. — За щастие, Брукс беше състрадателен човек, семеен. — И казвате, че имала малко дете?

Ник кимна.

— Съмнявам се, че Бранд ще оцелее, ако майка му не се грижи за него. Двамата почти умираха от глад, когато отидох във „Високите дъбове“.

— Много добре, капитане, убедихте ме. Но ще очаквам да гарантирате с абсолютна сигурност, че тази жена никога повече няма да шпионира. Залагате кариерата си. Прав сте, че войната е на свършване и рейдът на Шърман из Джорджия е началото на края на Конфедерацията. Убеден съм, че само няколко месеца ни делят от окончателното поражение на южняците.

— Имате думата ми, сър. Госпожа Тревър няма да причинява повече неприятности.

Ник се върна във „Високите дъбове“ в доста лошо настроение. Беше предотвратил изпращането на Еме в затвор, но така се беше осъдил да стане неин пазач. Би трябвало да я ненавижда заради пресметливия начин, по който го беше съблазнила, но дълбоко в скритите потайности на сърцето си усещаше едно чувство, което нямаше нищо общо с омразата и което пускаше корени, отказвайки да умре. Той си спомни сладостта на целувките й, топлината на тялото й, невероятната страст, на която беше способна. Господ да му е на помощ!

Бранд го посрещна хладно след завръщането му в имението. Явно момчето обвиняваше Ник, че държи майка му заключена в стаята й. Савана не каза почти нищо, макар че обвинителният й поглед беше невероятно красноречив. Ник направи знак на Дил да дойде с него в кабинета му.

— Някакви проблеми, лейтенанте? — запита той със строг тон.

— Не, сър — отвърна Дил. — Всичко вървеше както трябва. А при вас? Предадохте ли арестанта?

— Сега е в добри ръце. Нека се надяваме, че разузнаването е успяло да изкопчи някакви сведения от него.

— А… м-м-м… жената, сър? Какво ще стане с госпожа Тревър?

— Оставиха я под мой надзор. Полковник Брукс се съгласи с мене, че пращането й в затвор в тази фаза на войната няма да даде никакви резултати.

— Значи трябва да бъде държана под ключ?

— Засега.

— Тя почти не се храни, яде колкото птиче. Защо да не й позволим да се движи вътре в къщата?

— Ще взема решение, когато му дойде времето.

Еме разбра, че Ник се е върнал, когато чу дълбокия му глас да отеква в преддверието. Искаше й се той да дойде при нея и да й каже каква съдба я очаква. Дали не намираше някакво извратено удоволствие в това, да я държи в неведение относно участта й? Късно през нощта го чу да минава покрай стаята, да спира за момент и после да отминава, внезапно забързан. Проклет предизвикателен янки!

Тя лежеше на леглото, но очите й отказваха да се затворят. Сънят бягаше от нея почти всяка нощ поради непоносимото й положение като затворничка на Ник. Къщата беше тиха. Вероятно всички вече бяха заспали. Изведнъж Еме дочу странен звук откъм вратата и се обърна настрани. Със странно предчувствие загледа как вратата полека се отваря… и миг след това позна леко прегърбената фигура на Савана.

— Савана, как…

— Шшт, миличка, знаеш, че няма как да не намеря начин да те видя. Добре ли си? Тия янки не са ти направили нищо лошо, нали?

Тя затвори вратата, но в бързината не спусна резето докрай.

— О, Савана, колко се радвам да те видя! — извика Еме, прегръщайки побелялата стара жена. — Как влезе? Капитан Дръмънд знае ли, че си тук?

— Едно по едно, миличка. Намерих резервните ключове. Знаех, че са забутани някъде, но ми трябваше малко време да ги открия. Капитан Дръмънд сигурно ще нареди да ме арестуват, ако разбере, че съм тук.

— Кажи ми какво е положението, Савана. Някой споменал ли е какво ще стане с мене?

Савана тъжно поклати глава.

— Не съм чула нито думичка. Но все си мисля, че капитанът няма да иска да те прати в затвора. Ако беше така, да те е отвел заедно с господин Гарсън. Защо го направи, миличка? Нали ти казах да не се бъркаш в тия работи?

Поговориха още малко, без да усетят, че Ник, алармиран от шестото си чувство, се е събудил. Нещо го накара да излезе в коридора и да спре пред вратата на Еме. Тихите гласове привлякоха наостреното му внимание. Внезапен пристъп на гняв го разтърси, когато забеляза, че вратата не е добре зарезена, и той я открехна лекичко, питайки се как посетителят на Еме е успял да влезе вътре, когато ключът от стаята е в джоба на панталоните му.

— Има нещо между тебе и капитан Дръмънд, нали? — чу Ник думите на Савана.

— Въобразяваш си — укори я нежно Еме.

— Напоследък много мислих за таткото на Бранд и много неща си идват на мястото.

Еме замръзна. Ако Савана е отгатнала кой е истинският баща на Бранд, рано или късно и Ник щеше да се досети.

— Какво точно си идва на мястото, Савана? — запита Ник.

Савана трепна силно.

Еме изстена смутена.

Ник влезе в стаята и запали лампата.

— Е, Савана, не искаш ли да ми разкажеш за това голямо откритие, което току-що си направила?

— Не, сър — преглътна Савана, поклащайки глава. — Не мисля, че ще го направя.

— Тогава може би ще ми обясниш как си влязла тук.

Мълчание.

— Савана!

— Намерих друг ключ. Не е право да държите Еме заключена като животно. Тя е само една малка жена сред вас, янките. Погледнете я, капитане. Всеки момент може да умре. А Бранд е толкова разстроен, плаче всяка вечер, преди да заспи.

— Достатъчно, Савана, сега можеш да си вървиш. — Изражението му беше толкова мрачно, че вярната прислужница се уплаши за живота на Еме.

— Да не сте посмели да нараните горкото дете! — заплаши го тя, отказвайки да помръдне от мястото си. — Вече изстрада повече, отколкото някоя жена може да понесе.

Тонът на Ник стана по-мек.

— Не се тревожи, Савана. Няма да направя нищо лошо на Еме. Върви да си лягаш, ще поговорим утре сутрин.

Високо вдигнала глава, старата негърка напусна стаята с нерешителни крачки. Ник затвори вратата зад гърба й и се обърна към Еме.

Нощницата, която беше облякла, не беше нищо повече от воал, прикриващ сметаненобелите очертания на тялото й. Очите му несъзнателно се спряха на гърдите й и Еме почувства как зърната й щръкват и като малки розови пъпки напъват да излязат извън дрехата. Ръцете й се вдигнаха към гърдите в инстинктивно движение. Ник се усмихна многозначително. Светлината на лампата хвърляше танцуващи отблясъци по лицето му и дяволските му очи блеснаха в нечестив зелен огън.

— Недей да кокетничиш пред мене, Еме. — Гласът му беше опасно тих. — И двамата знаем, че не си никакъв ангел. Пиндър сигурно вече е изпял всичко за тебе. Колко жалко, че любовникът ти не помисли какви последици ще има за детето ти, когато те накара да ме шпионираш.

— Ти си невъзможен, Ник! Гар не ми е любовник… и никога не е бил! Видях го за първи път от години насам онзи ден, когато бях отишла да събирам горски плодове. Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, но ти беше готов да повярваш на най-лошото.

Сърцето на Ник трепна от неочаквана радост. Възможно ли беше Еме да казва истината?

— Любовният ти живот няма никакво отношение към това, което си мисля. Превърна се в мой проблем, когато ти ме съблазни, за да се докопаш до секретната информация. Можеше и да не разбера, че си прочела тези съобщения, ако не бях открил петно от прасковен сок на един от листовете. Ти береше праскови в деня, когато те намерих в стаята си, нали, Еме?

Тя изстена. Издадена от някакво си петно! Не беше преставала се питаше как ли е разбрал Ник.

— Аз… чудех се откъде си разбрал.

— Какво?

Той не я слушаше. Беше зает с друго, мислите му бяха завладени от сочните й устни и прекрасните й очи. От сметаненобялата кожа, която прозираше под тънката материя на нощницата. Главата му започна да бучи, прилив на гореща кръв изпълни слабините му. Той изтласка мислите си от тъпото бучене в главата и туптящите до болка слабини, за да се върне към това, което трябваше да го занимава в момента, но не можа да си спомни какво беше казал преди малко.

Всичко, за което можеше да мисли сега, беше предизвикателно вирнатата брадичка, нацупените устни, малкият, елегантен нос, кожата с цвят на бял карамфил. Очи, горещи като разтопен мед, косо поставени под извитите светли вежди и обградени с гъсти мигли. Истината го блъсна в корема като железен юмрук. Независимо каква беше или какво беше направила, тя се бе превърнала в постоянна болест на кръвта му.

Той желаеш Еме Тревър.

Искаше я сега.

Завинаги.

Искаше Бранд да е негов син.

Еме се взря в очите му и бързо прочете желанието в тях. Когато той я погледнеше по този изключителен начин, тя почти забравяше да диша.

— Полковник Брукс те остави под мой надзор, Еме. Убедих го да не те праща в затвор. Направих го заради Бранд и… и защото не можах да понеса мисълта, че ще умреш в някой затвор на север. Докато трае войната, ще останеш под домашен арест. Но ако нарочно ме предизвикаш или не ми се подчиняваш, няма да имам избор и ще трябва да те отведа в щаба. Очаквам да проявиш съответна благодарност.

Еме беше готова да избухне. Знаеше, че Ник очаква тя да му бъде благодарна, и беше благодарна, но не чак дотам, че да прояви благодарността си в сексуален вид.

— Не ме ли чу, Еме? Няма да идеш в затвора.

Тя му отправи враждебен поглед.

— Чух, дяволите да те вземат. Това означава ли, че трябва да дойда в леглото ти?

Ник замря. Стисна юмруци и изрече:

— Беше повече от готова да дойдеш в леглото ми, когато безценната ти Конфедерация го изискваше.

Носле се обърна рязко и излезе от стаята. За огромно съжаление на Еме, гневът не го накара да забрави дълга си и той заключи вратата зад себе си.