Стъкленият трон

24.

Селена лежеше в леглото си, загледана в лунната светлина, отразяваща се в пода. Тя изпълваше прашните пролуки между каменните плочки, оцветяваше всичко в сребристосиньо и я караше да се чувства все едно е замръзнала в безкраен миг.

Не се страхуваше от нощта, макар в малките часове да бе по-неспокойна. Това бе времето, когато спеше, времето, когато убиваше, когато звездите се появяваха в небето красиви и далечни и я караха да се чувства малка и незначителна.

Селена се намръщи. Бе едва полунощ и макар че на следващия ден я чакаше изпитание, не можеше да заспи. Очите й бяха прекалено уморени, за да чете, а не смееше да свири на пианото, за да не попадне на нова публика. Представата й за това какво става на пиршеството пък определено не я развеселяваше. Все още носеше изумрудено синята си рокля. Мързеше я да я сменя.

Проследи лунния лъч, който стигаше до стената. Гобленът на нея бе стар, странен и не много добре запазен. Представляваше сцена с диви животни, които се разхождаха из огромна гора. Единственият човек на гоблена — една жена — бе нарисувана близо до пода. Бе в реални размери и изключително красива. Макар че имаше сребриста коса, лицето й бе младо, а бялата й рокля сякаш се раздвижи на фона на лунната светлина.

Селена се изправи на леглото. Гобленът наистина се бе Помръднал! Тя погледна към прозореца. Бе плътно затворен.

А гобленът леко се издуваше, все едно отвътре.

Нима...

Кожата й настръхна и тя запали една свещ, преди да приближи стената. Гобленът спря да се движи. Тя хвана края на плата и го повдигна.

Намери само камък. Но.

Селена отмести тежкия плат и го напъха зад една ракла, за да не мърда. По стената имаше вертикална линия, която се отличаваше от останалата част. А след това, на около метър от нея, още една. Те излизаха от пода и свършваха точно над главата на Селена, където се срещаха.

Врата!

Селена опря рамо в камъка. Той леко поддаде и сърцето й прескочи един удар. Тя го бутна отново и огънят на свещта потрепери в ръката й. Вратата се открехна с жално скърцане. Селена изпъшка, но бутна по-силно.

И накрая отвори вратата, водеща към тъмен тунел.

От вътрешността му повя вятър и разроши косите й. По гърба й премина тръпка. Защо вятърът идваше навътре. Особено при положение, че бе издул гоблена?

Тя погледна към леглото си, обсипано с книги, които нямаше да прочете тази нощ. Направи стъпка към тунела.

Светлината на свещта й разкри, че е каменен и покрит с дебел слой прах. Тя се върна в стаята си. Ако смяташе да го разследва, трябваше да се подготви като хората. Съжали, че няма меч или кинжал. Остави свещта си, трябваше й факла или поне още няколко свещи. Наистина бе свикнала с мрака, но не бе толкова глупава, че да му се довери.

Докато обикаляше стаята си, Селена трепереше от вълнение. Взе две кълба прежда от коша за шиене на Филипа, три въглена и един от саморъчно направените си ножове — Постави още три свещи в джоба на пелерината си, след което я уви плътно около себе си.

И отново се изправи пред тъмния тунел. Бе наистина тъмен и сякаш я призоваваше. Вятърът отново повя.

Селена постави стол на прага. Не искаше вратата да се затръшне и да я остави вътре завинаги. Върза конец на задната част на стола и го завъртя пет пъти около него, а после взе преждата в свободната си ръка. Ако се загубеше, това щеше да й помогне да се върне обратно.

След това внимателно разгърна гоблена над вратата, в случай, че някой се върнеше.

Още от началото разбра, че тунелът е студен и сух. Отвсякъде висяха паяжини и нямаше прозорци, само огромно стълбище, което се спускаше далече надолу, в мрака отвъд светлината на свещта й. Напрегна се, когато започна да слиза. Бе готова да побегне назад при първия звук от тъмнината.

Но всичко бе тихо като смъртта, забравено и от боговете.

Селена вдигна свещта и тръгна напред. Наметалото й се влачеше и оставаше пресни следи в прахта. Изминаха няколко минути, а тя оглеждаше стените за надписи или знаци. Не видя обаче нищо. Дали това не бе забравен слугински проход?

Установи, че е леко разочарована.

Скоро стигна края на стълбите и спря пред три еднакво тъмни и заплашителни портала. Къде се намираше? Трудно й бе да си представи, че подобно помещение може да остане незабелязано в замък, пълен с толкова много хора, но...

Подът бе покрит с прах. Нямаше дори една следа.

Запозната с това как свършваха подобни истории, Селена вдигна свещта си и освети арките над порталите в търсене на знаци, които да я предупредят за неизбежната смърт, очакваща я, ако мине не откъдето трябва.

Разклати преждата в ръката си. Конецът бе съвсем изтънял. Остави свещта долу и върза за конеца края на втората прежда. Може би трябваше да вземе и трета.

Поне имаше въглени.

Избра средната врата, най-вече защото бе най-близка. От другата страна стълбището продължи да слиза надолу. Толкова надолу, че тя се запита дали вече не се намира под замъка. Коридорът стана студен и влажен, а пламъкът от свещта на Селена затрептя от влагата.

Вече бе минала няколко арки, но продължи да върви право напред. Ставаше все по-влажно. Вода капеше от стените и камъните под краката й станаха хлъзгави от лишеите, обрасли ги през вековете. Червените й кадифени обувки подгизнаха. Сториха й се невероятно тънки до дебелия камък.

Тъкмо се канеше да се върне назад, когато чу звука.

Някъде наблизо течеше вода, макар и бавно. А коридорът ставаше по-светъл. В него грееше луната.

Преждата й свърши и тя я остави на земята. Нямаше повече завои, които да отбелязва. Знаеше какво е това и в същото време не смееше да се надява, че е то. Побърза напред и се хлъзна два пъти. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да я оглуши. Пред нея се появи арка, а от другата й страна.

Селена се загледа в канала, който излизаше от замъка.

Не миришеше особено приятно.

Меко казано.

Застана от едната му страна и разгледа отворената врата. Тя водеше до широк поток, който несъмнено се изливаше в Ейвъри или в морето. Нямаше стражи и ключалки, само една решетка, вдигната колкото да пропуска боклуците под себе си.

На двата бряга имаше вързани четири малки лодки и няколко врати — някои от тях дървени, а други железни — водеха към изхода. Вероятно бе път за бягство за краля, макар че, предвид състоянието на лодките, Селена се запита дали той знае за него. Приближи желязната решетка и пъхна ръка в един от процепите й. Нощта бе хладна, но не и леденостудена. От другата страна на потока се издигаха дървета. Бе в задната част на замъка, тази, която гледаше към морето.

Дали отвън имаше стражи? Тя намери камък на земята паднал от тавана — и го хвърли във водата пред портата. Не се чу звук от дрънчене на броня, нито мърморене и ругатни. Огледа другата страна. Имаше лост, който да вдигне портата за лодките. Селена го натисна, свали плаща си и изпразни джобовете си. Хвана здраво лоста, а после стъпи първо с единия, а после и с другия си крак на вратата.

Лесно щеше да я отвори. Почувства се безразсъдна. и свободна. Какво търсеше изобщо в този дворец? Какво имаше да доказва в това състезание? Че е най-добрата? Та тя бе Асасина на Адарлан! Разбира се, че е най-добрата!

Вече сигурно бяха пияни. Щеше да вземе някоя от по здравите лодки и да изчезне в нощта. Селена започна да се катери обратно. Палтото щеше да й трябва. Глупаци. Смятаха, че могат да я опитомят. Нея!

Подхлъзна се на едно влажно стъпало. Едвам сподави вика си и сграбчи решетките. Прокле, когато коляното й се удари в портата. Тя се вкопчи във вратата и притвори очи.

Това бе само вода.

Успокои сърцето си и остави краката си отново да намерят опора. Луната почти я заслепяваше. Бе толкова ярка, че звездите почти не се виждаха.

Знаеше, че може да избяга с лекота.

Но и че ще е глупаво да го прави. Кралят щеше да я намери по един или друг начин. Каол щеше да бъде разжалван. Принцеса Нехемия щеше да остане сама и...

Селена вдигна глава. Нямаше да избяга като обикновен престъпник. Щеше да се изправи срещу всички тях, включително и срещу краля, и да спечели честно свободата си. А и защо да не се възползваше от храната и тренировките, които й предлагаха безплатно? Освен това трябваше да подготви провизии за бягството си, което щеше да отнеме седмици.

Защо да бърза?

Селена се върна назад и взе наметалото си. Щеше да спечели. И тогава, ако й се наложеше да избяга от службата при краля. вече знаеше как.

Въпреки всичко Селена напусна с нежелание мястото. Бе благодарна на тишината в коридора, докато се катереше нагоре. Краката я заболяха от толкова много стълби.

Постъпваше правилно.

Скоро се озова между другите два портала. Какви ли разочарования я очакваха, ако минеше през някой от тях? Бе загубила интерес.

И тогава вятърът повя отново, толкова силно, че Селена отстъпи крачка назад. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха, когато пламъчето на свещта й се наклони към тъмнина, по-черна от останалите. Във вятъра се чуваше шепот на гласове, които й говореха на отдавна забравени езици. Тя потрепери и реши да провери какво има в другия портал — този, който бе от лявата й страна.

Да последва призрачни гласове навръх Самхейн нямаше да й донесе нищо хубаво.

Въпреки вятъра проходът бе топъл. С всяка следваща стъпка шепотите зад гърба й заглъхваха. Когато се изкачи по-нагоре, вече чуваше само звука от собственото си тежко дишане. До върха нямаше криволичещи проходи, само един прав коридор, който изглеждаше безкраен. Краката й вече бяха уморени, но тя продължи по него. След известно време с изненада чу музика.

Всъщност беше шум от голяма веселба. От прозорец или врата се процеждаше светлина.

Селена зави зад ъгъла и изкачи малко стълбище, което я изведе до много по-малък коридор. Таванът бе толкова нисък, че трябваше да се наведе, докато приближаваше светлината. Оказа се, че сиянието не идва от врата или прозорец, а от бронзова решетка.

Селена премигна и установи, че наблюдава отгоре пира в Голямата зала.

Дали тези тунели не бяха за шпиони? Тя се намръщи от това, което видя. Стотина души ядяха, пееха и танцуваха. Сред тях бе и застаналият до един старец Каол, който говореше.

И се смееше!

Щастието му я макара да се изчерви. Селена загаси свещта си и погледна към другия край на огромната зала. Забеляза още няколко решетки по тавана, но не видя някой да наднича иззад тях.

Сведе поглед към танцуващите. Сред тях имаше и няколко шампиони. Те бяха облечени добре, ала не достатъчно, че да прикрият неумението си в танците. Нокс, който се бе превърнал в неин спаринг-партньор, танцуваше прилично, може би една идея по-елегантно от останалите, но въпреки това на Селена й бе мъчно за дамите му. Но.

Останалите шампиони бяха тук, на пира, а тя — не. Селена се вкопчи в решетките и притисна лицето си към тях, за да огледа забавата по-добре. Видя още от тях край масата, дори хлапето Пелор, и то близо до Каол! Някакъв непохватен асасин!

Селена се озъби. Как смееха да й откажат да присъства на танците? Сърцето й успокои ритъма си чак когато тя не успя да открие Каин сред празнуващите. Явно държаха и него в клетка. Забеляза обаче престолонаследника, който танцуваше и се задяваше с някаква руса кифла. Искаше да го мрази, че не я е поканил. Вместо това обаче се улови, че го зяпа. Не желаеше да разговаря с него, а просто да го гледа, да наблюдава невероятната му грация, топлотата в очите му, която й напомняше за Сам. Наистина бе Хавилиард, но. въпреки това й се искаше да го целуне.

Селена се намръщи, когато танцът приключи и престолонаследникът целуна ръката на русата жена. Отдръпна се от решетката. Тук коридорът свършваше. Погледна надолу към пира и видя как Каол става и си проправя път към изхода на Голямата зала.

Ами ако провереше стаята й? Щеше да разбере, че не е в нея. А и бе обещал да й донесе нещо от пира.

Селена простена при мисълта за стълбите, които трябваше да изкачи, но взе свещта и се затича обратно към по-високия коридор, като навиваше преждата, докато ходеше. Спусна се бързо надолу, като взимаше по две стъпала наведнъж.

След това излезе от порталите и се стрелна към стълбите на собствената си стая. Малката светлинка се увеличаваше с всяка направена крачка. Ако Каол разбереше за тайния проход, щеше да я хвърли в тъмницата.

Особено предвид това, че проходът можеше да я изведе извън замъка!

Когато стигна покоите си, бе станала вир-вода. Изрита стола, затръшна каменната врата, спусна гоблена над нея и се хвърли на леглото.

След няколко приятни часа на пира, Дориан влезе в покоите на Селена, без да е сигурен какво точно може да намери в стаята на един асасин два часа след полунощ. Главата му бе замаяна от виното и бе много изморен от танците. Бе сигурен, че ако седне, ще заспи. Покоите й бяха тихи и тъмни. Той открехна вратата на спалнята й и надникна вътре.

Селена спеше на леглото си, но все още бе облечена в странната зелена рокля. Сега, когато бе легнала върху червената завивка, й отиваше повече. Златистата й коса бе разпръсната около главата й като ореол, а бузите й бяха поруменели.

До нея имаше разтворена книга, която сякаш очакваше да бъде прелистена. Той остана на прага, уплашен, че ще я събуди, ако направи и крачка повече.

Какъв асасин само. Дори не мръдна. Но в чертите й нямаше нищо, което да подсказва, че е убивала — нито следа от агресия или кръвожадност.

Някак я познаваше. И бе сигурен, че няма да го нарани. Знаеше, че в това нямаше никакъв смисъл, но го усещаше.

Когато говореха, си разменяха остри реплики, но въпреки това той имаше чувството, че може да й сподели всичко. Тя трябваше да чувства същото към него, защо иначе му бе казала за Сам? Който и да бе той. И сега Дориан се намери тук посред нощ. Тя флиртуваше с него, но дали бе истинско? В следващия момент чу стъпките на Каол, а миг по-късно стражът го дръпна за ръката.

Дориан бе достатъчно умен, за да не се противи и да се остави приятелят му да го изведе във фоайето. Двамата спряха на прага на залата.

— Какво правиш ти тук? — изсъска Каол.

— А ти? — отвърна Дориан. Опитваше се да говори тихо, но знаеше, че във въпроса му има повече смисъл. Каол непрекъснато го предупреждаваше колко е опасно да се навърта към Селена. Какво тогава търсеше той в покоите й по това време?

— В името на Уирда, Дориан! Тя е асасин. Моля те, кажи ми, че не си идвал тук и преди.

Принцът не можа да скрие усмивката си.

— Дори не искам да изслушам обясненията ти. Безразсъден идиот. Махай се!

Каол го сграбчи за яката. Дориан щеше да го удари, но капитанът бе твърде бърз. Докато разбере какво става, престолонаследникът се озова в коридора, а вратата се затръшна и заключи под носа му.

По някаква причина не спа добре тази нощ.

Каол Уестфол си пое дълбоко въздух. Какво търсеше тук? Имаше ли право да се отнася с престолонаследника на Адарлан по този начин, когато самият той действаше безразсъдно? Не можа да разбере защо се бе ядосал толкова, когато видя Дориан на прага. Не искаше да разбира. Не бе ревност, а нещо отвъд нея... нещо, което превръщаше приятеля му в някой друг, в непознат. Той бе сигурен, че тя е девица. Дали Дориан го знаеше? Вероятно щеше да го заинтригува още повече.

Той въздъхна и отвори внимателно вратата, като направи гримаса, когато тя изскърца жално.

Все още бе в роклята си и макар да бе красива, това не можеше да скрие истината за асасина. Виждаше се в здравата й челюст, в извивката на веждите, в съвършено неподвижната й фигура. Тя бе острие, изваяно от Краля на асасините, заспал звяр — пума или дори дракон, — а силата струеше от цялото й тяло. Той поклати глава и влезе в спалнята.

Тя отвори едното си око при звука на стъпките му.

— Още не е сутрин — измърка и се завъртя на другата страна.

— Донесох ти подарък. — Почувства се невероятно глупаво и за момент се изкуши да побегне.

— Подарък ли? — повтори тя по-ясно, след което се обърна към него и премигна.

— Нищо особено, раздават ги след края на празненството. Дай си ръката.

Тук излъга, поне донякъде. Наистина ги раздаваха, но само на придворните дами — той бе отмъкнал една от кошницата. Повечето от жените никога не ги носеха — най-много да ги подхвърлят на любимите си слугини.

— Дай да видя — лениво протегна ръката си тя.

Каол бръкна в джоба си и извади подаръка.

— Ето. — И го постави върху дланта й.

Тя го разгледа и се усмихна сънено.

— Пръстен. — Сложи си го. — Много е хубав.

Бе обикновен — направен от сребро, единствената му украса бе аметист. Повърхността на скъпоценния камък бе гладка и светеше към асасина като пурпурно око.

— Благодаря ти — каза тя и клепачите й се затвориха.

— В рокля си, Селена. — Беше се изчервил като домат.

— Ще се преоблека след малко. — Нямаше да го направи. — Само да подремна...

И после заспа с ръка на сърцето. Пръстенът блещукаше в тъмното. Капитанът въздъхна сърдито, след което взе една завивка и я метна отгоре й. Бе изкушен да махне пръстена от ръката й.

Но изглеждаше някак умиротворена с него. Той почеса врата си, все още пламнал, и излезе от стаята й.

През цялото време не спря да мисли как да обясни на Дориан всичко това.