Съдия и съдебни заседатели

85.

Човек не знае кога ще се стигне до пробив, до откриването на онова ключово свидетелство, способно да преобърне целия случай. Не става с едно гениално хрумване, след което да се провикнеш: Аха! Ето къде било! Например двама си бъбрят в затворническата килия колкото да минава времето и хоп — решението. Макар че и това се е случвало. Мъждукането на звездите в небето изведнъж се сменя от ярък проблясък.

За мен този миг дойде, докато наблюдавах записа от съда. Онези проклети четиридесет и седем секунди, които толкова пъти превъртах на екрана.

Един приятел от бившия ми отдел С-10 ме държеше в течение на случая, в името на отколешната ни дружба. В деня след бягството на Кавело намерили убита служителка от съда — някоя си Моника Ан Романо. Сега се занимавали с нейния случай. Майка й казала, че Моника напоследък се срещала с някого, не бил от приятелите й от съда. Единственото, което си спомняла за него обаче, било, че имал чужд акцент. Така че колегите работеха по версията убитата Моника Ан Романо да е била изнудена от неизвестния мъж да внесе пистолета в съда.

Изоставеният „Форд Бронко“ беше проверен най-старателно за отпечатъци и следи от генетичен материал. Нищо уличаващо не бе открито и в къщата, в която бе убита сестрата на Ралфи Денунциата. Проверена бе цялата околност край Патерсън в Ню Джърси. Както и видеозаписите от всички контролни видеокамери по междущатската магистрала I-95 и бариерата преди навлизане в територията на щата.

Открих го доста след полунощ. През поредната нощ, в която не можах да заспя.

Седях на бюрото си, вторачен в екрана на компютъра. За да прегледам още веднъж видеозаписа от сградата на съда, може би за хиляден път. Бях отпечатал изображението на брадатия от асансьорната кабина, за да го покажа на Огильов. Надявах се да попадна на следа. Но нямах особен успех.

Превъртях записа до края. От преумора клепачите ми натежаха. Имах нужда от поне малко сън. Протегнах ръка да превъртя записа.

И тогава се сковах.

Удивен, примигнах замаяно. Това е усещането, при което ти иде да изкрещиш: Еврика!, сякаш току-що си открил лек срещу рака или някой смъртоносен вирус. Да, това беше.

Наведох се още напред, втренчил очи в образа на брадатия. Само че този път не ме интересуваше лицето му, нито пистолетът или часовникът, те бяха запечатани в паметта ми.

Сега гледах само обувките на този кучи син.

Увеличих изображението в сектора на обувките. Зениците ми се разшириха от учудване. Малко над петата се забелязваше фирмен знак. Нещо като кръгче, пресечено през средата от нещо като вълнообразна линия.

Господи, Ник! Как така не си го забелязал досега!

Та аз познавах тези обувки.

Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Преди три години ме изпратиха на специална мисия в Близкия изток да обучавам полицейски инспектори.

Тези обувки бяха произведени за израелската армия. Имаше и допълнително количество за износ.

Докато бях там, и аз носех такива обувки.

86.

Съучастникът на Кавело би трябвало да е евреин. Бях напипал нещо.

Огорчението ми от изгубените следи на черния „Форд Бронко“ взе да заглъхва.

Почти се бе съмнало. Изпих още една чаша силно кафе, за да остана буден, понеже следващата задача бе да се заровя в албумите на Агенцията за национална сигурност с досиетата на заподозрените като терористи субекти. Не можех да се отърся от предчувствието, че съм се натъкнал на един от тях. Търсех игла в купа сено, но тази игла беше губерка. Повечето физиономии в албумите бяха с черти на хора от Близкия изток и веднага ги отметнах. Търсех европеец. Приблизително знаех височината и теглото.

Стотиците албуми отнемаха часове взиране. Бяха пълни с пакистанци, баски сепаратисти, симпатизанти на „Ал Кайда“, венецуелски революционери от Въоръжения фронт за национално освобождение, нелегални от терористичните ядра на ИРА. За всички се предполагаше, че някога са идвали в Съединените щати. Много от тях притежаваха солидни познания по експлозиви. Мина три, четири, пет сутринта. Дори не забелязах кога първите слънчеви лъчи осветиха прозореца ми.

И тогава нещо ме накара да спра. Бях попаднал на лице, което няма нищо общо с тези организации. Нищо чудно вече да съм прелиствал досието му. И дори да съм се вглеждал десетина пъти във фотографията му.

Мъжът от снимката бе с късо подстригана и леко посивяла кестенява коса и славянски черти, със сериозни тъмносиви очи.

Руснак… Хм, само че това не бе всичко, което привлече интереса ми.

Беше бивш член на една от бригадите на Спецназ. Специалните части към руската армия. Изпратен в Чечня. Дезертирал през 1997 г. И изчезнал за дълго от полезрението на службите. Дори допускали да е преминал на страната на чеченските въстаници.

Ремликов. Коля.

Извадих досието му.

Замесен в няколко убийства в мафиотски стил в Русия и другаде в Европа. Първото — на корумпиран инспектор от милицията в Санкт Петербург. Второто на известен московски гангстер. Бил издирван и за дръзко убийство пред очите на много хора — нашумялото покушение в Париж срещу венецуелския министър на петрола.

Но това, което ме накара да спра вниманието си върху него, не бе досието му, макар то да бе доста обещаващо. Нито дори мрачно прикованите в мен тъмносиви очи.

Причината бе по-скоро в това, че е раняван в Чечня. Десният му крак бил улучен от парче граната. Предполага се, че оттогава понакуцва леко.

През цялото време не преставах да мисля за онези обувки.

Извадих малката снимка от досието му в албума и я поднесох по-близо до компютърния екран, за да сравня двата образа.

По дяволите! Може би е изстрел в тъмното, но не е изключено да съм напипал нещо.

Погледнах часовника си. Минаваше пет сутринта. Нищо интересно не се очертаваше да се случи тук, но някъде далеч, на другия край света, сигурно бе време за обяд.

Отворих чекмеджето на бюрото си и зарових сред визитните картички, пристегнати с ластик. Помнех, че имам визитката на шефа на екипа за борба с тероризма към руските специални служби в Москва. Наложи ми се да използвам този канал, когато искахме да екстрадираме един килър, който работеше за руската мафия и бе отлетял от Щатите, за да се прибере у дома. Трескаво прерових визитките и намерих тази, която търсех. Лейтенант Юрий Плахов — само това бе изписано на нея. От Федералната служба за сигурност — ФСС. Набрах европейския телефонен номер с тринадесет цифри. Помолих се да го заваря на бюрото му. И когато чух гласа, разбрах, че господ ме е чул.

— Плахов слуша.

— Здравей, Юрий. Може би още ме помниш. — За всеки случай се представих, като най-подробно припомних на руския си колега кой съм.

В момента можех да се възползвам от още едно предимство — този разговор не се засичаше от подслушвателните звена в Бюрото.

— Разбира се, че ви помня, инспектор Пелисанте. — Английският на Юрий Плахов беше съвсем приличен. — Открихме онзи ваш мафиот. Фьодоров, така се казваше, нали?

— Имате отлична памет, Юрий — поздравих го аз. — Но сега ми е нужно да проследите друго лице във вашите досиета. — Продиктувах му името.

— Ремликов? — След кратка пауза Юрий добави: — Хм, звучи ми познато. — Изчаках още малко, колкото да набере името на клавиатурата си и да прочете информацията на екрана. — Не е ли твърде рано при вас, инспекторе?

— Да — отговорих припряно, понеже никак не ми бе до празни приказки. — Така е.

— Ето го, инспектор Пелисанте. Ремликов, Коля. Издирван за няколко убийства в Русия и Европа. Доста дебело досие. Сред другите му „постижения“ е и взривяването на цяла жилищна сграда във Волгодонск, в която живеели държавни служители. При атентата са загинали двадесет и четирима от тях.

Адреналинът ми рязко се покачи.

— Как да го намеря, Юрий?

— Опасявам се, че няма да мога да ви дам номера на мобилния му телефон, инспекторе — засмя се Плахов. — Ясно е, че е използвал различни псевдоними и паспорти, естонски или български. Наричал се е Христич, Данилов, Мастарч. Подозираме, че миналата година е бил в Париж, когато бе убит венецуелският министър на петролодобива. Следите му обаче се губят. Съмнявам се да е още в Русия. Тук ние го познаваме с прякора Змиорката, защото е много хлъзгав, практически неуловим. Ако искате, ще ви изпратя факсимиле с пръстовите му отпечатъци.

— Моля ви! — реагирах моментално. Хм, Змиорката. Хлъзгава змиорка. Нещата започваха да се усложняват. — Какво ще ме посъветвате, Юрий? Откъде да започна да го търся?

Руснакът замълча за кратко, вероятно преглеждаше досието на Змиорката по-нататък.

— Може би няма да е зле да започнете от вашия Държавен департамент, инспекторе. Ако съдя по това, което виждам тук, те ще ти помогнат повече от нас.

Държавният департамент на Съединените американски щати? Нашето външно министерство?

— И защо точно оттам?

— Заради последното известно ни местонахождение на Ремликов. Предполага се, че е в Израел, инспектор Пелисанте.

87.

Най-после попаднах на нещо ценно. Сега брадатото лице имаше име и минало. Не след дълго се сдобих и с пръстовите отпечатъци на Ремликов. Лошото бе, че очите ми се затваряха след безсънната нощ.

Подремнах до девет. После станах, влязох под душа, обръснах се и позвъних на един от колегите, с които работех във ФБР. Помолих го да се срещнем към десет.

Сенил Чумра беше възпълен, приятен индиец, чиято лаборатория не се намираше в сградата на нюйоркската централа на ФБР, а в съвсем скромен на вид бивш склад на Осемнадесета улица и Десето авеню, откъдето се откриваше изглед към реката. Чумра оглавяваше специалните разследвания за нуждите на ФБР, които наричахме КР. Тоест компютърни разследвания.

Хората му бяха способни да следят обмена на имейли, да проникват във всякакви компютри, да вмъкват в тях вируси, да проследяват сложните ходове при прехвърлянето на огромни суми през офшорките. За последен път работих с неговата лаборатория при следенето на разплащанията на профсъюзите с Кавело през тайни сметки на Каймановите острови. Сред многото таланти на Сенил фигурираше и завидното умение да манипулира цифрови изображения.

— Здравей, Ник. — Лицето на индиеца светна, когато прекрачих прага на лабораторията. Компютърджиите винаги се радват, когато някое от така наречените „светила“ в занаята им обърне внимание. — Отдавна не сме се виждали. Как се справяш?

— Добре съм, Чуми — излъгах го най-безсрамно. — Но имам много работа. — Тези магьосници в ултрамодерната техника работят като в някакво тяхно си изолирано царство. Не беше нужно да знае с какво точно съм зает… и че всъщност не се занимавам със случая. — Получи ли имейла ми и прикачения към него файл?

— Получих го. — Леко разочарован, индиецът се премести до бюрото, на което се набиваше в очи големият екран на макинтоша. — Сега ще го отворим.

Сенил докосна мишката и на екрана изскочи кадърът от видеозаписа в асансьорната кабина и в него — образът на съучастника на Кавело.

— Добре, Ник, казвай сега какво да направя за теб с това изображение.

— Искам да промениш това лице, Чуми. Да видим дали ще съвпадне с физиономията на един мой познат.

Той кимна, приведе се по-близо до екрана и разтри ръце. Кокалчетата му изпукаха. Отново кликна с мишката. Върху образа се изписа фина растерна мрежа, приличаща на решетка от тънки тъмносиви хоризонтални и вертикални линии.

— Давай.

— Първо искам да се махне брадата.

— Лесна работа.

Сенил набра някакви координати на клавиатурата. Изображението веднага се сви и остана само квадрат с лицето на заподозрения в него. После очерта зоната на брадата с ловки маневри с курсора. Местеше го напред и назад, сякаш размахва бояджийска четка.

— Какво ново при теб тези дни? — попита ме той, докато работеше, насочвайки курсора с хирургическа точност. — На твоите хора от С-10 сега им е доста напечено с онзи Кавело. Мислиш, че този тип тук е променил лицето си?

— Нещо такова — отвърнах неопределено. — Само предчувствие.

— Хм, само предчувствие? — Той въздъхна и смени темата. — Този процес се нарича разместване и присаждане — зае се да ми обяснява Чумра, докато продължаваше да оформя лицето. — Казано накратко, служи за елиминиране на тена, на белези или както в този случай на брадата. — В мига, в който брадата бе изчистена, Сенил издърпа с курсора малко кожа от другата част на лицето, за да я намести в опразнената зона. — Сега му присаждаме парче от неговата кожа. — След това се зае да изглажда получените очертания. — А накрая остава само да се пооформи чрез изрязване и копиране.

— Сега е по-добре — похвалих го, като надзърнах през рамото му. — Може ли още нещо, Чуми? Какво би казал да опиташ да промениш косата му — да я скъсиш и да я пригладиш, да изглежда по-зализан. И я потъмни малко.

— Така ли го искаш?

Той кликна върху една от иконите на екрана и изскочи файл с различни видове прически. После избра една, която подхождаше на моето описание и без усилия я монтира върху новополученото голобрадо лице.

— А сега дръпни линията на косата леко назад, равномерно от двете страни.

Чуми отново се заигра с мишката, местейки курсора.

— Да, нещо подобно. Можем ли да махнем очилата?

— При мен става по-бързо, отколкото при очните хирурзи — ухили се той. — Дори не взимам скъпо за операцията.

Задачата не му отне повече от минута. Черните очила изчезнаха от лицето.

— Великолепно! — изкрещях въодушевено.

Физиономията, която ме гледаше от екрана, така ме стресна, че едва не ме повали на пода.

— Нещо друго, Ник? Ако не си доволен, само кажи. Мога да го направя да изглежда както пожелаеш.

— Не, Чуми. — Потупах го по рамото. — Мисля, че свършихме.

Измъкнах досието на Коля Ремликов, което ми бе изпратил Юрий Плахов. Сравних фотографията от него с променения образ на съучастника на Кавело.

— Бинго! — извика Сенил Чумра.

От двете места ни гледаше един и същи човек.

88.

Тринадесетгодишният ми опит в най-бюрократизираното от всички ведомства, създадени да бранят реда и правото, ми казваше да отида в централата на ФБР в Ню Йорк и да тръсна събрания от мен доказателствен материал върху бюрото на заместник-директора Майк Чофи.

Нямаше съмнение, че Коля Ремликов е организирал бягството на Кавело.

Махнах на първото попаднало ми такси и се наканих да се кача, когато нещо ме възпря. Не знаех какво.

Може би опасението, че ще поверя съдбата на Ремликов на същите онези хора, които го оставиха да избяга. Или внезапното осъзнаване колко трудно ще е да се докаже вината му — да се действа чрез различни канали за връзка, да се провеждат разпити. Кои държавни служби трябва да бъдат въвлечени? Дали аз щях да участвам? Достатъчно беше малко изтичане на информация и Ремликов щеше да изчезне. А с него и Кавело. И тогава какво ще ни остане?

Толкова години действах според правилата. Но те вече не ми се струваха толкова правилни.

Махнах на таксито да продължи.

Върнах се назад и се облегнах на стената на сградата, стиснал в ръце снимките, докато се опитвах да реша кое е правилно. Казах си: Ник, човече, за професор по етика в криминалното право се каниш да извършиш голяма глупост.

Извадих блекбърито си, намерих нужния телефонен номер и позвъних. Попитах Стив Бушнейджъл дали има време за един обяд. Стив беше съдружник в частна юридическа кантора, но от ФБР го ползваха чат-пат като съветник за по-сложни правни казуси, защото бе всепризнат експерт по въпросите на екстрадицията и международното право.

— Обяд ли? Къде? — попита Бушнейджъл.

— При това евтин и набързо — поясних аз. — Защото ще е за моя сметка.

— Колко набързо? — пожела да уточни адвокатът.

— Хайде, скачай в асансьора. Ще те чакам отвън.

Когато той излезе от фоайето на огромната стъклена кула на Шесто авеню, вече го чаках, облегнат на една паркирала там кола, стискайки в ръце два хотдога.

— С кетчуп ли го предпочиташ, или с горчица?

— Какво ще кажеш, ако избера и двете?

Спряхме на площадката досами претовареното с хора и автомобили кръстовище, докато край нас стотици минувачи бързаха за обедната си почивка.

— Стив, има един тип, до когото искам да се добера, но той е в Израел.

— Да се добереш?

— Искам да го върна тук.

Бушнейджъл отхапа от хотдога си.

— За кого говорим — за беглец от правосъдието или за обикновен гражданин?

— Предполагам, че е гражданин. От известно време живее там.

— И защо искаш да бъде върнат? Заради престъпления, извършени от него в Съединените щати, а не в Израел, познах ли?

— Ние просто си говорим, става ли, Стив?

Той размаха хотдога пред носа ми.

— Не ми плащаш достатъчно, за да ти кажа нещо по-конкретно.

Ухилих се.

— Добре. Тогава може да се окаже, че е извършил нещо подобно и в Русия, и във Франция.

— Хм — замислено изсумтя Бушнейджъл. — С Израел си сътрудничим при подобни случаи, но само до известни граници. Помниш ли Джонатан Полард18? Арестувахме го за шпионаж през 1985 година, според израелските юристи напълно несправедливо. И какво стана после? В продължение на цели двадесет години те се опитваха, макар и неуспешно, да го приберат в Израел. Или онзи от фирмата за електроника, който избяга в Израел — Лудия Еди Антар19? Помниш ли колко време отиде, за да си го върнем обратно? Разбира се, всичко зависи от това за какво става дума.

— В какъв смисъл?

— След 11 септември 2001 година светът се промени и ние живеем в него. — Адвокатът сви рамене. — Ще поискат ли израелските юристи нещо в замяна от нас? И ще бъдат ли въвлечени и други правителства? Виж, Ник, не мисли, че съм пълен глупак, защото реших да се разделя с работата си за държавната администрация. Освен това ми е пределно ясно, че не обсъждаме как се залавят данъчни нарушители. — Той помълча. — Ако доказателственият материал е солиден, определено можеш да призовеш този тип тук, за да бъде разпитан. Но какъв достъп ще имаш до него и колко време ще отнемат всички процедури, никой не може да каже. От значение ли е факторът време в този случай?

— От изключително значение. — Свъсих вежди и присвих рамене. — Вече всички срокове са изтекли.

— Винаги е така — примирено въздъхна Бушнейджъл. — Освен това въпросът засяга държавната администрация. Израелските ни партньори интересуват ли се от случая? Искат ли да направят сделка с нас? И още: ще пожелаят ли да се договорят с руснаците или французите, преди да се решат да го екстрадират? Работата е доста деликатна, Ник, а на мен не ми се струва, че това те устройва.

Кимнах.

— Виж, можеш да го задържиш. Ще бъдат замесени доста хора. Така че… какво ще се случи, може само да се гадае. Винаги съществува шанс те да започнат да протакат, твоят човек да изчезне и никога повече да не успееш да се добереш до него.

— Не мога да поема този риск — поклатих глава.

— Разбирам — кимна Бушнейджъл. — Проблемът обаче е, че в този град правилата на играта са такива.

— Да, в реалния свят е така — съгласих се и смачках опаковката на хотдога си.

Знаех, че Стиви Бушнейджъл се чуди защо съм дошъл за съвет при него. Той отдавна не работеше за държавната администрация. Имаше толкова други адвокати, които могат да се справят с подобен казус.

— И накрая един въпрос само за протокола, Ник — добави той, като се втренчи в мен. — Намесен ли е още някой?

89.

Плъзнах нокътя си по гръбнака на Анди.

— Недей. — Тя се размърда, после се сгуши в мен.

През цялата нощ не престанах да мисля. Всъщност от по-рано, още откакто се разделих със Стив Бушнейджъл. В реалния свят с лекота бих арестувал Коля Ремликов. Щях да оглавявам екипа, който ще води разпитите му. Той щеше ни предаде Кавело и накрая щях да пипна мафиотския бос. Това ми беше работата. Само че в реалния свят напоследък всичко бе малко по-сложно.

Отново прокарах пръсти по гърба на Анди. Този път тя се извърна към мен и подпря глава на ръката си. Явно съзря нещо сериозно в лицето ми.

— Какво има?

— Може би ще успея — казах й, като я гледах в очите — да се добера до мъжа, който взриви автобуса.

Анди моментално се надигна в леглото. Сънят й отлетя.

— Какви ги говориш, Ник?

— Ще ти покажа.

Пресегнах се и взех кафявия плик, който бях оставил на нощната масичка. Извадих черно-белите снимки и ги подредих върху леглото: фотографиите на Коля Ремликов от Агенцията за национална сигурност и онези, които Юрий Плахов ми изпрати.

— Казва се Ремликов — започнах да й обяснявам. — Руснак е. Наемен убиец. При това много добър в професията. Притежава невероятно кърваво досие. Мисля, че Кавело го е наел с посредничеството на руската мафия. Предполагам, че сега е в Израел.

Очите на Анди се разшириха, докато гледаше снимките. Отделих онази, която Чуми обработи, показваща образа на мъжа в асансьора, само че без дегизировката. Снимката беше увеличена. Тя я взе и дълго се взира в лицето.

— Защо мислиш, че точно той е взривил автобуса?

— Заради това.

Извадих от плика последните две фотографии. Първата бе онази, която занесох на Сенил. Снимката, която бях открил след многочасово взиране във видеозаписите от охранителните камери в сградата на съда. Само че не онази от камерата в асансьора, а много по-ранна.

Беше от първия процес срещу Кавело.

— А ето какво се получава, като се махнат бакенбардите и черните очила.

Поставих до нея втората снимка с изчистения образ.

— Боже мой! — ахна Анди, сграбчи снимката, стисна зъби и се вгледа в образа напълно вцепенена. После очите й се наляха със сълзи.

— Защо не си ми ги показал? — попита тя, с гръб към мен.

— Едва днес се сдобих с тях.

— И какво ще стане сега? Ще ги дадеш ли на твоите хора? — заговори възбудено тя. — И те ще го заловят? Кажи ми, че ще стане точно така.

— Може да не се окаже толкова лесно. Ще трябва да се свържат със съдебните власти в Израел. А това включва намесата и на други правителства. Ще последват продължителни процедури. Такива доказателства винаги могат да бъдат оспорени, защото всички знаят, че фотографиите лесно се фалшифицират.

— Какво искаш да кажеш с всичко това? Че не знаеш докъде ще се стигне? Този мъж е убил съдебни пристави от федерален съд. Помогнал е на Кавело да избяга. Той взриви автобуса със съдебните заседатели, Ник. Той уби малкото ми момче.

— Зная. Но положението е сложно, Анди. Ремликов е чуждестранен гражданин. Възможно е да се стигне до намесата на чужди правителства. Както и на други правни институции. И най-важното: евреите трябва да се съгласят да го предадат на нашето правосъдие.

— Какво искаш да кажеш? — В очите й се надигна тревога. — Те могат да се доберат до него. Това са твоите хора, Ник. Какво мисли Бюрото по въпроса?

Изчаках секунда. После отново заговорих:

— Не съм ходил в Бюрото, Анди.

Тя примигна, както правят боксьорите след зашеметяващ удар. Втренчи се в мен, опитвайки се да прочете изписаното по лицето ми.

— Какво каза?

— Казах само, че този мъж е способен да изчезне на секундата, ако разбере, че някой е по следите му. Кавело също ще се скрие в мига, в който надуши, че сме по петите му. — Погледнах я право в очите. — Изпускаме го вече два пъти. Няма да допусна да ни се изплъзне пак.

Мисля, че в този момент тя разбра какво имам предвид. Гневната червенина по лицето й изчезна. Когато отново ме погледна, си помислих, че най-после знае що за човек съм.

— Казах ти, че ще се добера до него, Анди.

Тя кимна.

— Няма да те разпитвам повече. Искам само да знаеш, че каквото и да се случи, аз съм с теб. Чу ли, Ник?

— Не, за това не сме се разбрали — отвърнах. — Това е нещо, което трябва да свърша сам. Ти не бива да се намесваш.

— Не. — Анди се усмихна леко. — Тук грешиш. Много добре зная какво трябва да направиш. Пък и без това вече съм въвлечена.

— Не и в нещо като това.

Трябваше да свърша нещо доста опасно, при това в чужда страна, а на всичкото отгоре — напълно незаконно.

— Да, точно в това, Ник. — Взе снимката на Ремликов. — Изгубих сина си. Искам Кавело да си плати.

— Знаеш ли какво може да се случи там, Анди? Осъзнаваш ли за какво говорим?

Тя кимна. Отпусна глава върху гърдите ми.

— Зная какво ще се случи, Ник. И се моля за това.

— Тръгваме след два дни — казах й.

90.

Кльощавият мъж се взря в мен през очилата си е рамки от черупка на костенурка. Отпуснах се на облегалката на пейката в парка и той ме попита:

— Откъде се сдоби с пръстовите отпечатъци, които ми изпрати?

С Чарли Харпъринг бяхме стари приятели. Бе прекарал дълги години във ФБР, но сега работеше в Агенцията за национална сигурност. Тъкмо той ми бе осигурил папките с материалите. Седяхме в малкия парк срещу сградата на съда.

— Няма значение как съм се сдобил с тях. Интересува ме на кого са.

Харпъринг ме изгледа изпитателно. Все пак исках от него да заобиколи всички законови процедури, за да ме снабди с информация, чието предоставяне няма как да оправдае пред шефа си. Бе доста голяма услуга дори за близък приятел.

— Знаеш, че като нищо мога така да се прецакам и да остана без хубавата си пенсия.

— Довери ми се. — Озарих го с най-широката си усмивка. — И не си въобразявай, че пенсиите са кой знае колко големи. Това е важно, Чарли. Чии са отпечатъците?

Експертът от Агенцията за национална сигурност тежко въздъхна, преди да разтвори чантата си и да измъкне една папка. След това кимна утвърдително.

— Намери се човек със същите отпечатъци.

Отвори кафявия плик. Извади оттам увеличена снимка с пръстовите отпечатъци, които ми бе изпратил по факса Юрий Плахов.

— Принадлежат на един естонец — обясни ми Харпъринг. — Името му е Стефан Колич. Пристигнал на летище „Кенеди“ с търговска виза на 12 април.

Шест дни преди Кавело да избяга от съда.

Ремликов е бил тук.

— Записано е, че след седем дни е напуснал страната — посочи Харпъринг малко по-надолу. В деня след бягството! — Върнал се е през Лондон. Излетял е от Вашингтон.

— И накъде е продължил? — попитах.

— Опасявам се, че имам само това — сви рамене специалистът от Агенцията за национална сигурност.

— Благодаря ти, Чарли — рекох и го потупах по рамото. Подадох му пазарската чанта с папките от архива на Агенцията за национална сигурност. — Повече няма да ми трябват.

Той стисна чантата между краката си.

— Какво, по дяволите, си намислил, Ник? Знаеш, че правя това само заради приятелството ни. Всеки друг на мое място веднага би те замъкнал при федералните. Кой е този тип?

— Засега толкова. По-късно ще се разбере дали това, което правя, е за добро, или не.

Харпъринг изсумтя, но не възрази.

— Сега разбрах какво имаше предвид относно пенсионирането. Ще отида малко по-далеч, Ник, независимо докъде, по дяволите, ще доведе това.

— Какво искаш да кажеш?

Той извади още два листа от чантата си и ги напъха в папката, която бе приготвил за мен.

— Това са копия от молба на Колич за издаването на виза, но от предишен период. И според нашите сведения той не е дошъл тук от Талин, Ник. Въобще не е бил в Естония. Дошъл е от Тел Авив.

— Господи! — примигнах аз.

— Има и още нещо. — Чарли Харпъринг остави една папка в скута ми. — Ако искаш да го намериш, разбира се. Пожелавам ти късмет. — Надигна се от пейката. — Гръмни този кучи син в топките и от мен.

Надникнах в новата папка. Там бе записан адресът от молбата за издаване на виза: улица „Йехуда“ 225. Хайфа.

91.

Ричард Нордешченко още обмисляше последния ход на сина си, когато на вратата се позвъни. Двамата се бяха усамотили на терасата.

— Иди да отвориш, Павел — рече той. Жена му, Мира, беше излязла да пазарува.

Момчето изтича до вратата.

Нордешченко се наслаждаваше на новия си живот. Беше хвърлил мобилния си телефон в залива, след като уведоми най-доверените си хора, че се оттегля от бизнеса. Завинаги.

Всеки ден плуваше в морето. Взимаше сина си след училище и двамата играеха шах. Вечер съпровождаше Мира из скъпите модни магазини и кафенета в центъра Кармел. Опитваше се да изтласка от съзнанието си спомена, че преди няколко седмици е участвал в престъпление, заело първите страници на вестниците.

— Татко! Търси те някакъв мъж.

Без да бърза, Нордешченко се надигна от стола и влезе във всекидневната. Не му пукаше. Дори да го очакваше цял екип от МОСАД.

— Здравей, Реми.

— Какво търсиш тук? — ахна Нордешченко, като видя Райхард.

— Просто пътувам малко, Реми. Любувам се на приятни гледки. Радвам се на гостоприемството на старите си приятели.

Нордешченко се извърна към Павел.

— Върни се на дъската, сине. Аз ще изляза за малко.

Момчето се поколеба.

— Казах ти да отидеш при шахматната дъска. — Гласът на Нордешченко сега прозвуча сурово.

Момчето излезе, а той се обърна към неканения гост на прага. Нервите му бяха опънати до скъсване.

— Да не си полудял? Влизай — припряно го подкани домакинът. Озърна се след Райхард по улицата. — Сигурен ли си, че никой не те е проследил?

— Спокойно, Реми — рече южноафриканецът. — Минал съм през три държави, преди да дойда тук. В този бизнес съм толкова дълго, колкото и ти. Имаш много хубаво момче.

— Тук не съм Реми — предупреди го Нордешченко и го изгледа сърдито. — Тук съм Ричард.

Райхард пристъпи вътре и подсвирна одобрително при вида на просторния изглед.

— Бизнесът явно върви, а, Ричард.

— Приключих с бизнеса — рязко отвърна Нордешченко. — Ще ти изясня нещо. Жена ми и синът ми…

— Не се тревожи — прекъсна го Райхард. — Няма да ти бъда в тежест. Нали ми каза, че тук било най-тихото място на света. Ще остана само няколко дни. Докато светът се поуспокои.

На Нордешченко това никак не му хареса. Беше в разрез с всички правила в работата им. Но какъв избор имаше?

— Добре — съгласи се той. — Но само няколко дни.

— Благодаря — кимна южноафриканецът. — Само че, Реми, грешиш в едно.

— И какво е то? — попита Нордешченко, докато поемаше една от чантите на Райхард.

— Нашият бизнес — въздъхна русият убиец. — Той никога не приключва.

92.

От високоговорителя се чу пукане.

— Пътниците на „Делта“, полет 8976 за Тел Авив, могат да се качват на борда.

Стоях край изход 77, загледан в дъното на терминала. Сърцето ми биеше бясно. Погледнах часовника си. Започна приемането на пътниците на борда на самолета. Трябваше да се кача. Със или без нея.

Къде се губеше тя?

Може би бе размислила в последния момент. Тогава всичко ще е наред, казах си. Може би е проявила разум и е решила да остане настрани. Най-добре е да ме остави сам да свърша работата.

— Последно повикване на пътниците за полет 8976 на „Делта“ за Тел Авив.

Не разполагах с план. Нямах представа как ще действам, като стигна там. Всичко, което знаех, се свеждаше до това, че съм длъжен да открия Коля Ремликов и по някакъв начин да го принудя да ми каже къде се крие Кавело. Без никакви прояви на професионална любезност. Без никакви клаузи на Женевската конвенция. Ще завра дулото на пистолета в гърлото му и ще щракна предпазителя. Или ще го изритам с коляно в корема, ако трябва да стигам дотам. И той ще проговори. Въпросът е: А после какво.

Семейство евреи хасидити, всичките в черно, мина забързано край мен към платформата на ръкава за качване в самолета. Като че ли бяха последните пътници за този полет. Отново огледах терминала. Отникъде нищо. Преметнах пътната си чанта през рамо и се приготвих.

Все пак така е по-добре, нали?

Тогава я видях. Тичаше с всички сили към мен. Но все още беше далеч.

Усетих как ме обля топла вълна на облекчение. Кого се опитваш да заблудиш, Ник? Искаш тя да дойде с теб.

Анди бе облечена с червено кожено яке. Косата й бе прибрана под шапка с емблемата на Никс. Шапката на Джеръд. От рамото й висеше пътна чанта. Стори ми се невероятно красива. И смела. Знаех, че надали ще се справя без нея. Исках да е с мен. Анди ми вдъхваше увереност, че постъпвам правилно.

Тя спря задъхана на половин метър пред мен.

— Нека да ти кажа нещо — опитах се да обърна всичко на шега. — Ако това тук е олтар, щяхме да се чудим как да си върнем предплатата за церемонията.

— Съжалявам, Ник, но трябваше да се сбогувам… с Джеръд.

Това ме накара да млъкна.

Анди поклати разкаяно глава.

— Всъщност през последния час седях в терминала до „Бъргър Кинг“.

— Колебания в последния момент?

— Навярно. Но не за това. Обичам те, Ник.

Стоях там, вперил поглед в искрящите й очи. Нежно докоснах лицето й с ръка.

— И аз това мислех, докато те чаках тук. Че те обичам. И може би няма да се кача на този самолет без теб.

— Зная, че с всичките си нескопосани бръщолевения онази нощ се опитваше да ми кажеш точно това.

В този момент ни сепна съобщението за последното повикване. За секунда останахме неподвижни. Служителите от летището се заеха да затварят вратата.

— И така, какво ще правим? — Свих рамене, пристъпвайки от крак на крак.

Анди приближи до мен с навлажнени очи. Хвана ме за ръка.

— Ще се качим на самолета. И ще пътуваме заедно, Ник. Не е ли вълнуващо?