Свещеният меч

41

Бен не проникваше за пръв път в чуждо жилище посред нощ, но ключът от къщата на отец Лалик улесняваше значително задачата му. След като паркира колата далече от мястото, той се запромъква безшумно през градината. Носеше ръкавици от телешка кожа, взети назаем от Жак Рабие, и малко фенерче в джоба си. Чантата със скъпоценното писмо, което бе твърдо решил да не показва на Джуд, беше скрита под предната седалка на реното.

Приклекнал зад храстите в градината, Бен дръпна нагоре ръкава на якето си и се втренчи в светещите стрелки на часовника. Минаваше три часът. Навън духаше леден северен вятър, който огъваше клоните на дърветата. Бен се спря за момент, за да огледа прозорците на горния етаж. Според подробната скица, начертана от Рабие, там се намираше стаята на страховитата икономка. Всички прозорци бяха тъмни. Церберът явно си беше в леглото и спеше дълбоко.

Бен пристъпи внимателно към задната врата. Беше намазал стария железен ключ обилно с грес, за да не изскърца в бравата. Мушна го в ключалката и бавно го завъртя. Вратата се отвори безшумно. Бен влезе и изчака няколко секунди, докато очите му свикнат с непрогледния мрак. Заслуша се. Ако не се брояха тиктакането на големия часовник в коридора и свиренето на вятъра отвън, тишината беше пълна.

Бен беше запаметил наизуст вътрешното разположение на къщата. В края на коридора имаше задно стълбище от двете страни с по една врата. Дясната водеше към салона, а лявата — към друго стълбище, което слизаше към избата, превърната отчасти в домашен кабинет на отец Лалик. Тъкмо натам се бе насочил Бен. Когато вратата се затвори зад гърба му, той включи фенерчето и заслиза тихо по изтритите каменни стъпала.

В избата все още се съхраняваше внушителна колекция от вина; в полумрака се виждаха стелажи, отрупани с прашни бутилки. Фабрис Лалик положително е обичал да си пийва, помисли си Бен, когато лъчът на фенерчето му освети празна винена чаша и отворена бутилка бордо на малката масичка до стелажите. Последното питие на мъртвеца.

В другия край на избата се намираше кабинетът на свещеника, обзаведен с типично френски усет за стил и уют. Бюрото беше масивна дъбова антика, върху канапето артистично бяха нахвърляни възглавници, персийският килим беше разръфан по краищата. Имаше и декоративна кадифена завеса, привързана със златисто въже с пискюл.

Когато освети кабинета с фенерчето си, Бен забеляза колекцията от картини по стените — пастелна рисунка на коне в ливада, скица с въглен на селска църква и два пейзажа. Всички носеха един и същ подпис: Ф. Лалик. Свещеникът определено бе притежавал талант. Същото не можеше да се каже за автора на поставения в пищна позлатена рамка портрет на папата, окачен над бюрото до голямо разпятие.

Бен насочи фенерчето към бюрото. На плота сега нямаше нищо, освен портативен телефон, но върху полираната повърхност ясно се виждаха следите от гумените крачета на компютър. Най-вероятно машината все още се намираше сред веществените доказателства в близката префектура, със снети от нея пръстови отпечатъци и изваден харддиск. Съдържанието му навярно бе картотекирано и съхранено за вечни времена като свидетелство за огромното падение на свещеника.

В този момент на Бен му се стори, че чува шум от горния етаж. Моментално загаси фенерчето и застана неподвижен в пълния мрак, наострил уши. Дали бе доловил изскърцване на врата, или някой ходеше из къщата? А може би просто един от капаците на прозорците се блъскаше на вятъра? Той изчака няколко минути и след като шумът не се повтори, запали отново фенерчето и продължи огледа на бюрото. Беше голямо и симетрично, с широко централно чекмедже и по четири по-малки от двете страни. Общо девет. Бен издърпа средното чекмедже и се разрови из безразборно натрупаните вътре книжа. Не откри нищо интересно.

Следващите седем чекмеджета се оказаха също толкова разхвърляни. Или отец Лалик бе обичал безпорядъка, или полицаите бяха претърсили напосоки вещите му, търсейки още улики за престъпленията му. Но ако се бяха надявали в писмата от енориашите, в сметките и църковните тефтери да открият следи към цяла педофилска мрежа, оперираща в Средните Пиренеи, вероятно бяха останали горчиво разочаровани. Изглежда, бяха иззели от къщата единствено компютъра.

Последното чекмедже се намираше най-долу вляво. То леко заяждаше и Бен трябваше да дръпне по-силно дръжката, за да го отвори. Беше почти празно. Напред се изтърколи елегантна автоматична писалка. Вътре имаше още няколко предмета: чифт очила с бифокални лещи, кутийка с мастилени патрони за писалката и кламери. Сред дреболиите Бен откри тънък кожен портфейл, в който бяха поставени паспортът и личната карта на покойника. Той разгледа граничните печати от Израел и САЩ, показващи датите на пътуванията му. Откакто паспортът бе издаден преди осем години, свещеникът не бе ходил никъде другаде извън Европа.

Информацията беше интересна, но не хвърляше нова светлина върху вече известните факти. Бен започваше да си мисли, че среднощното му посещение в къщата на Лалик е напразно. Той пъхна паспорта и личната карта обратно в портфейла, върна го на мястото му и затвори чекмеджето. Отвътре се чу потропване, когато автоматичната писалка се претърколи и се удари в задната преграда.

Обзет от чувство на безсилие, Бен се канеше да се отдалечи от бюрото, но изведнъж се спря. Нещо не беше наред. Отново отвори чекмеджето и писалката се претърколи напред. Той освети вътрешността с фенерчето и опипа с пръсти задната преграда. Бюрото беше дълбоко и в другите чекмеджета ръката му влизаше чак до лакътя. Не и в това. По някаква причина долното ляво чекмедже беше с десетина сантиметра по-късо от останалите.

Когато се опита да го извади докрай, Бен откри, че нещо вътре заяжда. Изследвайки слепешком вътрешността, с върховете на пръстите си докосна малка дъсчица. Побутна я леко и чекмеджето изскочи навън. Действително беше с десетина сантиметра по-късо, но сега Бен виждаше защо: отзад имаше тайно отделение. Той се усмихна. Понякога и полицейската некадърност можеше да бъде полезна.

Тайното отделение съдържаше само два предмета: джобен скицник и телефонно тефтерче. Бен нетърпеливо вдигна скицника и го разлисти. На първата страница отец Лалик беше нахвърлял ескиз за рисунката с конете; на другите няколко се бе упражнявал за пейзажите си. Бен подозираше, че се е озовал в поредната задънена улица, и мислеше да се откаже.

Но на следващата страница намери нещо напълно различно. С молив бяха очертани контурите на меч, какъвто не бе виждал никога преди. Странно оръжие с изчистени форми, сърповидно острие и закривена дръжка, които разкриваха несъмнено източно влияние. Бен не беше експерт по хладни оръжия, но по съотношението между дръжката и острието заключи, че в действителност мечът е бил дълъг най-много метър и двайсет, не повече от голямо мачете.

Той обърна на следващата страница и попадна на нова, по-подробна скица на същото оръжие. Върху острието бяха гравирани миниатюрни надписи, но Бен не успя да ги разчете.

Едва ли беше съвпадение. Това трябваше да е мечът.

Докато гледаше втренчено рисунката, отново чу онзи шум. Този път определено не беше вятърът. Някой приближаваше към избата. Той веднага изгаси фенерчето и приклекна зад бюрото. Нямаше къде другаде да се скрие.

Вратата на избата се отвори и лампата светна. По каменните стъпала отекнаха стъпки. Бен надникна предпазливо иззад бюрото и зърна мадам Ламон. Беше по халат, сивата й коса стърчеше във всички посоки. Той едва ли не очакваше да види пистолет в ръката й. Дребна женица, голям звяр.

Когато обаче икономката слезе по стълбите, Бен я чу да си тананика под носа и разбра, че е пияна. Сигурно цяла вечер се бе наливала в стаята си, но в даден момент бе заспала и сега идваше за още. Тътрейки пантофите си по пода, старицата се насочи към малката масичка между стелажите. Настани се на стола, измъкна тапата от бутилката и напълни догоре чашката, след което я гаврътна на един дъх.

Интересно, помисли си Бен. Толкова за последното питие на мъртвеца. Какво щеше да прави сега? Дъртата алкохоличка можеше да остане тук цяла нощ. Нямаше време да я чака да се напие до безсъзнание.

Мадам Ламон се канеше да си налее още вино, когато Бен се промъкна зад нея и нахлузи на главата й калъфката на една от възглавниците върху канапето. Тя изпищя и размаха ръце. Да можеше да ме види Джуд сега, помисли си Бен, докато я връзваше за стола с въжето от завесата. Но мадам Ламон беше жилава старица и яростната й съпротива издаваше, че едва ли ще издъхне от инфаркт в скоро време.

Без да обръща внимание на приглушените й викове, Бен се върна в кабинета на Лалик и запрелиства телефонното тефтерче, което бе открил в тайното отделение на бюрото. Беше почти празно, ако не се брояха няколкото души, вписани от свещеника с малките им имена. Под буквата „С“ фигурираше Саймън и телефонен номер с префикса за Оксфордшър, а под „У“ — Уесли с международния код за набиране на САЩ. Единственото друго име, което срещна, беше на някой си Хилел с израелски номер.

Хилел. Дали това беше едрият мургав мъж с левантински черти от снимката? Ако да, отец Лалик бе пазил телефонното тефтерче единствено за връзка с участниците в екипа, ангажиран с меча. Бен си спомни за жената на име Марта и провери под буквата „М“. Там нямаше нищо, което да потвърди подозренията му, че въпросната Марта е периферен персонаж в цялата история.

Откъм избата се чуваха крясъците на мадам Ламон, която се мяташе като тигрица на стола си. Бен обаче беше майстор на възлите и се съмняваше, че икономката ще се освободи така лесно.

Той остави настрани телефонното тефтерче и отново се залови със скицника. Фактът, че отец Лалик бе нарисувал меча, му подсказваше няколко неща. Първо, беше далеч по-лесно и по-бързо да се направи снимка, отколкото да се изготви подробна скица, колкото и талантлив да бе художникът. Следователно Саймън и сътрудниците му не бяха искали да фотографират меча от страх, че снимките ще попаднат в грешни ръце. Или пък Фабрис го бе скицирал тайно от другите, по памет? Подобна прекомерна тайнственост пораждаше още повече въпроси. Какъв беше този меч?

Второ, скицата показваше, че в даден момент Фабрис се бе озовал във физическа близост до меча. Дали това бе станало в Израел? Или в Америка? Къде се намираше мечът сега?

Трето, с оглед на художническите умения на Фабрис, можеше да се предположи, че рисунката наподобява във висока степен оригинала. В този смисъл Бен не се озадачаваше от странната закривена форма на оръжието, а от неговата изчистеност, от липсата на каквато и да било украса. Според личния му опит и познанията му по история хората се избиваха, за да притежават даден предмет, ако той имаше някаква особена стойност, изразена в пари. Меч с голямо историческо значение, принадлежал на някой крал или император, би трябвало да е богато украсен със скъпоценни камъни и да носи гравираните инициали на най-знаменитите древни майстори. Но в случая нямаше нищо подобно.

Вероятно е от масивно злато, помисли си Бен. Не можеше да определи от рисунката. Но дори и да беше златен, какво толкова? Човек, разполагащ с ресурса да наема частни армии, да подслушва телефонни разговори и да инсценира злополуки, би трябвало да е в състояние да си купи всичкото злато на света. За какво му е някакъв си меч?

Въпросите изникваха един след друг, но Бен не очакваше да намери отговорите им тази нощ. Той прибра скицника и тефтерчето в джобовете си, след което взе фенерчето и телефона на Лалик от бюрото. Отиде към стълбището, изгаси осветлението в избата и запали фенерчето. После се приближи до стола, където се мяташе вързаната мадам Ламон. Освободи едната й ръка и пъхна в нея телефона. Когато махна калъфката от главата й, старицата го обсипа с ругатни.

— Обади се на внука си — каза на френски Бен, излезе от тъмната изба и затвори вратата след себе си.

Щом се появеше полицията, той щеше да бъде далече от там.