Стъкленият трон

18.

Селена се усмихна, докато наблюдаваше как престолонаследникът на Адарлан показва на принцесата на Ейлве основните стойки във фехтовката. Беше доста чаровен. Надменен, наистина, но човек с неговата титла можеше да бъде в пъти по-лош. Тя бе малко неспокойна от това, че я кара да се изчервява. Всъщност беше толкова привлекателен, че й бе трудно да не мисли за това колко е привлекателен. Запита се защо ли още не е женен.

Искаше й се да го целуне.

Преглътна. Разбира се, беше се целувала и преди. Със Сам, при това честичко. Не бе като да няма опит. Бе минала обаче повече от година, откакто изгуби асасина, с когото бе израснала. До скоро от мисълта да целуне някой друг й ставаше лошо. Когато обаче видеше Дориан...

Принцеса Нехемия нападна и го халоса по китката с меча си. Селена сподави смеха си. Той направи физиономия и потърка ударената си ръка, но се усмихна, когато принцесата започна да злорадства.

„Как може да е толкова красив?"

Тя се облегна на стената и се накани да изгледа с удоволствие урока, когато някой сграбчи ръката й с такава сила, че я заболя.

— Какво става? — попита Каол, след като я издърпа от залата.

— Какво да става?

— Какво прави Дориан с нея?

— Дуелират се? — предположи тя.

— И защо се дуелират?

— Понеже той предложи да я научи как да се бие с меч?

Каол на практика я отблъсна от себе си, когато приближиха двойката. Те спряха и Дориан го последва в ъгъла. Започнаха да разговарят — ядосано — и Каол се върна при Селена.

— Стражите ще те отведат обратно в покоите ти.

— Какво? — Тя си спомни разговора им на балкона и се намръщи. Явно топлите им взаимоотношения отново бяха изстинали. — Изпитанието ми е утре и трябва да се упражнявам

— За днес се поупражнява достатъчно. Почти е време за вечеря. Урокът с Бруло приключи преди два часа. Върви и си почини малко, иначе няма да ставаш за нищо утре. И не, не знам какво е изпитанието, така че не си прави труда да ме питаш.

— Това е абсурдно? — извика тя и Каол я ощипа, за да я накара да замълчи. Принцеса Нехемия я погледна разтревожено, но асасинът й махна да продължи урока си с престолонаследника. — Няма да правя нищо такова, нагъл идиот такъв.

— Наистина ли си толкова глупава, за да не видиш защо не можем да позволим това?

— Не можели да позволите? Просто ви е страх!

— Много се надценяваш.

— Да не мислиш, че искам да се върна в Ендовиер? — изсъска тя. — Да не мислиш, че не ми е ясно, че ако избягам ще ме преследвате до сетния ми час? Че не ми е ясно защо повръщам всяка сутрин, когато тичам с теб? Тялото ми е развалина и тези часове упражнения ми трябват. А ти ме наказваш за тях?

— Няма да се преструвам, че разбирам как работи престъпният му ум.

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Знаеш ли, всъщност се чувствах малко виновна. Само малко. И сега разбирам защо не е трябвало. Мразя да стоя затворена в онази стая, мразя всичките ви стражи и глупости, мразя това, че ме караш да се правя на заспала, докато Бруло засипва Каин с похвали, а аз си седя незабелязана и посредствена. Мразя да ми казват какво мога и какво не мога да правя. И най-много мразя теб!

— Приключи ли? — тропна с крак по пода той.

По лицето му нямаше и следа от милост. Тя стисна зъби, докато излизаше от залата, стиснала юмруци и мъчеща се да сподави порива да му избие зъбите.