Свещеният меч

48

Казваше се Дария Пинятели. На двайсет и осем, родом от Неапол. Беше мургава и много привлекателна, с искрящи очи, безупречни зъби и фигура, която можеше да предизвика верижна катастрофа на някой оживен италиански булевард.

Преди десетина години Дария бе открила, че ще изкарва повече пари от красотата си, отколкото ако помага на родителите си в малката им шивашка работилница. Все още не беше най-скъпо платената проститутка в Неапол, но нямаше нищо общо с дрогираните момичета, които се мотаеха из тъмните улички и бяха готови на всичко за един сандвич. Дария беше разумна и предпазлива. Държеше на личното си достойнство, можеше да си позволи да подбира клиентелата си и не правеше компромиси. Освен това беше предана католичка, която не виждаше никакво противоречие между вярата и избраната от нея професия.

Англичанинът я бе забелязал за пръв път, когато я бяха довели заедно с няколко други момичета на острова. Трябваше да обслужат група клиенти в нещо като пристройка към усамотената вила. Дария го видя как я наблюдава от прозореца на главната къща и веднага си каза, че този възрастен, видимо тъжен и самотен мъж не е като грубите животни, при които я бяха повикали. Начинът, по който я гледаше, й подсказваше, че я харесва. Тя бе чула мъжете да го наричат „господин Лукас“. Явно беше собственикът на вилата и отговаряше за всичко. Подобно на своите колежки, Дария беше благоразумна и не си навираше носа в чужди работи.

Оттогава малкият контингент на няколко пъти бе пресичал с моторница залива до вилата. Там се отнасяха добре с тях, плащаха им щедро с чисто нови, шумолящи банкноти, каквито очевидно не липсваха, черпеха ги с вино и шампанско. Всеки път Дария беше с различен мъж. Клиентите често се сменяха, но както и за останалото, Дария не се интересуваше защо.

Телефонното обаждане от предишния ден никак не я изненада. Господин Лукас искаше да се срещне насаме с нея. Пред апартамента й спря автомобил, за да я откара до пристанището. Мекото декемврийско време й позволяваше да облече лека рокля, която все пак не разкриваше твърде много. Господин Лукас дойде да я посрещне до портала на вилата. Беше по сатенен халат, за който тя веднага му направи комплимент.

Отначало домакинът изглеждаше притеснен и Дария си помисли, че може би страда от безсъние. Много от богатите й клиенти бяха стресирани бизнесмени, търсещи утеха. Когато го хвана подръка и се остави да я въведе в хладната обстановка на вилата — навсякъде се виждаха растения, картини и скъпи антики — той сякаш се поотпусна. Господин Люкас. Харесваше му начинът, по който името му се изтърколваше от устата й. Дария се изкиска и му се извини за лошия си английски. Той се усмихна и каза галантно:

— Напротив, английският ти е очарователен. Моля те, наричай ме Пенроуз.

Някъде в дълбините на вилата Пенроуз я отведе в разкошно обзаведения си кабинет, в който имаше огромно бюро и още по-внушително кожено кресло. Доста перверзно, помисли си Дария, но той отвори страничната врата и я покани в съседната спалня. Нещо й подсказваше, че господин Лукас прекарва голяма част от времето си в двете стаи. Кои ли бяха всички онези мъже? Какво вършеха за него? Нямаше съмнение, че Лукас е ужасно богат и влиятелен. Спалнята беше не по-малко пищна от кабинета, с голямо легло, мраморен под и скъпи предмети.

Пенроуз седна на леглото и посочи роклята й.

— Свали я.

Дария се подчини. Коприната се свлече безшумно около глезените й, тя я прекрачи и застана срещу него по дантелено бельо. За случая беше избрала червено, за да отива на обувките й.

Пенроуз я огледа от глава до пети и усети как пулсът му се ускорява. Какво тяло! Вече беше решил да я засипе с пари, с пачки банкноти от многото си кожени чанти, скрити под леглото. После щеше да я накара да съблече бавно другите си дрехи и…

Сапуненият мехур на фантазиите му изведнъж се спука. Той сбърчи чело. Наведе се напред и изви шия, за да я огледа по-отблизо. Но нима това беше… Да!

— Свали го! — каза строго той и посочи нагоре. — Свали го, веднага!

Дария се усмихна, посегна зад гърба си и напипа закопчалката на сутиена.

— Не! Не това! — извика Пенроуз. — Другото… нещо! — От чара и добрите му обноски не бе останала и следа. Лицето му почервеня, очите му искряха от омраза. Дария се смути. Къде бе сбъркала? Той продължаваше да сочи. — Разкарай тази гадост от очите ми!

Сбърчила вежди, тя чак сега разбра, че господин Лукас има предвид златното кръстче на шията й. Беше го носила цял живот, вярваше, че я закриля от неприятности.

А днес Дария Пинятели определено се нуждаеше от закрила. Срещата с англичанина започваше да я притеснява.

— Чуваш ли какво ти казвам, кучко? Свали го!

Въпреки професията си Дария не се оставяше да я третират като куче и нямаше никакво намерение да му се подчини. Беше доста темпераментна и не смяташе да мълчи. От устата й изригна вулкан от ругатни на италиански. Даде му да разбере, че няма да го свали за нищо на света. Ако искаше да я чука, трябваше да се примири с кръстчето. В противен случай можеше да върви по дяволите и да си намери някоя друга.

Пенроуз не откъсваше очи от шията й. Лицето му се изкриви в гримаса. Как смееше тази мръсна християнска кучка да му държи такъв тон? В пристъп на сляпа ярост той скочи от леглото и се хвърли върху нея. Блъсна ръцете й встрани и посегна към кръстчето. Пръстите му се свиха около златната верижка и я дръпнаха с всичка сила.

Дария извика от болка, когато тънката верижка се впи в плътта й. Инстинктивно отстъпи назад и изтръгна накита от пръстите му, преди той да успее да го скъса. После го обля с нов поток от ругатни.

— Край, тръгвам си. За какъв се мислиш, нещастник такъв! Заведи ме до лодката!

Пенроуз вдигна треперещата си ръка и видя кръвта, която се стичаше от порязаните му пръсти. В това време Дария крещеше като луда насреща му.

Каква кучка! Мръсна, отвратителна, малка…

Пенроуз ококори очи. Стисна зъби, бръкна с окървавената си ръка под гънките на халата и извади лъскавия пистолет. Допреди малко си бе играл с него, наслаждавайки се на неограничената си власт. Можеше да направи всичко, което поискаше, и никой на този свят не бе в състояние да го спре.

Когато видя оръжието и безумния блясък в очите му, Дария изпищя. Опита се да избяга към вратата, но още докато се обръщаше, трясъкът от изстрела изпълни стаята и ударът на куршума я запрати брутално към стената. Тя се строполи на пода. Цялото й тяло трепереше, от раната в хълбока й бликаше тъмна кръв.

Не особено точно попадение, помисли си Пенроуз, но все пак стреляше за пръв път. Сега вече знаеше усещането, а най-много му харесваше откатът на оръжието, който се предаваше от дланта по китката, чак до рамото. Прииска му се да го изпита още веднъж. Пристъпи към пищящата жена, приближи дулото до нея и дръпна спусъка. От пистолета излезе искра, разнесе се гръм. Струя кръв опръска лицето му.

Куршумът бе разкъсал гърлото на Дария. Писъците й преминаха в задавено гъргорене. Пенроуз произведе трети изстрел, главата й се отметна назад и се удари в пода. Между веждите й имаше правилна кръгла дупка.

Ставам все по-точен, каза си той. Просто ми трябва практика.

Ушите му пищяха от изстрелите, във въздуха се носеше остра миризма на кордит. Той се наведе над трупа и с възхищение констатира, че третият куршум бе отнесъл цялата задна част на черепа. Облиза устни и усети соления вкус на кръвта й.

Кой щеше да почисти цялата мръсотия? Не и Пенроуз, това беше сигурно.

Рекс О’Нийл тъкмо разговаряше по телефона със Стив Кътър, който го уведоми, че в Йерусалим няма и следа от Хоуп и Аръндел.

— Връщай се тук — заяви примирено О’Нийл.

Каква каша само. Той отдавна бе спрял да пресмята астрономическите финансови загуби, които операцията носеше на „Тримбъл Груп“.

Докато затваряше телефона, откъм кабинета на Пенроуз се чуха викове.

— Сега пък какво? — промърмори раздразнено той.

След малко от там се разнесе женски писък. О’Нийл се заслуша.

Безпогрешният трясък на изстрела го уплаши. Какво, по дяволите, ставаше? Той вече тичаше по коридора към кабинета на Пенроуз, когато бе произведен вторият изстрел. Нахлу вътре точно в мига, в който откъм съседната стая долетя трети оглушителен гръм.

Зашеметен, О’Нийл блъсна вратата на спалнята и замръзна на място. Погледна надолу и забеляза локвата кръв в краката си. Отмести очи встрани и зърна окървавения труп на красивото младо момиче на пода. Вдигна глава и видя насреща си Пенроуз Лукас, с разчорлена коса и пръски от кръв по лицето.

— Какво… — започна О’Нийл. — О, не. Не! — Думите заседнаха в гърлото му.

— Много е просто — заяви Пенроуз и размаха пистолета във въздуха. — Помолих я да го свали и тя отказа. Какво друго можех да… Хей, О’Нийл! Къде отиваш?

Рекс О’Нийл излезе от спалнята и пресече кабинета, като се бореше да не повърне. Затръшна вратата и се затича по коридора, оставяйки кървави следи след себе си. Когато стигна до стаята си, се облегна на стената и си пое дълбоко въздух. После заключи вратата и извади телефона си.

Този път избра номера.