Стъкленият трон

20.

Селена затвори книгата и въздъхна. Какъв ужасен завършек. Стана от стола, без да е сигурна какво точно прави и излезе от спалнята си. Искаше да се извини на Каол, когато той ги видя да се дуелират с Нехемия, но поведението му. Селена започна да крачи напред-назад из стаите си. Той имаше по-важна работа от това да надзирава най-опасния престъпник на света, нали? Не й бе приятно да бъде жестока, но. Каол си го заслужаваше.

Наистина бе постъпила като глупачка, задето му спомена за повръщането. И всичките ужасни неща, което му наговори. дали й вярваше, или я мразеше? Селена погледна към ръцете си и видя, че пръстите й са почервенели от стискане. Как бе успяла да се превърне от най-опасния затворник на Ендовиер в такава разтревожена глупачка?

Имаше си по-сериозни поводи за безпокойство — като изпитанието утре. А и онзи мъртъв шампион. Вече бе оправила пантите на вратите си, така че да скърцат шумно при всяко отваряне. Ако някой влезеше в стаята й, тя щеше да разбере отрано. А и бе успяла да превърне няколко фуркета и калъп сапун в миниатюрен нож. По-добре от нищо, особено ако онзи убиец си падаше по кръвта на шампиони.

Заповяда си да се успокои и отиде в игралната зала. Можеше да поиграе сама на билярд или карти, но...

Селена погледна към пианото. Обичаше да свири. Обожаваше музиката и това как може да лекува и да кара всичко да изглежда възможно и героично.

Внимателно, все едно пристъпва към спящ човек, Селена приближи огромния музикален инструмент. Повдигна дървения капак и направи гримаса от начина, по който той изскърца. Разгледа гладките бели клавиши от слонова кост, а после и черните, които приличаха на процепи между зъби.

Някога бе добър музикант. Дори повече от добър. Аробин я караше да свири всеки път, когато се видеха.

Запита се дали той знае, че е излязла от мините. Нямаше ли да се опита да я освободи? Тя все още не смееше да мисли за това кой я бе предал. След като я хванаха, нещата станаха толкова бързо — за две седмици тя изгуби Сам, свободата си, а и нещо от себе си. Сам. Какво ли щеше да каже той за всичко това? Ако бе жив, когато я заловиха, щеше да я освободи от тъмниците преди кралят да разбере, че е вътре. Но и той като нея бе предаден. И понякога отсъствието му бе толкова болезнено, че тя забравяше да диша.

Докосна един от ниските тонове. Отекна дълбоко, изпълнен с ярост и печал.

Бавно и внимателно засвири простичка мелодия с горните клавиши. Ехото от музиката извика спомени от дълбините на съзнанието й. Покоите й бяха толкова тихи, че дори музиката бе натрапчива. Селена раздвижи дясната си ръка и продължи. Бе мелодия, която свиреше толкова често, че Аробин й се караше, за да изпълни друго. Изсвири още един акорд, а после и още един, и добави няколко сребърни ноти с дясната си ръка. Натисна веднъж педала и всичко приключи.

Дориан се бе подпрял на прага и стоеше като хипнотизиран. Селена свиреше от известно време с гръб към него. Запита се кога ще го забележи или дали изобщо ще спре. Нямаше нищо против да я слуша завинаги. Бе дошъл с идеята да се закача с опитен асасин, а вместо това намери млада жена, която излива душата си в музика. Дориан се отдели от стената. При все целия си опит на асасин, тя не го забеляза, докато не застана на пейката зад нея.

— Свириш много хуба...

Пръстите й удариха клавишите и се разнесе ужасно дрънчене. Докато види кой е, вече бе изминала половината път до билярдната маса. Той можеше да се закълне, че очите й са навлажнени.

— Какво правиш тук?

Селена погледна към вратата. Наистина ли смяташе да го набие с билярден стик?

— Каол не е с мен — усмихна се той, — ако питаш за това.

— Извинявай, че те прекъснах.

Запита се какво ли я притеснява, понеже се бе изчервила като ягода. Това изглеждаше прекалено човешка емоция за Асасина на Адарлан. Може би планът му да се закача все пак не се бе провалил.

— Свиреше толкова красиво, че.

— Няма проблем. — Тя отиде до един от столовете, а Дориан застана на пътя й. Ръстът й бе среден и той я огледа от глава до пети. Извивките на тялото й бяха повече от съблазнителни.

— Какво търсиш тук? — повтори тя.

— Имахме среща за тази нощ — усмихна се лукаво той — не помниш ли?

— Реших, че е шега.

— Аз съм престолонаследникът на Адарлан. Никога не се шегувам.

С тези думи принцът седна на стола до огъня.

— Разрешено ли ти е изобщо да си тук?

— Разрешено? Моля ти се. Аз съм принцът, мога да правя каквото си поискам.

— Но аз съм Асасинът на Адарлан.

Той нямаше да трепне, дори да го набучеше на шиш с някой от тези билярдни стикове.

— И доста повече, ако съдя по музиката ти.

— Какво имаш предвид?

— Ами — отвърна той, като се опита да не потъва в прекрасните й загадъчни очи, — не мисля, че обикновен престъпник може да свири така. Изглежда, че все пак имаш душа.

— Разбира се, че имам душа. Всички имаме душа.

Все още бе изчервена. Дали не я караше да се чувства неудобно? Потисна усмивката си. Това бе толкова забавно!

— Харесаха ли ти книгите?

— Много бяха хубави — отвърна тихо тя — направо прекрасни.

— Радвам се да го чуя.

Погледите им се кръстосаха и тя отстъпи зад стола. Все едно той бе асасинът!

— Как вървят тренировките? Другите състезатели тревожат ли те?

— Отлично — отвърна тя, но ъгълчетата на устата й увиснаха надолу — и не. След днешния ден едва ли някой повече ще тревожи някого.

Отне му миг, преди да разбере, че тя говори за убития в опита си за бягство шампион. Тя прехапа долната си устна съвсем за малко, колкото за един удар на сърцето, а след това попита:

— Каол ли даде заповедта да убият Свен?

— Не — отвърна той, — татко нареди да разстрелят всеки, който се опита да избяга. Не смятам, че Каол би дал такава заповед. — Не бе сигурен защо добави последното. Стъкленият й поглед обаче изчезна. Когато тя не каза нищо повече, Дориан попита уж между другото — А с Каол как се разбирате?

Съвсем невинен въпрос!

Тя сви рамене, а той се опита да не търси скрито значение в жеста.

— Добре. Мисля, че малко ме мрази, но предвид поста му не съм изненадана.

— Защо мислиш, че те мрази? — По някаква причина не успя да го отрече.

— Понеже съм асасин, а той е капитан на стражата, който трябва да наглежда бъдещия кралски шампион.

— Иска ли ти се да бе другояче? — попита той.

Това вече не бе толкова невинно. Тя се приближи към стола и сърцето му прескочи един удар.

— Кой би искал да бъде мразен? Но предпочитам да бъда мразена пред това да съм невидима. Което няма значение. — Не прозвуча особено убедително.

— Самотна ли си? — зададе въпроса, преди да успее да се овладее.

— Самотна? — Тя го погледна отвисоко и след цялото това увещаване седна. Той с мъка потисна порива да прекоси разстоянието между тях, за да провери дали косата й е толкова копринена, колкото изглежда. — Не. И преди съм оцелявала самичка. Стига да имам нещо за четене.

Той погледна към огъня и се опита да не мисли за това къде бе била допреди броени седмици и каква ли самота е изпитвала там. В Ендовиер нямаше книги.

— И все пак едва ли е приятно да си бъдеш единственият спътник през цялото време.

— И какво би направил по въпроса? — засмя се тя. — Предпочитам да е така, а не да ме гледат като твоя любовница.

— Че какво лошо има в това?

— Вече съм известна като асасин. Не ми трябва да съм известна с това, че споделям ложето ти. — Той се задави, но тя продължи. —

Трябва ли да обяснявам защо, или е достатъчно да кажа, че не приемам злато и скъпоценности като награда за привързаността си?

— Няма да споря за морал с един асасин — изръмжа той. — Нали се сещаш, че нямаш угризения да приемаш злато, за да убиваш?

— Можеш да си тръгваш. — Погледът й внезапно се вкамени и тя посочи вратата.

— Гониш мен? — Не знаеше дали да се разсмее, или да се разкрещи.

— Мога да извикам Каол, за да го питам какво мисли по въпроса.

Тя скръсти ръце. Знаеше, че е спечелила. А може би й бе забавно да го дразни.

— Защо ме изхвърляш от стаята си, задето казах истината? Ти току-що ме нарече развратник. — От векове не се бе забавлявал толкова. — Я разкажи нещо повече за себе си. Къде научи да свириш на пиано така? И каква бе тази мелодия? Звучеше толкова тъжно. Да не е била посветена на таен любим? — Той й намигна.

— Научих се да свиря с много упражнения — отвърна тя и тръгна към вратата. — И да — добави рязко, — за любим беше.

— Хей, че сме сърдити тази вечер — тръгна подире й Дориан. Спря на около крачка от нея и усети пространството между тях интимно.

— Не като следобеда.

— Аз не съм ти играчка — приближи внезапно тя. — Не съм нещо, купено от карнавал, с което да си докараш приключения в скучния живот. Предполагам, затова ме избра за свой шампион, нали?

Той зяпна и отстъпи крачка назад.

— Какво?

Не успя да измисли нищо повече.

Тя мина покрай него и се тръшна в едно кресло. Поне не си тръгваше.

— Наистина ли смяташ, че не загрявам защо дойде тук. От ясно по-ясно е, че някой, който ми препоръчва „Короната на героя" мечтае за приключения?

— Е, аз не те имам за приключение — промърмори той.

— Сериозно? Замъкът ви е толкова вълнуващ, че присъствието на Асасина на Адарлан е нещо обичайно? Нещо, което няма да изкуши един приклещен от дворцовите интриги принц? И за какво е цялото това състезание, ако мога да попитам? Вече съм във властта на баща ти. Няма да ставам и шут на сина му!

Сега бе негов ред да се изчерви. Дали някой някога му бе говорил така? Родителите му може би, както и някои от възпитателите. Но никога млада жена.

— Знаеш ли с кого разговаряш?

— Скъпи ми малък принце — изръмжа тя, докато разглеждаше ноктите си, — ти си самичък в покоите ми и много далеч от вратите. Мога да ти кажа каквото си искам.

Той избухна в смях. Тя стана и се взря в него, наклонила глава на една страна. Бузите й пламнаха и така накараха очите й да заблестят още по-ярко. Само да знаеше какво би направил с нея, ако не бе асасин...

— Ще си тръгна — накрая се съвзе той и се запита може ли наистина да рискува да си навлече гнева на Каол и баща си и да понесе последиците от лекомисленото си поведение, — но ще се върна. Скоро.

— Не се и съмнявам — отвърна сухо тя.

— Лека нощ, Сардотиен. — Той огледа покоите й с усмивка. — Я ми кажи нещо за довиждане. Този твой таен любим в замъка ли живее? Разбра, че е казал не каквото трябва, веднага щом очите й помръкнаха.

— Лека нощ, принце — отвърна студено тя.

— Не исках. — поклати глава Дориан.

Тя просто му махна с ръка и се загледа в огъня. Той разбра, че присъствието му не е желано и се отправи към вратата. Ехото от стъпките му отекваше в притихналата стая.

Бе на прага, когато тя отрони:

— Казваше се Сам.

Все още гледаше към огъня. Казваше се.

— Какво се случи?

— Почина — усмихна му се тъжно тя.

— Кога? — отвърна той. Никога нямаше да си позволи да я закача, ако знаеше.

Преди тринайсет месеца почти изхриптя тя.

На лицето й се изписа такава болка, че стомахът му се сви.

— Съжалявам — прошепна той.

Тя сви рамене, все едно можеше да прогони тъгата в блесналите на светлината на пламъците й очи.

И аз — отвърна също шепнешком тя и отново се загледа в камината. Дориан усети, че наистина е пресрочил престоя си за тази вечер и се прокашля.

— Успех в изпитанието утре.

Тя не отговори нищо, докато той излизаше.

Не можеше да прогони навяващата печал музика от ума си, дори когато разгледа списъка с булки на майка си, дори когато зачете книга в нощта.

Дори когато заспа.