Съдия и съдебни заседатели

I.

Името ми е Ник Пелисанте. За мен всичко започна в Лонг Айланд със „сватбата на годината“. Беше в разгара на лятото. Наблюдавах как младоженката весело кърши снага начело на дългата редица танцуващи около масите. Конга лайн. Мразя конга лайн. Мразя това африканско подобие на танц.

Трябва все пак да уточня, че наблюдавах сцената през мощния си бинокъл. Неотстъпно следях младоженката, която щедро въртеше закръгления си задник, накичен още по-щедро с дантела, та по едно време дори катурна чаша с червено вино, докато се опитваше да придума шумна групичка свои роднини, лакомо нагъващи задушени миди, да се присъединят към танца. Ухиленият и подпийнал младоженец едва успяваше да се задържи в редицата.

Щастлива двойка, казах си и потръпнах, като се върнах с десет години назад в спомените си. Аз съм щастливец, че мога да ги наблюдавам. Всичко това е част от професията.

Като специален агент и шеф на отдел С-10 към Управлението за борба е организираната престъпност във ФБР се канех да заловя един хитър тип на тази пищна сватба в елегантния Саут Форк клуб в Монтаук, Лонг Айланд. Всеки, достатъчно известен, присъстваше тук, стига да се числи към хитрите типове.

Всеки… с изключение на този, когото всъщност издирвах.

Боса. Големият шеф. Капо ди тути капи. Доминик Кавело. Наричаха го още Електротехника, защото бе започнал е търговия е електротехнически материали за строителството в Ню Джърси. Беше от лошите, дори от най-лошите, от онези, дето окото им не трепва, ако трябва да се лее кръв. А аз бях зареден с един куп заповеди за задържането му — за убийства, изнудвания, далавери с профсъюзите, финансиране на търговията с наркотици.

Неколцина от приятелчетата ми в Бюрото открито ми се присмиваха, защото според тях Кавело отдавна бил заминал за Сицилия. Но се разнасяше и друг слух — че се оттеглил в Доминиканската република, където имал крайбрежен курорт. Други пък се кълняха, че се укрил в Коста Рика. Или в Обединените арабски емирства. Или даже в Москва.

Аз обаче не можех да се отърся от предчувствието, че сега е тук, сред тази шумна тълпа на красивата задна тераса на Саут Форк клуб. Егото му беше прекалено голямо. От три години го следях и предполагах, че той го знае. Но нищо на този свят, дори и федералните власти, не е в състояние да принуди Доминик Кавело да пропусне сватбата на любимата си племенница.

— Каноли1 Едно, тук Каноли Две — глухо отекна един глас в ухото ми.

Беше специален агент Мани Олива, когото оставих на пост надолу по дюните заедно с Ед Синклер. Мани израсна в Нюарк и взе диплома по право от колежа „Ратджърс“. Причислиха го към нашия отдел С-10 веднага щом завърши обучението си в полицейската академия в Куонтико.

— Нещо на хоризонта, Ник? При нас няма нищо, освен пясък и чайки.

— А пък тук има всичко — отвърнах. — Има лазаня с наденички, цели камари миди и сирене пармиджано.

— Престани! Потекоха ми лигите, Усмивка.

Ники Усмивката. Така ме наричаха момчетата от отдела, с които бях по-близък. Може би защото имах предразполагаща усмивка. Или защото бях израснал сред онези умници от Бей Ридж, пък и името ми завършваше на гласна. Освен това знаех много за мафията — много повече от всеки друг в Бюрото. Често се обиждах от цялата мръсотия, която бяха лепнали на всички американци с италиански произход. А сред тях имах толкова добри приятели, които никога не са нарушавали законите на тази страна. В това число и самият аз, разбира се.

Къде, по дяволите, си, коварен кучи сине? Тук си, нали, Кавело?

Отново обходих с бинокъла дългата редица, кършеща се в ритъма на танца.

Процесията сега се виеше като змия по цялата дължина на терасата, като задмина неколцина здраво подпийнали сватбари със смокинги и оранжеви ризи, край които пърхаха жените им с пъстроцветните си рокли. Младоженката кривна към масата на няколко старчоци, които отпиваха от еспресото, докато си разправяха истории от тяхното си време. Едно или две лица ми се сториха познати.

И тогава булката направи грешка.

Насочи се право към един от старците, наведе се над него и го целуна по бузата. Оплешивяващ мъж в инвалидна количка, с ръце, скръстени в скута. Изглеждаше крехък, сякаш се възстановява от тежка болест, инфаркт може би. Носеше черни очила с дебели рамки, нямаше никакви вежди, също като чичо Джуниър от сериала Семейство Сопрано.

Изправих се и фокусирах бинокъла върху него. Ясно видях как тя го улови за ръцете и се опита да го изправи на крака. Типът изглеждаше толкова немощен, сякаш не може да пикае прав и едва има сили да я обгърне с ръце, камо ли да стане и танцува.

И тогава сърцето ми спря.

Ти, нагъл кучи син! Значи все пак си дошъл!

— Том, Робин, онзи дъртак с черните очила. Младоженката току-що го целуна.

— Дадено. — Том Роуч се върна навън. Преди малко се бе прибрал в микробуса на паркинга, за да проследи образите от видеокамерите, инсталирани в клуба. — Да, улових го. Какъв е проблемът?

Пристъпих крачка напред, за да съм по-наблизо, докато увеличавах образа в бинокъла.

— Няма проблем. Това е той, Доминик Кавело.

II.

— Влизаме! — изджавках в микрофона, закрепен към яката на ризата ми. — Мишената е леко плешив мъж с черни очила в инвалидна количка край масата отляво на терасата. Това е Кавело! Внимавайте! Може да е въоръжен и вероятно ще окаже съпротива.

От мястото, където се бях скрил, имаше отличен изглед към терена, там през следващите минути се разигра цялото действие. Том Роуч и Робин Хамил изскочиха от микробуса на паркинга и се втурнаха към входа.

Притежавахме достатъчно жива сила, разполагахме с резерви от всички страни — имахме агенти дори вътре, вкарани като бармани и келнери. На половин миля от брега един катер от бреговата охрана очакваше заповедите ми заедно с хеликоптер „Апачи“ на борда му, който при необходимост можеше да бъде вдигнат по тревога.

Пък и кой може да очаква Доминик Кавело да превърне в кървава касапница сватбата на братовата си дъщеря?

Грешка.

Двама яки мъжаги в светлосини смокинги тъкмо бяха излезли отвън за по цигара, когато видяха екипа ми да изскача на бегом от микробуса. Единият веднага се втурна обратно, докато другият им препречи входа.

— Съжалявам, но това е частно парти…

Том Роуч измъкна значката си и тя проблесна на яркото слънце.

— Вече е отворено за публиката. ФБР!

Фокусирах бинокъла върху другия тип, който тичаше с все сили към сватбарите на терасата. Веднага щом стигна дотам, се насочи към стареца в инвалидната количка.

Прав бях! Онзи със сигурност е Кавело! Но и нашето прикритие бе провалено.

— Нападайте! — изкрещях и се вторачих в суматохата на терасата. — Всички да се насочат към Кавело. Мани, ти и Ед останете там, за да прикривате изхода откъм дюните. Тейлър! — повиках един от агентите, дегизиран като келнер. — Изчакай екипа на Том.

В този момент Кавело рипна от инвалидната количка. Внезапно се оказа най-здравият мъж в целия свят. Стив Тейлър захвърли келнерския поднос и ловко измъкна пистолета изпод сакото.

— ФБР! — извика той.

Чух изстрел и видях Тейлър да се свлича на пода. Повече не помръдна.

Настъпи невъобразим хаос. Сватбарите се защураха като обезумели по терасата, хукнаха във всички посоки, някои се лутаха крещейки, други се шмугнаха под масите. Неколцина от добре познатите ни мафиотски шефове се завтекоха към изходите.

Отново се вторачих в Кавело. Прегърбен, той се провираше през тълпата, все още маскиран като немощен старец. Успя да си проправи път към стъпалата, по които се слизаше до плажа.

Измъкнах глока си и скочих от перилото, на което седях. После с все сили хукнах към сградата на клуба на крайбрежния път. Зверски задъхан, спрях за малко до външната стена от боядисани бяло дъски, след което се завтекох към предната врата на ресторанта и оттам през терасата. Все още не го изпусках от очи. Кавело бе захвърлил черните очила. Отблъсна със замах някаква старица, случайно изпречила се на пътя му, и се втурна към дървената ограда. Оставаше му да се преметне през нея, за да изчезне сред дюните.

Пипнахме го!

III.

— Мани, Ед, той идва право към вас!

Видях накъде се завтече Кавело. Опитваше да се добере до хеликоптер, чийто силует се очертаваше в далечината. Очевидно бе неговият. Разбутах тълпата, като най-безцеремонно изтласках сватбарите, които ми пречеха. Щом стигнах до ръба на терасата, погледнах надолу.

Кавело още се препъваше сред бурените по дюните, но не спираше да напредва покрай брега. После за миг изчезна зад една по-висока дюна. Изгубих го от погледа си.

Извиках в микрофона:

— Мани, Ед, след секунди ще се появи пред вас.

— Пипнах го, Ник — изграчи вместо отговор Мани. — Федерални агенти! — чух в слушалките Мани да крещи на Кавело.

Прозвучаха изстрели. Два, съвсем бързо един след друг, последвани от още четири или пет още по-бързи.

Кръвта ми се смрази. Господи! Прескочих парапета и се затичах към дюните край брега. В бързината се препънах и паднах. Ударих си коляното. Надигнах се и продължих с все сили в посоката, от която долетяха изстрелите.

И тогава спрях.

Две тела бяха проснати на брега. Сърцето ми заби бясно. Изтичах до тях, но се подхлъзнах в подгизналия от кръв пясък.

Мили боже, не.

Веднага разбрах, че Мани е мъртъв. Ед Синклер се давеше в кръвта си, клокочеща от гърлото му. Улучен в гърдите.

Доминик Кавело тичаше на петдесетина метра напред, като придържаше раненото си рамо, но не преставаше да се отдалечава.

— Мани и Ед са улучени! — изкрещях в микрофона. — Веднага доведете помощ!

Кавело наближаваше хеликоптера. Вратата на кабината зееше. Втурнах се след него.

— Кавело, спри!

Кавело се озърна през рамо, но не спря.

Натиснах спусъка на пистолета — два пъти. Вторият куршум прониза бедрото му.

Кръстникът се хвана за крака и залитна. Но продължи да се влачи като отчаяно животно, борещо се за живота си. Тогава чух тряс, тряс, тряс и видях как във въздуха се появи хеликоптерът „Апачи“ на бреговата охрана.

— Баста! — изкрещях и отново насочих глока си към него. — Свършено е с теб! Следващият изстрел ще ти пръсне мозъка!

Задъхан и изтощен, Кавело спря. Вдигна ръце и бавно се извърна.

Нямаше пистолет. Не знаех къде го е захвърлил. Може би в морето. Вече бях много близо до него. Лицето му се изкриви в усмивка въпреки куршумите в бедрото и рамото му.

— Ники Усмивката — рече той. — Ако знаех, че толкова искаш да присъстваш сватбата на племенницата ми, само трябваше да ми се обадиш. Щях да ти изпратя покана. Гравирана.

Главата ми щеше да се пръсне. Заради този боклук изгубих двама души, може би трима. Приближих се до него, държейки глока право в гърдите му. Той ме погледна с насмешка.

— Знаеш ли, Пелисанте, какъв е проблемът с тези италиански сватби? Всички идват въоръжени.

Цапардосах го с все сила и Кавело падна на колене. За секунда си казах, че ще опита да ми се нахвърли, но той се надигна бавно, поклати глава и се разсмя.

Тогава го ударих още веднъж, с цялата ярост, която клокочеше в мен.

Този път не успя да се надигне.