Свещеният меч

25

Докато Джуд слушаше за катастрофата, лицето му стана пепелявосиво, мускулите на долната му челюст се изпънаха. Той затвори очи и прошепна:

— Може ли да сляза от колата?

Бен кимна. Чудеше се какво да очаква от младежа. И преди му се бе налагало да съобщава лоши новини. Никога не беше приятно, но хората реагираха различно. Понякога изпадаха в пълен шок или рухваха физически. Друг път отричаха, яростно и агресивно. Сякаш застрелването на вестоносеца само по себе си носеше облекчение. Бен разбираше това. Той също го бе преживявал, и то неведнъж.

Джуд отвори рязко вратата на маздата и излезе навън. Закрачи в кръг по заскрежената трева. Лицето му бе изкривено от болка, дъхът му излизаше с хрипове от гърдите. Той се обърна към колата и извика с прегракнал глас:

— Ти пък откъде знаеш, по дяволите? Кажи ми! Защо точно ти идваш да ми го съобщиш?

— Присъствах, когато се случи — отвърна тихо Бен. — Много съжалявам.

Джуд клатеше глава като обезумял.

— Не, не, не! Не може да бъде, абсурд! — Той извади телефона си от джоба на якето и започна трескаво да натиска клавишите.

Бен знаеше кой номер набира.

— Вкъщи няма никой, Джуд.

Младият мъж държеше телефона до ухото си, прегърбен напред в очакване на отговор. Надяваше се с цялото си същество, че всичко ще се окаже една жестока шега. След малко затвори, но после, изглежда, му хрумна нещо и той избра нов номер. За миг лицето му просветна.

— Не, не! Почакай! Имам съобщения!

— Всичките са от мен, Джуд — заяви Бен.

Джуд му махна да замълчи. С всяко изслушано съобщение лицето му ставаше все по-бледо, сякаш надеждата беше цвят, който бавно напускаше тялото му.

Ръката, с която стискаше телефона, се свлече безжизнено надолу. Той се подпря на стената, прегърби се още повече, после изведнъж се наведе напред и започна да повръща с всички сили.

Бен слезе от колата, отиде при него и сложи ръка върху рамото му.

— Съжалявам.

— Но това е невъзможно! — извика Джуд през бликналите сълзи. — Никога повече да не ги видя? Не, изключено!

— Сега са на едно по-добро място — каза Бен.

Джуд се извърна към него и го прониза със зачервените си очи.

— Ти да не би да вярваш, че съществува рай?

Бен не отговори. Не знаеше какво да вярва. Замълча и за няколко минути остави младежа насаме със себе си. Облегнат на маздата, той запали цигара и проследи с поглед дима, който бе отнесен от студения вятър. Чудеше се по какъв начин да разкаже на Джуд останалото. Обяснението, че катастрофата не е била нещастна случайност, му се струваше по-трудно от новината за смъртта на родителите му.

— Няма как да си тръгна — заяви накрая Джуд. — Дойдохме с колата на Роби, но той е пиян и не може да кара. Ще ме върнеш ли обратно?

— Затова съм тук — отговори Бен. — Отиди да си събереш нещата.

— Нещата ми не са от значение.

— Напротив. Отиди и ги вземи.

— Трябва да кажа на Роби какво се е случило.

— Добре, но побързай.

Джуд сведе глава и тръгна бавно към къщата, като бършеше очи с длан. Бен се чувстваше виновен, както и бе очаквал. Сигурно цял месец щеше да си задава въпроса дали по най-добрия начин бе съобщил новината на Джуд. А може би нямаше добър начин. Той пусна Рошльо да потича из двора и допуши цигарата си. Кучето започна да души наоколо, като вдигаше крак на всичко, което му се изпречеше.

След няколко минути Джуд излезе от къщата с раница в ръка. Очите му бяха още по-зачервени от преди. Без да продума, той пъхна раницата в багажника и седна на седалката до шофьора. Рошльо се метна в краката му.

— Готов съм — прошепна момчето. — Да вървим.

Маздата заподскача по коларския път към шосето.

Джуд продължаваше да мълчи, докато двамата пътуваха в мрака. Мъглата над блатата се сгъстяваше, видимостта беше под двайсет метра. Бен гледаше съсредоточено пред себе си. Отоплението работеше с пълна сила и изпълваше купето с горещ застоял въздух.

До него Джуд се повъртя неудобно на седалката, след което напипа ръчката и свали облегалката си назад.

— Трябва да поспя — каза той. — Събуди ме, като стигнем в Оксфордшър.

— Не отиваме там — отвърна Бен и се подготви психически за онова, което щеше да последва.

Джуд подскочи като ужилен.

— Какво говориш? Къде отиваме тогава?

— Не мога да те закарам вкъщи, Джуд.

— Не разбирам. Ти ме увери, че си дошъл да ме вземеш.

— Да, но не уточних къде смятам да те заведа.

Джуд се намръщи.

— Я чакай малко…

— Слушай, Джуд, още не съм ти разказал всичко.

— Направи го тогава.

— За мен това не е никак лесно…

— Кое? Какво?

Бен отмести очи от шосето и го погледна.

— Смъртта на родителите ти не беше случайност — заяви той.

— Но ти току-що спомена, че са загинали в катастрофа! — отвърна изненадан Джуд.

— Така е. Но в катастрофа, предизвикана от друг човек. Нарочно.

— Искаш да кажеш, че са убити! — избухна Джуд. — Но защо?

— Заради работата на баща ти.

— Убили са го, защото е викарий?

— Не, заради нещо друго, върху което е работил с още няколко души. Таен проект, който е предизвикал гнева на група лоши хора. Те са решили да навредят на семейството ти.

— Какъв проект? — извика Джуд. — Какви лоши хора? Баща ми беше енорийски свещеник! Това са пълни глупости! Какъв си ти, някаква шибана откачалка ли?

— Иска ми се да бях — отвърна с равен тон Бен. — Иска ми се нищо от станалото да не беше истина. Но независимо дали ми вярваш, баща ти би желал да те опазя от беда. Той знаеше, че има неприятности, и потърси помощта ми.

— Защо? — попита настойчиво Джуд.

— Защото работата ми е да помагам на хората. Няма да ти позволя да отидеш там, докато не разбера какво става.

— Но аз трябва да се върна! Настоявам да ги видя!

— Не, Джуд.

— А погребението?

— Съжалявам — заяви Бен.

Очите на Джуд заблестяха в мрака.

— Значи не мога да отида на погребението на собствените си родители?

— Каквото и да направиш, няма да ги съживиш.

— Да го духаш!

— Благодаря.

— И къде си мислиш, че ме водиш?

— Във Франция — обясни Бен. — Имам къща в Нормандия. Там ще бъдеш в безопасност.

Джуд го изгледа подозрително. След кратко мълчание промърмори:

— Родителите ми никога не са споменавали човек на име Бен.

— Познавахме се отдавна, преди да се родиш. Бяхме състуденти.

Джуд не сваляше очи от него.

— И очакваш да ти повярвам без каквито и да е доказателства? Смяташ, че ще ме заведеш някъде във Франция, просто ей така? Няма да стане. Освен това — добави той — не мога да пътувам извън страната, защото нямам паспорт.

— А от Нова Зеландия как се прибра, с плуване ли? — попита Бен. После добави с по-мек тон: — Виж, Джуд, всичко ще мине много по-лесно, ако ми съдействаш. Позволи ми да ти помогна.

— Не се нуждая от помощта ти! Искам да се върна у дома. Спри колата!

Бен продължи да кара, без да каже дума.

— Не ме ли чу? — изкрещя Джуд. — Спри шибаната кола! Веднага!

Той не отговори и Джуд посегна към волана. Бен го плесна през ръката и го блъсна обратно на седалката. Кучето залая бясно. Джуд замахна с юмрук и улучи Бен в челюстта.

Ударът беше силен и за момент Бен усети, че му причернява. Джуд посегна отново към волана, но този път той не успя да му попречи. Колелата нагазиха в преспите сняг до шосето и маздата поднесе. С огромно усилие Бен овладя колата и спря, преди да се забият в каменната стена отстрани. Двете предни гуми затънаха в канавката и двигателят угасна.

— Е, браво! — ядоса се Бен и разтри мястото, където го бе ударил Джуд. — Това беше наистина зряла постъпка.

Джуд мълчеше. Преди Бен да може да реагира, той отвори вратата и изскочи от колата.

— Джуд! — извика Бен.

Но младият мъж вече тичаше с всички сили в мрака. Кучето се втурна с весел лай навън, сякаш участваше в игра, измислена специално в негова чест.

Бен изруга гневно и отвори със замах вратата си.

— Джуд! — изкрещя той. — Джуд! — Гласът му заглъхваше в непрогледната мъгла. — По дяволите! — Нямаше друг избор, освен да го последва.

Бен се затича, колкото го държаха краката. Обраслият с мъх каменист склон се изкачваше стръмно нагоре. Джуд вече бе потънал в мрака и Бен изпита ужас при мисълта, че го е загубил. Той побягна още по-бързо. Леденият порив на вятъра разтвори за миг мъглата пред него. В далечината се виждаше Джуд, който скачаше като обезумял от камък на камък. Бен отново го извика по име. Джуд не се обърна и изчезна в мъглата.

Бен продължаваше да тича, като се препъваше по неравната планинска пътека. Под обувките му скърцаха камъчета. Натам ли бе тръгнал Джуд? Той се спря и се заслуша. Малко под него, някъде вляво, се чу кучешки лай и Бен разбра, че младежът е сменил посоката.

Погледна към склона и го зърна на двайсетина метра по-надолу, едва различим в мъглата. Беше се заковал на място. Пътят му бе препречен от гъсти храсти и купчина огромни камъни, вероятно паднали преди векове от гигантско свлачище.

Явно не бе забелязал Бен над себе си. Поколеба се за момент, после се закатери по камъните, сякаш вярваше, че оттам е верният път за бягство и че от другата страна го чака кола, която ще го откара вкъщи.

Бен се втурна по склона. Преди Джуд да бе изминал няколко метра, той се метна на гърба му, сграбчи го за двете ръце и го свали на земята.

— Накъде си въобразяваш, че си тръгнал?

Джуд се съпротивляваше яростно в желязната хватка на Бен и го обсипваше с ругатни, докато се опитваше да се измъкне. Бен обаче го стискаше здраво.

— Май си твърдо решен да създаваш проблеми.

— Пусни ме! Ти си напълно побъркан!

— А ти си едно упорито, разглезено копеле.

В същия миг първият куршум рикошира от камъка, който се намираше само на сантиметри от главата на Бен.