Сънят на сукубата

Глава 1

Искаше ми се мъжът върху мен да побърза, защото започвах да се отегчавам.

За съжаление нямаше изгледи да свърши скоро. Брад или Браян, или както и да се казваше, стискаше очи с такава концентрация, сякаш правенето на секс беше равно на мозъчна операция или на вдигане на стоманени греди.

— Брад — казах задъхано. Беше време да извадя тежката артилерия.

Той отвори едно око.

— Брайс.

— Брайс — придобих възможно най-страстното си изражение, изразяващо оргазъм. — Моля те… моля те… не спирай!

Той отвори и другото си око. Ококори се. И минута по-късно беше свършил.

— Съжалявам — задъха се той и се претърколи от мен. Изглеждаше покрусен. — Не знам… не исках…

— Не се тревожи, скъпи. — Изпитвах съвсем леко угризение, че прибегнах до номера с „не спирай“. Невинаги се получава, но при някои мъже беше достатъчно да им пуснеш тази муха. — Беше невероятно.

И в действителност това не беше пълна лъжа. Самият секс беше посредствен, но енергията, която получих след това, усещането как животът и душата му се изливат у мен — да. Това вече беше невероятно. Беше буквално нещото, за което една сукуба като мен съществуваше.

Той ми се усмихна изтощено. Неговата енергия беше преминала в моето тяло. Загубата й го беше уморила и изцедила. Скоро щеше да заспи и вероятно да остане в леглото през следващите няколко дни. Душата му беше добра и аз бях отнела голяма част от нея — както и от живота му. Щеше да живее няколко години по-малко, благодарение на мен.

Опитах се да не мисля за това и побързах да се облека. Съсредоточих се върху проблема какво да направя за собственото си оцеляване. А и Адът изискваше от мен редовно да съблазнявам и корумпирам добри души. Лошите мъже ме караха да се чувствам по-малко виновна, но с тях нямаше да изпълня задължителната норма на Ада.

Брайс изглеждаше изненадан от внезапното ми тръгване, но беше прекалено изтощен да спори. Обещах да му се обадя (не че имах такова намерение) и се измъкнах от стаята, а той изпадна в безсъзнание.

Още не бях затворила вратата, когато се преобразих. При него бях дошла като висока жена с гарвановочерна коса, но сега отново бях в предпочитаната от мен форма — с дребна фигура, зелени лешникови очи и светлокестенява коса със златисти отблясъци. Като повечето неща в живота ми, външният ми вид беше променлива величина — така и не се установих на нещо по-постоянно.

Изтрих Брайс от съзнанието си (както правех с повечето мъже, с които спях) и отидох с колата до другата част на града, до мястото, което бързо се беше превърнало в мой втори дом. Апартаментът беше боядисан в жълтеникавокафяво и се намираше в жилищна сграда, която отчаяно се опитваше да се впише в модната линия на новото строителство в Сиатъл. Паркирах пасата си отпред, изрових ключовете от чантата си и се вмъкнах в сградата.

Жилището ми беше тихо и спокойно, потънало в тъмнина. Близкият часовник ме информира, че е три сутринта. Докато вървях към спалнята, отново се трансформирах и смених дрехите си с червена нощница.

Замръзнах на вратата на спалнята, изненадана как дъхът замря в гърлото ми. Човек би помислил, че след толкова време би трябвало да съм свикнала и че той не трябва да има такъв ефект върху мен. Но имаше. Всеки път.

Сет лежеше върху леглото, изпънал едната си ръка над главата. Дишаше дълбоко и спокойно, чаршафите се бяха омотали около дългото му стегнато тяло. Лунната светлина променяше цвета на косата му, но на слънце светлокестенявите му кичури имаха червеникав отблясък. Докато го гледах и изучавах, почувствах как сърцето изпълва гърдите ми. Не мислех, че отново ще изпитам нещо подобно, не след като векове наред се бях чувствала толкова… празна. Брайс не означаваше нищо за мен, но човекът пред мен беше всичко.

Вмъкнах се в леглото до него и ръцете му веднага ме обгърнаха. Мисля, че го направи инстинктивно. Връзката между нас беше толкова дълбока, че дори и в съня си не можехме да стоим далеч един от друг.

Притиснах буза до гърдите на Сет и почувствах топлината на кожата му, докато заспивах. Угризенията, които изпитвах към Брайс, изчезнаха и остана само Сет и любовта ми към него.

Почти веднага започнах да сънувам. Само че… е, самата аз не бях в съня, или поне не участвах активно. Все едно наблюдавах себе си отстрани и гледах как събитията се развиват като на филмова лента. Разликата беше, че можех да усетя всеки детайл. Образите, звуците… бяха толкова реални, колкото истинския живот.

Другата Джорджина се намираше в кухня, която не познавах. Стаята беше светла и модерна, по-голяма отколкото бе необходимо за готвач като мен. Другото ми Аз стоеше пред мивката до лакти в сапунена вода, която ухаеше на портокал. Тя миеше чинии за изненада на истинското ми Аз (но пък не се справяше никак добре, което беше нормално). Части от съдомиялната бяха пръснати по пода и това обясняваше нуждата от ръчен труд.

От съседната стая долиташе песента „Суийт хоум Алабама“. Другото ми Аз си тананикаше, докато миеше, и по сюрреалистичен, типичен за един сън начин, можех да усетя щастието й. Тя беше доволна и изпълнена с толкова съвършена радост, че едва успявах да го проумея. Дори със Сет рядко бях толкова щастлива, а с него аз бях адски щастлива. Не можех да си представя какво би накарало другото ми Аз да се чувства по този начин — тя все пак се занимаваше с досадно миене на чинии.

Събудих се.

За моя изненада беше вече късно сутринта — светло и слънчево. Не можех да повярвам, че е минало толкова време. Сънят сякаш беше продължил само минута, но часовникът твърдеше, че са изтекли шест часа. Заболя ме от загубата на усещането за щастие, което изпитваше другото ми Аз.

И което беше по-странно, нещо не беше… наред. Отне ми секунда да осъзная проблема: бях изцедена. Живителната сила, благодарение на която съществувах, енергията, която бях откраднала от Брайс, беше почти изчерпана. Всъщност имах дори по-малко енергия, отколкото преди да спя с него. В това нямаше никакъв смисъл. Един прием на енергия би трябвало да ме поддържа поне две седмици, а аз се чувствах толкова изтощена, колкото трябва да е бил Брайс. Още не бях загубила способността си да се трансформирам, но до ден-два щях да се нуждая от нова енергия.

— Какво има?

Съненият глас на Сет дойде отнякъде до мен. Търкулнах се и го видях да ме гледа, подпрян на лакът, с лека, сладка усмивка. Не ми се искаше да обяснявам какво се беше случило. Ако му кажех, трябваше да му разкажа и за Брайс. На теория Сет знаеше какво правех, за да осигуря оцеляването си, но все пак невежеството беше блаженство.

— Нищо — излъгах. Аз съм добра лъжкиня.

Той докосна бузата ми.

— Липсваше ми снощи.

— Не е вярно. Снощи имаше среща с Къди и О’Нийл.

Усмивката му се стопи и забелязах как очите му придобиха отнесения, обърнат към вътрешния му свят поглед, както когато се замислеше за героите от романите си. През дългия си живот бях карала крале и генерали да ме умоляват за любовта ми; въпреки това в някои дни чарът ми не можеше да се съревновава с хората, които живееха в главата на Сет.

За щастие днес не беше един от онези дни и вниманието му отново се върна към мен.

— Не. Те не изглеждат толкова добре по нощница, която между другото е точно като от стихотворение на Ан Секстън.

Само Сет можеше да ти направи комплимент като те сравни с поет е биполярно разстройство. Погледнах надолу и разсеяно прокарах ръка по червената коприна.

— Изглежда доста добре — съгласих се. — Може би с нея изглеждам по-добре, отколкото гола.

Той се подсмихна.

— Не, Тетида, не е вярно.

Усмихнах се, както винаги, когато ме наричаше с това име. В гръцката митология Тетида е майка на Ахил — богиня, която можела да променя формата си и която била спечелена от един упорит смъртен. После по изненадващо агресивен за него начин, Сет ме бутна назад и започна да целува врата ми.

— Хей — казах и неубедително се опитах да се дръпна. — Нямаме време за това. Имам работа. И искам закуска.

— Добре — промълви той и се премести на устата ми. Спрях да се оплаквам. Сет целуваше страхотно. Целувките му се топяха в устата ти и те изпълваха със сладост. Бяха като захарен памук.

И да искахме обаче не можехме наистина да се разтопим. Не и ние. С отработено усещане за време (по което човек вероятно можеше да си свери часовника) той спря целувката, седна и отдръпна ръцете си. Все още се усмихваше, когато погледна надолу към мен и непристойната ми поза.

Усмихнах му се в отговор и потиснах лекия пристъп на съжаление, който винаги се появяваше в подобни моменти.

Това обаче беше положението при нас и честно казано, системата работеше доста добре, предвид всички усложнения във връзката ни. Приятелят ми Хю веднъж се беше пошегувал, че всички жени могат да откраднат душата на един мъж, ако са достатъчно дълго време заедно. В моя случай не бяха нужни години. Една малко по-дълга целувка щеше да е достатъчна. Такъв беше животът на сукубата. Не аз определях правилата и не можех да предотвратя неволната кражба на енергия при интимен физически контакт. Можех обаче да прекратя въпросния физически контакт и се стараех да го правя. Копнеех за Сет, но не бих могла да открадна живота му, както бях направила с Брайс.

И аз седнах, готова да стана от леглото, но Сет явно се чувстваше смел тази сутрин. Обгърна ме с ръце през кръста, премести ме в скута си, притисна се към гърба ми и зарови леко наболата си брада във врата и косата ми. Почувствах как тялото му потръпна, когато си пое тежко и дълбоко въздух. Издиша също толкова бавно, сякаш опитвайки се да възвърне контрола върху себе си, и ме притисна още по-силно.

— Джорджина — издиша той върху кожата ми.

Затворих очи и изведнъж безгрижието изчезна. Обгърна ни тъмно напрежение, което се нажежи от желание и страх от това, което можеше да се случи.

— Джорджина — повтори той. Гласът му беше тих и дрезгав. Отново ме обзе чувството, че се разтапям. — Знаеш ли защо казват, че сукубите посещават мъжете в съня им?

— Защо? — и моят глас прозвуча тихо.

— Защото те сънувам всяка нощ. — Във всеки друг случай би прозвучало банално, но това бяха думи произнесени от него, силни и изпълнени с копнеж.

Стиснах очи по-силно и у мен се завихри цял водовъртеж от емоции. Исках да заплача. Исках да се любя с него. Исках да крещя. Понякога ми идваше твърде много. Твърде много емоции. Твърде много опасности. Твърде много, твърде много.

Отворих очи и се преместих, за да виждам лицето му. Гледахме се в очите — и двамата искахме още, но не можехме нито да продължим, нито да престанем. Аз първа отместих поглед и неохотно се откъснах от прегръдката му.

— Хайде, да вървим да ядем.

Сет живееше в Университетския квартал, откъдето пеша можеше да се стигне до най-различни магазини и ресторанти, разположени близо до кампуса на Вашингтонския университет. Поръчахме си закуска в едно малко кафене и скоро омлетите и разговорът заличиха по-ранното неловко усещане. Аз имах работа, а той трябваше да пише, но не искахме да се разделяме.

Изведнъж Сет застана неподвижен.

— Джорджина.

— Хм?

Той вдигна вежди и очите му се взряха в нещо на отсрещния тротоар.

— Джон Кюсак стои там.

Проследих невярващия му поглед и видях мъж, много приличащ на господин Кюсак, да стои и да пуши, облегнат на една сграда. Въздъхнах.

— Това не е Джон Кюсак. Това е Джером.

— Наистина ли?

— Да. Казвала съм ти, че прилича на Джон Кюсак.

— Казвала си, че прилича. Този не прилича на него. Това е той.

— Повярвай ми, не е. — Забелязах нетърпеливото изражение на Джером и пуснах ръката на Сет. — Сега се връщам.

Пресякох улицата и докато разстоянието между шефа ми и мен намаляваше, аурата на Джером заля тялото ми. Всички безсмъртни имахме уникална аура, а тази на демон като Джером беше особено силна. Все едно те обгръщаха вълни и вълни гореща пара — както когато отвориш фурна и не се отдръпнеш достатъчно назад.

— Давай по същество — казах му. — Съсипваш романтичната ми интерлюдия. Както обикновено.

Джером пусна цигарата и я изгаси с черната си обувка „Кенет Коул“. Огледа се пренебрежително.

— Какво? Тук? Стига, Джорджи. Тук няма нищо романтично. Това място дори не е пит стоп по пътя към романтиката.

Сложих ядосано едната си ръка на кръста. Винаги, когато Джером нахлуеше в личния ми живот, следваха серии от злополучия, в които не желаех да се замесвам. Имах чувството, че и сега няма да е изключение.

— Какво искаш?

— Теб.

Примигнах.

— Какво?

— Довечера имаме събиране на всички служители.

— Като казваш „всички служители“, наистина всички ли имаш предвид?

Последния път надзираващият архидемон на Сиатъл извика всички от областта, за да ни информира, че местният ни имп не „оправдава очакванията“. Джером ни нареди да се сбогуваме с импа и после прокуди горкото същество в пламтящите дълбини на Ада. Беше тъжно, но приятелят ми Хю дойде на негово място и бързо ми мина. Надявах се това събиране да не е с подобна цел.

Джером ми отправи отегчен поглед сякаш казваше, че му губя времето.

— Какво според теб значи „всички служители“?

— Кога е събирането?

— В седем, у Питър и Коди. Не закъснявай. Присъствието ти е наложително.

По дяволите. Дано това не беше купон по случай моето заминаване. Все пак напоследък се държах доста прилично.

— За какво става въпрос?

— Ще разбереш, когато дойдеш. Не закъснявай — повтори той.

Демонът се дръпна от тротоара, скри се в сенките на сградата и изчезна.

Завладя ме ужас. Човек не можеше да има доверие на демон, най-вече на такъв, който прилича на чалната филмова звезда и отправя тайнствени покани.

— Всичко наред ли е? — попита ме Сет, когато се върнах при него.

Замислих се.

— Нищо ново под слънцето.

Той постъпи умно и не повдигна повече темата; накрая се разделихме и всеки се зае със задачите си. Умирах да разбера каква беше целта на събирането, но много повече исках да разбера как загубих енергията си за една нощ. Докато отмятах задачите (покупки, смяна на масло, обиколка на „Мейсис“), започнах да пресъздавам съня в главата си. Как беше възможно толкова кратък сън да бъде толкова жив? И защо не можех да спра да мисля за него?

Тази загадка толкова ме разсея, че не забелязах кога стана седем. Изсумтях и тръгнах към дома на приятеля ми Питър, като през цялото време карах с превишена скорост. Страхотно. Щях да закъснея. Дори и събирането да не се отнасяше за мен и бъдещето ми на безработна, пак можех да си навлека гнева на Джером.

Бях на два метра от вратата на апартамента, когато усетих различните почерци в аурите на безсмъртните. Много почерци. Аурите на приятелите ми, познати и обичани, ме призоваваха. Няколко други ме накараха да се замисля на кого ли принадлежат; в Пюджит Саунд имаше много служители на Ада, които никога не бях срещала. Един от почерците ми беше съвършено непознат. А друг… сякаш го познавах, обаче не можех да се сетя на кого принадлежеше.

Канех се да почукам, но в този момент реших, че не мога да се появя на такова събиране по тениска и дънки и ги преобразих в кафява рокля и дълга туника с дълбоко изрязано деколте. Косата си прибрах в кокетен кок. След което вдигнах ръка и потропах на вратата.

Отвори ми изнервена жена вампир, която едва помнех. Вместо поздрав тя кимна с глава и продължи разговора си с друг вампир, когото бях виждала само веднъж. Май работеха в Такома — според мен този град спокойно можеше да мине за част от самия Ад.

Приятелят ми Хю беше тъмнокос и с едра фигура; той обикаляше из стаята и оживено разговаряше по мобилния си телефон. Джером се беше излегнал в един фотьойл с мартини в ръка. Двете му рядко появяващи се асистентки стояха в един ъгъл, както винаги странящи от другите. Питър и Коди (добрите ми приятели вампири, които живееха тук) се смееха в кухнята заедно с няколко почти непознати за мен служители на Ада.

Сякаш бяхме на обикновен коктейл или тържество. Надявах се това да означава, че днес няма да се раздават наказания — едно такова нещо щеше да съсипе атмосферата. Никой, освен Джером не забеляза пристигането ми.

— Закъсня с десет минути — изръмжа той.

— Хей, така е модерно…

Една руса амазонка ме прекъсна, като почти налетя върху мен.

— О! Ти трябва да си Джорджина. Умирам от желание да се запозная с теб.

Вдигнах очи от огромните обвити с еластан гърди към големи сини очи с невъзможно големи мигли. Красиви бели зъби ми се усмихваха насреща.

Рядко губех дар слово, но все пак се случваше. Тази оживяла кукла Барби беше сукуба. Съвсем нова. Беше толкова блестяща и нова, че чаках всеки момент да проплаче като новородено бебе. Отгатнах възрастта й по аурата и по външния й вид. Нито една сукуба с разум в главата нямаше да се трансформира в това. Беше се престарала и беше събрала в едно тяло всевъзможните мъжки фантазии. Накрая беше заприличала на чудовището на Франкенщайн — хем ти увисваше ченето, хем беше анатомично невъзможно.

Неосъзнала изненадата и почудата ми, тя хвана ръката ми и почти я счупи с мамутско ръкостискане.

— Нямам търпение да започнем да работим заедно — продължи тя — и да накарам мъжете по целия свят да страдат.

Най-накрая възвърнах гласа си.

— Коя… коя си ти?

— Тя е новата ти най-добра приятелка — каза един глас наблизо. — Боже, виж се само! Тоуни ще се види в чудо да е в крак с теб.

Един мъж си проправяше път към нас и колкото и да ме беше заинтригувала новата сукуба, цялото ми любопитство се разпръсна като пепел на вятъра. Стомахът ми се сви на буца — най-накрая бях разпознала загадъчния почерк. Студена пот изби по гърба ми и се просмука в деликатната тъкан на туниката.

Приближаващият се беше висок колкото мен (по-скоро нисък колкото мен) и имаше тъмна кожа с цвят на маслина. Брилянтинът по главата му беше повече от черната му коса. Костюмът му беше хубав — определено бе шит по поръчка. Тънките му устни се извиха в усмивка, когато видя шашнатото ми изражение.

— Малката ми Лета, вече си пораснала и си играеш с възрастните — говореше тихо, така че само аз да го чуя.

В общи линии безсмъртните като мен се страхуваха от много малко неща. Имаше обаче три същества, от които изпитвах панически страх. Първото беше кралицата на сукубите Лилит — създание с такава забележителна сила и красота, че бих продала душата си (отново) за една целувка. Второто същество, което ме плашеше, беше нефилимът Роман. Той беше син на Джером, произлязъл от връзката му с една смъртна, и имаше основателна причина един ден да ме намери и да ме унищожи. Третият, който ме изпълваше със страх, беше мъжът пред мен.

Името му бе Нифон и беше имп, също като приятеля ми Хю. И като всички импове, Нифон имаше две задължения. Едното беше да върши административната работа на демоните. Другото (което беше от първостепенна важност) бе да сключва договори със смъртни, да вербува и да купува душите им за Ада.

Той беше импът, който купи моята душа.