Съдия и съдебни заседатели

1.

В къщата си на улица „Йехуда“ в Хайфа, високо над синеещите води на Средиземно море, Ричард Нордешченко се опитваше да спаси царя си с индийска защита. Пробив с пешката — прочутата атака на Гари Каспаров. С нея успя да победи Тукмаков на първенството на СССР по шах през 1981 г.

Седящото срещу него младо момче веднага му взе пешката. Баща му кимна, доволен от хода.

— А защо тази пешка е толкова важна? — попита го той.

— Защото тя блокира освобождаването на топа от дамския ти фланг — отвърна бързо момчето. — И напредването на пешките ти към последната линия се прекратява. Нали така?

— Точно така — усмихна се Нордешченко на сина си. — А знаеш ли кога за пръв път царицата се е сдобила с толкова сила?

— През петнайсети век — отвърна синът му. — Дотогава в Европа царицата се е движела само през две полета — напред и назад.

— Браво, Павел!

Той разроши русата коса на момчето. За своите единадесет години Павел усвояваше тайните на шаха изключително бързо.

Момчето мълчаливо огледа шахматната дъска, после премести топа. Нордешченко тутакси проумя какво е намислил синът му. Неслучайно навремето стигна до третото ниво в Шахматната академия на Гласков в Киев. Но засега реши да не се занимава с топа на Павел и вместо това се зае с атака по другия фланг, където оголи една пешка.

— Ти се оставяш да те победя, татко — отбеляза момчето, като отказа да вземе пешката. — Пък и нали каза, че това е само игра. Тогава защо не ме научиш…

— Да те науча? — Бащата много добре знаеше за какво точно става дума, но реши да подразни сина си. — По-скоро ти можеш да ме научиш.

— Не говоря за шах, татко. — Момчето вдигна очи. — А за покер.

— Покер ли? — Нордешченко се престори на изненадан. — За да играеш покер, трябва да имаш какво да залагаш.

— Имам нещо — продължи да настоява момчето. — Имам шест долара на монети. Спестил съм си ги. И още сто карти с футболисти. В отлично състояние.

Нордешченко се усмихна. Много добре разбираше какво изпитва момчето. Нали толкова старателно го бе учил да се възползва от всяко предимство. Играта на шах е сериозно нещо. Самотно занимание. Като да свириш на инструмент. Изисква упражнения. Докато накрая всичко се запамети. И вече не си длъжен да мислиш.

Също като да убиваш с голи ръце.

Покерът обаче… да… покерът е съвсем друга работа. Много по-жива. За разлика от шаха в покера никога не можеш да повториш една и съща игра. Налага се да нарушаваш правилата. И изисква доста необичайна комбинация от желязна самодисциплина и склонност да се поемат рискове.

Внезапно прозвуча мобилният телефон на Нордешченко. Очакваше това обаждане.

— Момент — рече Нордешченко на Павел.

— Но, татко… — изсумтя момчето.

— Изчакай — повтори Нордешченко, подхвана сина си под мишниците и леко го отмести от пътя си. — Трябва да се обадя на това повикване. И повече да не съм чул дума.

— Добре.

Нордешченко излезе на терасата с чудесна панорама към морския бряг. Бързо отвори мобилния телефон. Само шепа хора в целия свят знаеха номера му. Отпусна се в близкия шезлонг.

— Нордешченко слуша.

— Обаждам се от името на Доминик Кавело — обясни глас от другия край на линията. — Той има една работа за теб.

— Доминик Кавело ли? Че той е в затвора и чака присъда — отвърна Нордешченко. — А и имам доста предложения за работа.

— Но не като това — прекъсна го гласът отсреща. — Кръстникът иска само теб. Назови цената си.

2.

Ню Йорк. Четири месеца по-късно.

Анди Деграс не можеше да се отърси от неприятното усещане, че просторната иначе зала с дървена ламперия е претъпкана до пръсване с адвокати, съдебни служители и репортери и че никога досега не й се е искало да се махне час по-скоро.

Анди не се съмняваше, че същото важи и за петдесетината съдебни заседатели, насядали по столовете.

Задължително присъствие като съдебен заседател — тези думи й действаха по-зле и от грип. От тях я побиваха студени тръпки. Съобщиха й, че в девет сутринта трябва да се яви във федералния съд на Фоули скуеър. Там попълни формулярите, после подготви извиненията за отсъствията си от предишни заседания и накрая уби около час, като прелистваше някакво списание за родителските грижи.

Към единадесет и половина разсилният извика името й. Тя се присъедини към опашката от нещастници с тревожни лица, виеща се пред голямата съдебна зала на седмия етаж.

Огледа се, докато се опитваше да си представи колко още има зад нея. Не спираха да дърдорят. Това определено не бе мястото, където искаше да попадне. Сцената беше като прекопирана от някой от претъпканите вагони на метрото по линия 4 по Лексингтън авеню. Хора в работни униформи — електротехници, механици, негри, латиноамериканци, имаше и един евреин с кипа на темето, ама от онези, най-фанатичните, дето им викат хасидити, и всеки от тази навалица се опитваше да убеди другите на опашката, че не би трябвало да е тук сега. Двама тузари, издокарани в костюми на бизнесмени, чукаха по клавишите на блекбъритата си, за да покажат недвусмислено на всички наоколо, че имат много по-важни занимания, отколкото да висят на опашка. Това бяха хора, от които Анди най-много се опасяваше, затова не ги изпускаше от поглед: надеждни кандидати за съдебни заседатели с доказан опит, въоръжени с достоверни препоръки, готови да си тръгнат при най-малкото съмнение в тях. Прилежно снабдени с извинителни писма от шефовете си. Или с копия от претоварените си работни графици, с известия за текущи и крайно неотложни сделки. Или пък с билети за предстоящ круиз до Бермудите, изцяло предплатен.

Анди, разбира се, не бе дошла с празни ръце.

Бе навлякла плътно прилепнала червена тениска с многозначителния надпис Не ме безпокойте, подчертаваща бюста й. Това не бе най-изисканата й дреха, но сега не ставаше дума за мода. Ставаше дума просто да й кажат едно adiós. Дори с цената на това да изглежда лекомислена или направо безмозъчна блондинка.

Освен това беше самотна майка. А това си бе съвсем сериозно оправдание. Джеръд беше на девет. Нейното най-добро приятелче, както и най-голямата й грижа, разбира се. Кой ще го взима от училище, кой ще отговаря на въпросите му, кой ще му помага за домашните? Кой, ако не е тя да се грижи за всичко?

И накрая — прослушванията. Агентът й — Уилям Морис, й бе уредил две само за тази седмица.

За да убие времето, Анди Деграс се зае да преброи физиономиите, които й изглеждаха по-интелигентни и не се опитваха да покажат, че трябва да са другаде точно по това време. Като стигна до двадесет, спря. Звучеше добре. Нали за съда са необходими само дванадесет заседатели.

Едрата латиноамериканка, седнала до нея, плетеше розова бебешка дрешка.

— Извинете, ама знаете ли какво дело ще се гледа днес?

— Не. — Анди сви рамене и хвърли поглед към охраната. — Но като гледам колко са се насъбрали, сигурно ще е нещо голямо. Виждаш ли онези там? Репортери са. А забеляза ли барикадите отвън и колко ченгета се навъртат наоколо? Там имаше повече униформени, отколкото в управлението на нюйоркската полиция.

— Аз съм Розела — усмихна се жената приятелски.

— А аз Анди. — Протегна ръка.

— И така, Анди, как можеш да ги накараш да те изберат за съдебен заседател, сещаш се какво имам предвид, нали?

Анди примигна към нея, сякаш не я чу добре.

— Искаш да те изберат?

— Разбира се. Мъжът ми каза, че ще получавам по четиридесет долара на ден, плюс парите за транспорта. Жената, за която работя, ми плаща, когато й скимне. Така че защо да не изкарам малко нари.

Анди се усмихна и замечтано сви рамене.

— Наистина, защо не!

Появи се служителка от съда — жена с черни очила и строго лице, като някогашните педантични учителки.

— Които са за съдия Мириам Сайдерман, да станат.

Всички се надигнаха от скамейките.

— И така, Розела, искаш да знаеш как да се уредиш за тази работа, а? — Анди се наведе към съседката си, докато привлекателна жена около петдесетте влезе в съдебната зала и пристъпи към подиума.

— Разбира се.

— Само гледай — смушка я Анди. — И прави точно обратното на това, което правя аз.

3.

Съдия Сайдерман започна с по няколко въпроса към всеки. Име и адрес. С какво се прехранвате. Дали сте женен или сте омъжена и ако отговорът е да, имате ли деца. Ниво на образование. Какви вестници и списания четете. Има ли някой в семейството ви, който да е работил за правителството или полицията.

Анди погледна часовника си. Това щеше да отнеме часове.

Неколцина веднага бяха освободени. Една жена обяви, че е адвокат. Съдията я покани до катедрата си. Размениха кратки реплики и жената бе пусната да си ходи. Някакъв мъж каза, че наскоро бил съдебен заседател по дело в Уестчестър, което приключило миналата седмица. Той също бе освободен от журито. Трети тип, който изглеждаше почти симпатичен, пък обяви, че е автор на криминални романи. Една от жените, бъдещи членове на журито, размаха негова книга. Наистина я четеше. След като приключиха с него, Анди го чу да си казва: „Не съм вярвал, че тази книга ще има такъв успех“.

Тогава съдия Сайдерман кимна към Анди.

— Анди Деграс. Живея на Западна сто осемдесет и трета 855 в Бронкс. Актриса съм. — Няколко глави се извърнаха към нея. Дежурните зяпачи. — Е, по-скоро се опитвам да стана — уточни тя. — Засега се прехранвам като коректор в редакцията на Уестсайдър, общински вестник в Горен Манхатън. А колкото до предишния въпрос, бях, Ваша Чест, преди пет години.

— За какво говорите, госпожо Деграс?

— Бях омъжена. Истинска атомна катастрофа, ако разбирате какво искам да кажа. — Двама от заседателите се захилиха. — С изключение на сина ми Джеръд. Вече е на девет. Засега той запълва цялото ми време.

— Моля, продължете, госпожо Деграс — каза съдията.

— Няколко години посещавах колежа „Сейнт Джон“. — Анди всъщност искаше да каже: Знаете ли, Ваша Чест, изпаднах в четвърти курс и дори не зная какво означава терминът „оправдаващо доказателство“. — И още нещо. Чета Вог и Космо и… о, да, Менса. Дори членувам в „Менса“. Определено се опитвам да поддържам формата си.

В съдебната зала отново се чу смях. Продължавай в същия дух, каза си тя. Още малко. Почти успя да се откачиш от тази работа.

— Колкото до полицията… — Тя се замисли за секунда. — В семейството ми няма полицаи. Но съм ходила на няколко срещи с ченгета.

Съдия Сайдерман се усмихна и поклати глава.

— Само един въпрос: преживели ли сте нещо в миналото, което да е причина да имате предразсъдъци към италоамериканците? Или нещо, заради което да не сте способна да стигнете до безпристрастна присъда, ако бъдете одобрена за съдебен заседател в този процес?

— Хм, имах роля в сериала „Семейство Сопрано“ — отвърна тя. — В сцената, в която Тони Сопрано натупа онзи тип от училище „Медоуз“. Бях в клуба.

— В клуба? — примигна съдия Сайдерман и я изгледа недоволно.

— В клуб „Бада Бинг“, Ваша Чест — сви рамене Анди. — Танцувах на един от пилоните.

— Това ти ли беше? — извика латиноамериканец от първия ред.

Повечето присъстващи в съдебната зала се засмяха.

— Благодаря ви, госпожо Деграс. — Съдия Сайдерман умело потисна усмивката си. — Сигурна съм, че вече всички ще гледат повторенията с повишен интерес.

След това съдия Сайдерман се зае с Розела. Анди беше сигурна, че се справи добре. Вярно, изпитваше лека вина, но просто не биваше да я избират в състава на това жури.

Розела беше идеална. Мечтата на всеки съдия. Чистела къщата на една и съща жена от двадесет години. Наскоро се сдобила с американско поданство. Искала да служи на обществото, защото това бил нейният дълг. В момента плетяла пуловерче за внучката си. О, да, нямаш грешка, усмихна се на себе си Анди. Розела отговаряше с лекота на всеки въпрос. Беше като реклама на съдебен заседател!

Най-после съдията обяви, че има един общ въпрос към целия състав от съдебни заседатели. Анди погледна мимоходом часовника на стената. Един и четвърт. Ако има късмет, ще успее да хване навреме метрото по първа линия към Бродуей, за да не закъснее да вземе Джеръд от училище.

Съдия Сайдерман се наведе напред.

— Някой от вас чувал ли е името Доминик Кавело или да е бил свързан по някакъв начин с него?

Анди се извърна към наглед флегматичен мъж с посивяла коса, седнал на третия ред в съдебната зала. Значи ето кой си бил. Неколцина от съдебните заседатели промърмориха нещо. Тя погледна Розела, този път с известна доза съчувствие.

Тези хора се впускаха в едно крайно опасно пътуване.

4.

Докато въпросите към кандидатите за заседатели се редуваха, седях на втория ред, не много далеч от съдията. Охранителите се бяха наредили покрай стените, готови да се намесят дори Кавело да си почеше носа. Повечето знаеха, че аз съм този, който го е заловил, и това дело е особено важно за мен.

Щях да полудея от нерви, докато чаках да минат тромавите формалности, преди първият свидетел да заеме мястото си.

Съдия беше Мириам Сайдерман. Два пъти бях присъствал на нейни съдебни дела и тя винаги ми се струваше добронамерена към подсъдимите. Но същевременно беше прецизна и управляваше съдебната зала с твърда ръка. Бяхме попадали на много по-лоши нейни колеги.

Според мен кандидатите за съдебни заседатели изглеждаха съвсем прилични. Някои дори бяха забавни. Например този тип от телекомуникационната компания „Веризон“, с акцент от Нова Англия, който заяви, че вече успял да инсталира телефоните в три къщи в Бруклин и работата в компанията му била вързана в кърпа, така че не се притеснявал колко дълго ще продължи съдебният процес.

И авторът на криминални романи, който една от вероятните съдебни заседатели разпозна, тя дори четеше негова книга.

После жената на третия ред. Актриса и самотна майка. Беше нервна, но иначе много симпатична, с гъста кестенява коса с червенеещи кичури. На тениската й бе щамповано Не ме безпокойте. Доста забавно.

Един или два пъти Кавело се извърна да ме удостои с поглед. Но през повечето време просто присъстваше там, със скръстени ръце, загледан право пред себе си.

И двата пъти погледите ни се кръстосаха. Как го даваш, Ники, опитваше се да ми каже усмивката му, сякаш нямаше за какво да се тревожи на този свят, все едно не го очакваше доживотна присъда.

Често се обръщаше към адвоката си, Хай Каскел. Прякорът му беше Пора. Не само защото си вадеше хляба, като защитаваше тези задници, но и понеже бе къс и набит, с провесен нос и заострена брадичка, с толкова гъсти и рунтави вежди, че може да си лъснеш обувките с тях.

Каскел беше истински шоумен, при това един от най-добрите в професията си. В последните си три дела за мафиотски босове Пора успя да постигне две оспорвания на валидността на съдебните процеси и едно освобождаване от обвинение. Той и екипът му заеха местата си и заоглеждаха съдебните заседатели, като дори си водеха бележки. Отбелязаха нещо за онзи от компания „Веризон“, за един с вид на баскетболист от Ем Би Ей и за автора на криминални романи.

Отново насочих поглед към актрисата. Можех да се закълна, тя бе сигурна, че се е измъкнала и няма да я одобрят. Но понякога от съдебните заседатели се изискваше тъкмо това: да се намери някой сред тях, който да разпердушини цялата пасмина.

— Дами и господа — заговори с висок тон Шарън Ан Моран, секретарката на съдията, за да привлече внимание.

Това бе знак, че защитата и обвинението са завършили избора си.

Аз пък си мислех колко хубаво би било, ако ми дадат дванадесет достатъчно умни съдебни заседатели, способни да прозрат истината зад заплахите, лъжите и останалите мерзости. Дванадесет заседатели, които не се поддават на заплахи.

Съдия Сайдерман обявяваше едно по едно имената на одобрените. Дванадесет съдебни заседатели и шест резерви. След прочитане на името тя подканваше избрания да заеме полагащото му се място на скамейките.

Авторът на криминални романи беше в списъка. По лицето му се изписа истински шок. Също и онзи от „Веризон“. Както и чистачката, латиноамериканката, която плетеше пуловер за внучето си.

Но най-голямата изненада беше за актрисата. И тя бе одобрена! Никога не съм виждал по-смаяно изражение. Стори ми се, че всички в съдебната зала едва сдържаха усмивките си.

— Госпожо Деграс, вие сте съдебен заседател номер единадесет. Можете да заемете мястото си в ложата на съдебните заседатели — каза й съдията, леко развеселена. — Получихте ролята, скъпа.

5.

Остъкленият асансьор в хотел „Мариот Маркиз“ се издигаше все по-нагоре над Таймс скуеър. Ричард Нордешченко гледаше замислено как бляскавите витрини долу по улицата се смаляват. Е, прав им път.

— За пръв път ли сте в „Мариот“, господин Камински? — попита го приказливият пиколо с червена шапка, докато асансьорът ги отнасяше до четиридесет и втория етаж.

— Да — излъга Нордешченко.

Истината бе съвсем друга: той често отсядаше в скъпите хотели около Таймс скуеър. Зоната на лукса го привличаше. Не толкова светлините на нощните заведения — в тях кракът му никога не бе стъпвал. Привличаха го тълпите. В случай че нещо се обърка, трябваше само да хлътне в навалицата, влачеща се по тротоарите по всяко време на деня и нощта.

— От Киев сте, нали? — ухили се пиколото. Всъщност не бе въпрос, а по-скоро констатация. — Вие сте от Украйна, нали? Акцентът ви издава. За мен е като някаква игра да отгатвам кой откъде е. И обикновено са ми достатъчни двадесет етажа с асансьора.

— Съжалявам — поклати глава Нордешченко. — Чех съм. — Вътрешно обаче се гневеше на себе си.

Бъбривецът бе улучил точно. Може би се дължеше на въздействието от смяната на часовите зони след дългия полет, но явно се бе отпуснал.

Вратата на асансьора се отвори и пиколото поведе Нордешченко към дъното на коридора.

— Почти стигнахме — изрече хотелският служител и сви рамене в знак на извинение. — Както пише тук, пушенето е забранено.

Нордешченко бе летял цели осемнадесет часа, със спиране само в Амстердам — заради холандския паспорт, после продължи до Маями, откъдето влезе в Щатите с бизнес виза. По време на полета си избра музика от Шопен и Телониъс Монк2 за отпускане, а на лаптопа си изигра една партия шах на осмо ниво. Така успя да направи пътуването по-поносимо.

Целия комфорт на летенето в първа класа дължеше на щедростта на Доминик Кавело. Както и хотела над Таймс скуеър.

— От стая 4223 се открива чудесен изглед към Таймс скуеър, господин Камински. — Пиколото отвори вратата. — Разполагаме с превъзходен панорамен ресторант и салон с шезлонги към него. Но големият ни ресторант за гости с изискан вкус е на мецанина. Впрочем името ми е Отис, ако се нуждаете от нещо по време на престоя ви.

— Благодаря ти, Отис — усмихна се Нордешченко. Извади банкнота и я напъха в дланта на хотелския служител.

Отис я повъртя в пръстите си, с което му подсказа, че може би е прекалил с щедрия бакшиш, но го погледна със светнали очи.

— Благодаря. Каквито и забавления да са ви необходими, достатъчно е само да ме повикате. Барът на горния етаж работи до два през нощта. Но познавам местенца, които са отворени и след това, ако желаете нещо от този сорт. Градът никога не заспива, нали?

— Велки яблко — отвърна му Нордешченко на безупречен чешки.

— Велки яб… лко? — учудено примигна пиколото.

— Голямата ябълка3 — намигна му Нордешченко.

Отис се засмя и като го изгледа с няма благодарност, затвори вратата след себе си. Нордешченко остави куфара си на леглото и извади лаптопа. Трябваше да се свърже с определени хора и да уреди някои конкретни неща. На сутринта всичко трябваше да е готово.

Но междувременно възнамеряваше да последва съвета на пиколото и да се позабавлява.

Но имаше предвид по-различен вид развлечение. Тази вечер смяташе да поиграе покер. С парите на Доминик Кавело.

6.

— Ваш ред е да залагате — кимна дилърът към Нордешченко и подхвърли в средата на масата чисто нов стодоларов чип.

Намираше се в супермодерно обзаведения покер клуб в Горен Ийст Сайд. Просторната зала беше с висок таван с остъклени секции и също толкова високи прозорци, непробиваеми за куршуми, с извезани златисти завеси. Вътре се бе събрала най-разнородна тълпа. Край масите, където се играеше с малки залози, се забавляваха привлекателни жени във вечерни рокли. Не липсваха и обичайните комарджии с тъмни очила, които като че ли залагаха на всичко.

Минаваше един след полунощ, но около четирите големи маси още бе нагорещено.

Нордешченко отпи от чашата си с мартини „Столи“, докато раздаващият му подаде двете допълнителни карти. Играеше на това, на което му викаха „пълно очистване“4. Купи чипове за три хиляди долара, които не след дълго му донесоха десет хиляди. Победителят прибира всичко.

Към десет часа около масата имаше осем играчи. В момента бяха останали само трима: Нордешченко, красивата блондинка Джули с впити панталони и още един, когото той кръсти Каубоя — доста неприятен глупак с шапка като герой от уестърн и авиаторски очила, който, след като чу акцента на Нордешченко, упорито започна да го нарича Иван.

Нордешченко търпеливо изчакваше мига, когато най-после ще остане сам срещу него, но с по-добри карти в ръце.

Загледа се в картите, които му се паднаха. Бяха ас и дама. Усети как кръвта му кипва. Когато дойде неговият ред да залага, той подхвърли към средата на масата чип за петстотин долара.

При предишните си посещения в Ню Йорк Нордешченко обикновено се отбиваше в руския клуб в Бруклин и играеше шах, като понякога залогът стигаше до хиляда долара за игра. Можеше да продължи там, но скоро стана известен и започна да привлича вниманието на околните. А това бе противопоказно за хора с неговата професия. Затова този път предпочете покера.

Джули, която имаше най-малко чипове на масата и плащаше крайно предпазливо, обяви решението си, но Каубоя нетърпеливо потри длани, грабна купчина от десет зелени чипа и ги завлече до средата на масата.

— Съжалявам, сладурче, но тези карти просто не ми дават мира.

Нордешченко си представи това, което в този момент му се искаше да направи най-много — да сграбчи този клоун за гръкляна. Можеше да го стигне само с едно протягане на ръката. По едно време се замисли дали да не вдигне още залога — картите му не бяха за изпускане, но предпочете да последва примера на блондинката.

— Хм, то не може на всички да им върви — самодоволно избърбори Каубоя и се облегна в стола.

Раздаващият обърна три карти: шестица, ас и деветка. Така Нордешченко се сдоби с двойка аса, което почти със сигурност му гарантираше силна ръка. Заложи три хиляди долара.

Почуквайки с лакираните си нокти по масата, Джули изглеждаше още по-разколебана.

— По дяволите. — Най-после тя се усмихна. — Все пак това са само пари, нали?

— Ами и тези пари могат малко да се увеличат — отговори Каубоя и изтласка още чипове за пет хиляди долара.

Нордешченко го стрелна право в очите. Този задник доста го затрудняваше. Какви карти би могъл да има?

— Е, Иван, какво е написано на билета ти? — Каубоят се зае лениво да рови из купчината чипове. — Оставаш във влака или ти е време да слизаш?

— Може би ми остава още една спирка — сви рамене Нордешченко и отклони поглед към Джули.

— Залагам всичко — обади се тя и разпери картите си, като побутна останалите си чипове към камарата.

Четири пики. Нордешченко се оказа прав в предвиждането си. Беше отгатнал, че тя се опитва да направи флош. Докато той все още стискаше много силна ръка. А Каубоя блъфираше.

Раздаващият обърна дама каро. Нордешченко дори не трепна. Сега имаше двойка аса и двойка дами.

Джули направи недоволна гримаса. Не успя с флоша.

— Добре де, какво ще кажете да насипем още малко въглища в котела на локомотива и да видим дали ще минем моста над реката — шумно се изкиска Каубоя и побутна останалите си чипове — за десет хиляди долара — към центъра на масата.

Зяпачите се размърмориха. Ясно бе, че това ще е последната игра. Победителят прибираше всичките тридесет хиляди долара.

Каубоят впери изпитателен поглед в него. Нямаше и помен от самодоволната му усмивка.

— Ще се намесиш ли, Иван, или какво?

— Мирослав — отвърна Нордешченко.

Каубоят се сепна.

— А?

— Името ми е Мирослав — хладно му обясни Нордешченко и плати залога.

Раздаващият обърна последната карта, решаващата. Двойка купи.

Джули простена отчаяно.

Нордешченко знаеше, че с асата и дамите си ще спечели играта. Не можеше обаче да си обясни какво крие този задник Каубоя. Отброи чипове за двадесет хиляди долара и ги избута напред като допълнителен залог.

И тогава за негова изненада Каубоя покачи мизата с още пет хиляди долара. Нордешченко се смая.

— Иван, още ли си с нас? — попита Каубоя, като се облегна назад и избърбори нещо неразбрано.

Нордешченко бръкна в сакото си, отброи пет хиляди долара от стодоларовите банкноти и ги остави в средата на масата. Вече нямаше за кога да си играе на догадки.

— Аса и дами. — Той показа двете скрити първи карти, които получи в началото на играта.

— Ооо! — примигна Каубоя и се престори на безкрайно изненадан.

Но в следващия миг се ухили:

— От това сигурно много ще те заболи, Иван.

Той свали първите си карти. Имаше само две двойки, като Нордешченко. Но с последната двойка, обърната на масата, направи фул. Нордешченко сякаш пропадна от стръмна скала. Този тъпанар го бе разигравал през цялото време само с един чифт двойки, преди да ги събере!

Каубоят се пресегна и пръхтейки като магаре, прибра чиповете си. Нордешченко се поколеба за миг дали да не избърше с един удар самодоволната усмивка от лицето на този глупак. Но поривът му се изпари на секундата.

Не и тази вечер. Утре сутринта го чакаше сериозна работа. Пък загубеното тази вечер бе само част от възнаграждението му.

— Знаеш ли какво казват хората, Иван? — Каубоят подреждаше спечелените чипове на купчини. — Понякога е по-добре да си щастлив, а не богат. И нека не оставаме с лоши чувства — предложи той и му протегна ръка.

Нордешченко се изправи и я пое. Глупакът все пак беше прав в едно: тази вечер се чувстваше щастлив, по-щастлив откогато и да било.

Защото евреинът реши да пощади живота му.

7.

Минаваше осем вечерта, когато най-после успях да се прибера в Каса Пелисанте.

Моят дом си оставаше все същият апартамент под наем в най-гъсто населената част на Манхатън — Дяволския казан, както наричаха участъка около кръстовището на Четиридесет и девета и Девето авеню, където преживявах през последните дванадесет години. От прозореца в кабинета ми се откриваше изглед към Емпайър Стейт Билдинг. Но поне можех да си позволя след поредния изморителен ден да си приготвя един коктейл и да се кача с него на покрива, за да се любувам на залеза над Джърси. През уикендите, още щом прекрача от входната врата навън, можех да се озова насред шествието по случай празника свети Игнатий или да попадна в парад на имигрантите от Западните Индии, или пък просто да изпия една бира в близкия ирландски бар, седнал до някой западняк.

Именно там срещнах Елън Джафи.

Елън е много способен анестезиолог в болница „Сейнт Винсънт“, с вълниста кестенява коса и леко чип нос, а дългите й и стройни като на бегач крака бяха приятна гледка. Запозна ни един мой приятел и вече две години сме заедно.

Елън е хубавица и с ум, остър като бръснач. И тя като мен е изцяло посветена на кариерата си. Но има един проблем. Аз работя през деня, макар често да се случва работата да отнема и половината от нощта, особено напоследък, докато подготвях този случай за съда. Тя взе докторската си степен в медицинския факултет към Корнелския университет и оттогава поема само нощните дежурства в „Сейнт Винсънт“. Бяхме свикнали да прекарваме целия уикенд в леглото. А сега едва намирахме по някоя вечер да сме заедно и да гледаме телевизия.

Тя ме упрекваше, че съм прекалено обсебен от случая „Кавело“ и имаше право. Аз пък й го връщах, като я обвинявах, че върти любов с колегата си доктор Дипрован.

И така, на път за вкъщи спрях при Пиетро и взех от най-добрите в цял Ню Йорк спагети аматричиана — любимите на Елън. Поне в неделя срещу понеделник не поемаше дежурства. Не можеше да се нарече кой знае какво празненство, но през последната седмица това щеше да е първият път да прекараме повече време заедно.

Прибавете и букета слънчогледи, който купих от цветарницата на корееца на ъгъла. На телефонния секретар бях оставил съобщение за Елън да приготви масата за вечерята.

Завъртях ключа на външната врата и видях, че на масата в кухненския бокс е сервирано само за един.

— Buonasera, signorita.5

— Ник! — Чух гласа на Елън от спалнята.

Появи се в тъмносин анцуг и маратонки, като продължаваше да сресва косата си. Не точно това си представях.

— Съжалявам, Ник. Тъкмо се канех да ти напиша бележка. Току-що ми позвъни Бенсън. Тази вечер били претоварени. Нуждаят се от мен.

— Значи пак този Дипрован — недоволно изсумтях аз, опитвайки да прикрия разочарованието си, докато оставях храната и цветята на кухненския плот. Попи, котката на Елън, започна да се търка в крака ми. — Здравей, Попи.

— Не мога да ти помогна, Ник. — Погледна към цветята. Усмихна се, явно спомнила си онази ливада в Кианти край Сиена, където преди две лета не можахме да устоим на любовния повик.

— Господи, да не би да са те уволнили?

— Помислих си, че можем да си позволим малко отпускане.

— Не. — Тя поклати глава и въздъхна, сякаш искаше да ми каже: Напоследък нищо между нас не върви на добре. — Няма да стане. Съжалявам, Ники. Те ме чакат. Нямам време дори да натопя цветята във ваза.

— Не се притеснявай — свих рамене. — Всъщност те са за мен.

Елън беше с онези оцветени в червено очила, които кой знае защо ми изглеждаха секси. Гърдите й, макар и малки, бяха щръкнали предизвикателно под опънатата й блуза. Най-неочаквано започнах да се възбуждам. Глупава работа. Може би се дължеше само на моментното чувство, че замалко успях да забравя предстоящото дело. Или пък ме бе обзело усещането, че точно сега трябва да сторя нещо… Нещо за нас. Не знам. Докато тя събираше нещата си в чантичката, поставих ръце на раменете й.

— Ник, не мога да не поема дежурството. — Тя се притисна към мен. — Трябва да отида. Хей, замалко да забравя. Как мина днес?

— Добре — кимнах. — Избрахме подходящите съдебни заседатели. Всичко е готово за процеса. Остава ни само да се надяваме Кавело и адвокатите му да не измислят някой трик.

— Ник, ти стори всичко по силите си. Престани да се съсипваш с този проклет случай. Мани много би се гордял с теб. — Тя леко ме целуна по бузата, но не така, както ми се искаше. Все пак успя да ме накара да се усмихна.

— Много поздрави на твоя Дипрован.

— Ник… — Елън поклати тъжно глава. После се обърна и пое към вратата. — Съжалявам за провалената вечер. Но хрумването ти беше приятно. — Погледна слънчогледите върху кухненския плот. — Толкова си романтичен.

8.

За кратко останах прав, без да помръдна. Попи, моята вечерна компаньонка, отново се заумилква около крака ми.

Предполагам, че като влюбен до уши отритнат гимназист още хранех смътни надежди, че Елън може да размисли и да се върне обратно. Не можех да се отърся от предчувствието, че стабилността на връзката ни сега се крепи само на тази крехка надежда.

Но така и не се чу повече шум по стъпалата. Нито познатото превъртане на ключа в ключалката. Бях на тридесет и осем, оглавяващ един от най-могъщите екипи за преследване на крайно опасни престъпници, или с една дума — голяма клечка във ФБР, а ето ме тук, пред порция спагети за двама — странник в собствения си дом.

Тишината надвисна над мен, сякаш бях попаднал в просторна, но безлюдна катедрала.

Отидох в спалнята и свалих вратовръзката и сакото, след което надникнах в кабинета, за да проверя има ли съобщения по факса. Дългата тухлена стена пред мен бе запълнена с лавици за книги. Повечето бяха от гимназиалните ми години, но имаше и няколко медицински учебника на Елън. По бюрото бяха разпилени изрезките от вестниците с първите статии за процеса срещу Кавело. Високо на стената бе окачено голямо знаме с оранжеви и черни ивици по краищата:

Още ме пронизваше болезнена носталгия по онези отдавна отминали щастливи дни.

Занесох във всекидневната чиния със спагети и бутилка вино и се настаних на любимото си място, опънал крака върху масивен пън, изпълняващ ролята на масичка за кафе. Грабнах книгата, която четях напоследък — „Моят живот“ от Бил Клинтън. Прелистих я набързо, докато попадна на страницата, до която бях стигнал — преговорите в Кемп Дейвид за мир в Близкия изток. Замислих се дали да не погледам мача на Никс. След няколко минути вдигнах очи от книгата, без да съм прочел и ред.

Дали я обичах? Щеше ли да се получи помежду ни? Елън беше страхотна, ала точно сега сякаш се бяхме устремили в различни посоки. А и този съдебен процес с нищо нямаше да ни помогне.

Ще се бориш ли за всичко това, Ник?

Протегнах ръка да погаля Попи.

— Хайде, ела, изглеждаш ми така, като че ли имаш нужда да те изведа на разходка.

Грабнах от ъгъла стария си колежански алт саксофон и с Попи В другата ръка се измъкнах на покрива. Понякога това помага.

Беше студена, ясна нощ. Звездите блещукаха високо над Манхатън. Осветен в червено, бяло и синьо, силуетът на Емпайър Стейт Билдинг се извисяваше все така гордо. Отвъд реката Джърси Сити наподобяваше Париж — също тъй окъпан в светлини. Стоях нямо загледан, няколко дни преди началото на най-важния съдебен процес в живота ми, с мъркащата в нозете ми котка на Елън, докато свирех на саксофона.

Започнах с една импровизация на Кларънс Клемънс по „Джънгъленд“ на Спрингстийн. Беше нещо като несръчно сглобена версия на „Синия влак“ на Колтрейн. Неусетно осъзнах, че някаква празнота зее в живота ми и няма значение за колко дълго Кавело ще успее да ме отдалечи от нея, защото аз не се стремях да я запълня.

Или ще се бориш, или не, Ник. Ти се бориш за всичко. Защо тогава не искаш да се бориш за Елън Джафи?

9.

В понеделник сутринта заех мястото си в предната част на съдебната зала. Кръвта ми кипеше. Винаги е така в първия ден на някой съдебен процес, а този бе от най-важните.

Адвокатите на защитата и прокурорите запълниха първите два реда. Джоел Голдънбърг бе избран да оглавява екипа на държавните обвинители. Беше по-млад, отколкото изглеждаше, може би към тридесет и три, с гъста руса коса и приятна усмивка. Но в него се криеше упорит борец, изцяло предан на професията си. Всички го възприемаха като бъдещо светило в Министерството на правосъдието. Може би защото бе спечелил три широко отразени процеса за финансови афери на Уолстрийт.

От другата страна водещата фигура бе Хай Каскел, зает в момента да прелиства бележките си по делото. Дори и изправен на пръсти, Пора не бе по-висок от метър и шестдесет и пет. С късите си, но яки като на боксьор ръце напълно оправдаваше прякора си, особено когато се стараеше да дискредитира свидетел на обвинението. Днес се бе издокарал в тъмносин костюм с тънко фино райе и клубна вратовръзка на разноцветни ивици. Изпод ръкавите му проблясваха златните копчета за ръкавели.

На предния ред в галерията видях семейството на Кавело. Една закръглена, но иначе приятна на вид жена в скромен, но подбран с вкус костюм, вероятно ушит по поръчка. И вече поотрасналата му дъщеря, с руса вълниста коса, чинно приседнала до майка си.

Мерките за сигурност в залата бяха незапомнено строги. По дяволите, сигурно и аз донякъде бях отговорен за цялата тази суматоха. Всяка чанта бе отваряна и претърсвана на входа, всеки съдебен пропуск бе проверяван по два пъти, както и журналистическите акредитации, като сравняваха и физиономиите на репортерите със снимките върху документите им. Целият площад „Фоули скуеър“ бе осеян с барикади и въоръжени полицаи.

Доведоха Кавело през подземния коридор от манхатънския затвор, намиращ се през две пресечки оттук, където го държаха в отделно крило при максимално строги предпазни мерки. Качиха го до седмия етаж с охранявания асансьор.

Искаше ми се съдебните заседатели да бъдат изолирани. Този съдебен процес се очертаваше като най-сериозния срещу организираната престъпност от много години насам. Но явно съдията искаше да блесне. Мириам Сайдерман се бе прицелила във Върховния съд на щата. Беше се консултирала с адвокатите и дори със самия подсъдим да не се взимат допълнителни мерки за сигурност на журито. Искаше процесът да се проведе при спазване на всички изисквания за максимална прозрачност.

Най-после задната врата се отвори и в залата се разнесе оживено шушукане.

Двама широкоплещести съдебни пристави въведоха обвиняемия. Ръцете на Кавело бяха закопчани отпред в белезници. Носеше кафяв спортен костюм и семпла тъмна вратовръзка. Сивеещата му коса бе грижливо сресана. Въпреки всеобщите очаквания нямаше вид на хищен звяр. По-скоро изглеждаше като нормален гражданин, от онези, които срещаме със стотици в ежедневието си, просто пътник, седящ до теб в метрото.

Кавело се огледа и кимна, сякаш препълнената зала му бе допаднала. Съдебните пристави го настаниха на стола до адвоката му, след което откопчаха белезниците. Каскел се наведе до него и оживено зашепна нещо на ухото му, от което Кавело грейна в усмивка. За миг погледите ни се кръстосаха. Очите му светнаха и той отново се усмихна, сякаш ми казваше: Радвам се да те видя тук, Ники. Наистина ли си въобразяваш, че можеш да ме победиш?

Шарън Ан Моран, секретарката на съдията, се изправи и се провикна:

— Всички да станат.

Съдия Сайдерман влезе през страничната врата. Дребна, симпатична жена с посивяла коса и приятно лице, с елегантна къса пола под съдийската тога. Това беше най-голямото дело не само в моята, но и в нейната практика. Настани се в съдийското кресло и даде знак на всички да седнат.

— Господин Голдънбърг, готов ли е екипът на обвинението?

— Готови сме, Ваша Чест — изправи се Голдънбърг и кимна.

— А вие, господин Каскел?

— Да, Ваша Чест. Обвиняемият също е готов и очаква с нетърпение да докаже своята невинност. — Пора повдигна вежди. Изглеждаше решен за битка.

— Тогава, госпожо Моран — кимна съдия Сайдерман към секретарката, която вече се бе запътила към стаята на журито, — можете да въведете съдебните заседатели.

10.

Анди Деграс закъсня с четвърт час. Как можа да се случи точно тази сутрин? Е, съвсем лесно…

Първо Джеръд не успя да открие къде е заврял учебника си по математика. После в метрото по линиите на Ай Ар Ти6 възникна претоварване и се включиха защитните механизми. А накрая, когато се добра до станцията на метрото пред Съдебната палата, двете пресечки преди сградата бяха барикадирани от полицията и всичко това заради проклетия съдебен процес.

Отне й петнадесет минути да се промъкне през охраната. Една тежковъоръжена полицайка със син блейзър ровичка сума време из чантата й, сякаш на катарамата бе щампована емблема на Ал Кайда. Провериха дори мобилния й телефон, все едно е оръжие за масово поразяване. Накрая Анди не издържа и попита:

— Знаете ли, че на седмия етаж започва съдебен процес срещу един голям мафиот? — Жената от охраната кимна мълчаливо. — Е, няма как да започне без мен.

Когато нахълта запъхтяна в стаята на съдебните заседатели, всички бяха насядали около голямата маса, до един изнервени.

— Съжалявам — шумно въздъхна Анди, успокоена малко от няколкото познати лица. — Нямате представа с каква мъка се добрах дотук.

— Госпожо Деграс — заговори Шарън Ан Моран, която проверяваше имената им по списъка, — ще сме ви благодарни, ако успеете да ни вместите в претоварения си график.

Вечно си създавам неприятности. Анди се отпусна смутена на стола. Оказа се, че е седнала до Розела, латиноамериканката, която бе след нея в процедурата за избор на съдебни заседатели.

— Сега ни остава да изчакаме само господин О’Флин. — С недоволно изражение, Шарън Ан Моран отново се вторачи в списъка.

Отзад двама мъже прелистваха сутрешните вестници или решаваха кръстословици. На масата бяха оставени бисквити, кифлички и кафе — щедър жест от страна на съдебната система.

— Ето, вземи. — Розела й подаде подноса.

— Благодаря — усмихна се Анди, доволна, че вече не е център на внимание. Взе кифличката в книжна салфетка. — Виждам, че са пропуснали млякото.

Неколцина от присъстващите се захилиха. Тя погледна Шарън Ан Моран с надеждата да види поне някакво подобие на усмивка по лицето й, ала то си остана свъсено.

Вратата рязко се отвори и Джон О’Флин връхлетя със зачервено лице, плувнал в пот.

— Господи, навън прилича на джунгла или на зоопарк. Линията на метрото от Лонг Айланд в пиков час. Невероятен ад.

— Вие сте О’Флин, нали? — попита саркастично Шарън Ан Моран. — Вече бях започнала да си мисля, че ще се наложи да ви прехвърлим в резервите. Утре трябва да сте тук в девет и половина, господин О’Флин. — Шарън Ан Моран недоволно почука по масата с молива си.

— Да, да, мадам — отдаде чест О’Флин и се отпусна задъхан в стола до Анди.

— Утре в девет и половина? — изпъшка Ектор, кабелен техник. — Нима искате да кажете, че този процес ще трае толкова дълго?

— Осем седмици, господин Рамирес — осветли го Шарън Ан Моран. — Да не би да имате по-приятно занимание в следващите два месеца?

— Да, като например да припечеля нещо за прехраната си — начумерено промърмори кабелният техник.

Шарън Ан Моран отиде до вратата.

— Сега ще проверя как е вътре. Напомням ви, че сте длъжни да спазвате указанията на съдията да не обсъждате процеса.

— Разбира се — закимаха усърдно всички. Но само две секунди след като Шарън Ан Моран затвори вратата след себе си, забравиха предупреждението.

— Този тип Кавело — забърбори Уинстън, механик, който дори не си бе дал труда да смъкне работното облекло от гърба си, — четох за него. Изглежда, е страшно зловещ тип.

— Убиец, замесен в много изнудвания, като за наказание насичал жертвите си на парчета и ги напъхвал в куфари и после — в багажниците на колите. За да се забавя разлагането на плътта — закиска се Марк, авторът на криминални романи.

Розела отпусна плетивото на коленете си.

— Мъжът ми е малко изплашен. Рече ми: „Ама к’ва ще е тая работа бе, Рози, да не се забъркаш в някаква разправия с наркотрафиканти? Значи ще се разправяте с онзи откачен гангстер?“

— Чакайте малко — прекъсна я Анди. — Нали чухте съдията? Ние още не знаем дали е откачен гангстер. Ще трябва да изчакаме изслушването на свидетелските показния, за да решим дали е такъв.

Неколцина се засмяха.

— А освен това… — Анди огледа масата. — Какво ще кажете, ами че тези мафиоти знаят имената на всички ни и дори къде живеем. — Неколцина от съдебните заседатели кимнаха, внезапно придобили загрижен вид.

Вратата към съдебната зала се отвори. Настана суматоха. Анди имаше чувството, че очите на всички присъстващи са вперени в нея. Шарън Ан Моран застана на прага. Присвитите й очи се насочиха към Анди.

— Елате в кабинета ми — нареди тя.

Всъщност нейният „кабинет“ беше едната от двете тоалетни, където обикновено се провеждаха разговорите на четири очи.

— А?

— В кабинета ми, госпожо Деграс — заповяда й Шарън Ан Моран.

Анди се надигна полека от стола, завъртя очи и последва съдебната служителка в тясната тоалетна.

— Не си въобразявайте, че не зная какво кроите, госпожо Деграс — озъби й се Шарън Ан Моран, щом вратата се затвори.

— Ка… какво кроя? — запелтечи Анди. — Не съм казала нищо в онази стая, което останалите да не са си помислили. — Дори и сестра й Рита. Това бе първото, което й идеше да изрече. Това не те ли притеснява малко, Анди? Искам да кажа, те вече те познават. Става дума за Доминик Кавело. Те знаят къде живееш. Не е нужно дори да си майка, за да си разтревожена. Достатъчно е само да си човек. Процедурата по подбора на съдебните заседатели се проведе съвсем открито. — Слушайте, Шарън Ан, аз само…

— От самото начало искате да се измъкнете от тази работа — прекъсна я Шарън Ан Моран. — Няма да позволя никому да плаши съдебните заседатели. Постигнахте целта си — вече сте история, госпожо.

11.

Анди се върна на стола си в стаята за съдебните заседатели леко зачервена, смутена и наранена. След минути вратата към съдебната зала се отвори и тя разбра какво точно имаше предвид секретарката на съдията.

Шарън Ан Моран надникна през вратата:

— Още не сме напълно готови. — После посочи с пръст към Анди, което я накара да изтръпне. — Госпожо Деграс…

По гърба на Анди пробягаха нервни тръпки.

— Бихте ли дошли с мен, моля? И вземете нещата си.

Анди се надигна от стола и се озърна. Бяха я изхвърлили!

Последва Шарън Ан Моран в съдебната зала, която за нейна изненада се оказа претъпкана и притихнала. Сякаш всички се вторачиха в нея. Сега вече се почувства истински засрамена, все едно пред всички я бяха извикали в кабинета на шефа, за да я уволнят — само защото си с позволила да каже какво мисли.

Шарън Ан Моран я поведе през страничната врата зад съдийския подиум. В коридора пазеше съдебен пристав. Шарън й даде знак да продължи:

— Вървете. Тя ви очаква.

Анди пристъпи в голяма стая с лавици по стените, запълнени със стотици книги. Съдия Сайдерман, седнала зад отрупано с книжа бюро, вдигна поглед към нея.

— Госпожо Деграс. — Надникна над очилата за четене. — Струва ми се, че страдате от нервен тик, който влияе върху говорните ви функции.

— Моля?

— Трудно ви е да държите устата си затворена, нали? — Съдия Сайдерман я изгледа строго. — Това може би беше забавно по време на подбора на съдебни заседатели, но сега… Ние започваме важен процес, а не театрално прослушване. Не мога да допусна каквито и да било затруднения в работата на съдебното жури.

— Ако говорите за казаното от мен в онази стая, смятам, че то бе съвсем разумно — защити се Анди.

— Какво искате да кажете с това, госпожо Деграс? — запита съдия Сайдерман.

— Всички чуха имената ни по време на подбора на състава. Както и къде живеем. Дали сме семейни или не. Дали имаме деца. Всеки от нас е в правото си да е загрижен. Съответно хората поставят някои въпроси.

— Хората? — повдигна вежди съдията.

— Не зная. Например сестра ми. И майка ми. Когато им казах, че съм одобрена за този случай. Това едва ли е изненада за вас.

— Как точно ще бъде проведен този съдебен процес, е работа на съда, госпожо Деграс. Трябва единствено да знаете, че ако преценим, че съществува дори и най-незначителна опасност за съдебните заседатели, на първо място ще се погрижим за сигурността ви. — Съдия Сайдерман се облегна. Взе официалния списък и посегна към писалката си. — От самото начало не искахте да участвате в този процес, нали?

— Предполагам. Поне така беше миналата седмица, но…

— Но какво. Смятам да удовлетворя желанието ви.

Сърцето на Анди заби ускорено. Миналата седмица бе готова на всичко, само и само да чуе тези думи. Но през уикенда желанието й се промени. Започна да съзира шанс да извърши нещо достойно и значимо. Досега не бе направила кой знае какво. Не бе служила в армията, нито в Корпуса на мира. Никога не бе кандидатствала за доброволец в някаква общност. Всъщност имаше само Джеръд и светът й се изчерпваше с това. Осъзна го през уикенда.

— Истина е. Желанието ми беше такова — заговори Анди. — Но при все това дойдох тук тази сутрин, за да съм полезна.

Съдията престана да записва и се загледа в нея, леко изненадана от това, което току-що чу.

— Мислите ли, госпожо Деграс, че ще можете да бъдете полезен член на това съдебно жури? И няма да създавате неприятности?

Анди кимна.

— Да, ако ми дадете втори шанс, мисля, че ще мога.

За бога, Анди, трябваше само да си държиш устата затворена и щеше да си свободна.

Съдия Сайдерман остави писалката върху бюрото си и я измери с продължителен преценяваш поглед.

— Добре, защо не. Ваше право е да изпълните дълга си. — Повика секретарката. — Госпожо Моран, бихте ли върнала съдебен заседател номер единадесет в стаята на журито, моля.

— Благодаря ви, Ваша Чест — усмихна се Анди.

Преди да я поведе обратно към залата, Шарън Ан Моран задържа замалко вратата.

— Признавам, определено съм изненадана, че оставате в състава на съдебните заседатели.

— Да — невярващо поклати глава Анди. — Аз също.

12.

— Сутринта на шести август 1993 година — започна държавният обвинител Джоел Голдънбърг — Самюел Грийнблат, щастливо женен шестдесет и две годишен строителен предприемач, е убит брутално пред дома си в Юниън в Ню Джърси. — Прокурорът посочи увеличената фотография, поставена на триножника. На нея се виждаше усмихнат, леко оплешивял мъж със съпругата си, сниман на шестдесетия му рожден ден.

Съдебните заседатели се вгледаха в снимката.

— Някакъв автомобил спрял до тротоара, когато Грийнблат излязъл сутринта от дома си на път към офиса. Двама мъже с шапки и черни очила изскочили от автомобила и го простреляли, при това няколко пъти, точно когато кракът му стъпил на уличното платно. Броени мигове преди да издъхне, жертвата вдигнал очи към убийците си и прошепнал: „Защо?“ А после извикал: „Франи“ — така се нарича съпругата му, за която бил женен от тридесет и седем години. Тогава, за да е сигурен, че си е свършил работата, единият от убийците се навел над издъхващия човек и най-спокойно изстрелял още два куршума в главата му. След това убийците заминали с колата си. Пръв открил трупа най-малкият син на убития — ученик от колежа „Ратджърс“. Уважаеми съдебни заседатели, по време на този процес ще узнаете още много за Самюел Грийнблат.

Един от помощниците на Голдънбърг представи няколко полицейски фотографии на окървавеното тяло на жертвата. Някои от жените сред съдебните заседатели отвърнаха погледи и ужасено поклатиха глави.

— Никой не твърди, че Сам Грийнблат е бил ангел. Той всъщност е работил за мафиотската фамилия Гуарино при няколко афери за подкупване на профсъюзите в строителството. Именно той е осигурил фалшифицирани договори за фамилията с помощта на профсъюза „Локал 407“, контролиран от фамилия Гуарино. Но това, което обвинението иска да каже — продължи Голдънбърг, като стисна ръбовете на масата, — и което ще бъде подкрепено с показанията на няколко ключови свидетели по делото, е, че обвиняемият Доминик Кавело лично е издал заповедта за екзекуцията на господин Грийнблат. Кавело е избрал убийците и пак той ги е възнаградил — с пари и с облаги в организацията, към която всички принадлежат. А какъв е мотивът за убийството? Защо господин Грийнблат е трябвало да бъде ликвидиран? Защото господин Кавело и неговите приятели са смятали, че са обект на съдебно разследване, предположение, което впоследствие се оказало невярно. Те просто си помислили, че господин Грийнблат може да им навреди. — Обвинителят пристъпи напред и постави ръце върху парапета на ложата за съдебни заседатели. — Но убийствата не спрели дотук. За разлика от филмите, гангстерските убийства невинаги следват първоначалния план.

Сега ще узнаете, че това убийство е поставило началото на поредица от други екзекуции, по-точно три, и всички по заповед на господин Кавело, с цел да бъдат прикрити следите от покушението на Грийнблат.

Ще чуете за подкупване на профсъюзни шефове и за измами в строителството. За изнудвания. За алчно лихварство. И накрая, като венец на всичко, ще узнаете, че шефът на престъпната фамилия Гуарино е Доминик Кавело. Босът на босовете, който е използвал колумбийските и руските престъпни синдикати да му вършат мръсната работа. Човек, чийто основен бизнес е да се обогатява за сметка на мизерията и нещастието на всички, които се изпречат на пътя му. Не се съмнявам, че защитата ще се постарае да ви увери, че изпречилите се на Кавело не са невинни агънца. И ще бъде права. Те са криминални типове, заговорници, убийци. Във всяко едно отношение, госпожи и господа, те са от лошите момчета. Защитата ще ви докаже, че тяхната работа е била свързана най-вече с лъжи и измами.

Но нека не изпадаме в заблуждение — добави Голдънбърг, докато се вглеждаше в очите на всеки от съдебните заседатели, — защото в техните показания ще откриете истината. В тях ще преобладават взаимно подкрепящите се свидетелства и подробности, които ще ви убедят, че именно господин Кавело е този, който е издавал заповедите. Ще чуете какви думи е използвал, ще видите реакциите му. И по силата на закона той ще се окаже виновен за всички тези престъпления, все едно че сам е натискал спусъка. Надявам се накрая да се уверите какво представлява господин Кавело, госпожи и господа — безмилостен хладнокръвен убиец.

13.

Първият свидетел на обвинението — Луис Мачиа — пристъпи към мястото за разпит на свидетелите и се закле. Той беше предан войник на престъпната фамилия Кавело. Висок и широкоплещест, с гъста черна коса, облечен със сива риза за голф.

Усмихнат, свидетелят огледа съдебната зала, докато погледът му се спря на съдебните заседатели и журналистите. Нито веднъж не отмести очи към Кавело.

— Добро утро, господин Мачиа — започна разпита правителственият прокурор Джоел Голдънбърг, след като се надигна от стола си.

— Добро утро, господин Голдънбърг.

— Можете ли да ни кажете какъв е сегашният ви адрес, господин Мачиа? — запита обвинителят.

— Сегашният ми адрес е федералният затвор. Опасявам се, че нямам право да разкривам кой точно.

— Федералният затвор? — кимна обвинителят. — И така, за сведение на съдебните заседатели вие сте били осъден за престъпление?

— За много престъпления. По силата на съдебно споразумение по член 509, след като си признавах вината за всяко от тях.

— Можете ли да ни опишете тези престъпления? За какво бяхте обявен за виновен?

— Всичките ли? — засмя се гангстерът. — Това ще отнеме доста време.

Част от присъстващите в залата се засмяха. Някои от съдебните заседатели също не успяха да се сдържат. Дори и съдия Сайдерман побърза да закрие устатата си с ръка, за да сдържи усмивката.

— А какво ще кажете да започнем само с по-важните, господин Мачиа? — усмихна се и Джоел Голдънбърг. — С най-голямото ви „постижение“, ако предпочитате този израз.

— Най-голямото постижение… — Мачиа присви устни. — Ами… убийството. Всъщност са две убийства. Плюс опит за убийство, нападение със смъртоносно оръжие, взлом, изнудване, трафик на наркотици, кражба на автомобили…

— Това е достатъчно, господин Мачиа. Имате право, разполагаме с богат избор. Следователно е правилно да се каже, че доста отдавна сте нарушавали закона?

— Веднага след като се научих да боравя с вилица — кимна Луис Мачиа.

— И всички тези престъпления — продължи обвинителят, — всички ги планирахте и изпълнихте изцяло вие, така ли е?

— Някои да, господин Голдънбърг, ако правилно съм ви разбрал. Но за други просто ми казваха.

— Казваха ви?

— Бяха ми поръчани, господин Голдънбърг. — Гангстерът отпи от бутилка с вода. — От фамилията.

— От фамилията? — Голдънбърг пристъпи към свидетеля. — Ще бъде ли достоверно да се твърди, че през последните двадесетина години вие сте били член на фамилия, занимаваща се с организирана престъпност?

— Напълно вярно, господин Голдънбърг. Аз бях прост войник. Към фамилията Гуарино.

— Така. Значи пак опираме до престъпната фамилия Гуарино. Ваша Чест, с ваше позволение бих искал да покажа един нагледен материал на съдебните заседатели.

Един от помощниците на прокурора постави на триножника пред заседателите голям постер, съставен от няколко малки фотографии. На тях се виждаше пирамидалната структура на фамилията, около петдесетина лица. Най-долу бяха най-нисшите чинове, войниците; на едно ниво над тях — капитаните, докато най-отгоре бяха подредени водачите. Там беше и снимката на Кавело, като главен бос.

— Това е сегашното изображение на престъпния семеен клан Гуарино, нали, господин Мачиа?

— Да. Или по времето, когато бях осъден — кимна свидетелят.

— А ето тук е вашето лице, нали, отляво, между тези, които са посочени като войници?

— Това е стара снимка. Не е от най-добрите — любезно се усмихна Мачиа. — Но, да, това съм аз.

— Съжалявам, господин Мачиа, за следващия път можете да бъдете сигурен, че ще я заменим с по-нова. Но това, което искам да узная, е дали винаги сте били войник в тази фамилия, или сте положили специални усилия да постъпите в редовете й.

— Всички трябва да положат специални усилия. Аз си проправях път с помощта на моя чичо Ричи. Но започнах с дребни поръчки. Да прибера някакви пари, да открадна някой автомобил. Започнах с „Ч и П“.

— С това „Ч и П“ искате да кажете чупене и проникване? Обири с взлом?

— Точно така, господин Голдънбърг. Понякога може да се стигне дотам да се халоса някой по главата, та да му стане по-ясна картината.

В съдебната зала отново се чу смях.

— И след като сте се обучили — продължи да го притиска Голдънбърг — на умението да халосвате хората по главите, сте се усъвършенствали в по-сериозни престъпления, за които сте се признали за виновен. Убийство, опит за убийство, трафик на наркотици…

— Да, обучих се — кимна Мачиа. — Единственото, на което се обучих — додаде мафиотът с изкривена усмивка.

— Моля, отговаряйте само на това, което ви пита прокурорът, господин Мачиа — намеси се съдията.

— Благодаря ви, Ваша Чест. — Обвинителят се върна при масата да надзърне в бележките си. — А сега искам да се насочим към начина, по който сте били повишаван, господин Мачиа. От обикновен помощник до войник. Ако не греша, предполагам, че сте му казвали да те направят, нали?

— Искате да кажете като церемония ли? Беше при Мелучи на Флатбъш авеню. Там си имат тяхна стая. Дотогава въобще не подозирах за нея. Казаха ми да откарам там един от капитаните, Франки Стемпс. Така го наричахме, понеже имаше двама с името Франки, но Франки Стемпс беше по пощенските измами. Помислих си, че ще е най-обикновена среща. Всички капитани бяха там, както и господин Кавело.

— Под „господин Кавело“ имате предвид Доминик Кавело? Обвиняемият? Той присъстваше ли там? На тази среща?

— Разбира се, че присъстваше. Нали той е шефът.

— Ще се върнем на това малко по-късно — обяви прокурорът, след като изчака думата шефът да отекне в съдебната зала. — Но аз всъщност повече се интересувам от онова, което ви е довело до тази церемония.

— Какво ме е довело на тази церемония? — Мачиа сви рамене. — Мисля, че беше Линкълн.

Този път цялата зала се разтресе от смях.

— Исках да ви попитам, господин Мачиа, с какво сте станали толкова ценен? — Гласът на обвинителя едва успя да надвие смеха. — За да бъдете почетен.

— О, това ли било? — Мачиа се облегна назад и пак посегна към бутилката с вода. — Ами защото гръмнах Сам Грийнблат пред къщата му.

14.

Залата утихна. Анди Деграс не можеше да повярва на ушите си.

Преди минута този тип се шегуваше и изглеждаше съвсем обикновен. Но после призна как е застрелял човек. Никога досега не бе чувала някой да говори така небрежно за нечие убийство. Все едно са му поръчали да отиде до магазина да купи нещо.

— Признавате, че сте убили господин Грийнблат пред дома му, така ли? — Джоел Голдънбърг също изглеждаше крайно шокиран, като останалите в залата.

— Че аз вече съм го признал това, господин Голдънбърг. И пред полицията, и пред ФБР. Е, не че се гордея с това, но само така може да напреднеш в тази игра.

Прокурорът се отдръпна и замълча, изчаквайки реакцията на публиката, породена от признанието на Мачиа, да стихне. — Можете ли да опишете пред съдебните заседатели в какво точно се състоеше тази конкретна задача?

— Добре. — Свидетелят пое дълбоко дъх. — Ами аз работех за Ралфи Д.

— Ралфи Д.? — прекъсна го прокурорът. — Имате предвид Ралф Денунциата, нали? — На постера с фотографиите той посочи мъж със закръглено лице. — Бил е лейтенант в мафиотската фамилия Гуарино, така ли?

— Да, това е той — кимна Мачиа. — Ние го наричахме Ралфи Д., защото…

— Разбрахме, господин Мачиа. Защото е имало още един Ралфи.

— Ралфи Ф.

— Ралфи Фраоли. — Прокурорът посочи друго лице, разположено в другия край на постера.

Мачиа се почеса по главата.

— Честно казано, господин Голдънбърг, никога досега не съм знаел цялото име на Ралфи Ф.

Смехът в залата отекна още по-силно. Ситуацията можеше да се нарече комична, ако нещата не бяха толкова сериозни.

— И така, вашият шеф, Ралфи Денунциата, се свърза с вас?

— Той ми каза, че фамилията искала това да бъде свършено. Заповедта била лично от Големия бос.

— Под това „да бъде свършено“ се подразбира, че той е искал от вас да нанесете удара? Означавало ли е това, че е трябвало да убиете някого?

— Тъкмо това подразбираше той, господин Голдънбърг.

— А колкото до Големия бос — Прокурорът отново се обърна към свидетеля, — кого имате предвид?

— Доминик Кавело. — Затворникът махна с ръка към обвиняемия. — Казаха ми, че трябвало да му се направи услуга. И че онзи тип в Ню Джърси създавал проблеми. Не като защитавана личност, а като обикновен гражданин.

— Как се почувствахте, господин Мачиа, когато поехте ангажимента да извършите тази „услуга“? Сигурно сте знаели, че се касае за убийство.

— Знаех за какво става дума, господин Голдънбърг. — Мачиа отново изгледа съдебните заседатели. — За секунда кръвта във вените на Анди се вледени. Тя усети погледът му да спира върху нея. — Ралфи ми каза, че всичко е планирано. Цялата работа била добре изпипана. Затова наех един приятел да задигне кола.

— Като говорите за този ваш приятел, Стивън Манарино ли имате предвид? — попита прокурорът. Той се върна при масата си и взе голяма фотография на един бузест, весело усмихнат младеж с гъста коса, може би осемнадесетгодишен, с вълнена фланела с емблемата на „Джайънтс“.

— Да, Стиви — кимна Мачиа. — С него се знаем от хлапета.

— Така… А накрая се оказало, че господин Манарино откраднал вашата кола. Вярно ли е?

— Ами да. Открадна и номерата на няколко коли. Решил, че най-лесно ще може да ги скрие в къщата си, когато излязъл сутринта за работа. Как казват на улица без изход?

— Задънена улица — отвърна прокурорът.

— Да, задънена улица. Имахме няколко коли там, патрулиращи из района, да проверяват за ченгета. Томи Лоса беше в една от тях, искам да кажа Томи Мусина. Ралфи се отчиташе пред него. Преди два дни бяхме направили суха тренировка. Планирахме цялата работа. Очистването на онзи евреин. На излизане от къщи целуна жена си за довиждане. Имаше вид на някой, дето всичко му е наред.

— Но вие все пак сте искали да го ликвидирате? — попита прокурорът.

Мачиа сви рамене, преди да отпие голяма глътка вода от бутилката.

— Нямаше друг избор, господин Голдънбърг. Виждал съм какво сполетява момчетата, които не си вършат добре работата. Ако не го свършиш както трябва, ти си следващият. Освен това…

— Освен това какво, господин Мачиа? — нетърпеливо го прекъсна прокурорът.

— Ами нали всичко бе заради Големия бос, господин Голдънбърг. Не можеш да се отметнеш.

— А вие как узнахте това?

— Ами Ралфи ми каза, че било за Електротехника.

— Той кого имаше предвид под Електротехника, господин Мачиа?

— Възразявам! — Смръщил вежди, адвокатът на Кавело се надигна от стола.

Анди погледна О’Флин. Още докато бяха в стаята на съдебните заседатели, му бяха лепнали прякора Веждите.

— Съжалявам, Ваша Чест — извини се прокурорът. — И така, господин Мачиа, вие кого си помислихте, че е имал предвид Ралфи Д. под прякора Електротехника?

— Доминик Кавело. Или Електротехника, така го наричахме. Ралфи работеше за Томи. А Томи работеше за Големия бос.

Прокурорът кимна, доволен от отговора.

— И така вие знаехте, че този удар ще е за Големия бос, искам да кажа — за господин Кавело, и то само защото Ралфи Д. ви е казал това?

— И заради това, и заради други неща — сви рамене Мачиа.

— Какви други неща, господин Мачиа? — настоятелно запита прокурорът, извисил глас.

Пауза. Луис Мачиа се отпусна в стола. Погледът на Кавело за пръв път се насочи към него. Мачиа жадно отпи две глътки вода.

— Заради тези коли, за които ви говорех, господин Голдънбърг. Които обикаляха наоколо. И Доминик Кавело беше там, в една от тях.

15.

Заседанието бе прекъснато за обяд и Анди излезе отвън, на Фоули скуеър. Времето беше студено, но все още хубаво за ноември. Тя седна на корниза на площадката пред съда и изяде сандвич с риба тон, докато преглеждаше черновите на статиите за общинския вестник, където работеше на непълен щат. Записа си бележка в тетрадката, която си взе за процеса, и я подчерта: Кавело е бил там!

В два следобед всички се събраха отново в съдебната зала. Луис Мачиа още бе на мястото за свидетели.

— Искам да продължим оттам, докъдето стигнахме, господин Мачиа. — Прокурорът се приближи до свидетелското място. — Какво се случи след убийството на Самюел Грийнблат?

— След убийството ли? — Свидетелят се замисли за миг. — Ами бях повишен, господин Голдънбърг. Направиха ме войник, както казахте.

— Мисля, че това се е случило няколко седмици по-късно — поправи го прокурорът. — Или може би месец?

— Ако трябва да сме точни, беше след двадесет и седем дни — усмихна се Мачиа.

От галерията отново се разнесе смях. Засмя се и Голдънбърг.

— Ясно е, че този ден е бил важен във вашия живот, господин Мачиа. Но искам да ви върна към дните непосредствено след убийството на Сам Грийнблат.

— О, това ли? — Мачиа рязко поклати глава, сякаш го бяха цапардосали в лицето. Отново отпи глътка от бутилката с вода. — Закопахме колата. Бяхме се уговорили всички да се съберем по-късно в Бруклин и да вечеряме при Ралфи Д.

— И всичко дотогава протече гладко, така ли, господин Мачиа?

— Да, ако говорим за тази част от работата, господин Голдънбърг. Оставихме колата на летище Нюарк. Стиви захвърли табелите с номерата в едно тресавище край магистрала I-95. Бяхме се приготвили да празнуваме. Очакваха ни само добри неща.

— Но не се случи така, нали? Какво се случи?

Чернокосият гангстер се захили с неприятния си маниер, докато поклащаше глава.

— Помислих си, че след като измъкнахме Грийнблат от къщата му и го застреляхме, някой, примерно съсед, може да е видял номера на колата. Та трябваше да се погрижим за табелите.

— Някой ви е забелязал? И как се справихте с това? — притисна го младият прокурор.

— Ами понеже бе по-късно вечерта, към седем, у нас вкъщи дошли ченгета. Аз не бях там, само жена ми и децата. Поискали да видят колата й.

— Нейната кола? — Прокурорът изглеждаше смутен. — Защо са попитали за автомобила на жена ви, господин Мачиа? — Ясно бе, че Голдънбърг знае отговора и ловко насочва вниманието на присъстващите в съдебната зала.

— Очевидно, защото номерът на колата, запомнен от съседа на Грийнблат, е съвпадал с номера на колата, регистрирана на нейно име.

В съдебната зала се разнесе учудено ахване.

— Колата на вашата жена ли, господин Мачиа? Но нали преди малко казахте, че според вас Стивън Манарино е откраднал някакъв автомобил заради замислената акция?

— И наистина мисля, че го е сторил. — Мачиа се почеса по главата. — Само че от моята къща.

Анди погледна О’Флин, който седеше един ред по-надолу. И двамата примигнаха, неуверени дали са чули добре току-що казаното.

16.

Очите на Джоел Голдънбърг се разшириха от учудване.

— Та той е бил най-добрият ви приятел, господин Мачиа. Нима се опитвате да ми кажете, че е откраднал табелите от вас?

— Казах само, че се знаем от деца, господин Голдънбърг. Той беше най-старият ми, макар и не най-добър приятел. И трябва да добавя, че не беше от най-умните.

В залата отново се разнесе шушукане. Анди вдигна глава и забеляза, че съдия Сайдерман отново прикри усмивката си. Щом съдебната зала притихна, прокурорът поклати глава:

— Продължете, господин Мачиа.

— След като жена ми се обади, позвъних на Стиви и му рекох: Стиви, шибаняко, какви ги вършиш? Извинете, Ваша Чест. Както и да е, но той ми рече, че майка му намерила табелите с номерата, дето ги бил откраднал отнякъде, и ги изхвърлила на боклука, та тогава се паникьосал. Той живееше през една пряка от нас, така ме познаваше къщата ни като своята. Предположих, че е намерил табелите от колата на жена ми в един кашон до къщата ни. Кой друг ще знае, че са там?

За секунди в залата се възцари тишина — ясен признак, че никой не му вярва. Тогава прокурорът пак се намеси:

— И така, какво се случи, когато полицаите са отишли в дома ви?

— Жена ми им казала, че сигурно някой е прескочил оградата и ги е задигнал.

— Вашата жена, господин Мачиа, умее бързо да измисля оправдания.

— Да, освен това много лесно кипва. — Той поклати глава и се усмихна.

Този път никой не се опита да сдържа смеха си. Анди си представи нагледно как жената на страховития гангстер го гони с тиган в ръка. Закри лицето си с ръка и отклони очи. За секунда зърна лицето на Кавело. Той също се усмихваше.

— Полицаите останали ли са доволни от това обяснение — че неизвестен злосторник е откраднал табелите.

— Не зная дали бих могъл да ги нарека „доволни“. Вече имах досие в полицията. Никак нямаше да им бъде трудно да ме закопчеят като някой, който се навърта около фамилия Гуарино.

— А това никак нямаше да зарадва Ралфи Д., нали?

— Това е много слабо казано, господин Голдънбърг. Всеки дяволски би се ядосал. По-късно вечерта се срещнах със Стиви и той ми рече нещо от сорта на „Зная, че се издъних, но ако нещата загрубеят, няма да вляза сам в затвора“. Налудничави приказки. Хем много добре знаеше, че не бива да говори така. Беше просто изплашен и объркан.

— А вие как реагирахте? — попита го прокурорът.

— Ами просто му рекох: За бога, Стиви, не бива да говориш така. Някой може да те чуе. Ама той беше много изнервен. Знаеше, че е оплескал нещата. Никога не го бях виждал такъв.

— И какво направихте?

— Аз ли? Честно казано, господин Голдънбърг, тогава си имах свои грижи. Само казах на Ралфи да го слуша какво приказва. За да не извърши нещо глупаво. Просто е изплашен, това бе всичко.

— Казали сте на Ралфи за Стиви?

— Длъжен бях, господин Голдънбърг. Ако ченгетата се докопаха до него и той започнеше да приказва, всички ни щеше да закопае. Но аз също се нуждаех от алиби. В онези дни си имах проблеми с коляното. Трябваше ми хирург. Затова отидох в болница „Кингс Каунти“ при един доктор, когото познавах, когото ние познавахме — той ни дължеше едни пари, — та му казах да ме оправи веднага и с това сметката му ще е уредена. Само че трябваше да бъде записано, че съм бил в отделението още от сутринта.

— Позволете ми да изясня това, господин Мачиа. Вие сте поискали от един лекар да издаде фалшив документ, че сте били в болницата, за да се сдобиете с алиби за убийството на Самюел Грийнблат? Така ли е?

— Да.

— И той се съгласи?

— Е, наложи се да опра пищова си до главата му, господин Голдънбърг.

Анди не можеше да повярва на ушите си. Нов смях разтресе залата.

— И така, да се върнем на Стиви Манарино, господин Мачиа, вашия отдавнашен приятел. — Прокурорът пристъпи още няколко крачки към свидетеля. — Вие сте казали на Ралфи Д., че ще го прикриете. А какво ви отговори Ралфи Д.?

— Каза ми само да не се безпокоя. Щял да поговори с Големия бос. Рече още, че те щели да го отведат някъде, където да остане скрит за известно време, докато всичко се размине. Каза ми също да се занимавам само с моите работи, да стана по-добър в занаята си. Бях притиснат като в менгеме. Истината е, че бях малко изнервен, защото можеше да не изляза от онази болница без чужда помощ, ако разбирате какво искам да кажа.

— И какво се случи после? — продължи да го разпитва Голдънбърг, като се върна при масата си, за да вземе снимката на Стиви Манарино. Задържа я така, че съдебните заседатели да могат да я видят. — Кажете на съда, господин Мачиа, какво стана с вашия приятел?

— Не зная — сви рамене Луис Мачиа. — Повече не видях Стиви.

17.

Вече бе почти четири следобед. Съдия Сайдерман огледа залата и даде знак да прекратят разпита на свидетеля.

— Господин Голдънбърг, мисля, че за днес е достатъчно.

Тя предупреди съдебните заседатели да не обсъждат нищо по делото и да не четат написаното във вестниците. После всички се върнаха в стаята на журито. Неколцина веднага си тръгнаха, защото бързаха за метрото.

Анди прибра нещата си в чантата и облече пуловера си.

— С всички ще се видим утре. Трябва да взема хлапето. Някой да е към метрото?

Поеха заедно по Чамбърс стрийт, за да се доберат до станция номер едно на Бродуей. Дженифър, която междувременно успя да й обясни, че продавала рекламни материали, слезе на Седемдесет и девета улица, а Анди продължи към жилищните райони, за да се добере до къщата на Западна сто осемдесет и трета улица, откъдето се откриваше гледка към моста Уошингтън и където от четири години живееха с Джеръд.

Тя слезе на спирката на Сто осемдесет и първа улица и продължи през още няколко пресечки до Сто и седемдесет и осма, за да вземе Джеръд от Сандра. Синът на Сандра — Еди, учеше с Джеръд в четвърти клас в 115-о основно училище.

— Здравей, госпожо Закон и ред — поздрави я Сандра със смях, щом отвори вратата. — Получи ли ролята?

— Получих присъда. — Анди завъртя очи. — Осем седмици.

— Брей! — възкликна Сандра. — Аз пък се занимавах с техните домашни или поне с част от тях. Сега са в стаята на Едуард. Играят на „Засада в пустинята“.

Двете жени надникнаха в стаята.

— Мамо! — възкликна Джеръд. — Ела да видиш! Вече сме на шесто ниво.

— Добре, но се опасявам, че там и ще си останете. Мама е много уморена.

Майката и момчето излязоха на Бродуей и се запътиха към апартамента си. Трябваше да вечерят, но не й се готвеше.

— И така, млади господине, какво ни се иска сега? Тортила? Или някакъв деликатес? Получих четиридесет долара от правителството на САЩ, за да имаме какво да вечеряме.

— Дали са ти четирийсетачка? — Джеръд изглеждаше безкрайно впечатлен. — За какво е това дело, мамо? Нещо вълнуващо ли е?

— Нямам право да ти казвам, но е за един мафиотски бос. Цял ден слушахме прокурора и адвоката. Също като в Закон и ред. И освен това имах среща със съдията. В нейния кабинет.

Джеръд спря пред къщата, където живееха, и извика:

— Мамо!

Колата им бе паркирана отпред — десетгодишно волво комби. Наричаха го Ленивеца, защото не бе от най-бързите. Държаха го на улицата. Местните полицаи си затваряха очите за нарушението.

Някой беше разбил предното стъкло.

— Боже мой! — ахна Анди. Затича се към колата, невярваща на очите си.

По паважа бе разпиляно натрошено стъкло. Кой би могъл да стори това? От години държеше колата си на улицата. Всички в квартала я познаваха. Никога не се бе случвало нещо подобно. Отпусна ръка на рамото на Джеръд.

После усети как стомахът й се стяга. Спомни си Кавело да седи в съдебната зала със спокойна усмивка и невъзмутим вид. Сякаш всичко е под негов контрол. А и онези страховити истории, които им разказа Луис Мачиа. Той бе убивал за Кавело. Да разбият стъклото на кола, е детска игра за мафията, нали?

— Мамо, какво не е наред?

— Всичко е наред, Джеръд. — Тя го придърпа към себе си.

Но момчето не й повярва, както и тя не си вярваше. Сега искаха само да се приберат у дома.

Ако още имаха дом.

18.

Ричард Нордешченко имаше превъзходен план и тъкмо затова седеше в модерно декорирано бистро в Горен Ийст Сайд. Наблюдаваше привлекателна жена на средна възраст от относително безопасната дистанция между масата й и бара.

Тя бе в компанията на още трима души. Всички говореха и често се смееха. Мястото бе претъпкано от преуспяващи дами и господа, до един богаташи. Двамата кавалери на масата бяха с безупречно ушити костюми, скъпи ризи и златни копчета за ръкавели. Изглежда, тя самата добре познаваше другата жена в компанията. Разговорът бе оживен, като между стари познати. Лееше се вино. Колко мило.

По-рано същия ден Нордешченко бе проследил жената от съда до дома й. До хубавата й къща в Мъри Хил. След като тя влезе, той спря колата на улицата точно пред външната врата от червено дърво. Нямаше охрана. Такива бяха порядките тук. А ключалката беше „Уайзър“ — никакви проблеми. Той забеляза и проводниците на охранителната система, свързани към телефонната линия. И тук нямаше да има проблеми.

— Господин Камински. — Симпатичната жена, салонен управител на ресторанта, пристъпи с усмивка към него. — Вашата маса е готова.

Поведе го точно където бе поискал — на маса в съседство до жената, която следеше. Не се притесняваше да е близо до нея. Тя не го познаваше, нито пък някога щеше пак да зърне лицето му. Бе вършил тази работа безброй пъти.

В началото всичко започна с бригадата от Спецназ — специалните сили, в които премина службата му в Чечня. Там се научи да убива безпогрешно, без угризения на съвестта. Първата му работа бе да очисти един бюрократ в Грозни, задигнал пенсиите на няколко души. Истинска свиня. Някои от набелязаните жертви се бяха сближили с него и му платиха толкова, колкото не би могъл да спечели и за шест месеца, рискувайки живота си срещу чеченските бунтовници. Плуваше в океан от мръсна пяна. Лесно можеше да бъде оправдан за всичко, което бе сторил. Ликвидира бюрократа с бомба, поставена в бързоходния му скутер. Бум!

После дойде редът на един полицай в Ташкент, който изнудваше местните проститутки. Дереше им кожата. Следваше гангстерът в Москва. Наистина беше голям удар, защото онзи така добре се пазеше, че никой не можеше да припари около него. Наложи се да взриви цяла сграда, но това си беше част от занаята.

После започна да предлага услугите си на всеки, който можеше да плати цената. Беше времето на перестройката, на прохождането на капитализма. А той бе просто бизнесмен. Беше улучил най-подходящото време за такива като него.

Отново се загледа в красивата жена на съседната маса. Изглеждаше преуспяваща и дори привлекателна. Отлично знаеше какво ще стане оттук нататък. Ще започне с нещо малко. Някое съобщение, което ще се загнезди в главата й, за да не й дава мира. И много скоро от нея ще останат само едни шибани отломки.

Няма да има съдебен процес.

Жената помръдна в стола си и синият кашмирен пуловер, преметнат на облегалката зад гърба й, се изхлузи на пода.

Притича келнер, но Нордешченко го изпревари. Протегна ръка и вдигна пуловера.

— Много ви благодаря — топло му се усмихна жената.

Погледите им се докоснаха. Нордешченко не отвърна очи. В някой по-различен свят навярно би я харесвал и дори би я уважавал. Но сега бяха в неговия свят.

Подаде й красивия пуловер.

— Няма за какво. — Кимна й леко.

Често му се случваше да надниква в очите на жертвите си, преди да пристъпи към действие.

Животът ти скоро ще се превърне в ад, Мириам Сайдерман.

19.

— Господин Мачиа, казвам се Хай Каскел — започна Веждите на следващата сутрин още щом се надигна от стола. — Ще ви задам няколко въпроса от името на моя клиент господин Доминик Кавело.

Анди Деграс разтвори бележника си на нова страница, за да скицира карикатура на адвоката от защитата с гъстите сключени вежди. Беше решила да запази в тайна случилото се вчера следобед. Пък и какво можеше да докаже? Засега поне никак не й се искаше да преживее още една неприятна сцена, в която Шарън Ан Моран да я обвини, че „трови работната атмосфера на журито“.

— Познавам вашия клиент, господин Каскел — отвърна Луис Мачиа.

— Добре — кимна леко адвокатът. — Бихте ли обяснили на съдебните заседатели като какъв точно го познавате?

— Съвсем наскоро се бях запознал с него, господин Каскел. Няколко пъти съм бил с него на маса. Той беше там в онази вечер, когато ме направиха войник.

— На маса — театрално го изимитира адвокатът на Кавело. — А смятате ли, че сте сред близките приятели на господин Кавело? Примерно да ви е канил някога на вечеря?

— Веднъж наистина бях на вечеря с вашия клиент, господин Каскел — усмихна се свидетелят. — Беше след погребението на Франк Анджелоти. Много от нашите бяха там. Колкото до това обаче дали сме били близки приятели, не, не сме били. Аз бях прост войник. Не стават така тия работи.

— Значи никога не се чували господин Кавело да е давал заповеди от името на криминално проявената фамилия Гуарино? Никога не ви е казвал примерно: „Искам една услуга от теб, господин Мачиа“ или „Искам да бъде убит Самюел Грийнблат“?

— Не, господин Каскел, не съм го чувал лично.

— Тогава е възлагал на други хора да ви го обяснят. Като Ралфи Д., за когото споменахте, или онзи другия тип, Томи… онзи със смешния прякор?

— Томи Лоса.

— Да, Томи Лоса. — Адвокатът кимна. — Извинете.

— Всичко е наред, господин Каскел. Всички имаме смешни прякори.

В залата отново се разнесе смях.

— Да, господин Мачиа — съгласи се адвокатът, — но това, което ме интересува, е, че вие всъщност нито веднъж не сте чули моят клиент да казва колко хубаво би било този Сам Грийнблат да бъде убит, нали?

— Не, не директно от него.

— Чули сте го от Ралфи Д., когото, както сам казахте, го зърнал в някаква кола някъде в Ню Джърси?

— Не беше някъде в Ню Джърси, а само на пряка от мястото, където господин Грийнблат беше убит.

— Но това е според вас, господин Мачиа, ако трябва да бъдем съвсем точни.

— Да, сър, според мен.

Каскел се почеса по брадичката.

— Сега вие се представяте като дългогодишен член на криминално проявената фамилия Гуарино, нали така? И сте склонен да признаете, че сте вършили доста лоши неща в полза на тази фамилия.

— Да — отвърна свидетелят. — Признавам и за двете.

— Като например… убийства на хора или трафик на наркотици, не е ли вярно?

— Вярно е.

— А с какви видове наркотици се занимавахте, господин Мачиа?

Мачиа сви рамене.

— Ами с марихуана, екстази, хероин, кокаин. Сами можете да назовете още няколко вида.

— Хм… — Адвокатът се засмя, извърнат към съдебните заседатели. — Вие се оказахте сериозен предприемач? Притежавате оръжие, нали, господин Мачиа?

— Да, сър. Винаги съм притежавал.

— И дори сте използвали това оръжие, за да заплашвате нечий живот във връзка с тези наркотици, господин Мачиа?

— Да, сър, и това се е случвало.

— А самият вие употребявали ли сте наркотици, господин Мачиа? — притисна го адвокатът на Кавело.

— Да, взимал съм наркотици.

— Значи признавате, че сте наркоман, крадец на автомобили, извършител на обири с взлом и… да, убиец. Кажете ми, в течение на дългогодишната ви дейност като разпространител на наркотици случвало ли ви се е да лъжете?

— Да лъжа? — Свидетелят се ухили. — Разбира се, че лъжех. Лъжех през цялото време.

— „През цялото време“. Искате да кажете… веднъж месечно? Или веднъж седмично? Или може би всеки ден?

— Ние винаги лъжем, господин Каскел. Само това правим.

— Защо?

— Защо лъжем ли? Ами за да се отърваваме от неприятности. За да не ни хванат.

— И полицаите ли лъжете, господин Мачиа?

— Разбира се, че съм лъгал и полицаите.

— И ФБР?

— Да. — Свидетелят преглътна с усилие. — Когато за пръв път ме арестуваха, излъгах и агентите от ФБР.

— А какво ще ни кажете за вашата съпруга, господин Мачиа? Или примерно за вашата майка? И тях ли лъжехте?

— Мисля, че през живота си — кимна Луис Мачиа — съм лъгал всички около себе си.

— Нека да обобщим всичко това, господин Мачиа. Вие се оказвате печен лъжец. В общи линии сте лъгали всекиго, когото сте познавали. Тези, които са работили с вас, хората от полицията, от ФБР, а също и съпругата си. Дори и жената, която ви е родила. Позволете ми да ви запитам, господин Мачиа, има ли нещо, за което да не лъжете?

— Да — изправи рамене Луис Мачиа. — За това.

— Това? — Каскел го удостои с подигравателен поглед. — Под „това“ трябва да разбирам вашите свидетелски показания, така ли?

— Да, сър — отвърна свидетелят.

— Правителството ви е обещало съблазнителна сделка, нали? При положение че кажете това, което искат да чуят.

— Ако призная за извършените от мен престъпления и кажа цялата истина — сви рамене свидетелят. — Казаха ми, че ще го вземат предвид.

— Имате предвид намаляване на присъдата ви, отгатнах ли?

— Да.

— Може би дори и за времето, излежано в затвора — добави Веждите и очите му се разшириха. — Правилно ли е това предположение?

— Възможно е — кимна свидетелят.

— Тогава ни кажете — продължи Кавело — защо съставът от съдебни заседатели трябва да ви се доверява, след като вие във всеки момент от вашия живот сте лъгали, както сам признахте, за да спасявате кожата си.

— Защото — усмихна се свидетелят — вече няма смисъл да лъжа.

— Няма смисъл ли? — Каскел отново се почеса по брадичката. — А защо?

— Защото, ако сега ме уловят в лъжа, ще остана в затвора. Всичко, което се иска от мен, за да получа намаляване на присъдата, е да кажа истината. Какво ще кажете за това, господин Каскел?

20.

Обявиха прекъсване за обяд. Анди излезе навън заедно с О’Флин и Марк, автора на криминални романи. Отидоха до Чайнатаун, съвсем близо до сградата на съда на Фоули скуеър.

Докато хапнат по ордьовър, тримата си разказаха различни истории. Анди сподели с тях преживяванията си около Джеръд. Как се справя да отглежда сама детето си в големия град. О’Флин я попита какво е да участваш в сериала Семейство Сопрано, а Анди му призна, че си позволила малко да преувеличи истината.

— Всъщност бях резерва. Малко преувеличих, за да не ме одобрят за съдебен заседател.

— Господи! — О’Флин втренчи в нея изцъкления си поглед. — Току-що ми разби сърцето.

— Джон превъртя дисковете със сериите от последните години, само и само да открие епизода, в който танцуваш в „Бада Бинг“ — ухили се Марк и с китайските пръчици си взе малко от изварата.

— А ти какво ще ни разкажеш за себе си? — обърна се Анди към автора на кримки. — Какво пишеш?

Марк й се струваше симпатичен. Косата му бе дълга, къдрава и руса. Приличаше на Матю Макконъхи и може би затова винаги носеше изтъркани джинси, морскосин блейзър и риза с разтворена яка.

— Имам две нелоши криминалета, наситени с доста мистерии. Едното дори бе номинирано за наградата „Едгар“. Освен това съм надраскал няколко мрачни сценарии за Си Ес Ай и Ен Уай Пи Ди.

— О, значи си прочут — отбеляза Анди.

— По-скоро познавам няколко прочути писатели — опроверга я Марк с усмивка. — Да не би да те изнервям с нещо?

— Да, и то дотам, че ще си остана гладна, вече едва държа тия проклети пръчици — усмихна се Анди. — Виж, ръцете ми треперят.

— Канех се да ви питам нещо — намеси се О’Флин. Гласът му бе преминал в шепот. — Зная, че не бива да говорим за това, но този тип, Мачиа, какво мислите за него?

— Смятаме, че е коравосърдечен кучи син — отсече Марк. — Но поне знае как да разсмива залата.

— Наистина е кучи син — съгласи се Анди. — Само че когато заговори за приятеля си… не зная, но ми се стори, че надниквам в по-различна страна от неговия характер.

— Мисля, че това, което всъщност искам да ви питам — О’Флин още по-плътно се приближи към тях, — е дали да му вярваме. Въпреки всички гадости, които е извършил.

Анди погледна Марк.

— Мачиа е бандит и убиец. Вероятно е извършил стотина ужасни престъпления, за които никога няма да признае. Но май наистина е напълно откровен, когато заяви, че няма защо да лъже. — Писателят сви рамене. — Аз му вярвам.

Двамата мъже очаквателно погледнаха Анди.

— И аз му вярвам — каза тя.

21.

След като съдебните заседатели се завърнаха от обяд, на свидетелското място застана мъж, грамаден като Бегемот. Вероятно тежеше поне сто и тридесет килограма. И беше един от най-болнавите хора, които някога съм виждал.

— Може ли да започнем с това да ни кажете името си? — Джоел Голдънбърг се надигна от стола, за да зададе първите си два въпроса. — И къде пребивавате понастоящем?

— Името ми е Ралфи Денунциата — заяви дебелакът, — а пребиваването ми понастоящем е във федералния пандиз.

Внезапно отекна оглушителен гръм. Като че ли цялата сграда се разтресе.

Всички наскачаха от столовете и покриха главите си с ръце. Разнесоха се тревожни крясъци. Един от съдебните пристави се втурна към Доминик Кавело. Никой не знаеше какво ще се случи в следващите мигове. Аз също се изправих и бях готов да прескоча парапета, за да защитя съдията.

Тогава изтрещя отново. Гърмежът идваше от улицата. Навярно беше експлозия на неизгорели газове или пък просто събаряха стара сграда наблизо. Всички се заоглеждаха смутено, докато не затихнаха и последните нервни ахкания в залата.

Единственият, който не помръдна, бе Кавело. Стоеше си на мястото, оглеждайки се нехайно, докато се опитваше да прикрие усмивката си.

— Не съм аз този — каза той. Всички в залата отново се засмяха.

Съдът продължи работа. Денунциата бе около петдесетгодишен, с двойна брадичка и оредяла сивееща коса, говореше меко. Познавах го доста добре — като Мачиа. Бях го арестувал. Всъщност харесвах Ралфи Д., ако въобще може да се харесва някой, на когото окото му няма да трепне, ако те види мъртъв.

Джоел Голдънбърг пристъпи към свидетелското място.

— Господин Денунциата, как бихте определили мястото си в организираната престъпност?

— Аз бях капитан в мафиотската фамилия Гуарино. — Говореше приглушено, извърнал очи.

— Вас ли наричат Ралфи Д.? — попита го правителственият прокурор.

— Да — кимна свидетелят. — Това съм аз.

— Вие притежавате колежанска диплома, нали, господин Денунциата? — продължи обвинителят.

— Да, сър, имам диплома. По управление на бизнеса. От университета в Лонг Айланд.

— Но никога не сте я използвали, защото не сте работили по специалността си, нали? Защото избрахте престъпната дейност?

— Точно така — отново кимна Денунциата, чийто баща е бил един от оръженосците на Кавело още докато Ралфи Д. е бил дете. — Баща ми искаше да стана брокер на борсата или да получа юридическо образование. Но нещата се промениха. Фамилията имаше и легитимен бизнес — ресторанти, нощни клубове, верига от хранителни магазини, така че се обвързах с тях. Мислех си, че ще успея да ги избегна, нали знаете, нещата, за които всички говорят — насилието, мръсната работа.

— Но не успяхте, нали, господин Денунциата? — попита Джоел Голдънбърг.

— Не, сър. — Свидетелят поклати глава. — Не успях.

— И едно от онези неща, които не успяхте да избегнете, е участието ви в убийството на Сам Грийнблат. Вярно ли е това?

— Да — изрече той и от напрежение впи пръсти в ръбовете на масата.

— И сте били признат за виновен като участник в това престъпление, не е ли така?

— Така е — потвърди свидетелят. — Бях обвинен за съучастие в убийство втора степен.

— Защо, господин Денунциата? Можете ли да опишете действителното си участие в покушението срещу господин Грийнблат?

Свидетелят се изкашля, преди да заговори.

— При мен дойде Томас Мусина. Тогава беше капитан. И като такъв имаше право да рапортува пряко пред Доминик Кавело. Той познаваше някои хора, които работеха за мен. Според него те дължали услуги на фамилията. Джими Кабруле например бе понатрупал доста дългове от хазарта. Също и Луис Мачиа, той пък искаше да се издигне. Мусина съзря в тях удобна възможност.

— Под „удобна възможност“ — заяви прокурорът — имате предвид, че ако господин Мачиа бъде привлечен като участник в убийството на господин Грийнблат, ще бъде възнаграден с формално приемане във фамилията. Така ли е?

— Така е, господин Голдънбърг.

— Да продължим, господин Денунциата. Истина ли е, че господин Кабруле и господин Мачиа извършиха този удар?

— Да. Те го направиха. Пред дома на Грийнблат в Джърси. На шести август 1993 година.

— Изглежда, че добре помните тази дата, господин Денунциата. Къде бяхте тогава?

— Ами… бях в района — отвърна Денунциата.

— В района? — Голдънбърг наклони глава.

— Бях в колата, която обикаляше наоколо, може би през две пресечки. Чух изстрелите. Видях как Луис и Джими К. отпрашиха с висока скорост. Стиви Манарино караше колата.

— Имаше ли още някой, който да обикаля в съседство, господин Денунциата? По времето, когато господин Грийнблат е бил убит?

— Да, сър — кимна гангстерът. — Томи Лоса също обикаляше. В сив линкълн.

— Добре, значи и Томас Мусина е бил там. В линкълн. А имаше ли още някого в колата с него? — попита прокурорът.

— Имаше. — Ралфи си пое дъх, преди да продължи: — Доминик Кавело беше в колата.

— Как можете да сте сигурен, господин Денунциата, че Доминик Кавело е бил в колата с Томас Мусина?

— Защото спряха и ми махнаха с ръка. Беше на няколко преки от мястото на удара.

— Но това не ви изненада, нали, господин Денунциата — да видите Електротехника там?

— Не, сър — призна свидетелят.

— Бихте ли обяснили на съдебните заседатели защо не бяхте изненадан?

— Защото предишната вечер Томи ми каза, че двамата ще са там — той и господин Кавело. Кавело искал лично да се увери, че всичко ще е свършено както трябва.

Денунциата вдигна глава и като хипнотизиран насочи поглед към обвиняемия.

Кавело посрещна погледа му с възможно най-смразяващата усмивка. В нея имаше нещо окончателно. Всички видяха това. Сякаш за секунди температурата в залата спадна с двадесетина градуса.

Продължавай, Ралфи, казваше усмивката на Кавело. Прави каквото считаш за редно. Но когато тази игра свърши, аз ще те намеря. Вече си жив мъртвец, Ралфи.

Прокурорът се върна при свидетеля.

— Следователно вие, господин Денунциата, сте напълно убеден, че господин Кавело е знаел за убийството на господин Грийнблат, преди то да е извършено?

— Разбира се, че знаеше за убийството, господин Голдънбърг. Джими дори връзките на обувките си няма да посмее да завърже, без босът да му нареди. Всички го знаят. Кавело заповяда този удар.

22.

Мириам Сайдерман също улови смразяващия поглед на Кавело. Съдебното заседание едва не бе прекратено, когато всички в залата приковаха очи в лицето на мафиотския бос.

До този момент той се бе държал по най-добрия за него начин, но тя знаеше, че е напрегнат като тетива на лък. Първите двама свидетели го атакуваха пряко. Ясно бе каква ще е реакцията на съдебните заседатели на показанията им. Само пълен глупак можеше да повярва, че Доминик Кавело не е имал нищо общо с убийството на Грийнблат.

Ала той продължаваше да седи там най-спокойно, все едно сам е планирал всичко. Животът му висеше на косъм, но той сякаш бе над това.

Не можете да ме задържите тук. Аз съм по-силен от вас. По-силен от цялата система. Не можете да ме осъдите.

След съдебното заседание Мириам Сайдерман се срещна със съпруга си, за да вечерят с клиент. Бен беше партньор в „Рифкин и Сейлс“, една от най-големите юридически фирми в града. Тя слушаше двамата си сътрапезници и дори се опитваше да се смее. Клиентът, Хауард Голдблум, бе един от най-преуспяващите търговци на недвижими имоти.

Но сърцето й бе свито. Отново и отново преживяваше случилото се в съдебната зала. Тягостното усещане продължаваше да пулсира в нея. Нещо, свързано с онзи мъж. Усещането, че никоя система не би могла да го контролира.

Двамата с Бен се прибраха към десет вечерта. Алармата беше включена. Чистачката си бе тръгнала. Мириам превъртя ключа в двойната ключалка на външната врата и се качи на горния етаж.

Знаеше, че трябва да разкаже на Бен за деня си в съда. Но й се струваше глупаво, а тя избягваше глупостите. Досега бе гледала стотина съдебни дела. До гуша й бе дошло от нагли престъпници, които си мислят, че са по-важни от самия живот. Защо този да е по-различен? Не е! Да върви по дяволите.

Видя Бен да влиза в гардеробната, за да се преоблече, а после хлътна в банята, чу го да си мие зъбите. Отиде до леглото. Протегна се, за да отмести възглавниците. После махна кувертюрата.

Мириам Сайдерман усети как сърцето й замря.

— Бен! Бен, ела тук! Бързо! Бен!

Съпругът й изтича в стаята с четката си за зъби в ръка.

— Какво е това?

На леглото имаше вестник, отворен на втора страница. Заглавието гласеше: ГАНГСТЕР СПИРА СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ.

Вгледа се в Доминик Кавело. Беше нарисуван от художника на вестника. Точно онзи миг, който през цялата вечер не напусна съзнанието й.

Онзи поглед.

Тя се обърна към Бен:

— Ти ли го остави тук?

Съпругът й недоумяващо поклати глава и взе броя на Дейли Нюз.

— Разбира се, че не.

Ледени тръпки побиха Мириам Сайдерман. Къщата беше заключена, алармата — включена. Чистачката Едит си бе отишла в четири.

Какво, по дяволите, ставаше? Това бе вечерното издание на вестника.

Някой беше влизал в дома й тази вечер.

23.

Приблизително по същото време, но в затулено албанско кафене на улица „Астория“ в Куинс Нордешченко четеше същия вестник.

Кафенето беше почти празно. По сателитния канал вървеше футболен мач, излъчван чак от родната им Албания. Тукашните имигранти пиеха и бъбреха, като само понякога се провикваха на техния си език.

Вратата на кафенето се отвори. Влязоха двама мъже. Единият беше висок, с хладни сини очи и дълга руса коса, с преметнато през рамо черно кожено яке. Другият бе нисък и мургав, с вид на човек от Близкия изток, облечен в зелено военно яке и камуфлажни панталони. Двамата се настаниха на масата в съседство с Нордешченко. Евреинът дори не го погледна.

— Радвам се да те видя, Реми.

Нордешченко се усмихна. Реми беше руският му прякор от времето, прекарано в армията, в Чечня. Съкратено от Ремликов — истинското му име. Не го бе използвал от петнадесет години.

— Виж ти какво довя вятърът. — Евреинът най-после сгъна вестника си. — Или може би камионът с боклука.

— Винаги си бил по комплиментите, Реми.

Райхард, дългокосият блондин с белег под дясното око, беше от Южна Африка. Нордешченко бе работил с него много пъти. Той беше наемник в Западна Африка от петнадесет години и добре владееше занаята. Беше се научил как да причинява ужасна болка още в годините, когато повечето момчета на неговата възраст зубрят граматика и аритметика.

С Нези, сириеца, се запозна по време на едно дежурство в Чечня. Нези бе участвал в терористично нападение срещу руснаците, при което бяха избити много ученици. Нези взривяваше сгради, разстрелваше руски емисари, не се гнусеше от всякакви мокри поръчки. Можеше да конструира бомба от материали, предлагани във всеки железарски магазин. Нези не страдаше от никакви угризения, нито робуваше на идеология. В тази епоха на фанатици той спадаше към една вече отмираща порода.

— Кажи ни, Реми — Южноафриканецът се размърда в стола си: — да не си ни довел тук, за да гледаме албански футбол?

— Не. — Нордешченко захвърли вестника на масата.

От там ги гледаше скицата на Доминик Кавело от съдебната зала, същата страница, на която само преди няколко часа бе разтворил броя в спалнята на съдия Сайдерман.

— Кавело. — Нези сбърчи вежди. — Той е обвиняем в този процес, нали? Искаш да свършим нещо за него, докато е в затвора? Предполагам, че ще можем да се справим.

— Да изпием по едно — предложи Нордешченко и даде знак на келнера.

— Аз ще изпия едно, но после — обади се южноафриканецът. — Както знаеш, нашият мюсюлмански приятел спазва суровите забрани на Корана.

— Добре — усмихна се Нордешченко.

Отново взе вестника. В него имаше втора скица от съдебната зала. Беше я изрязал от по-стар брой на същия вестник, по-точно от първия ден на процеса.

Двамата убийци се вгледаха в скицата. Постепенно скритото зад рисунката послание започна да прониква в съзнанието им.

— Сега искате ли по едно питие? — попита Нордешченко.

Изражението върху лицето на Райхард сякаш казваше: „Това е лудост“.

— Това е Америка, Реми, а не Чечня.

— Има ли по-добро място да се сложи ново начало?

— Узо за мен — извика Райхард към келнера.

— Нека да са три — добави Нези и сви рамене.

Питиетата дойдоха и сред виковете на футболните запалянковци тримата мъже пресушиха чашите си, след което попиха брадички със салфетка. Южноафриканецът започна да се смее.

— Знаеш ли какво се говори за теб, Реми? Че можеш да станеш адски опасен, ако те прихванат лудите.

— Да го разбирам ли като „да“? Влизате ли в играта? — попита Нордешченко.

— Разбира се, че влизаме, Реми. Това е единствената игра в момента.

— Още три тогава — провикна се Нордешченко към келнера, този път на руски.

После сгъна вестника, като изрязаната от стария брой скица на съдебните заседатели изчезна в дланта му. Искаха присъда, глупавите копелета.

Щяха да си я получат.

Само че още нямаха представа каква присъда ги очаква.

24.

Тази сутрин нямаше никого на свидетелското място в съдебната зала. Не се виждаха и представителите на пресата. Съдебните заседатели още бяха в стаята си. Съдия Сайдерман излезе от кабинета си и изгледа гневно обвиняемия, седнал на втория ред.

— Господин Кавело, искам да разговарям с вас, с адвоката ви и с прокурора в моя кабинет. Още сега.

На слизане от подиума тя улови озадачения ми поглед.

— Агент Пелисанте, бих искала да се присъедините към нас.

Насочихме се към дървената врата отдясно на залата, през която по коридора се стигаше до кабинета на съдията. Щом влязохме, съдия Сайдерман се настани на стола зад бюрото си. Не бях я виждал толкова вбесена.

Отправи свиреп поглед към обвиняемия.

— Може би не бива да прехвърлям цялата вина върху вас, господин Кавело, но ако си въобразявате, че ще отстъпя пред заплахите или вашата гангстерска тактика, това означава само едно — че не сте попаднали на такъв съдия, какъвто искате, нито в съд, който да ви хареса. Ясна ли съм дотук?

— Съвършено ясна, Ваша Чест — отговори Кавело, като се надигна и я погледна в очите.

— Но това, което най-вече не мога да приема — Съдия Сайдерман се изправи, — е обвиняем, който се мисли за достатъчно силен, за да разиграва и смущава цялата правосъдна система.

— Може ли Ваша Чест да ни обясни за какво всъщност говорим? — попита Каскел, видимо объркан.

— Вашият клиент много добре знае за какво говоря, господин Каскел — отвърна съдия Сайдерман, като гневният й поглед нито за миг не се отклони от присмехулно присвитите очи на Кавело.

Тя отвори чекмеджето и извади един брой на Дейли Нюз. Захвърли го върху бюрото. От вестника ни гледаше скицата от вчерашното заседание на съда, по-точно мигът, в който Кавело изгледа свирепо Ралфи Д. Скицата бе озаглавена ГАНГСТЕР СПИРА СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ.

— Намерено е снощи в моето легло. В моето легло, господин Кавело! Под кувертюрата. Вечерното издание излиза около седем. Къщата ми беше заключена, а алармата — включена. След четири следобед вътре не е имало никого. Имате ли предположение как този вестник е попаднал там, господин Кавело?

— Не съм експерт по тези работи, Ваша Чест. — Доминик Кавело небрежно сви рамене. — Но може би трябва да запитате компанията, която е монтирала алармената ви система. Или вашия съпруг. Колкото до мен, имам много солидно извинение. През това време съм бил в затвора.

— Вече ви казах — Мириам Сайдерман свали очилата си, — че това съдебно дело няма да бъде прекъсвано, независимо от заплахите. — Трябваше да й отдам дължимото. Съдия Сайдерман беше решителна и не възнамеряваше да се поддава на натиска на Кавело. — Този съд ви предоставя всички законни възможности да се защитавате открито, господин Кавело.

— В този съд се позволяват предположения, които с нищо не могат да бъдат подкрепени, Ваша Чест — намеси се Хай Каскел. — Господин Кавело се държи според правилата и досъдебните споразумения, уговорени между двете страни в процеса по време на предварителните срещи. Не можете сега да го обвинявате.

— Напротив, имам право да го обвинявам, господин Каскел. И ако се окаже, че всичко това е свързано по някакъв начин с вашия клиент…

— Всичко е наред, Хай — вдигна ръка Кавело, за да прекъсне адвоката си. — Разбирам как се чувства съдия Сайдерман. Тя прави това, което е длъжна да направи. Само че аз имам приятели, които сигурно се чувстват също така объркани, и проблемът е, че и те са сторили това, което са счели за правилно.

— Какво чух току-що? — Съдия Сайдерман простреля Кавело с очи.

— Само се опитвам да припомня това, което казах в самото начало, Ваша Чест — заяви Кавело. — Че няма да дочакаме края на този процес. Какво друго мога да ви кажа? Така стоят нещата.

Аз също не повярвах на ушите си. Дори и за дебелокож тип като Кавело бе крайно необичайно да отправя пряка заплаха срещу съда.

— Старши агент Пелисанте — процеди съдия Сайдерман, без гласът й да трепне.

— Да, Ваша Чест.

— Ще обявя прекъсване на заседанията за днешния ден. Искам съдебните заседатели да се приберат по домовете си. Междувременно ще реша как да процедираме оттук нататък.

Сега беше мой ред.

— Съдебните заседатели ще бъдат изолирани, Ваша Чест. Не можем повече да рискуваме сигурността им. Нито вашата. Ще набележим различни места за укриването им. Мога да задействам процедурата за защитно попечителство, ако ми наредите.

— Ник! — Кавело се извърна към мен. — Този град е много голям. Може би няма да е зле и ти да си подсигуриш гърба.

Пристъпих към него, готов да го халосам по лицето, но едрият широкоплещест съдебен пристав успя да ме задържи.

— Направи го, Пелисанте — кимна ми съдия Сайдерман. — Задвижи механизма. Изолирайте съдебните заседатели.

25.

Към девет и половина същата вечер Анди сгъваше кърпите в банята на Джеръд. Синът й бе по пижама, облегнат в леглото си, с отворен на скута му учебник, но загледан някъде напред.

— Мамо, какво е това географски нос? — извика той.

Анди влезе и приседна на края на леглото му.

— Нещо като парче земя, врязано в океана.

— Ами тогава какво е полуостров? — зададе момчето следващия си въпрос, като отгърна страницата в учебника.

Анди сви рамене.

— Ами мисля, че е нещо като много голямо парче земя, врязано в океана.

За пръв път тази седмица бе успяла да го прибере навреме от училище. Съдията ги освободи още преди обед, което породи множество слухове. Коментаторите от вестниците и телевизията казаха, че били отправени някакви заплахи. Може би и срещу някои от съдебните заседатели.

Анди помоли съдията да й отдели малко време и спомена пред нея, че преди две вечери някой е счупил предното стъкло на колата й. Сайдерман прецени, че това едва ли е свързано със съдебния процес. Думите й обаче не успокоиха Анди.

— Ами тогава не е ли всяко парче земя на света нещо като полуостров? — повдигна рамене Джеръд. — Искам да кажа, виж Флорида. Или пък Африка и Южна Америка. Не са ли врязани в океана, мамо?

— Мисля, че да. — Тя оправи одеялото му и се зае да сресва меката му светлокестенява коса.

— Ей, стига! — извъртя се той. — Не съм бебе.

— Винаги ще си моето бебче. Извинявай, но това е положението.

Ръката й се вкамени. Някой звънеше на външната врата.

Джеръд се надигна в леглото. Майката и синът погледнаха часовника. Минаваше десет.

— Кой може да е, мамо?

— Не зная. Но съм сигурна в едно, умнико. — Взе учебника от ръцете му. — Време е да се угаси лампата. — Наведе се към него и го целуна.

— Лека нощ, мамо.

Анди отиде в коридора да провери кой звъни. Превъртя ключа и предпазливо открехна вратата.

Сърцето й замря.

Видя агента от ФБР, когото помнеше от съдебната зала, с приятното лице. Както и униформен полицай до него. Не, полицаите бяха двама — мъж и жена.

Какво търсеха тук в десет вечерта?

26.

Той й показа значката си от ФБР.

— Съжалявам, госпожо Деграс. Мога ли вляза? Важно е.

Анди отвори вратата. Агентът беше в маслиненозелена мушама, наметната над кафяво спортно сако, под което се виждаха тъмносиня риза и вратовръзка. За миг си помисли колко зле изглежда тя самата — в яркорозов пуловер с надпис DKNY7 и кърпа през раменете.

— Не очаквах посетители.

— Много се извиняваме за безпокойството. Аз съм Никълъс Пелисанте, старши агент от Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР. Ръководех преследването на Кавело.

— Видях ви в съдебната зала — каза Анди. После продължи предпазливо: — Не е ли против правилата ние с вас да разговаряме сега?

— При нормални обстоятелства да — кимна агентът.

— Нормални обстоятелства? Нещо не разбирам. Какво се е случило?

— Настъпиха промени в съдебната процедура. Като мярка за сигурност съдията прецени, и аз съм съгласен с нея, че ще бъде по-безопасно членовете на журито да не остават по домовете си.

— По домовете си? — недоумяващо примигна Анди. — Какво означава това? — Нервно прокара ръка през несресаната си коса.

— Съдията иска всички съдебни заседатели да бъдат изолирани. Не бива да се тревожите. Няма някаква определена заплаха. Всичко е заради вашата безопасност.

— Моята безопасност?

— Вашата и на вашия син — поясни агентът.

Анди съвсем се разтревожи.

— Нима искате да кажете, че има заплахи? — В паметта й изплува споменът за счупеното стъкло на колата. — Всичко навярно е заради онова, което ми се случи преди две вечери.

— Не съм казал това — отвърна агентът. — Отвън има полицай, който може да ви помогне.

— С какво да ни помогне, агент Пелисанте? — По гърба й полазиха тръпки. — Имам деветгодишен син. Какво ще стане с него, докато аз съм под закрила? Да го изпратя в пансион ли?

— Вижте, зная как ви звучи това. Зная също колко спешно пристигна нареждането. Но ние ще се погрижим да виждате редовно сина си и да не се прекъсва процесът.

— Да се прекъсне процесът! — Анди внезапно осъзна сериозността на случващото се. — Та ние сме едва в първата седмица. Не съм подписала документ за това, агент Пелисанте.

Този мъж от ФБР изглеждаше симпатичен, но и безпомощен да промени нещо.

— Опасявам се, че нямате избор.

Кръвта й закипя. Още на следващия ден трябваше да се отърве от този процес.

— Кога ще ни местите? — Анди го изгледа тревожно.

В следващия миг осъзна за какво я чакаше полицаят.

— Опасявам се, че трябва да тръгнете веднага. Това, за което искам да ви помоля, е да опаковате най-необходимите си вещи.

— Шегувате се! — Анди се втренчи в него. — Синът ми е вече в леглото. Какво да правя с него? Това е налудничаво.

— Може ли някой да го приюти за тази нощ? Някой наблизо?

— Имам сестра в Куинс. Но вече минава десет. Какво искате от мен? Да го напъхам в някое такси?

— Можете да го вземете със себе си — най-после взе решение агентът. — Макар и само за тази нощ. Утре ще имате време да се погрижите за него.

— Да го взема със себе си — саркастично се усмихна Анди. — Къде?

— Не мога да ви кажа това, госпожо Деграс. Поне засега. После ще можете да го виждате от време на време. Обещавам ви.

— Явно говорите съвсем сериозно. — Анди отново прокара ръка през косата си.

В този момент видя Джеръд в другия край на коридора.

— Какво става, мамо?

Тя го прегърна през раменете.

— Този мъж е от процеса в съда. Специален агент от ФБР. Казва, че трябва да тръгваме. Ще отидем на едно място. Веднага. За тази нощ.

— Защо? — неразбиращо попита Джеръд. — Тази нощ? Къде?

Пелисанте коленичи до момчето.

— Трябва да направим това, за да може майка ти да извърши нещо много смело. Нали не искаш нещо да й се случи? Ако трябва да се покажеш смел, за да защитиш майка си, ще го направиш, нали?

— Да, — кимна Джеръд. — Разбира се, че ще го направя.

— Чудесно. — Той стисна момчето за раменете. — Аз съм Ник. А ти как се казваш?

— Джеръд.

— Няма да е толкова страшно. — Усмихна му се. После се обърна и смигна на Анди. — Някога возил ли си се в полицейска кола, Джеръд?

27.

Минаваше два след полунощ, когато се прибрах у дома.

Не е лесно да изтръгваш хората от домовете им посред нощ, да ги стряскаш със заплахи за живота им и после да се чудиш как да ги успокоиш. В крайна сметка всички съдебни заседатели бяха отведени в автомобили без отличителни знаци в мотел в Джърси Сити отвъд тунела Холанд. За охраната им бяха изпратени осем служители от федералната служба.

Бях изтощен физически, а и се чувствах като парцал, че така внезапно обърках живота им. Но докато превъртах ключа на апартамента си в този късен час, когато оставаше толкова малко до разсъмване, знаех, че ще спя много по-спокойно, след като те са в безопасност.

Влязох и с изненада установих, че лампите светят. Казах си, че пак са повикали Елън по спешност в болницата. Нищо ново, нали?

Но Попи не излезе да ме поздрави. Не я открих и на кушетката, където спеше.

Нещо не е наред, нали.

За секунда се подвоумих. После внезапно си припомних заплахата, която Кавело ми отправи лично в съда. Извадих пистолета.

Мили боже! Не, господи, не!

Втурнах се към спалнята.

— Елън! Къде си? Елън!

Вратата на гардероба в коридора зееше. Забелязах, че липсват няколко палта. Нейните. Както и двата куфара, които обикновено оставяхме на горния рафт. А от масичката бяха изчезнали две фотографии в рамки. На семейството й.

— Елън!

Лампите в спалнята също светеха. Почти ме заслепиха, но видях, че никой не е спал в леглото.

Обзе ме чувство за провал и безпомощност, както става винаги, когато всичко се обърка. Не можех да повярвам, че точно това се случва.

— Елън! — извиках отново. — Елън…

Тогава зърнах бележката върху възглавницата си. Беше надраскана на лист за рецепта. Сърцето ми замря още щом трескавият ми поглед пробяга по първия ред.

28.

Приседнах на ръба на леглото. Възглавниците бяха подредени по начина, който тя предпочиташе. Във въздуха все още се долавяше слабото ухание на парфюма й.

Оставих бележката. Имаше и послепис:

Взех от нощната масичка снимката, на която бяхме двамата — от ски ваканцията ни във Върмонт.

По дяволите, Елън, между нас можеше да се получи. Или поне можехме да поговорим преди раздялата.

Протегнах ръка да набера номера й. Исках да се обадя на мобилния й телефон. Но внезапно се осъзнах и спрях.

Тя беше права.

Зарежи това, Ник. Дай й онова, което иска. И двамата го знаехме. Това, което е толкова важно за нас двамата, тъкмо сега го няма…

Свалих вратовръзката. Хвърлих сакото на леглото. После се отпуснах върху възглавницата и затворих очи.

Искаше ми се да се чувствам по-съкрушен. Искаше ми се да мога да излея мъката си, като се напия с уиски или изритам някой стол, както може би постъпват другите мъже, когато ги сполети нещо подобно.

Но не можех! Не можех!

Елън имаше право.

Това, което е толкова важно за нас двамата, тъкмо сега го няма…

За много неща Елън имаше право.

29.

Точно в осем сутринта голям син автобус очакваше съдебните заседатели пред мотела „Гардън Стейт“.

Трима съдебни пристави, с кобури на коланите, им помогнаха да заемат местата си. Вътре ги чакаше още един въоръжен пристав. Отпред бяха паркирани три полицейски коли, готови да включат бурканите си. Ескортът. Агент от ФБР проверяваше имената им по списък.

И се очаква всичко това да ни накара да се чувстваме по-сигурни и по-облекчени, помисли си Анди, докато се качваше в автобуса. Не мисля, че ме успокоява.

Сестра й Рита взе Джеръд с полицейска кола и го отведе на училище. Момчето трябваше да остане при леля си и съпруга й, чичо Рей, докато цялата суматоха се уталожи. Анди се удиви колко добре се справи синът й в късния час предишната вечер. Въобще не показа, че се страхува, дори не се смути. Но тази сутрин не искаше да се раздели с нея и накрая се разплака като малко момче. Нейното малко момче, нейният Джеръд.

— Ти трябва да гледаш твоята работа, а аз моята — рече му тя на сбогуване, докато го прегръщаше, преди да го качи в колата на Рита, с гърло, задавяно от сълзи. — И помни… Флорида е географски нос, нали?

— Полуостров — поправи я той.

Маха му за довиждане, докато колата се отдалечаваше по пътя. Едно поне бе сигурно — сега синът й разполагаше със страхотна история, която да разказва на съучениците си.

Розела се отпусна на съседната седалка в автобуса. Всички бяха с угрижени, с измъчени лица Бяха наясно, че искат от тях нещо, за което първоначално не се бяха спазарили.

— Мъжът ми толкова се разтревожи от ставащото, та ми рече тез’ четирийсет долара да вървят по дяволите. Рози, рече ми още, я се махай от туй дело. Ами ти? Сигурно си полудяла от тревога за сина си.

— Моят Джеръд е юнак — отвърна Анди, макар да не бе напълно уверена. — Ще се справи. Извърна се към О’Флин и Ектор. — Сега се тревожа за вас, момчета.

Неприятностите започнаха още преди автобусът да потегли от мотела. Но бе напълно разбираемо. Ектор настояваше, че било незаконно да ги изолират толкова строго. Трябвало да им дадат шанс да се измъкнат от тази каша. Не можели против волята им да ги държат като участници в съдебен процес. Обадиха се обаче и други, които бяха на противното мнение.

— Това е нещо като Патриотичния закон — рече Макс. — Всичко се прави единствено в името на сигурността ни.

Най-после затвориха вратите на автобуса. Полицейските коли потеглиха отпред с включени буркани. Шофьорът завъртя ключа в стартера и автобусът плавно се понесе зад тях.

Анди притисна буза до стъклото. Гледката на мотела, който през следващите няколко седмици щеше да е новият й мрачен дом, бавно се отдалечаваше пред замисления й поглед.

Най-много я измъчваше мисълта, че довечера няма да приспи Джеръд.

— Не мисля, че и Сам Грийнблат е получил това, за което първоначално се спазарил — каза си тя.

30.

Чувствах се съсипан. Всичко се мержелееше пред очите ми. През изтеклата нощ едва ли ми се събираха и три часа сън. Когато на сутринта заех мястото си в съдебната зала, се опитах да изтласкам от съзнанието си мъчителната раздяла с Елън.

От двете страни на Кавело стоеше по един съдебен охранител. Още една подобна сцена като вчерашната и с него е свършено.

Джоел Голдънбърг пристъпи към свидетелското място.

— Добро утро, господин Денунциата. Бих искал да продължим от там, където спряхме вчера. — В ръката си държеше книжа.

— В показанията ви е записано, че сте присъствали в района по времето, когато Сам Грийнблат е бил убит — започна прокурорът. — И че сте забелязали наблизо колата на Томас Мусина. Заедно с още един човек вътре. Бихте ли припомнили на съдебните заседатели кой бе този човек, господин Денунциата?

— Беше Доминик Кавело — заяви Денунциата.

— Добре — кимна Голдънбърг и обърна страницата. — А сега ми се иска да се заемем със събитията, които са се случили след убийството. Бихте ли потвърдили, че вие и вашите колеги сте се почувствали задоволени, когато тази работа е приключила?

— Мисля, че отначало наистина бяхме доволни — сви рамене Ралфи Д. — Искам да кажа, че си свършихме работата и всички можехме да си тръгнем, без никой да е пострадал.

— С изключение на господин Грийнблат, разбира се.

— Е, да, естествено, с изключение на господин Грийнблат — кимна свидетелят и леко се усмихна. Закъсняло разкаяние. — Но на следващия ден, поне доколкото си спомням, всичко започна да се влошава.

— За какво по-точно говорите, господин Денунциата?

— За онова момче, което взе участие в удара, Стиви…

— Стивън Манарино — обясни на съда прокурорът Джоел Голдънбърг.

— Да. Това момче нещо се обърка и оплеска цялата работа. Не намерил табели с автомобилни номера, дето да не събудят подозрение, въпреки че точно това му бе наредено. Затова грабнал първите, които се изпречили пред очите му. — Той се изкашля. — Очевидно е задигнал комплекта от двора на Луис Мачиа.

— От двора на неговия приятел, който също е участвал в това убийство, така ли?

— Да. — Денунциата отново завъртя очи.

— А вие как бихте описали този Стиви? — попита обвинителят. — Имаше ли опит в подобни операции?

Свидетелят сви рамене.

— Беше добро хлапе от съседния квартал. Май че страдаше от астма или нещо подобно. Но все искаше да се навърта наоколо.

— Да се навърта „наоколо“?

— Просто искаше да влезе в клуба. Е, не беше най-умният, но Луис го харесваше. Затова му възлагахме по някоя поръчка. Хлапето беше готово на всичко, само и само да се сработи с нас.

— И този удар беше неговият шанс, нали?

— Кой знае? Ако всичко беше минало добре…

— И така, какво се случи със Стиви, господин Денунциата? След като се оказа, че и той е трябвало да бъде привлечен.

— Отначало Луис искаше да го оставим сам да се справи. Вечерта ченгетата пристигнали в къщата му. Това станало, след като някой видял табелите с автомобилните номера. Но Луис и без това си имаше достатъчно грижи, а ето че Стиви създаде допълнителна бъркотия, защото поиска от нас да го измъкнем от района и да се погрижим за него. Да е по-далеч от ченгетата. Всъщност никой не искаше той да остане в квартала, но Стиви си беше глътнал езика от страх.

— И така, какво сторихте със Стиви, господин Денунциата?

— Ами само му казах, че ще оправя цялата работа. Срещнах се с Томи Лоса. И с господин Кавело. Заедно отидохме до търговския център „Кингс Каунти Мол“. Казах им, че ще трябва да измъкнем това хлапе, Стиви, извън града. Чичо ми Ричи има един парцел в Поконос. Но почти не ходи там. Томи веднага се съгласи, че този план изглежда разумен.

Голдънбърг кимна.

— Значи там заведохте Стиви след удара срещу Грийнблат?

— Не точно там — заяви Денунциата и се изкашля.

— Защо? Нали вие сте се нагърбили с организирането на удара. Човекът, на когото сте рапортували, е дал съгласието си. Никой не би могъл да заподозре Стиви, че е замесен, нали? Защо Стиви не е можел да се укрие в Поконос?

— Защото Доминик Кавело не се съгласи — отвърна Ралф Денунциата и сведе очи.

— Не се съгласи?

— Не. — Денунциата сви рамене. — Босът каза Стиви да изчезне.

— Стиви да изчезне — повтори Джоел Голдънбърг, като пристъпи с една-две крачки към свидетеля. — Каза го просто така ли, господин Денунциата? Точно с тези думи — „Стиви да изчезне“?

— Не, не точно с тези думи. — Ралфи Д. се размърда неспокойно на стола. Два пъти се изкашля. — Доколкото мога да си спомня, точните му думи бяха: Що се отнася до мен, можете да накълцате тлъстия шибаняк на филии и да го натъпчете в някоя консервена кутия. Хлапето да изчезне.

31.

— Що се отнася до мен, можете да накълцате тлъстия шибаняк на филии и да го натъпчете в някоя консервена кутия. Хлапето да изчезне.

Прокурорът изчака думите му да достигнат до съзнанието на всеки от съдебните заседатели. Всички в залата изглеждаха зашеметени. Такъв бе ефектът.

— Вие сте чули Доминик Кавело да произнася тези думи? Да издава пряко нареждане за убийството на Стивън Манарино?

Свидетелят преглътна смутено и стрелна бърз поглед към подсъдимия:

— Да.

Тягостна тишина в залата. Но не и за Кавело, който си стоеше на мястото, опрял лакти на масата и сплел пръсти, загледан право пред себе си, сякаш не бе чул и дума от казаното. Все едно ставащото не го засягаше.

— А Томас Мусина как реагира? — Прокурорът подкани свидетеля да продължи разказа си. — Той съгласи ли се с всичко това?

— Че какво можеше да стори? След като шефът е дал изрична заповед…

— Какво направихте вие, господин Денунциата? Нали бяхте обещали на Стиви да се погрижите за него.

— Точно това и направих. — Свидетелят отпи от водата. — Мислех, че той ще остане при сестрите си. Намерих някой да се свърже с него и да му каже да си приготви багажа, за да се срещнем във „Везувио“, онова място в Бей Ридж. Споменах му още да не казва на никого къде отива. Дори на собствената си майка.

— Продължавайте.

— И така, ние с него се срещнахме. Взех със себе си Лари Кониглиеро и Луис Демео. Стиви слезе от колата си, с една износена пътна чанта в ръка. Попита ме колко дълго ще отсъства, а аз му казах, че може би две седмици или горе-долу толкова, докато всичко утихне.

— Излъгали сте го, така ли? Въобще не сте имали намерение да му помогнете?

— Точно така — кимна Ралфи Д. и отпи още една глътка вода.

— А какво се случи, след като господин Манарино се качи в другата кола?

— Отвели го в гаража на Лари. Казали му, че трябва да вземат някакви касети или нещо такова за из път. Лари после ми обясни, че Стиви нищо не заподозрял. Та той се обърнал и го застрелял на задната седалка. После двамата с Луис го насекли, точно както господин Кавело им каза. Искали да следват заповедите му съвсем точно. И накрая го откарали в Поконос. Знам само, че още е там.

— Значи сте рапортували пред господин Кавело — заяви Джоел Голдънбърг, — че заповяданото от него убийство е извършено.

— Аз се отчетох само пред Томи.

— А скоро след това самият вие сте били повишен в капитан. Вярно ли е?

— Да — кимна той. — След около два месеца.

— А какво ви каза господин Кавело за причината, поради която сте произведен в капитан толкова бързо?

Свидетелят впери поглед в Кавело.

— Пошегува се, че скоро едва ли ще поискам да се сдобия с имот в Поконос.

Реакцията на Кавело показа, че и сега намира шегата си за забавна.

— Благодаря ви, господин Денунциата. — Обвинителят прибра бележките си и седна на стола. — Още нещо. — Стана и се върна обратно. — Узна ли Луис Мачиа за случилото се с приятеля му?

Ралфи Д. сведе очи.

— Не, господин Голдънбърг, Луис никога не узна какво сполетя Стиви.

32.

Вечерта Анди се опита да намери спокойствие в мотелската стая, но не успя.

Показанията на Денунциата се оказаха толкова потискащи за нея, че през целия ден не се чувстваше добре. Колкото повече слушаше, толкова повече набъбваше омразата й към Доминик Кавело, макар да знаеше, че трябва да е обективна и безпристрастна. Лежеше на леглото и лениво прелистваше Венити Феър, но мислите й постоянно се връщаха към Стиви, този доверчив и амбициозен младеж, с четката му за зъби и комплект бельо в пътната чанта, повярвал, че го отвеждат на сигурно място в Поконос.

Що се отнася до мен, можете да накълцате тлъстия шибаняк на филии и да го натъпчете в някоя консервена кутия.

Чувстваше се безкрайно самотна. По телевизията течеше детективско шоу. Тя се пресегна към мобилния си телефон и набра номера на сестра си, за да чуе Джеръд.

— Здрасти, скъпи — изрече по-ободрена.

— Здрасти, мамо! — отговори Джеръд.

Чудесно бе да чуе гласа му. Настроението й винаги се оправяше.

— Как си, момчето ми? Леля Рита добре ли се грижи за теб? Добре ли те храни?

— Да. Всичко тук е чудесно. Храната е прекрасна.

— Значи не ти е чак толкова зле да стоиш при братовчедите си?

— Ами така ми се струва. Само че… — Гласът на Джеръд се сниши. — Защо трябва да си там, мамо?

— За да можем напълно да се съсредоточим върху случая. И никой да не ни пречи.

— Момчетата в училище разправят, че сте там, защото мафията ви преследва. Искали да ви наранят.

Анди се надигна в леглото и побърза да угаси телевизора.

— Само че децата в училище грешат, Джеръд. Никой не ни преследва.

Едно бе да й заповядат да е тук, изолирана от света, но съвсем друго — да забъркват във всичко това деветгодишно хлапе.

Опита се да го развесели.

— Обаче колко хлапета от твоя клас са се возили в истинска полицейска кола, с истински шеф на екип от ФБР?

— Да, и аз това им казвам. Беше страхотно.

За няколко секунди помежду им се установи неловка тишина.

— Знаеш ли какво? — обади се Анди. — Вече говорих с шефовете тук. Те казаха, че можеш да дойдеш при мен следващия вторник, за рождения ти ден. Чух, че в Джърси можело да се намери много добра италианска храна.

Този ход веднага подейства. Джеръд беше на седмото небе.

— Ще мога ли да остана?

— Да, Джеръд, и за това попитах. Казаха даже, че на сутринта могат да те закарат на училище с полицейска кола.

— Уха! Направо е велико! — Замълча за миг. — Липсваш ми, мамо.

— И ти ми липсваш, Джеръд. — Анди леко отмести телефона, за да затули с длан устата си. Гласът й трепереше, а не искаше Джеръд да чуе това.

Липсвам ми повече, отколкото можеш да си представиш.

33.

В петък и в понеделник доведоха още трима от най-важните свидетели на обвинението. Показанията на всеки от тях притискаха все по-силно острието на бръснача в гърлото на Доминик Кавело.

Първият от тримата бе Томас Мусина, известен като Томи Лоса, пряк шеф на Ралфи Д. Сега той бе в програмата за закрила на свидетели.

Мусина потвърди всичко казано от Мачиа и Ралфи Д. — че Кавело лично е заповядал да убият Сам Грийнблат; че Томи наистина е обикалял със сивия си линкълн само на няколко преки от мястото на покушението; че след като чули изстрелите и видели как убийците побягнали, Кавело само потрил ръце и казал: „Свършено е. Какво ще кажеш да си поръчаме за обяд бъркани яйца?“.

Освен това Мусина подкрепи версията на Денунциата за участта на Стиви. Той дори използва същите думи: Стиви да изчезне.

След това разказа пред съда какво се е случило с една танцьорка, някоя си Глория, която работела в притежавания от Кавело лъскав стриптийз клуб в Рокланд, щата Ню Йорк. Глория се похвалила пред едно от другите момичета в бара, че скътала тридесет хиляди долара в брой. Както казала, това бил нейният фонд за старини. Освен това споделила, че възнамерява един ден да вземе дъщеря си и да замине на запад, за да започне нов живот.

— Когато господин Кавело научи, полудя. Никой не бе в състояние да го разубеди, че тази хлапачка не е откраднала парите от него. Изпрати двама души в апартамента й. Те я изнасилили, после я удушили и захвърлили тялото й в един от камионите за смет. За щастие хлапето й в това време било на училище.

— А намерили ли са парите? — попита Голдънбърг.

— Да — кимна Мусина. — Скрити в един куфар в килера. Тридесет хилядарки, точно както Глория се хвалела на колежката си. Момчетата върнаха парите на господин Кавело.

— Защо?

— Защото ги искаше — сви рамене Мусина. — Като ги взе, той се засмя и рече: „Както е казано, кесаревото кесарю“. Аз бях там тогава.

Победителят Кавело. Коравосърдечен, ненужно жесток. Нечувано безмилостен.

— И така, да обобщим — поде прокурорът и поклати глава, — наистина ли се оказа, че парите са откраднати?

— Не. Била си ги спестила, точно както го разказала. Господин Кавело накрая се видя принуден да ги върне на семейството й като фонд за хлапето. Дори се пошегува, че щели да послужат като солидна зестра на момичето, когато един ден реши да се омъжи.

34.

След свидетелските показания съдебните заседатели се оттеглиха за обяд в предназначената за тях стая. Никой обаче не изглеждаше много гладен.

— Видяхте ли как си седеше онзи задник? — Ектор гневно поклати глава. — Дори един мускул не трепна по лицето му. Сякаш контролира целия свят. Дори и нас.

— Е, доколкото зависи от мен, повече нищо няма да контролира. — Розела се прекръсти. — Нека бог успокои душата му. В ада.

Анди седна на стола си. Погледна Марк. Писателят се бе облегнал на перваза под прозореца и съзерцаваше Долен Манхатън.

— Бедната танцьорка. Имала е нещо като спестовен фонд за измъкване от калта, нали? Аз също имам малко момче. Всичко това можеше да се случи и с мен — замислено рече Анди.

Марк кимна заинтригувано:

— В кой клуб каза, че танцуваш на пилона?

— Много смешно, няма що! — Анди изкриви лице.

Нескопосаната шега на Марк обаче подейства като клапан за парата. Един по един заседателите взеха да се усмихват. Насядаха край масата и се заеха да си подават чиниите един на друг.

— След като всичко свърши, трябва пак да се съберем. Знам тази ферма в Поконос — обади се Джон О’Флин, докато слагаше парче студено месо върху филията хляб.

Механикът Уинстън гръмко се разсмя:

— Да, ама само за да погледаме камарите боклуци.

Лорен ги стресна с пискливия си смях. Беше удивително как след всички ужасяващи показния още можеха да се посмеят.

— Лорен — заговори я Анди, — имам предложение. Всички ще дадем по десет долара за почерпка и следващия път, когато Веждите се опита да пробута пред съда някое от смехотворните си изявления за това колко добър гражданин е Кавело, ще му се изсмееш насреща, ама с цяло гърло, както само ти умееш.

— Ще бъде безценен принос към съдебното разследване — изкикоти се О’Флин. — Аз съм за. Мисля, че дори съдия Сайдерман може да заложи десетачка.

Явно идеята допадна и на Лорен, защото още веднъж им демонстрира силния си смях. Всички я последваха, дори по-яко от първия път.

През последната седмица Анди се бе сближила с тези хора. Може би заради това, с което се занимаваха. Докато споделяха една и съща стая, докато слушаха смразяващите кръвта свидетелски показания.

Огледа помещението.

— Слушайте, утре моето хлапе има рожден ден. Искам да го доведат и вечерта да празнуваме заедно. Какво ще кажете да се почерпим с кейк и сода в стаята ми след вечерята?

— Значи ще има парти! — отбеляза О’Флин, като кимна от името на всички.

— Ще си устроим празненство с много веселба! — възкликна Розела. — Като на Нова година. Ще бъде незабравим рожден ден за твоето момче.

— Благодарение на грижите на правителството на Съединените щати — обади се Марк. — Дължат ни поне малко след всичко това, не е ли така? А как беше името на хлапето?

— Джеръд. — Анди се усмихна. — Това е страхотно. Благодаря ви, приятели. Но има още нещо. Обещах му, че всички ще му поднесете подаръци.

35.

Наблюдавах как съдебните заседатели се връщат в залата. След броени минути пред тях излезе следващият ключов свидетел. Някогашният гангстер Джоузеф Заро, бивш шеф на профсъюза „Локал 407“. Именно с този профсъюз Доминик Кавело бе сключвал договори, за да контролира строителството в Ню Джърси.

Заро обясни как години наред изпълнителите на строителни обекти са притискани да се отплащат щедро за възлаганите им договори за строителство. Стотици хиляди долари са носени буквално в куфарчета в централите на профсъюзите.

От години знаехме, че това е най-едрият рекет, извършван на територията на Ню Джърси, и че Кавело, който стои най-отгоре на пирамидата, обира каймака в размер на милиони долари. Но все не успявахме да го заловим.

— Колко договора за строителство са уредени досега за господин Кавело? — обърна се Джоел Голдънбърг към Заро.

— Няколко дузини. Може би дори стотици. — Свидетелят сви рамене. — Но освен мен той имаше още двама души за същата работа.

— Искате да кажете за изнудванията? — започна да го притиска Джоел Голдънбърг.

Свидетелят отново сви рамене, сякаш това бе най-естественото нещо на този свят.

— Да.

— А какво би се случило — заинтересува се прокурорът, — ако предприемачът откаже да си плати?

— Няма да има кой да му работи, господин Голдънбърг.

— Но ако и тогава продължи да упорства и да не плаща? Или използва външни работници?

— Искате да кажете извън нашия профсъюз? — попита свидетелят.

— Да.

Заро се огледа смаяно за миг, след което се почеса по главата.

— Може би не разбирате, господин Голдънбърг, но ние си говорим тук не за когото и да е, а за Доминик Кавело. Не си спомням такъв случай.

Неколцина в залата се изсмяха.

Голдънбърг също се усмихна.

— Но това на практика е монопол, нали? Господин Кавело може да диктува условията в целия строителен бизнес, така ли?

— Няма да намерите строеж в Северен Ню Джърси, както и в много райони на Ню Йорк, без Доминик Кавело да е получил своя пай. — Свидетелят шумно се засмя.

По устните на Кавело пробягна лека усмивка. Имаше вид на бизнесмен, който се гордее с деловите си умения. Притискахме го от всички посоки: убийства, корумпиране на профсъюзи, измами. Нямаше как да се измъкне. Това можеше да се прочете по лицата на всички присъстващи в залата. Дори и по лицето на самия Кавело, въпреки че студеният му поглед сякаш казваше: Пет пари не давам за всичко това.

Обвинението реши да призове последния си свидетел, онзи, който трябваше да разкрие най-грозната страна на Доминик Кавело. Онзи, който можеше да закове последния гвоздей в ковчега.

Мен.

36.

Следващия следобед заех мястото на свидетел.

— Моля, кажете името си. — Джоел Голдънбърг се изправи и се обърна към мен. — И каква с връзката ви с този процес.

— Името ми е Никълъс Пелисанте — започнах. — Аз съм старши агент към ФБР в Ню Йорк. Оглавявам отдел С-10 в Управлението за борба с организираната престъпност.

— Благодаря ви. Явявате се тук като ръководител на това звено, агент Пелисанте, защото сте оглавявали екипа за разследване на Доминик Кавело, така ли е?

— Точно така — кимнах. — Над мен в това разследване са само директорът и неговият заместник.

— Директорът и заместникът му? — наведе глава Голдънбърг. — Имате предвид в офиса на ФБР в Ню Йорк?

— Не, господин Голдънбърг. — Позволих си малка пауза, колкото да се освежа с глътка вода. — На цялото ФБР.

Голдънбърг изглеждаше впечатлен.

— Това са много силни пълномощия, специален агент Пелисанте. Но вие невинаги сте заемали този пост, нали, сър?

— Не. Преди това пет години бях агент към специалните сили. А още по-рано учих криминална антропология в Колумбийския университет. Работил съм в Министерството на правосъдието във Вашингтон в продължение на три години. А още по-преди учех в юридически колеж.

— И къде придобихте юридическа диплома, господин Пелисанте?

Оставих да се разиграва тази сцена, защото тя бе предназначена да ме представи по-авторитетно пред съдебните заседатели. Отпих още глътка вода.

— В Колумбийския университет.

— Значи се занимавате с разследвания срещу организираната престъпност от дълги години?

— От единадесет години. Пет като специален агент и още шест като старши специален агент.

— Следователно може да се твърди, че по време на професионалната си дейност сте се сблъсквали с някои особено лоши престъпници, не е ли така?

— С най-лошите. С хора от колумбийските наркокартели, Коза Ностра, руската мафия. Струва ми се, че съм се изправял срещу някои от най-покварените и най-опасни организации на планетата. Именно това е моята специалност.

Голдънбърг се усмихна любезно.

— И с оглед на тези разследвания как бихте определили обвиняемия Доминик Кавело?

— Като ранг на престъпник?

— Според категориите за криминално поведение, които вие разследвате.

Изкашлях се.

— Господин Кавело е най-безмилостният и студенокръвен убиец от всички, които някога сме преследвали. Той лично е заповядал убийствата на повече от тридесет души. Това са престъпления, които можем директно да свържем с него. Той е въплъщение на злото в човешки облик.

— Възразявам! — извика Хай Каскел. Очаквах тази реакция. — Господин Кавело не е бил привличан под отговорност за нито един от приписваните му смъртни случаи. Разследванията на правителствените институции и разни любителски теории не представляват интерес за този съд.

— Ще се коригирам, Ваша Чест — махна с ръка Джоел Голдънбърг. — Въпросът се променя по следния начин: вашият личен опит с този мъж касае не само въпроси, свързани с вашето разследване, нали? Вие сте имали лични преживявания с него, така ли е, агент Пелисанте? Виждали ли сте с очите си колко брутален може да е господин Кавело?

— Да. — Погледнах Кавело. Исках да усети силата на погледа ми. Много отдавна чаках мига, когато ще мога да произнеса тези думи:

— Самият аз бях свидетел на това как господин Кавело извърши убийство. Не едно, а три убийства.

37.

Бях се въоръжил със стотици записи на подслушани разговори, за да послужат в подкрепа на показанията ми, но стана така, че започнахме направо с моята история — с това, на което бях очевидец.

— Ще опишете ли пред съда събитията, които са съпровождали ареста на Доминик Кавело? — попита Джоел Голдънбърг.

Погледнах Каръл — вдовицата на Мани Олива, която седеше на първия ред. Радвах се, че е тук.

— Съобщиха ни, че на 23 юли 2004 година Кавело ще присъства на сватбата на племенницата си в елегантния „Саут Форк клуб“ в Монтаук, Лонг Айланд и разположихме много постове отвън.

— И преди това сте се опитвали да арестувате господин Кавело, нали?

— Да. Но той винаги успяваше да се укрие. Дори се говореше, че замислял да напусне страната.

— И така, вие заложихте на тази сватба. Можете ли да опишете за съда някои от другите агенти, ваши помощници в тази акция?

— Разбира се. — Обзелите ме силни чувства ме накараха да преглътна. За пръв път говорех за Мани. — От три години Мани Олива беше мой помощник като специален агент към отдел С-10. Взех го направо от Куонтико и му помагах да напредва в йерархията. Той и жена му съвсем наскоро се бяха сдобили с близначки.

— А Едуард К. Синклер? И той ли беше там с вас?

— Ед Синклер беше образцов специален агент, един от най-добрите в нашия отдел — отвърнах. Кимнах на вдовицата му Мариан и на сина му, седнали до Каръл Олива.

— Можете ли, агент Пелисанте, да опишете случилото се на тази дата? — Джоел Голдънбърг постави на триножника пред съдебните заседатели снимка на местността, направена от въздуха. — Агентите Мани Олива и Едуард Синклер участваха ли в тази засада?

Приближих се до скицата и взех показалката.

— Те бяха на брега, извън терена на клуба, за да блокират всеки опит за бягство.

После описах как Кавело се бе маскирал като немощен старец в инвалидна количка. И как след нахлуването на моите агенти в клуба той изведнъж се оживи, скочи от нея и се опита да избяга. Как после застреля от упор Стив Тейлър, един от хората ми, внедрен като келнер.

— Той побягна надолу към брега. Мани и Ед бяха заели позиции тъкмо там. Ето тук на тази фотография се вижда. По радиостанцията ги предупредих, че той се насочва към тях.

— Можете ли да разкажете какво се случи след това? Зная, че е трудно за вас, агент Пелисанте, както и за членовете на семействата на загиналите агенти, които са тук, в съдебната зала.

— Чух серия от изстрели. — Стиснах зъби. — Два бързи, после три още по-бързи. Напуснах позицията си сред дюните и изтичах до брега, където видях телата им върху пясъка.

В съдебната зала не се чуваше нищо, освен моя глас. Вдигнах глава и видях, че погледите на всички са насочени към мен.

— И какво направихте тогава? — попита Голдънбърг.

— Наведох се над тях. Мани бе мъртъв. Беше улучен в главата. Докато Ед бе прострелян в гърдите и шията. Кървеше обилно. Разбрах, че умира.

— А видяхте ли Доминик Кавело?

— Той тичаше надолу по брега. Беше ранен в рамото. Стори ми се, че видях оръжието в ръката му. Насочи се към един хеликоптер, който го чакаше край морския нос. Повиках помощ по радиовръзката. Пристигна хеликоптер от Бреговата охрана, който блокира пътя на Кавело за бягство. После се втурнах след него и започнах да стрелям, уцелих го в бедрото. Но докато съм призовавал отряда на помощ, той вероятно е изхвърлил оръжието си в океана.

— Значи не намерихте оръжието му?

— Не. — Поклатих глава. — Никога не го открихме.

— Обаче не се съмнявате, че той е убил вашите агенти, нали?

— Абсолютно не се съмнявам — отново поклатих глава. Изгледах обвиняемия право в очите. — Доминик Кавело. Нямаше никой друг около Ед и Мани, когато чух тези изстрели. Пък и куршумът, който извадиха от рамото на Кавело, е бил изстрелян от пистолета на Ед.

— Само за да бъдем съвършено точни — Прокурорът се обърна и повиши глас, — можете ли да видите в тази зала човека, когото преследвахте сред дюните онзи ден? Мъжът, когото сте видели да побягва от телата на мъртвите агенти?

— Това е той — заявих аз, като посочих към втория ред. — Доминик Кавело.

През цялото съдебно заседание Кавело гледаше безучастно напред, но сега не издържа и фокусира погледа си върху мен.

И аз скоро разбрах защо.

Внезапно Кавело скочи от стола. Втурна се напред и се качи върху масата като разбеснял се луд. Лицето му бе почервеняло. Вените по шията му се бяха издули.

— Майната ти, Пелисанте! Шибан кучи син! Ти си само едно лъжливо лайно!

38.

Последвалото не можеше да се опише другояче, освен като пълна лудница.

— Лъжливи копелета! — разкрещя се Кавело с прегракнал глас. Стовари юмрук по масата и наоколо се разхвърчаха книжа и документи.

— Майната му и на този съд! — Изгледа кръвнишки съдията. — Няма да ме докопаш. Мислиш си, че ще успееш, защото си подкупила няколко от старите ми врагове да ти слугуват. Но до нищо няма да се добереш. Аз ще се добера до теб!

Двама от съдебните пристави се хвърлиха напред и го сграбчиха през кръста, извиха ръцете му и го притиснаха на пода. Хората се разкрещяха. Неколцина дори побягнаха навън.

Кавело се съпротивляваше упорито, като обезумяло животно.

— Няма да ме докопаш, Пелисанте! Аз ще те докопам!

Трети пристав се намеси в схватката и накрая заедно успяха да притиснат чудовището към пода. Двама го държаха за ръцете, докато третият чевръсто закопча белезници около китките му. Но той все още продължаваше да крещи:

— Този съд е един фарс! Едно посмешище! Никога няма да ме осъдите, колкото и предатели и записи да извадите. Много лошо ти се пише, Ники, на теб и на всички твои приятели! Който изтреби цялата тази измет, ще го целуна по устата!

— Изведете го веднага оттук! — извика съдия Сайдерман от мястото си, докато се опитваше да въдвори ред. — Господин Кавело, вие изгубихте привилегията да се явявате на този процес. Показахте неуважение към съда. Забранявам ви достъпа до съдебната зала. Заседателите да се приберат незабавно в стаята си. Пристав!

Хаосът в съдебната зала обаче продължаваше да се вихри с пълна сила. Всички съдебни заседатели изглеждаха шокирани. А журналистите вкупом излизаха, за да уведомят редакциите си за изстъпленията на мафиотския бос в съда.

— Отведете ме оттук! Затворете ме! — Кавело изви глава назад и изкриви лице в грозна гримаса към съдията. — Повече не искам да стъпя в тази шибана зала! — Гласът му отекна под свода. — Това тук не е съд, а посмешище!

От устата му се процеждаше кръв. Доскоро грижливо сресаната му коса бе съвсем разчорлена. Пазачите го вдигнаха и го повлякоха към страничната врата. Но той така силно се мяташе на всички посоки, та се наложи да уловят единия му крак, преди да го проврат през вратата. И тогава зърнах нещо, на което в първия миг не можах да повярвам.

Копелето ни се хилеше.

39.

Заседателите още обсъждаха случилото се. До един бяха в шок. Охраната побърза да ги съпроводи до стаята им. Всички в журито бяха единодушни, че никога не са виждали сцена, подобна на устроената от Кавело в съдебната зала.

— Този задник просто ни улесни — поклати глава Ектор.

Като че ли всички бяха съгласни с него.

Може би това наистина го довърши, помисли си Анди. Делото му отиде по дяволите. С него е свършено.

Заседателите се приготвиха да напуснат сградата на съда по-рано от обичайното и Анди се надяваше Джеръд да я чака, за да се радват заедно на партито за рождения му ден. Всички се скупчиха пред асансьора, за да слязат долу. Синият автобус сигурно ги очакваше пред сградата.

Щом асансьорът се спусна до партера, Анди се опита да мине по-напред. Джеръд вече бе там! С любимата си фланелка „Стивън Марбъри номер 3“. Сестра й Рита също чакаше във фоайето. Щом видя майка си, Джеръд се затича и скочи в прегръдката й.

— Честит рожден ден, скъпи!

Чудесно бе да види щастливото му лице и да го дари с голяма, като за рожден ден, прегръдка и целувка. В този миг Кавело и случилото се в съдебната зала нямаха никакво значение.

— Какво става, мамо?

Анди го притисна още по-здраво към себе си.

— Не се тревожи, скъпи.

Автобусът ги чакаше на улицата. Майката и синът се качиха първи и се отправиха към най-задните седалки. Ектор и Розела, които понякога си говореха на испански, седнаха пред тях. О’Флин се намести на седалката два реда по-напред, стиснал в ръка навито на руло списание Спортс Илюстрейтид.

— А сега ми разкажи за училището — подкани го Анди.

— Неее! — широко се усмихна синът й. — Днес е рожденият ми ден! Никакви въпроси за училище, нали?

— Добре.

Искаха да ги отдалечат колкото може по-бързо от сградата на съда и това напълно я устройваше. Един от съдебните секретари се качи в автобуса, преброи ги, после им смигна, защото имаше един в повече. Скочи долу, удари с пестник по корпуса на автобуса и се провикна:

— Потегляй!

Шофьорът завъртя ключа в стартера.

Анди се извърна и погледна назад към съда. Пред страничния вход стоеше онзи агент от ФБР, Пелисанте. Той бе замислил цялата тази работа още когато дойде при нея. Идеята за партито за рождения ден на Джеръд беше негова.

Благодаря ти. Анди му махна през стъклото на автобуса. Любезно и малко стеснително.

Той също й махна.

Двете полицейски коли поведоха ескорта, докато автобусът бавно взе завоя към Уърт стрийт. Пътуването до мотела през тунела Холанд отнемаше около двадесет и пет минути.

Неколцина от съдебните заседатели се извърнаха, за да погледнат Анди, докато се питаха кога ще могат да поднесат изненадата и да изпеят „Честит рожден ден“ за хлапето.

— Хей, Джеръд — обърна се назад О’Флин, като се вгледа във фланелката с надпис „Стивън Марбъри“8. — Харесваш ли „Никс“?

— Харесвам ги. Ама повече харесвам Ореол.

— Ореол ли? — Това бе името на популярна бойна видеоигра. С много насилие и доста живописна графика. О’Флин се ухили на Анди. — Нима мама ти позволява да играеш на Ореол?

— Майка му не му позволява — обясни Анди. — Виж, леля му е друга работа, но сега не е време да го обсъждаме.

Няколко души се разсмяха.

Автобусът продължи до ъгъла на Чърч стрийт и спря на червения светофар.

Анди се загледа през прозореца. Мислеше за партито и кога да каже на Джеръд, че всички знаят за рождения му ден и ще участват. Реши, че е по-добре да изчакат навлизането в тунела, за да се натрупа повече напрежение около изненадата. Розела бе приготвила красив плакат: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ДЖЕРЪД. Щеше да е чудесно.

Видя един сив микробус, който се изтегли отдясно точно до тях. С надпис отстрани: „Електрически системи АПЕКС, Астория, Куинс“.

Джеръд се обади:

— И така, какво си запланувала, мамо? Ти винаги имаш план.

Тъкмо щеше да му отговори, когато забеляза нещо странно.

Шофьорът на микробуса изскочи внезапно. Беше облечен в тъмносиня униформа, нахлупил над лицето си бейзболна шапка, изпод която стърчеше русата му коса. Но още по-странно бе това, че и пътникът на предната седалка също скочи на асфалта.

И двамата се втурнаха да бягат с все сили през натовареното кръстовище. Колкото може по-далеч от микробуса. А когато стигнаха до отсрещния завой, се извърнаха назад. Само че не към микробуса.

Гледаха право към тях! Към автобуса.

— Мамо? Чуваш ли ме какво ти говоря?

Изведнъж разбра! Ужас скова гърдите й.

— Бързо се махай оттук! — изкрещя Анди на шофьора. — Дай газ! Веднага!

Но светофарът още светеше червено. Пък и движението беше много натоварено. Джеръд я изгледа леко учуден и присви очи.

— Мамо?

— О, господи! — Анди потрепери, неспособна да откъсне очи от микробуса. Обви Джеръд с двете си ръце. Притисна го плътно към гърдите си. Нещо ужасно щеше да се случи.

— Боже мой! Не!

— Мамо?

40.

Понякога се връщам в спомените си към онзи миг — преди да се случи непоправимото. Това, което не можех да спра.

Какво би станало, ако можех да протегна ръка и да върна стрелките на часовника? Да задържа онзи миг поне още секунда? Да видя това, което тогава трябваше да видя?

Щях да видя отново онази усмивка. Не, не на Анди Деграс, седнала до сина си в автобуса, когато той потегли.

А усмивката на Кавело. В съдебната зала, само няколко минути преди това.

Трябваше да разбера какво точно означаваше тя.

Бях последвал съдебните заседатели извън сградата. Стоях там и гледах как автобусът потегля.

След като Елън си замина, моят живот започна да се разпада. Затова се почувствах малко по-добре, докато им помагах — на Деграс и на малкото й момче. За разнообразие сред цялата тази лудница бях направил нещо, което да ме върне към нормалния живот, да ми донесе мъничко радост. Гледах я как ми махна с ръка, щастливата й усмивка. И аз й махнах. Честит рожден ден, хлапе.

И тогава светът се разпадна! Техният и моят.

Сивият микробус приближи автобуса, който чакаше на червен светофар. Двама мъже в работни дрехи изскочиха внезапно от микробуса и побягнаха.

С все сили.

Отне ми секунда, за да осъзная случващото се, макар да съм трениран да съзирам най-лошото във всяка ситуация. После изведнъж всичко ми се проясни като бял ден. Цялата ужасна картина.

Чух се да крещя:

— Махайте се оттам! — Втурнах се към автобуса между гъсто наредените пред светофара коли и камиони. — Махайте се от автобуса!

И тогава цялата улица се озари от ослепително зарево. Ударната вълна ме хвърли силно назад, запращайки ме върху една пощенска кутия. Въпреки разстоянието, горещата вълна опари лицето ми.

Господи, не! Не!

Можех само безпомощно да наблюдавам как автобусът със съдебните заседатели бе погълнат от пламъците, а после експлодира.

С треперещи пръсти напипах радиотелефона и се свързах с охраната в сградата на съда:

— Говори Пелисанте. Имаме тежък случай. Току-що автобусът със съдебните заседатели избухна! На ъгъла на Уърт и Чърч. Повтарям: току-що експлодира автобусът със съдебните заседатели! Незабавно пратете медицински екип!

После се втурнах към автобуса.

Пламъци обгръщаха останките от микробуса. Гъст сив дим се стелеше по улицата. Всички около мен пищяха в ужас. По тротоарите се бяха проснали заслепени и зашеметени от взрива пешеходци. Едно такси се бе обърнало и гореше.

Огледах се за двамата мъже в работни дрехи. Бяха изчезнали в суматохата. Мили боже, останките от автобуса със съдебните заседатели димяха. Цялата лява страна представляваше ужасяващ назъбен отвор.

Затичах се към вратата на автобуса. От взривната вълна тя зееше широко отворена. Металната конструкция сякаш бе нажежена до хиляда градуса.

Всичко бе овъглено. Шофьорът бе мъртъв, обезглавен. Господи! Една от пътничките, възрастна жена, за която си спомних, че седеше на задния ред в съдебната зала, беше изхвърлена през шофьора и се бе ударила с все сила в предното стъкло. Не можах да си спомня името й.

— ФБР! — изкрещях дрезгаво през гъстия дим, вонящ на изгоряла нафта. — Чува ли ме някой?

Изчаках за отговор.

Все някой трябваше да се обади. Хайде! Дори да е стенание, крясък, вик за помощ, какъвто и да е признак на живот.

Отдръпнах се от пламъците, докато чаках напрегнато.

Но нищо не се чу. Нито звук. Това е, което ще си спомням винаги. Което винаги ще ме преследва.

Тишината.

41.

Имах чувството, че сърцето ми е спряло. Стоях вцепенен в напрегнато очакване и се молех някой да ми отговори. Да ми каже каквото и да е. Да ми изкрещи! Да извика за помощ!

Но чувах единствено пращенето на пламъците. Виждах само черно-сивия дим, който обгръщаше автобуса. Кърваво бойно поле след преминала битка.

Покрих лицето си с ръка и започнах да си проправям път между двете редици седалки. Беше лудост, но бях длъжен да го направя. Една дребна жена се бе сгушила край страничния прозорец, извита в гротескна поза. Други бяха загинали намясто. Дрехите и плътта им димяха.

Успях да разпозная няколко лица. Писателят бе мъртъв, както и онази симпатична латиноамериканка, която все плетеше. И двамата бяха опържени на седалките си. Видях и онзи червенокос момък, който работеше за „Веризон“ — О’Флин.

— Чува ли ме някой? — изкрещях.

Тишина.

После чух воя на сирените. Колите на спешната помощ пристигаха. Някой, май полицай, се качи в автобуса.

— Мили боже… — Примигна ужасено. — Има ли оцелял?

— Не вярвам.

Прескочих нещо на пода. Оказа се трупът на онзи механик от Ямайка.

Гъстият задушлив дим ме давеше. Разкашлях се, издърпах ризата си, смачках я на топка и закрих с нея устата и носа си.

— По-добре да изчакаме хората от спешната помощ — извика ми полицаят.

Имаше право. Проклетият автобус всеки миг можеше да избухне. Опитах се все пак да се добера до последните седалки. Но никъде не открих признаци на живот.

И тогава дочух нещо. Някакво стенание… по-скоро скимтене.

Нима някой е жив?

— ФБР! — изкрещях, докато се борех с пламъците. Димът ме заслепяваше. — Къде сте? Как сте?

Отново чух същия глас, но само като хлипане.

— Идвам!

И тогава го видях. На пода. Беше момчето! Паднало под седалката, превито на две като зародиш в корема на майка си.

— Джеръд! — Наведох се над него. — Джеръд!

Притиснах лице към неговото. Подът беше адски горещ, над него се виеше нагорещен въздух.

Стомахът ми се сви. Малкото момче бе мъртво. Розовата му кожа бе почерняла от обгарянето. Прилоша ми. В съзнанието ми изникна лицето му, което преди броени минути бях зърнал през прозореца на автобуса, докато майка му ми махаше с ръка.

— Толкова съжалявам, приятелче.

И тогава отново ги чух. Едва доловими стенания. Все пак някой беше оцелял.

Отместих металните отломки и труповете в дъното на автобуса. Виниловите седалки и пластмасовите панели се бяха стопили от пламъците. Димът ме обгръщаше, сякаш гореща гума полепва по лицето и ръцете ми.

Наблизо чух шепот:

— Джеръд… Джеръд…

Беше Анди Деграс. Ударната вълна я бе запокитила под носещата метална греда. Може би това бе спасило живота й. Косата й бе почерняла от саждите. Лицето й бе покрито с кръв. Само устните й потрепваха:

— Джеръд… Джеръд…

Продължаваше да търси сина си.

— Помощта идва — казах й аз и се наведох над нея.

Единствената оцеляла.

42.

Ричард Нордешченко чу оглушителната експлозия. Точно в два и половина следобед, на три преки от мястото, където се намираше в момента. Усети как земята под нозете му се разтресе като при земетресение. Бяха успели.

Беше наредил на шофьора на лимузината под наем да го чака, докато е в магазина за електроника. Трябваше да купи подарък за сина си. Избра му електронната игра Световно първенство по покер.

Нордешченко добре познаваше екота от подобни експлозии. С двойно сътресение. С разтърсване на земята. Наистина като при земетръс. Продавачът в магазина изглеждаше много объркан. Нордешченко знаеше какво се бе случило. Нези винаги се подсигуряваше. В онзи микробус имаше пластичен експлозив C-4, достатъчен да взриви три пъти по-голям обект от автобуса.

Нордешченко взе пакета под мишница и напусна магазина. Сега мислеше как по-скоро да се прибере у дома. Бе подбрал няколко подаръка за сина си: един iPod и нова компютърна игра на покер — сигурен бе, че малкият много ще се зарадва. Както и диамантени обеци за жена си от скъпарска бижутерия на Пето авеню.

Беше си свършил работата, и то безупречно.

А вече имаше и извлечение на сметката си в швейцарската банка. Повече от два милиона долара. Наистина, оставаше да бъдат извършени още няколко плащания, но той си бе изработил всеки цент. Можеше спокойно да се прибере у дома и да си позволи малка почивка.

— Какво, по дяволите, беше това? — избъбри шофьорът на лимузината, като се озърташе назад към „Фоули скуеър“, докато Нордешченко се качваше на задната седалка.

— Не зная. Експлозия може би. Дано не е гръмнал петролопровод.

Във въздуха се разнасяше тежката миризма на нафта и кордит.

Чуха воя на сирените. Две полицейски коли с мигащи лампи профучаха покрай тях.

— Нещо се е случило! — възбудено извика шофьорът и включи радиото за новините. — Не е на добро.

Нордешченко се огледа назад и видя облак черен дим, виещ се високо над сградите.

Постави подаръка за сина си в куфара. Мобилният му телефон регистрира две съобщения — Райхард и Нези бяха в безопасност.

— Да тръгваме — рече той на шофьора. — По пътя ще чуем новините. Но да побързаме за полета.

43.

Тя бавно отвори очи.

Странно, не усещаше болка. Чувстваше се замаяна и нереална, сякаш е тук, но и не е. Смазваща тежест притискаше гърдите й. Къде е? Какво се е случило? От тялото й излизаха разни тръбички. Опита се да помръдне, но не успя.

Нямаше никакви сили. Дали не е парализирана? Как е могло да се случи?

Анди започна да изпада в паника. Нещо задръстваше гърлото й. Като грамадна запушалка.

Влезе медицинска сестра. Изражението й бе достатъчно, за да разбере. Нещо ужасно се е случило. Но какво?

— Анди, не говори, скъпа. В гърлото ти е вкарана тръба, за да ти помага да дишаш. Ти си в болницата „Белвю“. В хирургията. Но ще се оправиш.

Анди се опита да кимне, но не успя. Само очите й диво зашариха из стаята. Болничната стая.

И тогава си спомни.

Автобусът със съдебните заседатели. Тя беше там, в този автобус. Очите й тревожно потърсиха сестрата. Какво бе станало? Отново се опита да заговори, но се задави. Пръстите й напипаха ръката на сестрата. Стисна я с все сила.

Синът ми… моят син… Къде е моят Джеръд?

— Моля те… — Сестрата пак се извърна. — Успокой се, Анди.

Вече знаеше, че се е случило нещо ужасно. Опита се да произнесе името му, да промълви Джеръд, но от гърдите й излезе само свистене. Устата й беше суха и грапава като шкурка.

Моля те, моля те, моят син…

Някаква сила обаче я принуждаваше да затвори очи.

44.

Когато отново отвори очи, до нея имаше някой. Примигна сънено. ФБР. Онзи с усмивката.

Само че сега не се усмихваше. Всъщност изглеждаше ужасно.

Спомените за станалото нахлуха в паметта й като внезапно отприщен порой. Автобусът бе спрял на червен светофар. После онзи микробус. И двамата мъже, които бягаха от него. Тя се пресегна да сграбчи Джеръд и да го притисне към себе си.

Джеръд?

Погледът й отново се насочи към мъжа от ФБР. Опита се да изкрещи името на сина си.

Моля те, не разбираш ли? Не можеш ли да го прочетеш в очите ми?

Той я погледна и поклати глава.

— Съжалявам…

Съжалявам? Тя мислено повтори думата. Нужно й бе време, за да го разбере. Какви ги говори той? За какво съжалява?

Усети как пръстите му докоснаха ръката й. После я стиснаха. И това й каза всичко.

Спомените отново я връхлетяха. Паниката, когато видя мъжете да бягат от микробуса. Ужасяващата експлозия. После нещо мощно я вдигна и я захвърли нанякъде. Припомни си също как викаше името на Джеръд… пак и пак…

Тялото й се сви.

Анди усети нещо горещо да се плъзва по бузата й. Това не може да е истина. Сигурно е сън. Не можеше да се случва.

Мъжът от ФБР бършеше сълзите й.

Все още не й бяха казали какво е станало. Но вече нямаше смисъл да й казват.

Тя го знаеше. Прочете го в очите му.

О, горкият ми малък Джеръд.

Сълзите започнаха да се леят неспирно по страните й. Имаше чувството, че никога няма да спрат.

45.

Правилникът не позволяваше на никого да влиза по това време на нощта в килиите, дори на представителите на закона. Само че тази вечер аз представлявах собствената си представа за правосъдие.

— Ник, вече е много късно — предупреди ме Тревър Елис, който бе дежурен за килиите от шестия етаж в затвора в Манхатън, където държаха обвиняемите и свидетелите.

Преминахме заедно през вратите с електронна защита. Наоколо се забелязваше само персоналът от нощната смяна.

До бюрото седеше дежурният, вторачен в мониторите. Тревър му кимна да прекъсне за малко.

— Аз разреших на агент Пелисанте да дойде. Иди да изпиеш едно кафе.

— Това е официална задача — обясних на Тревър.

Продължихме нататък, а после спряхме в края на коридора. Килията на Кавело, намираща се в дъното на дългото крило, беше оградена със специален кордон.

— Сигурен ли си, че го искаш? — погледна ме въпросително Елис.

Деветнадесет души бяха загинали днес следобед. От тях седемнадесет съдебни заседатели. Моите съдебни заседатели. Една от жертвите бе дете, убито точно на десетия му рожден ден. Някои неща трябваше да бъдат извършени. Независимо от риска и последствията.

— Това е официална задача — повторих аз.

— Да — рече той. — Свърши си официалната задача с него и заради мен.

Вратата на килията на Кавело, снабдена с електронна защита, се отвори.

Той лежеше на нара със свити крака, пъхнал ръка под главата. Очите му се разшириха, щом видя кой е дошъл.

— Ники — заговори той, като едва успяваше да прикрие насмешливата си усмивка, която толкова често виждах в съдебната зала. — Господи, току-що го чух. Каква бъркотия! — Бавно се надигна от нара. — Искам да ти кажа само колко съжалявам…

Халосах го в лицето и той се свлече.

— За бога, Ники — изсумтя Кавело, докато разтъркваше брадичката си. Протегна ръка към металната подпора на нара да се изправи. И пак се ухили. — Знаеш ли, и преди бях слушал за покушения срещу съдебни заседатели, ама това вече придава съвсем ново значение.

Ударих го по-силно. Кавело политна назад към бетонната стена. Но продължаваше да се взира в мен с насмешлива арогантност. В очите му се долавяше животинска наслада.

— Вината е твоя, Ники. Какво очакваше? Да се гътна и да умра? Ти го знаеше. Познаваш ме както никой друг. — С опакото на дланта си избърса кръвта, процеждаща се от устата му.

Протегнах ръце и го сграбчих за яката, за да го вдигна от пода. Още носеше същата риза, с която бе в съдебната зала.

— Може да си мислиш, че си победил, боклук такъв, но аз ще направя всичко, за да те унищожа. Деветнадесет души умряха. Единият от тях беше десетгодишно хлапе.

— Имало е хлапе в автобуса? — изрече Кавело с престорена изненада, а лицето му придоби подигравателно изражение. — За бога, Пелисанте, би трябвало да знаеш какво правиш.

Цапардосах го отново. Този път с всичка сила. Кавело отново се блъсна в стената на килията. Не можех да се контролирам. Никога не съм мразил толкова силно.

Чух Тревър Елис да се обажда зад мен:

— Добре, Ник, това му стига.

Не му обърнах внимание. Сграбчих Кавело и го запратих в другия край на килията. Той се удари в металния умивалник и падна на пода. Отидох до него и го вдигнах на крака. Сега кръвта бе оплескала цялата му риза.

— Те просто си вършеха работата — изкрещях му в лицето.

— Продължавай — подигравателно ме подкани Кавело. — Удари ме. Не ме боли. Но грешката е твоя. Аз те предупредих. Никой съд не може да ме спре. Ти каза, че ще бъда унищожен. — Изплю малко кръв. — Може би. Но не и от теб. Виждаш ли камерите горе? Снимат всяка секунда. С теб е свършено. Аз няма да бъда сломен. Но ти, Ники Усмивката — да.

Отново го ударих и Кавело се просна по гръб на бетонния под. Тревър Елис и надзирателят на сектора се втурнаха иззад мен. Единият изви ръцете ми, докато другият застана между мен и Кавело. Той се изправи на крака. Залиташе и държеше бузата си.

— Виж се — започна да смее Кавело. — Ти си мислиш, че си ме победил? Ти си този, който загуби. Ти си този, който ще вижда онова хлапе всеки ден от остатъка на живота си. Докато аз тази нощ ще спя като младенец.

Тревър и надзирателят ме измъкнаха от килията, но Кавело се провикна след мен. Думите и смехът му отекнаха по коридора.

— Като младенец, Пелисанте! Чу ли? За пръв път от цял месец няма да се тревожа за проклетия процес.